Лий Чайлд
61 часа (45)

45

Действайте. Проста думичка. Проста команда. Или обикновена молба. А може би ангажимент по една сделка. Много изгодна сделка. Действайте и станете богаташи. Ще живеете дълго и щастливо, радвайки се на уважението на околните. Ще се превърнете в ликвидатори на Платон. В светци. В герои. За вас ще се пеят песни и ще се носят легенди.

Мъжът от място 4А погледна колегата си от 4Б. И двамата преглътнаха. Бяха много близо. Опасно близо. На трийсет метра от тях се извърши смяна на караула. Дежурството беше поето от нов човек. Той гледаше към равнината, с гръб към самолета. Далеч отвъд сигналните ракети, които продължаваха да горят в далечния край на пистата. Третата от тях продължаваше да пламти на петдесетина метра от опашката на боинга. Четвъртата беше алена топка на петдесет метра отвъд камиона за обезледяване. Синкава луна, бял сняг, червени пламъци.

Останалите трима работеха около самолета. Отваряха вратите, поставяха стълбите, организираха живата верига, която щеше да прехвърли стоката във вътрешността на самолета и да я подреди на пода на някогашната икономична класа.

4А преметна през рамо другия край на маркуча. 4Б натисна бутона и барабанът се завъртя.

Четири без шестнайсет сутринта.

Оставаха единайсет минути.

 

 

Ричър долови движенията на Платон. Чу го как напусна тунела и се върна в кръглото помещение. Самият той седеше на пода на първата от свързващите галерии, наречена „пръстен Б“. Приличаше на миниатюрен Пентагон, но подземен и кръгъл. „Пръстен А“ беше централната камера. След нея идваше „пръстен Б“ и „пръстен В“. Накрая оставаше „пръстен Г“, който обхващаше целия външен периметър. Всички свързани помежду си с помощта на осем прави спици. Общата площ на тунелите беше около петдесет и пет квадратни метра. С двайсет и четири отделни компонента. Дванайсет леви завоя и още толкова десни, разположени произволно. Плюс десет изкопани в скалата тоалетни, кухни и складове.

Цял лабиринт.

Ричър вече беше идвал тук, за разлика от Платон.

Долу телефоните нямаха покритие, а неговите хора бяха заети на повърхността. Това изключваше възможността за подкрепление.

Ричър чакаше.

— Холанд? — подвикна Платон.

Отскочило от стените, ехото на гласа му идваше отвсякъде и отникъде.

Ричър чакаше.

— Холанд? Домъкни си задника тук! Сделката ни не е приключила. Не забравяй, че ще я осакатя и обезобразя, а преди да я ликвидирам, ще я оставя жива още година.

Ричър не отговори.

— Холанд?

Ричър мълчеше. Така изтекоха пет секунди, после още пет.

— Холанд?

Ричър не отговори. Времето на големия риск настъпи. В точния отрязък от време. Петдесет на петдесет. Ще живее или ще умре. Един умен човек би поел нагоре по стълбите, изпращайки други да го заместят долу. Глупавият щеше да остане и да се бие.

Но същото би сторил и умен човек с чувство за достойнство и превъзходство, който не желае да изглежда слаб заради дребния си ръст.

Петдесет на петдесет.

Живот или смърт.

Платон остана долу.

— Холанд, къде си? — извика той.

В гласа му се долавяше тревога.

Ричър опря устни в извития бетон и отговори:

— Холанд е мъртъв.

Звукът от гласа му обиколи тунелите и се завърна при него. Спокойно изречена фраза, която идваше отвсякъде и отникъде. Приятелска и едновременно с това натежала от заплаха. Чу шумът от краката на Платон по циментовия под. Въртеше се на място, опитвайки да определи откъде идва гласът.

После шумът спря.

— Какво каза? — подвикна Платон.

Ричър прекоси един коридор и се прехвърли в „пръстен Г“. Бавно и безшумно. Единственият звук идваше от търкането на панталоните му в пода. Но това нямаше значение. Звуците, шумоленето и съскането бяха навсякъде.

Ричър отново опря устни до бетона и рече:

— Аз застрелях Холанд, а сега идвам за теб.

— Кой си ти?

— Няма значение.

— Кажи ми.

— Приятел на Джанет Солтър.

— На кого?

— Свидетелката. Дори името й не знаеш, нали?

— Да не си военното ченге?

— Скоро ще разбереш кой съм.

Умният човек би хукнал към стълбите.

Но Платон остана.

— Вярваш ли, че можеш да ме победиш? — извика той.

— А ти вярваш ли в извънземни? — подвикна в отговор Ричър.

— Вярваш, че ще ме победиш тук, долу, така ли?

— Мога да те победя навсякъде.

Настъпи продължителна тишина.

— Къде си? — извика Платон.

— Точно зад гърба ти — отвърна Ричър. Силен глас, гръмотевично ехо. Бързи крачки по цимента. Не получи отговор. Продължи напред, с изключено фенерче. Чу как Платон навлиза в някакъв тунел. Права отсечка, без завои. Звукът от стъпките му затихна, а после се усили. Идваше едновременно отляво и отдясно. Ричър се плъзна вляво, после вдясно. Навлезе в друга права отсечка. Може би успоредна на онази, по която се движеше Платон. За миг успя да зърне сиянието от фенерчето му, което се плъзна покрай началото на „пръстен Г“. Той продължи още малко напред, стигна до отвора на правата отсечка и легна на една страна, извивайки се във формата на буквата S. Позицията му беше само на метър от овалното помещение. Ниско на пода, за да бъде максимално малка мишена. Далеч от вертикалните стени, защото куршумите също преминават покрай тях както звуците. Всеки боец ветеран можеше да го потвърди. Тесните и затворени пространства не предлагат рикошет под произволен ъгъл. В тях куршумите летят успоредно с тухлите или камъните. Притискането до всяка твърда повърхност дава предимство не на теб, а на противника. Факт, който противоречи на интуицията, но е верен.

Чу как Платон спира на изхода на своята отсечка. Видя сиянието на фенерчето му. Беше обърнат с лице към централното помещение. Възможностите бяха две — да тръгне надясно и да се отдалечи от тунела на Ричър или наляво — към него.

Криеница.

Най-старата игра на света.

 

 

4А вкара втория маркуч в каменната постройка. Издърпа го покрай отвора на стълбището и го насочи към шахтата, в която беше пуснал и първия маркуч. Вдигна го на рамо, надвеси се над дупката и побутна накрайника с коляно. После започна да спуска маркуча. Метър по метър, бавно и внимателно. Пет метра, десет, петнайсет. Когато маркучът се спусна на двайсет метра, той го смъкна от рамото си и го опря на ръба на тръбата. После го притисна към пода и се зае да го изправи.

Всичко беше наред.

От резервоара, през шахтата, към помпата. После обратно надолу през същата шахта, към резервоара.

Проста, лесна за изпълнение задача.

Действайте.

Той излезе обратно на студа и се приближи към приятеля си.

— Можеш ли да свалиш поста от тук?

4Б сведе очи към картечния си пистолет. Дванайсетсантиметрова цев. Отлично оръжие, но не по-точно от обикновен пистолет. Освен това той трепереше, и то не само от студ.

— Не — отвърна той.

— Тогава тръгни към него — тръсна глава 4А. — Ако те забележи, кажи му, че отиваш да го смениш. Поговори с него. Аз ще се погрижа за другите в момента, в който се покажат от тази страна на самолета. Изчакай да чуеш изстрелите и го ликвидирай.

4Б не отговори.

— За майка ти — добави приятелят му. — За сестрите ти. И за дъщерите, които ще ти се родят.

4Б кимна, обърна се и тръгна на юг. Отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо.

 

 

Платон тръгна надясно. В обратната посока на Ричър. Това беше разочароващо. А може би не. Може би беше само забавяне, което можеше да се окаже от полза. Защото светлината на фенерчето ту потъмняваше, ту ставаше по-ярка. Бавно и ритмично. Което означаваше, че Платон обхожда кръглото помещение. Обратно на часовниковата стрелка, като осветяваше всеки коридор поотделно и го проверяваше внимателно, преди да се насочи към следващия. Не, не беше чиста загуба. Защото движението надясно в едно кръгло помещение в крайна сметка означава движение наляво. А посоката, обратна на часовниковата стрелка, е по-добра от другата. Много по-добра. По ред причини, които скоро щяха да станат ясни.

Най-вече за Платон.

Ричър чакаше.

Лъчът на фенерчето продължи пътя си.

После над главата на Ричър се появиха звуци. Тихи, наподобяващи мъркане. Четири на брой. Толкова тихи, че почти не се чуваха. Може би бяха включили стартера на помпата на цистерната. А може би на камиона за обезледяване. Или се беше задействал някакъв агрегат на самолета.

А може би не беше нищо.

Но ако Ричър беше готов да заложи на най-лошия вариант, несъмнено щеше да стигне до заключението, че става въпрос за автоматични откоси. Кратки, с по три-четири патрона всеки.

На повърхността имаше шест броя такива оръжия.

Платон също ги чу. Лъчът на фенерчето замръзна на място.

Настъпи дълбока тишина.

Нищо повече.

Дълго очакване.

После лъчът се раздвижи.

Ричър зърна Платон отзад, през овалната стоманена решетка, която всъщност беше дъното на винтообразната стълба. Разстоянието между тях беше най-много седем-осем метра. Лъчът на фенерчето му беше насочен хоризонтално в отсрещния тунел.

Ричър вдигна дясната си ръка. Готова за удар.

Платон продължи обиколката си. Все така обратно на часовниковата стрелка, все така бавно. Тялото му беше с гръб към Ричър и описваше съвършена окръжност. Главата му беше извърната на една страна. Гледаше надясно, под ъгъл от деветдесет градуса спрямо всеки от радиално разположените коридори. Фенерчето беше в лявата му ръка, насочено напред. Което означаваше, че оръжието му е в дясната. Все още преметнато през рамо. Което от своя страна означаваше, че дулото е насочено наляво. В погрешната посока за човек, който действа с дясната си ръка и се движи обратно на часовниковата стрелка. То сочеше навътре, а не навън. Сериозна грешка. За да го обърне в правилната посока, щеше да се нуждае от неудобно завъртане на лакътя и сложно опъване на ремъка.

Ричър се усмихна.

Дребното човече не беше чак толкова умно.

Платон продължаваше да се приближава.

Оставаше му още четвърт обиколка. Последните два коридора.

Един коридор.

После изходящият маркуч от цистерната започна да вибрира. Високо горе бяха включили помпата. Ричър дочу свистенето на изтегления въздух, заменено от бълбукането на течността, която запълваше мястото му. Цистерната започна да се опразва. Отначало тихо, после по-силно.

Лъчът продължи пътя си.

И пристигна.

Заигра във вътрешността на тунела, после се закова на място, точно над главата на Ричър. И го улови. Платон замръзна на метър от него. За стотна от секундата. Ричър не я пропусна. Дясната му ръка се стрелна напред и надолу в камшичен удар. Като ръката на играч от външната зона, заел позиция в дъното на девета база, в отчаян опит да блокира нападението на противника за решителната точка. Фенерчето беше дълго петдесет сантиметра. Тежък метален корпус, побиращ четири големи батерии. Грапава повърхност за максимално удобно захващане. Страхотно ускорение. Огромна сила. Мускули, ярост, гняв. Геометрия и физика.

Дланта му улучи Платон в челото. Силно и точно. Ричър се завъртя странично и нанесе светкавичен ножичен удар с крак, който попадна под коленете на противника. Платон се строполи на пода. Ричър се превъртя през гръб, на другата си страна. И се стовари с цялата си тежест върху него.

Светът отново полудя. Хоризонталното стана вертикално, а вертикалното стана хоризонтално. Високият ръст престана да бъде недостатък. А точно обратното. На пода високият мъж винаги печели.

Ричър обсипа лицето на Платон с тежки удари. Един, два, три. Много тежки удари. После пръстите му докопаха картечния пистолет „Хеклер & Кох“. Едновременно с пръстите на Платон. Започнаха отчаяна борба за надмощие. Платон се оказа силен. Невероятно, феноменално силен за човек с неговия ръст. Безчувствен към болката. Ричър стискаше пистолета с лявата си ръка, а с дясната продължаваше да му нанася убийствени удари в главата. Четири, пет, шест, седем. Платон се извиваше като змия. Наляво, после надясно. И обратно. Ричър го притискаше с цялата тежест на тялото си. С всичките си сто и двайсет килограма. Но въпреки това имаше опасност да бъде отхвърлен встрани. Платон ръмжеше и хапеше, тялото му се гърчеше. Ричър заби ръба на дланта си в основата на носа му и започна да блъска главата му в цимента. Едно, две, три, четири.

Никакъв резултат.

Платон зарита и продължи да се гърчи като змия. Сякаш плуваше по гръб. Търсеше слабините на Ричър. Блокирал оръжието с лявата си ръка, Ричър му стовари страхотен десен прав в ребрата. Платон се закашля. Веднъж, втори път. По устните му изби кървава пяна. Тялото му рязко се сгъна в кръста, главата му се стрелна напред и нагоре, опитвайки контраудар. Огромната лапа на Ричър покри оголените му зъби и рязко натисна надолу. Главата на Платон изтрака на цимента.

Очите му останаха отворени.

После въздухът изведнъж се изпълни от съскане и клокочене. Стряскащо, шумно, страшно. Като от пожарен кран. Като от десет пожарни крана. Като от сто. Като водопад. Клокоченето се превърна в рев. Замириса на керосин. Лявата ръка на Ричър остана върху оръжието. Лакътят на дясната се заби в гърлото на Платон, а пръстите му напипаха фенерчето му и го насочиха към силния шум.

От по-близката вентилационна шахта нахлуваше течност. Пълноводна и страшна, като приливна вълна. Стотици галони. Истински потоп. Течността се блъскаше в стените и се разливаше по пода. Покри го за броени секунди. Въздухът натежа от изпарения. Подскачащият лъч на фенерчето се отразяваше в тях.

Керосин.

Авиационно гориво.

Продължаваше да пълни кръглото помещение. Като гигантски водопроводен кран. Нищо не можеше да го спре. Сякаш се беше скъсала язовирна стена. Платон се сгърчи в отчаяно усилие да освободи гърлото си от лакътя на Ричър. Успя и дрезгаво изхриптя:

— Какво става, по дяволите? Някакъв теч?

— Не е теч — отвърна Ричър.

— Тогава какво?

Очите на Ричър останаха заковани на безмилостно настъпващата течност. Пенлива, пулсираща. Помпата на повърхността продължаваше да работи на пълни обороти. Два маркуча в една и съща шахта. Единият тласка нагоре, другият надолу. Единият опразва резервоара, другият връща съдържанието му обратно в шахтата.

— Какво е това? — повтори Платон.

— Тройна измама — отвърна Ричър.

Главата вече го болеше от изпаренията. Очите му започваха да щипят.

— Какво? — попита Платон.

— Руснакът е купил част от хората ти. Вече си извън бизнеса.

— Решили са да ме удавят?

— Няма да те удавят — отвърна Ричър.

Такава опасност наистина не съществуваше. Площта беше прекалено голяма. Пет хиляди галона гориво можеха да покрият пода с не повече от пет сантиметра.

— Ще те изгорят — добави той.

— Глупости! — рече Платон.

Ричър не каза нищо.

— Как? — попита Платон. — Ще хвърлят запалена клечка в стълбищната шахта? Тя бързо ще угасне.

Ричър продължаваше да мълчи. Платон се изтръгна от хватката му и застана на колене. От счупения му нос бликаше кръв. От устата му също. Зъбите му бяха избити. Едното му око беше затворено. Веждите му бяха разцепени.

Стисна пистолета с две ръце.

После ги отмести.

Ричър кимна.

— Дори не си го помисляй — рече той. — Представи си какво ще стане, ако при тези изпарения излетят пламъци от дулото. Нима искаш да свършиш тяхната работа?

— Как ще го направят? — попита Платон.

Ричър не отговори. Мозъкът му усилено работеше. Представяше си обстановката на повърхността, търсеше решение.

Виж това, което виждат те.

Превърни се в тях.

Нищо. Съвпадение нямаше.

Платон беше прав.

Съвпадение щеше да има.

 

 

Мъжът от място 4Б натисна газта и насочи камиона за обезледяване на изток, към горния десен край на пистата. Петдесет метра. Четирийсет, трийсет, двайсет. Завъртя волана, камионът описа кръг и спря. 4А скочи от мястото до шофьора и грабна горящата ракета за металните крачета. Държейки я на разстояние от себе си, той се качи обратно и остави вратата отворена. Ракетата се разгоря по-ярко, запуши и започна да хвърля искри. Но не угасна. Камионът се насочи обратно. Петдесет метра, четирийсет, трийсет.

 

 

Потопът продължаваше. Сякаш никога нямаше да спре. Блъскаше и се пенеше. Вентилационната шахта наподобяваше вана с отворен докрай кран, но стократно по-голяма. Ричър стоеше на колене. Панталоните му бяха подгизнали. Дълбочината на разлятото гориво достигна сантиметър и половина. Изпаренията се сгъстяваха, дишането ставаше все по-трудно.

— Какво ще правим? — попита Платон.

— Колко бързо можеш да изкачиш тези стъпала? — отвърна с въпрос Ричър.

Платон се изправи.

— По-бързо от теб — рече той.

Стояха лице срещу лице, почти опрели носове. Ричър на колене, Платон в цял ръст.

— Едва ли — рече Ричър.

Когато всичко това приключи, ще имам много време за четене.

Замахът на Ричър за последния ъперкът започна от коляното. Дивашки примитивен удар, нанесен с огромна сила. Породил се дълбоко в земните недра, пронизал мокрия бетон, преминал през коляното, бедрото, кръста, горната част на тялото, ръката, китката, юмрука. Предизвикан от моментно, но могъщо свиване и разпускане на всички мускули и сухожилия, попаднал в целта в перфектна хармония и със страшна сила.

Челюстта на Платон се строши със зловещо пропукване, главата му отскочи назад като на парцалена кукла. За част от секундата той остана прав, после рухна на пода. От вертикално положение като подсечен.

Ричър беше сигурен, че е умрял още преди да докосне пода.

Но въпреки това реши да бъде абсолютно сигурен.

Сграбчи ушите му с две ръце и рязко завъртя главата му. В едната посока, после в другата. Усети счупването на прешлените, но продължи. Искаше да бъде сигурен, че гръбначният му стълб се е превърнал в каша.

Потопът продължаваше. Обилен, пенлив, застрашителен. Някога сухо, топло и дори уютно, овалното помещение се изпълваше с тежка миризма и отровни изпарения. Нивото на горивото бързо се повиши до три сантиметра. Бучащата вентилационна тръба в средата образуваше малки пенливи вълнички, които се разширяваха ветрилообразно към стените.

Разбира се, че всички се страхуват от смъртта, беше казала Джанет Солтър.

Зависи от формата, в която ще се появи, беше отвърнал той.

Ричър хукна да бяга.

Прецапа по пода на колене и лакти, с приведени рамене. Вдигна глава едва когато стигна стълбищната шахта, пропълзя в нея и се изправи на крака. Прехвърли тежестта на тялото си върху централната конзола и започна изкачването. Вземаше стъпалата по три наведнъж, с максималната бързина, на която беше способен. Лявата му ръка се плъзгаше по стоманения парапет, дясната търсеше опора в стената. Дишаше учестено. Звукът от стъпките му по металните стъпала потъваше в грохота на горивото, което се разливаше долу. Той продължаваше нагоре, като вземаше дори по четири стъпала наведнъж. Почти не дишаше, дробовете му стенеха от кислородния глад. Преодоляваше спиралата все по-нагоре и по-нагоре, без да брои стъпалата. Просто бягаше. Катереше се. Запъхтян и облян в пот, напрегнат до крайност. Искаше час по-скоро да излезе на повърхността.

 

 

Камионът за обезледяване изскърца и спря, а после обърна и започна да се приближава на заден ход към каменната сграда. Пистата остана директно пред нея. Мъжът от място 4А скочи на бетона и се затича към сградата. Ръката му с горящата сигнална ракета беше протегната напред. На вратата спря и се обърна, премествайки ракетата зад себе си. Почина си за секунда, а после се завъртя и с рязко движение я хвърли във вътрешността на преддверието. Яркият розов фойерверк изсъска във въздуха, блъсна се в недовършената стена на вентилационната шахта, отскочи нагоре, превъртя се веднъж и изчезна в дупката.

Четири без пет сутринта.

Точно шейсет и един часа.