Роджър Зелазни, Джейн Линдсколд
Господарят Демон (10)

10.

Вис все още държеше бутилката си в мавзолея. Останах доволен, не се налагаше да се прехвърлям в Кон Ши Дзи, можех да проникна и направо от Земята. А и нямаше да съм сам — никой от моята малка „банда“ не пожела да остане вкъщи.

Изчакахме да се стъмни, преди да щурмуваме вратата. Едва когато я затворихме зад нас, позволихме си малко светлина.

Ли Пао включи мъничко джобно фенерче и зашари с него по стените. Ето че в осветения кръг се показа бял, овален предмет, изправен в специална ниша.

— Това ли е? — попита той.

— Това е — кимнах.

За разлика от моята лична бутилка, оцветена в кобалтово синьо и с издължено гърло като шише за вино, бутилката, която бях изработил за Вис, бе от изключително фин бял каолинов порцелан. Порцеланът е най-трудният материал за работа. За да се постигне безупречна, снежнобяла облицовка, моделът се изпича в специална пещ на висока температура.

Но още щом видях Вис, реших, че единственият материал, който би й подхождал, е тъкмо порцелан — непрозрачен и елегантен, силен и същевременно крехък, гладък при докосване, но твърд и неподатлив. Нима съм бил толкова сляп, осъзнах сега, та не бях разбрал, че съм влюбен в нея!

Преди да я глазирам и изпека, бях изрисувал върху стените й с елегантни щрихи четирима пазачи — ци’лин (или както го наричат на Запад — еднорог), костенурка, дракон и феникс. За моя преголяма изненада си дадох сметка, че все още разполагам с неограничен достъп до бутилката. В процеса на изработка винаги включвам и своята персона в списъка за почетни гости, но тъй като искам да съм честен спрямо бъдещите притежатели, обяснявам им как биха могли да ме заличат от него.

Малцина го правят, навярно защото досега не съм подарявал бутилка на свой враг.

Когато наближихме вътрешния отвор на бутилката, Разпилени лунни лъчи размаха ръце, сякаш хвърляше невидима мрежа. Зърнах нещо да блещука във въздуха, същевременно тя кимна с видимо доволен вид.

— Ето. Сега всички сте невидими.

— Не се разсейвай — скарах се на Уон Пан, който явно искаше да свърне към близката горичка, където по дърветата се виждаха сочни плодове. — Не знаем с колко време разполагаме, преди да ни открият.

— Разбрано, шефе — отвърна той.

— Вътрешният дизайн също ли е твое дело? — попита Сливка, като посочи с ръка местността, която пресичахме.

— По-едрите детайли. Затова се надявам, че ще успеем да се доберем незабелязани до къщата.

— И на мен ми се стори, че забелязвам позната ръка. Ти си привърженик на традиционните похвати във фен шуй.

— Ще откриеш и немалко различия. Вис искаше няколко езера, вместо океан. Те от своя страна трябваше да бъдат балансирани с различни наземни структури, а също свързани по такъв начин, че да се избегне застояването на водата. Задачата не беше от лесните.

— Водата привлича пари — произнесе замислено Сливка. — Питам се от кога ли датират амбициите на Вис?

Не можех да отговоря на този въпрос, нито сега бе моментът да търся истината. Планът ми беше да избягваме на всяка цена парадния вход на къщата, да се притаим някъде и да дадем възможност на Ли Пао да погадае къде е скрито откраднатото ми имущество.

Беше се опитал да го потърси преди да тръгнем, но гадаенето от друга плоскост, при това за място, където никога преди това не е бил, се оказа трудно, дори невъзможно. Единственото, което успя да постигне, бе да потвърди предположенията ни, че Вис държи бутилките в дома си.

Открих едно обрасло с тръстики езеро, което, доколко си спомнях, бях създал с леко притискане на палец върху още влажния материал. Също като къщата на Сливка, езерото бе моделирано така, че да остане скрито и незабележимо — място, където да се провеждат интимни срещи на четири очи. За един кратък миг бях завладян от опасението, че може да се натъкнем край него на нежелани посетители, но после тръстиките се разтвориха и аз въздъхнах облекчено.

— Тук — обясних на останалите — ще бъдем в относителна безопасност. Ба Уа и Уон Пан, застанете при входа и следете околността.

— Слушам, шефе!

— Разбрано, началник!

— Аз пък ще ида да ги наглеждам — заяви Сливка, която все още нямаше доверие на недораслите демони.

Разпилени лунни лъчи кимна мълчаливо и на свой ред отиде да заеме позиция.

Междувременно Ли Пао вече бе разопаковал драконовата купа. Постави я върху меката трева и я напълни до половината с вода от манерката, която бе взел предвидливо. Докато водата и олиото се разпределяха на слоеве, той заговори:

— Знаеш ли, Рен, радвам се, че ми позволи да разгледам твоята колекция. Все си мисля, че ако съсредоточа мислите си върху няколко от по-забележителните образци, те ще ми покажат къде са и останалите, които търсим.

— Давай — прошепнах нетърпеливо аз.

Изправих се над него, заслушан в тихия му глас, докато си припяваше на китайски. За момент ми се стори, че зървам някакви познати очертания в купата, но може би бяха породени от превъзбуденото ми въображение.

— Ах! — възкликна Ли Пао. — Видях ги! Много бутилки и всичките на едно място. Подредени по извити рафтове, като торта на няколко етажа.

— Има ли някой при тях?

— Стаята е празна.

Сърцето ми трепна обнадеждено.

— Една врата. Отвън има двама пазачи. Грозни. Зловещи.

— Можеш ли да откриеш най-безопасния път?

— Драконът търси. — После продума: — Малка врата в магнолиевата градина. Странична врата на къщата, близо до алеята за разходки. Заключена…

Той вдигна глава и ме погледна.

— Да, мога. Но ти ще намериш ли магнолиевата градина?

— Ще успея. Дори си спомням вратата.

След като извикахме останалите, тръгнахме предпазливо към къщата. Ба Уа можеше да лети на къси разстояния и го използвахме за съгледвач. Казах му да не се отдалечава, тъй като невидимото покривало на Разпилени лунни лъчи действаше на ограничена площ. Това ме наведе на мисълта колко малко неща умеят недораслите демони. Дали Вис не беше права и появата им не бе признак за израждане на нацията? Такава ли действително е съдбата на демоничния народ, ако не съумеем да си възвърнем Първородния свят?

Подобни мисли пробудиха в мен неясни съмнения относно правилността на взетото решение и това внесе допълнителен смут в душата ми.

Стигнахме без затруднения стената на магнолиевата градина. Ба Уа скочи отгоре и докладва, че районът е чист. После Разпилени лунни лъчи извади от джоба си ключ със странна форма.

— Баща ми го направи — обясни тя. — Би трябвало да отваря всички брави.

Така и се оказа и ние открехнахме вратата толкова, колкото да се промушим вътре. Когато влязохме, тя заключи отново.

Използвах кратката почивка, за да огледам пистолета, даден ми от Сливка на тръгване. Бих предпочел меч, защото е безшумен и не се налага да се презарежда, но това бе всичко, с което разполагах.

Сливка също бе взела своя пистолет, а Ли Пао бе въоръжен с лакирания бастун, с който идваше на уроците в колежа. Трите демона разполагаха с други, невидими средства. Освен това Разпилени лунни лъчи носеше малка раница, но когато полюбопитствах за съдържанието й, тя премълча. Двете със Сливка си размениха съзаклятнически погледи.

Въздухът бе напоен с тежкия мирис на магнолиеви цветове. Имаше няколко вида, включително от ниските, извити дръвчета, които се срещаха често в американския Юг.

Ба Уа и Уон Пан вървяха отпред и се озъртаха в търсене на жертва. И двамата горяха от желание да докажат верността си към мен, а едно убийство според техните представи би било най-бързият начин.

Така незабелязано се добрахме до страничната врата. Не беше моя изработка, което не ми попречи да огледам с одобрение красивото разноцветно стъкло в средата. Стъклото беше непрозрачно, но отвътре сигурно можеха да се видят сенките ни.

— Пригответе се — прошепнах на недораслите демони. — И убивайте безшумно.

Те изръмжаха нещо гърлено, което ми напомни за кучетата добермани. Ба Уа се издигна и увисна над земята, а Уон Пан се снижи долу.

Разпилени лунни лъчи пъхна ключа в ключалката. Едва го завъртя и в двора отекна пронизителният звън на медни камбани.

— По дяволите! — изругах аз. Разпилени лунни лъчи хвърли нещо пред себе си и звънът утихна.

Ба Уа се метна право през стъклото, Уон Пан бутна вратата и го последва.

Това, което заварихме вътре, накара космите ми да настръхнат. Две същества, наподобяващи грамадни пчели, облечени в покрити с орнаменти метални ризници, лежаха по гръб, с щръкнали нагоре космати крачета и страховити на вид, но безпомощни в тази позиция, масивни, подобни на ятагани челюсти. По облицования с паркет под се въргаляха различни оръжия.

Дребните фигури на недораслите демони се бяха оказали съществено предимство в тази ситуация, защото чудовищата очевидно бяха пригодени за борба с по-едри нашественици. Ба Уа бе разцепил главата на своя противник, а Уон Пан, който не се отличаваше с подобно изящество на действията, бе разпорил корема на другия, заедно с бронираните плочи.

Видях, че Сливка залита, и понечих да я отведа далеч от грозната гледка, но тя ми махна с ръка. Разпилени лунни лъчи бързаше напред, следвана от Ли Пао, който й показваше пътя. Застигнахме ги, а отзад дотичаха задъханите демони.

— Вие двамата — посочих ги аз. — Ще ни пазите гърбовете.

Вървяхме по дълъг коридор, украсен с многобройни картини — забелязах с учудване, че повечето бяха батални сюжети и показваха войната откъм зловещата й, дори садистична страна. Имаше и много древни оръжия. С радост бих си избрал подходящ меч, но не се съмнявах, че са свързани е алармата, също както и вратата, през която бяхме влезли. Изминахме доста голямо разстояние, преди Ли Пао да даде знак, че сме съвсем близо до мястото, което търсим. Той спря и вдигна два пръста.

Само двама пазачи — вероятно никой от тях не бе чул тревожния звън. Следван от Сливка, доближих ъгъла и надникнах предпазливо. От двете страни на високата месингова врата стоеше по една от познатите ми бронирани пчели. Бяха се изправили на задните си крака и помръдваха нервно с челюсти. Дадох знак на Сливка, двамата коленичихме и се прицелихме — всеки в главата на избрания противник. Благодарение на Ба Уа вече знаехме къде е слабото им място. Стрелях три пъти и всеки от куршумите попадна в целта. Без особени затруднения Сливка постигна същия резултат.

Този път, поучена от горчивия си опит, Разпилени лунни лъчи напръска с нещо ключалката, преди да пъхне вътре ключа. Когато видях вратата да се отваря, за първи път си помислих, че може би има надежда да се похвалим накрая с успех.

Моите бутилки, купи и вази бяха подредени точно както ги бе описал Ли Пао — на етажи, върху рафтове от бял мрамор. Той отстъпи встрани и ми даде знак да застана пред тях. Бяхме репетирали ритуала предния ден и без да губи време, той пристъпи към него.

„Чувстваш се избухлив, препълнен, претоварен, преуморен…“

Повдигнах ритуалния чайник раку и го стиснах между дланите си, докосвайки пръсти над овалната му повърхност. Бях започнал да се съсредоточавам върху непосредствената задача, но все пак чух, че Сливка и Разпилени лунни лъчи влизат в стаята. Застанаха от другата страна на мраморните етажерки, откъдето да наблюдават, без да ни пречат. Не се и съмнявах, че недораслите демони са се притаили зад вратата и слухтят за нежелани натрапници, върху които да се нахвърлят кръвожадно при първа възможност.

„Търсиш облекчение, освобождаване, жадуваш да се пръснеш — той спря и си пое дъх — върху пода на хиляди парченца.“

Откъм коридора долетяха писъци, гневни викове и дрънчене на оръжие, глух тътен от нечие паднало на земята тяло, звън на острие върху метална ризница.

Чух Сливка да подвиква нещо на Разпилени лунни лъчи, но трябваше да фокусирам вниманието си върху малкия чайник.

Ли Пао започна да пее по-бързо:

„Но близо е убежището, утешението от мъките и не е още късно да…“

Ли Пао беше прекъснат насред изречението от острието на меч, което се материализира пред шията му. Този, който държеше оръжието, изникна само след миг, елегантен, както винаги, долната част на тялото му наподобяваща вихрушка от кипяща сила, а горната бе пременена в стара, но достатъчно солидна ризница, изплетена по японски обичай.

Придружаваха го четири същества, създадени от вятър и лед, въоръжени със заострени висулки. Там, където при хората щеше да е сърцето, или мозъкът, те имаха само завихрена мъгла. Двама от тях ме заобиколиха, а другите застанаха на пост пред дамите.

— На твое място, старче, не бих довършил изречението — обърна се Тувон Димящия дух към Ли Пао. — Всички останали също да прекратят веднага това, с което се занимават.

— Защо? — отекна в тишината тихият, но настойчив глас на Разпилени лунни лъчи.

Не можех да се обърна, но чух подрънкване на стъклария, заради което предположих, че момичетата разместват бутилките по рафтовете. Нямах обаче никаква представа с каква цел го правят.

— Защото — рече заплашително Тувон, — ако не го сторите, ще пролея кръвта на този нещастен старец на пода. Нищо, че почитаемата ми майка може малко да ми се разсърди. А след това ще насъскам стражите си срещу вас.

— Значи Вис не е тук? — попитах с цел да отклоня вниманието му.

— Няма я — потвърди Тувон — и не се надявай на някой от глупавите й милостиви жестове. А сега, дами, нали ви помолих да спрете… Ей!

Той замахна със сабята, но беше закъснял. Ли Пао беше изчезнал. Тувон се метна към мен, но аз вдигнах ръце и се престорих, че се готвя да запокитя чайника на пода.

— Май пропусна нещо, а? — присмях му се със спокоен глас. — Той е велик магьосник, а ти не разбра това. Сега вече Ли Пао е извън обсега ти. Ако направиш още една крачка, ще пусна чайника.

— Какво е един чайник? — захили се злобно той. Почти бях забравил колко мразя усмивката му, но сега бързо си припомних. — Разполагаме с цялата колекция от твоя дворец и още от много други места.

— Но какво знаете за това, което имате? Нищо. Аз съм създал всяко едно от тези красиви изделия. Натъкнахте се на много неочаквани неща, когато се опитахте да ми отнемете бутилката. Тувон, време е да почнеш да мислиш, преди да действаш.

Той наистина се замисли, претегли рисковете и очевидно реши, че са в негова полза. Моята преценка до голяма степен съвпадаше с неговата. Не знаех дали Ба Уа и Уон Пан са още живи, но трябваше да измъкна момичетата оттук. Не толкова от благородство, колкото по чисто прагматични причини. Разпилени лунни лъчи можеше и без мен да подхване кампания срещу Вис. Колкото повече узнавах за Вис Ужасния език, толкова по-малко ми се искаше да я видя в ролята на кралица на всички демони и богове.

Казват, че можеш да преценяваш хората по питомците им. Същото трябва да важи и за децата. Арогантната безцеремонност на Тувон, неговата характерна склонност да подчинява всичко на личния интерес, ужасното му чувство за хумор, бяха все достойнства, наследени от майка му.

— Какво искаш от мен, Тувон? — попитах с привидно нахален тон. Ако единствената му цел бе да не ми позволи да си взема обратно бутилките, досега щеше да извика подкрепления и да им нареди да ни избият или да ни отведат в тъмницата. (Също моя изработка, с всичките и присъщи зловещи прелести, съградена със старание, за което сега се проклинам.)

— Какво искам ли? — той прибра меча си, уверен, че ледените му приятелчета ще се погрижат за мен, само да посмея да предприема нещо. — Искам да довършим нашия дуел, Кай Рен. Искам удовлетворение за това!

Той дръпна нагоре ръкава на дясната си ръка и ми показа грозна, гноясала рана.

— Защо ти трябваше да използваш моя душегубец, Кай Рен? Защо трябваше да ми погаждаш от твоите гадни номера? И тази кучка майка ми, как можа да спре дуела, преди да се разправя с теб!

— Чакай, та аз едва те докоснах!

— Да. Но с душегубеца. — Той хвърли злобен поглед на Разпилени лунни лъчи. — Бас държа, че милата братовчедка ти е разказала за нас — недоразвити същества сме, дегенерирали демони. И това е истина. Виж колко трудно зараства дори тази нищожна рана.

— Но аз не знаех… — подех.

— Не се извинявай, господарю Демон. Ти се опита да ме убиеш, и то за какво? Задето бях засегнал гордостта ти? За да отмъстиш за един човек! Е, моята гордост също беше засегната. Търпя тази болка от месеци. Нищо не може да ми помогне. Майка ми ме накара да я скрия, да се преструвам, че си ми симпатичен, но сега вече край. Ти си само мой.

— И искаш да довършим дуела — приключих вместо него. — Добре. Пусни Разпилени лунни лъчи и приятелката й да си вървят и тогава ще го направим.

— Че защо да ги пускам? — Той погледна към младата демоница. — Майка ми искаше да се оженя за тази повлекана. Може и да го направя, щом толкова настоява. Бих могъл да опитам и с жената. Достатъчно хубавичка е, за да ми достави удоволствие.

— Ако ти си бащата — произнесе ядно Разпилени лунни лъчи, — нещастното отроче със сигурност ще е някое идиотче. Нима забрави, че майка ти се подвизава като велик народен водач и търси подкрепа за каузата си? Ако другите узнаят какво си ми сторил…

— И как ще узнаят? Вие сте мои пленници.

— Но не и човешкият магьосник, който избяга. Баща ми ще узнае всичко от него. От друга страна, ако майка ти спечели войната, накрая пак ще ме получиш. Вслушай се в думите на Кай Рен — имаш сметки за уреждане само с него. Пусни ни да си вървим и си уредете сметките.

Тувон помисли малко и поклати глава.

— Не. Няма как да обясня избитите пазачи.

— Кажи, че си спял или че си бил някъде надалече, когато това се е случило.

— Не мога — инатеше се той. — Не бива да лъжа мама. Веднъж го сторих и бях наказан сурово. Тя се погрижи да не се повтаря.

— Струва ми се, че нарочно се бавиш, за да се върне Вис и да поеме всичко в свои ръце — рекох презрително. — А и май се боиш от дуела с мен.

— Не е вярно!

— Тогава прекрати тези дрънканици, намери ми меч и да се захващаме за работа. А междувременно, да не забравиш да се сбогуваш с дамите.

Тувон се огледа объркано.

— Че защо да се сбогувам?

— Разпилени лунни лъчи вече ти обясни защо трябва да ги освободиш — подхвърлих с досада, оставих чайника на земята и започнах да се протягам, като да се готвех за схватка. — Пък и нима те е страх, че биха се намесили?

— Ще извикам още стражи!

— За да докладват после на Вис! Не ставай глупак, Тувон. Щом Вис е омагьосала сина си да не може да я лъже, вероятно стражите са готови да й разкажат дори сънищата си.

Разкопчах си ризата и започнах да я събличам. Постарах се да скрия пистолета в гънките. Не бях успял да го презаредя, но все още разполагах с няколко куршума.

Разпилени лунни лъчи застана до Сливка. Ледените създания не й попречиха, но аз почувствах едно от хладните им остриета да опира в гърба ми.

— Можем и теб да измъкнем оттук — прошепна припряно тя.

— Може би… кой знае — отвърнах. — Ако оживея… е, тогава и сам ще се оправя. Зная къде да ви намеря.

Тувон даде знак на един от слугите си. Той изчезна и се появи след секунда, но този път носеше два меча. Погледнах ги и усетих, че косите ми настръхват. Единият беше моят душегубец — мечът, за който смятах, че е бил строшен или изгубен, а Седмопръстия го беше поправил по молба на Нощна булка — само за да бъде откраднат от Вис при пожара на Арсенала. Вторият бе мечът, който използвах по време на упражнения.

— Хайде, тръгвай — обърна се Тувон към братовчедка си — и вземи с теб малката сладка женичка. Както сама каза, накрая пак ще си моя. Не го забравяй, защото аз ще го помня.

Смехът му прогони и последните остатъци от страх от кръвта ми. Знаех, че най-вероятно ще ме надвие, но поне възнамерявах да се опитам да го затрудня.

Докато се разкършвах, хвърлих крадешком поглед на дамите. Имаше нещо странно в начина, по който стояха, заобиколени от разноцветни стъкларии. Изведнъж се досетих какво правят и им хвърлих одобрителен поглед.

Взех меча, предназначен за мен, обърнах се и им се поклоних церемониално.

— Скъпи дами, имам чест! Хайде, Тувон, стига си се туткал!

Той извади моя душегубец и запрати канията на пода. Не се нуждаехме от съдия, защото и двамата знаехме, че този път ще се бием до смърт. Не ни трябваха и някакви особени правила. Той се хвърли в атака и това бе сигналът за начало.

Отстъпих назад и Тувон ме последва, а завихрената долна част на тялото му оставяше зад него диря от ситни искри. Не исках да ме притисне в тясната част на помещението, нито да пострада някое от изделията ми и затова изтичах към коридора. Тук се въргаляха труповете на двете бронирани пчели, както и на още няколко стражи. Нямах много време за оглед, но все пак успях да забележа, че липсват телата на двамата недорасли демони и това ме обнадежди.

— Спри и се бий, проклетнико! — изрева разгневеният Тувон.

Нямах никакво намерение да го послушам. Тувон разполагаше с всички предимства — размери, сила, броня и оръжие. Всичко, което имах аз, беше по-добра позиция и надеждата да го разгневя дотолкова, че да забрави уменията си.

Кръстосахме остриета няколко пъти и аз отправих мислена благодарност, задето ми се бе паднало оръжие, което познавах добре. Не се налагаше да опознавам тепърва тежестта или баланса на меча, достатъчно беше да зная на какво разстояние мога да стигна с него. За разлика от мен Тувон изпитваше видими затруднения с душегубеца, тъй като не се бе упражнявал достатъчно, за да изучи особеностите му. Ако беше избрал друго оръжие, щеше да ме промуши поне няколко пъти.

И въпреки това успя да ме докосне четири пъти, срещу само едно леко пронизване от моя страна и при три от ударите потече кръв. Моето единствено попадение бе в ранената му ръка, която той продължаваше да използва. Докато се дуелирахме, вниманието ми бе привлечено от нещо странно. Тувон не се стараеше да нанася смъртоносни удари, нито дори такива, които биха причинили сериозни рани.

Готов бе да се задоволи с всякакъв удар.

За момент си помислих, че е забравил къде се намира — това не беше нито състезание, нито упражнение. После си дадох сметка какво преследва. При предишния ни дуел всеки от моите удари с душегубеца му бе причинявал нетърпими болки. Сигурно предполагаше, че сега ми отвръща със същото. Не само че не беше така, но усещането бе далеч по-притъпено от всички досегашни удари, които бях изтърпявал.

Това ме наведе на друга мисъл. Престорих се, че губя сили, заех отбранителна позиция и се съсредоточих в това да пазя само жизненоважните части на тялото си, а другото оставих на него. Започнах да получавам доста повече наранявания — срещу възможността незабелязано да скъся дистанцията помежду ни, изчаквайки да се появи удобен момент за внезапна атака.

И моментът дойде. Позволих на Тувон да ме събори на колене и докато размахваше меча над мен, наведох се рязко, гмурнах се под защитата му и издигнах острието нагоре — покрай конуса от спираловиден дим, който заместваше краката му, и право през тялото му. От устата му се отрони болезнен стон, сетне, с блестящи от ярост очички, Тувон завъртя оръжието си и ме прониза в рамото.

Почувствах болезнено разтърсване, когато мечът се удари в раменната кост, но съумях да запазя ясна мисълта си и подхванах мистичния ритуал, който щеше да ме изведе от бутилката и да ме прехвърли в света на хората.

— Кай Рен, ти спечели — изхриптя Тувон и ме опръска с кръвта си. — Довърши ме, но знай, че и аз те убих.

Не останах, за да му докажа, че греши. Исках да се махна час по-скоро оттук.

 

 

По-късно, докато си отдъхвах върху кушетката на Сливка, отдаден на грижите на Разпилени лунни лъчи, аз обясних на останалите тактиката си:

— Тувон смяташе, че душегубецът ще ми нанесе по-големи поражения от неговия собствен меч и затова пожертва всичко в името на едно въображаемо, но несъществуващо предимство.

— Кай Рен — изрече с упрек Разпилени лунни лъчи, но виждах в очите й привързаност, — ако не беше толкова сериозно ранен, щях да ти се разсърдя за този номер.

— За кой номер? — засмях се аз. — О, недей, моля те! Наистина съм ранен!

— Не за това — поклати глава тя. — А задето се изложи на глупав риск.

— Не беше никак глупав. Така ви помогнах да се измъкнете, забрави ли?

— И без твоята помощ щяхме да си тръгнем. Нали видя, че успях да убедя Тувон.

— Само защото го беше яд на мен. Инак щеше да забележи, че носиш раница и да надзърне вътре — припомних й аз. — Или да огледа рафтовете. А тогава щеше да познае, че вие, хитруши такива, сте заменили моите безценни произведения с най-обикновени шишета за вино. Сърцето ме боли, като си спомня с какво приравнихте шедьоврите ми.

— Но се получи, нали? — засмя се Разпилени лунни лъчи, после се съсредоточи отново и прати малък импулс от ци навътре в най-дълбоката от раните ми — тази в рамото. — Тувон дори не разбра какво сме направили.

— Затова пък Вис ще надуши веднага — посочи Ли Пао.

— Вис е голяма глупачка — засмя се с тъповата безгрижност Уон Пан. — Само се зъби и нищо повече!

Двамата с Ба Уа се чувстваха особено доволни от постиженията си. Не само че бяха повалили неколцина от стражите на Вис, но освен това бяха откраднали цяла кесия с шенове от колана на един от тях. Предложиха ми ги всичките, но аз взех само колкото да възстановя силите на Разпилени лунни лъчи.

— Кай Рен? — обади се Сливка, която още не можеше да се опомни от преживяното. — Преди да започне дуелът, знаеше ли, че душегубецът не може да те засегне?

Тя огледа безчислените драскотини, с които бяха покрити крайниците ми, и перифразира въпроса:

— Тоест, че не може да те засегне на духовно ниво?

Исках да кажа „да“, само за да накарам Разпилени лунни лъчи да престане да се кокори в мен. Но не посмях. Сега не беше моментът да лъжа единствените си приятели.

— Нямах и понятие — признах аз. — Но го разбрах доста бързо. Очевидно мечът-душегубец влияе по някакъв начин върху индивидуалната ци, която ни прави демони. Когато Вис и Тувон ме превърнаха против волята ми в човек, те ме направиха неуязвим за вълшебните удари на душегубеца. Просто защото душата, към която е настроен, вече не съществува.

Погледнах меча, положен върху масичката, старателно изчистен от Ба Уа. Бях го взел със себе си, когато напуснах бутилката на Вис.

— Мога да ти подаря този меч — произнесох — в замяна на пистолета, който забравих там.

— Страхотен подарък — плесна с ръце Сливка. — И когато отново станеш демон, душата ти ще бъде в мои ръце.

— Вярно — кимнах. — Давам ти го, защото ти имам доверие.

Сливка се надигна, прокара пръсти по острието на меча и се отдръпна назад, сякаш можеше да я ухапе.

— Много е красив. Никога не съм виждала по-изящна изработка. Но макар да ми имаш доверие, аз не вярвам на другите. Ако наистина настояваш да остане при мен, ще се погрижа да бъде унищожен — заяви решително тя.

От началото на този разговор Разпилени лунни лъчи бе настръхнала, но сега се поуспокои както от комплиментите за работата на баща й, така и заради решението на момичето. Престана да хвърля заканителни погледи на Сливка и дори се върна към превръзките, макар да ме бе одраскала неволно по време на последните реплики.

— Наистина трябва да те запозная с баща ми, щом смяташ, че мечът е толкова красив — промърмори тя. Можеш да го смениш, дай му душегубеца, а той ще ти подари друг.

Сливка поклати глава.

— Не искам душегубец. Трябва да е най-обикновен меч. Не желая в ръцете ми да попада нещо, в което се таи подобна сила.

Разпилени лунни лъчи кимна одобрително.

— Права си, съществува опасност, ако подобен меч попадне отново в Кон Ши Дзи. Винаги може да бъде поправен, баща ми изпълнява подобни поръчки. Но ако някой е в състояние да го унищожи напълно, това пак е само той.

— Звучи обнадеждаващо — съгласи се Сливка. — Но нека първо се справим с по-важните проблеми. Колко бутилки успяхте да вземете?

— Девет — отвърна Ли Пао, който се бе настанил до една масичка и се любуваше на стъклената колекция. — Включително и бившата резиденция на Кай Рен.

— Многообещаващо число — отбеляза Разпилени лунни лъчи. — Мислиш ли, че ще свършат работа?

Ли Пао повдигна рамене и ме погледна.

— Това е извън моята специалност. Кай Рен, ти какво смяташ?

Надигнах се и се приближих към масичката, за да огледам бутилките.

— В най-лошия случай — заговорих, за да вдъхна поне малка доза оптимизъм у другите, — кражбата е лишила Вис от девет потенциални прохода между Кон Ши Дзи и Първородния свят. А това все пак е нещо.

— Но? — подсказа ми Сливка, доловила съмнението в думите ми.

— Дори Ли Пао да съумее да извлече цялата ци от бутилките — продължих, — една наистина трудна задача, която би означавала физическото им унищожаване, това представлява само двайсет процента от жизнената сила, която Вис ми отне.

— Двайсет процента? — повтори Ли Пао. — Мисля, че преброих някъде към четиридесет и пет екземпляра в твоята галерия.

— Толкова по-зле — въздъхнах аз. — Значи стават десет процента.

— Какво излиза? — попита Разпилени лунни лъчи. — Че няма начин да възвърнеш цялата си сила.

— Да не прибързваме — успокоих я аз. — Все ще е достатъчно за началото на процеса на моето превръщане от човек в демон. Дори и лишен от предишното си могъщество, ще бъда с няколко крачки по-близо до крайната цел.

— И откъде ще започнем? — попита съвсем прагматично Ли Пао.

Станах и разкърших рамене, колкото да проверя дали е подействало целителното заклинание на Разпилени лунни лъчи върху раните ми.

— Нека първо се наспим — предложих невъзмутимо. — Тъкмо ще има време да подействат вълшебствата на Разпилени лунни лъчи. Утре след закуска ще опитаме с магията, която бяхме намислили да използваме в бутилката на Вис.

— Но тя беше предназначена за място, където съществува излишък от ци — възрази смутено Ли Пао. — Не трябва ли първо да подготвим друга магия?

— О, не мисля. А и Вис няма да остави нещата така. Не зная какъв точно ще бъде отговорът й, но със сигурност няма да се забави дълго. Мисля, че трябва да се подготвим за нова среща.

— Ти знаеш най-добре — въздъхна старецът, но на лицето му беше изписано несъгласие.

 

 

Нощта отмина и настъпи утрото. Според Ба Уа и Уон Пан, които си бяха поделили нощната смяна, около къщата всичко е било спокойно. Разпилени лунни лъчи се превърна в бледорозово сияние, излезе на кратко разузнаване и се завърна със същия резултат. След което, без повече бавене, се подготвихме за нашия ритуал.

Най-напред Ли Пао прегледа някои от древните книги и даде съответните инструкции на своята внучка. Облечена с червен копринен елек, тънка риза и панталони, Сливка имаше напълно професионалния вид на истински специалист по фен шуй.

Голям червен сатенен шарф бе разпънат точно в средата на стаята. По края му бяха наредени деветте бутилки, които бяхме откраднали от двореца на Вис. След кратко обсъждане решихме засега да не прибягваме до оранжево-зелената бутилка, както и до драконовата купа на Ли Пао. Тъй като нито един от тези два съда не бе използван досега за извличане и задържане на ци, бояхме се, че в процеса на нейното натрупване може да се получи претоварване, и те да бъдат разрушени.

От екипировката си за фен шуй, Сливка ни достави девет огледала ба-гуа. Разположихме огледалата, които се използват за пренасочване на разсеяните потоци от ци, зад всяка една от бутилките в кръга. В случая се надявахме да събират и концентрират потока от ци върху мен.

След като всичко това бе нагласено, аз се настаних в средата на шарфа. Бях облякъл червена риза и панталони в същия цвят, които Сливка ми бе купила същата сутрин и украсени от Ли Пао с най-различни заклинателни рисунки на Овен — животно, което според китайската астрологична система, би трябвало да оказва пряко влияние върху годината на моето раждане.

— Ще стискаш това — Ли Пао пъхна една кратунка в дясната ми ръка и букетче от нарциси и върбови клонки в лявата.

— Ама наистина ли е необходимо? — попитах, защото се чувствах доста глупаво. — Нямаше такива неща, когато почнахме да го правим в бутилката на Вис.

— Нямаше и затова не мислех, че ще се получи — тросна се Ли Пао. — Будувал съм цяла нощ, за да подготвя всичко както трябва. Ти си роден под знака на Овена — жалко само, че не можах да подготвя пълния ти хороскоп.

Въздъхнах щастливо, че не разполагаме с повече време. Някой бе направил пълен хороскоп на майка ми, когато съм се родил, и един от най-неприятните спомени от детството ми беше, че искаха да го наизустя.

Междувременно Ли Пао продължаваше с обясненията:

— Кратунката символизира тялото като носител на духа. Нарцисите носят късмет и успех. И накрая — върбовите клонки олицетворяват завръщането на духа в тялото. Също така прокуждат злите сили.

Преглътнах всякакви по-нататъшни възражения, защото изведнъж осъзнах, че Ли Пао се нуждае от всички тези атрибути, за да повярва, че магията му ще бъде успешна.

— Извинявай — побързах да вметна. — Все пак аз гледам на тези неща като най-обикновен демон. Ти си човек и познаваш човешката страна на магията. Ще следвам точно инструкциите ти.

Ли Пао изглежда се готвеше за поредната кратка лекция, но в този миг Ба Уа неволно прекатури едно от димящите кандила. Веднага след като го изправихме, Ли Пао даде знак на присъстващите да заемат местата си и започна заклинанието:

„Чувстваш се избухлив, препълнен, претоварен, преуморен.

Търсиш облекчение, освобождаване, жадуваш да се пръснеш…“

Както и предния път, Ли Пао си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

„… върху пода на хиляди парченца.

Но близо е убежището,

утешението от мъките

и не е още късно да се лишиш от оковите.

Навън ти път дири,

към Кай Рен върви,

и засияй с твоята ци.

Отвътре го пробуди,

да познае в себе си демона,

отново и завинаги.“

Заклинанието свърши, но аз не чувствах нищо. Поне в началото, защото не след дълго усетих как кожата ми започва бързо да се затопля.

— Още веднъж! — подканих го аз.

Ли Пао кимна, пое си дъх и започна отначало.

Този път със сигурност почувствах нещо. Бутилките засияха с рубиненочервена светлина, която се отрази в огледалата и се фокусира върху мен. Разперих ръце с длани навън и се завъртях така, че да съм извърнат с лице към тях. Ли Пао стигна края на заклинанието, но и този път не усещах да се изпълвам с ци.

— Отново! — произнесох и гласът ми прозвуча едновременно като молба и като заповед. Сега вече към Ли Пао се присъедини и Сливка и двамата подеха хорово думите от заклинанието. Постепенно рубинената светлина стана кървавочервена, а лъчите от бутилките се превърнаха в плътни, сияещи снопове, които попадаха право в жизнените ми центрове.

Застанах на колене, после бавно се изправих, за да дам възможност на червената светлина да ме окъпе отвсякъде. Някой изпищя, беше Ба Уа, който бе посегнал импулсивно, за да задържи една от клатещите се бутилки. После заклинанието утихна, заедно с него угасна светлината, аз отворих очи (кога ли ги бях затворил?) и открих, че другите ме гледат уплашено.

Ли Пао се облягаше изтощено на Сливка, чиято шапка се бе килнала на една страна и отдолу се подаваше изпотеният й перчем, Ба Уа смучеше изгорения си показалец.

— Получи ли се? — попита тихо Разпилени лунни лъчи.

— Мисля, че да — простенах, докато прескачах пръстена от бутилки. — Тялото ми… аз съм…

Преглътнах болезнено, поех с пълни гърди от въздуха, примесен с ухания на жасмин и сандалово дърво и опитах отново.

— Да. Мисля, че се получи, но ще ми е нужно още малко време, докато асимилирам получената ци, преди да определя каква част от силата ми се е възвърнала. Добре ли сте всички?

Ба Уа спря да си смуче пръста и ми се ухили с неравните си зъби.

— Аз съм супер, шефе. — Той ми показа грамадния мехур, щръкнал отгоре на палеца.

Ли Пао кимна.

— Мисля, че успяхме в последния момент. Енергията беше започнала да се разсейва. Уф, че се изморих. Няма ли нещо сладичко? — той се огледа. — Може да е чай със захар и курабийки или дори само подсладен восък.

Сливка си смъкна шапката и се отпусна в един фотьойл. Чак сега лицето й започваше да възвръща естествения си цвят.

— Ей сегичка, дядо — обеща тя. — Само да си поема дъх и ще изтичам да купя нещо.

Исках да възразя, но нямах сили дори да оформя думите. Разпилени лунни лъчи изглежда споделяше загрижеността ми.

— Не излизай сама. Кой знае какви хора се навъртат наоколо.

— Хубаво, кой ще дойде с мен? — попита Сливка. — Кай Рен и дядо са вън от играта — поне засега. Ти трябва да ги пазиш. А дребосъците не са много за показване.

— Аз бих тръгнал — заяви Ба Уа и я посочи с подутия си пръст. — Но не мога да се дегизирам, преди да ми мине това.

— Аз пък мога — намеси се ентусиазирано Уон Пан. — Вижте!

Той описа във въздуха някаква сложна фигура и миг по-късно на пода пред нас стоеше малък, черен пекинез и помръдваше добродушно с опашка. Пекинезът оплези език и показа два реда блестящи зъбки.

Сливка се разсмя.

— Боже, какъв защитник си имам! Приличаш на кукла, а не на куче пазач!

Недораслият демон изскимтя. Сливка въздъхна и го погледна сериозно.

— Ще можеш ли поне да ме предупредиш, ако забележиш неприятели?

Пекинезът излая щастливо и отново размаха пухестата си опашка.

— Много добре. — Тя се наведе и погледна право в кръглите му, кафяви очички. — Три бързи излайвания за опасност. Ако ти задам въпрос, ще лаеш веднъж за „да“ и два пъти за „не“. Разбра ли?

Уон Пан излая веднъж и размаха опашка. Изглеждаше далеч по-симпатичен в този вид. Докато го гледах, спомних си, че би трябвало да се заема най-сетне с издирването на Шамбала и Ширики.

Сливка измайстори кучешки повод от колан и парче златист шнур.

— Ще се върна до час — обеща ни тя. — Знаете къде е чаят и всичко останало.

Разпилени лунни лъчи кимна.

— След като се върнеш, смятам да отида при татко и да обсъдим по-нататъшните ни действия.

— Добра идея — рече Сливка. — Струва ми се, че ще са ни нужни още съюзници, и то съвсем скоро.

След което дамата с кученцето излезе, но аз почти не забелязах. Бях се вглъбил в себе си и опипвах каналите, отворени от внезапния прилив на ци. Промените бяха тънки, неуловими и все още не бяха засегнали външния ми вид, но съвсем скоро щяха да го направят.

Ето че отново съм демон.