Лайза Клейпас
Синеокият дявол (19)

Деветнадесета глава

— Цялата тази работа е чиста лудост — заявих, след като Сюзан прочете имейла от Ник. Бях го принтирала и я помолих да го прочете по време на съботния ни сеанс. — Обърнал е всичко наопаки. С главата надолу. Като Алиса в страната на чудесата.

Имейлът беше дълъг десет страници и беше пълен с обвинения и с лъжи. След като го прочетох, се почувствах опетнена и омърсена, но най-вече вбесена. Ник беше подправил целия ни брак и бе превърнал себе си в жертва, а мен — в негодник. Според Ник аз бях луда, превзета и невярна съпруга и той напразно се опитвал да успокоява мен, настроенията и гневните ми изблици. Накрая, когато просто изгубил търпение с мен, съм го тласнала към ръба, като съм отхвърлила искрените му усилия да оправи връзката ни.

— Най-много ме вбесява колко убедителен и подробен е — продължих разпалено. — Ник сякаш вярва на собствените си простотии. Но всъщност не им вярва, нали? Защо ще пише такива неща за мен? Наистина ли си мисли, че ще се вържа на всичко това?

Сюзан бе сбърчила чело.

— Патологичните лъжи са основният начин на действие на нарцистичните личности… такива хора не се интересуват от истината, а само да получат каквото им трябва. А то е внимание. Предостатъчно. Така че в основни линии Ник се опитва да предизвика твоята реакция. Каквато и да е реакция.

— Тоест фактът, че го мразя, е също толкова желано внимание, колкото и ако го обичах?

— Точно така. Вниманието си е внимание. Единственото, което Ник не понася, е безразличието. То предизвиква у него така наречената „нарцистична вреда“… и за съжаление имейлът му изпраща силни сигнали в тази посока.

Не ми хареса как прозвучаха думите й.

— И какво ще стане, когато Ник изпита тази нарцистична вреда?

— Може да опита да те изплаши по някакъв начин, което за него ще бъде просто средство да си осигури вниманието ти. А ако ти откажеш да реагираш, положението може да ескалира още повече.

— О, страхотно. Това означава ли още телефонни разговори? Още неочаквани посещения?

— Надявам се не, но е напълно вероятно. Ако е достатъчно ядосан, може дори да опита да те накаже.

В малкия кабинет на Сюзан настана мълчание, докато смилах информацията. Беше толкова несправедливо. Мислех, че ще е достатъчно да се разведа с Ник. Защо трябваше да ми сервира тези глупости? Защо очакваше от мен да продължа да изпълнявам поддържаща роля във филма на живота му?

— Как да се отърва от него? — попитах.

— Няма лесен отговор. Но на твое място бих запазила този имейл и бих документирала всяко общуване с него. Постарай се да отказваш контактите с него, каквото и да прави той. Не приемай подаръци, не отговаряй на имейлите или на писмата му и не го обсъждай с никой, който може да се обърне към теб от негово име — Сюзан сведе поглед към имейла и се намръщи. — Ако един нарцисист е бил принуден да се почувства по-нисш от нещо или от някого, това го гризе отвътре, докато не намери лек. Докато не усети, че може да си тръгне като победител.

— Но ние сме разведени! — възразих аз. — Няма какво да печели.

— Напротив, той се бори да запази образа си. Защото без този образ на превъзходство, на доминиране и на контрол Ник е нищо.

 

 

Сеансът със Сюзан не подобри особено настроението ми. Чувствах се неспокойна и гневна, нуждаех се от утеха. И понеже Харди не вдигаше мобилния си, той се придвижи към челните позиции на списъка с гадориите.

Когато телефонът ми звънна в неделя, нетърпеливо погледнах екранчето. Надеждите ми угаснаха, когато видях, че е баща ми. Въздъхнах и вдигнах навъсено:

— Ало?

— Хейвън — татко звучеше рязък и самодоволен по начин, който не ми допадна. — Трябва да дойдеш. Налага се да поговорим за нещо.

— Добре. Кога?

— Сега.

Много ми се иска да можех да му кажа, че имам да правя нещо друго, само че не се сетих за никакви удобни извинения. И понеже вече изпитвах досада и бях мрачна, реших, че може би не е зле да отида да се срещна с него.

— Добре, татко. Веднага идвам.

Отидох в Ривър Оукс и намерих татко в спалнята му, която е с размерите на неголям апартамент. Почиваше си в един масажен стол във всекидневната и натискаше копчетата по панела.

— Искаш ли да пробваш? — предложи татко и потупа ръкохватката на стола. — Петнайсет различни вида масаж. Анализира мускулите на гърба ти и прави препоръки. Освен това разтяга и разтрива бедрата и мускулите на прасците.

— Не, благодаря, предпочитам мебелите ми да не ме опипват — усмихнах му се и седнах до него на обикновен стол. — Е, какво има, татко? За какво искаше да говорим?

Той не бързаше да отговори и най-напред въведе програмата на масажния си стол. Уредът се размърда и започна да намества положението на седалката.

— За Харди Кейтс — отговори баща ми.

Поклатих глава.

— Няма да стане. Няма да говоря за него. Каквото и да те интересува, аз няма да…

— Не търся информация, Хейвън. Знам нещо за него. Нещо, което искам да чуеш.

Всичките ми инстинкти ми подсказваха веднага да си тръгна. Знаех, че баща ми събира информация за всички и че не би се посвенил да изрови мръсотия от миналото на Харди. Не исках да чувам нищо, което Харди не бе пожелал да сподели с мен, нямах нужда от такова нещо. Освен това бях почти сигурна какво ще ми каже татко — за бащата на Харди, за присъдата му в затвора, за ареста поради шофиране в нетрезво състояние. Но реших да остана и да изслушам татко, а после да го поставя на място.

В стаята беше тихо, ако изключим бръмченето на механичните ролки и лостове. Извиках на устните си спокойна усмивка.

— Добре, кажи ми.

— Предупреждавах те за него и се оказах прав — каза татко. — Той те е продал, миличка. Затова е най-добре да си го избиеш от главата и да си намериш някой друг. Някой, който ще се отнася добре с теб.

— Продал ме е? — попитах смаяно. — За какво говориш?

— Ти Джей Болт ми се обади, след като те е видял с Харди Кейтс в петък вечерта. Попита ме какво е мнението ми за връзката ти с негодник като Харди Кейтс и аз му казах.

— Големи досадници сте двамата — заявих раздразнено. — Боже, и двамата разполагате с достатъчно време и пари, че да си измислите по-добро занимание от моя любовен живот.

— Ти Джей има идея как да разобличи Кейтс… и да ти покаже с какъв мъж си се хванала. След като я сподели с мен, аз се съгласих. Така че Ти Джей се обади на Кейтс вчера…

— О, по дяволите! — прошепнах.

— … и му предложи сделка. Каза, че ще подпише договора, който Харди му е предложил преди време, и ще се откаже напълно от премията си, ако Харди обещае да те зареже. Никакви срещи, никакво общуване, нищо.

— И Харди е казал на Ти Джей да си го начука — изстрелях.

Баща ми ме изгледа със съжаление:

— Не, Кейтс е приел сделката — облегна се в масажния си стол, докато аз асимилирах информацията.

Кожата ми настръхна и ме засърбя. Съзнанието ми отхвърляше мисълта — Харди никога не би приел такава сделка. Не и след нощта, която прекарахме. Сигурна бях, че изпитва чувства към мен. Знаех, че се нуждае от мен. Нямаше смисъл Харди да отхвърля всичко това. Не и заради някакви договори, които и бездруго сигурно щеше да получи с времето.

Какво ставаше в главата на Харди, по дяволите? Трябваше да разбера. Но най-напред…

— Манипулативен стар глупак! Защо трябва да се месиш в личния ми живот?

— Защото те обичам.

— Да обичаш някого означава да уважаваш границите и правата му! Не съм дете. Не, ти дори не ме възприемаш като дете, а като пале, което можеш да разхождаш на каишка и да командваш…

— Не мисля, че си пале — намръщи се татко. — Успокой се и…

— Няма да се успокоя! Имам пълното право да съм бясна! Щеше ли да скроиш такъв номер на Гейдж, на Джак или на Джо? Отговори ми!

— Те са ми синове. Мъже са. А ти си ми дъщеря, която вече е преживяла един лош брак и явно се е запътила към следващия.

— Татко, докато не се научиш да се държиш с мен като с човешко същество, това ще бъде краят на взаимоотношенията ни. До гуша ми дойде.

Изправих се и преметнах чантата си през рамо.

— Направих ти услуга — раздразнено настоя татко. — Просто ти показах, че Харди Кейтс не е достатъчно свестен за теб. Всички го знаят. И той самият го знае. Ако не беше толкова твърдоглава, и ти щеше да го признаеш.

— Ако наистина се е съгласил на тази сделка с Ти Джей, значи не ме заслужава. Само че същото важи и за теб, защото си направил нещо толкова отблъскващо.

— Защо искаш да убиеш вестоносеца?

— Защото вестоносецът не може да се научи да не си вре проклетия нос в моите работи — отсякох и тръгнах към вратата.

— Е, поне приключи с Харди Кейтс — чух да промърморва баща ми.

Обърнах се и го изгледах смръщено през рамо.

— Още не съм приключила с него. Няма да приключа, докато не намеря причина. Истинска причина, а не някаква си съмнителна сделка, която двамата с Ти Джей сте скалъпили.

 

 

Нямаше с кого да поговоря. Всички, включително Тод, ме предупреждаваха, че точно това може да се очаква от Харди Кейтс. Не можех дори да се обадя на Либърти, защото преди време той й бе причинил нещо подобно и тя не би могла да каже, че подобно поведение не му е присъщо. Чувствах се пълна глупачка, защото го обичах.

Част от мен искаше да се свие на кълбо и да се разплаче. Друга част направо откачаше. Трета пък анализираше положението и се опитваше да намери най-добрия начин да се справи с него. Реших да се успокоя, преди да се изправя пред Харди. Можех да му се обадя на следващия ден след работа и да обсъдим всичко. Ако искаше да прекъсне връзката ни, щях да се справя. Но поне нямаше да се оставя да ме манипулират двама старци.

 

 

Когато прекрачих прага на офиса в понеделник сутринта, беше необичайно тихо. Всички служители мълчаха и бяха заети. Никой не проявяваше желание да разкаже как е минал уикендът му, както правехме обикновено. Никакви пресни клюки, никакво приятелско бъбрене.

Към обяд се отбих в офиса на Саманта, за да я попитам иска ли да отидем да хапнем по един сандвич.

Саманта, която обикновено беше жизнерадостна, ми се стори потисната и унила, когато се приближих до бюрото й. Баща й бе починал преди две седмици и в момента преживяваше труден период.

— Какво ще кажеш да отидем да обядваме? — попитах внимателно. — Аз черпя.

Тя се усмихна вяло и сви рамене.

— Не съм гладна, но благодаря.

— Нека поне да ти донеса едно кисело мляко или… — млъкнах, когато забелязах, че се опитва да не се разплаче. — О, Саманта… — заобиколих бюрото й и я прегърнах. — Много съжалявам. Лош ден? За баща ти ли ти е мъчно?

Тя кимна и зарови за кърпичка в чекмеджето си.

— Отчасти… И отчасти… — слабата й ръка се пресегна върху бюрото и побутна към мен лист хартия.

— Какво е това? Някаква сметка? — намръщих се любопитно. — Какъв е проблемът?

— Седмичният чек от заплатата ми отива на пряк влог всеки петък. Затова миналата седмица проверих баланса по сметката си и се оказа много по-нисък, отколкото очаквах. Днес влязох в компютъра на офиса и установих защо — усмихна се горчиво и очите й отново се напълниха със сълзи. — Нали си спомняш онзи огромен букет, който компанията изпрати за погребението на баща ми? Онзи, с имената на всички ви на картичката.

— Да — направо не ми се искаше да чуя какво предстои да ми каже.

— Ами цената му е двеста долара. Ванеса ги е удържала от моята заплата.

— Боже!

— Не знам защо е постъпила така — продължи Саманта, — но явно с нещо съм я разгневила. Струва ми се, че е заради дните, които си взех след смъртта на татко… Оттогава се държи с мен странно и студено.

— Ти си взе отпуск през онези дни, за да отидеш на погребението на баща си, Сам. Нито един нормален човек не би могъл да ти се сърди за това.

— Знам — въздъхна тя. — Ванеса сигурно е под огромно напрежение. Каза, че моментът е много неподходящ да отсъствам от работа. Стори ми се разочарована от мен.

Изпълни ме вулканичен гняв. Идеше ми да изхвърча от офиса и да стъпча Ванеса.

— Не й казвай, че съм се оплакала — прошепна Саманта. — В момента не ми е до допълнителни проблеми.

— Няма да имаш проблеми. Освен това удържането на тези двеста долара е станало погрешка, Саманта. Веднага ще бъдат възстановени в сметката ти.

Тя ме погледна със съмнение.

— Грешка е — повторих. Извадих чиста кърпичка и избърсах очите й. — Офисът плаща за цветята, не ти. Ще оправя това, ясно?

— Добре — успя да се усмихне тя немощно. — Благодаря ти, Хейвън.

Интеркомът на бюрото ми звънна. Тъй като офисът ни беше оформен като отделни отворени кабинки, всички чуваха онова, което казваше Ванеса.

— Хейвън, ела в кабинета ми, ако обичаш.

— Няма проблем — промърморих аз и се запътих към ъгловия кабинет на Ванеса. Нарочно се забавих и се постарах да се овладея, преди да се противопоставя на шефката си. Съзнавах, че вероятно ще ме уволни за онова, което щях да й кажа, и че след това най-вероятно щях да се превърна в жертва на изключително ефикасна кампания по опетняването на името ми, но не ми пукаше. Щях да си намеря друга работа. А вредата, която Ванеса можеше да нанесе на репутацията ми, не беше толкова важна, колкото това да успея да й се противопоставя.

Докато стигна в кабинета на Ванеса, тя вече натискаше копчето на интеркома втори път:

— Хейвън, ела в…

— Тук съм — заявих и застанах точно срещу бюрото й. Не седнах, а останах права с лице към нея.

Ванеса ме изгледа, все едно съм досадна буболечка, която лази по стената.

— Изчакай на вратата, ако обичаш — нареди тя равнодушно, — докато не те поканя. Не сме ли то обсъждали вече достатъчно пъти, за да го запомниш, Хейвън?

— Ще пренебрегна правилата за няколко минути. Въпросът е важен. Допусната е грешка при удръжките от заплатите на служителите, която трябва да бъде поправена.

Ванеса не беше свикнала някой друг да определя дневния ред.

— В момента нямам време за това. Не съм те повикала в кабинета си, за да говорим за удръжките от заплатите.

— Не те интересува какво е станало? — попитах. Когато ми стана ясно, че тя не възнамерява да отговори, бавно поклатих глава: — Не, защото вече знаеш. Не е грешка, нали?

Странна усмивка плъзна по устните й.

— Добре, Хейвън, ще се хвана на въдицата. Какво има?

— От заплатата на Саманта е удържана сумата, която офисът изпрати за погребението на баща й — изчаках няколко секунди за леко разширяване на очите, за искрица срам, за смръщване. Каквото и да е, обаче Ванеса прояви емоция колкото пластмасов манекен. — Ще оправим нещата, нали?

Настана мъчително мълчание. Мълчанието беше едно от най-ефективните оръжия на Ванеса…

Беше способна да се взира в мен, докато не се срина като кула от кубчета и не кажа нещо, каквото и да е, за да запълня непоносимата празнина. Аз обаче отвърнах на погледа й. Мълчанието продължи толкова дълго, че накрая стана смешно. Само че аз успях да я надвия.

— Прекаляваш — скръцна ми тя. — Не е твоя работа как управлявам служителите си.

— Значи удържането на пари от заплатата на Саманта е някакъв мениджърски похват, така ли?

— Мисля, че е най-добре веднага да напуснеш кабинета ми. Всъщност дори си вземи почивен ден. До гуша ми дойде от теб и от наглото ти поведение.

— Ако не се съгласиш да възстановиш парите в сметката на Саманта, ще се обърна към Джак — предупредих я.

Това вече предизвика реакция. Лицето й потъмня, очите й започнаха да хвърлят искри.

— Разглезена кучка… — изстреля тя пискливо. — Ник ме предупреждаваше за теб… как използваш хората, колко си себична. Как лъжеш и манипулираш, за да постигнеш своето. Мързелива лъжкиня, дребен мрънкащ паразит…

— Да, такава реклама ми прави Ник — запитах се дали е излизала с бившия ми съпруг. Боже, какво ли представлява среща между две подобни същества? — Само че в момента не говорехме за това, нали? Ще върнеш ли парите, или трябва да се обърна към Джак?

— Ако посмееш да му кажеш и една дума, ще си отворя устата. А когато му обясня каква си наистина, ще бъде толкова отвратен от теб, колкото и аз. Ще ти каже къде да си…

— Ванеса — напомних й тихо, — той ми е брат. Наистина ли си толкова безочлива да смяташ, че ще се обърне срещу мен? Че ще застане на твоя страна против мен? Колкото и да ме клеветиш пред него няма да постигнеш нищо.

Лицето й бе започнало да почервенява на петна. Само че някак успя да овладее тона си.

— Излез от кабинета ми, Хейвън, и повече не се връщай. Уволнена си.

Външно бях спокойна, макар че сърцето ми биеше до пръсване.

— Точно това очаквах да кажеш. Довиждане, Ванеса.

Отидох до бюрото си, за да си взема чантата. Когато стигнах до кабинката си, смаяно установих, че Саманта, Роб и Кими са се събрали там. Израженията им бяха безизразни. Ако не бях толкова отнесена, щеше да ми се стори смешно, че всички изглеждат така.

— Какво става? — попитах и влязох в кабинета си. Застинах на място, когато видях Джак, застанал до бюрото ми. Беше вперил поглед в интеркома, целият почервенял и здраво стиснал устни.

— Здрасти, Джак — поздравих го смаяно. — Какво търсиш тук?

— Дойдох да те заведа на обяд — отговори той бавно.

Кими се приближи и докосна ръката ми.

— Интеркомът беше включен — промърмори тя.

Явно Ванеса беше забравила да го изключи, когато съм влетяла в кабинета й, и Джак и останалите бяха чули всяка дума.

Джак взе чантата ми и ми я подаде:

— Да вървим — подкани ме той хрипливо.

Тръгнах с него и цялата пребледнях, когато си дадох сметка, че отиваме в кабинета на Ванеса. Джак отвори вратата, без да почука, застана на прага и я изгледа сурово.

Лицето на шефката ми замръзна.

— Джак — учудено възкликна тя. След това му се усмихна сърдечно, при това изглеждаше толкова овладяна и мила, че направо се удивих от промяната у нея. — Много ми е приятно да те видя. Заповядай.

Брат ми поклати глава със студен поглед. И произнесе три думи, които не оставяха никакво място за преговори:

— Събирай си нещата.

 

 

Останалата част от следобеда прекарах с Джак и му обясних как Ванеса се е опитвала да ме тормози и да ме облъчва и как най-вероятно е постъпила точно по същия начин и със Саманта. Когато приключих, Джак вече бе престанал да клати глава и да ругае и просто изглеждаше отвратен.

— Мили боже, Хейвън… защо досега не си ми казала нищо?

— Не исках да се държа като примадона. Стремях се да постъпя както е най-добре за компанията, освен това знам, че в миналото е била твоя добра служителка.

— Майната й на компанията. Хората са по-важни от бизнеса. Пет пари не давам колко добър мениджър е, след като зад кулисите се държи като проклет терорист.

— Отначало си помислих, че с времето ще се коригира или че ще измислим приемлива и за двете ни система. Само че постепенно разбрах, че такива хора никога не се поправят. С тях не можеш да се разбереш. Тя е като Ник. Злонамерена и самовлюбена. Ако нарани човешко същество, се чувства виновна толкова, колкото когато ти и аз стъпчем мравка.

Устните на Джак бяха стиснати в сурова линия.

— Деловият свят е пълен с такива хора. И макар да не ми е приятно да го кажа, част от това поведение… да си амбициозен, безмилостен и себичен… може да ти помогне доста да се издигнеш в някои компании. Не и в моята, обаче.

— Наистина ли ще се освободиш от нея?

Той кимна.

— Уволнена е. Сега трябва да й намеря заместник — многозначителна пауза. — Някакви предложения?

— Аз мога да поема — предложих охотно. — Не твърдя, че ще бъда идеална, допускам грешки, но умея да поемам отговорност.

Усмивка се разля по лицето на брат ми.

— Сега пееш различна песен, не като в началото.

Отвърнах му с кисела усмивка.

— Напоследък бързо уча всичко.

Обсъдихме ситуацията в офиса и след това разговорът се насочи към лични въпроси. Не можех да не споделя с Джак за кавгата си с татко. За Ти Джей, за Харди и за сделката.

Приятно ми стана, че Джак се подразни от цялата работа и заяви, че всички са негодници. Съгласи се е мен, че трябва да разнищя поведението на Харди, защото нещо не му се връзвало.

— Ти Джей има хубави терени, но той не е единственият — отбеляза Джак. — А твоето момче Харди може да си пазарува откъдето си поиска. Може и да иска тези земи, но едва ли се нуждае точно от тях. Затова според мен това е начинът на Кейтс да скъса с теб. Направил е нещо, което е сигурен, че ще те отблъсне.

— Пасивно агресивен негодник — казах аз. — Ако иска да скъса с мен, ще трябва да го направи лице в лице.

— Направо го съжалявам — ухили се Джак. — Добре, ти се оправи с Кейтс, а аз ще накарам татко да проумее някои неща.

— Не — възпрях го. — Не предприемай нищо с татко. Не можеш да оправиш отношенията ми с него.

— Мога да възпра или да предизвикам намеса.

— Благодаря, Джак, само че наистина не е нужно нищо да възпираш и наистина не се нуждая от никаква намеса повече.

— Защо ми се оплакваш толкова дълго, ако не искаш да предприема нищо?

— Не искам да ми решаваш проблемите, исках само да ме изслушаш.

— Хейвън, поговори с някоя приятелка, ако искаш някой да те изслуша. Ние, мъжете, мразим да ни стоварите някой проблем и да не ни позволите да предприемем нищо. Това ни кара да се чувстваме зле. В такива случаи единственият начин да се почувстваме по-добре е да скъсаме телефонния указател или да взривим нещо. Така че, хайде да се разберем. Не съм добър слушател, аз съм мъж.

— Така е — изправих се и му се усмихнах. — Искаш ли да ме почерпиш едно в някой бар?

— Ето това вече е друга приказка — заяви брат ми и двамата излязохме от офиса.

 

 

Върнах се в апартамента си рано вечерта. Почувствах се по-добре след питието и след няколко часа в разтоварващото присъствие на Джак. Учудих се, че той не обвинява Харди, особено като се има предвид по-ранното му отношение.

— Не съм нито против него, нито за него — осведоми ме брат ми и наклони бирената си бутилка с издължено гърло. — Ето как гледам на тази работа с Ти Джей: или Харди е постъпил неправилно с неправилния човек… — още една голяма глътка, — или е постъпил неправилно с правилния човек.

— Как е възможно да има основателна причина за стореното от него?

— По дяволите, не знам. Дай му възможност да ти обясни, само това искам да ти кажа.

— Според Тод Харди е палав особняк — съобщих му мрачно.

Кой знае защо това накара Джак да се засмее.

— Е, ти си от семейство Травис, би трябвало да си свикнала с това. Всички ние — с изключение на Гейдж, — сме особняци колкото си искаш. Същото важи и за Тод.

— Плашиш ме — отговорих аз, но не успях да сдържа тъжната си усмивка.

Продължавах да се усмихвам, докато вървях към апартамента си, но бях неспокойна, мислейки за срещата си с Харди. Когато видях мигащата лампичка на телефонния секретар, сърцето ми подскочи. Приближих се и натиснах копчето, за да прослушам съобщенията си.

Гласът на Харди: „Трябва да те видя. Моля те, обади ми се, когато се прибереш“.

— Добре — прошепнах и за миг затворих очи. Обаче ги отворих почти веднага, защото нещо привлече вниманието ми. Нещо, което проблясваше до телефона. Озадачена се пресегнах към предмета и установих, че е гривна с амулети. Гривната на леля Гретхен! Но как се бе озовала там? Тя беше у Ник. Ник…

Преди да успея да издам звук, някой се приближи зад гърба ми и нечия ръка ме стисна за гърлото. Студеното дуло на пистолет се притисна към слепоочието ми. Разбрах кой е още преди да чуя противния му глас.

— Пипнах те, Мари.