Лий Чайлд
61 часа (5)

5

Питърсън изведе Ричър в мразовитата нощ и го попита дали е гладен. Ричър призна, че умира от глад, и Питърсън подкара колата към един от веригата ресторанти в града, разположен до бензиностанцията на главния път. Колата беше стандартен полицейски Форд „Краун Виктория“, със зимни гуми отпред и вериги на задните колела. В топлото купе миришеше на гума, мазнина от хамбургери и загрети релета. Навън снегът беше спрял.

— Става твърде студено — отбеляза Питърсън.

И това беше вярно. Нощното небе беше почти чисто, а земята беше притисната от леден арктически въздух. Облечен в неподходящи дрехи, Ричър започна да трепери още преди да е изминал няколкото крачки от паркинга до входа на ресторанта.

— Мислех, че се очаква силна снежна буря — обади се той.

— Очаква се — кимна Питърсън. — Даже две. Които тласкат студения въздух пред себе си.

— Кога ще бъдат тук?

— Скоро.

— А после ще се затопли ли?

— Малко. Колкото отново да завали сняг.

— Добре. Предпочитам снега пред студа.

— Мислиш, че това е студ, а?

— Не е топло.

— Нищо не е.

— Знам — кимна Ричър. — Изкарах една зима в Корея. Беше доста по-студена от тази тук.

— Но?

— Армията ме снабди с подходящо облекло.

— И?

— Корея поне беше интересна.

Питърсън леко се засегна.

Ресторантът беше празен и май щяха да затварят. Те обаче влязоха и се настаниха на маса за двама — ламиниран квадрат метър на метър, който изглеждаше прекалено малък за едри мъже като тях.

— Град Болтън е доста интересно място — отбеляза Питърсън.

— Мъртвецът?

— Да — кимна Питърсън, после рязко вдигна глава. — Какъв мъртвец?

— Късно е — усмихна се Ричър. — Вече се изпусна.

— Не ми казвай, че Холанд ти е казал.

— Не е. Но бях дълго време в кабинета му.

— Сам?

— Нито за минута.

— И той ти позволи да разгледаш снимките?

— Напротив. Но явно имате добри чистачки. Прозорецът беше излъскан.

— Всичките ли ги видя?

— Не успях да определя дали мъжът е мъртъв, или е в безсъзнание.

— Значи нарочно ме избъзика за Корея, така ли?

— Обичам да съм наясно. Винаги съм изпитвал глад за информация.

Пред масата им се изправи сервитьорката. Около четирийсетгодишна уморена жена, с маратонки, униформена риза в цвят каки и вратовръзка на ластик. Питърсън си поръча печено. Ричър поиска същото, прибавяйки и чаша кафе.

— Колко време си служил в армията? — попита полицаят.

— Тринайсет години.

— Военна полиция?

Ричър кимна.

— С медицинска подготовка?

— Разговарял си с пътниците.

— И с шофьора.

— Проверявал си ме.

— Естествено. Нали това ми е работата?

— А после реши да ме приютиш в дома си.

— Да имаш по-добър избор?

— За да ме държиш под око.

— Щом казваш…

— Защо?

— Имам си причини.

— Ще ми кажеш ли какви са?

— Защото си гладен за информация?

— Предполагам.

— Достатъчно е да знаеш, че в момента искаме да знаем кой идва в града и кой го напуска.

Питърсън не каза нищо повече. Минута по-късно пристигна вечерята. Препълнени чинии със сочно месо със сос и картофено пюре. Кафето бе направено най-малко преди час. Бе изгубило част от аромата, но не и силата си.

— С какво точно се занимаваше като военен полицай? — попита Питърсън.

— С всичко, което ми нареждаха — отвърна Ричър.

— Тежки престъпления?

— Понякога.

— Убийства?

— Всякакви. От опити за отнемане на живот до серийни убийства.

— Каква степен на медицинска квалификация притежаваш?

— Защо, да не би да се съмняваш в качеството?

— И аз обичам информацията.

— Всъщност нямам кой знае каква медицинска квалификация. Просто се опитах да накарам онези възрастни хора да се почувстват по-удобно.

— Всички се изказаха добре за теб.

— Не им вярвай. Те изобщо не ме познават.

Питърсън замълча.

— Къде открихте трупа? — попита след кратката пауза Ричър. — Там, където пресечката беше блокирана от патрулна кола ли?

— Не. Трупът беше на друго място.

— Но не е бил убит там.

— Откъде знаеш?

— По снега нямаше кръв. Когато фраснеш някого по главата, с цел да го убиеш, обикновено му счупваш черепа. Това е неизбежно. А такива рани кървят страшно много. Наоколо би трябвало да има цяла локва кръв.

Питърсън помълча още малко, после попита:

— Къде живееш?

Това беше труден въпрос. Не за самия Ричър, защото той имаше прост отговор: не живееше никъде. Баща му беше редови офицер, а самият той се беше появил на бял свят в една берлинска военна болница. Скитническият му живот беше започнал в момента, в който го бяха изнесли от там, увит в одеяло. Израсна във военни бази по различни краища на света, в евтини служебни квартири. А после избра професията на баща си и продължи да живее по същия начин, но вече самостоятелно. Четирите години в Уест Пойнт бяха най-дългото му задържане на едно място. Но не му хареса нито академията, нито заседналият живот. Днес вече не беше на служба, но продължаваше да се мести. Така беше преминал животът му, нямаше начин да се освободи от този навик.

А и не беше се опитвал.

— Аз съм номад — каза на глас той.

— Номадите имат животни и се движат, за да им търсят пасища — отвърна Питърсън. — Такава е дефиницията.

— Добре де, аз съм номад без животни.

— Значи си скитник.

— Възможно е.

— Нямаш багаж.

— Това проблем ли е за теб?

— Поведението ти е странно. А ченгетата не обичат странните неща.

— Какво му е странното? Не е ли по-странно цял живот да седиш на едно и също място?

Питърсън замълча за момент, после поклати глава.

— Всеки има някаква собственост.

— На мен не ми трябва. Когато пътуваш без багаж, стигаш по-далеч.

Питърсън замълча.

— При всички случаи не съм проблем за теб — добави Ричър. — За пръв път в живота си чувам за Болтън. Ако онзи шофьор не беше завъртял по-рязко волана, сега щях да съм в Маунт Ръшмор.

Питърсън неохотно кимна.

— Това не го оспорвам.

Десет без пет вечерта.

Оставаха петдесет и четири часа.

* * *

На две хиляди и седемстотин километра на юг, затворен в имението си на сто и шейсет километра от Мексико Сити, Платон също вечеряше. В чинията му имаше сочно телешко филе, докарано по въздуха чак от Аржентина. Наближаваше единайсет вечерта местно време. Късна вечеря. Платон беше облечен в бели панталони и бяла риза, а краката му бяха обути в черни мокасини. Всичко беше закупено от детските щандове на „Брукс Брадърс“. Обувките и дрехите му стояха много добре, но въпреки това изглеждаха странно. Може би защото бяха създадени за дебелички бели американчета от средната класа, а не за възрастни ниски мъже с шоколадов цвят на кожата и бръснати глави. Но Платон държеше на готовото облекло, защото не би могъл да понесе процедурите по вземането на мерки. Шивачите щяха да замълчат при вида на цифрите, отбелязани на рулетката, а после щяха да направят всичко възможно да ги съобщят с неутрален тон на колегите си кроячи. Поправката на готови дрехи беше също така немислима. Той не можеше да си представи посещенията на изнервени местни шивачки, които напразно ще се опитват да скрият излишните парчета плат.

Остави вилицата и избърса устните си с голяма бяла салфетка. После взе телефона и натисна зеленото бутонче два пъти, за да извика на екрана последното обаждане.

— Няма смисъл да чакаме — каза той, когато насреща вдигнаха. — Изпрати човека да премахне свидетеля.

— Кога? — попита мъжът в градската къща.

— Когато е най-разумно.

— Добре.

— Премахни и адвоката, за да прекъснем веригата.

— Добре.

— А на онези идиоти им дай да разберат, че са ми задължени. Много задължени.

— Добре.

— Предай им, че не искам повече да ме занимават с подобни глупости.

* * *

Ричър зададе следващия си въпрос едва след като преполови печеното.

— Защо беше блокирана онази улица?

— Може би заради паднал електрически кабел — отвърна Питърсън.

— Едва ли. Би означавало, че имате странни приоритети. Нима бихте оставили двайсет старци да мръзнат цял час на заледената магистрала заради някаква жица на безлюдна уличка?

— Може би е имало леко пътно произшествие.

— Същият отговор.

— Какво значение има? По това време вие вече бяхте в града.

— Колата ви е стояла там два часа, а може би и повече. Следите от гумите й бяха почти засипани. Но ти каза, че не разполагате със свободни хора.

— Самата истина. Полицаят не беше свободен, защото изпълняваше задача.

— Каква задача?

— Това не е твоя работа.

— С колко хора разполагате в участъка?

— С достатъчно.

— И всички бяха заети?

— Точно така.

— Колко от тях бездействаха в колите си, седнали на топло?

— За да получиш отговор на този въпрос, трябва да се преместиш в Болтън и да си плащаш данъците. Едва след това можеш да го зададеш на кмета или на полицейския началник Холанд.

— Можеше да се простудя.

— Но не си.

— Рано е да се каже.

Продължиха да се хранят мълчаливо. После звънна телефонът на Питърсън. Той вдигна, послуша малко и го изключи.

— Трябва да тръгвам — изправи се той. — Ти ме чакай тук.

— Не мога, защото затварят. Часът е десет. Сервитьорката чака само нас, за да си тръгне.

Питърсън замълча.

— Не мога да вървя пеша, защото не знам къде отивам — добави Ричър. — А и бездруго е много студено.

Питърсън продължаваше да мълчи.

— Ще стоя в колата. Просто не ми обръщай внимание.

— Добре — кимна най-сетне Питърсън, но не изглеждаше доволен.

Ричър остави на масата банкнота от двайсет долара и сервитьорката го дари с усмивка. Че как иначе, рече си той. Две пържоли и чаша кафе по цените в Южна Дакота означаваха, че й оставя шейсет процента бакшиш. А може би и сто процента, ако Болтън случайно е от онези градчета, в които ченгетата се хранят безплатно.

Купето на патрулката все още не беше изстинало. Питърсън стъпи на газта, веригите захапаха и колата се стрелна напред. По улиците нямаше никакво движение, с изключение на снегорините, които усърдно разчистваха снега. Ричър имаше проблем със снегорините. Не със самите машини, а със сложната дума. По-точното им наименование би било булдозери. Но Питърсън очевидно нямаше подобни проблеми, защото ги задмина, а после натисна педала докрай и патрулката се понесе напред, без да намалява на завоите и без да се съобразява със светофарите.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Западните покрайнини.

— Защо?

— Нарушители.

— В нечий дом?

— На улицата. По сигнал от квартални доброволци.

Това беше цялото обяснение. Питърсън насочи вниманието си към пътя, приведен над волана. Беше нетърпелив и нервен. Ричър се изпъна на съседната седалка. Що за нарушение можеше да накара заместник-началника на полицията да реагира толкова бързо на нечий сигнал, запита се той.

 

 

На две хиляди и седемстотин километра на юг мъжът в къщата в Мексико Сити се готвеше да проведе международен разговор със Съединените щати. Това беше последната му задача за деня. Тук беше единайсет вечерта, десет в големия съсед на север. Насреща вдигнаха и мъжът продиктува инструкциите на Платон бавно и точно. Не искаше да го разберат погрешно. Нямаше място за грешка. Изчака да получи потвърждение и чак тогава затвори. Не се обади на Платон. Нямаше смисъл. Той просто не можеше да възприеме понятието потвърждение. За него подчинението следваше заповедта, както утрото следва нощта. Нещо неизбежно. Заповедта можеше да остане неизпълнена само ако Земята спре да се върти.