Лий Чайлд
61 часа (2)

2

Ричър се събуди от инерцията на поднасянето, главата му се блъсна в прозореца. Мигновено осъзна къде се намира. В автобуса. Прецени обстановката за част от секундата. Сняг, лед, разумна скорост, слаб трафик. Или ще се блъснем в мантинелата, или ще излезем от банкета. В най-лошия случай ще се преобърнем. За него това не беше проблем, но не и за възрастните хора отпред. Вероятно всички щяха да оцелеят. Тревожеха го последиците. Двайсет старци в шок, може би ранени, със счупени крайници, на километри от най-близкото населено място сред надигащата се снежна виелица.

Това не беше добре.

Следващите единайсет секунди и половина Ричър използва да се задържи на място, като се съпротивляваше на инерцията, която го тласкаше в различни посоки. Усещаше я най-силно, защото седеше най-отзад в автобуса. Хората отпред не се люшкаха толкова, но бяха доста по-безпомощни. Той виждаше как главите им се клатят насам-натам. Виждаше и лицето на шофьора в огледалото. Човекът продължаваше да се бори с волана, но нямаше да се справи. Луксозният автобус е трудно за управление превозно средство. Внимавай какво си пожелаваш.

Беше тръгнал от Маршал, щата Минесота, където се беше озовал случайно. Бе го качил някакъв тип, който пътуваше на запад към Хюрън, Южна Дакота, но по неизвестни причини отказа да го закара чак до там и го свали на някакъв паркинг за почивка в околностите на Кавур. Отначало това му се бе сторило лош късмет, защото Кавур беше доста встрани от основните магистрали. Но след като бе изпил две чаши кафе, на паркинга бе спрял луксозен бял автобус, от който слязоха двайсетина пътници. Което означаваше, че в него със сигурност има свободни места. Шофьорът му се бе сторил прям човек и той бе подходил прямо, като му бе предложил двайсет долара за превоз до Рапид Сити. Онзи бе поискал четирийсет, но се бе съгласил и на трийсет. През остатъка от деня Ричър се радваше на изключително комфортно пътуване. За съжаление този комфорт се дължеше на меките пружини и лекия волан, които бяха главните причини за проблемите в момента.

Седем секунди по-късно в душата на Ричър трепна оптимизъм. Останал без крак върху газта, автобусът забави ход. Всъщност това не се усещаше, но би трябвало да е вярно. Обикновена физика. Законите за движението на Нютон. Ако не ги блъснеше друго превозно средство, щяха да се пързалят още известно време по платното, а после да спрат. Може би на една страна, може би в обратна посока, но на четири колела, без механични повреди. После Ричър усети как предните колела отново зацепват и автобусът рязко се отклони от пътя. Това беше лошо. Шофьорът скочи на спирачките и кракът му остана там, докато тежката машина прекоси междинната ивица и отнесе мантинелата. Предницата хлътна в канавката, което беше добре. Опасността идваше от факта, че задницата остана да стърчи напряко на платното. Всички звуци стихнаха, автобусът сякаш умря. Което не беше добре.

Ричър се обърна назад. Не видя приближаващи светлини на фарове, стана от мястото си и тръгна по пътеката. През челното стъкло се виждаше равна, заснежена земя. Никакви скали, никакъв наклон. Следователно нямаше опасност от изместване на тежестта. Той се обърна и подкани старците да се прехвърлят в предната част. Така нямаше да има убити, ако някой огромен тир отнесеше задната част на автобуса.

Но старците бяха в шок и не помръднаха от местата си. Ричър отиде при шофьора, който премигваше и се опитваше да потисне притока на адреналин.

— Добре се справи, приятел — рече Ричър.

— Благодаря — прошепна онзи.

— Ще можеш ли да излезеш от канавката?

— Не знам.

— А как мислиш?

— Вероятно не.

— Ясно — кимна Ричър. — Имаш ли сигнални ракети?

— Какво?

— Сигнални ракети. Задницата на автобуса стърчи на платното.

Мъжът го гледа известно време, без да отговори. Все още беше замаян. После се наведе и извади три сигнални ракети от жабката в краката си. Тъмночервени картонени цилиндри със стоманени шипове в края. Ричър ги пое и попита:

— Аптечка?

Мъжът кимна.

— Вземи я и иди да провериш дали има ранени сред пътниците. Накарай ги да се преместят максимално напред, включително и на пътеката. Ако ни ударят, ще пострада най-вече задницата.

Шофьорът кимна за трети път, после се отърси като куче и се размърда. Измъкна аптечката от друга жабка и стана от мястото си.

— Първо ми отвори вратата — обади се Ричър.

Мъжът натисна един бутон и вратата изсъска. В автобуса нахлу облак снежинки, носени от ледения вятър. Истинска виелица.

— Затвори след мен, за да не изстине вътрешността на автобуса — разпореди се Ричър, скочи в канавката и се заизкачва по заледената кал. Не след дълго излезе на банкета и затича към задната част на автобуса. Снегът го шибаше в лицето. Той излезе на маркировъчната лента и отмери трийсет крачки в обратна посока. Леко извита траектория. Трийсет крачки са приблизително трийсет метра. Двайсет и седем метра в секунда бе същото като сто километра в час. Много водачи карат със сто дори и при снежна виелица. Ричър се наведе и заби първата ракета в асфалта. Тя се възпламени автоматично, с ярък пламък. Продължи по кривата и измина още трийсет крачки. Там заби втората, а после повтори упражнението и с третата. Сигнализацията беше завършена по всички правила: три секунди, две, една… Заобикаляй препятствието, по дяволите!

Той се върна обратно, прекоси канавката и заблъска по вратата на автобуса. Шофьорът прекъсна медицинския преглед и дойде да му отвори. Ричър влетя вътре заедно с облак сняг. Вече беше успял да измръзне. Лицето му беше безчувствено, краката му бяха ледени. Веднага усети, че и вътрешността на автобуса беше започнала да изстива. По прозорците от едната страна бяха цъфнали ледени цветя.

— Запали мотора и включи отоплението — нареди той на шофьора.

— Не става. Горивопроводът вероятно се е скъсал от влаченето.

— Навън не миришеше на гориво — поклати глава Ричър.

— Не мога да рискувам — отвърна шофьорът. — Сега поне всички са живи. Не искам да изгорят в някой пожар.

— Значи ще ги оставиш да умрат от студ, а?

— Ти се заеми с прегледите, а аз ще се опитам да се свържа по телефона.

Ричър се обърна с лице към пътниците и се зае с прегледа. Веднага си пролича, че шофьорът беше проверил първите два реда. Четиримата старци до прозорците бяха вече снабдени с лепенки заради одрасквания от съприкосновението си с металните рамки на стъклата. Внимавай какво ще си пожелаеш. По-добра видимост, но и по-голям риск. Една жена откъм пътеката беше с лепенка на лицето. Вероятно я беше улучила главата на съпруга й, отскочила като главата на парцалена кукла.

Първата счупена кост се оказа на третия ред. Крехка възрастна женица с телосложението на птичка. Извърнала се бе надясно в момента, в който автобусът бе поднесъл наляво. Силен удар с рамо в прозореца бе счупил ключицата й. Това си личеше от начина, по който тя държеше ръката си.

— Може ли да погледна, госпожо? — попита той.

— Вие не сте лекар — възрази женицата.

— Имам известен опит от армията.

— Били сте санитар?

— Бях военен полицай. Преминал съм курсове за първа помощ.

— Студено ми е.

— Това е от шока — обясни Ричър. — Освен това навън вали сняг.

Тя извъртя горната част на тялото си и той опипа ключицата през блузата й. Костта беше тънка като молив, счупена точно в средата. Чисто счупване. Хоризонтално, без дълбочина.

— Лошо ли е? — попита възрастната жена.

— Добро е — отвърна Ричър. — Свършила си е работата. Ключицата е като електрически прекъсвач. Чупи се, за да запази рамото и шията. Зараства бързо.

— Трябва да отида в болница.

— И това ще стане — кимна Ричър.

Продължи нататък. Навехната ръка на четвърти ред, счупена китка на пети. Плюс тринайсет порязвания, многобройни леки контузии и всеобщ шок.

Температурата падаше с бързината на хвърлен камък.

През задното стъкло се виждаха сигналните ракети. Три алени пламъчета сред снежната виелица. Фарове нямаше. Никакъв трафик. Ричър се обърна и тръгна обратно с наведена глава. Шофьорът седеше на мястото си с джиесем в дясната си ръка. Очите му гледаха напред през челното стъкло, пръстите на лявата му ръка барабаняха по волана.

— Имаме проблем — каза той.

— Какъв проблем?

— Обадих се на деветстотин и единайсет. Магистралните патрули се намират на сто километра северно от тук или на сто километра на изток. Две снежни бури настъпват насам. Едната от Канада, а другата от Езерата. Бъркотията е невъобразима. Мобилизирали са и всички налични влекачи. Над сто коли са закъсали в снега. Магистралата е затворена зад нас, отпред — също.

Ето защо няма трафик.

— Къде се намираме?

— В Южна Дакота.

— Това го знам.

— Значи разбираш какво искам да ти кажа. След като не сме в Сиукс Фолс или Рапид Сити, значи сме посред пустошта. А ние не сме в Сиукс Фолс, нито пък в Рапид Сити.

— Трябва да сме някъде все пак.

— Джипиесът показва, че наблизо има някакъв град. Болтън, на около трийсет километра от тук. Много малък, само точка на картата.

— Можеш ли да повикаш друг автобус?

— Гаражът е в Сиатъл. Ще им трябват четири дни, след като спре снегът.

— В този Болтън няма ли полицейски участък?

— Чакам да се обадят.

— Може би разполагат с влекачи.

— Сигурен съм, че имат. Поне един, който чака на някоя бензиностанция в покрайнините. Годен да тегли леки коли или пикапи, но не и автобуси.

— Може би имат трактори.

— Ще им трябват поне осем. И доста яки вериги.

— Вероятно разполагат с училищен автобус. Можем да прехвърлим пътниците в него.

— Магистралните патрули няма да ни изоставят. Ще се доберат до тук.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Джей Нокс.

— Опитай се да мислиш, мистър Нокс. Най-близкият патрул е на един час път от тук при нормално време. Два часа в тази виелица, три при създалата се ситуация. Следователно трябва да действаме сами. След един час този автобус ще се превърне в хладилник. След два старците отзад ще почнат да капят като мухи. А може би и по-рано.

— Какво предлагаш?

Телефонът на Нокс иззвъня, преди Ричър да успее да отговори. Той го включи, лицето му леко се разведри. Послуша известно време, лицето му отново помръкна.

— Благодаря — каза мъжът, изключи телефона и вдигна глава към Ричър. — В Болтън действително има полицейски участък. Ще изпратят човек, но имат проблеми. Ще отнеме известно време.

— Колко?

— Поне един час.

— Какви проблеми?

— Не ми казаха.

— Трябва да запалиш двигателя.

— Те имат палта.

— Не е достатъчно.

— Страх ме е от пожар.

— Дизеловото гориво е по-малко запалимо от бензина.

— Ти да не си експерт?

— Служил съм в армията. Ненапразно там всички камиони и хъмвита са с дизелови двигатели. — Ричър извърна глава към салона. — Имаш ли фенерче и пожарогасител?

— Защо?

— Мисля да проверя какво е състоянието отдолу. Ако всичко е наред, ще почукам два пъти по пода. Ти ще запалиш двигателя. Ако нещо пламне, ще го изгася и ще ти почукам да изключиш мотора.

— Не знам…

— Това е най-доброто, което можем и трябва да направим.

Нокс помълча известно време, после сви рамене и се наведе над арматурното табло. В ръцете му се появиха сребристо фенерче и малък пожарогасител. Ричър ги взе и му направи знак да отвори вратата. Миг по-късно отново се озова в розовата мъгла на запалените факли. Този път заобиколи отляво предницата на автобуса. Беше по-лесно, отколкото да пълзи по замръзналата кал.

Той откри капачката за горивото, седна в снега, а после легна по гръб и се пъхна отдолу. Включи фенерчето и почти веднага видя дебелата метална тръба, която свързваше пълнителя с резервоара. Изглеждаше непокътната. Самият резервоар представляваше голям цилиндър със заоблени краища. На места беше хлътнал и издраскан от влаченето по склона, но отникъде не течеше. Здрав беше и горивопроводът, който водеше назад към двигателя. Якето и ризата на Ричър бързо подгизнаха от снега и вледеняващият студ стигна до кожата му.

Той неволно потръпна.

Обърна фенерчето и почука по пода.

Защракаха релета, горивната помпа се включи с тихо свистене. Ричър отново насочи фенерчето към горивопровода и резервоара, после раздвижи крака и пропълзя още по-напред.

Течове нямаше.

Стартерът се завъртя.

Двигателят заработи. Отначало прекъсваше, но после оборотите се стабилизираха.

Отникъде не течеше.

Нямаше пожар.

Нямаше дим.

Ричър прогони ледените тръпки и отдели още една минута за проверка. Големите гуми бяха наред. Част от предното окачване изглеждаше поочукано, подът на багажното отделение беше смачкан. Имаше скъсани маркучи и сплескани тръбички. Някой застраховател в Сиатъл щеше да получи доста тлъста сметка. Това беше ясно.

Той изпълзя обратно, изправи се и опита да почисти дрехите си. Всичко по него беше мокро. Снегът продължаваше да се сипе на едри парцали. Земята наоколо беше покрита с петсантиметров слой, под който бързо изчезваха следите от стъпките му, оставени едва четири минути по-рано. Той тръгна по тях и спря пред вратата на автобуса. Нокс веднага му отвори. Влезе в автобуса заедно с облак сняг. Вратата се затвори след него.

После двигателят замлъкна.

Нокс се върна на мястото си и натисна бутона на стартера. Някъде отзад долетяха стържене и вой. Стартерът виеше на празни обороти.

Нищо.

— Какво видя отдолу? — попита Нокс.

— Доста щети.

— Скъсани или сплескани тръбички?

— Имаше и такива.

— Ясно — кимна Нокс. — Няма приток на гориво. Използвахме онова, което е било в помпата. Вероятно е блокирана и спирачната течност. Май е по-добре, че двигателят не работи.

— Обади се пак на полицията в Болтън — рече Ричър. — Работата е сериозна.

Нокс извади телефона, а Ричър тръгна към пътниците. Смъкваше палта и якета от багажните клетки над седалките и им нареждаше да се обличат. Включително с ръкавици, шапки и шалове. С всичко, което имат.

Самият той нямаше нищо. С изключение на дрехите на гърба му. А те бяха мокри и студени. Телесната му температура бързо падаше. Започваше да трепери. Не особено силно, но без прекъсване. Кожата му бързо изтръпваше. Внимавай какво ще си пожелаеш. Животът без багаж има много предимства. Но и сериозни недостатъци.

Той се върна при Нокс. Вратата не беше добре уплътнена. Отпред беше доста по-студено, отколкото отзад.

— Е?

— Казаха, че ще изпратят кола, когато могат.

— Кола не ни върши работа.

— Обясних им го. Описах и главните ни проблеми. Отговориха, че ще измислят нещо.

— Друг път попадал ли си в такава буря?

— Това не е буря. Бурята е на сто километра от нас. Все още сме в периферията.

Ричър потръпна.

— Към нас ли се движи?

— Без съмнение.

— С каква скорост?

— Не питай.

Ричър му обърна гръб и тръгна обратно по пътеката. Спря чак в дъното, седна на пода срещу тоалетната и опря гръб в преградата към двигателя, надявайки се да улови някаква остатъчна топлина.

Седеше и чакаше.

Пет без пет следобед.

Оставаха петдесет и девет часа.