Лайза Клейпас
Синеокият дявол (1)

Първа глава

За пръв път го видях на сватбата на брат си, в задната част на тентата. Заел бе наперената, отпусната и леко прегърбена поза на човек, който би предпочел да си прекарва времето в билярд клуб. Макар да бе добре облечен, очевидно не си изкарваше прехраната, седнал на бюро. Никой костюм на „Армани“ не може да смекчи такова телосложение — едро и сурово като на работник от нефтена сонда или ездач на бикове от родео. Дългите му пръсти, обхванали внимателно една чаша за шампанско, биха могли с лекота да строшат кристалното столче.

Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че той е от добрите стари момчета, които умеят да ловуват, играят футбол и покер и носят на пиене. Не беше мой тип. Интересувах се от нещо повече.

Въпреки това обаче бе интригуващ. Имаше приятна външност, дори бе красив, ако си затвориш очите за леката кривина на носа на мястото на старо счупване. Тъмнокестенявата му коса, гъста и лъскава като козината на норка, бе подстригана късо. Вниманието ми обаче приковаха очите му, които отдалеч изглеждаха тъмносини — неуловим нюанс, който не би могъл да забравиш, след като го видиш. Малко се стъписах, когато той извърна глава и впери поглед право в мен.

Веднага се обърнах, смутена, че ме е хванал да го зяпам. Само че с кожата си продължавах да усещам нещо, някаква силна топлина — явно продължаваше да ме гледа. Изгълтах набързо шампанското си, та сухите мехурчета да успокоят нервите ми, и едва тогава се осмелих отново да го погледна.

В сините му очи блестеше неприличен намек. В ъгълчето на широката му уста се спотайваше лека усмивка. „Определено не бих искала да оставам насаме с този тип“, помислих си. Той плъзна очи надолу, оглеждайки ме лениво, после отново ги впери в лицето ми и ме удостои с едно от онези учтиви кимвания, които тексаските мъже са превърнали в изкуство.

Обърнах се и преднамерено насочих цялото си внимание към гаджето си Ник. Наблюдавахме как младоженците танцуват, доближили лица. Вдигнах се на пръсти и прошепнах на Ник:

— Сега е наш ред.

Ник се канеше да поиска ръката ми от татко — традиция, която намирах за старомодна и ненужна. Само че приятелят ми упорстваше.

— Ами ако той не одобри? — попитах го. Това беше съвсем реална възможност предвид факта, че аз рядко правех нещо, което да ми осигури бащиното одобрение.

— Ще се оженим при всички случаи — Ник се отдръпна леко, сведе поглед към мен и се усмихна. — Но въпреки това ми се иска да го убедя, че не съм толкова лоша партия.

— Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало — гушнах се в познатата извивка на ръката на Ник. Беше същинско чудо някой да ме обича толкова, колкото ме обичаше той. Никой друг мъж, независимо колко привлекателен е, не би могъл да ме заинтригува.

Усмихната погледнах отново настрани, чудейки се дали синеокият тип е все още там. Не бях сигурна защо с такова облекчение посрещнах факта, че го нямаше.

 

 

Брат ми Гейдж настояваше за малка сватба. Само шепа хора бяха допуснати в малкия параклис в Хюстън, използван през осемнайсети век от испанските заселници. Службата беше кратка и красива, а атмосферата бе пропита с приглушена нежност, която човек усещаше дори със стъпалата на нозете си.

За разлика от нея, тържеството беше същински цирк.

Провеждаше се в имението на семейство Травис в Ривър Оукс — привилегирована общност в Хюстън, чиито представители споделяха повече неща със счетоводителите си, отколкото със свещениците. Тъй като Гейдж бе първият потомък на Травис, който се женеше, баща ми се възползва от събитието, за да впечатли света. Или поне Тексас, който според татко бе онази част от света, която най-много си струва да впечатлиш. Подобно на мнозина тексасци баща ми твърдо вярваше, че ако щатът ни не бе анексиран през 1845 година, сигурно щяхме да управляваме Северна Америка.

Така че в светлината на семейната репутация и поради факта, че всички погледи в Тексас щяха да бъдат насочени към нас, татко нае известна сватбена агентка и я инструктира лаконично: „Чековата ми книжка е отворена“.

А както е всеизвестно, ставаше дума за внушителна чекова книжка.

Баща ми Чърчил Травис беше прочут „магьосник на пазарите“, бе създал международен енергиен индексов фонд, разраснал се почти двойно през първото десетилетие. Индексът включваше петролни и газови производители, петролопроводи, алтернативни енергийни източници и въгледобив, представени от петнайсет страни. Като малка почти не виждах баща си — той непрекъснато беше на някое далечно място като Сингапур, Нова Зеландия или Япония. Често пътуваше до Вашингтон, за да обядва с председателя на Федералния резерв, или до Ню Йорк, за да бъде коментатор на кръгла маса в рамките на някое финансово шоу. Закуска с баща ми означаваше телевизорът да бъде пуснат на Си Ен Ен и да го слушаме как анализира пазара, докато ядем гофретите си.

Заради плътния си глас и влиятелната си личност татко винаги ми е изглеждал огромен. Едва в младежките си години осъзнах, че е нисък на ръст — дребен, но наперен и енергичен човек. Той презираше мекушавостта и се притесняваше да не би четирите му деца — Гейдж, Джак, Джо и аз — да се разглезят. Затова когато бе сред нас, се нагърбваше със задачата да ни даде по една доза действителност, все едно е лъжица с горчиво лекарство.

Докато бе жива майка ми Ава, тя всяка година бе един от председателите на Тексаския панаир на книгата и заедно с Кинки Фрийдман излизаха да изпушат по цигара в почивките. Беше блестяща, имаше най-хубавите крака от всички жени в Ривър Оукс и даваше най-хубавите вечери. Както казваха навремето — мама бе „изтънчена“. Зърнеха ли я, мъжете уверяваха татко, че е истински късметлия, а това му доставяше огромно удоволствие. Той неведнъж е казвал, че не заслужава жена като мама. А после се изсмиваше лукаво, понеже винаги е смятал, че заслужава повече, отколкото заслужаваше наистина.

 

 

На сватбения прием бяха поканени седемстотин гости, но се появиха най-малко хиляда. Хората се тълпяха вътре в къщата и навън край огромната бяла шатра, която бе опасана с мрежа от ефирни ели лампички и бе покрита цялата с бели и розови орхидеи. Влажната и топла пролетна вечер открояваше мекото и сладникаво ухание на цветята.

Вътре в климатизираната къща основната зала бе разделена от дълъг десет метра студен бюфет, отрупан с всевъзможни морски деликатеси. Имаше дванайсет ледени скулптури, една от които бе оформена около фонтан от шампанско, а друга бе около фонтан от водка и бе осеяна от пълни с хайвер вдлъбнатини. Келнери с бели ръкавици пълнеха заскрежени кристални цилиндри с леденостудена водка и раздаваха хайвер върху блини от квасено тесто и мариновани пъдпъдъчи яйца.

Топлият бюфет предлагаше супници с гъста крем супа от омари, подгрявани блюда с резени от специално пушено филе, печена риба тон и най-малко още трийсет други предястия. Ходила бях на много партита и на различни тържества в Хюстън, но никога през живота си не бях виждала толкова много храна на едно място.

Имаше репортери от „Хюстън Кроникъл“ и от „Тексас Мънтли“, които отразяваха приема, а сред гостите бяха хора като предишния губернатор и кмет, известен телевизионен готвач, прочути личности от Холивуд и от петролния бизнес. Всички чакаха Гейдж и Либърти, които бяха останали в параклиса заедно с фотографа.

Ник беше малко зашеметен. Всичко това бе същински шок за него, защото той произхождаше от почтено семейство от средната класа. А аз със своето едва прохождащо социално съзнание се чувствах смутена от прекомерното изобилие. Бях се променила, откакто учех в Уелзли, женския колеж, чийто девиз гласеше: „Non ministrari sed ministrare“. „Не да ни служат, а да служим.“ Смятах, че е уместно човек като мен да усвои този девиз.

Роднините ми добросърдечно ме иронизираха, че преживявам някакъв етап. Те — особено баща ми — ме мислеха за въплъщение на клишето, богато момиче, което дърдори глупости, обзето от либерално чувство за вина. Отново насочих вниманието си към дългите маси, отрупани с храна. Бях уредила остатъците да бъдат откарани в няколко приюта за бедни в Хюстън, което близките ми оцениха като хубава идея, но въпреки това се чувствах виновна.

— Знаеш ли — попитах Ник, докато се приближавахме към фонтана от водка, — че човек трябва да пресее около един тон пръст, за да намери еднокаратов диамант? Следователно, за да добиеш всички диаманти в тази зала, трябва да изкопаеш по-голямата част от Австралия.

Ник се престори на смаян.

— Когато проверих за последно, Австралия още си беше там — прокара пръсти по голото ми рамо. — Не се тревожи, Хейвън. Не е нужно нищо да ми доказваш. Познавам те.

Макар че и двамата бяхме кореняци тексасци, всъщност се срещнахме в Масачузетс. Аз учех в Уелзли, а Ник — в Тъфтс. Запознахме се на многонационално парти в една къща с множество пристройки в Кеймбридж. Всяка стая бе определена за различна страна и представяше по една национална напитка. Водка за Русия, уиски за Шотландия и така нататък.

Някъде между Южна Америка и Япония, залитайки, се натъкнах на тъмнокос младеж с бистри лешникови очи и самоуверена усмивка. Имаше издължено и жилесто тяло на бегач и интелектуално излъчване.

За мое огромно удоволствие говореше с тексаски акцент.

— Може би трябва да си починеш от околосветската обиколка. Поне докато отново не се задържиш стабилно на крака.

— Ти си от Хюсгън — отбелязах аз.

Усмивката му стана по-широка, когато чу моя изговор.

— Не, госпожо.

— От Сан Антонио?

— Не.

— Остин? Амарило? Ел Пасо?

— Не, не и, слава богу, не.

— Тогава си от Далас — заключих със съжаление. — Много лошо. На практика си янки.

Ник ме изведе навън, двамата седнахме на прага и цели два часа разговаряхме на смразяващия студ.

Влюбихме се много бързо. Бях готова да направя всичко заради Ник, да отида с него където и да е. Щях да се омъжа за него. Щях да стана госпожа Никълъс Танър. Хейвън Травис Танър. Никой нямаше да ми попречи.

 

 

Когато най-сетне дойде и моят ред да танцувам с баща си, Ал Жиро пееше „Подчертай положителното“ с копринена бодрост. Ник беше отишъл на бара с братята ми Джак и Джо и щеше да ме намери в къщата по-късно.

Ник бе първият мъж, когото бях завела у дома, първият мъж, в когото се влюбвах. А също и единственият, с когото бях спала. Не бях излизала с много момчета. Майка ми почина от рак, когато бях на петнайсет, и няколко години след това се чувствах твърде потисната и виновна дори да се замисля за любовни връзки. А после заминах за девически колеж, което беше прекрасно за образованието ми и не толкова прекрасно за интимния ми живот.

Обаче не само женското обкръжение ми пречеше да имам връзки. Много момичета ходеха по купони извън университета или се запознаваха с момчета, докато посещаваха допълнителни курсове в Харвард или в МТИ. Проблемът беше в мен. Липсваха ми основни умения да привличам хората, да давам и да получавам обич с лекота. За мен това означаваше твърде много. Сякаш отблъсквах хората, които исках най-силно. Най-накрая осъзнах, че да накараш някой да те обикне, е все едно да успееш да примамиш птица да кацне на пръста ти… Няма да се получи, ако не престанеш да се стараеш прекалено усърдно.

Затова просто се отказах и, както вещае клишето, едва тогава се случи. Запознах се с Ник и се влюбихме. Той бе човекът, когото исках. Това би трябвало да е достатъчно за семейството ми. Само че те не го приеха. Установих, че отговарям на въпроси, които дори не ми бяха задали: „Наистина съм щастлива“ или „Ник следва икономика“, или „Запознахме се на един купон в колежа“. Непоносимо ме подразни проявената от тях липса на интерес към него, към миналото или бъдещето на нашите отношения. Само по себе си злокобното им мълчание беше преценка.

— Знам, миличка — каза най-добрият ми приятел Тод, когато му звъннах, за да се оплача. Познавахме се от дванайсетгодишни, когато семейството му се премести в Ривър Оукс. Бащата на Тод, Тим Фелан, беше художник, чиито творби бяха изложени във всички големи музеи, включително в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк и в „Кимбъл“ във Форт Уърт.

Семейство Фелан открай време озадачаваха жителите на Ривър Оукс. Те бяха вегетарианци, първите такива хора, с които се запознах. Носеха намачкани конопени дрехи и удобни чехли с коркова или с гумена подметка. В един квартал, в който преобладаваха два интериорни стила — английска провинция и тексаско-средиземноморски, семейство Фелан бяха боядисали всяка стая в къщата си в различен цвят, с екзотични ивици и спираловидни шарки.

Най-пленителното от всичко бе, че семейство Фелан са будисти — дума, която бях чувала дори по-рядко от „вегетарианец“. Когато попитах Тод какво правят будистите, той отговори, че отделят много време за размишления над природата на действителността. Тод и родителите му дори ме поканиха да отида заедно с тях в будистки храм, но за мое огорчение родителите ми не ме пуснаха. Мама заяви, че съм баптистка, а баптистите не прекарвали времето си в размишления над действителността.

Двамата с Тод бяхме близки открай време и хората мислеха, че сме гаджета. Никога не сме имали романтична връзка, но чувствата ни един към друг не бяха и чисто платонични. Не съм сигурна, че някой от двама ни би могъл да обясни какво точно бяхме един за друг.

Тод вероятно бе най-красивото човешко същество, което съм виждала. Беше слаб и атлетичен, имаше изискани черти и руса коса, а очите му бяха онова пищно синьо-зелено на океана от туристическите брошури за Карибите. Освен това у него имаше нещо котешко, което го отличаваше от наперената походка на плещестите тексасци, които познавах. Веднъж попитах Тод дали е гей, а той отговори, че не дава пет пари дали някой е мъж или жена, а се интересува повече от личността му.

— Значи си бисексуален, така ли? — попитах аз и той се засмя на настойчивото ми желание да му лепна някакъв етикет.

— Май съм бивъзможностен — отговори той и лепна гореща и безгрижна целувка на устните ми.

Никой не ме познаваше и не ме разбираше по-добре от Тод. Той бе моят довереник, човекът, който винаги беше на моя страна, дори и когато не вземаше моята страна.

— Ти предположи, че ще реагират точно така — напомни ми Тод, когато споделих с него, че семейството пренебрегва гаджето ми. — Така че не е изненада.

— Което обаче не го прави по-малко вбесяващо.

— Не забравяй, че този уикенд вие с Ник не сте най-важните. Най-важни са младоженците.

— На сватбата младоженците никога не са най-важните — обясних му аз. — Сватбите са публични платформи за семейства с разстроени взаимоотношения.

— Обаче трябва да се преструват, че всичко е заради младоженците. Затова и ти прави така, празнувай и чак след сватбата поговори с баща си за Ник.

— Тод — умолително подех аз, — ти познаваш Ник. Той ти харесва, нали?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Защо?

— Защото ако вече не знаеш отговора, каквото и да кажа, няма да го разбереш.

— Какво да разбера? Какво искаш да кажеш?

Тод обаче не ми отговори и аз затворих телефона, озадачена и раздразнена.

За жалост съветът на Тод ми мина покрай ушите, когато започнах да танцувам фокстрот с татко.

Баща ми бе поруменял от изпитото шампанско и от пожънатия триумф. Не бе крил желанието си тази сватба да се осъществи, а новината, че новата ми снаха е бременна, го радваше още повече. Нещата се развиваха според желанията му. Бях напълно сигурна, че вече си представя внуци, поколения от податлива на обработка ДНК на негово разположение.

Татко беше мъж с широки гърди, къси крака и черни очи, а косата му беше толкова гъста, че човек трудно би стигнал до черепа отдолу. Всичко това заедно с немската му брадичка го правеше забележителен мъж, макар и не красив. Имаше малко от кръвта на команчите по майчина линия и неколцина немски и шотландски прадеди, чието бъдеще в родината им се бе оказало осуетено. Бяха пристигнали в Тексас в търсене на евтина земя, където няма зима, така че единственото условие, необходимо за постигането на благоденствие да бъде трудът им. Вместо това обаче се бяха натъкнали на суша, епидемии, индиански нападения, скорпиони и гъгрици, големи колкото нокътя на палеца им.

Хората от семейство Травис, които бяха оцелели, бяха най-упоритите същества на земята, които разчитаха на собствения си гръбнак, когато ядецът им се оказваше счупен. Това обясняваше ината на татко… и моя също. Мама все повтаряше, че с него много си приличаме — и двамата бяхме готови на всичко, за да стане на нашето, и двамата изгаряхме от желание да минем отвъд границата, начертана от другия.

— Здрасти, татко.

— Тиквичке — гласът му беше дрезгав и в тона му вечно се долавяше нетърпението на човек, комуто никога не се е налагало да се подмазва на някого. — Много си красива тази вечер. Напомняш ми за майка си.

— Благодаря — човек рядко може да получи комплимент от татко. Стана ми приятно, макар да знаех, че приликата ми с мама е в най-добрия случай съвсем бегла.

Бях облечена с тясна светлозелена сатенена рокля, чиито презрамки се закопчаваха с две кристални катарами. Обута бях с нежни сребристи сандали с много висок ток. Либърти настоя да ми направи прическата. Отне й около петнайсет минути да вдигне и да закрепи дългата ми черна коса в измамно простичък кок, който самата аз никога не бих могла да възпроизведа. Тя бе съвсем малко по-голяма от мен, но се държеше майчински и нежно, както истинската ми майка рядко се бе държала.

— Така — промърмори Либърти, когато приключи, взе една четка за пудра и игриво я прокара по носа ми. — Идеално.

Човек трудно би могъл да не я хареса.

Докато двамата с татко танцувахме, се приближи един от фотографите. Ние се прилепихме по-плътно и се усмихнахме пред бялата светкавица, а после се върнахме в предишното положение.

— Двамата с Ник се връщаме в Масачузетс утре — казах му аз. Пътувахме скъпо — бях купила два билета първа класа с кредитната си карта. Тъй като татко плащаше сметките на моята карта „Виза“ и ги преглеждаше лично, вече бе разбрал, че съм купила и билета на Ник. Не бе казал нищо по въпроса. Засега.

— Преди да си заминем, Ник иска да поговори с теб — казах му.

— Нямам търпение.

— Бъди мил с него.

— Понякога нарочно не се държа мило. Така разбирам що за човек имам насреща си.

— Не е нужно да подлагаш Ник на изпитание. Трябва само да уважиш избора ми.

— Той иска да се ожени за теб — каза татко.

— Да.

— И смята, че след това ще си осигури първокласен билет за цял живот. За него ти си само това, Хейвън.

— Помислял ли си някога, че е възможно човек да ме обикне заради мен самата, а не заради парите ти? — попитах.

— Той не е такъв.

— Аз ще реша това — изстрелях в отговор. — Не ти.

— Явно вече си решила — каза татко и макар да не бе въпрос, отговорих, че наистина съм решила. — Тогава не искай позволението ми — продължи той. — Направи избора си и приеми последиците. Брат ти изобщо не потърси мнението ми дали да се ожени за Либърти.

— Разбира се, че не е. Ти направи всичко възможно да ги тласнеш един към друг. Всички знаят, че си луд по нея — ужасена от прокрадналата се ревност в гласа си, побързах да продължа: — Не може ли просто да го направим по нормалния начин, татко? Водя приятеля си у дома, ти се преструваш, че го харесваш, аз продължавам напред с живота си и двамата с теб се виждаме по големите празници — изкривих устните си в усмивка. — Не ми пречи, татко. Просто ми позволи да бъда щастлива.

— Няма да си щастлива с него. Той няма изгледи за успех.

— Откъде знаеш? Не си прекарвал повече от час в компанията на Ник.

— Достатъчно съм видял, за да знам кога един човек няма изгледи за успех.

Мисля, че нито един от двама ни не повиши тон, но вече бяхме привлекли няколко любопитни погледа. Не бе нужно взаимните ни тиради да бъдат на висок глас, за да ги забелязват хората. Постарах се да запазя спокойствие и краката ми да се движат някак в приблизителния ритъм на танца.

— За теб всеки мъж, когото харесвам, би бил неудачник. Освен ако не си го избрал ти.

Реших, че в думите ми има точно толкова истина, колкото да ядоса баща ми.

— Ще ти направя сватба — каза той, — обаче ще трябва да намериш някой друг, който да те заведе до олтара. И после не ме търси, когато ти потрябват пари за развод. Омъжиш ли се за него, ще спра издръжката ти. Нито един от двама ви няма да получи от мен и пукната пара, ясно ли е? Ако утре прояви смелостта да разговаря с мен, това ще му кажа.

— Благодаря, татко — отдръпнах се от него точно когато музиката свърши. — Танцуваш фокстрот ужасно.

Докато напусках дансинга, се разминах с Карингтън, която тичаше към баща ми с разперени ръце. Тя бе по-малката сестра на Либърти.

— Мой ред е — провикна се тя, сякаш на света няма нищо по-хубаво от това да танцуваш с Чърчил Травис.

Казах си с горчивина, че когато бях на девет, и аз си мислех същото за него.

 

 

Проправих си път през навалицата и виждах само безкрайна поредица от усти… Говореха, смееха се, ядяха, пиеха, раздаваха въздушни целувки. Шумотевицата вцепеняваше съзнанието.

Погледнах стенния часовник в коридора, стар механизъм, който някога е бил собственост на железопътната компания „Бъфало, Бейю, Брейзъс енд Колорадо“. Девет часа. След около половин час трябваше да се срещна с Либърти в една от спалните на горния етаж, за да й помогна да се преоблече за пътуването. Нямах търпение да приключим с този ритуал.

Бях ожадняла от шампанското. Отидох в кухнята, претъпкана със служители на кетъринговата фирма и с нещата им, и успях да намеря чиста водна чаша в един от бюфетите. Налях си вода от чешмата и я изгълтах жадно на големи глътки.

— Извинете — опита се да ме избута един келнер, понесъл някакво блюдо, от което се издигаше пара. Дръпнах се назад, за да го пропусна, и влязох в овалната трапезария.

За свое облекчение съзрях познатия силует на Ник близо до тъмния сводест изход към коридора за просторната винена изба. Беше минал през малката порта от ковано желязо и я бе оставил открехната. Изглежда се бе запътил към избата, където от подредените покрай стените дъбови бъчви се носеше сладникава миризма. Сигурно му беше дошло до гуша от навалицата и бе подранил за срещата ни. Искаше ми се да ме прегърне. Нуждаех се от миг спокойствие насред какофонията.

Заобиколих масата за хранене и се шмугнах в избата. Портичката се затвори зад гърба ми с плавно изщракване. Пресегнах към ключа за осветлението, щракнах го и влязох в избата.

— Ей… — чух да промърморва Ник.

— Аз съм — лесно го намерих в мрака и тихо се засмях, когато дланите ми се плъзнаха по раменете му. — Ммм. Приятно е да те докосвам, облечен със смокинг.

Той понечи да каже нещо, но аз придърпах главата му надолу и прокарах полуотворената си уста по изпъкналостта на челюстта му.

— Липсваше ми — прошепнах. — Не танцува с мен.

Той затаи дъх и плъзна длани към хълбоците ми, когато се олюлях лекичко на високите си токчета. Сладникавият аромат на вино нахлу в ноздрите ми заедно с още нещо… мирис на мъжка кожа, свеж като индийско орехче или като джинджифил… затоплена от слънцето подправка. Притиснах тила му, привлякох устата му към своята, усетих мекота и топлина, а стипчивият вкус на шампанското се разтопи в интимната ни ласка.

Едната му ръка се плъзна по гръбнака ми и аз потръпнах от приятна възбуда, когато топлата му длан докосна голата ми кожа. Усетих силата и нежността на ръката му, когато той обгърна шията ми и наклони главата ми назад. Устата му едва докосна моята, по-скоро обещание за целувка, отколкото истинска целувка. Изстенах тихичко при допира на устните му и лицето ми остана извърнато нагоре, напрегнато молейки за още. Последва ново влажно нахлуване, омаен натиск, когато той разтвори устните ми със своите. Езикът му потъна дълбоко и намери чувствителни местенца, които изтръгнаха от гърлото ми трепетен смях.

Опитах да го обгърна, да го обхвана с извитото си тяло. Устата му се движеше бавно и търсещо, целувките отначало бяха настойчиви, а после се успокояваха, сякаш отдъхвайки си от собствената си пламенност. Насладата се засили, в тялото ми бликнаха мощни струи и желанието достигна едва сдържана зрялост. Не бях усетила, че отстъпвам назад, докато не почувствах как масата за дегустации се притиска към задника ми и острият ръб се врязва в плътта.

Ник ме повдигна с удивителна лекота върху студената маса. Отново завладя устата ми по-дълго, по-дълбоко, докато не се опитах да уловя езика му, да го придърпам възможно най-навътре. Искаше ми се да се излегна върху масата, да му поднеса дара на изпълнената си с болезнено желание плът и да го оставя да прави каквото пожелае. Нещо в мен се бе отприщило. Бях напоена с желание, пияна от желание, отчасти защото Ник, който винаги се контролираше, сега се мъчеше да се овладее. Дишаше накъсано и учестено, а ръцете му стискаха тялото ми.

Целуна шията ми, вкуси тънката податлива кожа и докосна с устни туптенето на пулса ми. Задъхана зарових пръсти в косата му, толкова мека и гъста, пластове тежка коприна под дланите ми.

Изобщо не приличаше на Ник.

Тръпка на студен ужас се стрелна към корема ми.

— О, Боже! — едва успях да изрека. Докоснах лицето му в тъмното, усетих сурови и непознати черти, драскането на едва набола брада. Ъгълчетата на очите ми пареха, но не бях сигурна дали сълзите, които всеки момент щяха да рукнат, се дължаха на смущение, на гняв, на страх, на разочарование или на някаква нечестива комбинация от всички тях. — Ник?

Силна ръка стисна китката ми и устата му се плъзна меко по вътрешната страна на пръстите ми. Целувка прогори средата на дланта ми и после чух нечий глас, дрезгав и плътен… Готова бях да се закълна, че е на самия дявол:

— Кой е Ник?