Лайза Клейпас
Синеокият дявол (21)

Епилог

— Говори по телефона, госпожо Кейтс — осведоми ме секретарката на Харди. — Но поръча да влезете веднага щом дойдете.

Намирах се в офиса на Харди в небостъргача във Фанин, сграда от алуминий и стъкло, която прилича на две сглобени парченца от пъзел.

— Благодаря — отговорих на секретарката, приближих се към вратата на кабинета на съпруга си и влязох.

Харди седеше на бюрото си, а сакото му бе небрежно метнато на един стол. Вратовръзката му бе разхлабена, ръкавите на ризата му — навити нагоре по мускулестите му ръце в опит да се почувства по-удобно в ограничаващото го делово облекло. „Бачкатор“, помислих си и усетих собственическа наслада.

Женени бяхме от близо година, а още не можех да свикна с факта, че е мой. Бракът ни по никакъв начин и в нито едно отношение не приличаше на брака ми с Ник. Ник вече не представляваше заплаха нито за мен, нито за когото и да било, тъй като го осъдиха по две обвинения в насилие и го изпратиха в затвора. Ванеса Флинт напусна Хюстън. Последно научих, че била помощник-управител на фирма за изкуствени торове в Марфа.

Не отделях много време на миналото. Едно от малките блаженства, което ние, хората, приемаме наготово, е способността ни да приемаме болката, без да я преживяваме отново. А другата рана, онази на духа ни, вече е излекувана. Отнасяме се внимателно към тези белези от рани на другия. И се наслаждаваме на брака си, който и двамата градим всеки ден.

— … искам да изкопчиш от тях точно каква течност възнамеряват да напомпат в тази пукнатина — чух да казва Харди.

Аз едва сдържам усмивката си и си казвам, че вече би трябвало да съм свикнала с нецензурно звучащата терминология на петролния бизнес.

— Не ме интересува толкова дебитът, колкото какви добавки използват — Харди млъкна и се заслуша. — Да, пет пари не давам за технологичната тайна на симулацията. Нали мен ще ме пържи Агенцията за опазване на околната среда, ако водата се замърси и…

Той млъкна, когато ме видя, и по лицето му се разля сияйна и ленива усмивка, от която винаги леко ми се завива свят.

— Ще довършим по-късно — каза той в слушалката. — Нещо възникна. Добре.

Харди остави телефона и заобиколи бюрото. Полуприседнал, полуоблегнат на ръба той се пресегна, за да ме придърпа между бедрата си.

— Момичето с кафявите очи.

— Симулация значи? — вдигнах глава и обгърнах шията му с ръце.

— Това са начините за добив на труднодостъпен нефт от залежи с ниска пропускливост — побърза да ми обясни той. — Вкарваш течност в отвора на кладенеца, докато тя не разшири подземните пукнатини достатъчно, за да може нефтът да излезе навън — ръката му се плъзна отстрани на тялото ми и по бедрата. — Работим с нова група за хидравлично раздробяване.

— Можеше да довършиш разговора си — промърморих.

— Не исках да скучаеш.

— Ни най-малко. Обичам да те слушам да говориш за бизнес. Винаги звучи много risque…

— Не знам какво означава risque — ръката на Харди се спусна по дупето ми, — но ми се струва, че съм го правил няколко пъти.

Притиснах се към него.

— Означава преливащ от сексуални намеци — обясних. — Ти си risque през целия си живот като зрял мъж.

Сините му очи заискриха.

— Но вече само с теб — целуна ме бавно, все едно думите му се нуждаят от илюстрация. — Хейвън, миличка… как мина прегледът ти?

Напоследък обсъждахме възможността да имаме дете. Струваше ми се, че Харди иска, но е предпазлив, а пък аз явно усещах някакъв биологичен императив. Исках да имам дете от него. Исках да си имаме свое семейство. И каквото и да ни е подготвил бъдещият ни живот, знаех, че ще се справим заедно.

— Лекарят каза, че съм напълно здрава и готова. Останалото зависи от теб.

Той се засмя и ме придърпа по-наблизо.

— Кога започваме?

— Довечера? — наклоних глава лениво, докато той прокарваше устни по шията ми.

— А какво ще кажеш за обедната почивка?

— Няма начин. Искам музика за настроение и предварителна игра.

Усетих как устните му се извиват в усмивка, долепени до шията ми. Но когато вдигна глава и ме погледна в очите, усмивката му се стопи.

— Хейвън… Не знам дали ще бъда добър баща. Ами ако не се справя?

Бях трогната от загрижеността на Харди, от непрекъснатия му стремеж да бъде мъжът, когото смята, че заслужавам. Дори когато не бяхме на едно мнение, никога не се съмнявах, че ме обича. И уважава. И знаех, че никой от двама ни не приема другия за даденост.

Вече бях разбрала, че човек не може да бъде истински щастлив, ако не е познал мъката. Всички ужасни неща, които двамата с Харди преживяхме, бяха създали място, където може да вирее щастието. Да не говорим за любовта. Толкова много любов, че сякаш у никой от двама ни не оставаше място за горчивина.

— Според мен фактът, че толкова се притесняваш за всичко това, означава, че най-вероятно ще бъдеш страхотен.

Харди се усмихна и ме придърпа на сигурно място под подслона на тялото си. Стисна ме здраво, а на мен ми беше толкова приятно.

— Решено е. Ще бъде през обедната почивка, скъпа. Грабвай си чантата. Ще имаме време за предварителна игра, но не и за музика за настроение. Освен ако не намериш нещо по радиото в колата, докато пътуваме към апартамента.

Обърнах се да намеря устните му и установих, че е почти невъзможно човек да се усмихва и да се целува едновременно. Нямах никакво намерение да споря.

— Че на кого му е потрябвала музика за настроение? — казах.

Няколко минути по-късно вече бързахме към къщи.