Лий Чайлд
61 часа (34)

34

Светлината от фенерчето на Холанд хвърляше разноцветни отблясъци. Злато, сребро, платина. Ослепително проблясващи диаманти, тъмнозелени изумруди, наситеночервени рубини, яркосини сапфири. Отблясъците играеха по стари картини. Пейзажи, портрети, маслени платна в позлатени рамки. Верижки, медальони, игли за вратовръзки, огърлици, гривни и пръстени. Жълто злато, розово злато, бяло злато. Антики и бижута, струпани на купчина върху площ от най-малко трийсет квадратни метра. Картини, скъпоценности, свещници, сребърни подноси, стенни часовници. Малки златни ръчни часовници, дамски чантички от изящна кожа с фини шнурчета, препълнена с брачни халки кристална купа.

— Неоткупени вещи — прошепна Питърсън. — Прехвърлени тук от заложните къщи на Платон.

— Бартер за дрогата — добави Ричър.

— В крайна сметка все за едно и също става дума — рече Холанд.

Не устояха на изкушението и навлязоха навътре в тунела. Лавицата се простираше на трийсетина метра дължина, а ширината й беше около седемдесет сантиметра. Обща площ около двайсет и три квадратни метра — колкото на голяма стая, запълнена със скъпоценности до такава степен, че нямаше дори няколко пръста свободно място. Някои бижута бяха съвършени, някои картини — наистина прекрасни. Но всичко тук излъчваше тъга. Символ на отчаянието. Останки от разбит живот. Мъка, пристрастеност, грабеж, загуба. Под лъчите на фенерчетата блестеше смайващо и едновременно с това вдъхващо ужас съкровище. Купчина от мечти, кошмари и тайни на непознати хора, погребана на седемдесет метра под земята.

С тегло петдесет или петстотин килограма.

На стойност един или десет милиона долара.

— Да се махаме — обади се Ричър. — Имаме по-важна работа и няма смисъл да си губим времето.

 

 

Изкачването по обратния път беше трудно и продължително. Ричър броеше стъпалата. Двеста и осемдесет. Колкото в 20-етажна сграда. Беше принуден да преодолее всяко от тях на пръсти. Хубава гимнастика, но в момента не му беше до физически упражнения. Въздухът ставаше все по-студен. Температурата под земята беше около нулата, но на повърхността беше минус двайсет и осем. Доста чувствителна разлика. С един градус по-ниска на всеки десет стъпала. Достатъчно рязък спад, за да бъде забелязан, но недостатъчен за внезапен шок. След като изкачи около една трета от стъпалата, Ричър си сложи шапката и ръкавиците, после дръпна ципа на шубата. Холанд се предаде малко след него, а Питърсън издържа чак до половината.

Починаха си няколко минути във вътрешността на каменната постройка. Навън светеше ярката луна. Питърсън събра фенерчетата и ги изключи. Холанд стоеше прав, с ръка на железния парапет. Дишаше учестено, лицето му беше зачервено.

— Трябва да се обадиш по телефона — каза му Ричър.

— Така ли?

— Сирените може да са се включили, докато бяхме долу.

— Което означава, че при всички случаи сме закъснели — заяви Холанд, но все пак извади телефона си и набра някакъв номер. Представи се, зададе някакъв въпрос и зачака отговор.

После се усмихна.

— Всичко е спокойно — обяви той. — Понякога трябва да рискуваш, за да спечелиш. — Той проследи с поглед Питърсън, който излезе с фенерчетата в ръце, а после се обърна към Ричър. — Ние с теб открихме скривалището на ключа. Ти знаеше, че метамфетаминът е там, но аз искам да отдам дължимото и на Андрю. Той ще бъде новият началник на полицията, а това ще повдигне авторитета му сред колегите. И пред целия град. Трябва да се чувства горд.

— Без съмнение — кимна Ричър.

— Значи нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам.

— Добре.

Ричър преодоля съпротивата на скърцащите панти и затръшна тежката врата. Холанд превъртя ключа и го пусна в джоба си. Насочиха се към колите. Холанд смъкна дясната си ръкавица и протегна ръка на Питърсън, който здраво я стисна.

— А сега слушайте — рече Холанд, издърпа радиостанцията от стойката й на арматурното табло и опъна докрай кабела. Набра някакви цифри, призова за внимание и обяви: — Дами и господа, слушайте ме внимателно. Тази вечер заместник-началникът на полицията Питърсън осъществи страхотен удар срещу наркомафията. Открити са огромни количества наркотици, най-големите в историята на тази страна. Утре рано сутринта той ще докладва на централното управление на Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон, а само трийсет секунди след като го стори, въпросната агенция ще стане най-знаменитата правоохранителна структура в историята на САЩ. Аз вече изразих огромната си благодарност за добрата му работа, надявам се и вие да ме последвате. Това е поредното доказателство за изключителните качества на нашия колега.

След тези думи той изключи апарата и го хвърли на седалката.

— Благодаря ти, шефе — промълви Питърсън.

— За нищо — отвърна Холанд. — Но въпреки това не биваше да идвате.

Единайсет без пет вечерта.

Оставаха пет часа.

 

 

На две хиляди и седемстотин километра на юг трите черни джипа на Платон спряха пред ограденото с телена мрежа летище. Порталът беше ръждив и обрасъл с трева, заключен с голям катинар. Но самото летище беше действащо. Бе построено преди много години от армията, а после бе преминало в цивилни ръце. По-късно военните си го бяха взели обратно, но в крайна сметка отново го бяха отстъпили за частно ползване. Разполагаше с дълга писта, хангари, служебни помещения и просторна асфалтирана площадка за частни самолети, предназначени за разходки и забавления. Те бяха акуратно подредени един до друг и покрити с брезентови платнища.

Самолетът на Платон не беше предназначен за забавления. Беше Боинг 737, най-големият летателен апарат, излитал и кацал някога от тази писта. Двайсетгодишен, закупен втора употреба. Платон беше третият му собственик. Не че някой го беше грижа. Само педантичните чудаци могат да обръщат внимание на възрастта на самолетите, но повечето от тях са достатъчно разумни, за да не обявяват заключенията си на всеослушание. Платон беше обявил пред света, че машината е била изработена в щата Вашингтон само преди една година, по специална поръчка за него. На практика обаче я бяха закарали в Аризона, където беше претърпяла основен ремонт. Оригиналната боя на алуминиевия корпус беше заменена от тъмносиво покритие. Дело на хора, които му дължаха услуги и които го бяха търкали седмици наред със специален восък и полиращи пасти. В резултат боингът приличаше на демонстрационна лимузина, изложена във витрината на солидно автомобилно представителство. Платон се гордееше с него. Беше първият в рода си, който притежаваше самолет.

На черния път от вътрешната страна на оградата се появи прашен пикап с изгоряла крушка на единия фар. Пикапът описа широк кръг и спря пред портала. Водачът слезе, отключи катинара, издърпа веригата и отвори двете крила. Трите джипа преминаха през тях.

Те пренебрегнаха заобиколния път, пресякоха затревената площ, пистите за рулиране и площадката и описаха кръг около боинга, заел позиция между две чесни и един пайпър. Шестимата мъже слязоха и образуваха кордон. Платон бавно тръгна между тях. Не беше в опасност, но както винаги предпочиташе да се държи така, сякаш е под заплаха. Като допълнителна предпазна мярка, но главно заради репутацията си. До предната врата на боинга бе изправена старомодна стълба на колела. От двете й страни все още личаха надписите „Мехикано“, с избелели и олющени от времето букви. Трима от мъжете се изкачиха по нея и изчезнаха във вътрешността на самолета. Минута по-късно единият надникна през вратата и кимна. Всичко беше наред.

Платон се качи по стълбата и седна на мястото си. Номер 1А, на първия ред вляво. Пространството за краката не му беше проблем. Салонът на някогашната първа класа беше непокътнат. Четири реда кожени седалки от двете страни на пътеката, широки и удобни. Но общият салон беше напълно преустроен. Там седалки нямаше. Този модел боинг можеше да превозва до сто и осемдесет пътници. По действащите преди двайсет години стандарти всеки от тях би трябвало да тежи средно около сто килограма заедно с багажа. Това правеше общо тегло от около шестнайсет тона при излитане.

Платон седеше спокойно и чакаше хората му да проверят оборудването. То беше доставено и натоварено в самолета от човек, който му дължеше услуга. Следователно всичко би трябвало да е точно. Но въпреки това хората му го провериха. Зимни дрехи, алуминиеви стълби, фенерчета, автоматично оръжие, муниции, известно количество храна и вода. Останалото щеше да бъде доставено на място.

Пилотите бяха приключили с проверките преди излитане. Капитанът излезе от кабината и спря в началото на пътеката. Платон улови въпросителния му поглед и кимна. Като домакин, който дава знак на иконома си да сервира супата. Пилотът се върна в кабината и затвори вратата след себе си. Двигателите засвистяха. Самолетът рулира до началото на пистата и спря. Оборотите на двигателите рязко нараснаха, корпусът потръпна, задържан единствено от спирачките. После боингът рязко потегли, набра скорост и величествено излетя в нощното небе.

 

 

По обратния път Ричър се качи в колата на Питърсън. Холанд потегли след тях. Спряха в началото на уличката, на която живееше Джанет Солтър. Ричър слезе и им махна с ръка, после мина покрай дежурната патрулка пред къщата и се насочи към входната врата. Джанет Солтър все още беше будна. Очите й внимателно го огледаха от всички страни, сякаш жената искаше да се увери, че е жив и здрав. После попита:

— Успяхте ли?

— Засега — отвърна той.

— Значи трябва да се обадите на момичето във Вирджиния. При предишния разговор бяхте много рязък с нея. И май й затворихте телефона.

— Късно е. Сигурно вече си е тръгнала.

— Все пак опитайте.

Ричър съблече тежката шуба, окачи я на закачалката и седна на столчето в антрето. Набра запаметения номер и помоли да го свържат с Аманда.

Оказа се, че тя все още е на работното си място.

— Няма съмнение, че N06BA03 е фармацевтичният код на метамфетамина — каза в слушалката той.

— Четирийсет тона? — попита тя.

— Почти непокътнати.

— Боже!

— И ние си казахме същото.

— Какво ще правиш?

— Нищо. Местните ченгета поеха нещата в свои ръце.

— Как изглеждат четирийсет тона дрога?

— Еднакво.

— Но как е възможно такова огромно количество метамфетамин да се изгуби някъде в системата?

— Не знам. Постоянно се губят разни неща. Стават гафове. Вероятно не са били много горди с този факт. Ценностите рядко се променят с настъпването на мира. Може би затова са закодирали цялото количество. После са забравили какво означава този код, забравили са и къде е била скрита дрогата. Далеч от очите, далеч от ума.

Тя не отговори.

— Благодаря за помощта, Сюзан — промълви той.

— Пак заповядай.

— Кажи на твоя човек в „Лакланд“, че някои чиновници вземат пари за изпълнението на специални поръчки. Тези неща не са били открити случайно. Може би това е начинът да му се отплатиш.

— Медали „Бронзова звезда“ има колкото искаш. Друго?

— Нещо около Каплър?

— Безпричинна оставка. Това е всичко. Съгласна съм, че е странно, но не открих нищо. Или е чист, или някой е почистил след него.

— Ясно — рече Ричър. — Благодаря.

— Нещо друго?

— Не. Мисля, че приключихме.

— Време е да се сбогуваме?

— Предполагам.

— Беше ми приятно да разговарям с теб.

— На мен също. Бъди щастлива, Сюзан. Още веднъж ти благодаря.

— За нищо.

Тя затвори. Той остана за миг на стола. Със затворени очи и слушалката в скута. Чу сигнала за свободно, постави я върху вилката и се насочи към кухнята.

 

 

Джанет Солтър беше там с книга под мишница. Пълнеше чашата си с вода от чешмата. Беше тръгнала да си ляга. Ричър й направи място и тя се отправи към стълбите. После той реши да направи още една обиколка на къщата. Полицайката в библиотеката стоеше на два метра от прозореца. Нащрек, но спокойна. Колежката й в антрето беше седнала на стола пред телефона, опряла лакти на коленете си. Ричър надникна през прозореца на гостната и тръгна нагоре към стаята си. Остана на тъмно, без да дръпне пердетата. Върху покрива на верандата имаше дебел пласт замръзнал сняг. Улицата беше пуста, с изключение на патрулката пред вратата с униформения полицай зад волана, дълбоките заледени коловози и силния вятър.

Всичко беше спокойно.

 

 

Настолният компютър върху бюрото на Сюзан във Вирджиния издаде мелодичен звън. Входящ имейл с временната парола на управление „Човешки ресурси“. Тя го копира и го прехвърли в диалоговия прозорец. Старият рапорт беше във формат PDF. Като фотокопие онлайн. Седемдесет и третата бележка от референтния индекс в края на личното досие на Джак Ричър.

Отнасяше се за експеримент, проведен от военни психолози. Тя знаеше, че по онова време бе имало много такива. Толкова много, че повечето от тях просто си бяха седели на дебелите задници в очакване на вдъхновението. Въпросната част беше проявила интерес към генетичните мутации. По онова време този проблем бе преживял истински бум, особено след откриването на ДНК. Това беше станало благодарение на някакво детско анимационно филмче, което прожектирали в различните бази. Евтино научнофантастично филмче за някакво чудовище. Гумена кукла, заснета в близък план. Първата му поява се възприела като шедьовър на кинематографията. Чудовището излиза от лагуна. Зрителите са шокирани, децата пищят и се сгушват по местата си. Пълна паника.

Психолозите били единодушни, че отдръпването от източника на страшна опасност е рационална реакция, рожба на еволюцията. Но те знаели какво представлява и мутацията. Например жирафите се раждат както с по-дълги, така и с по-къси шии от своите родители. В зависимост от обстоятелствата. Времето ще даде отговор на въпроса защо. А еволюцията ще издаде окончателната присъда. И така, психолозите си задали въпроса дали децата се раждат със или без рефлекса за отдръпване пред опасността. Един непродуктивен рефлекс от гледна точка на борбата за оцеляване на видовете. Но може би полезен за военните.

Разпратили копия от филмчето до най-отдалечените бази в Тихоокеанския район. На армията, флота, Военновъздушните сили, Морската пехота. Защото искали максимален брой деца да бъдат подложени на експеримента. Избрали Тихоокеанския район, защото искали да обхванат деца, които все още не познавали влиянието на киното и дори не били чували за него. Монтирали скрити фотокамери над прожекционните екрани, фиксирани върху предните редове в салона. Визьорите им се задействали от зъбните колелца за движение на лентата. Това ставало в момента, в който чудовището се появявало на екрана. Филмчето било показано на стотици деца между четири и седемгодишна възраст. Тази група се приемала като достатъчно зряла за спонтанна емоционална реакция, но неповлияна от възпитанието.

Документът съдържаше дълга поредица от моментални снимки. Леко размазани, малко затъмнени, но показващи едно и също. Зяпнали малки деца с широко отворени очи, някои от тях свити на столовете, други залепени за облегалките. Лица в дланите, обхванати от страх и паника.

Но имаше и едно изключение.

Една камера бе насочена към първия ред. Петнайсет деца, заели петнайсет стола. Всичките момчета, всичките около шестгодишни. Четиринайсет от тях бяха залепили гърбове за облегалките, но едно се беше привело напред. По-едро от останалите. Къса рошава светла коса. Цялото се беше привело напред, сякаш се готвеше да скочи към екрана. Агресивно вдигната дясна ръка, в която държеше нещо.

Сюзан Търнър беше почти сигурна, че е сгъваемо джобно ножче, отворено и готово за бой.

В документа не се споменаваше изрично името на агресивното момче. Бяха го подложили на първоначални изследвания, но после бяха преместили баща му в друга база и следите му се бяха изгубили в системата. Малко по-късно експериментът бе прекратен. Но резултатите от него бяха съхранени. Агресивното момче се сдобило със сложни научни определения, напълно неразбираеми за Сюзан.

Последната страница на рапорта беше оформена като отделен референтен индекс. В него липсваха препратки към друго досие, освен към досието на Ричър.

Сюзан се върна към техническото встъпление. Мигът на забавяне между появата на чудовището и щракането на обектива беше с дължина осемнайсет кадъра, или три четвърти от секундата. Сюзан беше впечатлена. Доста кратък отрязък от време за подготовката на тялото за скок. Тя познаваше такива хора. Нещо повече — самата тя беше една от тях. Но нещата са различни, когато става въпрос за шестгодишно хлапе, което не само се подготвя за скок за по-малко от секунда, но и успява да отвори джобното си ножче.

* * *

Тишината в къщата на Джанет Солтър продължи само десетина секунди. После се включиха една след друга четири полицейски радиостанции. С напрегнати пароли и кодове, съпътствани от електростатичен пукот. Зазвъняха мобилните телефони, включи се и стационарният в антрето. От стаята за почивка на дневната смяна долетя тропот на крака. Затръшнаха се врати, стълбите се разтресоха от тежки стъпки. Разменяха си реплики на висок глас, уплашени, ужасени.

Ричър изскочи от стаята си и изтича надолу по стълбите. Четирите полицайки стояха прави на килима, плътно една до друга. Двете в униформи, двете по пижами. Бяха долепили мобилните телефони до ушите си, пребледнели от ужас, с широко отворени очи, блеснали от притока на адреналин. Като на попаднали в капан животни.

— Какво става? — извика Ричър.

— Андрю Питърсън — отвърна една от жените.

— Какво за него?

— Убили са го. Застрелян е на място.