Лий Чайлд
61 часа (9)

9

Ричър довърши втората си бира и каза:

— Това е лудост.

— Само в действителност, но не и на хартия. На теория трябва да получим подкрепление от магистралните патрули. А федералните вече ни предложиха закрила за мисис Солтър. Работата е там, че през зимата магистралните патрули са постоянно навън, обикновено на часове разстояние от тук, а мисис Солтър отказва федерална закрила. Според нея не тя, а рокерите трябва да бъдат заключени някъде надалеч.

— Май имате проблем — въздъхна Ричър.

— На мен ли го казваш?

Ричър извърна глава към прозореца, зад който белееше осветеният от луната сняг.

— Но времето не е особено подходящо за бягство, нали? И ще остане такова може би месеци. Половин метър девствен сняг покрива всичко в радиус от осем километра. Ако някой реши да прескочи оградата, или каквото имат там, ще умре от студ в рамките на един час. Или ще бъде преследван с хеликоптер. Следите му ще личат отдалеч.

— Вече никой не бяга пеша — поклати глава Питърсън. — По-вероятно е да опитат с някой камион за провизии или нещо подобно.

— А защо трябва да правите кордон точно на километър и половина?

— Никой не твърди, че кризисните планове са безупречни.

— В такъв случай бихте могли да имитирате изпълнението им. Оставете част от хората си по местата им. Поне жените в дома на свидетелката.

— Не можем. Ще има преброяване, ще ни направят ревизия. Ако се окаже, че не сме изпълнили някоя точка от договора, ще ни наложат федерален надзор за следващите десет години. Договорът е подписан от общинската управа, взели сме пари.

— За допълнителните коли?

— И за разходите — кимна Питърсън. — Всички служители трябва да живеят на десет минути път от участъка и да разполагат със служебна кола. Радиостанциите им са включени постоянно и те трябва да реагират на секундата.

— Не можете ли да вземете и мисис Солтър в някоя от колите?

— Нямаме право. Цивилните трябва да стоят настрана.

— Имали ли сте случай на бягство?

— Не. Затворът е чисто нов, с безупречна охрана.

— Значи трябва просто да се надявате, че нещата ще се развиват по най-благоприятния начин.

— Именно. Но да се надяваме не означава, че винаги ще е така. Ако ставаше въпрос за случайно съвпадение или малшанс, нямаше да ни пука. Но не е така. Защото онзи, който иска да отстрани хората ни от дома на Джанет Солтър, разполага с достатъчно власт да го направи когато пожелае.

— Като организира бягство? — вдигна вежди Ричър. — Едва ли е възможно. Аз познавам затворите. Бягството изисква продължителна подготовка. Човекът, за когото говориш, трябва да състави план, да вербува съответния шофьор, да спечели доверието му, да разполага с пари и стабилни връзки навън.

— Това не е всичко. И нещата се влошават.

— Разкажи ми.

— Втора точка от кризисния план засяга вероятността от бунт в затвора. В такъв случай служителите напускат периметъра, а ние поемаме вишките и портала.

— Пак целият личен състав?

— Да, условията са същите като при първа точка. Но бунтовете се организират бързо. Могат да започнат буквално за секунди. Няма затвор, който да не е заплашен от подобно събитие, повярвай ми.

 

 

Не се стигна до трета бутилка бира. Разговорът по същество приключи с няколко допълнителни разяснения и малко повторения.

— Разбираш ли? — попита Питърсън. — Той може да планира нещата с точност до минута. Погрешните думи се отправят към погрешния човек, настава сбиване и бунтът е факт. Ние получаваме сигнал за него и след броени минути сме на осем километра от къщата на Джанет Солтър.

— Той е затворен в общинския арест, нали? — възрази Ричър. — Съвсем отделно място. Никой не вдига бунтове в ареста. Обитателите му очакват съдебен процес и мислят как да изглеждат невинни.

— Той е рокер. Вероятно има приятели в главната сграда. Или приятели на свои приятели. Така действат затворническите банди. Грижат се за себе си. А начини за комуникация — колкото щеш.

— Лошо — повтори Ричър.

— Да — кимна Питърсън. — Когато завият сирените, ние тръгваме и толкоз. В участъка остава само един възрастен цивилен, който трябва да ни се обади в случай на опасност от терористично нападение. Във всички останали случаи просто сме с вързани ръце.

— Очаквате терористично нападение?

— Не тук. В Маунт Ръшмор, но това е проблем на Рапид Сити.

— И участъка ли разширихте? — попита Ричър. — Като училището?

Питърсън кимна.

— Налагаше се. Градът се разрастваше.

— Докъде стигнахте?

— Увеличихме се двойно. По същото време се състезавахме със затвора за привличането на кадри. Трудно е да се запази нивото. Един от големите проблеми на началник Холанд. Половината от нас са с него от едно време, другите не са.

— Не мога да му помогна — рече Ричър. — Аз само минавам оттук.

— Може да звъннеш на някой стар познат в армията. Ще му бъде от помощ. Ако избутаме следващия месец, тази информация ще ни трябва.

— Напуснах доста отдавна. Поколенията се смениха. Със сигурност ще ми затворят телефона.

— Все пак можеш да опиташ.

— Няма да стигна по-далеч от телефонистката.

— Едно време, когато постъпвах на работа, разполагахме със спешен номер на ФБР в град Пиер. Още го помня наизуст, въпреки че системата беше променена преди години.

— Е, и?

— Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.

Ричър не отговори.

— Обади се, моля те — настоя Питърсън. — Обещавам, че това ще бъде всичко. Ние поемаме нещата в свои ръце, а ти си продължаваш по пътя.

Ричър мълчеше.

— Можем да ти предложим бюро и стол.

— Къде?

— В участъка. Още утре.

— Искаш да дойда на работа с теб? В полицейския участък? Май не ми се доверяваш кой знае колко, а?

— Ти си в дома ми. Където спят жена ми и децата ми.

Ричър кимна.

— Тук не мога да споря.

 

 

Но Ким Питърсън не спеше. Десет минути след като Андрю Питърсън го остави на мира, Ричър реши да махне четирите празни бутилки, от които се разнасяше застоялата миризма на хмел. Взе по две в ръка и ги понесе към кухнята с надеждата да открие кошче за боклук. Но там завари Ким Питърсън, наведена над отворения хладилник. Светлината на вътрешната крушка беше достатъчно силна, за да прогони мрака от стаята. Ким беше облечена в стар бродиран халат, косата й беше разпусната. Ричър вдигна бутилките в ръцете си с мълчалив въпрос.

— Под мивката — рече Ким Питърсън.

Ричър се наведе и отвори вратичката на шкафа. Вътре бяха подредени други шест празни бутилки.

— Имате ли всичко, което ви трябва? — попита тя.

— Да, благодаря.

— Андрю поиска ли нещо от вас?

— Да, помоли ме да завъртя няколко телефона.

— За военния лагер?

Ричър кимна.

— Ще го направите ли?

— Ще се опитам.

— Добре. Това място направо го подлудява.

— Ще направя всичко възможно.

— Обещавате ли?

— Госпожо?

— Обещайте ми, че ще направите всичко по силите си, ако той ви помоли за помощ. Работи прекомерно и отговаря за всичко. Началник Холанд не познава дори половината от подчинените си и Андрю се товари допълнително.

 

 

Ричър влезе в малката баня в съседство с кабинета и взе горещ и продължителен душ. После сгъна дрехите си на стола, на който беше седял Питърсън, и се шмугна под завивките. Пружините на разтегателното канапе жалостиво изскърцаха и увиснаха под тежестта на тялото му. Обърна се на едната страна, после на другата. Послуша силното тиктакане на будилника в продължение на минута и заспа.

Един без пет през нощта.

Оставаха петдесет и един часа.