Лий Чайлд
61 часа (24)

24

— Това променя нещата — промълви гласът от Вирджиния.

— Тук се носи и друг слух — подхвърли Ричър. — За складиране на лицеви маски.

— Да, видях нещо в една от папките — рече гласът. — Някои хора от Южна Дакота са сигнализирали в Пентагона. На общинско и щатско ниво. Но това са глупости. Предпазните маски винаги са на склад в гъстонаселени райони. Защо им трябва да ги трупат посред пустошта?

— А защо изобщо са ги създали? На кого ще му трябва маска, ако всички са обгорени?

Не получи отговор.

— Познаваш ли някого от Военновъздушните сили? — попита Ричър.

— Не и такъв, който има достъп до тайни.

— Може и да не е тайна. Нещо съвсем рутинно. Що се отнася до предположенията, ние отново сме на изходна позиция.

— Добре, ще завъртя няколко телефона. Но първо ще подремна.

— Ще спиш, когато умреш. Въпросът е спешен. Пистата е почистена. Цели три километра. Никой не го прави за кеф. Следователно чакат нещо или някого. На връщане срещнах цистерна. Може би с авиационно гориво за обратния полет. Може би някой се готви да пренася нещо голямо.

Миг мълчание, после:

— Нещо друго?

— Омъжена ли си?

— А ти?

— Не.

— Бил ли си някога?

— Не.

— Защо ли не съм изненадана? — възкликна тя, после линията прекъсна.

Десет без пет сутринта.

Оставаха осемнайсет часа.

 

 

През две бюра от него Питърсън приключи с телефонния разговор и остави слушалката.

— От Агенцията ме отрязаха — съобщи той. — Човекът им не прояви интерес.

— Защо? — попита Ричър.

— Твърди, че там няма никаква лаборатория.

— Откъде знае?

— Разполагат със спътникови топлочувствителни камери. Проверили са данните, но не са открили източници на топлина. Така стигат до заключението, че става въпрос за обикновена сделка с недвижими имоти. Докато не получат доказателства за нещо друго.

— Лабораторията е под земята.

— Те твърдят, че не е. Камерите им могат да улавят съоръжения под повърхността на земята. Но според тях там долу няма нищо.

— Грешат.

— Но и ти не си видял лаборатория.

— След като разполагат с метамфетамини, трябва да има и лаборатория.

— Ние не знаем дали там изобщо има някакво подземно съоръжение.

— Напротив, знаем. Никой не строи трикилометрова писта за нищо. На нея могат да кацат всякакви самолети. Включително бомбардировачи. Но никой не приземява бомбардировачи или транспортни самолети до постройка, която е по-малка дори от обикновена къща. Ти беше прав. Въпросната постройка е само стълбище. Което означава, че под нея има нещо. Може би много обширно, изградено на голяма дълбочина.

— Но какво по-точно?

— Ще разбереш, когато аз разбера — посочи телефона Ричър.

 

 

Половин час по-късно Питърсън получи съобщение за отварянето на магистралата. Радарът на метеоролозите не показвал приближаването на нов циклон от запад, а само нахлуването на изключително студен въздух. Щатските снегорини и цистерните със солен разтвор бяха приключили работата си. След консултация с Министерството на транспорта магистралните патрули бяха решили да възобновят трафика. После се обади Джей Нокс, който съобщи, че резервният автобус е на три часа път от Болтън. Питърсън бе принуден да се свърже веднага с всички домакинства, които бяха приютили пътници от закъсалия автобус. В два следобед те трябваше да се съберат в полицейския участък. Всичките двайсет, тъй като жените със счупени кости вече бяха в състояние да пътуват. Тръгването в два следобед означаваше, че групата ще пристигне в Маунт Ръшмор с почти два дни закъснение. Което не беше чак толкова зле предвид тежката зима в Южна Дакота.

След като приключи с телефоните, Питърсън погледна към Ричър:

— Ще пътуваш ли с тях?

— Платил съм си — отвърна Ричър.

— Значи ще пътуваш?

— Аз съм от хората, които не ги сдържа на едно място.

— Да или не?

— Зависи от това, което ще се случи преди два следобед.

Случи се това, че Джанет Солтър пожела да излезе на разходка. Преди два следобед.

 

 

Питърсън прие обаждането на една от жените полицайки в къщата. Мисис Солтър изпаднала в криза. Получила клаустрофобия, чувствала се като в клетка. Била свикнала да излиза — до бакалията, до аптеката или до ресторанта, в повечето случаи само заради разходката. Но сега вече цяла седмица била затворник в собствения си дом. Приемала сериозно гражданския си дълг, но с този дълг вървели и определени права. Едно от тях било правото на свободно придвижване.

— Тя е луда — въздъхна Ричър. — Навън е дяволски студено.

— Студът не може да я уплаши — поклати глава Питърсън. — Свикнала е с него като всички местни хора.

— Сигурно е двайсет и осем градуса под нулата.

Питърсън снизходително се усмихна като местен човек.

— Преживявали сме и по-студени дни. През февруари хиляда деветстотин трийсет и шеста тук е измерена рекордно ниската температура от минус петдесет градуса. А после, само четири месеца по-късно, се стига и до рекордна жега — плюс четирийсет и осем и осем.

— Всичко това не я прави по-малко луда.

— Искаш ли да опиташ да я разубедиш?

* * *

Ричър се опита. Отиде там заедно с Питърсън. Джанет Солтър беше в кухнята в компанията на двете полицайки от дневната смяна. Електрическата кана беше прегряла. Във въздуха се носеше аромат на кафе и горещ алуминий.

— Според полицаите ти си казал на Питърсън, че рокерите се готвят да отпътуват.

— Така си мисля — кимна Ричър.

— Следователно няма да е опасно, ако изляза да се поразходя.

— Човекът с револвера не е рокер. И никога не е бил.

— Но едва ли ще дебне навън, нали? Ти сам го каза снощи. Много е студено.

— Студено е и за разходка.

— Глупости. Ако ходим бързо, ще бъде дори приятно.

— Множествено число?

— Надявам се, че ще ме придружиш.

Единайсет без пет сутринта.

Оставаха седемнайсет часа.

 

 

По сложност планът на Питърсън се доближаваше до операциите на Сикрет Сървис, свързани с всяко напускане на Белия дом от страна на президента. Трите охраняващи коли бяха изпратени да патрулират подстъпите към града от юг, изток и запад, изпълнявайки ролята на подвижен кордон. В компанията на двете полицайки от дневната смяна самият Питърсън щеше да се придвижва пеш, на една ръка разстояние от мисис Солтър. Ричър щеше да се разхожда с нея, като трябваше да внимава винаги да бъде откъм страната на преминаващите коли. Иначе казано, жив щит, въпреки че Питърсън не използваше тази дума.

Навлякоха всички топли дрехи, с които разполагаха, и излязоха навън. Западният вятър носеше леден въздух от Уайоминг. Смразяващо леден. Ричър беше ходил в Уайоминг през зимата и беше оцелял. Но си бе отбелязал никога повече да не допуска тази грешка. Питърсън вървеше отпред с едната полицайка от дневната смяна. Другата крачеше успоредно с тях по насрещния тротоар. Ричър вървеше рамо до рамо с Джанет Солтър. Тя беше увила устата си с шал. Той не прибягна до подобна защита. Докато вятърът духаше в гърба му, положението се понасяше. Но когато завиха зад ъгъла и поеха на север към центъра на града, носът и бузите му бързо изтръпнаха, а очите му се насълзиха. Той дръпна качулката си максимално напред, като се опитваше да предпази поне част от лицето си. Но веднага усети липсата на периферно зрение. Тротоарът беше покрит със замръзнал сняг, ходенето по него беше трудно.

— За какво мислите? — обади се Джанет Солтър.

Гласът й прозвуча приглушено и думите й бързо потънаха в ледения вятър.

— За февруари хиляда деветстотин трийсет и шеста — отвърна Ричър. — Минус петдесет градуса в разгара на Голямата депресия. Пясъчни бури, суша, снежни виелици. Защо не сте се изселили в Калифорния, по дяволите?

— Много хора го направиха. Но някои нямаха избор и останаха. А лятото през онази година беше наистина много горещо.

— Питърсън ми каза — кимна Ричър. — Температурна разлика от над сто градуса.

— А спомена ли ви за ветровете шинук?

— Не.

— Горещи ветрове, които идват от Черните хълмове. Един ден през януари хиляда деветстотин четирийсет и трета температурата беше минус двайсет градуса, но само след две минути се вдигна до плюс седем. Двайсет и седем градуса в рамките на сто и двайсет секунди. Най-рязката разлика, регистрирана в цяла Америка. Стъклата на къщите станаха на сол от термичния шок.

— Военно време — отбеляза Ричър.

— Капризи на съдбата — кимна Джанет Солтър. — Точно на този ден немците загубиха контрол над летищата около Сталинград, на хиляди километри от тук. За тях това бе началото на края. Нещо, което може би е било известно само на вятъра.

Продължиха да крачат напред. Питърсън се беше откъснал доста пред тях. Полицайката зад него изоставаше, а другата беше на една линия с нея, но на отсрещната страна на улицата. Скоро се изравниха с паркинга на ресторанта. Заведението беше оживено. През вратата непрекъснато влизаха и излизаха хора. Повечето от тях не бяха подходящо облечени. Всички изглеждаха нещастни.

— Дошли са на свиждане с близките си в затвора — обади се Джанет Солтър. — В последно време въртим по-голяма търговия от всички градове в щата, с изключение на Маунт Ръшмор.

Думите й накараха Ричър да помисли за резервния автобус от Минеаполис, който тръгваше в два следобед. Нямаше навик да планира нещата предварително, но знаеше, че от там има път, който води на юг. Към Небраска, Канзас, Оклахома и накрая Тексас, където беше топло. Имаше и още един — наляво към Канзас, през Мисури към южните части на Илинойс и Кентъки и накрая Вирджиния.

— Мислите за нея, нали? — подхвърли Джанет Солтър.

— Не — отрече Ричър.

Той се завъртя. Наляво, после надясно. Очите му сканираха обстановката. Отдавна не беше виждал толкова много хора на едно място. И автомобили, които предпазливо пълзяха по замръзналите улици. Под колелата им пукаха големи късове лед. Заплахата можеше да дойде отвсякъде. Бавно и тромаво, ограничена от лошото време. Имаше и доста полицейски коли. Може би една на всеки дванайсет. Движеха се бавно, описвайки широки кръгове. Бдителни и предпазливи.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— А вие къде искате? — отвърна с въпрос Джанет Солтър.

— Разходката си е ваша.

— Болтън е доста скучен град. Липсват ни интересни места.

— Можем да похапнем.

— Още е рано.

— Тогава брънч.

— Брънч означава комбинация между закуска и обяд, но аз вече закусвах. Следователно отпада.

— Кафе?

— Навсякъде е пълно. В дните за свиждане винаги е така. Никъде няма да намерим маса за петима.

— Тогава да се връщаме.

— Вече?

Ричър не отговори. За момент изпита чувството, че тази жена никога няма да спре. Ще крачи напред завинаги. Но тя се спря и бавно кимна. Той направи опит да подсвирне на Питърсън, но от замръзналите му устни не излетя никакъв звук. Затова останаха на място и го изчакаха да се обърне. Ричър размаха ръце. Малката процесия пое по обратния път. Сега водеше полицайката, а Питърсън остана отзад.

Дванайсет без пет по обед.

Оставаха шестнайсет часа.

 

 

На две хиляди и седемстотин километра на юг беше обед. Втори пореден ден Платон не седна да се храни. За втори път нарушаваше един дългогодишен навик. Притиснал телефона до ухото си, той набра своя човек в Южна Дакота. Човекът вдигна и той се ядоса. Беше оставил телефона си включен, а това означаваше, че все още не е предприел мерки за отстраняване на проклетата свидетелка.

— Не беше в къщата — обясни той.

— Намери я! — заповяда Платон.

 

 

По обратния път вятърът духаше от другата страна на Ричър. И това му донесе известно облекчение. Иначе обратният път беше едновременно по-лесен и по-труден. По-лесен, защото се отдалечаваха от оживените места. По-малко хора означаваха по-малка заплаха. По-труден, защото, доколкото изобщо я имаше, заплахата оставаше зад него. Беше му трудно да се обръща, за да оглежда улиците зад гърба си. Горната част на тялото му извършваше независими движения в огромната шуба, а лицето му напълно се скриваше в качулката. Остана му да разчита единствено на бдителността на Питърсън отзад. Продължи напред, приемайки всяка крачка като една малка победа.

— Съжалявам — промълви Джанет Солтър.

— За какво?

— Проявих неблагоразумие. Създадох затруднения на всички.

— Това е част от работата ни. Няма причина да не се поразтъпчете.

Продължиха бавно напред. Снегът скърцаше под краката им. На места вървяха един след друг, за да заобиколят различни препятствия. Между Ричър и пътя се издигаше висока стена от изринат сняг. На всяка крачка левият му крак потъваше в основите й. Сякаш беше окуцял. Очите му не се отделяха от колите, които се движеха срещу тях. Не бяха много. Няколко пикапа, два-три джипа, както и няколко оплескани със сол и луга коли. Нищо тревожно. После се появи Лоуъл в патрулката си. Изненадано намали ход и им махна с ръка. Джанет Солтър му отвърна. Лоуъл даде газ и изчезна. За миг платното опустя. После в далечината се появи голям тъмен седан, който се насочи към тях. „Краун Виктория“, тъмносин. Цветът беше лесен за разпознаване на ярката дневна светлина. Колата на началник Холанд. Спря в средата на пътя, по-близо до отсрещната страна. Стъклото се плъзна надолу. Без да обръща внимание на Ричър, полицейският шеф се втренчи в Джанет Солтър. На лицето му се изписа загриженост. Тя спря и се обърна към него.

— Излязох на разходка, това е всичко. Няма причини за тревога. Мистър Питърсън се справя много добре.

— У дома ли се връщате? — попита Холанд.

— Да.

— Искате ли да ви закарам?

— Благодаря, но предпочитам да походя. Целта на това малко приключение беше глътка чист въздух и леко раздвижване.

— Добре.

— Елате да изпиете едно кафе, ако желаете.

— Добре — повтори Холанд.

После погледна в огледалата и направи маневра по ширината на платното. Изпод гумите излетяха ситни парченца лед. Пое нагоре, но без да подава газ. Колата запълзя редом с тях. Придържаше се в лявата част на платното. Човекът зад волана, празната седалка до него, високите купчини сняг в банкета, после Ричър и накрая Джанет Солтър. Изработени от твърди компоненти, предните зимни гуми стабилно се търкаляха по пътя. Задните бяха с вериги. При завъртането всяка брънка от тях издаваше свой отделен звук. Холанд включи аварийните светлини, за да предупреждава колите след себе си, които се движеха по-бързо. На задното стъкло имаше още сигнални лампи, еднакви с онези, които бяха скрити под предната решетка. Това ще свърши работа, помисли си Ричър. Гледана от разстояние, немаркираната кола спокойно можеше да мине за патрулка.

— Това е смешно — отбеляза Джанет Солтър.

— Просто си върши работата — отвърна Ричър.

— Не обичам да съм в центъра на вниманието.

— Вие сте важна за него.

— Само защото може да ме използва.

— Вие сте известна гражданка на Болтън. От онези, които началникът на полицията трябва да обгражда с внимание.

— Единствените известни граждани тук са затворническите надзиратели — поклати глава Джанет Солтър. — Повярвайте ми.

Продължиха напред в компанията на бавно пълзящата кола. На откритите места отдясно вятърът духаше с яростна сила. Огромна маса леден въздух, свистяща над плоската, лишена от всякакви препятствия земя. Микроскопичните ледени късчета летяха хоризонтално и почукваха по качулката на Ричър. Може би бяха прелетели стотици мили. Може би идваха чак от Скалистите планини.

— Студено ли ви е? — попита Джанет Солтър.

Ричър се усмихна, колкото му позволи замръзналото му лице.

— Нищо ми няма.

 

 

Прибраха се в къщата и се заеха да отстраняват замръзналия сняг от дрехите си. Изтърпяха и болката на размразяването. Ушите на Ричър горяха, носът и брадичката му бяха пронизани от болезнен сърбеж. Питърсън и двете полицайки очевидно изпитваха същото, но не показаха признаци на недоволство. Очевидно ставаше въпрос за някаква особена гордост, типична за жителите на Южна Дакота. Началник Холанд беше далеч по-добре. Отоплената кола, далеч от ледения вятър, все пак имаше значение. Но въпреки това и той си направи труда да потръпне, влизайки в антрето. Облекчение, помисли си Ричър. Опасната авантюра, наречена разходка, беше отминала.

Двете полицайки заеха обичайните си места. Джанет Солтър отиде да включи електрическата кана. Ричър, Питърсън и Холанд я наблюдаваха от антрето. Телефонът иззвъня. Джанет Солтър извика някой да го вдигне. Направи го Питърсън. Послуша няколко секунди, после подаде слушалката на Ричър.

— За теб — рече. — Жената от сто и десета.

Ричър пое слушалката, а Питърсън и Холанд се оттеглиха към кухнята. Инстинктивна проява на любезност.

— Свързах се с един човек от Военновъздушните сили — рече гласът.

— И?

— Нещата се изясняват. Бавно, но не заради някаква секретност. По-скоро обратното — защото това място е изоставено и забравено от много години. Отпаднало е от списъците отдавна — може би още когато кучето на Господ е било пале. Никой не си спомня нищо за него.

— Дори предназначението му?

— Всички детайли са архивирани. Засега моят човек успя да се добере единствено до някакъв рапорт, в който се описват трудностите по време на строителството. Няколко пъти са променяли архитектурните планове заради особеностите на терена. Споменават се някакви шисти. Имаш ли представа какво е това?

— Скални маси. Вероятно много твърди, след като са им създавали проблеми.

— Наистина е имало някакво подземно строителство.

— Със сигурност — кимна Ричър. — За два часа проучвания резултатът ти никак не е лош.

— За един — поправи го гласът. — Преди това си подремнах.

— Ти си лоша.

— При последната проверка установих, че не си ми началник.

— Добре. Нещо друго?

— Извадих късмет с ченгето от Флорида на име Каплър. Служил е в Маями, роден пак там преди трийсет и шест години. Преди две е подал молба за напускане без видими причини. Не е имал здравословни проблеми, не е теглил кредити. Ще науча повече, след като вляза в архивите на тамошния полицейски участък.

— И това ли може твоят „Гугъл“?

— Не, ще използвам други източници. А после ще ти се обадя.

— Благодаря — рече Ричър. — Нещо друго?

— Моят човек не иска да говори — отвърна след малка пауза тя.

— Онзи от Форт Худ?

— Мълчи като риба.

— Къде е?

— В килията.

— На територията на Тексас?

— Да.

— Значи ще трябва да отговаря по обвинение в убийство според наказателния кодекс на щата Тексас или пък по обвинение в предателство според военния закон. Няма мърдане. И в двата случая ще бъде изпържен. Затова няма стимул да проговори.

— Ти как би постъпил?

— Каква е целта ти?

— Да открия играчите извън щата. С кого е разговарял, как и защо.

— Защо е ясно. Вероятно е служил в Ирак или Афганистан, изкушил се е от хуманитарните дрънканици и е налапал въдицата. На въпроса „как“ отговорите не са много. Мобилен телефон, имейл или кодиран уебсайт. Най-интересен обаче е въпросът „с кого“.

— Как да го накарам да проговори?

— Заповядай му. Ти си по-старша по чин, а той е обучаван да се подчинява.

— Няма да е достатъчно. Никога не е.

— Живи ли са родителите му?

— Да.

— Други роднини?

— По-малък брат, в момента е на тренировъчен курс във флота, кандидат за тюлен.

— Много добре. Всъщност отлично. Трябва да изведеш момчето някъде на север, да го настаниш и да му предложиш сделка.

— Не мога да го направя.

— Можеш — под формата на изясняване на положението му. Кажи му, че при всички случаи ще бъде изпържен, но от него зависи за какво. Домашно насилие от страна на завърнали се от мисия военнослужещи е най-сигурната възможност. Никой не го оправдава, но всички проявяват разбиране. Кажи му, че ако се съгласи да сътрудничи, това ще бъде всичко, което светът ще научи за него. Но веднага го предупреди, че ако откаже да сътрудничи, ще пуснеш в ход версията с предателството. Родителите му ще потънат в земята от срам, брат му никога няма да стане тюлен и дори гимназията ще се отрече от него.

— Дали ще се получи?

— Остава му само името. И службата в Четвърта пехотна дивизия. А там държат на тези неща.

Мълчание.

— Повярвай ми — добави Ричър. — Дай му възможност да се измъкне с чест.

— Домашното насилие е чест, така ли?

— Да, ако го сравниш с алтернативите.

— Добре, ще опитам.

— Не забравяй и за мен — побърза да добави Ричър. — Трябва да разбера какво е съоръжението, построено от Военновъздушните сили. Мащаб, цел, архитектура. Все същите неща, за които те питах. Колкото е възможно по-скоро.

— Друго?

— Омъжена ли си?

Тя затвори, без да отговори.

* * *

Кафе пиха всички, които бяха будни. Джанет Солтър, Холанд, Питърсън, Ричър и двете полицайки от дневната смяна. Вероятно за да се стоплят. Мобилният телефон на Холанд звънна, когато всички бяха преполовили чашите си. Той закрепи своята в едната си ръка, а с другата включи апарата. Послуша известно време, после го изключи и го прибра в джоба си.

— Магистралният патрул — поясни началникът. — Рокерите се изнасят. Трийсет и шест пикапа току-що са излезли на магистралата.

Един без пет следобед.

Оставаха петнайсет часа.