Лайза Клейпас
Синеокият дявол (5)

Пета глава

В Тексас има задължителен период на изчакване от шейсет дни, след като човек подаде молба за развод. В даден момент някой щатски законодател е решил, че законово наложен период на охлаждане на страстите е добра идея за хората, които искат развод. Бих предпочела да ме оставят сама да реша дали се нуждая от охлаждане, или не. Веднъж взела решението, исках цялата история да приключи максимално бързо.

От друга страна, оползотворих доста добре тези два месеца. Външно заздравях, синините ми избледняха и два пъти седмично започнах да ходя на психотерапия. Тъй като не го бях правила досега, очаквах, че ще трябва да легна на дивана и да говоря, докато някакъв безличен психолог с бяла престилка си води бележки.

Обаче ме приеха в малък и уютен кабинет с диван, тапициран с жълт релефен плат, а психоложката не бе много по-възрастна от мен. Казваше се Сюзан Бърнс, беше тъмнокоса, със светли очи и много общителна. За мен бе неописуемо облекчение да си излея душата пред нея. Тя бе изпълнена с разбиране и умна жена, а докато описвах нещата, които съм почувствала или преживяла, ми се струваше, че притежава способността да разплита загадките на вселената.

Сюзан каза, че поведението на Ник отговаря на типичното за човек, страдащ от нарцисизъм, който бил често срещано явление сред съпрузите, прибягващи до насилие. Докато ми разказваше за това разстройство, сякаш описваше живота ми от последната година. Човек с нарцистично личностно разстройство е властен, обвинителен, погълнат от себе си, нетолерантен към нуждите на околните… и използва гнева като тактика за осъществяване на контрол. Такива хора не уважават личното пространство на другите, тоест те си мислят, че имат право да критикуват и да тормозят жертвите си, докато не ги превърнат в пълна развалина.

Да имаш личностно разстройство е нещо различно от това да си душевноболен, обясни ми Сюзан, защото, за разлика от душевноболния, нарцисистът може да контролира кога и къде да избухва. Той никога не би набил шефа си на работа, например, защото това няма да е в негов интерес, обаче, когато се прибере у дома, би ступал жена си и би наритал кучето. И изобщо няма да се почувства виновен, ще си намери оправдание и извинение. За него значение има единствено собствената му болка, ничия друга.

— Искаш да кажеш, че Ник не е луд, а е социопат, така ли? — попитах Сюзан.

— Ами… в основни линии да. Като се има предвид, че повечето социопати не са убийци, а са просто лишени от способността да изпитват съчувствие и са изключително манипулативни.

— Това може ли да се оправи?

Тя веднага поклати глава:

— Тъжно е да гадаем каква проява на насилие или на тормоз го е направила такъв, обаче в крайна сметка Ник е такъв, какъвто е. Страдащите от нарцистично разстройство са прословуто устойчиви на терапия. Поради усещането за собственото си величие те изобщо не виждат необходимост да се променят — Сюзан се усмихна мрачно, сякаш на неприятен спомен. — Повярвай ми, нито един терапевт не би искал такъв човек да прекрачи прага на кабинета му. Резултатът е само усещане за огромно безсилие и загуба на време.

— Ами аз? — попитах. — Мен можеш ли да ме оправиш?

В този момент очите ми запариха и се наложи да си издухам носа, така че Сюзан трябваше да повтори отговора си.

— Разбира се, Хейвън. Ще поработим над това. Ще успеем.

Отначало се страхувах, че ще трябва да се постарая да простя на Ник. Изпитах огромно облекчение, когато Сюзан каза, че не е нужно да оставам впримчена в затворения кръг на тормоза и на прошката. Жертвите на насилие често се оказвали натоварени с така наречената отговорност да прощават и дори да реабилитират своите мъчители. Не било моя работа, това ми каза Сюзан. По-късно сме щели да намерим някакво решение, така че отровата от взаимоотношенията ми с Ник да не се разпростира и в други сфери на живота ми. В момента обаче трябвало да се съсредоточим над други неща.

Установих, че съм човек, който не поставя строги граници. Родителите ми, и най-вече майка ми, ме бяха научили, че да си примерна дъщеря означава изобщо да не поставяш никакви граници. Бях възпитана да позволявам на мама да ме критикува и винаги да се налага, а също и да взема вместо мен решения, които изобщо не са нейна работа.

— Обаче взаимоотношенията на братята ми с нея изобщо не бяха такива — поясних на Сюзан. — Те поставяха граници. Не й позволяваха да се намесва в личния им живот.

— Понякога родителите очакват различни неща от синовете и от дъщерите си — обясни Сюзан с горчивина. — Моите родители настояваха аз да се грижа за тях, когато остаряха, обаче дори не би им хрумнало да поискат същото от брат ми.

Двете със Сюзан проведохме много ролеви игри, които отначало ми се струваха унизително глупави, но докато тя влизаше последователно в ролята на Ник, на баща ми, на мой приятел, на някой от братята ми и дори майка ми, починала толкова отдавна, аз се учех да държа на своето. Беше трудна, изморителна и тежка работа.

„Не“ е витамин за мен — ето това се превърна в мое мото. Смятах, че ако си го повтарям достатъчно често, ще му повярвам.

 

 

Гейдж се занимаваше с процедурата по развода толкова, колкото му позволявах. Вероятно поради смекчаващата намеса на Либърти той промени и подхода си към мен. Вместо да ми натяква как трябва да се подредят нещата, търпеливо ми обясняваше какъв избор имам, а после не оспорваше решенията ми. Когато Ник дръзна да позвъни в апартамента, поиска да разговаря с мен и аз се съгласих, Гейдж успя да се накара да ми подаде слушалката.

Разговорът бе доста едностранчив, защото през повечето време говореше Ник, а аз го слушах. Съпругът ми ме заля с порой от думи, като започна от вината, мина през гнева и стигна до молбите, твърдейки, че вината е колкото моя, толкова и негова.

Заяви, че човек не бива да се отказва от брака си просто ей така при първата трудност.

Не е просто трудност, отвърнах.

Когато хората се обичали, намирали начин да изгладят нещата, възрази той.

Аз пък заявих, че той не ме обича.

Не, обичал ме. Може и да не бил най-добрият съпруг на света, обаче и аз не съм била най-образцовата съпруга.

Сигурна съм, че си прав, отговорих. Само че не мислех, че заслужавам да ми счупи реброто.

Нямало начин да ми е счупил ребро, сигурно се случило, когато съм паднала.

Напомних му, че той ме е блъснал, че ме е ударил.

Смаяна чух Ник да твърди, че не помни да ме е удрял. Може би просто ръката му неволно се отметнала.

Питах се дали наистина не помни, дали е способен да променя действителността, както му е угодно, или просто лъже. И тогава си дадох сметка, че всъщност няма значение.

Заявих му, че няма да се върна. И му го повтарях, каквото и да кажеше след това. Няма да се върна. Няма да се върна.

Затворих телефона и отидох при Гейдж, който седеше в дневната. Толкова силно стискаше ръкохватките на кожения стол, че върховете на пръстите му се бяха врязали дълбоко в гладката кожа. Той обаче ме бе оставил да водя битката си сама, както и трябваше.

Винаги съм обичала Гейдж, но никога толкова много, колкото тогава.

Подадох молба за развод на основание несъвместимост, което ще рече, че бракът ни е станал невъзможен поради несъвместимостта на характерите ни, които разстройват „истинското предназначение на брачните взаимоотношения“. Адвокатът ми обясни, че това е най-бързият начин за прекратяване на брака. Ако Ник не го оспореше. В противен случай щяло да има съдебно дело и двете страни да минат през всякакви гадости и унижения.

— Хейвън — каза ми Гейдж насаме с мрачно изражение и с благ поглед на сивите си очи, — постарах се да не се намесвам и да те оставя да постъпиш, както сметнеш за добре… обаче сега искам да те помоля за нещо.

— За какво?

— И двамата знаем, че Ник в никакъв случай няма да допусне да се разведете, без да оспори решението, освен ако не направим така, че да му бъде изгодно.

— Искаш да кажеш, да го подкупим — уточних аз и кръвта ми кипна при мисълта, че Ник ще има и финансова изгода от начина, по който се е държал с мен. — Е, напомни на Ник, че съм лишена от наследство. Аз съм…

— Ти все още си Травис. И Ник — ще се възползва от това докрай. Горкият отруден човечец, който се е оженил за глезено богато момиче, а ето че сега тя го изхвърля като мръсно коте. Хейвън, стига да поиска, Ник може да направи този процес възможно най-дълъг, болезнен и публичен.

— Тогава му дай моя дял от апартамента. Това е общата ни собственост.

— Ник ще иска повече от апартамента.

Съзнавах накъде бие Гейдж. Искаше да подкупим Ник, за да го накараме да си трае, докато не приключи разводът. След всичко, което ми беше причинил, Ник щеше да получи и доста солидно възнаграждение. Обезумях и цялата се разтреперих.

— Кълна се, че ако успея да се отърва от него, никога повече няма да се омъжа — заявих с унищожителна искреност.

— Не, не го казвай — Гейдж механично се пресегна към мен и аз се отдръпнах. Все още не исках никой да ме докосва, особено мъж, което според Сюзан беше защитен механизъм и щеше да отшуми с времето. Чух как Гейдж тихо изруга и дръпна ръката си.

— Извинявай — промърмори той и въздъхна тежко. — Знаеш ли, един куршум в главата му ще бъде много по-евтин и бърз вариант от развода.

— Шегуваш се, нали? — погледнах го тревожно.

— Да — постара се лицето му да остане безизразно, но никак не ми хареса погледът му.

— Да се придържаме към варианта с развода — настоях. — Предпочитам да не се налага Матю и Карингтън да те посещават в затвора. Какво точно имаш предвид? Да не искаш да падна на колене пред татко, за да ми даде пари за Ник?… Понеже аз със сигурност нямам свои средства.

— Остави това на мен. После ще се оправим.

Брат ми не само щеше да поеме разноските по развода, но и сумата по споразумението. Когато си дадох сметка за това, го изгледах нещастно.

— Гейдж…

— Всичко е наред — тихо каза той. — Направи го заради мен. Никого не притесняваш, скъпа.

— Не е редно ти да плащаш за грешките ми.

— Хейвън… част от умението да си силен е понякога да признаваш, че се нуждаеш от помощ. Ти сама започна този брак, сама си страдала, но те уверявам, че няма да те оставя и да приключиш с него сама. Позволи ми да постъпя, както се полага на по-голям брат.

Кротката му увереност ми помогна да усетя твърда почва под краката си. Може би един ден всичко щеше да се оправи.

— Някой ден ще ти се отплатя.

— Добре.

— Може би единственият път, когато съм ти била по-признателна, беше, когато извади Бутси от онзи храст.

 

 

Преглътнах гордостта си и се обадих на татко на следващия ден, след окончателното решение за развода ми през февруари. За мое огромно облекчение Ник не се бе явил в съда, когато съдията подписвал документа. За сключването на брак трябва да присъстват и двамата партньори, но за развода е достатъчен и един. Гейдж ме увери, че на този ден Ник няма да припари в съда.

— Какво направи, заплаши го, че ще му счупиш краката ли? — попитах го.

— Казах му, че ако го зърна, след пет минути вътрешностите му ще висят на портата на съда — усмихнах се, но само докато не си дадох сметка, че всъщност Гейдж не се шегува.

Гейдж и Либърти бяха съобщили на семейството, че съм се върнала в Хюстън, но известно време няма да съм готова да се срещам и да говоря по телефона с никого. Естествено татко, който искаше да бъде в центъра на всички събития, се обиди от моята неуловимост. Поръчал на Гейдж да ми съобщи, че когато благоволя да престана да си виря носа, би искал да дойде да ме види.

— Съобщи ли му, че се развеждам? — попитах аз Гейдж.

— Да. Не бих казал, че се изненада.

— Но каза ли му защо? — не ми се щеше никой да знае какво се е случило между Ник и мен. Може би след време щях да кажа на Джак или на Джо, но засега не желаех да се разчува. Не исках да ме виждат слаба и безпомощна, не исках повече да бъда жертва. И най-вече не исках да ме съжаляват.

— Не — успокоително отвърна Гейдж, — казах на татко, че не се е получило и че ако изобщо иска да запази някакви взаимоотношения с теб, е по-добре да си държи устата затворена.

Така че най-сетне звъннах на татко, стиснала слушалката с потни ръце.

— Здравей, татко — постарах се да звуча безгрижно. — От доста време не сме се чували, затова реших да звънна.

— Хейвън — дрезгавият му глас прозвуча познато и утешително. — Доста време мина. Какви ги вършиш?

— Развеждам се.

— Чух за това.

— Да, ами… между мен и Ник всичко приключи — тъй като баща ми не ме виждаше, цялото ми лице се сбърчи, сякаш бях хапнала нещо адски горчиво, когато се принудих да призная: — Беше грешка.

— Понякога никак не се радвам, че съм бил прав.

— Как ли пък не — казах и бях възнаградена с дрезгав смях.

— Ако наистина си се отървала от него, още днес следобед ще се обадя на адвоката си, за да те включи отново в завещанието — каза татко.

Дадох му малко време, за да осъзнае, че съм саркастична:

— Татко, няма да допусна да ми размахваш това завещание до края на живота ми. Благодарение на теб получих страхотно образование, така че няма причина да не мога да си намеря работа. Не си прави труда да звъниш на адвоката, не искам да ме включваш в завещанието.

— Ще бъдеш включена, щом така казвам — възрази татко и аз не успях да сдържа смеха си.

— Както и да е. Всъщност ти се обаждам, защото бих искала да се видим. Отдавна не съм спорила хубавичко с никого.

— Добре, ела.

Ето така отношенията ни се върнаха в нормалното си русло, напрегнати и мъчителни както винаги. Обаче си напомних, че вече съм поставила граници и че няма да допусна никой да ги прекрачва. Щях да бъда своята самотна крепост.

 

 

Бях нов човек в същия свят, а това бе по-трудно, отколкото да си същият човек в нов свят. Хората си мислеха, че ме познават, но не беше така. С изключение на Тод предишните ми приятели не бяха подходящи за новата ми версия. Затова потърсих подкрепа от братята си и установих, че зрелостта им се е отразила добре.

Джо, рекламен фотограф, се постара да ми обясни обстоятелствено, че има голяма къща и предостатъчно място, ако искам да се настаня при него. През повечето време отсъствал, така че нямало да си пречим. Уверих го, че съм признателна за предложението, но че имам нужда от собствен дом. Все пак не бих се чувствала зле, ако живеехме заедно. Джо беше приятен и ведър човек. Никога не съм го чувала да се оплаче от нищо. Приемаше живота, какъвто е, а това бе рядко качество за семейство Травис.

Истинската изненада обаче ми поднесе Джак, братът, с когото никога не се бях разбирала — онзи дето ме бе подстригал грозно, когато бях тригодишна, и който ми вземаше акъла, като ме плашеше с буболечки и със змии от градината. Зрелият Джак се оказа неочакван съюзник. Приятел. В неговата компания си отдъхвах, а натрапчивите и мъчителни усещания се стопяваха като капчици вода върху нагорещена скара.

Може би защото Джак беше много прям. Твърдеше, че е най-непретенциозно устроеният представител на семейство Травис, и може би имаше право. Джак беше ловец и се чувстваше удобно като всеяден хищник. Освен това бе и защитник на околната среда и не виждаше в това никакво противоречие. Твърдеше, че би било добре всеки ловец да пази природата, тъй като прекарва повечето си време сред нея.

С Джак нямаше нищо скрито-покрито. Ако нещо му харесаше, той го заявяваше без всякакво колебание, а ако не му харесаше, казваше истината и за това. Не нарушаваше закона, но признаваше, че някои неща са по-забавни, ако са незаконни. Обичаше евтините жени, бързите коли, дългите нощи и силния алкохол, особено ако всичко това върви заедно. Според Джак човек е длъжен да съгрешава в събота вечер, за да има какво да изкупува в неделя сутринта. Иначе проповедниците щели да останат без работа.

След като завърши Тексаския университет, Джак започна работа в малка компания за управление на недвижими имоти. В крайна сметка изтегли заем, купи компанията и я направи четири пъти по-голяма. За Джак това бе идеалната работа, понеже обичаше да оправя нещата, да решава проблемите. И той като мен не изпитваше интерес към инвестиционния жаргон и към сложните финансови стратегии, които доставяха такова огромно удоволствие на Гейдж и на татко. Джак предпочиташе земните проблеми на работата и на живота. Биваше го в сделките на четири очи, в съкращаването на законовите формалности, в мъжките разговори. За Джак нямаше нищо по-силно от подкрепено с ръкостискане обещание. По-скоро би умрял — в съвсем буквалния смисъл, — отколкото да престъпи думата си.

Предвид опита ми в хотел „Дарлингтън“ Джак прецени, че съм изключително подходяща да работя в жилищния отдел на компанията му, чийто офис се намираше в сградата на ул. Мейн 1800. Сегашната му управителка напускала, защото била бременна и искала да прекара първите няколко години с детето си у дома.

— Благодаря, но не мога — отвърнах, когато Джак за пръв път повдигна въпроса да приема работата.

— Защо? Ще се справиш чудесно.

— Вони на семейни връзки — отвърнах.

— И какво от това?

— Има по-квалифицирани от мен за поста.

— И?

Усмихнах се на настойчивостта му.

— Ще се оплакват, ако наемеш сестра си.

— Виждаш ли, точно в това е смисълът човек да си има собствена компания — обясни Джак. — Мога да наема дори клоун, ако искам.

— Много ме поласка, Джак.

Той се ухили.

— Хайде, опитай. Ще бъде забавно.

— Да не би да ми предлагаш работа, за да можеш да ме държиш под око?

— Всъщност почти няма да се виждаме, защото и двамата ще бъдем адски заети през цялото време.

Допадна ми, че ще бъда заета през цялото време. Исках да работя, да постигам разни неща, след като през последните две години бях лична робиня на Ник.

— Ще научиш много — увещаваше ме Джак. — Ще отговаряш за парите — застраховки, заплати, сметки по поддръжката. Освен това ще преговаряш относно договорите за различни услуги, ще купуваш оборудване и материали и ще работиш с агент по наемите и с помощник. Понеже си управител на място, ще живееш в едностаен апартамент в сградата. Обаче няма да си вързана в офиса непрекъснато… ще имаш много срещи навън. По-късно, когато си готова, може да се включиш и в търговската дейност, което ще ми бъде от помощ, понеже възнамерявам да отворя клон за строителство и може би…

— Кой ще ми плаща заплатата — ти или татко? — попитах подозрително.

Джак явно се засегна.

— Аз, разбира се. Татко няма нищо общо с управлението на моята компания.

— Собственик е на сградата — изтъкнах.

— Наета си от мен и от моята фирма… Повярвай ми, собственикът на Мейн 1800 не е единственият ми клиент. Ни най-малко — Джак ме изгледа с преувеличено търпение. — Помисли си, Хейвън. Ще бъде чудесно и за двама ни.

— Звучи страхотно — казах. — Много съм ти признателна. Но не мога да започна от върха, Джак. Нямам достатъчно опит. Пък и няма да говори добре и за двама ни, ако ми дадеш такава работа, без да съм го заслужила. Какво ще кажеш отначало да съм помощничка на управителя? Ще започна да се уча от най-ниското стъпало.

— Не се налага да го заслужаваш — възрази Джак. — Можеш да се възползваш от това, че си Травис.

— Щом съм Травис, два пъти по-важно е да го заслужа — отсякох.

Той ме погледна, поклати глава и промърмори нещо за либералните щуротии на янките.

— Знаеш, че така е най-разумно — усмихнах му се. — Справедливо е управител да стане човек, който наистина го заслужава.

— Това е бизнес, справедливостта няма нищо общо — заяви Джак.

В крайна сметка обаче се съгласи и каза, че ако наистина искам да започна от дъното, няма да ме спира.

 

 

— Отрежи я цялата — казах на Либърти, седнала в банята й, увита в найлонова пелерина. — Писна ми от тази коса. Държи ми топло и се заплита, освен това никога не знам какво да я правя.

Исках нов външен вид за новата си работа. Тъй като преди Либърти бе работила като стилист, знаеше какво да направи. Каквато и прическа да ми измислеше, щеше да е по-хубава от сегашната.

— Може би трябва да го направим постепенно — предложи тя. — Да не се шокираш, ако отрежа твърде много изведнъж.

— Не, няма да можеш да я подариш, ако не е дълга поне двайсет и пет сантиметра. Просто режи — щяхме да дарим дългата трийсетина сантиметра коса на програма, изработваща перуки за деца, оплешивели поради болест.

Либърти сръчно разреса косата ми.

— Ще се накъдри, когато я отрежа — каза тя. — Сега тежестта изправя кичурите.

Сплете косата ми и отряза цялата плитка до тила. Държах широката плитка, докато Либърти донесе един найлонов плик, после пъхнах плитката вътре и го запечатах с целувка.

— Късмет на онзи, които я носи след мен.

Либърти напръска косата ми с вода и започна да ме обикаля от всички страни с един прав бръснач, филирайки кичурите, докато подът край нас не се осея с купчинки коса.

— Не се тревожи — успокои ме тя, когато забеляза, че разглеждам изпитателно един кичур, паднал върху найлоновия плик в скута ми. — Ще изглеждаш страхотно.

— Не се тревожа — отвърнах искрено. Пет пари не давах как ще изглеждам, стига да е различно.

Тя изсуши косата ми с кръгла четка, прокара пръсти през кичурите, за да ги раздели, и грейна доволно.

— Погледни.

Изправих се и се слисах — от приятна изненада — при вида на отражението си. Либърти ми беше направила дълги кичури напряко през челото и къса прическа на пластове, чиито изострени крайчета леко се извиваха нагоре. Изглеждах стилно. Самоуверено.

— Дръзка е — казах, играейки си с кичурите.

— Можеш да подвиваш крайчетата навътре или навън — поясни Либърти. — Харесва ли ти?

— Много.

Либърти ме завъртя, за да може и двете да виждаме прическата в огледалото.

— Секси е — отбеляза тя.

— Мислиш ли? Надявам се да не е.

Тя ме изгледа изпитателно.

— Да, така мисля. Защо не искаш да изглеждаш секси? — попита.

— Подвеждаща реклама е.

 

 

Управителката, която Джак доведе от другия офис, се казваше Ванеса Флинт. Тя бе една от онези добре поддържани и организирани жени, които вероятно са изглеждали на трийсет и пет, когато са били на двайсет и пет, и щеше да продължава да изглежда на трийсет и пет, дори когато прехвърли петдесет. Макар да имаше едва среден ръст, изглеждаше доста по-висока заради слабото си тяло и изправената си стойка. Имаше фино и спокойно лице, обрамчено с гъста пепеляворуса коса. Възхищавах се на сдържаността, която носеше като закопчана до брадичката риза.

Гласът й не беше много плътен, а мек и хладен, като увит в кадифе леден къс, но някак те принуждаваше да му обърнеш повече внимание, сякаш самият ти си лично отговорен Ванеса да бъде разбрана.

Отначало тя ми допадна. Поне така ми се искаше. Беше дружелюбна, състрадателна и когато излязохме да пийнем по нещо след първия си съвместен работен ден, аз неусетно й доверих за проваления си брак и за развода си повече, отколкото трябваше. Ванеса обаче също се бе развела неотдавна, а понеже между бившите ни съпрузи имаше доста общи неща, беше ни приятно да съпоставим преживяванията си.

Шефката ми откровено сподели с мен притесненията си относно роднинската ми връзка с Джак и прямотата й ми допадна. Уверих я, че нямам намерение да напредвам без никакви усилия, нито да припкам при Джак само защото ми е брат. Всъщност тъкмо обратното. Щях да работя много повече, защото исках да докажа нещо. Тя явно остана доволна от сериозните ми изявления и заяви, че ще работим добре заедно.

И двете с Ванеса получихме жилище на Мейн 1800. Чувствах се малко виновна заради това, понеже знаех, че никоя друга помощничка на мениджър не би получила жилище, но отстъпих и позволих на Джак да ми направи този жест. Той настояваше, а истината беше, че се чувствах по-сигурно да живея толкова близо до брат си.

Изглежда всички, които работеха в представителството на Джак, бяха придобили неговия личен стил… Бяха по-спокойни и приветливи в сравнение с хората в нашия офис. Ванеса поддържаше строга дисциплина, което ще рече никакви петъци с небрежно облекло, а също и политика на „нулева толерантност към грешките“, макар така и да не го формулира с думи. Обаче явно всички я смятаха за добър шеф, строг, но справедлив. Бях готова да се уча от нея, да следвам примера й. Мислех, че ще бъде страхотно ново влияние в живота ми.

Само че след броени дни си дадох сметка, че ме облъчва.

Тактиката ми беше позната, защото Ник бе правил същото много пъти. Човек, който обича да тормози другите или пък страда от нарцистично разстройство, трябва да държи жертвите си объркани, извадени от равновесие и непрекъснато неуверени в себе си. По този начин той — или тя — е в състояние да ги манипулира по-лесно. Облъчване е всичко, което те кара да се съмняваш в себе си. Например тиранинът заявява нещо, а когато ти се съгласиш с него, той опровергава първоначалното си твърдение. Или пък те кара да смяташ, че си изгубил нещо, макар че всъщност не е така, или те обвинява, че си забравил нещо, а всъщност изобщо не те е карал да го свършиш.

Притесняваше ме фактът, че явно аз бях единствената мишена на Ванеса. Като че ли никой друг нямаше проблем с нея.

Тя преместваше някоя папка, а после ме караше да я намеря, засилвайки напрежението, докато ровя да търся. Ако не успеех да я открия, ме обвиняваше, че съм скрила папката някъде. После пък я намираше на някое странно място, например под саксия върху шкафа или пък заклещена между принтера и бюрото й. Създаваше у хората впечатлението, че съм разхвърляна и неорганизирана. А аз не разполагах с доказателство за това, че ми е напакостила. Единственото нещо, което ми помагаше да не се усъмня в себе си, бе собственият ми колеблив здрав разум.

Настроенията и молбите на Ванеса бяха непредсказуеми. Научих се да съхранявам цялата информация, след като веднъж ме накара да напиша три варианта на едно писмо, а после реши, че първият е бил най-удачен, след като вече го бях изтрила. Викаше ме на събрание в един и половина, а когато отидех, се оказваше, че съм закъсняла с половин час. Кълнеше се, че ми е казала за един часа и че явно не съм слушала внимателно.

Ванеса се постара да разбера, че години наред е имала асистентка на име Хелън, която щяла да вземе на новата си работа, само че аз вече съм била назначена на мястото. И през ум не ми беше минало, че съм прекъснала дългогодишно колегиално сътрудничество и че съм отнела от някого поста, който е заслужавал. Когато Ванеса ме накара да се обадя на Хелън, която все още работеше в стария й офис, за да взема името и номера на любимата маникюристка на Ванеса, се възползвах от възможността да се извиня на Хелън.

— Боже, не се извинявай — отговори ми тя. — Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

На мига ми се прииска да напусна. Само че нямаше мърдане и двете с Ванеса прекрасно го знаехме. С оскъдния ми професионален опит не бих могла да си позволя да напусна една работа малко след като съм постъпила на нея. А и не знаех кога ще успея да си намеря нещо друго. И дума не можеше да става да се оплаквам от Ванеса — щях да изглеждам като примадона, като параноичка или като двете едновременно. Затова реших, че ще остана една година. Щях да направя контакти и сама да си намеря пътя.

— Защо е избрала точно мен? — попитах терапевтката си Сюзан, след като й описах положението с Ванеса. — Можеше да си набележи за мишена когото и да било в офиса. Да не би да излъчвам някакви сигнали на жертва или нещо подобно? Слабохарактерна ли изглеждам?

— Не ми се вярва — мрачно отвърна Сюзан. — Всъщност Ванеса най-вероятно те възприема като заплаха. Като човек, когото трябва да подчини и да неутрализира.

— Аз — заплаха? — поклатих глава. — Не и за човек като Ванеса. Тя е самоуверена и организирана. Тя е…

— Самоуверените не тормозят никого. Обзалагам се, че привидната самоувереност на Ванеса е просто формална. Фалшива маска, с която прикрива недостатъците си — Сюзан се усмихна на скептичното ми изражение. — Да, ти би могла да бъдеш огромна заплаха за един неуверен човек. Ти си умна, образована, красива… и още една дреболия — фамилното ти име. Ако подчини човек като теб, с това ще засили усещането си за превъзходство.

 

 

Първият петък, след като започнах работа в „Травис Мениджмънт Сълушънс“, Джак се приближи до тесния ми кабинет със стъклени стени, с една торба, вързана с панделка.

— Заповядай, нещо дребно, с което да отбележим първата ти работна седмица — подаде ми я той над планината от листове върху бюрото ми.

Отворих торбата и извадих отвътре куфарче от шоколаденокафява кожа.

— Джак, много е красиво. Благодаря ти.

— Довечера излизаш с мен и с Хайди — осведоми ме Джак. — Това е втората част от празненството.

Хайди бе една от жените в харема на Джак, с които той излизаше. Тъй като съвсем открито им бе дал да разберат, че не иска да се обвързва, явно никоя от тях нямаше към него никакви претенции.

— Не искам да ви се натрапвам — казах.

— Няма да ни пречиш — увери ме той. — Пък и бездруго почти не се забелязваш, какъвто си дребосък.

Завъртях очи безпомощно, защото отдавна се бях примирила с неизбежния факт, че ще бъда обект на шегите на своите братя дългучи.

— Изморена съм — възпротивих се аз, — повярвай ми, не съм в настроение да се веселя с теб и с Хайди. Сигурно ще сдам багажа още след първото питие.

— Тогава ще те кача на такси и ще те изпратя вкъщи — Джак ме изгледа непреклонно. — Ще те изнеса на ръце оттук, ако се наложи, Хейвън. Сериозно ти казвам.

Макар да знаех, че никога не би ме принудил, пребледнях и се сковах на стола. Искаше ми се да му кажа „Не ме докосвай“, обаче думите оставаха затворени зад зъбите ми и се мятаха вътре като птици в клетка.

Джак примигна изненадано и впери поглед в мен.

— Ей… Само се пошегувах, миличка. За Бога, не ме гледай така. Чувствам се адски виновен, а дори не знам защо.

Насилих се да се усмихна и се постарах да се отпусна.

— Извинявай, лоши спомени — помислих си, че Ник не би искал да изляза тази вечер, да се забавлявам, да се срещам с хора, а би предпочел да си остана у дома, изолирана. И точно затова реших, че ще изляза напук на него.

— Добре — чух се да казвам. — Може за малко. Може ли да дойда, облечена така? — носех черно поло, обикновена пола и лачени обувки.

— Разбира се, барът е съвсем непретенциозен.

— Значи не е бар от типа, където отиваш да се запознаваш с хора?

— Не, хората се отбиват там след работа, за да пийнат нещо и да се отпуснат. След това отиваш в друг бар, където хората ходят да се запознават. И ако там срещнеш някой готин тип, отиваш в тих бар, където обикновено се отбиват двойките, преди да си легнат, и ако се получи, водиш новия си приятел у дома.

— Струва ми се доста работа.

Ванеса се приближи до вратата на кабинката ми — слаба, безупречна, овладяна.

— Интересно — каза тя, местейки поглед от Джак към подаръка върху бюрото. Озадачи ме сърдечната й усмивка. — Е, мисля, че заслужаваш награда, Хейвън… Тази седмица се справи прекрасно.

— Благодаря — бях учудена и признателна, че ме хвали пред брат ми.

— Разбира се, ще трябва да поработим над умението ти да уплътняваш времето си по-ефикасно — додаде, тя усмихнато и намигна на Джак. — Някой обича да праща имейли на приятели, когато би трябвало да работи.

Не беше вярно и аз се вбесих, но не можех да споря с нея пред Джак.

— Не знам откъде си останала с такова впечатление — отвърнах кротко.

Ванеса се засмя мило.

— Забелязах как свиваш прозореца винаги когато минавам наблизо — отвърна тя. После се обърна към Джак: — Правилно ли чух, че се уговаряте да излизате?

Изстинах, когато си дадох сметка, че иска да поканим и нея.

— Да — небрежно потвърди Джак. — Имаме нужда да прекараме малко време заедно като семейство.

— Много хубаво. Е, аз ще си бъда у дома, ще си почивам и ще се готвя за следващата седмица — тя ми намигна. — Не прекалявай с купоните, Хейвън. В понеделник ще ми трябваш на пълни обороти.

С което намекваше, че досега не съм работила на пълни обороти, помислих си мрачно.

— Приятен уикенд — пожелах й аз и затворих лаптопа си.

 

 

Джак беше прав — барът наистина беше непретенциозен, макар че паркингът приличаше на изложение на скъпи автомобили. Вътре беше модерно, съвсем не романтично и претъпкано, имаше тъмна ламперия и ниски лампи. Приятелката на Джак, Хайди, ми допадна — беше шумна и весела.

Беше една от онези зимни вечери, когато времето в Хюстън не можеше да реши какво иска да прави. От време на време преваляваше, а косите пориви на вятъра ни връхлитаха под чадъра, докато Джак ни въвеждаше вътре. Явно бе редовен посетител — познаваше охранителя, двама от барманите, няколко келнерки и почти всички, които минаха покрай малката ни маса. Представи ме на несекваща върволица от отрудени жители на Хюстън, които нямаха търпение да се доберат до първия си петъчен коктейл.

Няколко пъти Хайди ме смушка под масата, когато при нас спираше някой хубавец.

— Сладък е, нали? Познавам го, мога да ти уредя среща. Ами онзи там, и той е сладък. Кой ти харесва повече?

— Благодаря — оцених усилията й аз. — Обаче все още не съм преодоляла развода.

— О, трябва веднага да си намериш някой за утеха — посъветва ме Хайди. — Тези връзки са най-готини.

— Така ли?

— Мъжете не възнамеряват да се задълбочават, понеже всички знаят, че няма да се впуснеш в друга връзка веднага след развода. Искат просто да са сред избраниците, когато отново започнеш да правиш секс. Сега е моментът да експериментираш, мила!

— Светът е моята епруветка — казах аз и вдигнах чаша.

След като бавно изпих коктейл и половина мартини с водка, бях готова да се прибирам. Барът се пълнеше още повече и групите хора, които минаваха покрай масата ни, ми приличаха на плуващи срещу течението сьомги. Погледнах към Джак и Хайди, които явно не бързаха за никъде, и усетих самота, каквато човек изпитва в пълно с хора помещение, където всички явно си прекарват прекрасно.

— Ей, вие двамата… Аз тръгвам.

— Не може — намръщи се Джак. — Още няма осем.

— Джак, изпих две питиета и се срещнах с триста двайсет и осем човека — замълчах и се усмихнах на Хайди: — Включително и с няколко евентуални кандидати за утешителна връзка.

— Ще те запозная с някой от тях — въодушевено обеща Хайди. — Ще излезем на среща четиримата заедно!

„Когато адът и половината Тексас замръзнат“, помислих си аз, но се усмихнах.

— Звучи страхотно. Да поговорим по-късно. Довиждане на всички.

Джак понечи да се изправи.

— Ще ти помогна да си хванеш такси.

— Не, не… остани с Хайди. Ще помоля някой от охраната да ми помогне — поклатих раздразнено глава, защото той продължи да стърчи с притеснен вид. — Мога да намеря изхода и да си взема такси. Всъщност Мейп 1800 е съвсем близо, мога дори да се прибера пеша.

— Дори не си го помисляй — каза той.

— Не възнамерявам да вървя, просто изтъкнах, че… Няма значение. Приятно прекарване.

Изпитвайки облекчение при мисълта, че ще се прибера у дома и ще сваля обувките си на високи токове, се гмурнах в тълпата от бутащи се тела. Задушавах се сред толкова много хора.

— Не мисля, че става дума за чиста фобия — заключи Сюзан, когато споделих опасението си, че развивам секс фобия. — Това би означавало да поставим усещането на нивото на разстройство, а аз не съм убедена, че проблемът е толкова дълбоко вкоренен. Всъщност след нещата, които си преживяла с Ник, подсъзнанието ти си казва: „Ще свържа противоположния пол с усещането за тревога и неприязън, за да не допусна да бъда наранена отново“. Трябва само да промениш нагласата си.

— Е, в такъв случай наистина бих искала да променя нагласата си, понеже не мисля, че мога да стана гей.

— Не е нужно да ставаш гей — усмихна се Сюзан. — Трябва просто да намериш подходящия мъж. Ще се получи, когато си готова.

Обръщайки поглед назад, ми се искаше да съм правила секс с някой преди Ник, да имам някакви положителни асоциации, които да ми помогнат да се върна в играта, така да се каже. Мрачно се запитах с колко ли мъже трябва да си легна, преди отново да започне да ми харесва. Не ме биваше с придобитите вкусове.

Хората се промъкваха покрай бара. Всяко високо столче беше заето, стотици питиета бяха поднесени върху лъскавата мозайка на масите. Нямаше друг начин да стигна до изхода, освен да се оставя на потока хора да ме отнесе. Коремът ми се стягаше от отвращение всеки път, когато усетех анонимния допир до нечие бедро, до нечий корем или нечия ръка. За да се разсея, се опитах да преценя с колко човека е превишена безопасната бройка посетители, определена от противопожарните правила.

Някой в тълпата се спъна или залитна. Последва ефектът на доминото и хората започнаха да падат един след друг, докато не усетих нечие рамо да се удря в моето. Инерцията ме изтласка към редицата столове покрай бара и стана причина да изпусна чантата си. Щях здравата да се блъсна в бара, ако някой, седнал там, не се бе пресегнал, за да ме задържи.

— Извинете, госпожо — провикна се някой от тълпата.

— Няма нищо — задъхано отговорих, търсейки чантата си.

— Оставете на мен — обади се мъжът от високото столче до бара и се наведе да я вдигне.

— Благодаря.

Когато непознатият се изправи и ми подаде чантата, очите ми срещнаха две сини очи и всичко останало изчезна — шумотевицата на гласовете, музиката, всяка стъпка, примигване, дихание, туптене на сърце. Познавах само един човек, чиито очи имаха такъв цвят. Ослепително син. Синеокият дявол.

Не успях да реагирам навреме, защото се опитвах да накарам сърцето си отново да затупти, а после пък затуптя твърде бързо, твърде силно. Мислех само за това, че последния — и единствен — път, когато бях видяла Харди Кейтс, двамата бяхме в страстна прегръдка във винарната на къщата ни.