Лайза Клейпас
Синеокият дявол (17)

Седемнадесета глава

— Искам да си изясня нещо — казах на Джак, застанала на вратата на апартамента му. — Значи няма да бъдеш по-благосклонен към Харди, въпреки че ми спаси живота преди две седмици, така ли? Какво трябва да направи, за да се държиш с него учтиво?… Да изобрети лекарство против рак? Да спаси света от астероид?

Брат ми изглеждаше вбесен.

— Не съм казал, че няма да бъда учтив. Толкова поне мога да направя.

— Боже, колко щедро от твоя страна.

Тази вечер с Харди щяхме да ходим на парти по повод инициативата „Платформи за рифове“, спонсорирана съвместно от няколко големи петролни компании.

„Платформи за рифове“ беше програма, в рамките на която компаниите отрязваха горната част на своите използвани нефтени платформи и ги оставяха на дъното на океана с цел образуването на изкуствен риф. Тъй като дъното на целия Мексикански залив беше тинесто, платформите създаваха благоприятна среда за рибите.

Въпреки протестите на еколозите, изоставените платформи изглежда допадаха на рибите. А пък петролните компании харесваха програмата, защото им спестяваше милиони долари за възстановяване на платформите. Затова бяха дарили експонат на Хюстънския аквариум, който да показва колко голяма, според тях, е ползата от програмата за залива.

Семейството ми щеше да присъства на откриването. Бях направила всичко по силите си да им дам да разберат, че не само ще отида с Харди Кейтс, но и че очаквам членовете на семейство Травис да се държат като разумни човешки същества. Явно исках твърде много. Звъннах на Джо, който мрачно ме осведоми, че Харди ме използва точно както той бил предсказал. А ето че сега Джак проявяваше твърдоглавие. Естествено, не очаквах нищо по-различно от баща си, чието мнение оставаше неизменно точно както кръвната му група.

Оставаше само Гейдж… обаче бях сигурна, че той ще се държи добре с Харди дори и само заради мен. Той ми показа такова намерение по време на разговора ни след инцидента с асансьора.

— Казвам само — продължи Джак, — че Кейтс не трупа допълнителни точки в очите на семейство Травис само защото е направил онова, което би сторил всеки почтен мъж. Вече ти казах, ако се беше обадила на мен или на Гейдж, всеки от нас би те измъкнал от онзи шибан асансьор.

— А, разбирам.

— Какво? — присви очи Джак.

— Ядосан си, защото не си получил възможността да извършиш подвиг и да блеснеш. Не можеш да понесеш някой друг да бъде герой. Ти си главният в пещерата и ничия друга сопа не е по-голяма от твоята.

— По дяволите, Хейвън, престани да спориш като момиченце. Това няма нищо общо с размера на сопата ми — огледа коридора и в двете посоки. — Влез за минутка, моля те.

— Не, нямам много време, трябва да се приготвя. Качвам се вкъщи. Исках само да мина и да те помоля да се държиш добре с моя…

— С твоя какво? — настоя Джак.

Поклатих глава смутено. Един бог знае с каква дума или фраза трябва да определя Харди. „Гадже“ звучеше адски гимназиално. И неуместно, понеже Харди вече изобщо не беше момче. Любовник… Е, това пък беше старомодно и мелодраматично. Моята половинка? Специален приятел? Не, не.

— С моя кавалер — заявих аз и той се намръщи. — Говоря сериозно, Джак. Ако се държиш лошо с него довечера, жив ще те одера.

— Няма да направя, каквото ме молиш. Ако искаш одобрението ми, не го получаваш. Все още не знам достатъчно за това копеле… а онова, което знам, е противоречиво.

Избухнах заради намека му, че любовният ми живот зависи от неговото одобрение.

— Не искам одобрението ти — заявих остро, — а само добрите ти обноски. Моля те само за два часа да не се държиш като кретен. Дали е по силите ти?

— Мамка му — провлачено изруга Джак. — Каквато си властна, започвам да го съжалявам този тип.

 

 

От стъклените прозорци на разположената на третия етаж бална зала на Аквариума се откриваше хубава гледка към Хюстън. Организиран бе прием за поне шестстотин човека, които влизаха във фоайе с голяма цилиндрична цистерна, отиваха на пътуване с подводно влакче сред акулите и разглеждаха останки, имитиращи корабокрушение, потънал храм, блато и тропическа джунгла.

Притесненията относно появата ми на прием заедно с Харди се изпариха петнайсет минути след пристигането ни. Той беше спокоен и забавен, разговаряше с лекота с хората, развеждаше ме. Когато Харди ме запозна с деловите си партньори и със съпругите им, както и с още неколцина приятели, си дадох сметка, че той съвсем не е аутсайдер сред присъстващите в залата. Макар още да не бе станал част от наложилите се кръгове като моето семейство, Харди бе един от хората, които управляваха по-малките и по-гъвкави компании, намиращи нови ниши, които да запълват.

Оказа се, че двамата дори имаме общи познати, някои от които през смях ме увериха, че той би бил добра партия за жена, която успее да го строява. Дадох си сметка, че по своя измамно ленив начин Харди манипулира тълпата по-умело от всеки друг, когото познавах. Знаеше имената на всички и умееше да се съсредоточава върху човека, с когото разговаря, сякаш той или тя бе най-важната личност в залата.

Бях се питала как ли ще се държи Харди с мен, когато сме сред други хора, дали ще иска да му бъда просто антураж. Ник винаги бе искал това. Но за моя изненада Харди явно нямаше нищо против да имам собствено мнение. Например, когато разговорът се насочи към нефтените шисти. Един от деловите партньори на Харди, геофизикът Рой Нюкърк, говореше въодушевено за възможностите за разработване на шистите като алтернатива на конвенционалния нефт. Аз обаче споделих каквото бях прочела някъде — че това би било вредно за околната среда толкова, колкото и откритите рудници. Освен това в процеса на обработване на шистите в атмосферата щяха да се отделят огромни количества въглероден двуокис, което намирах за престъпно. Освен ако човек не смята, че глобалното затопляне не се осъществява достатъчно бързо.

Рой изслуша коментарите ми с изкуствена усмивка.

— Харди, не те ли предупредих да не се хващаш с жена, която чете?

Прямотата ми явно забавляваше Харди.

— Това свежда споровете до минимум — отговори той. — Няма смисъл да споря с нея, след като знам, че ще спечели.

— Дано не съм те подразнила — казах му тихичко малко след това. — Съжалявам, но не съм съгласна с Рой.

— Допада ми, когато жената има собствено мнение — отговори Харди. — Освен това беше права. Технологията не е разработена на нужното ниво, за да си струва да се осъществява този добив. В момента това би било не само вредно за околната среда, но и прекалено скъпо.

Погледнах го замислено:

— Ако техниката се развие и процесът поевтинее, но е все така вреден за околната среда, ще го приложиш ли?

— Не… — поде той, но преди да успее да ми обясни защо, ни прекъсна гръмогласен смях. Тежка ръка на рамото ми ме накара да се обърна.

— Чичо Ти Джей! — възкликнах. — Отдавна не сме се виждали, нали?

Ти Джей Болт не ми беше истински чичо, но го познавах, откакто бях на този свят. Той беше най-близкият приятел на татко, а освен това подозирах, че винаги си бе падал по майка ми. Всъщност доста си падаше по жените — беше се женил пет пъти. Ти Джей беше една от най-колоритните личности в петролния бизнес.

Като младеж Ти Джей започнал като работник в компания за сондажно оборудване в източен Тексас. Някак си успял да намери пари и правото за добив на полезни изкопаеми за няколко богати терена и е печалбата закупил още земи. Беше се наврял къде ли не. Освен това го ухажваха хора от всички по-големи петролни компании, които искаха да преговарят за евентуално безценни концесии.

Никога не бях виждала Ти Джей без емблематичната му бяла шапка от боброва кожа с нейната тринайсетсантиметрова периферия и извисяващо се на петнайсет сантиметра дъно. Каубойска шапка с тази големина би изглеждала нелепо върху главата на мъж с обичаен ръст, само че Ти Джей беше планина човек. Беше по-висок от Харди и по-тежък от него. На една от месестите му китки имаше тежък „Ролекс“ от злато и диаманти. На показалеца му, дебел колкото наденичка, се виждаше масивен златен пръстен с формата на щата Тексас.

Още като дете бях подложена на смущаващия навик на Ти Джей да целува жени от всички възрасти по устните. Тази вечер не беше изключение. Той ме удостои със сбръчкана целувка, която миришеше на кожа за седла, на сладникав одеколон и на пури „Ла Уника“.

— Какво прави любимото ми момиче като дама на този негодник? — прогърмя гласът му.

— Добър вечер, сър — поздрави Харди с усмивка и подаде ръка.

— Познаваш ли се с господин Кейтс? — попитах аз Ти Джей.

— Поговорихме относно моя имот в окръг Грег — призна Ти Джей. — Но не успяхме да се споразумеем — намигна ми: — Човек трябва да е с дълбоки джобове, когато си има работа с мен.

— Ти Джей не иска джобовете — печално отбеляза Харди, — иска целите панталони.

Възрастният мъж се изкиска. Прегърна ме с месестата си ръка и стисна рамото ми като хвърли на Харди многозначителен поглед.

— Дръж се добре с това момиченце — предупреди го той. — Тя е дъщеря на най-голямата дама, удостоявала с благоволението си щата Тексас.

— Добре, сър.

След като Ти Джей се отдалечи от нас с тромавата си заради подаграта походка, аз се обърнах към Харди:

— Защо не си успял да се споразумееш с него?

Харди сви рамене и се подсмихна накриво.

— Всичко опря до премията — видя, че нищо не разбирам, и ми обясни: — Когато собственикът на земята подпише договора за отдаване под наем, обикновено получава премията си от купувача. Понякога му се полага доста солидна премия, ако земята изглежда хубава и наблизо има производителни кладенци. Само че премията винаги е ниска, ако земята не го гарантира.

— А Ти Джей е поискал голяма премия ли? — предположих аз.

— По-голяма, отколкото всеки разумен човек би платил. Привърженик съм на премерените рискове, но не на безумията.

— Съжалявам, че не е бил склонен да прояви благоразумие.

Харди сви рамене и се усмихна:

— Ще почакам. Рано или късно ще се получи. Пък и, Бог ми е свидетел, вече съм се захванал с предостатъчно неща — той ме изгледа с безукорна учтивост и попита: — Би ли желала вече да се прибираш у дома?

— Не, защо да… — замълчах, когато забелязах искрата в сините му очи. Разбрах точно защо иска да се прибираме.

— Все още не сме разгледали цялата изложба — отбелязах с престорена скромност.

— Миличка, не ти трябва да разглеждаш изложбата. Ще ти разкажа всичко, което поискаш да узнаеш за програмата „Платформи за рифове“.

Усмивката ми се разля от ухо до ухо.

— Значи си специалист? — изобщо не бях учудена, понеже вече познавах страхотната му памет за факти и за подробности.

— Питай каквото поискаш — с готовност ме подкани той.

Заиграх се с едно копче на ризата му.

— Наистина ли платформите спомагат за увеличаването на популацията на рибите?

— Според един биолог, който работи в института по океанология, да. Рифовете привличат някои риби, но няма начин да бъде предизвикано произволното събиране около платформата на толкова много риба от целия океан. Следователно тук наистина се ражда риба — той замълча и добави с надежда: — Това достатъчно ли е?

Поклатих глава, вперила поглед в шията му, където кожата беше гладка и загоряла. Обожавах гласа му, гъстия мед на неговия изговор.

— След колко време рибата отива на… на съоръжението, което оставят във водата?

— Нарича се кожух на платформата — Харди плъзна ръка по ръба на широкия ръкав на роклята ми. — След като кожухът бъде обърнат и оставен за около шест месеца, към него се прилепват всякакви растения и безгръбначни — много нови твърди корали близо до върха, където е по-светло. После идва рибата — той се приведе по-близо до мен и докосна с устни върха на ухото ми. — Искаш ли да ти разкажа за хранителната верига?

Вдъхнах уханието му.

— О, да.

Ръката му докосна лакътя ми и го погали леко.

— Плува си една малка рибка, после пристига голямата гладна риба…

— Хейвън! — разнесе се силен и весел глас и аз усетих как две детски ръчички обгръщат кръста ми. Беше сестричката на Либърти, Карингтън, със сплетена на две плитки руса коса.

Прегърнах я и се наведох да целуна главата й.

— Карингтън, изглеждаш много стилно — отбелязах аз, оглеждайки минижупа и сабото й.

Тя се изчерви от удоволствие.

— Кога пак ще дойдеш да спиш у дома? — попита тя.

— Не знам, скъпа. Може би…

— Тук си с Харди ли? — прекъсна ме тя и погледна към кавалера ми. Отиде да прегърне и него, като не спираше да бърбори: — Хейвън, знаеш ли, че Харди е откарал мама в болницата през нощта, когато съм се родила? Имало буря, всичко било наводнено и той ни откарал с един стар син пикап.

Погледнах към Харди усмихната.

— Много го бива да спасява хора.

Неговият поглед стана бдителен, когато към нас се присъединиха още двама човека — Гейдж и Либърти.

— Харди — подаде му ръка тя и сърдечно се ръкува с него.

Той й се усмихна лъчезарно:

— Здрасти, Либърти. Как е бебето?

— Добре. Матю е у дома с дядо си. Чърчил обича да го гледа — зелените й очи заискриха. — Той е най-евтината бавачка, която човек може да си пожелае.

— Либърти — дръпна я за ръката Карингтън, — искаш ли да дойдеш да видим пираните? Ей там има цял аквариум с пирани.

— Добре — засмя се Либърти. — Извинете всички. Веднага се връщаме.

Когато Либърти се отдалечи, Гейдж известно време оглежда Харди. Във въздуха се появи напрежение, но бързо се разреди, когато брат ми подаде ръка, за да се ръкува с Харди.

— Благодаря ти — каза Гейдж. — Длъжник съм ти, задето измъкна сестра ми от онзи асансьор. Ако мога да направя нещо, за да ти се отплатя…

— Не — тутакси го прекъсна Харди. Изглежда откровеността на Гейдж го бе изненадала. За пръв път го виждах да се чувства неловко. — Нищичко не ми дължиш. Аз… след номера, който ти погодих със сделката с биогоривото…

— Преди две седмици ме компенсира повече от щедро — увери го Гейдж. — За мен безопасността… и щастието на Хейвън са по-важни от всичко друго. Няма да имаш никакви проблеми от моя страна, докато се държиш добре с нея.

— Разбирам.

Говореха за мен така, все едно ме нямаше там.

— Гейдж, да си виждал Джак? — попитах. — Трябваше и той да бъде тук тази вечер.

— Тук е. Срещна стара приятелка на бара. Май отново се опознават.

Завъртях отчаяно очи.

— Сигурно ако бившите гаджета на Джак се подредят в редица, ще стигнат от тук до Ел Пасо.

В този момент чух да звъни мобилен телефон и Харди бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Примигна два пъти, като видя номера.

— Извинете — каза той. — Трябва да се обадя. Нали нямате нищо против да…

— Върви — отвърнах.

Харди отвори телефона и се запъти през тълпата към вратата за балкона, опасващ залата.

— Изглеждаш страхотно — заяви брат ми и ме огледа с възхита. — Струва ми се, че си щастлива.

От много отдавна никой не ми го беше казвал.

— Наистина съм щастлива — признах аз малко стеснително. — Гейдж, съжалявам, ако ти е трудно, понеже съм с човек от миналото на Либърти…

— Не ми е трудно — нежно отговори Гейдж. И ме учуди, когато добави: — Можеш да избереш онзи, който те привлича. Когато се запознах с Либърти, си помислих, че е някоя от забежките на татко… Мъчно ми е да го призная, но се държах като негодник — усмихна се накриво. — Но дори тогава у нея имаше нещо, което ми въздействаше — всеки път, когато я видех, по дяволите — пъхна ръце в джобовете си и леко се смръщи. — Хейвън, като имам предвид онова, което Харди Кейтс е сторил, за да ти помогне в Бъфало Тауър, съм абсолютно склонен да го оставя на мира. Но ако те нарани…

— Ако ме нарани, ти разрешавам да го пребиеш от бой — заявих и думите ми го накараха да се усмихне широко. Приближих се още малко, да не би да ни чуе някой: — Обаче ако не се получи… Ще се справя, Гейдж. Вече съм по-силна, отколкото преди няколко месеца. Той ми помогна да преодолея някои от проблемите след брака ми с Ник. Затова каквото и да направи в бъдеще, винаги ще съм му признателна за това.

Харди се върна и още щом го зърнах, разбрах, че се е случило нещо сериозно. Лицето му беше безизразно, но въпреки загара си беше бял като платно и излъчваше разсеяното напрежение на човек, чийто мозък работи на много нива.

— Хейвън — гласът му също беше различен, равен и грапав като шкурка. — Току-що ми се обади майка ми. Възникнали са неотложни семейни проблеми, с които трябва да се заема.

— О, Харди… — искаше ми се да го придърпам към себе си, да го успокоя, да го утеша. — Тя добре ли е?

— Да, тя е добре.

— Тръгваме веднага.

— Не — тутакси възрази Харди. Усети ненужно напрегнатия си тон и се постара да се отпусне. — Не бива да се тревожиш за това, скъпа. Ще се справя сам.

— Мога ли да помогна с нещо? — намеси се Гейдж.

Харди кимна:

— Моля те да се погрижиш Хейвън да се прибере невредима — погледна ме, но очите му бяха изгубили прозрачността си.

— Ще ми звъннеш ли по-късно? — попитах.

— Разбира се. Аз… — замълча, сякаш не намираше думи, и отново погледна към Гейдж.

— Ще се погрижа за Хейвън — увери го Гейдж. — Не се притеснявай за нея.

— Добре, благодаря.

И Харди ни остави, тръгна с наведена глава, а стъпките му сякаш изравяха земята отдолу.

— Може би някой от братята му се е разболял или е претъпял злополука — започнах да се терзая аз.

Гейдж поклати глава:

— Не знам. Обаче…

— Обаче какво?

— Ако беше нещо такова, мисля, че щеше да ни каже.

Заля ме тревога за Харди.

— Трябваше да ме вземе със себе си — промърморих. — Мразя да ме изключват. Пък и изобщо няма да ми е приятно тук, когато знам, че той е някъде и се занимава с незнайно какво. Трябва да съм с него.

Чух брат си да се смее.

— Ела, хайде да намерим Либърти и Карингтън. Предпочитам да гледам аквариум с риби човекоядки, отколкото да се притеснявам в какво ли може да се е забъркал Харди Кейтс.