Роджър Зелазни, Джейн Линдсколд
Господарят Демон (15)

15.

Свърши се. Вис Ужасния език лежеше мъртва в краката ми. Отвъд бариерата тълпата ме аплодираше, но тълпите винаги аплодират победителя. Сред виковете долавях страх, жажда за власт, алчност, може би дори облекчение, но не и искрена радост. Демоните не познават радостта, също както не знаят какво е любов.

Седмопръстия ми правеше знаци да се изправя и да поздравя присъстващите. Спомних си последния път, когато искаха от мен подобно нещо — беше, когато убих бога Рабла-ю. Но тогава тази, която ме подканяше, бе Вис.

Погледнах към Седмопръстия и поклатих бавно глава. След това изчезнах.

Материализирах се във вътрешността на синята бутилка, която някога бе мой дом. В Демоничното царство наближаваше вечер, но тук слънцето все така стоеше насред небето — вечно и нескончаемо пладне.

Възстановяването вървеше в пълен ход. Небосводът отгоре беше почти завършен, чувах дори далечния прибой на вълните. Следите от сраженията, оставени върху растителността, бяха заличени. Усетих щастливото, изпълнено с радост присъствие на прислугата, която ме поздравяваше.

Дворецът ми все още бе в руини и Лун Шан вече не живееше в подножието на планините, които бях създал по подобие на една даоистка рисунка. Нямаше ги моите великани и ефирните феи, заедно с всички останали живи същества от някога добре подредения ми свят.

Чакаше ме страшно много работа, но докато се чудех откъде да започна, мислите ми бяха прекъснати от смразяващ кръвта вой, който долетя откъм обвитите в мъгла върхове, последван от множество пискливи гласчета. Погледнах натам и се усмихнах.

Моите верни кучета се завръщаха у дома и сърцето ми се изпълни с радост.

Прекосих поляната, за да ги посрещна, и спрях сред току-що разцъфналите полски цветя.

— Добре дошли — произнесох, след това се наведох и потупах Флуфинела по гърба, а тя постави калните си лапички върху крака ми.

— Благодаря ти, господарю Кай — отвърна Ширики. — Ще ни позволиш ли да се настаним в старата пещера на Лун Шан?

— В старата и в новата — рекох аз. — Няма го вече Лун Шан. Убиха го войните на Вис.

Шамбала ме погледна с очи, изпълнени с майчинска мъдрост.

— Но сигурно възнамеряваш да пробудиш отново дракона на водата и планината, господарю Кай.

— Не съм мислил за това — отвърнах, не съвсем искрено, защото вече бях помолил слугите да запазят костите на дракона. Истината беше, че не виждах какво може да замени моя стар приятел. — Смяташ ли, че трябва да го сторя?

— Длъжен си! — произнесе възмутено Шамбала. — Без дракони колебливото равновесие на фен шуй е обречено на провал.

— Права си. Разговаряхте ли по този въпрос със Сливка?

— Малко. Но кучетата фу също разбират от фен шуй.

— Интересно, от какво още разбирате?

— Никога не си ни питал — засмя се Шамбала. — Но и без това едва ли ще ти кажем. Ще трябва да узнаеш сам.

— Разбирам. — Знаех, че ми пробутва тази загадка, за да пробуди любопитството и ентусиазма ми, потиснати след събитията от предния ден.

— Господарю Кай — заговори Ширики, — сигурно искаш да се освежиш и да се подготвиш за посрещането на гостите?

— На гостите? — попитах на свой ред възмутено. — Никого не съм канил. Кой възнамерява да дойде?

— Ами… Ба Уа и Уон Пан… — поде смутено Флуфинела.

— Сливка и Ли Пао — допълни друго кученце.

— А също Седмопръстия, Разпилени лунни лъчи, Твореца на Сияйните кули, Скитника…

Кутретата млъкнаха и се спогледаха, изчерпали предположенията си.

— Това са всички — обяви Флуфинела.

— Напълно достатъчно! — кимнах рязко. — Още повече, че някой е взел решението вместо мен.

— Те искаха да разговарят с теб — обясни Шамбала — и да ти разкажат за това, което се случи след битката.

— Освен това трябва да се вземат някои важни решения — продължи Ширики, — като например каква да бъде съдбата на Девор и неговите сподвижници и дали откраднатите оръжия да бъдат върнати в Арсенала.

— Нека други го решават — изсумтях. — Аз си свърших моята работа.

Шамбала ме погледна с нескрит укор.

— Ако не искаш да разговаряш със своите приятели, тогава те могат да погостуват на нашето семейство.

Преглътнах поредното импулсивно възражение. Всъщност, нали бях обещал на кучетата, че моят дом ще бъде и техен. Не можех да им откажа да си канят гости. Макар и троснато, все пак се поклоних и кимнах.

— Вземи вана, господарю Кай — посъветва ме Шамбала. — Ще се почувстваш по-добре, когато измиеш кръвта от раните си.

Обърнах се и закрачих към пристана, където беше привързана моята ветроходна яхта. Невидими слуги ми поднесоха сапун, кърпа и чисти дрехи, които бяха измъкнали от развалините. Бяха открили дори червената ми шапка с перо, като по чудо непокътната.

Изтърках яростно засъхналата кръв и използвах малко ци, за да затворя раните си. Накрая останаха само тези от душегубеца, но те щяха да зараснат след време. Изтрих се, облякох дрехи в светли и жизнерадостни цветове и веднага се почувствах в приповдигнато настроение. Наистина бях готов за посрещане на гости.

Когато започнаха да пристигат, аз ги поканих на брега. Нямах копринени възглавници, нито меки килими, но пясъкът бе чист като сняг, а бамбуковата горичка предлагаше прохладна сянка. Твореца се бе погрижил да осигури достатъчно освежителни напитки — дори за кученцата.

В началото настъпи неловко мълчание, напълно обяснимо, имайки предвид поведението ми отпреди час. Сетне Уон Пан се хвърли да гони сянката си в пяната на вълните, кученцата го последваха с радостен лай, а ние всички се надигнахме да ги гледаме, заливайки се от смях.

— Ба Уа, я ми кажи, Уон Пан възнамерява ли да се върне в предишната си форма? — попитах аз.

— Съмнявам се, шефе. Харесва му да е куче… или е прекалено глупав, за да си спомни как се правеше.

— И не му трябва — намеси се Сливка. — Ако иска, може да дойде да живее у нас. За демон може да е глупав, но за куче пипето му сече достатъчно.

— Ами попитай го де — предложи Ба Уа. — Бас държа, че ще склони.

Седнал с кръстосани нозе на пясъка, Ли Пао направи съвсем простичко хвърчило от картонена опаковка за храна и тънки бамбукови пръчици. Забелязах, че бе нагласил грижливо драконовата купа в една вдлъбнатина до него и дори бе предложил на духа нещо за ядене.

— Кай Рен, да имаш въженце? — попита ме той. — Имам чувството, че цяла вечност не съм вдигал хвърчило.

Понечих да поклатя глава, но Седмопръстия бръкна в джоба си и извади топка канап.

— Дръж — извика той и я подхвърли на стареца. Обърна се към мен и продължи със странно напрегнат глас. — Господарю Демон, мога ли да поговоря с теб насаме?

— Разбира се. Да се разходим към двореца.

Изкатерихме се по пътеката, но Седмопръстия запази мълчание, докато не утихна лаят на кученцата.

— Господарю Демон — произнесе тогава с официален тон, — спомняш ли си, когато ти намекнах, че бих могъл да ти предложа ръката на дъщеря си, стига да я искаш?

Припомних си нашия разговор на тържествената вечеря на Сборището и кимнах.

— Да. Тогава тя също прояви интерес.

— Аз… — Грамадният, посивял, триок ковач прехапа устни в търсене на подходящите думи, като малко момче пред някой могъщ демон. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но тя вече не е свободна.

— Така ли? — вдигнах вежди аз и същевременно се зачудих на странното облекчение, което ми донесоха тези думи. — Значи си уговорил друг годеж?

— По-точно тя е дала такова обещание, без да иска моето съгласие, макар да знае какво е мнението ми по въпроса.

— Демоните не са като древните китайци — рекох аз — и Разпилени лунни лъчи има право да решава сама как да постъпи. Или може би не одобряваш избора й?

— О, бих го одобрил напълно. Той е могъщ демон от добро семейство. Става въпрос за Скитника.

— Наистина е от добро семейство — съгласих се аз. — Но какво смята Твореца?

— Няма нищо против.

— Интересно защо тя си е променила мнението? Дали защото аз така и не й поисках ръката, а Скитника го е сторил?

— И това също. Но от друга страна… — той млъкна и отново прехапа устни. — Тя смята, че си прекалено човечен за нейния вкус.

— Прекалено човечен?

— Да.

— Има предвид чувствата ми?

— Да, най-вече любовта ти към Вис. За нея това е проява на голяма слабост.

— Ах, разбирам. Предполагам, че тя не обича Скитника.

— Естествено, не!

— Но все пак иска да сключи годеж с него.

— Да. Намира компанията му за приятна, харесва храбростта му, начина, по който гледа на света. Освен това смята, че склонността му да пътешества ще я превърне в главен фактор на бъдещия им дом. Предполагам, че очаква с нетърпение този момент, след като така и не й позволих да се разпорежда в моята къща.

— След всичко чуто, не мога да не одобря избора й.

— Значи няма да ни съдиш за нарушаване на договора?

— Никога не сме сключвали договор, само го обсъждахме в най-общи черти. Лично ще им предам сърдечните си пожелания. Дали да не им подаря и някоя бутилка? Сега имам цяла колекция.

— О, за тях това ще бъда огромна чест.

— Всъщност, ще го направя по-скоро под формата на дългосрочно отдаване под наем. След всичко, което се случи, мисля, че ще се откажа от идеята да продавам бутилки. Научих още един горчив урок, благодарение на Вис. Сега вече ще ги държа под око.

— Младите ще разберат необходимостта от подобно решение.

— Чудесно. В такъв случай, да се връщаме при другите.

— Да се връщаме.

Когато стигнахме брега, Седмопръстия се извини на останалите и каза, че отива при Разпилени лунни лъчи и Скитника, които бяха излезли на разходка край брега. Ли Пао и Твореца също бяха при вълните, където се бореха с опърничавото хвърчило. Само Сливка ме чакаше.

Седеше на една дюна и се любуваше на океанската шир, но веднага познах, че е почувствала присъствието ми.

— Как си? — попита ме тя.

— Добре. — Въздъхнах. — Ама че ден, а?

— Чу ли за Скитника и Разпилени лунни лъчи?

— Аха.

— И?

— Хубава новина. Подхождат си.

— Не ти ли е мъчно?

— Малко съм обиден, ама нищо. Не е лесно да преглътнеш факта, че една млада и красива демоница харесва друг. И все пак смятам, че изборът й е добър. Права е за мен.

— Какво за теб?

— Че съм заприличал на човек.

Сливка ме погледна. Пред нея стоеше същество, високо два и половина метра, с тъмносиня кожа, остри нокти и дълги зъби. Тя избухна в смях.

— Ти? — После се замисли. — Може и да е права. Външният вид не прави човека. Трябваше да се досетя. Моите клиенти ми се доверяват повече, когато си сложа високата шапка и се облека в старинни одежди. Какво от това, че мога да определя фен шуй на жилището или имота им не по-зле и когато съм с тениска и шорти.

— Ще се почувстваш ли по-уверена, ако изглеждам така? — мигновено се преобразих в човешкия облик, който използвах най-често.

— Е, сега вече е по-лесно да те възприема като „човек“.

Поседяхме още малко, загледани в чайките и пясъчните вихрушки.

— Сливке, може ли да те попитам нещо?

— Запазвам си правото да не отговарям.

— Ще се съгласиш ли да те наема като специалист по фен шуй за моята бутилка?

— Не е необходимо да ме наемаш! — отвърна възмутено тя. — За мен това ще бъде чест.

— Въпреки това ще те наема. Сега, когато си върнах всички бутилки, отново съм богат. Позволи ми това удоволствие.

— Щом настояваш.

— Кажи ми, ти смяташ ли ме поне малко за човек? Чудя се дали не съм изгубил способността си да чувствам, след като магията е разчупена.

Тя ме погледна внимателно.

— Как се почувства, когато уби Вис?

— Ужасно — признах искрено. — Но трябваше да го направя.

— Вис те помоли да я убиеш, нали? Чух я.

— Да.

— Затова ли го направи?

— Да.

— Защото някога си я обичал?

— Да.

— А мразеше ли я накрая?

— Не.

— Дори след всичко, което ти стори?

— Дори след всичко. Мразех онова, което ми направи. Мразех смъртта на Оливър О’Кифи и опустошаването на моята бутилка. Но не и Вис.

Сливка се извърна с лице към мен.

— Значи си като човек в любовта, но не и в омразата. Аз щях да я мразя, ако бе постъпила така с мен.

— Все пак си съгласна, че съм поне малко човек?

— Да.

— Достатъчно, за да се омъжиш за мен?

Кафявите й очи се разшириха в израз на изненада и объркване.

— Не го казваш сериозно! Чувала съм какво мислят демоните за хората. Аз не съм като вас.

— Нито пък аз, от известно време.

Тя не отговори и аз продължих:

— Разбираш ли, през последните хиляда години аз изпитвах чувства, на каквито не е способен нито един демон. Най-близките ми приятели бяха хора — Оли, дядо ти. Познах какво е самота. След всичко това едва ли мога да заживея с демоница. Дори да я обикна, тя никога няма да изпитва същото към мен.

— Ох. — Произнесе едва чуто Сливка, но нищо повече.

— Ето защо искам да се омъжиш за мен. Ти си чужда на вашия свят — магьосническите ти способности те правят такава — също както съм аз за моя.

— Но аз ще остарея и ще умра.

— Предложих на Ли Пао Прасковата на Безсмъртието.

— Така ли?

— Той отказа. Заяви, че предпочитал да остарее и да умре като обикновен човек.

— Напълно в неговия стил — кимна тя, загледана към мястото, където хвърчилото плющеше срещу поривите на вятъра. — Такъв си е той. Погледни го, играе си с едно хвърчило, когато може да полети сам.

— Не е необходимо да вземаш решение вместо него. Надявам се някога да го разубедя. Преживя доста странни случки през последните няколко седмици. Вероятно и той вече не е същият.

— Прав си.

Известно време мълчахме, заслушани в крясъците на птиците и лая на кучетата.

— Кай Рен, обичаш ли ме? — попита ме тя.

Вместо отговор аз докоснах лицето й и го извъртях така, че да надникна в кафявите й очи. Обичах я, но вече знаех, че това означава да си уязвим пред някого. Можех ли да си позволя подобен риск с една магьосница от човешкия род? Докато я гледах, спомних си всички моменти, в които бе проявила храброст, упорство, търпение и чувство за хумор.

— Мисля, че те обичам. А ти мен?

— Възможно е — отвърна тя с усмивка, — но не съм мислила по този въпрос. Трябва първо да привикна.

— Разбирам — отвърнах и се намръщих. — Виждам, че нямаш намерение да се хвърлиш в прегръдките ми и да ми благодариш за предложението.

— Съжалявам. Защо не си определим среща? Нека първо се опознаем. Безсмъртието е голям дар. Не бива да го предлагаш толкова лекомислено.

— Не съм лекомислен!

— Добре, тогава — тя ме потупа успокояващо по крака, — опитай се да видиш всичко от моята гледна точка. Ти ми предложи две невероятни неща — безсмъртие и… брачен живот. Две невероятни, изумителни предложения. Нека да помисля.

— О, моя наранена гордост! — възкликнах театрално. — Обречен съм да ме отхвърлят красиви жени.

— Не те отхвърлям — поправи ме тя. — Само искам време, за да помисля.

— Зная — засмях се аз и си позволих да я прегърна през раменете. — Зная. Искаш ли да идем на пица в събота вечер? При Тони, в „Раят на пиците“?

— Става — кимна тя и облегна глава на рамото ми.

— Можем да посетим и мъдреците, които живеят в другите бутилки. Притеснявам се какво ли е станало с тях?

— Ще си погледна програмата — рече тя. — Мисля, че ще ми бъде забавно.

Сетих се за още много неща, които можехме да правим заедно, и тази мисъл ме накара да я притисна към себе си. Сега вече бях сигурен, че ще направя всичко възможно, за да остане до мен.

Знаех също, че не бива да я обсебвам напълно, защото само така ще запазя магията на любовта.