Лайза Клейпас
Непризнати грехове (1)

Първа глава

— Не вдигай — казах аз, когато чух звъна на домашния ни телефон.

Наречете го както щете — лошо предчувствие или параноя, — ала жужащият звук разсея умиротворението, увило ме като в пашкул.

— Кодът е 281 — констатира приятелят ми Дейн, който запържваше тофу в тигана и тъкмо изсипваше в него консерва екологично чист доматен сос. Дейн беше вегетарианец — тоест, вместо с кубче говежди бульон, приготвяше чилито със соев протеин. Подобно светотатство би възмутило всеки тексасец до дъното на душата му. Аз обаче се примирявах заради Дейн. — Виждам го на екрана. 281.

Хюстън. Трите цифри веднага ме хвърлиха в потрес.

— Обажда се или майка ми, или сестра ми — отчаяно рекох. — Да изчакаме телефония секретар.

Не бях разговаряла с тях от поне две години. Телефонът продължаваше упорито да звъни. Дейн посегна да изсипе в соса шепа зеленчукови кубчета, но поспря и заяви:

— Не можеш да избягаш от страховете си. Нали така предупреждаваш читателите си?

Водех рубрика със съвети във „Вайб“ — списание, посветено на човешките взаимоотношения, на секса и градската култура. Рубриката, озаглавена „Попитай госпожица Независимост“, започнах да списвам още като студентка в университетския вестник. Бързо си спечелих аудитория. След завършването представих „Госпожица Независимост“ на „Вайб“. Предложиха ми да пиша веднъж седмично за тях. Повечето от съветите публикувах в списанието, но на желаещите изпращах и лични отговори срещу заплащане. За да подпомогна бюджета си, от време на време сътрудничех и на други женски списания.

— Не бягам от страховете си — отвърнах. — Бягам от роднините си.

Зън-зън.

— Просто вдигни, Ела. Винаги съветваш хората да се изправят лице в лице с проблемите си.

— Е, аз предпочитам да загърбвам моите и да ги оставям да тлеят — приближих се до телефона и разпознах номера. — Божичко! Мама е.

Зън-зън.

— Хайде! — настоя Дейн. — Едва ли е толкова страшно.

Взрях се уплашено и неохотно в телефона.

— За тридесет секунди ще изтърси нещо, което незабавно ще ме прати на психиатър.

Зън-зън.

— Ако не разбереш какво иска — отбеляза Дейн — ще се измъчваш цяла нощ.

Издишах звучно и грабнах слушалката.

— Ало?

— Ела! Спешно е!

За майка ми — Канди Варнър — всичко беше неотложно. Тя беше истеричен родител, внушаващ страх — истинска кралица на драмата. Ала го прикриваше толкова усърдно, че малцина подозираха какво се случва зад затворените врати на дома ни. Изискваше дъщерите й съпричастно да поддържат мита за щастливия семеен живот и двете с Тара безрезервно й съдействахме.

От време на време мама правеше опити да се сближи с нас, ала бързо губеше търпение и започваше да недоволства. Научихме се да следим за знаци, предвещаващи обрат в настроението й. Превърнахме се в буревестници, опитващи се да следват ветровете, без да попадат в окото на бурята.

Тръгнах към дневната, за да се отдалеча от тропането на тиганите.

— Как си, мамо? Какво става?

— Казах ти вече. Спешно е! Тара дойде днес. Без никакво предупреждение. Има бебе.

— Нейно бебе?

— Че за какво й е чуждо бебе? Да, нейно е. Не знаеше ли, че е бременна?

— Не — успях да вметна, дирейки опора в облегалката на дивана. Пипнешком приседнах върху нея. Повдигаше ми се. — Не знаех. Не сме се чували отдавна.

— Кога за последно й се обади? Сещаш ли се изобщо за нас, Ела? За близките си? Присъстваме ли изобщо в твоя списък с приоритети?

Сърцето ми задумка като сушилня, пълна с мокри панталони, стоях безмълвно, вцепенена от ужасяващо познатото ми от детинство чувство. Ала вече не бях дете. Напомних си, че съм жена с образование, кариера, стабилна връзка и кръг от добри приятели и успях да отвърна спокойно:

— Изпращам ви картички.

— Не са искрени. В последната за Деня на майката нямаше и дума за всичко, което съм направила за теб. За щастливото ти детство.

Поставих длан на челото си с надеждата да възпра мозъка си да не експлодира.

— Там ли е Тара сега, мамо?

— Щях ли да ти се обадя, ако беше тук? Тя… — гневен детски писък заглуши гласа й. — Чуваш ли на какво съм подложена? Тя го остави тук, Ела! Изчезна! Какво да правя?

— Каза ли кога ще се върне?

— Не.

— И не беше с мъж? Спомена ли кой е бащата?

— Не мисля, че знае. Съсипала си е живота, Ела. Никой няма да я вземе вече.

— Колкото и изненадващо да ти звучи — вметнах аз, — днес много неомъжени жени си имат деца.

— Все пак са белязани. Знаеш през какво преминах, за да ви предпазя от това.

— След последния ти съпруг — отвърнах аз — смятам, че бихме предпочели клеймото.

— Роджър беше добър човек — с леден глас отсече тя. — Щяхме да останем заедно, ако с Тара се бяхте научили как да се спогаждате с него. Не съм виновна аз, че собствените ми деца отблъснаха съпруга ми. Той ви обичаше, момичета, но вие не му дадохте шанс.

Извъртях очи.

— Роджър ни обичаше малко повече отколкото се полага, мамо.

— Какво искаш да кажеш?

— Нощем подпирахме вратата на спалнята със стол, за да не влезе. И не смятам, че идваше да ни завие.

— Измисляш си. Никой не ти вярва, Ела.

— Тара ми вярва.

— Тя не помни нищо за Роджър — тържествуващо ме уведоми мама. — Нищичко!

— Нормално ли ти изглежда това? Че е изтрила от съзнанието си дълги периоди от детството си? Не мислиш ли, че трябва да помни все нещичко за Роджър?

— Явно е вземала наркотици или е пиела. Предразположени сте по бащина линия.

— Или е знак за травма от детството? Мамо, сигурна ли си, че Тара не е отишла просто до магазина?

— Да, напълно. Оставила е бележка за сбогом.

— Пробва ли да й позвъниш по мобилния телефон?

— Разбира се! Не отговаря! — мама се даваше от раздразнение. — Пропилях най-хубавите си години в грижи за вас. Не смятам да го преживявам отново. Твърде млада съм да ставам баба. Не искам никой да узнае. Ела да го прибереш, преди някой да го види, Ела! Направи нещо с него или ще го дам на социалните.

От острия й тон ми се зави свят — разбирах, че не отправя напразни заплахи.

— Не прави нищо — казах — не давай бебето никому. След няколко часа пристигам.

— Имах среща. Ще се наложи да я отложа — мрачно отбеляза тя.

— Съжалявам мамо. Идвам. Тръгвам веднага. Удържай положението. Почакай ме.

Телефонът изщрака. Треперех от безпокойство, обливаха ме студени тръпки, когато повея откъм климатика пробягваше по врата ми.

„Бебе“, рекох си нещастно. „Бебето на Тара“.

Заклатушках се към кухнята.

— Досега — започнах — смятах, че най-лошото, с което ще се сблъскам тази вечер са кулинарните ти умения.

Дийн беше свалил тигана от котлона. Наливаше нещо светлооранжево в чаша за мартини. Обърна се и ми я подаде. В зелените му очи светеше приятелско съчувствие.

— Пийни си.

Глътнах малко от сладникавата течност и се намръщих.

— Благодаря, тъкмо си мислех колко се нуждая от нещо силно. Морковен сок, например — оставих чашата — Ала да не прекалявам. Налага се да шофирам.

Погледнах загриженото лице на Дейн и спокойствието и уравновесеността му сякаш ме увиха в меко одеяло. Беше небрежно красив, рус и висок, с постоянно загорялото и обветрено лице на човек, току-що прибирал се от плажа. През повечето време се обличаше в дънки и конопени сандали, сякаш да е винаги подготвен за спонтанна екскурзия към екваториалните региони. За Дейн съвършената ваканция беше импровизиран преход, из екзотична джунгла със семпла екипировка — манерка и джобен нож.

Макар да не познаваше майка ми и сестра ми, аз му бях разказвала доста за тях, предпазливо изкопавайки фактите като чупливи археологически находки. Не беше лесно да разговарям за миналото си, за който и да било отрязък от него. Бях събрала сили да доверя на Дейн само главното — че родителите ми се разведоха и татко ни напусна, когато бях на пет. Единственото, което научих за него след това беше, че се е оженил повторно, има нови деца и в новия му живот няма място за мен и за Тара.

Независимо от провала му като баща, аз не можех да го виня, задето е поискал да избяга. Притесняваше ме обаче, че татко е знаел при какъв родител ни оставя. Навярно е смятал, че дъщерите се чувстват по-добре при майките си. Навярно се е надявал, че с времето мама ще се промени. Или се е страхувал, че едната или двете му дъщери ще заприличат досущ на нея — нещо, с което не би се справил.

Преди да срещна Дейн в Тексаския университет, в живота ми нямаше сериозни връзки. Той винаги се държеше мило, разчиташе сигналите ми, не изискваше твърде много. С него се почувствах сигурна за пръв път в живота си.

Ала въпреки всичко нещо липсваше между нас, нещо, което ме глождеше като камъче, попаднало незнайно как в обувката ми. Независимо какво бе това липсващо нещо, то ни пречеше да постигнем съвършена близост.

В кухнята Дейн обгърна топло рамото ми. Разтърсващо студеното усещане започна да стихва.

— От дочутото — подхвана Дейн — разбирам, че Тара е оставила едно неочаквано бебе при майка ти, която планира да го предложи на търг в интернет.

— Смята да го даде на социалните — отвърнах аз. — Още не й е хрумнало да го продава.

— И какво очаква от теб?

— Иска да взема бебето — скръстих ръце аз. — Май не е обмисляла други варианти.

— Никой ли не знае къде е Тара?

Поклатих глава.

— Искаш ли да дойда с теб? — мило попита Дейн.

— Не — отговорих, почти преди да е довършил въпроса. — Тук си достатъчно зает.

Дейн беше основал компания за оборудване, изследващо околната среда, и едвам смогваше на бързите темпове, с които потръгна работата. Не разполагаше със свободно време.

— Освен това — обясних аз — не знам кога ще успея да издиря Тара и в каква форма ще я намеря.

— Ами ако се наложи ти да гледаш детето? Не, не се изразих правилно — как ще постъпиш, за да не се налага ти да гледаш детето?

— Защо да не го доведа тук за ден-два? Само докато…

Дейн поклати твърдо глава.

— Не го води тук, Ела. Не искам бебета.

Изгледах го мрачно.

— Ами ако беше полярно мече или галапагоско пингвинче? Обзалагам се, че нямаше да го отритнеш.

— Бих направил изключение за застрашените видове — отвърна той.

— Това бебе е застрашено. Попаднало е при майка ми.

— Върви в Хюстън да овладееш положението. Ще те чакам да се върнеш — след кратко мълчание Дейн твърдо добави. — Сама.

Обърна се към печката, вдигна тигана със зеленчуков сос и го изля в купа с пълнозърнести спагети. Най-отгоре поръси настърган соев кашкавал.

— Хапни, преди да тръгнеш — ще те зареди с енергия.

— Не, благодаря — отказах. — Изгубих апетит.

Суха усмивка пробяга по лицето му.

— Как не! След десетина минути ще спреш колата пред прозорчето на някой „Бъргър еди-кой си“.

— Смяташ, че бих те измамила? — възкликнах с най-невинния гняв, който успях да разиграя.

— С друг мъж — не. С чийзбургер… без да ти мигне окото.