Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
61 Hours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013 г.)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Лий Чайлд. 61 часа

ИК „Обсидиан“, София, 2010

Английска. Първо издание

Редактор Матуша Бенатова

Коректор Симона Христова

ISBN: 978-954-769-235-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

41

— Скоро пак ще завали сняг — продължи Ричър. — Ще затрупа пистата, но рокерите вече ги няма, за да я почистят. Метеорологичната прогноза е непредсказуема, следователно не разполагаме с много време. Най-вероятно Платон вече пътува насам. Трябва да си прибере бижутата, преди да се финализира сделката. Почти сигурно ще прецака руснака, като вземе и част от метамфетамина. По-голямата част, защото разполага с голям самолет. От това следва, че ще заповяда на своя човек да се яви, за да помага. В даден момент той ще напусне блокадата и ще тръгне натам. Може би съвсем скоро. За нас е достатъчно да бъдем на мястото преди него. Ще се скрием и ще чакаме да се появи. Така ще ни падне право в ръцете.

— Мислиш ли? — подхвърли Холанд.

— Сигурен съм.

— Може би ще се наложи да чакаме с часове.

— Едва ли. Платон ще бърза да излети. Иначе ще се окаже в плен на бурята. Самолетът му е голям, а пистата не може да бъде почистена. Като нищо ще се окаже, че трябва да чака чак до пролетта.

— Какъв вид помощ ще му трябва?

— Не знам. Някаква помощ.

— С него ще има и други хора. Нещата се свеждат до слизането по стълбата и изкачването обратно.

— Човек не си взема куче, за да лае той самият.

— Сигурен ли си?

— Трябва да приземят голям самолет насред пустошта. Някой може да ги чуе. Всичко може да се случи. Едно местно ченге винаги е полезно.

— А къде ще се скрием? Навън е ужасен студ.

— Студът е нищо — поклати глава Ричър.

Холанд се замисли. Ричър внимателно го наблюдаваше. Устните на полицейския шеф беззвучно мърдаха, очите му шареха наоколо. Понечи да каже нещо, после се отказа. След което стигна до решението.

— Добре — рече той. — Да го направим.

Три без пет сутринта.

Оставаше още един час.

 

 

Холанд се настани зад волана. Вътрешността на колата без отличителни знаци все още беше топла. Пътищата бяха все така безлюдни и заледени. Посред нощ, в разгара на зимата, насред огромната бяла пустош. Нищо не се движеше, освен вятъра. Минаха покрай долния край на уличката, където живееше Джанет Солтър. Тя също беше безлюдна. Холанд се беше привел над волана със закопчан колан. Дебелата шуба му пречеше. Ричър беше изпънал крака на съседната седалка. Без колан и с разкопчана шуба. Беше свалил ръкавиците си и бе натикал ръце в джобовете. Коловозите бяха замръзнали и напукани от студа. Предните колела подскачаха наляво-надясно. Веригите на задните равномерно потракваха. Високо над главите им светеше почти пълната луна, бледа и тъжна зад тънък слой облаци.

— Колко време хората ти ще останат в периметъра? — попита Ричър.

— Няма определен срок. Директорът на затвора ще ги освободи по своя преценка.

— Кога горе-долу според теб?

— След един час.

— Значи, ако видим ченге преди това, той е нашият човек.

— Ако изобщо видим някого.

— Според мен ще видим — поклати глава Ричър.

 

 

Излязоха на стария двупосочен път, който вървеше успоредно с магистралата. Поеха на запад. Осем километра. Нито бавни, нито бързи. Вятър и късчета лед във въздуха. После направиха още един завой, този път на север. Предстояха им дванайсет километра по тясното, изпълнено със завои шосе. Изминаха ги безпрепятствено. Пред очите им се появи пистата. Внушителна, както винаги. Просторна, широка и равна, простираща се отвъд светлината на фаровете. Все още суха и почистена. Холанд изобщо не намали скоростта. Колата подскочи и стъпи на бетона. Фаровете осветиха безкрайната сивота отпред. Нищо, освен мрак. Никакви светлини, никакво движение. Дървените къщи в далечината изглеждаха черни. Зад тях се извисяваше каменната сграда, още по-черна.

На двеста метра от тях Холанд вдигна крак от газта. Колата забави ход. Той все още беше приведен над волана, закопчан с колана и почти обездвижен в дебелата си шуба.

— Къде ще оставим колата?

— Няма значение — отвърна Ричър, който продължаваше да седи полуизлегнат в седалката без колан, с ръце в джобовете.

— Трябва да я скрием някъде, за да не я види онзи. Ако изобщо се появи.

— Той вече е тук — рече Ричър.

— Какво?!

— Току-що е пристигнал.

Колата продължи по инерция, после спря. На трийсетина метра от първата редица къщи. Вместо на спирачката кракът на Холанд беше на пода. Лостът на скоростите беше в положение „драйв“, но ниските обороти на двигателя не бяха достатъчни, за да преодолеят съпротивлението на веригите. Колата остана на място. На ръба между движението и покоя.

— Кога разбра? — попита Холанд.

— Преди три минути със сигурност — отвърна Ричър. — А започнах да подозирам преди трийсетина. В общ план преди трийсет и един часа. Но тогава все още не знаех, че знам.

— Нещо, което съм казал?

— По-скоро нещо, което не каза. И нещо, което не направи.

— Например?

— Преди малко, когато излязохме на пистата, ти не намали скоростта и не изключи фаровете. А би трябвало, защото нашият човек може да ни е изпреварил. Но ти не го направи, защото ти си човекът.

— Грешиш — възрази Холанд.

— Не, не греша. Прекарахме един час под земята снощи и след като излязохме навън, трябваше веднага да се обадиш в къщата на Джанет Солтър. Но ти не го направи. Наложи се да ти напомня. Оказа се, че тя е добре, защото по това време нападателят все още не беше стигнал до нея. А ти го знаеше предварително, защото ти си нападателят. Затова дори не помисли да се обадиш. Би трябвало да проявиш повече съобразителност.

Холанд мълчеше.

— Снощи разговарях с Питърсън — продължи Ричър. — Той дойде в осем часа, когато все още вярвахме, че след вечерната проверка в затвора ще се окаже, че един човек липсва. Бяхме разтревожени и напрегнати. Той ме дръпна настрана и ме попита дали съм въоръжен. Отговорих утвърдително. После добавих, че и мисис Солтър е въоръжена. При подобна ситуация тези въпроси са нормални. Но снощи ти не ги зададе. А трябваше.

— Приех, че сте въоръжени — каза Холанд. — Отдавна знам, че мисис Солтър притежава револвери. Преди време ми поиска съвет за мунициите.

— И ти си й дал добър съвет. Но би трябвало да си абсолютно сигурен, че споменатите револвери са на мястото си. Най-малкото да попиташ дали е така. Всеки би го направил. С изключение на онзи, който е сигурен, че тя няма да има нужда от тях.

Холанд не каза нищо.

— Нека се върнем още по-назад, в началото на тази история — продължи Ричър. — Ти си се сблъскал с онези рокери на улицата. Но всъщност не си се конфронтирал с тях, нали? Просто си ги изслушал. Редовните десетминутни инструкции. Платон беше взел своето решение. Убий адвоката, а после и Джанет Солтър. Рокерите просто са ти предали решението му. После си чул колата на Питърсън и си хвърлил пистолета си в снега. Търсил си причина да останеш по-дълго в компанията им. Блъсна единия от тях и започна бой. Шоу, предназначено за Питърсън. А може би и за мен. Ами оная работа със заровете? Няма начин да са избягвали внезапните проверки толкова дълго време. Но ти предварително си ги предупреждавал по телефона. Всички сте служили на един господар. По тази причина си им позволил да си тръгнат, без да обелиш и дума.

Холанд мълчеше.

— Доста по-късно ние с Питърсън започнахме да те подозираме — продължи Ричър. — Появихме се тук в момента, в който се готвеше да извадиш ключа от печката. Ти знаеше къде е. Но не си отгатнал, а си бил информиран. Изпратили са те тук да объркаш нещата. Долу слязохме заедно, просто защото не успя да измислиш убедителен начин това да не се случи. Така Питърсън видя неща, на които нямаше как да не реагира. Глупавата ти декларация по радиостанцията имаше единствената цел да премахне подозренията към теб и да разшири кръга на заподозрените до шейсет човека. А после ме излъга за Каплър. Опита се да ме тласнеш по фалшива следа. Но в Маями липсват слухове за пране на наркопари. Ако имаше, моята приятелка във Вирджиния щеше да го знае.

— Бих могъл да убия Питърсън още тук — обади се Холанд. — Долу, в тунелите.

— Вярно — кимна Ричър. — Но не и мен. Ти се страхуваш от мен, защото си проверил досието ми в армията. Разбрах го от жената във Вирджиния. Искането ти е прикрепено към досието. После си си дал сметка, че адвокатът, Питърсън и Джанет Солтър са едно, но аз съм съвсем друго. Те са били лесни. Изчакал си адвоката на пътя, включил си сигналните светлини и си му махнал да спре. Той е нямал причина да не се подчини, нали? Вероятно те е познавал. Началникът на полицията в съседната община. Може би пет-шест пъти сте закусвали заедно. Питърсън е бил готов да те последва навсякъде, а Джанет Солтър винаги се е радвала да те види. Докато не си измъкнал пистолета си.

Холанд мълчеше.

— Три гилзи — добави Ричър. — Две в тази кола, а третата си прибрал от пода на Джанет Солтър. Предполагам, че си ги хвърлил в контейнерите за смет пред участъка. Да звънна ли на старчето на рецепцията с молба да ги потърси?

Холанд не отговори.

— Предполагам, че четвъртият патрон е в цевта — продължи Ричър. — Предназначеният за мен. Забравен в някой стар и отдавна негоден пистолет. Изгубен или останал като улика от неразрешен случай. А може би са ти го дали рокерите. Искаш ли да ме опровергаеш, като опразниш джобовете си?

Холанд мълчеше.

— Но моят патрон ще си остане там, в цевта. Защото аз не съм като предишните трима и ти го знаеш. Подозирал си го, затова си проверил досието ми. И си станал предпазлив. Логично от твоя страна. Аз забелязвам разни неща. В продължение на три часа се опитваш да ме хванеш неподготвен. Мъкнеш ме насам-натам, разговаряш с мен, опитваш се да разбереш какво знам. Чакаш удобния момент. Включително и сега, в тази минута. В участъка се колебаеше. Отначало не ти се искаше да ме водиш тук, после промени решението си. Защото се надяваше, че подходящият момент ще настъпи именно тук. Но той не настъпи и никога няма да настъпи. Ти си умен човек и отличен стрелец, Холанд. Но аз съм по-умен и по-добър от теб. Повярвай ми. Дълбоко в себе си ти си само едно старо и уморено ченге. Не можеше да се състезаваш. Включително и в момента. Целият си опакован в дебелата шуба, сложил си и предпазния колан. А аз не съм. Мога да ти пръсна черепа още преди да посегнеш към пистолета си. Така беше през последните три часа. Не защото съм те опознал както трябва, а защото така съм устроен.

Холанд мълчеше.

— Трябваше да го разбера по-рано. Още преди трийсет и един часа. Когато сирените се включиха за пръв път. Беше пред очите ми. Не можех да си обясня как нападателят ме е видял, без аз да го видя. Знаех, че ще се появи с кола и ще влезе през входната врата. И го видях. Видях теб. Появи се само минута след като всички други си тръгнаха. Смело и бързо, с кола, точно през вратата. За да убиеш Джанет Солтър.

— Дойдох да я охранявам.

— Съмнявам се. Сам каза, че бунтът в затвора може да продължи часове, дори дни. Но въпреки това остави двигателят на колата да работи.

Холанд не каза нищо.

— Остави го да работи, защото възнамеряваше да свършиш работата за броени секунди. Влизаш, стреляш, излизаш. Никой не би обърнал внимание на малкото ти закъснение. Може би така си постъпил и тази вечер. Но аз бях в къщата. Ти се изненада, като ме видя там. Трябваше ти време да обмислиш ситуацията. Затова изглеждаше объркан. Мисис Солтър и аз го отдадохме на раздвоението ти. Но грешахме. Ти си се питал дали единият от револверите на мисис Солтър е на кръста ми и дали ще успееш да извадиш своя пистолет по-бързо от мен. Отговорът е бил отрицателен. Преценил си, че ще те изпреваря. А после си тръгна. С надеждата да опиташ още веднъж, в по-подходящ момент. Убеден съм, че Платон е бил много ядосан от решението ти. Със сигурност е бил много нетърпелив. Но в крайна сметка ти все пак изпълни заповедта му.

Холанд дълго мълча. Накрая поклати глава и попита:

— Ти знаеш защо, нали?

— Да — кимна Ричър.

— Как разбра?

— Най-накрая успях да подредя пъзела. Видях снимките в кабинета ти. Тя е копие на майка си.

— Значи наистина си разбрал.

— Тя не е била затворничка. Направили са нескопосан опит да я скрият, но изборът да остане там е бил неин. Това е ясно. Предполагам, че й е харесало.

— Което не я прави по-малко уязвима.

— Не си търси оправдания. Имало е и други начини.

— Знам — въздъхна Холанд. — Съжалявам.

— Така ли? — рязко се обърна Ричър. — Убиваш трима души, а после съжаляваш?

Холанд не отговори. За момент остана неподвижен, после с рязко движение натисна педала на газта. Колата подскочи и се стрелна напред. Сух бетон под колелата, мощен осемцилиндров двигател, способен да набере от нула до сто за осем секунди, двойни ауспуси, огромен въртящ момент, усилено окачване, бърз заден мост. Ричър се оказа притиснат към облегалката. Намираха се на трийсет метра от страничната стена на най-близката къща. Само толкова. Фаровете я осветиха. Къщата бързо изпълваше предното стъкло. Право насреща им. Двигателят ревеше.

На десетия метър ръката на Ричър измъкна тежкия „Смит & Уесън“ от джоба. На двайсетия дулото му се притисна в ухото на ченгето. Миг преди сблъсъка лявата му ръка се вкопчи в облегалката на Холанд, рамото му се стегна в стоманен възел. Предницата прониза дървената стена. Въздушните възглавници експлодираха. Челното стъкло се пръсна. Предните колела се стовариха на пода на къщата. В следващия миг колата литна във въздуха. Предната броня се заби в металната рамка на някакво легло, сплеска я като гумена топка и я заби в нафтовата печка. Печката се откъсна от тръбите в основата си и излетя нанякъде. Колата се стовари на земята, заора и смачка още едно легло, отвъд пътеката. Рамката над предното стъкло удари кюнеца, който се скъса със силен трясък, а назъбеният му край направи дълбока резка в покрива. Колата влетя в къщата с цялата си дължина, продължавайки да се движи. Веригите на задните колела раздробяваха дървения под. Ричър ритна коляното на Холанд, принуждавайки го да отмести крак от газта. Колата размаза още две легла край далечната стена, проби я и изскочи от другата страна. Приземи се тежко, наполовина увиснала навън, под бледата светлина на луната. От двете й страни стърчаха назъбени греди и парчета шперплат. Фаровете не светеха. Изпод капака на мотора долитаха подозрително свистене и тракане. Скъсаните ауспусни тръби свиреха и съскаха. През отвора на предното стъкло нахлуваше леден въздух, примесен с прах и отломки. Като пълноводна река.

Дулото на пистолета остана забито в ухото на Холанд.

Ричър се беше задържал на седалката, използвайки за опора облегалката на шофьора. Въздушната възглавница здравата го блъсна в рамото, после спадна.

— Казах ти, че не можеш да се състезаваш — отбеляза той.

Холанд не отговори.

— Потроши колата — добави Ричър. — Сега как ще се прибера?

— Какво ще правиш с мен? — изграчи Холанд.

— Ела да се поразходим — рече Ричър. — И дръж ръцете си така, че да ги виждам.

След като всичко това приключи, ще имам много време за четене, беше казала Джанет Солтър. Каквото посееш, това и ще пожънеш.

 

 

Измъкнаха се от разбитата кола и стъпиха на тясната алея, разделяща двете редици къщи. Вятърът виеше, беше адски студено. Ричър крачеше на три метра след Холанд и леко поклащаше стария револвер трийсет и осми калибър, който държеше в ръка. Същия, който Джанет Солтър беше държала в скута си часове наред.

— Разкажи ми за Платон — рече Ричър.

Холанд спря и се обърна.

— Никога не съм го виждал. Поддържахме връзка по телефона или чрез рокерите.

— Толкова ли е гаден, колкото изглежда?

— Много повече.

— Какво трябва да се случи тази нощ?

— Това, което вече знаеш. Ще си прибере бижутата и ще открадне част от метамфетамина.

— А ти трябва да му помогнеш, така ли?

— Да, уговорката е да съм тук. Трябва да му предам ключа и допълнително оборудване.

— Ясно — рече Ричър, вдигна револвера и го застреля между очите.

Откатът беше съвсем слаб, а звукът — типичен за 158-грейнов куршум. На открито тези револвери не вдигат много шум дори когато се използват в студен и тих въздух. Среден по сила трясък, който бързо се разнесе над равната земя. Нямаше в какво да отскочи, за да създаде ехо. Холанд се срина. Дебелата му шуба прошумоля, а тежестта й наклони тялото му на една страна. Падна на рамо, с извърнато към луната лице. От математическа гледна точка трийсет и осем стотни от инча са по-широки от дупката на 9-милиметровия куршум. По тази причина третото око в челото му изглеждаше малко по-голямо от онова в челото Джанет Солтър. Но лицето на Холанд беше по-широко от нейното, така че симетрията не беше нарушена.

Началникът на полицията Томас Холанд.

Тялото му се отпусна, под главата му се образува локва кръв. Телефонът в джоба му иззвъня.