Лайза Клейпас
Синеокият дявол (4)

Четвърта глава

Малко по малко бракът ни ме погълна изцяло. След като престанах да ходя на работа, отначало ми се струваше същински рай. Разполагах с колкото време си поискам, за да поддържам къщата в безупречен ред. Минавах килима с прахосмукачка, за да може полиестерният мъх да застане на симетрични ивици. Всеки сантиметър от кухнята лъщеше от чистота. Часове наред изучавах готварски рецепти и ги изпробвах.

Непосредствено преди Ник да се прибере вечер, си слагах грим и се преобличах. Започнах да го правя, след като една нощ ми каза, че се надява да не съм от жените, които се занемаряват, след като си намерят съпруг.

Ако Ник се държеше идиотски непрекъснато, нямаше да съм толкова покорна. Но миговете между тези негови състояния ме задържаха при него, вечерите, когато се гушкахме на дивана и гледахме новините, когато импровизирано подемахме бавен танц след вечеря, щом пуснеха любимата ни песен. Той можеше да бъде нежен и забавен. Можеше да бъде любящ. И беше първият човек в живота ми, който се нуждаеше от мен. Аз бях неговата публика, неговото отражение — неговата утеха, човекът, без когото не би бил пълен. Той бе открил най-сериозната ми слабост — аз бях от хората, които отчаяно искат да са необходими, да имат значение за някого.

Много неща във връзката ни бяха сполучливи. Онова, с което ми беше трудно да се справям, бе постоянното усещане, че съм извън равновесие. Мъжете в живота ми дотогава, баща ми и братята ми, винаги са били предсказуеми. Ник обаче в различните случаи реагираше различно на едно и също поведение. Твърдеше, че никой, освен него, не ме е обичал истински. Каза ми за каква се мисля всъщност и го заяви толкова авторитетно, че започнах да се съмнявам в собствените си разбирания. Особено когато той повтори твърдения, които често бях чувала като дете: „Трябва да го превъзмогнеш“, „Реагираш пресилено“. „Приемаш всичко твърде лично“. Собствената ми майка ми казваше такива неща, а ето че сега и Ник ми ги повтаряше.

Той избухваше най-неочаквано, когато му приготвех за обяд друг сандвич, не точно какъвто искаше, когато забравех да изпълня някоя поръчка. След онзи първи път Ник повече не ме удари. Вместо това чупеше предмети, които са ми скъпи — скъса нежна златна верижка от шията ми, хвърли една кристална ваза. Понякога ме блъскаше в стената и ми крещеше. Това ме плашеше повече от всичко — силата на гласа на Ник, която разкъсваше целостта ми натрошаваше ме на части, които не можеха да бъдат отново сглобени.

По принуда започнах да лъжа, защото се боях да не разкрия някоя дреболия, която не би допаднала на Ник, нещо, което би могло да го вбеси. Превърнах се в подмазвачка, уверявах Ник, че е по-умен от всички останали, взети заедно, по-умен от шефа си, от служителите в банката, от когото и да било в неговото или в моето семейство. Казвах му, че е прав дори когато бе очевидно, че греши. Но въпреки всичко той никога не беше доволен.

Сексуалният ни живот се срина, поне от моя гледна точка, но бях почти сигурна, че Ник дори не забеляза. И без друго не жънехме особени успехи в леглото — аз нямах никакъв опит преди Ник и нямаше откъде да знам какво да правя.

В началото на връзката ни изпитвах известно удоволствие, когато съм с него, но постепенно той престана да прави нещата, които знаеше, че обичам, и сексът се превърна в най-обикновено чукане. Дори ако знаех достатъчно, за да обясня на Ник от какво се нуждая, нищо нямаше да се промени. Той не се интересуваше от възможностите, които предлага сексът отвъд чисто и просто проникването на едно тяло в друго.

Стараех се да бъда максимално услужлива и правех всичко възможно да приключим бързо. Любимата поза на Ник беше отзад, на себични и прави тласъци, които изобщо не ме възбуждаха. Хвалеше ме, че съм от жените, които не превръщат предварителната игра в голям проблем. Честно казано, беше ми добре без любовната игра — тя само щеше да удължи акта, който беше хаотичен, често неудобен и лишен от всякаква романтика.

Осъзнах, че просто ми липсва еротична нагласа. Не ме вълнуваше добре оформеното тяло на Ник, който прекарваше повечето си обедни почивки в спортната зала. Когато излизахме, забелязвах как други жени гледат красивия ми съпруг и ми завиждат.

 

 

Една нощ ми позвъни Либърти и от начина, по който звучеше гласът й, веднага разбрах, че нещо не е наред.

— Хейвън, имам лоша новина… Става дума за Гретхен…

Усетих как ме налягат шок и отчаяние и се напрегнах да разбера какво ми казва тя, все едно говореше на чужд език. Два дни Гретхен се оплаквала от главоболие и после припаднала в стаята си — татко чул тропота от долния етаж. Когато пристигнала бърза помощ, тя вече била мъртва. Мозъчен аневризъм, така казали от болницата.

— Много съжалявам — произнесе Либърти с натежал от сълзи глас. Чух я как си духа носа. — Знам колко много се обичахте двете.

Седнах на канапето, облегнах глава назад и усетих как сълзите оставят парещи следи от двете страни на лицето ми.

— Кога е погребението? — успях да попитам.

— След два дни. Ще дойдеш ли? Можеш да отседнеш при нас с Гейдж.

— Да. Благодаря. Аз… Как е татко? — независимо от взаимоотношенията ни ме болеше за него. Сигурно загубата на Гретхен бе тежък удар за него, един от най-тежките през живота му.

— Добре, доколкото е възможно при тези обстоятелства — Либърти отново издуха носа си. И добави с измъчен шепот: — Досега не го бях виждала да плаче.

Чух ключа на входната врата. Ник си беше дошъл. Изпитах облекчение, исках да намеря утеха в прегръдките му.

— Как е Карингтън? — попитах, защото знаех, че по-малката сестра на Либърти беше близка с Гретхен.

— Много мило, че питаш… Съкрушена е, но ще се оправи. Трудно й е да разбере как всичко може да се промени толкова внезапно.

— Дори на възрастните им е трудно да го разберат — притиснах ръкава към мокрите си очи. — Не знам дали ще дойда с кола, или със самолет. Ще ти звънна, когато с Ник решим как ще е най-добре.

— Добре, Хейвън. Дочуване.

Ник влезе в апартамента и остави куфарчето си.

— Какво има? — попита той и се смръщи, когато се доближи.

Седна до мен на канапето и ме прегърна. Сгуших се в рамото му.

След като ме утешава няколко минути, Ник стана и отиде в кухнята. Взе си бира от хладилника.

— Съжалявам, скъпа. Знам, че ти е трудно. Но вероятно е добре, че не можеш да отидеш на погребението.

Примигнах смаяно.

— Мога да отида. Ако нямаме пари за самолетен билет, мога да…

— Имаме само една кола — тонът му се промени. — Да не искаш да кисна в апартамента през целия уикенд, докато ти си в Хюстън?

— Защо не дойдеш с мен?

— Трябваше да се сетя, че си забравила. Този уикенд имаме мероприятие, Мари — изгледа ме сурово, а аз отвърнах с празен поглед. — Годишното варене на омари в дома на собственика на компанията. И понеже това е първата ми година, не мога да го пропусна.

Ококорих се слисано:

— Ти… ти… искаш да отида да варя омари вместо на погребението на леля си?

— Нямаш избор. Господи, Мари, да не искаш да ме лишиш от шанса ми за повишение? Ще отида на това парти и в никакъв случай няма да съм сам. Съпругата ми трябва да бъде с мен, при това се постарай на всяка цена да направиш добро впечатление.

— Не мога — отвърнах повече изумена, отколкото ядосана. Не можех да повярвам, че чувствата ми към Гретхен означават толкова малко за него. — Трябва да бъда със семейството си. Хората ще разберат, ако им обясниш…

— Аз съм твоето семейство! — Ник хвърли бирата и пълната кутийка се удари в ръба на мивката и предизвика пенеста експлозия. — Кой ти плаща сметките. Мари? Кой ти осигурява покрив над главата? Аз. Никой от скапаното ти семейство не ни помага. Аз изкарвам прехраната ни, затова ще правиш каквото ти кажа.

— Не съм ти робиня — изстрелях в отговор. — Имам право да отида на погребението на Гретхен и ще го направя…

— Само се опитай — той се подсмихна и стигна до мен с три гневни крачки. — Само се опитай, Мари. Нямаш пари и няма как да стигнеш дотам — стисна ръката ми, бутна ме силно и аз политнах назад към стената. — Един бог знае как идиотка като теб е успяла да завърши колеж — подметна той. — Те не дават пет пари за теб, Мари. Набий си го най-сетне в дебелата глава.

 

 

Изпратих на Либърти имейл, че не мога да отида на погребението. Не обясних защо и не получих отговор от нея. Тъй като никой друг от семейството ми не се обади, бях почти сигурна какво мислят за това, че няма да отида. Каквото и да мислеха обаче, то не можеше да бъде толкова лошо, колкото онова, което аз самата мислех за себе си.

Отидох на варенето на омари заедно с Ник. Усмихвах се през цялото време. Всички ме наричаха Мари. Носех рокля с дълги до лактите ръкави, за да скрия синините по ръцете си. Не пророних и сълза в деня на погребението на леля си.

Но плаках в понеделник, когато получих по пощата малко пакетче. Когато го отворих, намерих вътре гривната на Гретхен с всичките й звънтящи и весели дрънкулки. Либърти пишеше:

„Скъпа Хейвън,

Знам, че това беше за теб“

 

 

По средата на втората година от брака ни решимостта на Ник да забременея го завладя изцяло. Подозирах, че сигурно ще ме убие, ако узнае, че тайно продължавам да вземам противозачатъчни, затова ги скрих в една от чантите си, натикана отзад в един ъгъл на дрешника ни.

Убеден, че проблемът е в мен — не би могъл да е в него, — ме изпрати на лекар. В кабинета на лекаря плаках цял час, казах му, че се чувствам нещастна и неспокойна, без да знам защо, и се върнах у дома с рецепта за антидепресанти.

— Не бива да пиеш този боклук — отсече Ник, смачка рецептата и я хвърли в кошчето. — Може да не е полезно за бебето.

За несъществуващото ни бебе. Виновно си помислих за хапчето, което пиех всяка сутрин, тайна, която се бе превърнала в последния ми отчаян опит за независимост. През почивните дни беше трудно, защото Ник ме следеше зорко като орел. Трябваше да притичвам до дрешника, докато той е под душа, да ровя в чантата за кръглата картонена опаковка, да вземам таблетка и да я гълтам без вода. Ако ме спипаше не знам какво щеше да направи.

— Какво каза лекаря за забременяването? — попита Ник, вперил изпитателен поглед в мен.

— Каза, че може да отнеме дори една година.

Изобщо не бях споменала на гинеколога за никакво забременяване, само го помолих да поднови рецептата ми за противозачатъчни.

— Каза ли ти кои дни са най-подходящи?

— Непосредствено преди овулация.

— Да погледнем календара и да видим кога се пада. През кой ден от цикъла си в овулация?

— След десетия, струва ми се.

Докато отивахме към календара, на който винаги отбелязвах с кръстче първия ден от цикъла си, неохотата ми явно нямаше никакво значение за Ник. Щях да бъда покорена, оплодена и принудена да премина през процеса на раждането, просто защото той го бе решил.

— Не искам — чух се да казвам.

— Ще си щастлива, когато се случи.

— Въпреки това не го искам. Не съм готова.

Ник стовари календара върху масата толкова силно, че прозвуча като пушечен изстрел.

— Ти никога няма да си готова. Никога няма да стане, освен ако не те заставя насила. За бога, Мари, няма ли да пораснеш и да станеш истинска жена?

Разтреперих се. Кръвта нахлу в лицето ми, адреналинът разтуптя изтерзаното ми сърце.

— Аз съм жена. Не е нужно да раждам бебе, за да го доказвам.

— Ти си разглезена кучка. Паразит. Ето затова семейството ти не дава и пет пари за теб.

— А ти си себичен негодник! — избухнах аз.

Той ме зашлеви толкова силно, че лицето ми се извъртя рязко настрани и очите ми се напълниха със сълзи. Ушите ми забучаха пронизително. Преглътнах и се хванах за бузата.

— Обеща повече никога да не го правиш — дрезгаво изрекох аз.

Ник дишаше тежко, очите му се бяха разширили от ярост.

— Ти си виновна, че ме вбесяваш. По дяволите, ще ти разпоря задника!

Грабна ме за ръката, другата му ръка стисна косата ми в юмрук, след което ме повлече в дневната. Крещеше мръсотии и ме натисна по лице на отоманката.

— Не — извиках приглушено, притиснала лице в тапицерията. — Не.

Само че той свали джинсите и бикините ми и проникна в сухата ми плът. Болеше, жестока и щипеща болка, която се превърна в огън и аз разбрах, че ме е разкъсал отвътре. Тласъците му станаха по-силни и по-бързи, поуспокои се едва когато престанех да повтарям „не“ и замълчах, а сълзите ми проправиха пареща солена следа по възглавницата. Опитах се да не мисля за болката, повтарях си, че всичко скоро ще свърши, просто го поеми, поеми го и след минутка ще е приключил.

След един последен пронизващ тласък Ник потръпна над мен, аз също потръпнах при мисълта за течността, плуваща вътре в мен. Не исках да имам нищо общо с неговите бебета. Не исках да имам нищо общо и със секса.

Въздъхнах облекчено, когато той се отдръпна, и по бедрата ми се стече топла влага. Чух го как вдига ципа си и си закопчава колана.

— Цикълът ти е започнал — пресипнало отбеляза той.

И двамата знаехме, че е твърде рано за цикъла ми.

Кръвта не беше от това. Не отговорих, само се надигнах от отоманката и оправих дрехите си.

Ник отново заговори, вече звучеше по-нормално.

— Аз ще довърша вечерята, докато ти се измиеш. Какво да направя?

— Свари пастата.

— Колко дълго?

— Дванайсет минути.

Всичко от кръста до коленете ме болеше. Никога преди не бях правила груб секс с Ник. „Беше изнасилване“, обади се тъничко вътрешно гласче, но веднага си казах, че ако се бях отпуснала повече, ако не бях толкова суха, нямаше да боли толкова. „Но аз не го исках“, упорстваше гласчето.

Изправих се и потреперих от силната пулсираща болка. Закуцуках към банята.

— Не толкова драматично, моля те — обади се Ник.

Мълчаливо стигнах до банята и затворих вратата. Пуснах душа, нагласих струята толкова гореща, колкото можех да издържам, съблякох се и се пъхнах отдолу. Стоях под пръските сякаш цяла вечност, докато тялото ми засмъдя от болезнена чистота. Обгръщаше ме мъгла от смайване, не проумявах как животът ми е стигнал дотук. Ник нямаше да се укроти, докато не родя бебе, а после щеше да поиска следващо, а невъзможното ми старание да го удовлетворя щеше да бъде безкрайно.

Тук не ставаше въпрос за това да седнеш и да поговориш откровено с някого за чувствата си. От такова нещо има полза само когато зачитат чувствата ти. Ник обаче, дори когато наглед ме слушаше, само събираше точки, които после да използва срещу мен. Той не обръщаше никакво внимание на болката на друг човек — била тя физическа или емоционална. Аз обаче си мислех, че ме обича. Толкова ли се бе променил, откакто се бяхме оженили, или просто бях допуснала фатална грешка в преценката си?

Спрях душа, увих болезненото си тяло с кърпа и застанах пред огледалото. С ръка изтрих един кръг от парата. Лицето ми бе разкривено, външното ъгълче на едното ми око беше подуто.

Вратата на банята се разтресе.

— Много се бавиш. Излизай да ядеш.

— Не съм гладна.

— Отвори скапаната врата и престани да се цупиш!

Отключих вратата, отворих я и застанах лице в лице с него, с този гневен мъж, който сякаш бе готов да ме разкъса на парчета. Страхувах се от него, но още по-силно бе усещането ми за поражение. Толкова се бях старала да играя по неговите правила, но той непрекъснато ги променяше.

— Този път няма да се извинявам — каза той. — Търсеше си го. Знаеш, че не бива да ми говориш така.

— Ако имахме деца, щеше и тях да биеш.

Лицето му отново пламна от ярост.

— Затваряй си устата.

— Щеше — настоях аз. — Щеше да ги смазваш от бой всеки път, когато направят нещо, което не ти харесва. Това е една от причините да не искам бебе от теб.

Липсата на реакция от страна на Ник ме изплаши. Беше толкова тихо, че капещият душ ме накара да потръпна. Той впери немигащ поглед в мен, а лешниковите му очи бяха станали безизразни и лъскави като копчета. Кап, кап, кап. Голото ми тяло настръхна, беше ми студено, увита във влажната кърпа.

— Къде са? — попита той рязко, избута ме и мина покрай мен. Започна да рови из чекмеджетата в банята, изхвърляше навън гримове, фиби и четки, а предметите тракаха по мокрите плочки на пода.

— Кое къде е? — попитах аз, а сърцето ми се разтуптя като лудо, биеше толкова учестено, че гърдите ме заболяха. Учудих се колко спокойно прозвучаха думите ми, понеже страхът разяждаше вътрешностите ми като киселина. — Нямам представа за какво говориш.

Той запокити на пода празна водна чаша и тя се натроши. И продължи да изпразва чекмеджетата като обезумял.

— Прекрасно знаеш за какво те питам.

Намереше ли противозачатъчните, щеше да ме убие. Обзе ме странно и противно примирение, промъкна се някъде под страха и пулсът ми се успокои. Замръзвах и се чувствах замаяна.

— Ще отида да се облека — казах все още спокойна, въпреки че Ник чупеше, късаше, хвърляше, унищожаваше, разтекоха се шишенца, разхвърча се пудра и двете се сливаха и образуваха пастелни локвички.

Отидох в дрешника си, извадих си джинси, бельо и една фланелка, макар че бе късно и можех да си взема направо пижама. Вероятно подсъзнанието ми вече се бе досетило, че тази нощ няма да си спя у дома. Тъкмо се облякох, когато Ник влетя в спалнята с гръм и трясък и ме избута настрани. Извади чекмеджетата, обърна ги и изсипа дрехите ми на купчини.

— Ник, престани.

— Кажи ми къде са!

— Ако си търсиш извинение да ме удариш отново, просто го направи — казах му аз. Думите не прозвучаха предизвикателно. Дори вече не бях изплашена. Бях изтощена и отегчена, както се чувства човек, когато мислите и чувствата му пресъхват и не остава нищо.

Ник обаче бе твърдо решен да намери доказателство, че съм го мамила, и да ме накаже така, че завинаги да се страхувам. След като приключи с чекмеджетата, той отиде в дрешника и се зае да изхвърля обувките ми и да отваря чантите. Не се опитах да избягам или да се скрия. Просто си стоях, вцепенена и изпълнена с очакване, чаках екзекуцията.

Той излезе от дрешника с хапчетата в ръка, а по лицето му сякаш бе изписан самият ад. Смътно си давах сметка, че и той като мен не контролира действията си. Чудовището вътре в него трябваше да бъде нахранено и той нямаше да спре, докато не остане доволен.

Сграбчи ме и ме блъсна в стената, а главата ми се изпълни с бял шум, когато тилът ми се удари в твърдата повърхност. Ник ме цапардоса по-силно от друг път, този път ръката му беше свита на юмрук и аз усетих как челюстта ми изпука. Разбрах само няколко думи, нещо за хапчетата и че ще ми даде колкото проклети хапчета искам, после откъсна няколко от опаковката, натъпка ги в устата ми и се опита да стисне челюстите ми, когато започнах да плюя и да се давя. Удари ме в корема и аз се свих одве, а той ме помъкна през апартамента на първия етаж към входната врата.

Полетях, строполих се на земята и се ударих силно в ръба на стъпалото пред вратата. Пронизваща болка ме разряза, когато кракът му се стовари в ребрата ми.

— Ще останеш тук до сутринта — изръмжа той. — И ще размишляваш над онова, което си направила.

Вратата се затръшна.

Лежах навън на тротоара, а нагрятият от слънцето асфалт пушеше като котлон, макар че вече бе тъмно. През октомври в Тексас е горещо като през лятото. Цикадите цвърчаха и се множаха, а вибрациите от техните звуци изпълваха въздуха. След доста време седнах, изплюх събралата се в устата ми солена течност и се заех да преценя щетите. Имах болки в корема, в ребрата и между краката, а също и на тила. Устата ми кървеше и усещах остра болка в челюстта.

Най-големият ми страх бе да не би Ник да отвори вратата и отново да ме завлече вътре.

Опитвах се да мисля въпреки непоносимата болка в главата, за да преценя какви варианти имам. Нямах чанта. Нямах пари. Нямах шофьорска книжка. Нито мобилен телефон, ключове за колата или обувки. Сведох поглед към босите си крака и се засмях въпреки подутата си уста. По дяволите, лоша работа. Хрумна ми, че всъщност може да се наложи да чакам навън цяла нощ като изхвърлено коте. На сутринта Ник щеше да ме пусне вътре и аз щях да допълзя при него отново сразена и смирена.

Идеше ми да се свия на кълбо и да се разплача, но установих, че се изправям на крака, залитайки, и се старая да запазя равновесие.

„Върви по дяволите“, помислих си, хвърляйки поглед към затворената врата. Все още бях в състояние да ходя.

Ако в този момент, можех да отида при някого, щях да избера най-добрия си приятел Тод. Нуждаех се от разбиране и от утеха. Само че при тези обстоятелства само един човек бе в състояние да ми помогне. Гейдж. Всички от Макалън до Ел Пасо или му бяха задължени, или много искаха да услужат. Той можеше да реши даден проблем бързо, експедитивно и без много шум. А и нямаше човек на света, на когото да вярвам повече.

Тръгнах боса към магазина, който се намираше на около четиристотин метра от къщи. Мракът се сгъсти и на небето изгря пълна оранжева луна. Трептеше пред очите ми, сякаш бе декор на гимназиална пиеса и висеше на връв. Първото есенно пълнолуние. Чувствах се неловко и се страхувах, когато фаровете на минаващите коли ме осветяваха. Но не след дълго множеството ми болежки толкова се засилиха, че престанах да се чувствам глупаво. Трябваше да се концентрирам над ходенето. Опасявах се, че може да припадна. Бях навела глава ниско, не исках никой да отбива и да спира. Никакви въпроси, никакви непознати, никаква полиция. Можеха да ме заведат обратно при съпруга ми. В съзнанието ми Ник бе добил такава мощ, че си представях как успява да обясни всичко, отвежда ме обратно вкъщи и ме убива.

Най-силна беше болката в челюстта. Опитах се да стисна зъби, за да проверя дали ставата е счупена или изкълчена, но дори най-лекото движение ми причиняваше нетърпима болка. Когато стигнах в магазина, вече сериозно обмислях дали да не опитам да се сдобия с малко тиленол срещу брачната си халка. Обаче нямаше как да вляза в ярко осветения супер, от който непрекъснато влизаха и излизаха хора. Знаех как изглеждам и съзнавах, че видът ми ще привлече внимание, а това бе последното, което исках.

Намерих телефонен автомат отвън и позвъних на Гейдж за негова сметка, натискайки всяко копче с неистова концентрация. Знаех номера на мобилния на брат си наизуст. „Моля те, вдигни… — помислих си аз и се запитах какво ще правя, ако не се обади. — Моля те, вдигни, моля те…“

И тогава чух гласа му и как телефонистката го попита дали ще приеме обаждането.

— Гейдж? — сграбчих слушалката с две ръце, вкопчих се в нея, все едно беше спасителен пояс.

— Да, аз съм. Какво става?

Задачата да му отговоря, да му обясня беше толкова непосилна, че за момент не бях в състояние да продумам.

— Трябва да дойдеш да ме вземеш — успях да прошепна.

Гласът му стана много спокоен и много благ, сякаш говореше на дете:

— Какво се е случило, миличка? Добре ли си?

— Не.

Кратко и напрегнато мълчание, после той попита тревожно:

— Къде си, Хейвън?

Отначало просто не бях в състояние да му отговоря. Облекчението да чуя собственото си име, изречено от този познат глас, разтопи вцепенението ми. Гърлото ми се свиваше спазматично и аз усетих как горещи сълзи рукват по лицето ми и щипят разранената ми кожа.

— Пред супера — успях най-сетне да изрека задавено.

— В Далас ли?

— Да.

— Хейвън, сама ли си? — чух го да пита.

— Аха.

— Можеш ли да вземеш такси до летището?

— Не — подсмръкнах и се задавих. — Нямам чанта.

— Къде си? — търпеливо повтори Гейдж.

Казах му името на бакалницата и на коя улица се намира.

— Добре. Искам да изчакаш до най-близкия вход… Можеш ли да седнеш някъде?

— Има пейка.

— Браво на теб. Хейвън, седни на пейката и не мърдай. Ще изпратя някой да те вземе възможно най-бързо. Не отивай никъде, разбра ли ме? Седи там и чакай.

— Гейдж — прошепнах, — не се обаждай на Ник, става ли?

Чух го да си поема накъсано дъх, но когато заговори, гласът му звучеше спокойно:

— Не се тревожи, миличка, повече няма да припари до теб.

Докато седях и чаках, съзнавах, че привличам любопитни погледи. Лицето ми беше насинено, едното ми око беше почти затворено, толкова беше отекло, челюстта ми също бе станала огромна. Едно дете попита майка си какво ми е, а тя му каза да мълчи и да не ме зяпа. Признателна бях, че никой не се доближи до мен, че естественият инстинкт на хората ги кара да избягват неприятности като тази, в която очевидно се бях набъркала.

Нямах представа колко време е минало. Можеше да са няколко минути, можеше и да е един час, но най-накрая някакъв мъж се изправи до пейката — млад чернокож мъж, облечен с панталони в цвят каки и спортна риза. Коленичи пред мен и аз вперих помътен поглед в две разтревожени кафяви очи. Той се усмихна, сякаш искаше да ме успокои.

— Госпожице Травис? — гласът му бе мек и мелодичен. — Аз съм Оливър Мълинс. Приятел съм на брат ви. Той ми се обади и каза, че имате нужда някой да ви откара — вперил поглед в мен, додаде бавно: — Но сега се питам дали не е по-добре да отидем в спешното отделение.

Поклатих глава, обзета от паника:

— Не! Не. Не искам. Не ме водете там…

— Добре — успокои ме той. — Добре, няма проблем. Ще ви откарам на летището. Нека ви помогна да се качите в колата.

Не помръднах.

— Обещайте, че няма да ме заведете в спешното.

— Обещавам ви. Давам ви дума.

Въпреки това не помръднах.

— Не мога да се кача на самолет — смотолевих аз. Наистина ми беше трудно да говоря. — Нямам документи.

— Самолетът е частен, госпожице Травис — погледът му беше мил и изпълнен със съжаление. — Няма да ви трябват нито документи, нито билет. Елате, нека ви… — той замълча, когато забеляза разранените ми и кървящи ходила. — Боже! — прошепна.

— Никаква болница — промърморих.

Без да поиска разрешението ми, Оливър седна до мен. Гледах го как сваля обувките и чорапите си, как пъхва босите си крака обратно в мокасините и внимателно обува чорапите си на моите крака.

— Бих ви дал и обувките, но ще са ви ужасно големи. Ще ми позволите ли да ви отнеса до колата?

Поклатих глава. Бях съвсем сигурна, че няма да понеса никой да ме докосне — по каквато и да е причина и независимо за колко кратко.

— Добре — тихо рече Оливър. — Тогава не бързайте — стоеше и чакаше търпеливо, докато аз с мъка се надигнах от пейката, вдигнал леко ръце, сякаш едва се сдържаше да не ми се притече на помощ. — Колата е ето там. Белият кадилак.

Двамата заедно бавно отидохме до колата, лъскав перленобял седан, и Оливър задържа вратата, докато аз с мъка се пъхна вътре.

— По-удобно ли ще ви бъде, ако сваля облегалката? — попита той.

Затворих очи, прекалено изтощена, за да му отговоря. Оливър се наведе, натисна едно копче, облегалката се плъзна назад и аз полегнах.

Той заобиколи от другата страна, качи се и запали двигателя. Кадилакът забръмча равномерно, докато излизахме от паркинга и поемахме по главната улица. Чух звука от отварянето на капаче на мобилен телефон и от набирането на номера.

— Гейдж — каза Оливър след малко. — Да, взех я… Тръгваме за летището. Но трябва да ти кажа, че… здравата я е помлял. Не е съвсем на себе си — последва дълга пауза, после Оливър отговори тихо: — Знам, човече — отсреща му казаха още нещо. — Да, мисля, че е в състояние да пътува, но когато пристигне… Аха. Да, определено мисля така. Ще ти съобщя, когато излети. Няма проблем.

Нищо не вози толкова меко като кадилака — най-близкото подобие на легло на колела, — обаче при всяко плавно подскачане нова болка плъзваше по тялото ми. Понечих да стисна зъби, за да понеса болката, но изстенах, понеже челюстта ми пламна.

Чух гласа на Оливър между шумното бучене на пулса в ушите си:

— Повръща ли ви се, госпожице Травис?

Изсумтях кратко в знак на отрицание. И дума не можеше да става — прекалено щеше да ме заболи.

Усетих как той внимателно намества в скута ми найлонов плик.

— За всеки случай.

Мълчах, затворила очи, докато Оливър предпазливо маневрираше в уличното движение. Фаровете на минаващите край нас коли усещах като приглушено червеникаво сияние през клепачите си. Смътно ме тревожеше трудността, с която успявах да разсъждавам логично… Май изобщо не ми хрумваше какво ще се случи след това. Усилието да уловя някоя последователна мисъл създаваше у мен усещането, че стоя под голям облак и се опитвам да уловя дъждовните капки с лъжица. Струваше ми се, че никога повече няма да съм в състояние да се контролирам.

— Знаете ли, съпругът на сестра ми също я биеше — чух да казва Оливър. — Доста често. Със или без причина. Навремето не подозирах, иначе щях да го убия това копеле. Най-накрая тя го напусна и заведе децата в къщата на майка ни и остана там, докато отново си стъпи на краката. Ходеше на психиатър. Сестра ми ми каза, че онова, което й е помогнало най-много, било да чуе да я уверяват, че вината не е била нейна. Нуждаеше се да чува това често. Затова искам да съм първият, който ще ви го каже… Вината не е ваша.

Не помръднах и не продумах. Но оставих сълзите да рукнат под затворените ми клепачи.

— Вината не е ваша — категорично повтори Оливър и до края шофира мълчаливо.

Задрямах и се събудих няколко минути по-късно, когато колата беше спряла и Оливър отваряше вратата. Ревът на готвещия се за полет самолет нахлу в обезшумената вътрешност на кадилака и ме заля мирисът на гориво, на машини и на влажния тексаски въздух. Примигнах, бавно се надигнах и осъзнах, че сме на пистата.

— Нека ви помогна — пресегна се към мен Оливър. Дръпнах се от протегнатата му ръка и поклатих глава. Притиснах с ръка гърдите си, където Ник ме бе ритнал в ребрата, и се опитах да изляза от колата сама. Когато стъпих на крака, ми се зави свят и сива мъгла се спусна пред очите ми. Политнах и Оливър ме хвана за другата ръка, за да не падна.

— Госпожице Травис — каза той и продължи да стиска ръката ми, въпреки че се опитвах да я измъкна. — Госпожице Травис, моля ви, чуйте ме. Искам само да ви помогна да се качите на самолета. Трябва да ми позволите да ви помогна. Ако паднете, докато се опитвате да се качите по стълбите сама, със сигурност ще се наложи да отидете в болницата. А пък аз ще трябва да дойда с вас, иначе брат ви ще ми счупи и двата крака.

Кимнах и му позволих да ме държи, въпреки че инстинктът ми крещеше да го избутам. Последното нещо на света, което ми се искаше, бе да ме докосва някой, колкото и да бе благонадежден и приятелски настроен. От друга страна, копнеех да се кача на самолета. Копнеех да се махна от Далас, да се махна от Ник.

— Така, така — мърмореше Оливър, докато ми помагаше да се дотътря до самолета. Беше „Лиър 31 А“, малък самолет, който можеше да вози най-много шестима пътници. С щръкналите нагоре връхчета на крилете си и с двата вертикални стабилизатора до конуса на опашката приличаше на птица, готова да полети.

— Не е далеч — окуражи ме Оливър, — а после отново ще седнете и когато пристигнете, Гейдж ще ви посрещне.

Докато се качвахме по стълбите бавно като костенурки, Оливър продължаваше монолога си, сякаш се опитваше да отвлече вниманието ми от челюстта и от ребрата ми.

— Самолетът е хубав. Принадлежи на една софтуерна компания, чието седалище е тук, в Далас. Много добре познавам пилота. Добър е, ще ви откара жива и здрава.

— Кой е собственикът на компанията? — изломотих аз, питайки се дали не го познавам от преди.

— Аз — Оливър се усмихна, настани ме на една от предните седалки изключително грижливо и закопча колана. Отиде до минибара, уви няколко кубчета лед в една кърпа и ми я подаде. — За лицето ви. Сега си почивайте. Ще поговоря с пилота за минутка и после потегляте.

— Благодаря — прошепнах и притиснах мърдащите кубчета лед към челюстта си. Потънах в седалката и колебливо преместих студения компрес върху подутата страна на лицето си.

Полетът беше ужасен, но за щастие кратък. Приземихме се в югоизточен Хюстън, на летище „Хоби“. Когато самолетът спря на пистата, аз реагирах много бавно, пръстите ми се мъчеха и все не можеха да откопчеят колана на седалката. Когато докараха стълбичката, вторият пилот се показа от кабината и отвори вратата. След броени секунди брат ми се качи в самолета.

Очите на Гейдж бяха добили необикновен сивкав оттенък, не бяха като мъгла или като лед, а като мълния. Черните му мигли и вежди изпъкваха силно на пребледнялото му от притеснения лице. Когато ме видя, застина за части от секундата, после преглътна мъчително и пристъпи напред.

— Хейвън — продума той дрезгаво. Коленичи, стисна с ръце ръкохватките на седалката и ме огледа от глава до пети. Успях да се освободя от колана на седалката и се приведох напред към познатия му мирис. Ръцете му предпазливо се сключиха около мен, за разлика от обичайната му крепка прегръдка и аз си дадох сметка, че се старае да не ми причинява болка. Усетих го как трепери под привидната си неподвижност.

Заля ме вълна от облекчение и аз облегнах здравата си буза на рамото му.

— Гейдж — прошепнах, — обичам те повече от всички.

Наложи се той да се прокашля, преди да отговори:

— И аз те обичам, мъниче.

— Не ме води в Ривър Оукс.

Той веднага разбра.

— Няма, скъпа. Ще дойдеш при мен, у дома. Не съм казал на татко, че си тук.

Помогна ми да стигна до колата му — изящен сребрист майбах.

— Не заспивай — остро каза той, когато затворих очи и се облегнах назад на седалката си.

— Изморена съм.

— На тила ти има цицина. Вероятно имаш сътресение, което означава, че не бива да заспиваш.

— Спах в самолета. Добре съм, нали виждаш? Само ми позволи…

— Не си добре — възрази Гейдж с такова настървение, че цялата се разтреперих. — Ти си… — той замълча и овладя тона си, когато забеляза какво въздействие е предизвикал върху мен. — По дяволите, извинявай. Не се страхувай. Няма да крещя. Просто… не е лесно… да запазя спокойствие, като гледам какво ти е причинил — пое си дъх дълго и накъсано. — Стой будна, докато стигнем в болницата. Само няколко минути.

— Никаква болница — възразих аз, излизайки от вцепенението си. — Ще питат как е станало.

Щяха да кажат на полицията, от там щяха да повдигнат обвинения срещу Ник, а аз не бях готова да се занимавам с всичко това.

— Аз ще се погрижа — увери ме Гейдж.

И наистина щеше да го направи. Имаше властта и парите да заобиколи обичайната процедура. Щеше да плати на някои хора, щеше да поиска услуга в замяна на своя. Хората щяха да отместят поглед на другата страна точно когато трябва. В Хюстън името Травис отваряше всички врати — или ги затваряше, което бе за предпочитане в случая.

— Искам да отида някъде да си почина — постарах се да го изрека решително, само че гласът ми прозвуча заваляно и умолително, а главата ми пулсираше твърде силно, за да съм в състояние да водя спор.

— Сигурно челюстта ти е счупена — тихо отбеляза Гейдж. — Един дявол знае какво ти е причинил на другите места — той въздъхна шумно. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

Поклатих глава. Понякога един простичък въпрос има сложен отговор. Не бях сигурна нито как, нито защо се случи, какво у мен, у Ник или и у двама ни доведе до такива щети. Чудех се дали вече бе разбрал, че ме няма, дали бе излязъл на стълбите и бе установил, че там няма никого. Или пък си спеше удобно в леглото.

Гейдж мълча през останалата част от пътуването ни до медицинския център „Хюстън“, най-голямото болнично градче в света. Там имаше много различни болници, учени и изследователски институти. Не се съмнявах, че семейството ми е дарило средства за няколко нови крила или оборудване поне на две от тях.

— За пръв път ли беше? — попита Гейдж, докато спирахме на паркинга на спешното отделение.

— Не.

Той промърмори няколко по-специални думи.

— Ако допусках, че копелето ще ти посегне, никога не бих позволил да заминеш с него.

— Не би могъл да ме спреш — възразих дрезгаво. — Бях решила да го направя. Бях глупава.

— Не го казвай — Гейдж ме погледна с изпълнени с измъчена ярост очи. — Не си била глупава. Просто си решила да опиташ с един човек, а той се е оказал… Мамка му, няма дума за такова нещо. Чудовище — звучеше мрачно. — Той е жив труп. Защото когато се докопам до него…

— Моля те — стигаха ми толкова гневни гласове и насилие за една нощ. — Не съм сигурна, че Ник е разбрал колко сериозно ме е наранил.

— И една малка синина е достатъчна причина да го убия — Гейдж ме извади от колата — вдигна ме на ръце като малко дете.

— Мога да ходя — възпротивих се.

— Няма да вървиш из паркинга по чорапи. По дяволите, Хейвън, хайде стига.

Занесе ме до чакалнята на спешното отделение, където имаше поне десетина човека и ме пусна внимателно близо до рецепцията.

— Гейдж Травис — представи се брат ми и подаде една картичка на жената зад стъклената преграда. — Някой трябва незабавно да прегледа сестра ми.

Видях как очите й се разширяват за миг, после кимна към вратата вляво на гишето на приемната.

— Елате на вратата, господин Травис. Веднага ще ви пусна.

— Не — прошепнах на брат си. — Не искам да изпреварвам хората. Ще чакам като всички останали.

— Нямаш избор.

Вратата се отвори и аз усетих как ме избутват в светлобежовия коридор. Заля ме вълна от гняв заради своеволията на брат ми. Пет пари не давах колко е добронамерен.

— Не е честно — вбесено заявих аз, докато една сестра се приближаваше. — Няма да го направя. Не съм по-важна от който и да било друг…

— За мен си.

Бях вбесена заради хората отвън, които си чакаха реда, докато мен ме вкарваха с предимство. Ужасяваше ме ролята на привилегирована наследница.

— Навън имаше няколко деца — казах и бутнах ръката на Гейдж, която се опитваше да ме задържи. — Те се нуждаят от лекар не по-малко от мен.

— Хейвън — тихо и непреклонна заяви Гейдж, — състоянието на всички в чакалнята е по-леко от твоето. Млъквай, успокой се и върви след сестрата.

Със силата, която ми бе дал притокът на адреналин, аз се отскубнах от него и се блъснах в стената. Болка — твърде много и твърде силна — ме заля от най-различни източници. Устата ми се напълни със слюнка, от очите ми бликнаха сълзи и усетих как започва да ми се повдига.

— Ще повърна — прошепнах.

Със смайваща бързина едно бъбрековидно легенче се появи сякаш от ръката на фокусник и аз стенейки се приведох над него. Не бях вечеряла, така че нямаше какво толкова да изхвърля. Повърнах болезнено, накрая с няколко сухи позива.

— Струва ми се, че има сътресение — чух да казва Гейдж на сестрата. — Има цицина на главата и говори заваляно. А сега и повърна.

— Ще се погрижим добре за нея, господин Травис.

Сестрата ме поведе към една инвалидна количка. Оттам нататък не ми оставаше друго, освен да се подчиня и да мина през цялата процедура. Снимаха ме на рентген, направиха ми ядрено-магнитен резонанс, провериха за счупвания и за хематоми, после дезинфектираха раните ми, превързаха ме и ми дадоха лекарства. Чаках дълго между отделните процедури. Отне почти цялата нощ.

Оказа се, че имам счупено ребро, но челюстта ми бе само натъртена, не беше счупена. Имах леко сътресение, но не толкова сериозно, че да налага да остана в болницата. Натъпкаха ме с количество викодин, достатъчно да упои дори слон.

Бях прекалено ядосана на Гейдж и прекалено изтощена, за да говоря, след като ме прегледаха. Спах по време на петнайсетминутното пътуване до апартамента на Гейдж в Мейн 1800, в сградата от стъкло и желязо, собственост на семейство Травис. Сградата имаше смесено предназначение — на горните етажи бяха разположени апартаменти за милиони долари, а на долните — офиси и търговски площи. Характерната стъклена пирамида на върха на сградата я бе превърнала в нещо като символ на града.

Бях идвала няколко пъти на Мейн 1800 в някой от ресторантите на долните етажи, но никога не бях виждала апартамента на Гейдж. Той винаги бе пазел ревниво личното си пространство.

Качихме се с бързия асансьор на осемнайсетия етаж. Вратата на апартамента се отвори още преди да стигнем до дъното на коридора. Либърти стоеше на прага, облечена с мъхнат халат в прасковен цвят и с прибрана на конска опашка коса.

Бих предпочела да не е там — моята великолепна и безукорна снаха, която винаги правеше правилния избор, жената, която всички в семейството обожаваха. Тя бе един от последните хора, които бих искала да ме видят в този вид. Чувствах се унижена и адски смалена, докато се клатушках по коридора към нея.

Либърти дръпна и двама ни в апартамента, който беше ултрамодерен и оскъдно обзаведен, и затвори вратата. Видях как се вдига на пръсти, за да целуне Гейдж. После се обърна към мен.

— Дано да нямаш нищо против… — подех аз, но замълчах, когато тя ме прегърна. Беше толкова мека, ухаеше на ароматна пудра и на паста за зъби, шията й беше топла и нежна. Опитах да се дръпна, но тя не ме пусна. Отдавна друга жена не ме бе прегръщала толкова дълго, не и след майка ми. Точно от това имах нужда.

— Много се радвам, че си тук — тихичко каза тя.

Усетих как се отпускам, защото разбрах, че Либърти няма да ме съди за нищо, че от нея мога да очаквам само доброта.

Заведе ме в спалнята за гости и ми помогна да си облека нощница, а после ме зави, сякаш бях дете като Карингтън. Стаята бе обзаведена пестеливо, в нюанси на бледосиньото и сивото.

— Спи колкото дълго искаш — прошепна Либърти и затвори вратата.

Чувствах се замаяна и зашеметена. Стегнатите ми мускули се отпуснаха, сякаш се разплиташе сплетена корда. Някъде в апартамента се разплака бебе, което бързо успокоиха. Чух гласа на Карингтън, която питаше къде са лилавите й маратонки. Явно се готвеше да отива на училище. Подрънкване на съдове… приготвяха закуска. Успокоителни звуци. Семейни.

Докато признателно се унасях, част от мен копнееше никога да не се събудя.

 

 

Когато си бил системно подлаган на насилие, преценката ти за нещата до такава степен се разрушава, че не ти е възможно да вземаш решения. Дребните решения ти изглеждат също толкова трудни, колкото и по-големите. Дори изборът на зърнена закуска започва да ти се вижда опасен. Толкова се боиш да не сбъркаш, да не бъдеш обвинен и наказан за това, че предпочиташ някой друг да поеме отговорността.

Не изпитвах облекчение, че съм напуснала Ник. Независимо дали все още бях с него, аз бях затънала в убеждението за собствената си безполезност. Той обвиняваше мен, твърдеше, че причината да ме удря, е у мен, и това негово убеждение ме бе заразило като вирус. Може би аз бях причината? Може би си го заслужавах?

Друга последица от съвместния ми живот с Ник беше, че по своя строеж и стабилност действителността бе заприличала на медуза. Поставях под съмнение себе си и реакциите си към всяко нещо. Вече не знаех кое е вярно.

След като спах почти двайсет и четири часа, като Либърти ме наглеждаше от време на време, най-сетне станах от леглото. Отидох в банята и разгледах лицето си в огледаното. Едното ми око беше насинено, но отокът беше спаднал. Челюстта ми все още беше подута и някак особена от едната страна. Имах вид на човек, преживял тежка катастрофа. Но бях гладна, което допусках, че е добър знак, и определено се чувствах повече като човек, а не толкова като жертва на пътна злополука.

Когато се дотътрих в дневната, измъчена от болка и изтощена, видях Гейдж седнал пред една стъклена маса.

Обикновено беше безупречно облечен, но сега носеше стара фланелка и анцуг, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— Боже, изглеждаш ужасно — отбелязах аз и седнах до него.

Той не се усмихна на опита ми да се пошегувам, а само ме наблюдаваше загрижено. Влезе Либърти с бебе на ръце.

— Ето го — бодро каза тя.

Племенникът ми Матю беше пухкаво и прелестно едногодишно момченце с беззъба усмивка, големи сиви очи и туфичка гъста черна коса на темето.

— Да не си го подстригала на индиански перчем? — попитах Либърти, когато седна до мен с бебето в скута си.

Тя се усмихна широко и потърка с нос главичката му.

— Не, просто косата му опада отстрани, а горе остана. Казаха ми, че отново ще порасне.

— Харесва ми. Семейната ни жилка от команчите си пролича — искаше ми се да взема бебето, но пукнатите ми ребра едва ли щяха да го понесат, дори и с еластичния пояс около гръдния ми кош. Затова се заиграх с крачетата му, а той се кискаше и гукаше.

Либърти ме изгледа преценяващо.

— Пак е време за лекарството ти. Ще можеш ли преди това да хапнеш малко препечени филийки с яйца?

— Да, благодаря — гледах как намества Матю във високото столче и пръсва пред него няколко парченца зърнена закуска. Той ги стискаше в юмручето си и ги пъхваше в уста.

— Кафе? Чай? — попита Либърти.

Обикновено предпочитам кафе, но реших, че сега стомахът ми няма да го понесе.

— Чай ще е чудесно.

Гейдж отпи от кафето си, остави чашата, пресегна се и покри ръката ми със своята.

Веднага щом ме докосна, ме завладя отвратително и плашещо чувство. Не можах да се въздържа да не дръпна рязко ръката си. Брат ми, който никога не бе посягал на жена, зяпна смаяно.

— Извинявай — сконфузих се аз, като видях реакцията му.

— Не е нужно да се извиняваш.

След като Либърти ми донесе чая и предписаните ми хапчета, Гейдж се прокашля и попита дрезгаво:

— Хейвън, как успя да се измъкнеш от Ник снощи? Как се озова на улицата без чанта и без обувки?

— Ами… той… ме изхвърли. Сигурно е очаквал да кисна покорно отпред, докато отвори и ме прибере вкъщи.

Забелязах как Либърти за миг застива, докато се приближаваше да му долее кафе. Учудих се, че изглежда толкова шокирана.

Гейдж се пресегна към чашата си с вода и едва не я събори. Отпи няколко големи глътки.

— Пребил те е и те е изхвърлил — повтори той. Не беше въпрос, а твърдение, в което се опитваше да се накара да повярва. Кимнах утвърдително и се пресегнах да побутна една от бисквитките на Матю по-близо до него.

— Не знам какво ще направи Ник, когато види, че ме няма — чух се да казвам. — Боя се, че сигурно ще ме обяви за изчезнала. Може би трябва да му се обадя. Макар че предпочитам да не му казвам къде съм.

— След няколко минути ще звънна на един от адвокатите ни — заяви Гейдж. — Ще разбера какво трябва да предприемем — продължи да говори с премерен тон за това, че сигурно ще се наложи да снимаме раните ми, че трябва да се разведа възможно най-бързо, че трябва да сведем до минимум личното ми участие, за да не се налага да се виждам отново с Ник…

— Развод ли? — попитах глуповато, когато Либърти ми поднесе чинията. — Не знам дали съм готова за това.

— Не знаеш дали си готова ли? Видя ли се в огледалото, Хейвън? Още колко пъти да те набие, за да си готова?

Погледнах го — толкова едър, решителен и волеви — и всичко в мен се разбунтува.

— Гейдж, току-що дойдох. Не може ли да си отдъхна? Поне за малко? Моля те.

— Единственият начин да си отдъхнеш, е да се разведеш с този… — Гейдж замълча и погледна към сина си, който слушаше внимателно. — … тип.

Знаех, че брат ми се опитва да ме защити, че иска най-доброто за мен. Но усещах закрилата му като тормоз. И ми напомняше татко.

— Знам това — отвърнах. — Просто искам да поразмисля над някои неща, преди да говоря с адвокат.

— Бог да ми е на помощ, Хейвън, но ако обмисляш дали да не се върнеш при него…

— Не. Просто ми омръзна да ми нареждат какво да правя и кога да го правя. Непрекъснато! Имам чувството, че съм на влак без машинист. Не искам ти да решаваш какво трябва да предприема.

— Добре. Тогава ти реши. Бързо. Иначе ще реша аз.

Либърти се намеси, преди да успея да отговоря:

— Гейдж — тихо продума тя. Тънките й пръсти се спуснаха по изпънатата повърхност на стегнатия му бицепс и леко го погалиха. Той веднага отклони вниманието си. Погледна я, свъсеното му лице се поизглади и той си пое дълбоко въздух. Дълбоко се впечатлих, не бях виждала друг човек да има такава власт над моя авторитарен брат. — Това е дълъг процес — тихо каза Либърти. — Знам, че на нас ни се иска Хейвън да пропусне средната част и да стигне бързо до края, но ми се струва, че единственият начин тя да се справи, е да преживее всичко. Стъпка по стъпка.

Той се намръщи, но не отговори. Двамата се спогледаха. Явно щяха да си поговорят повече по-късно, не в мое присъствие. Той отново се обърна към мен.

— Хейвън — тихо поде той, — какво би казала, ако някоя твоя приятелка ти каже, че една нощ съпругът й я е изхвърлил на улицата? Какво ще я посъветваш?

— Аз… ще й кажа веднага да го напусне — признах. — Но когато става дума за мен, е различно.

— Защо? — попита той с неподправено недоумение.

— Не знам — отвърнах безпомощно.

Гейдж разтри лицето си с две ръце. Стана от масата.

— Ще се облека и ще отида в офиса за малко. На никого няма да се обаждам — замълча умишлено, преди да добави: — Засега — приближи се до високото столче и вдигна Матю нависоко, за да се разпиши от удоволствие. Смъкна надолу ритащото бебе, целуна вратлето му и го гушна. — Здрасти, партньоре. Нали ще слушаш мама, докато ме няма. Като се върна, ще свършим някои мъжки работи.

Гейдж намести отново бебето на столчето и се наведе да целуне жена си, обхващайки тила й с ръка. Не беше просто обикновена целувка, а ставаше все по-настойчива и дълга, докато Либърти също не вдигна ръка и не го погали по лицето. Той се отдръпна от нея, без да откъсва поглед от очите й, и двамата сякаш проведоха цял разговор.

Либърти изчака Гейдж да влезе под душа, преди да ми каже тихо:

— Беше толкова разстроен, когато снощи те доведе у дома. Обича те. Направо полудява при мисълта, че някой те е наранил. Едва успява да се сдържи да не отиде в Далас и… да направи нещо, което не е в твой интерес.

Пребледнях.

— Ако отиде при Ник…

— Не, не, няма. Гейдж умее да се контролира прекрасно, когато трябва да постигне желания резултат. Повярвай ми, ще направи каквото е необходимо, за да ти помогне, колкото и да му е трудно.

— Съжалявам, че ви замесих. Знам, че на двамата с Гейдж изобщо не ви е до това сега.

— Ние сме едно семейство — тя се наведе и отново ме притисна в продължителна и утешителна прегръдка. — Ще измислим как да се справим. Не се тревожи за Гейдж, няма да му позволя да те тормози. Той иска само да си в безопасност… макар че трябва да ти позволи да определиш как да бъде решен проблемът.

Заля ме вълна на обич и на признателност към нея. Ако в сърцето ми бе останала дори бледа следа от негодувание или от завист, в този момент и тя изчезна.

 

 

Когато се разприказвах, нямаше спиране. Разказах на Либърти историята от игла до конец — как Ник е контролирал всичко вкъщи, как съм гладела ризите, как ме е наричал „Мари“. Това последното я накара да ококори очи и тихо промълви:

— О, Хейвън, все едно се е опитвал да те заличи.

Бяхме постлали голяма покривка с рисунка на селски двор и Матю бе пълзял сред ръчно апликираните животни, докато най-накрая не заспа върху стадо овце. Либърти отвори шише изстудено бяло вино.

— В листовката пише, че алкохолът може да засили въздействието на лекарството — предупреди ме тя.

— Добре — подадох чашата си аз. — Не бъди стисната. Изтегнах се върху покривката до спящото бебе и се опитах да си намеря удобно положение върху купчината възглавници, които Либърти ми бе натрупала.

— Объркват ме миговете, когато той се държи добре — казах аз, все още размишлявайки над взаимоотношенията си с Ник, — защото тогава си казваш, че всичко се оправя. Разбираш кои копчета не трябва да натискаш. Само че се появяват нови и нови копчета. И колкото и да съжаляваш, колкото и да се стараеш, каквото и да кажеш, каквото и да направиш, напрежението просто расте, докато не избухне.

— И тези избухвания стават все по-сериозни всеки следващ път — каза тя с тиха увереност, която привлече вниманието ми.

— Точно така. Да не би да си излизала с такъв човек?

— Аз не, майка ми — зелените й очи добиха отнесено изражение. — Казваше се Луис. Същински тип Джекил и Хайд. Отначало беше очарователен и мил, увлече мама стъпка по стъпка във връзката, и когато положението се влоши дотолкова, че да се наложи да го напусне, самочувствието й вече бе на пух и прах. Тогава бях твърде малка, за да разбирам защо му позволява да се държи с нея толкова зле.

Погледът й се залута към спящото телце на Матю, отпуснато и тежко като чувалче с брашно.

— Мисля, че трябва да решиш дали консултациите със специалист ще помогнат поведението на Ник да се промени. Дали вероятността да го напуснеш го плаши достатъчно, за да го накара да поиска да се промени.

Отпих от виното си и се замислих над думите й. Дали склонността на Ник към насилие бе нещо, което можеше да се обели като кората на портокал? Или беше дълбоко вкоренено и не можеше да се изтръгне?

— Според мен Ник никога няма да съумее да се контролира — казах най-накрая. — Не мога да си представя да признае, че вината за нещо е негова или че той трябва да се промени по някакъв начин. Все мен изкарваше виновна — оставих празната чаша и разтърках челото си. — Не спирам да се питам… дали изобщо ме е обичал някога? Дали съм била за него нещо повече от човек, когото да разиграва и да манипулира? Защото ако никога не ме е обичал, ще се окажа още по-голяма глупачка, че съм се влюбила в него.

— Може би те е обичал толкова, колкото е способен да обича — каза Либърти.

Усмихнах се мрачно:

— Късметлийка бях — осъзнах, че разговаряме за взаимоотношенията ми с Ник в минало време. — Ако го познавах по-отдавна, ако бяхме излизали по-дълго, сигурно щях да прозра под повърхността. Сама съм си виновна, че се омъжих толкова прибързано.

— Не, не си — настоя Либърти. — Понякога подобието на любов може да бъде адски убедително.

Думите й ми напомниха за нещо, което я бях чула да казва много отдавна, вечерта на сватбата си. Преди цяла вечност.

— Като случилото се между теб и Харди Кейтс ли?

Тя кимна и доби замислено изражение.

— Да, макар че не бих поставила Харди в същата категория като Ник. Той никога не би ударил жена. Всъщност Харди има обратния проблем… все иска да спасява някого… Забравих как се нарича това.

— Рицарски комплекс.

— Да. Само че след като спаси човека, Харди си тръгва.

— Е, не беше такъв рицар, когато провали сделката на Гейдж — не се сдържах да не изтъкна.

Либърти се усмихна печално.

— Права си. Но мисля, че Харди възприемаше това като удар срещу Гейдж, не срещу мен — поклати глава и отпъди мисълта. — А за теб и Ник… не си виновна, че те е тормозел. Чела съм, че насилниците избират хора, които лесно могат да манипулират — имат някакъв радар за тези неща. Ако на цял стадион, пълен с хора, има един склонен към насилие мъж и една уязвима жена, двамата ще се намерят.

— Страхотно! — възмутих се аз. — Значи съм ходеща мишена.

— Не си мишена, просто си… доверчива. Обичлива. Всеки нормален мъж би оценил тези качества. Само че вероятно човек като Ник възприема любовта като предимство, от което може да се възползва.

Независимо от онова, което исках да чуя, думите й стигнаха до мен. Беше истина, която не можех да подмина, не можех да заобиколя… Стоеше насред пътя ми и не ми позволяваше да се върна при Ник.

Колкото и да го обичах, каквото и да правех за него, Ник нямаше да се промени. Колкото повече се опитвах да му угаждам, толкова по-силно щеше да ме презира.

— Не мога да се върна при него, нали? — бавно попитах.

Либърти поклати глава.

— Представям си какво ще каже татко, ако се разведа — промърморих. — Като начало едно назидателно „нали те предупредих“.

— Не — настойчиво възрази Либърти. — Наистина. Неведнъж съм разговаряла с Чърчил за поведението му. Той съжалява, задето е бил такъв неотстъпчив инат.

Нямаше да се хвана.

— Смисълът на живота на татко е да бъде неотстъпчив инат.

— Каквото и да говори или да смята Чърчил, сега то не е важно — сви рамене Либърти. — Важно е какво искаш ти.

Понечих да й отговоря, че сигурно ще ми отнеме доста време да го разбера, но когато полегнах до топлото телце на бебето и се примъкнах по-наблизо, няколко неща ми станаха доста ясни. Исках никога повече никой да не ми крещи или да ме удря. Исках да ме наричат със собственото ми име. Исках тялото ми да ми принадлежи. Исках всички неща, които ти се полагат само защото си човешко същество. Включително и любов.

Дълбоко в себе си съзнавах, че не е любов, когато единият човек има цялата власт, а другият е напълно зависим. Истинската любов не е възможна в йерархия.

Потрих нос в главичката на Матю. Нищо на света не мирише толкова хубаво, колкото чисто бебе. Колко невинен и доверчив бе той, докато спеше. Как ли щеше Ник да се държи с едно такова безпомощно същество?

— Искам да говоря с адвокат — промълвих сънено. — Понеже не желая да съм онази жена от стадиона.

Либърти зави и двама ни с леко одеяло.

— Добре — прошепна тя. — Ти решаваш, Хейвън.