Роджър Зелазни, Джейн Линдсколд
Господарят Демон (12)

12.

Въоръжен със скрития в едно от прилежащите пространства меч, който Седмопръстия ми бе осигурил, и с шепа магия, която успях да възстановя от някогашните си резерви, аз се почувствах малко по-уверен, когато напуснах Бутилката на желанията и се прехвърлих в пътешественическите равнини.

Давах си сметка, че подобна самоувереност е най-малкото глупава и неоправдана. Бях далеч по-слаб от онзи демон, който преди няколко месеца, бе унищожил само с едно мръдване на кутрето си четирима недорасли демони, по-немощен от арогантното създание, което се мяташе безцелно и задаваше нескопосани въпроси, без да се вслушва в отговорите и разумните съвети, и което заради дърветата не виждаше гората. Но все пак се чувствах по-добре и моята нараснала увереност се предаваше на спътниците ми.

Ли Пао бе освободил духа от драконовата купа (нов трик, който не бях виждал досега) и той летеше край него, а понякога кацаше на рамото му и му шептеше в ухото. Разпилени лунни лъчи носеше дълго, тънко, шлифовано и полирано парче дърво. Приличаше на жезъл и аз не се съмнявах, че в него, също както в моите бутилки, са стаени вълшебни сили. Флуфинела припкаше отпред и от време на време се препъваше в косматите си лапички. Въпреки това бях уверен в способностите й да ни отведе там, накъдето бяхме тръгнали.

Така и стана. Съвсем скоро стояхме пред една от онези сфери с непознато за мен устройство.

В началото не можах да я видя, но когато Флуфи я докосна с нос, и аз я почувствах. Нараненото ми его бе поуспокоено от факта, че Разпилени лунни лъчи също не успя да я забележи, но накрая с взаимни усилия сполучихме да я извадим на бял свят.

Тази сфера бе оцветена в черно и сиво и само тук-там имаше морета от бяло. Завъртях я в ръка.

— Флуфи, можеш ли да ни кажеш откъде точно проникна в света на кукарите?

— Ще се опитам.

Докато я въртях бавно, тя доближи нос до нея и взе да души.

— Ето тук! — извика и посочи три черни кубчета. — Това е мястото!

Понечих да натисна с пръст кубчетата, но Разпилени лунни лъчи ме спря:

— Питам се дали не може да се преместим директно в другата плоскост — тази, която според Скитника била тангенциална на Първородния свят.

— Бихме могли. Но може да възникнат проблеми с маршрута.

— Така ли? — тя ме погледна и ми се стори, че повдигна вежди, но лицето й бе като на сянка.

— Първо, трябва да открием Скитника, а за последен път са го видели в плоскостта на кукарите. Второ, не знаем колко е голяма тази тангенциална равнина. Ами ако изминат дни в скитосване из нея, преди Флуфинела да открие търсеното място? Ще й бъде далеч по-лесно да се върне по следите, които е оставила.

— Не може ли да използваме духа на дракона за водач?

Ли Пао поклати глава.

— Той е само подвижен вариант на гадателната купа — нещо като автоматизиран модел на картата.

Драконът, който чуваше разговора ни, изсъска обидено.

— Поне що се отнася до конкретната задача — побърза да обясни Ли Пао. — Боя се, че не знае повече от кутрето. Силата му е в доразкриването на вече установените факти.

— Съществува ли някаква конкретна причина да избегнем движението по обратния път на Флуфинела? — обърнах се към Разпилени лунни лъчи.

Сребристият обков около почти прозрачното й лице кимна.

— Да. Не мислите ли, че боговете могат да ни издебнат? Тогава ще попаднем право в тяхната клопка.

— Напълно възможно — потвърдих. — Само че според мен сега боговете са събрани около Ширики и Шамбала. Едва ли биха разпилели силите си из цялата равнина. По-лошото е, че не знаем нищо за тези кукари и за техните възможности.

Разпилени лунни лъчи отстъпи, но бях сигурен, че е останала на своето мнение.

И тъй като нямаше смисъл да отлагаме повече, притиснах с пръст нужното място и задействах вратата. Затворих я веднага щом минахме от другата страна, а Флуфинела се захвана да души земята. Ли Пао изпрати дракона напред да разузнае пътя.

— Подушвам Скитника — обяви Флуфи, когато се отдалечихме на стотина крачки от вратата. — Миризмата е слаба.

— Не спирай да душиш. А ние ще те пазим.

Продължихме напред, придружени от металическото потракване, което вероятно съобщаваше за близостта на кукарите. И тримата бяхме нащрек, готови да се хвърлим в бой при най-малкия сигнал за опасност. Скоро се озовахме в район, насечен от множество прави канали, между които имаше равни, еднакви по размер, плоски участъци. Имах чувството, че се движим в някакъв лабиринт за мишки.

В далечината се виждаше гора от изсушени, голи дървета, зад която се издигаше мрачният масив на планинска верига, изградена от притиснати един в друг кубове. От време на време подухваше вятър, който вдигаше невидими облаци прах и ги хвърляше право в очите. Надявах се това да не попречи на Флуфинела.

След известно време кученцето спря и ни помоли да почакаме, докато душеше в кръг наоколо. После вдигна глава и обяви.

— Миризмата на Скитника продължава в тази посока.

Сочеше с лапа гората вдясно от нас.

— Вратата е натам — драконът сочеше наляво.

— Зная — кимна Флуфинела. — Но Скитника е тръгнал към гората.

— По собствено желание? — попитах аз.

— Миризмата на кукарите е по-силна от неговата — отвърна кутрето. — Не зная.

— Можеш ли да провериш какво е станало? — обърнах се към Ли Пао.

— Ще опитам. Не забравяй, че никога не съм се срещал със Скитника…

След няколко минути напразни усилия той се отказа и поклати глава.

— Боя се, че няма да успея. Впечатленията на Флуфинела не са достатъчно силни, за да мога да ги използвам. Освен това, имам чувството, че тази равнина не е особено благоприятна за използване на магия.

— Така е — кимна Разпилени лунни лъчи. — Защото цялата налична ци е вградена в обкръжаващите ни материални предмети. Всякакви опити за извличането й ще ударят на камък.

— И така — взех отново думата, докато Ли Пао преливаше обратно в манерката съдържанието на купата, — дали да продължим напред, или да следваме миризмата на Скитника?

— Да я следваме — предложи Ли Пао.

Флуфинела също се съгласи, дори Разпилени лунни лъчи възприе това мнение, макар и с едва доловимо колебание.

— Чичо му държи на него — отбеляза тя, като се оглеждаше притеснено, — но ще ви моля да побързаме. Това място ме изнервя. Имам чувството, че ни наблюдават.

Продължихме през горичката, встрани от пътя за другата врата. Нямаше паднали клони между дърветата, само гладка, метална повърхност, която започна да се издига, и подметките ни взеха да се хлъзгат по склона. Наложи се да вдигна Флуфинела на ръце и от време на време да я пускам, за да провери дали следваме правилната посока. При една от почивките откъм кубичните планини долетя страхотен гръм.

— Надявам се, че сме в безопасност, след като сме заобиколени от толкова много гръмоотводи — засмя се Ли Пао.

— Бих се съгласил с теб — възразих, — ако земята под краката ни не беше от метал.

— Но къде са тези кукари? — попита Разпилени лунни лъчи. — Тук сме от часове, а не видяхме нито един от тях.

— Забрави ли, когато Скитника и Флуфинела са се озовали тук, кукарите са се появили едва след воя на кучетата. Вероятно те ги предупреждават за неканени гости. Тъй че, колкото по-късно ни забележат, толкова по-добре.

— Може би си прав — въздъхна тя, но не изглеждаше уверена в думите ми.

Замислих се за тази нейна нервност. Тя беше демоница, притежаваше огромна мощ, а в много отношения бе далеч по-боязлива от едно обикновено момиче, каквото бе Сливка. Дали не бе потисната от мисълта, че принадлежи към поколението на недоразвитите демони?

Реших да оставя размишленията над този въпрос за друг път. Флуфинела се бе върнала малко назад, за да провери следата, когато най-сетне зърнах с крайчеца на окото онова, което търсехме.

Скитника висеше от един голям клон между няколко сплетени дървета. Шестте му крайника бяха извити под неестествен ъгъл и приковани с помощта на дебели колкото кабел клонки. Други клони го обхващаха през кръста, през гърдите и дори през гърлото. Овързан по този начин, той не можеше дори да говори и само мигаше с големите си кафяви очи. Именно премигването на клепачите бе движението, привлякло вниманието ми.

Отново блесна светкавица и този път бях съвсем сигурен, че почувствах тръпнещия импулс на електрически заряд.

— Ще ви кажа нещо, но не искам никакви възклицания — произнесох предпазливо. — Погледнете напред и малко вдясно — в онези сплетени клони, и ще видите Скитника.

Тримата последваха съвета ми и за щастие реакцията им се ограничи с приглушени въздишки.

— Как да го свалим от там? — попита Флуфинела.

— Готов съм да изслушам всякакви предложения — признах. Положението не изглеждаше никак розово. Скитника бе здраво завързан и имах чувството, че всеки опит за освобождаването му ще доведе до появата на кукарите. Освен това не беше изключено да предизвикаме смъртта му — най-вече заради клончето, което притискаше здраво шията му.

На всичко отгоре електрическата буря се приближаваше бързо към нас. Между клоните на дърветата пробягваха искри. Не се и съмнявах, че стигне ли бурята тук, ще бъдем подложени на смъртоносна атака от светкавици. Не виждах никакво безопасно място, а долината с лабиринта бе далеч зад нас.

Но ако…

Хрумна ми една идея, която изглеждаше напълно осъществима. Прошепнах на спътниците си:

— Когато ви кажа, искам всички да се изкатерите на дървото на Скитника.

— Защо? — попита Ли Пао.

— Изпълнявайте! Нямаме много време, преди бурята да се стовари върху нас с пълна сила.

— Но аз не мога да се катеря! — заскимтя уплашено Флуфинела.

— Не се плаши — успокоих я. — Аз ще те взема.

Стъблото на дървото беше гладко като тръба, аз изтиках Ли Пао нагоре и му подадох кученцето. Разпилени лунни лъчи изчака да свърша и на свой ред ме избута. Накрая и тя се издигна между клоните.

Веднага щом дървото долови присъствието ни, то започна да ни обгръща с клоните си. По-дребните клонки разкъсваха дрехите ни, или се закачваха за тях, а по-големите се извиваха лениво, готови да ни обвият, както бяха сторили със Скитника.

Но този път задачата им не беше толкова лесна. Бяхме твърде много и това очевидно ги затрудняваше.

Разпилени лунни лъчи бързо схвана положението и използва своето нематериално тяло, за да усложни работата на дървото. Тя материализираше крак или ръка, докато клоните се усучат около крайника, след това го превръщаше в мрак и искри, а те се мятаха безпомощно. Останалите не можехме да се похвалим с подобен успех, но въпреки това се съпротивлявахме всячески, меняхме местата си, катерехме се и се спускахме, макар това да бе придружено с разкъсани дрехи и множество дребни драскотини.

Докато се занимаваше с нас, дървото бе принудено да отслаби своята хватка върху Скитника. Той успя да освободи едната си ръка и веднага скъса клонката, която го притискаше за шията. След това извика задъхано:

— Всеки момент ще дойдат кукарите! Бягайте, докато можете!

— Веднага щом утихне бурята — отвърнах, зает с един израстък, който се опитваше да прикове крака ми. — Но кажи ми бързо, правилно ли предположих, че кукарите са те оставили тук?

— Да. — Скитника изглеждаше учуден от въпроса ми. — Дърпах се със зъби и нокти, но те ме довлякоха до това дърво.

— Хубаво. Досега имало ли е друга буря?

— Имаше — отвърна той и лицето му пребледня при спомена.

— Значи ще бъдем в безопасност, докато премине и тази — Взех Флуфинела и се изкатерих малко по-нагоре. — Предположих, че са те оставили тук тъкмо защото ще си в безопасност.

— Каква ти безопасност! — въздъхна Скитника.

— Вижте, бурята наближава! — извика Ли Пао, който се бе закрепил на един клон под нас.

Гледката наистина поразяваше въображението. От надвисналите облаци се спускаха ослепителни огнени стълбове, които оставяха болезнени разноцветни дири върху ретината. От време на време те удряха по-високите дървета и тогава от клоните бликаха фонтани от искри.

Там, където светкавиците падаха на земята, металната повърхност се втечняваше. Понякога дъждът от мълнии бе толкова интензивен, че земята се покриваше с потоци от разтопен метал, които се спускаха по склона като река. Нямаше никакво съмнение — щяхме да загинем, ако бяхме избрали да слезем обратно по склона. Дори Разпилени лунни лъчи нямаше да успее да се измъкне.

Оглушен от непрестанните гръмотевици, които придружаваха всяка светкавица, не забелязах, че бурята бе започнала да утихва. Ли Пао насочи с жестове вниманието ми към кубичните планини, които отново се подадоха иззад облаците.

— Можем ли вече да слизаме? — попита Флуфинела след около петнадесет минути, когато и последните искри се стопиха. Цялата трепереше, а ризата ми бе покрита с тънки оранжево-зелени косми. — Трябва да се изпишкам.

Потърсих с очи Скитника. С помощта на Разпилени лунни лъчи той се бе освободил от клонките, които отново се протягаха към него.

— Чакайте — спря ни той. — Още не се е свършило. Не чувате ли как свисти вятърът?

Сега, след като привлече вниманието ни, всички доловихме ниския тътен, който се носеше откъм планините.

— Само след трийсет секунди ще бъде тук — обясни той. — Хващайте се кой за каквото може и се дръжте здраво!

— Дървото пак ще ни оплете! — оплака се Флуфинела.

— Вятърът няма да духа дълго, но…

Последните думи буквално бяха отнесени от устата му. Въпреки предупреждението едва успях да се задържа върху стъблото на дървото, притиснал към себе си кученцето. Клепачите ми се хлопнаха като жалузи, дори ушите ми щяха да се затворят, ако разполагаха със собствен запас от ци. Хиляди дребни прашинки се забиваха в наранената ми кожа, някъде отдалеч и приглушено долавях отчаяното скимтене на Флуфи.

И когато си помислих, че повече не мога да се задържа, вятърът внезапно утихна. Не без усилие отворих очи и забелязах, че металната повърхност под нас отново е идеално изгладена. Не се виждаше и следа от доскорошните бразди и вълни.

Скитника изрита дребните израстъци, които все още го задържаха, и скочи долу. Той протегна към мен ръце.

— Хвърли ми Флуфинела. — Докато му подавах кученцето, добави: — И благодаря, че ме спасихте.

 

 

Поехме обратно към долината и Скитника ни предаде неговата част от историята.

— Не е много това, което не знаете — започна. — Върнах се назад, за да дам възможност на Флуфинела да избяга. После кукарите ме хванаха. Ужасно трудно е да се биеш с тях. Телата им са като тези дървета — гъвкави и сръчни. Нито веднъж не ми дадоха възможност да ги ударя с меча. Сигурно щях да се справя по-добре, ако можех да използвам някоя магия, но в тази равнина излишната ци веднага се обвързва по някакъв странен начин… Тъй де, пипнаха ме накрая — той сви рамене.

— Кучетата фу помогнаха ли им? — попитах го. — Тези, които боговете изпратиха след вас?

— Не. Видях една група кукари да изчезва след тях през Земната врата. Нито едно от кучетата не ме последва до дървото, тъй че не знам какво е станало с тях.

Ли Пао разговаряше тихо с дракона, който отново бе кацнал на рамото му.

— Скоро ще стигнем вратата — докладва той. — Още малко и ще се покаже. Според дракона, единствената причина, поради която още не я виждаме, е, че рамката й се слива с околния пейзаж.

— Аз я виждам — потвърди Флуфинела, която още се гушеше в прегръдката на Скитника. — И тази е като топка, само че е в други цветове.

— Дано да се доберем до нея, преди да са ни открили кукарите — промърмори Скитника. — Инак току-виж пак ни окачили на дървото.

— Стига с този песимизъм — сопна му се Разпилени луни лъчи. Беше се спуснала и крачеше редом с нас, в полуматериална форма, за да пази резервите си от ци. — Веднъж вече се измъкнахме, ще го направим пак, ако се наложи.

— Не забравяй, че това е техният свят — поклати глава Скитника. — И те знаят как да го защитават.

Тъкмо смятах да му предложа да изтича напред с Флуфинела и да отвори вратата, когато се разнесе злокобно дрънчене на метал в метал. Земята пред нас се разцепи и от пукнатината се надигнаха кукарите.

Или, може би трябва да кажа, надигна се кукарят, защото първото ми впечатление не беше за множество същества, а за едно грамадно чудовище с преплетени сегменти от метални жици.

Кукарят се разгъна като телена ограда с височина петнадесет стъпки и дължина петдесет. Състоеше се от триъгълни сегменти с твърде малки отвори между тях, за да може някой от нас, с изключение на Флуфинела, да се промъкне към свободата.

Съществото бе избрало подходящо място за засада, защото стените на лабиринта от двете ни страни се издигаха далеч по-високо от обичайното. Бихме могли да го заобиколим по фланговете, но не и да минем през него. Понечих да отстъпя назад и в този момент зад гърбовете ни се разнесе същото дрънчене и пътят за отстъпление бе отрязан от второ подобно чудовище. Сега вече бяхме в истински капан. Не се и съмнявах, че съвсем скоро сегментите им щяха да се сплетат над нас. И тогава…

Дали щяха да ни пленят, или, заради съучастието ни в бягството на Скитника, ни очакваше по-сурова участ? Не знаех отговора и нямах никакво желание да го изпитам на гърба си.

— Бягай оттук! — извиках на Разпилени лунни лъчи. — И ти също, Скитнико! Не можете с нищо да ни помогнете.

Демоните не са обременени от глупаво благородство. Отървали сме се от подобни излишни чувства още във времето на първите войни. Двамата си плюха на петите и изчезнаха, отнасяйки и кутрето.

— Да имаш някоя ценна идея? — обърнах се към Ли Пао. — Ти си единственият, който все още крие нещо в ръкава си.

Старецът местеше поглед ту към едното, ту към другото метално чудовище.

— Опитах се да се издигна във въздуха, но нещо ме връща обратно на земята!

Триъгълните сегменти на кукарите се движеха равномерно нагоре-надолу, напомняйки ми за гигантска метална паст. Макар и беззъба, не се съмнявах, че ще бъде в състояние да ни разкъса на части. От отворите между сегментите се подаваха заострени израстъци.

Изглежда зловещите създания нямаха никакво намерение да ни пленяват. Дочувах потракващ шум над тътена на затварящата се преграда, който ме наведе на мисълта, че Скитника и Разпилени лунни лъчи също срещат затруднения.

— Какво ли не бих дал за чифт яки клещи! — въздъхна Ли Пао.

— Направи си с магия! — посъветвах го.

— Не зная как!

Сега не беше моментът да го обучавам. Протегнах ръце и притиснах слепоочията му.

— Изпъни пръсти напред и си представи това, което ти е нужно. Гледай да бъдеш максимално точен. Нямам много ци, но…

— Искам клещи — промърмори Ли Пао, — големи, здрави, с дълги дръжки, от неръждаема стомана!

Докато шепнеше, аз събрах всичките си запаси от ци, свързах общия им поток с неговия и ги насочих към ръцете му. След миг от устните му се изтръгна триумфален вик, отворих очи и зърнах мечтаните клещи в ръката му.

Бяха точно такива, каквито бе поискал, снабдени с дълги, облицовани в гума дръжки. Той ги сграбчи, пъхна челюстите между най-близките сегменти на кукаря и стисна. Металният кабел се съпротивлява само няколко секунди, след което поддаде с болезнения стон на скъсана струна.

— Пипнах те! — извика Ли Пао.

— Прицели се в най-дебелата част — посъветвах го аз. — Трябва да прекъснем съчлененията. Дай, ще натискаме и двамата.

Той нагласи челюстите върху един от сегментите и аз поставих здравите си ръце върху неговите жилести старчески пръсти.

— Натискай! — извиках.

Този път жицата се отдръпна и завъртя, сякаш беше жива, но ние я срязахме на още едно място, а когато го повторихме и със съседната, образува се отвор, достатъчно голям, за да се пъхнем през него. Помогнах на Ли Пао да се провре и го последвах. Чувах пресекливото му дишане. Беше се изтощил — да правиш магии е точно толкова изморително, колкото и всяка друга физическа работа.

Съдейки по оглушителното тракане зад нас, кукарите сменяха посоката на движение с цел да ни последват. За щастие, при това си пречеха взаимно.

Забелязах, че Флуфинела е стигнала вратата и тъкмо я активираше. Разпилени лунни лъчи я охраняваше от цяло ято дребни кукари, които се носеха из въздуха, подобно на някакви причудливи металически прилепи. На няколко крачки зад нея Скитника отблъскваше набезите на друг подобен рояк.

— Помогни на Разпилени лунни лъчи — извиках на Ли Пао. — Използвай клещите. Аз ще прогоня останалите с меча. Трябват ни само няколко минути.

— Ще се справя — обеща старецът.

Размахах меча и скоро открих, че металните гадинки се свалят лесно — достатъчен бе един по-здрав удар. По-упоритите от тях обаче се впиваха със зъбки в острието и оставяха по него дълбоки дири. Когато го отърсих, те се разхвърчаха, като се удряха една в друга, заплитаха се и падаха като покосени.

И все пак броят им постоянно растеше. Вероятно накрая щяхме да загубим, ако не бе долетяло пискливото гласче на Флуфинела:

— Готово! Отворено е! Побързайте!

Започнах да отстъпвам назад, като следях с крайчеца на окото дали съм в една линия с Разпилени лунни лъчи, Ли Пао и Скитника, Стигнахме вратата и прекрачихме един след друг върху меката почва от другата страна.

Скитника хлопна вратата и я залости. Огледах се, споходен от опасения, че боговете могат да дебнат наблизо, но драконът на Ли Пао вече бързаше с доклад, че районът е чист.

— Значи това са били кукарите! — промърмори Ли Пао, които изглежда още не можеше да се отърве от преживяното.

Скитника го огледа от главата до петите. Вероятно се чудеше що за странно същество съм взел за свой помощник.

— Разбира се, че бяха кукари — отвърна той. — Какво друго си мислеше, че са? Демони?

— Нямах това предвид — отвърна Ли Пао. — Исках да кажа, че приличаха на куки, също като тези, на които си закачвам дрехите. Е, не съвсем — добави усмихнато той. — Защото тези у дома никога не са ме нападали. И къде сме сега, в страната на изгубените чорапи?

— Точно така — кимна Скитника. — Чувал съм тази легенда и аз…

— Почакай! — спря го Ли Пао. — Нищо не разбирам.

— Ами да, легендата — повтори Скитника, но гледаше към мен. — Онази, според която изгубените чорапи се превръщат в закачалки за дрехи. Ето защо винаги имаш повече закачалки, отколкото чорапи. Ще се съгласиш, че трябва да съществува някаква хармонична връзка между отделните плоскости. Кой не знае, че килерите и гардеробите са най-честите проходи към други светове?

— Така ли е наистина? — попита учудено Ли Пао.

— Няма да те лъжа, приятелче — успокои го Скитника. — Не си ли забелязал, колко много вещи изчезват безследно от килера? Просто накрая се озовават на друго място.

— Никога не съм изучавал тази теория — намесих се аз. — Но съм се сблъсквал с подобни феномени, докато работех над моите бутилки.

Старецът вдигна ръка.

— На мен ми се събра доста. Онези светкавици сигурно са ми изпържили мозъка. И все пак, къде сме в момента?

— Това е равнината на Чорапите — обясни търпеливо Скитника. — Тя се опира в една друга равнина, която наричаме Първородния свят, макар двете плоскости да не се пресичат никъде. Ето защо боговете не са поставили тук постове. Подобно на света на кукарите и тук естествената ци е здраво вградена в структурата на света, което го прави неприветливо място за нашия вид.

— Добре. Както кажеш, демоне — предаде се Ли Пао. — Няма да питам какво търсим тук.

Реших, че е време да ги представя.

— Доблестни Скитнико — подех с тържествен и същевременно помирителен тон, — вече познаваш някои от присъстващите…

— Точно така — прекъсна ме той. — Радвам се да те видя, Разпилени лунни лъчи.

— И аз теб — отвърна тя.

Скитника потупа кученцето по гърба.

— Флуфи, хубаво, че успя да се измъкнеш, малката. Тъкмо се питах дали не съм се трепал за тоя що духа на онова проклето дърво.

В отговор кутрето го близа по лицето.

— Съмнявам се обаче — обадих се отново, — че сте се срещали с моя приятел, Ли Пао. Той е човек, магьосник и майстор на хвърчила.

Скитника склони глава във вежлив поклон.

— За мен е чест и удоволствие.

— Този скромен магьосник изпитва истинска радост да се запознае със Скитника между световете — изрече Ли Пао. — Моля прошка за проявеното невежество и невнимание.

— Няма нищо, което да бъде опрощавано — отвърна в същия тон Скитника. — Вие сте човек и следователно от различен произход. Щях и сам да го узная, ако бях изучил внимателно вашата аура. Грешката е моя.

Побързах да се намеся, преди да подхванат следващата тирада от взаимни извинения и любезности.

— Допирната точка между тази равнина и Първородния свят ще е някъде наблизо — стига, разбира се, Флуфинела да не греши.

— Не греши — потвърди Скитника. — За нещастие, изгубих инструментите, с помощта на които я открих предишния път.

— Нищо, аз мога да подуша пътя — извика радостно Флуфинела. — Миризмата е достатъчно силна — както на богове, така и на кучета фу!

— Ако всички са си отпочинали — предложих, — да тръгваме колкото се може по-бързо.

Така и направихме. Ли Пао се оглеждаше с почуда на лицето, когато наближихме първата купчина от разноцветни чорапи, които се полюшваха на вятъра.

— Дали ние сме се смалили — попита той, — или тези чорапи са прекалено големи?

— Нито едното, нито другото — успокоих го аз. — Също както не се смаляваме, когато влизаме в моята бутилка. Просто се сливаме с дао-то на този свят.

— Щом го казваш — кимна той, но се оглеждаше все така изненадано.

Мястото, където тази плоскост се доближаваше максимално до Първородния свят, се оказа — поне както изглеждаше от тази страна — купчина от големи, единични, вълнени чорапи.

— Ли Пао — повика го Скитника, — би ли помогнал на мен и на Разпилени лунни лъчи да определим най-подходящото място за прокопаване на врата?

Двамата млади демони бяха разговаряли тихичко, докато вървяхме, и аз предположих, че Разпилени лунни лъчи е разказала на Скитника за моята злополука. Беше ми малко странно, задето не се допитват до мнението ми в такъв важен момент, но трябваше да призная, че са съвършено прави. Прикрих чувствата си, като измъкнах меча с наядено острие от промеждутъчното пространство, и застанах на пост. Все още не бяхме срещнали никаква опасност, но това не беше причина да се отпускаме.

Ли Пао разви драконовата купа и наля вътре вода от манерката, призовавайки обратно на служба обитаващия я дух. Когато приключи, спусна в течността една стара китайска монета с отвор в средата, откъдето бе прокарал тънък копринен конец.

— Вдясно от мястото, където стоиш, Скитнико — обяви той. — Не, сега малко наляво. Нагоре няколко сантиметра. Сега е добре. Не, мъничко вляво. Постави пръст на това място. Сега сочиш участъка, през който си преминал предишния път.

— Чудесно!

Разпилени лунни лъчи вдигна Флуфинела, така че очите й се изравниха с мястото, върху което Скитника бе поставил пръста си.

— Какво виждаш, Флуфи?

— Пръст.

— Друго?

— И тези чорапи.

Демоницата върна кученцето на земята.

— Не става така. Явно боговете са запечатали вратата на Скитника.

— Не можете ли да прокопаете друга? — попитах, без да откъсвам очи от околните хълмове. Със сигурност забелязах някакво движение, но не виждах причини все още да вдигам тревога.

— Бих могъл — отвърна Скитника, — но както казах, кукарите ми взеха инструментите, а резервите ми от ци са на изчерпване. Ще ми е нужна помощ.

— В жезъла си имам известен запас ци — обясни Разпилени лунни лъчи, — но нямам никакъв опит в прокарването на врати.

— А пък аз — намеси се Ли Пао, — направо пращя от енергия, но познанията ми за това как да я използвам, са като на малко дете.

— Приближете се, тогава — посъветва ги Скитника. — Моята тясна специалност са вратите — естествени и други. Какво виждаш тук, Кай Рен?

— Нещо се движи — отвърнах. — Безформено. Имаш ли представа кой живее тук?

— Предимно Чорапи — отвърна той — и някои странни принадлежности от дамското бельо. Но тъй като тази равнина е пълна с отвори…

(„Чорапите ще свършат работа“ — чух да си мърмори Ли Пао.)

— … през които може да попадне какво ли не…

— Добре, аз ще пазя — обещах, защото си давах сметка, че една магическа операция, от типа на предстоящата, може да привлече всяко нещо, жадно за ци.

Още на два пъти зърнах някакво движение, беше нещо по-едро от мен, със сивкав цвят и гъста козина. Не смееше да се приближи и остана до втория пояс хълмове, затова не се втурнах да го преследвам. Ясно ми беше обаче, че все още събира кураж.

— Готово — обяви Скитника. — Отворихме врата. По дяволите, те са повикали кучетата!

— Това трябваше да се очаква — опитах се да го успокоя, като отстъпих заднешком, за да не губя от погледа си хълмовете. — Логично бе да предположим, че ще бъдат известени веднага щом отворим вратата.

— Не можем да губим ци за отварянето на още една врата — обясни задъхано Разпилени лунни лъчи. — Флуфинела, подуши къде са родителите ти!

Тя пусна кученцето през вратата и прекрачи след него. Нямаше какво повече да правим тук. Изчаках Скитника и Ли Пао и преминах последен. Намирахме се в същата стая със зелени стени, която бяхме видели през очите на Флуфинела.

— Скитнико, можеш ли да залостиш вратата, но да я запазиш, в случай че се наложи да отстъпим през нея?

— Лесна работа. Какво ще кажете за вкуса на тукашната ци?

И наистина си заслужаваше да го опитаме. Енергията се носеше свободно наоколо и беше далеч повече, отколкото бях изразходвал за времето на цялото пътешествие. По ярките аури на моите спътници можех да съдя, че ефектът е универсален.

— Нищо чудно, че боговете не желаят да напуснат тази равнина! — обяви Разпилени лунни лъчи. Сребристите й коси бяха покрити с блещукащи искри. — Сега вече разбирам защо Вис мечтае да я завладее!

— Може ли някой да отвори тази врата? — изскимтя Флуфинела. — Семейството ми тръгна в тази посока.

Разпилени лунни лъчи махна небрежно с жезъла и резето на бравата се дръпна с щракане. Вратата се отвори и кутрето се шмугна в отвора, преди да успеем да го спрем.

Проклинайки се за невниманието, аз се втурнах след нея, оголил меч. Едва сега си дадох сметка, че спътниците ми са като опиянени от прекомерното количество ци. До мен подтичваше Ли Пао, който сякаш току-що бе изял Прасковата на безсмъртието и краката му едва докосваха земята. Изглежда само аз бях запазил здрав разум, може би защото имаше твърде много да наваксвам до нормалното си енергийно състояние.

Подскочих във въздуха, но не успях да се задържа, все пак продължих да се нося на подскоци, сякаш управлявах скутер в развълнувано море. По този начин застигнах Флуфинела.

— Внимавай — предупредих я. — Боговете едва ли ще бъдат склонни да пуснат доброволно родителите ти на свобода.

Сред останалите беше настъпило известно отрезвяване, но очите им все още святкаха, сякаш бяха на танцова забава. Скитника прехвърляше от ръка на ръка топка сурова ци, а Разпилени лунни лъчи бе събрала цял рояк миниатюрни звезди около жезъла си и ги караше да се въртят като пръстени около планета.

Флуфинела помаха с опашка.

— Те са пред нас. Има и други.

— Какво подушваш? Богове? Стражи?

— Не съм сигурна. Въздухът е изпълнен с миризмата на богове.

— Добре — рекох. — Скитник и Разпилени лунни лъчи, постойте за момент. Ли Пао, изпрати драконовия дух на разузнаване.

Когато се върна, духът на дракона докладва, че коридорът е съвсем пуст чак до мястото, където преминава в просторна градина.

— Там има бърлога — шепнеше той, — около която се навъртат грамадни кучета. В една от клетките е Ширики, а в друга — Шамбала и децата.

— Нищо чудно, че По Шиан не е поставил стражи — заключих аз. — Дали някой от вас не знае случайно кое е слабото място на кучетата фу?

Всички дружно поклатиха глави.

— В такъв случай, ще се наложи да импровизираме. Не забравяйте, не сме дошли тук, за да воюваме. Целта ни е да спасим семейството на Флуфинела.

— Но как да им отвлечем вниманието? — попита Ли Пао, който още не се беше успокоил напълно. Сбръчканите му ръце мачкаха топката от ци, сякаш беше податлива глава.

След като се втвърди още малко, той й придаде форма на четириного.

— Ето ви котка! Кучетата не преследват ли котки?

Настръхналата козина на Флуфинела и бебешкото й ръмжене подсказваха, че донякъде бе познал. Той побърза да оформи още няколко подобни създания. Забелязах, че ако някой друг ми събере шепа ци, мога да я оформям по-добре от останалите.

— Мисля, че ще ни стигнат — обяви след малко Флуфинела. — А и кучетата вече долавят миризмата ни.

— Да, по-добре да не ни притиснат в коридора — присъедини се към нея Скитника. Той държеше няколко мрежи от набързо сплетени нишки ци. — Поставете котките вътре. Двамата с Разпилени лунни лъчи ще извършим доставката.

— И когато пътят ни бъде очистен, ще отворим клетките — довърших аз.

Скитника и Разпилени лунни лъчи се затичаха по коридора и дори се издигнаха над пода, когато доближиха вратата. Какофония от яростен лай ни извести, че торбите са достигнали предназначението си.

— Хайде! — извиках аз, за да надвия общата врява.

Затичахме се. Градината, в която се озовахме, ми напомняше за Първородния парк в Кон Ши Дзи. Ярки изригвания на петте елемента^[1] караха несвързаната ци да блика като фонтани. Тичахме между колони от основни цветове и усещахме как се разпадат под краката ни. Предполагам, че ако се бях родил тук, щях да зная как да различавам отделните екземпляри от флората и фауната. Но сега се чувствах като примитивен човек, изправен пред картина, от която познава само някои цветове.

В центъра на тази визуална и мистична какофония стояха няколко същества, които едва успях да разпозная. Не можех да нарека усъвършенстване онова, което бяха направили боговете с кучетата фу за периода след последната Демонична война.

Ширики и Шамбала се отличаваха както със силата си, така и с вродената си елегантност. А тези същества притежаваха сила, но нямаха осанка. Изглежда не бяха и толкова интелигентни, защото преследваха нашите направени от ци котки, сякаш бяха истински. Малцината, които ни забелязаха, спряха объркано. Разпилени лунни лъчи и Скитника ги разпръснаха с огнени топки.

Коленичих до клетката на Ширики и огледах катинара.

— Най-сетне, господарю Кай — произнесе той. — Но ние не губехме надежда.

— Добре — кимнах. — След миг ще сте свободни.

— Дай ми възможност да убия По Шиан — изръмжа кучето.

— Ще трябва да се наредиш на опашка — отвърнах и разбих катинара с един удар. — Тръгвай.

Ли Пао беше отворил другата клетка и отвътре вече излизаха кученцата. Сториха ми се поне дузина, докато се умилкваха около краката ми.

— Колко са? — попитах и махнах с ръка да вървим към коридора.

— Осем — отвърна Шамбала. — Всичките са здрави и умни.

— Само осем? Помислих си, че съм видял повече.

— Това е мултипликационен ефект — обясни Ширики. — Нещо като защитна реакция.

За мен прозвуча по-скоро като доказателство, че все още не съм изгубил здравия си разсъдък, и аз въздъхнах облекчено. Изпратих Ли Пао да провери дали е чист обратният път към вратата и заедно с останалите се загледах в скупчените кутрета. Зарадвах се, като познах Флуфинела сред сродните й по цвят събратя.

— Внимавай да не изгубим някое — подвикнах й.

— Разбрано, господарю Кай — излая тя в отговор и размаха важно опашка.

Не срещнахме никаква съпротива в коридора, нещо, което бях склонен да отдам на присъствието на Ширики и Шамбала. Разпилени лунни лъчи и Скитника ни застигнаха тъкмо когато приближавахме последния завой. Двамата млади демони се заливаха от смях, очевидно под въздействието на обилното количество ци в добавка към нашия успех.

— Заключихме кучетата на боговете в бърлогата — докладва Разпилени лунни лъчи. — Скитника залости вратата след нас.

— Браво. — Щях да добавя още някоя похвала, но вниманието ми бе привлечено от шумотевица, идеща отпред. Миг по-късно Флуфинела закова лапички пред мен.

— Господарю Демон, Ли Пао настоява да идеш веднага при него!

Втурнах се напред, като прескачах внимателно кученцата.

— Какво има? — подхвърлих през рамо.

— Едни хора там…

Кутрето така и не успя да ми обясни. Когато стигнах при Ли Пао, открих, че пред него са застанали Кен Жао и Фу Ксиан — верните слуги на По Шиан. С тях беше и Девор, негодникът демон.

— Отдавна не сме се виждали, господарю Демон — произнесе бавно той.

Девор все още изглеждаше като човешката представа за паднал ангел, с неговите посивели лебедови криле и златиста кожа, но цепковидните му очи вече не бяха безизразни. В тях се четеше тревога и безпокойство. Сега той и приятелите му бяха малцинство. Един демон и двама човешки магьосници са нищо в сравнение с моята група — дори и да не броим кучетата, които съвсем наклоняваха везните в наша полза.

— Здравей, Девор — отвърнах и кимнах едва забележимо на другите двама. — Нали не смяташ, че можеш да ни спреш?

— Не. Наистина се очаква от нас, но дори не възнамеряваме да опитаме. Вместо това екранирахме тази стая от всякакво външно наблюдение. Искаме да разменим малко информация за една услуга.

— Така ли? И защо трябва да ви се доверявам? Махнете се от пътя ни, оттук след малко ще минат кученцата.

Девор размаха едва забележимо крила и се отмести. Магьосниците го последваха с видима неохота.

— Води ги, Ширики — извиках. — И така, Девор, какво имаш за мен?

— Не му казвай нищо, докато не ни обещае, Девор — намеси се уплашено Кен Жао.

— Разбира се, Кени — отвърна с усмивка Девор.

— Какво искате? — повторих аз.

— Даваш си сметка, че се излагаме на огромен риск заради тази среща — заговори Девор. — Искаме да ни прикриеш.

— Така ли?

— Нека изглежда, сякаш сме се защитавали със зъби и нокти. Удари ни по един, дори и да паднем в несвяст. После, ако надвиеш Вис, ще кажеш на другите, че сме били на твоя страна.

— Предпочитате да останете тук?

Девор кимна.

— Съществуват някои нерешени въпроси. Не можем току-така да се откажем от службата си пред определени сили. Ако се присъединим към теб, последствията може да са много тежки — дори смъртоносни.

Обърнах се към Ли Пао.

— Нали чу какво иска демонът? Можете ли двамата с Разпилени лунни лъчи да слепите бомба? Направете я така, че да бъде взривена само от мен или от Скитника. Искам той да напусне тази равнина последен, тъй като единствен знае как да затвори вратата.

Старецът кимна със зло пламъче в очите.

— Смятай, че работата е свършена, господарю Демон.

Погледнах Девор.

— Е, да чуем информацията. Но бързо.

Той сведе глава в знак на съгласие.

— Кай Рен, може да си останал с впечатлението, че Вис и По Шиан разполагат със солидна подкрепа за техния план, но грешиш. Истината е съвсем друга. Вярно, че Вис е съумяла, чрез своя чар, или с принуда и сплашване, да привлече на своя страна известен брой демони, но имам чувството, че повечето от тях биха я зарязали при първата удобна възможност.

Не попитах защо още не са го сторили. Демоните, също като хората, притежават стаден инстинкт. А и като се има предвид фактът, че първите отстъпници ще бъдат наказани сурово, това обясняваше цялостната картина.

— Положението на По Шиан е още по-сериозно — продължаваше Девор. — Повечето от главните богове са доволни от статуквото. Те не желаят демоните да се връщат тук, нито споделят алчността му за нови завоевания. Може да разчита единствено на най-младите, на онези, които се надяват да си спечелят име в една бъдеща война.

Кимнах. Откак се бях озовал в Първородния свят, непрестанно се питах за какво им е притрябвал на боговете Кон Ши Дзи.

— По Шиан използва и нас — оплака се Кен Жао, — но сега вече не сме му нужни и скоро ще ни пожертва.

— Така е — кимна в потвърждение Фу Ксиан.

— А ти, Девор? — обърнах се към демона комарджия.

Той повдигна рамене, сякаш отговорът се знаеше.

— Позволих им да ме използват. В началото не ми пукаше — стига да има достатъчно имбуйе. Но някаква мазохистична жилка ме запази от пълно душевно разлагане и когато прозрях ситуацията, веднага осъзнах, че здравата съм загазил.

— И реши да станеш предател.

— Предпочитам да го нарека „да заложиш на сигурно“.

И последното кученце се изниза между краката ми. Ли Пао подмяташе едно разноцветно парче ци в ръцете си и аз не се съмнявах, че вътре се съдържа достатъчно взривна енергия, за да опустоши стаята, без да убие тези, с които разговарях.

— Интересна информация — признах, — но не чак толкова. Кажи ми още нещо — ако не искаш Вис да узнае за твоето предателство.

— Какво?

— Искам да узная божественото име на По Шиан.

— Но аз не го знам — възрази той.

Кен Жао поклати глава, а очите му бяха изпълнени с ужас, при мисълта, че По Шиан би могъл да научи за тяхното предателство.

— Е, в такъв случай… — махнах с ръка на моите спътници да преминават през вратата. — Ние ще си вървим.

— Аз… — поде Фу Ксиан, но млъкна и преглътна болезнено. — Може би го знам. Научих едно име в началото на нашето запознанство. Не е изключено да е неговото. Това ще те задоволи ли?

Кимнах. Разпилени лунни лъчи бе изчезнала през отвора. Ли Пао тъкмо предаваше своето късче програмирана ци на Скитника и се готвеше да прекрачи прага.

Фу Ксиан извади късче хартия и молив и написа отгоре Белкази, без да го произнася, защото изговореното име можеше да предизвика вниманието на притежателя му.

Белкази. Почувствах, че ме изпълва страх и ужас, които бързо се смениха от задоволство.

Кимнах на Скитника, че това, което сме получили, е напълно достатъчно, и прибрах бележката в джоба си. Имах чувството, че ми шепне в мрака.

Белкази.

Докато прекрачвах през вратата, чух зад гърба ми да избухва бомбата.

Рамката се разтресе от последвалите вибрации и погледът ми се замъгли. За кратко престанах да виждам и да чувам, но сърцето ми пееше. Сега вече знаех името на моя враг. Знаех кой бе покварил моята любима Вис. Знаех кой е и съзнавах, че трябва да умре.

Белкази.