Лайза Клейпас
Синеокият дявол (13)

Тринадесета глава

На следващата сутрин отидох на работа в осем и половина и тутакси се оказах заобиколена от Кими, Саманта, Фил и Роб. Уверяваха ме колко им е олекнало, че съм добре, разпитваха ме за наводнението, какво е усещането да заседнеш в асансьора, как съм се измъкнала.

— Успях да звънна на един приятел, преди да свърши батерията на мобилния ми — обясних им. — Той дойде и… ами после всичко се оправи.

— Става дума за господин Кейтс, нали? — попита Роб. — Дейвид ми каза.

— Нашият наемател господин Кейтс, така ли? — попита Кими и се ухили на стеснителното ми кимване.

Ванеса цъфна в тесния ми кабинет с разтревожен вид.

— Добре ли си, Хейвън? Кели Райнхарт ми се обади и ми каза какво ти се е случило снощи.

— Добре съм — уверих я. — Готова за работа, както обикновено.

Тя се засмя. Може би аз единствена долових в смеха й някаква снизходителна нотка.

— Ти си боец, Хейвън. Браво на теб.

— Между другото — обади се Кими, — тази сутрин получихме половин дузина обаждания от хора, които питаха дали ти си жената от асансьора. Мисля, че местните медии ще се опитат да се възползват от известната фамилия Травис. Затова се направих на две и половина и отговорих, че доколкото ми е известно, не си била ти.

— Благодаря — отговорих, забелязвайки как Ванеса леко присвива очи. Колкото и да не ми се нравеше, че съм Травис, на нея не й се нравеше още повече.

— Добре, всички да се връщат на работа — нареди тя. Изчака другите да излязат от кабинета ми и се обърна към мен: — Хейвън, ела в кабинета ми. Ще обсъдим на кафе срещата ти с Кели Райнхарт.

— Съжалявам, Ванеса, но няма да успея да си спомня всичко, за което говорих с нея.

— Нали е в компютъра ти?

— Него вече го няма, потъна — отговорих извинително.

Ванеса въздъхна.

— О, Хейвън, трябва да си по-внимателна със служебните вещи.

— Съжалявам, но нямаше как да го спася. Нивото на водата се покачваше и…

— В такъв случай прегледай бележките си. Водила си си бележки, нали?

— Да, но те останаха в куфарчето ми… а всичко вътре е съсипано. Ще звънна на Кели и ще се постарая максимално да възстановя подробностите от срещата…

— Хейвън, толкова ли не успя да опазиш куфарчето си? — изгледа ме тя укорително. — Нужно ли беше да изпаднеш в паника и да изпуснеш всичко?

— Ванеса — подех предпазливо, — течът в асансьора не беше просто локва вода.

Тя явно не беше разбрала какво се е случило, но последното нещо, което човек би могъл да каже на Ванеса, е, че не е схванала нещо.

Тя завъртя очи и се усмихна, все едно бях дете и говорех небивалици.

— С твоята склонност да драматизираш няма как човек да разбере какво се е случило всъщност.

— Здрасти — прекъсна ни мелодичен и приятен глас. Джак. Влезе в кабинката ми и Ванеса се обърна с лице към него. Тънките й пръсти изискано пъхнаха зад ухото кичур съвършена руса коса.

— Здравей, Джак.

— Здравей и на теб — той влезе, огледа ме от глава до пети и ме притисна до гърдите си в кратка прегръдка. Аз малко се стегнах. — Да, пет пари не давам, че не обичаш да те докосват — заяви Джак, без да ме пуска. — Снощи направо обезумях от страх. Преди няколко минути се отбих в апартамента ти, но установих, че няма никой. Какво търсиш тук?

— Работя тук — отвърнах с крива усмивка.

— Не и днес. Днес си вземаш почивен ден.

— Не е нужно — възпротивих се аз, усещайки ледения поглед на Ванеса.

Джак най-сетне ме пусна.

— Напротив. Отпусни се. Поспи си. И на всяка цена се обади на Гейдж, на Джо, на татко и на Тод… всички искат да говорят с теб. Никой не ти е звънил вкъщи, да не би да спиш.

Направих физиономия.

— И трябва да повторя цялата история четири пъти?

— Боя се, че да.

— Джак — мило се намеси Ванеса, — не смятам, че е нужно Хейвън да си взема почивен ден. Ние ще се погрижим добре за нея. Освен това работата ще й помогне да не мисли за травмиращото преживяване в онзи асансьор.

Джак я изгледа странно.

— Било е нещо повече от засядане в асансьора — каза той. — Сестра ми е била в капан. Говорих с мъжа, който я е измъкнал снощи. Каза, че кабинката на асансьора е била пълна с вода почти догоре и че вътре е било съвсем тъмно. Увери ме, че едва ли друга жена би се държала толкова смело, колкото Хейвън.

Наистина ли Харди бе казал това за мен? Бях доволна и поласкана… и бях очарована от бързите и почти незабележими гримаси, които пробягаха по лицето на Ванеса.

— О, разбира се, че трябва да си вземеш почивен ден — възкликна тя и ме смая, когато обгърна раменете ми с ръка. — Нямах представа, че положението е било толкова сериозно, Хейвън. Трябваше да ми кажеш — стисна Ванеса рамото ми загрижено. Тръпки полазиха по кожата ми от сухото скъпо ухание на парфюма й и от допира на ръката й. — Горкичката, прибери се да си починеш. Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, благодаря — отдръпнах се от нея аз. — Добре съм, наистина. И бих искала да остана в офиса.

Джак ме погледна с обич.

— Тръгвай, миличка. Днес имаш почивен ден.

— Но ме чака една камара работа — възпротивих се.

— Пет пари не давам. Работата няма да избяга. Нали така, Ванеса?

— Точно така — бодро се съгласи тя. — Уверявам те, че няма да е проблем да поемем нещата на Хейвън — тя ме потупа по гърба: — Погрижи се за себе си, скъпа. Обади ми се, ако се нуждаеш от нещо.

Токчетата й оставиха дълбоки и остри следи по килима в офиса, когато си тръгна.

— Наистина трябва да остана — казах на Джак.

Изражението му бе непроницаемо.

— Иди при татко — каза той. — Иска да те види. Не е лошо двамата да поговорите като цивилизовани хора. Просто за разнообразие.

Въздъхнах дълбоко и си взех чантата.

— Разбира се. През последните няколко дни нямах достатъчно вълнения.

Джак пъхна ръце в джобовете си и ме загледа, присвил очи.

— Ей… — повика ме тихо. — Кейтс налетя ли ти снощи?

— Като брат ли ме питаш, или като приятел?

Наложи се да замисли над отговора си.

— Май като приятел.

— Добре — продължих, шептейки съвсем тихо: — Аз му налетях, а той ми отказа. Заяви, че не можел да се възползва от мен.

— Виж ти! — примигна Джак.

— Държа се адски властно — нацупено отбелязах. — А на мен това поведение от типа „аз съм мъжът, аз решавам“ никак не ми допада.

— Хейвън, той е тексасец. Ние не се славим с чувствителност и такт. Ако търсиш такъв мъж, намери си някой метро. Чувам, че в Остин е пълно с такива.

Неохотна усмивка успя да пробие негодуванието ми.

— Не съм сигурна, че изобщо знаеш какво е метросексуален мъж, Джак.

— Знам само, че аз не съм такъв — усмихна се той и приседна в крайчеца на бюрото ми. — Хейвън, всички знаят, че не харесвам Харди Кейтс, но този път трябва да застана на негова страна. Постъпил е правилно.

— Как може да го защитаваш?

Черните му очи заблестяха:

— Жени! Побеснявате, когато един мъж ви люби, но побеснявате още повече, ако не го направи. Честно, няма как да ви задоволи човек.

 

 

Някои мъже са много привързани към дъщерите си. Баща ми не е един от тях. Може би, ако прекарвахме повече време заедно, двамата с татко щяхме да намерим общи неща, само че той винаги е бил твърде зает, твърде целеустремен. Татко бе оставил изцяло под маминия контрол отговорността за възпитанието на дъщеря им.

Колкото повече мама се опитваше да ме превърне в дъщерята, която трябваше да бъда, толкова повече поведението ми се влошаваше. Моите вещи, които тя смяташе за неподходящи за една жена — прашката ми, пистолетът с капси, пластмасовият ми комплект индианци и каубои, рейнджърската шапка, подарена ми от Джо, или изчезваха, или бивах принудена да й ги дам. „Тези неща не ти трябват — отсече тя, когато се оплаках. — Не са подходящи за момиченце“.

Двете сестри на мама съчувстваха на усилията й, тъй като им беше напълно ясно, че нищо не може да бъде постигнато с мен. Но подозирам, че тайно изпитваха задоволство от това. Въпреки че съпрузите им не можеха да си позволят да им купят огромно имение в Ривър Оукс, те бяха успели да създадат братовчедките ми Карина, Джейси и Сюзан — и трите съвършени млади дами. Майка ми обаче, която разполагаше с всичко на света, което би желала, не беше успяла да ме пребори.

Знам, че никога не бих учила в Уелзли, ако майка ми беше жива. Тя беше непоколебима антифеминистка, макар да не бях уверена, че дори тя съзнава причината да е такава. Може би защото системата винаги бе действала добре за нея, съпругата на богат мъж. Или може би защото мама вярваше, че човек не може да промени реда на нещата — мъжете са си, каквито са, и тя няма да си блъска главата в стената. Освен това много жени от нейното поколение смятаха търпимостта към дискриминацията за добродетел.

Каквито и да бяха причините, двете с мама несъмнено имахме различия помежду си. Аз се чувствах виновна, защото смъртта й ми даде възможност да имам свои убеждения и да замина да уча, в който колеж си поискам. Разбира се, татко не беше доволен, само че бе твърде покосен от скръб, за да спори. И освен това вероятно за него бе облекчение да се махна от Тексас.

Обадих се на татко на път за Ривър Оукс, за да се уверя, че си е у дома. Тъй като колата ми беше съсипана от наводнението в подземния паркинг, бях с автомобил под наем. На вратата ме посрещна икономката Сесили, която работеше за семейство Травис, откакто се помнех. Тя беше стара дори когато аз бях още дете, а лицето й бе покрито с бръчки, в които човек може да пъхне цяла монета от десет цента.

Сесили се запъти към кухнята, а аз отидох при татко, който си почиваше в дневната. От двете страни имаше големи камини и помещението беше толкова голямо, че вътре можеше да се побере товарен самолет. Баща ми седеше в единия край на стаята, излегнал се на канапето и вдигнал крака.

Двамата с татко всъщност не бяхме общували истински след развода ми. Бяхме се виждали само по време на няколко кратки гостувания и винаги в присъствието на други хора. Като че ли и двамата смятахме, че разговорът ни на четири очи би създал повече проблеми, отколкото полза.

Когато погледнах баща си сега, изведнъж осъзнах, че е остарял. Косата му бе по-скоро побеляла, отколкото прошарена, а тенът му бе избледнял — доказателство, че не прекарва толкова много време на открито. И изглеждаше някак по-спокоен, като човек, който е престанал да се напряга и да бърза да стигне до следващото нещо, което го очаква.

— Здравей, татко — наведох се да го целуна по бузата и седнах до него.

Тъмните му очи внимателно ме огледаха.

— Изглеждаш ми почти непокътната.

— Така е — усмихнах се широко. — Благодарение на Харди Кейтс.

— Ти си му се обадила, нали?

Усещах накъде вървят нещата.

— Да. Добре че мобилният ми беше с мен — опитах да отклоня вниманието му, преди да продължи да ме разпитва. — Имам хубава история за терапевтката си, когато се върне от почивка.

Татко се намръщи неодобрително, както и очаквах.

— Бърника ли ти в главата?

— Не говори така, татко. Знам, че някога представата за психиатрите е била такава, но днес те никъде не бърникат.

— Така ли? Ами какво правят?

— Нарича се терапия.

— Вярвай, щом искаш — поклати глава баща ми.

Усмихнах се широко.

— Не съм го измислила аз, просто те държа в крак с времето… Да, наистина ходя на психоаналитик и това много ми помогна.

— Хвърляш парите си на вятъра — заяви татко, — като плащаш на някого да те слуша как се оплакваш. Казват ти само каквото искаш да чуеш.

Предполагах, че татко не знае почти нищо за психотерапията.

— Не си споделял, че имаш научна степен по психология, татко.

Той ме изгледа мрачно.

— Не казвай на хората, че ходиш на терапия. Ще си помислят, че нещо не ти е наред.

— Не се срамувам някой да узнае, че имам проблеми.

— Единствените проблеми, които имаш, са онези, които сама си си създала. Например като се омъжи за Ник Танър, макар да те предупреждавах да не го правиш.

Усмихнах се тъжно, защото баща ми никога не пропускаше възможността да ти натрие сол на главата.

— Вече признах, че имаше право за Ник. Можеш да продължиш да ми напомняш и аз може да продължа да си признавам, че съм сбъркала, но се съмнявам, че ще има някаква полза от тази работа. Освен това ти не беше прав относно начина, по който се държа.

Очите му просветнаха раздразнено.

— Защитавах принципите си. И отново бих го направил.

Питах се откъде ли се е сдобил с представата си за бащинската функция. Може би смяташе, че е добре за децата му да имат до себе си авторитетна личност, каквато той е нямал. Страхът му да признае, че е сбъркал за нещо, му се струваше като проява на сила. На мен обаче ми изглеждаше проява на слабост.

— Татко — подех колебливо, — иска ми се да бъдеш до мен дори когато греша. Иска ми се да ме обичаш, дори когато оплитам конците.

— Това няма нищо общо с обичта, Хейвън. Трябва да се научиш, че постъпките имат последици в живота ти.

— Вече го знам — бях се сблъскала с последици, за които татко дори не подозираше. Ако взаимоотношенията ни бяха различни, много бих се радвала да му се доверя. Само че за такова нещо бе нужно да съществува доверие, каквото се изгражда с години. — Не трябваше да се омъжвам прибързано за Ник — признах. — Трябваше да преценя нещата по-добре, но не съм единствената жена, която се е влюбвала в неподходящия мъж.

— Ти винаги си искала просто да правиш обратното на онова, което ти казвахме аз или майка ти — отбеляза татко огорчено. — Беше по-опърничава и от трите момчета, взети заедно.

— Не е било умишлено. Просто търсех вниманието ти. Бях готова на всичко, само и само да прекарам известно време с теб.

— Вече си зряла жена, Хейвън Мари. Каквото и да не си успяла да получиш като дете, трябва да го преодолееш.

— Преодолявам го. Вече не очаквам да бъдеш по-различен от това, което си. Но бих искала и ти да направиш същото за мен. Тогава може би вече няма да се разочароваме взаимно. Отсега нататък ще се старая да правя по-добър избор, но ако това означава да избера нещо, което ще те ядоса, така да бъде. Не е нужно да ме обичаш. Аз те обичам и бездруго.

Татко като че ли не чу думите ми. Беше твърдо решен да узнае нещо:

— Искам да знам какво става между теб и Харди Кейтс. С него ли си се хванала?

— Това си е моя работа — подсмихнах се аз.

— Носи му се славата — предупреди ме татко. — Той признава само един живот — на свобода. Бракът не е за него.

— Знам, и за мен не е.

— Хейвън, предупреждавам те, той ще те прегази безцеремонно. Кейтс е един забогатял бачкатор от източен Тексас. Не ми давай основание да ти напомням, че съм те предупреждавал.

Въздъхнах и погледнах баща си, който винаги бе убеден, че знае най-добре.

— Кажи ми, татко… какъв би бил подходящият мъж за мен? Дай ми пример за някой, когото би одобрил.

Той се облегна удобно и забарабани с пръсти по корема си.

— Момчето на Джордж Мейфийлд, Фишър. Някой ден ще наследи доста пари. Свестен е, от добро семейство е. И изглежда добре.

Бях ужасена. Фишър Мейфийлд ми беше съученик.

— Татко, но той е най-скучният и безинтересен човек на света. И прилича на макарон.

— Ами синът на Сам Шулър?

— Майк Шулър? Някогашното приятелче на Джо?

Баща ми кимна.

— Баща му е един от най-свестните хора, които познавам. Благочестив, трудолюбив. Не познавам младеж с по-добри обноски от Майк.

— Татко, Майк е станал наркоман!

— Не е вярно — възмути се баща ми.

— Питай Джо, ако не ми вярваш. Майк Шулър сам осигурява годишния доход на хиляди колумбийски производители на ганджа.

Татко поклати отвратено глава.

— Какво му става на младото поколение?

— Нямам представа — отвърнах. — Но ако това бяха най-добрите ти предложения… забогатял бачкатор от Източен Тексас ми се струва доста подходящ.

— Ако се захванеш с него, гледай да му набиеш в главата, че няма да се докопа до парите ми.

— Харди не се нуждае от парите ти — възразих му аз не без удоволствие. — Той си има свои.

— Ще иска още.

 

 

Обядвах с баща си, върнах се в апартамента си и си подремнах. Събудих се, прехвърляйки наум разговора ни, и се замислих над пълната липса на интерес от негова страна към това да изградим помежду си истински отношения между баща и дъщеря. Потиснах се, когато осъзнах, че никога няма да получа от него обичта, която самата аз исках да му дам. Затова се обадих на Тод и му разказах за посещението.

— Ти беше прав — признах. — Наистина имам достоен за съжаление комплекс по отношение на баща си.

— Всеки има, миличка. Не си нещо специално.

Изкисках се.

— Искаш ли да дойдеш да пийнем по нещо в бара?

— Не мога, довечера имам среща.

— С кого?

— С една адски готина жена — отговори Тод. — Работим заедно. Ами ти? Работата с Харди опече ли се?

— Не. Трябваше да ми звънне днес, но досега… — замълчах, защото чух сигнала, че някой ме търси на другата линия. — Това може да е той. Трябва да затварям.

— Късмет, миличка.

Превключих на другия разговор.

— Ало?

— Как си? — всеки нерв по тялото ми се изопна при звука на провлачения изговор на Харди.

— Добре съм — гласът ми прозвуча като скърцащ балон. Прокашлях се. — А ти как си?… Мускулна треска след вчера?

— Не, всичко е наред.

Затворих очи и въздъхнах, попивайки топлото и изпълнено с очакване мълчание помежду ни.

— Още ли ми се сърдиш? — попита Харди.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Не, струва ми се.

— Тогава искаш ли да те заведа на вечеря?

— Да — пръстите ми стиснаха телефона. Запитах се какво правя, защо се съгласявам да изляза на среща с Харди Кейтс. Семейството ми щеше да откачи. — Обичам да вечерям рано — осведомих го.

— Аз също.

— Ела да ме вземеш в шест.

— Ще бъда там.

След като затвори, размишлявах мълчаливо няколко минути.

Знаех си, че татко би ме упрекнал, че нямам представа в какво се забърквам, като се хващам с Харди Кейтс. Но когато започнеш да излизаш с някого, никога не си съвсем сигурен в какво се забъркваш. Трябва да му дадеш шанс да ти покаже що за човек е всъщност… и да му повярваш.

 

 

Облякох джинси, обувки на висок ток и жълто горнище с гол гръб и с лъскава игла, която прикрепваше презрамката към корсажа. Изправих косата си с маша, докато не стана цялата лъскава и крайчетата не се подвиха нагоре. Понеже беше влажно, си сложих съвсем малко грим — само спирала и гланц за устни с черешов цвят.

Установих, че се вълнувам много повече сега, преди да спя с Харди, отколкото преди да спя с Ник, когато бях още девствена. Вероятно защото с първия мъж си мислиш, че като си неопитна, всичко ти е простено. С втория обаче от теб се очаква нещо повече. Не ми помагаше особено и фактът, че неотдавна си бях направила в едно женско списание тест „Бива ли ви в леглото?“. Резултатът ме постави в категорията на жените с проблеми и получих всякакви предложения как да подобря „плътските си умения“, макар повечето от тях да ми се струваха нехигиенични, неудобни и направо противни.

Когато чух звънеца на входната врата няколко минути преди шест часа, вече бях толкова напрегната, че сякаш целият ми скелет беше здравата пристегнат с железни винтове. Отворих вратата. Само че не беше Харди.

На прага стоеше бившият ми съпруг, облечен с костюм и вратовръзка, с безупречен вид и с безупречна усмивка.

— Изненада — каза той и стисна ръката ми, преди да успея да помръдна.