Лий Чайлд
61 часа (20)

20

Стенният часовник звучно тиктакаше. Всяка отминала секунда беше малка победа за Ричър. Безредиците в затвора не можеха да продължат вечно. Началната им фаза би трябвало да е кратка. Вземане на заложници, окупиране на територии, после следва затишие. Това бе времето за тактически корекции. И за прегрупиране на надзирателите. А също така и за освобождаване от наряд на част от полицейските подкрепления. Ричър го знаеше.

Следователно го знаеше и нападателят.

Ричър не разбираше защо още го няма. Мишената му бе само една старица, затворена в къщата си. Какво чакаше?

* * *

В десет и половина Джанет Солтър предложи да направи кафе, но Ричър не й позволи. Може би онзи чакаше точно това. Електрическата кана се нуждаеше от вода. А тя идваше от чешмата на мивката, която се намираше под прозореца. Ангажираната с тази дейност посивяла глава на половин метър отвъд стъклото със сигурност ще бъде изкушаваща мишена. Затова той сам направи кафето, но след внимателна проверка на околността. Която се оказа ненужна. Измъкна се от задната врата без шуба, шапка и ръкавици. Студът се стовари отгоре му като леден юмрук. Страшен студ. Пронизващ, сковаващ. Далеч под нулата. Толкова далеч, че той дори не си направи труда да отгатне градусите.

Прибра се обратно. Навън не дебнеше никой. Защото беше почти невъзможно. Само за минута човек би започнал да трепери толкова силно, че не би могъл дори да вижда, а камо ли да се прицели. След час положително би изпаднал в кома, а след два би умрял.

След тези разсъждения състоянието на нещата се поизясни. Дългото незабелязано промъкване през снега отпадаше. Опасността щеше да дойде отпред. Нападателят трябваше да се появи с автомобил, да изскочи от него и да действа светкавично. Ричър изчака каната да забълбука, напълни две чаши и ги отнесе в гостната. Там обяви промяната в плана — през следващия час двамата щяха да се редуват на прозореца, през десет минути.

 

 

Следващият час се точеше бавно. Никой не се появи пред къщата. Светът навън беше мъртъв. Дълбоко замразен. Нищо не помръдваше, освен вятъра. Духаше от запад, силен и стабилен. Отвяваше сухия сняг, ледът под него леко проблясваше на лунната светлина. Величествена и сурова демонстрация на природната стихия. Джанет Солтър докосна регулатора на стената и отоплението се усили. Грешка, поклати глава Ричър. Топлината прави хората сънливи. Но не можеше да я остави да мръзне. Беше чел достатъчно истории за замръзнали в домовете си възрастни хора, станали жертва на хипотермията.

— Някога били ли сте тук през зимата? — попита тя.

— Не съм бил тук през никой сезон — отвърна той.

— А в Северна Дакота?

— Бил съм единствено в Дакота Билдинг в Ню Йорк.

— Тя е кръстена на това място — кимна Джанет Солтър. — Когато са я строили, градът е стигал само до Трийсет и четвърта улица. Жилищното строителство нагоре до Седемдесет и втора изглеждало налудничаво, да не говорим за Уест Сайд. Все едно да живееш в Дакота, казвали хората. Така се родило името. Предприемачът, който построил Дакота Билдинг, притежавал част от акциите на „Шевни машини Сингер“. Което ни връща към кутийката с машинно масло, която използвахте преди известно време. Светът е малък, нали?

Ричър я остави да говори. Пропускаше голяма част от казаното, бе насочил вниманието си изцяло към улицата. Мисис Солтър се впусна в дълги обяснения за историята на щата. Търговци и изследователи, експедицията на Луис и Кларк, сиуксите, златната треска, вождовете Лудият кон и Седящият бик, Форт Пиер, генерал Къстър, Черните хълмове, клането в Ундед Ний, прашните бури, някакъв тип на име Брокоу, за когото тя твърдеше, че бе работил в телевизията.

Единайсет без пет през нощта.

Оставаха двайсет и девет часа.

 

 

Ричър приключи осмата си обиколка на вътрешния периметър. Не забеляза нищо обезпокоително. Зад прозорците се виждаше само бяла пустош, осветена от лунните лъчи. Тишината се нарушаваше единствено от циркулацията на водата в тръбите за отопление и острото пропукване на леда по первазите, което свидетелстваше за усилващия се студ. Земята беше попаднала в леден капан. Той се замисли за пионерите авантюристи, които беше споменала Джанет Солтър. Какво ги бе задържало на това място, по дяволите?

Гласът й го настигна, докато се спускаше обратно по стълбите.

— Някой идва! — предупреди тя.

Ясно и високо, но без допълнителна информация. Без числа, местоположение, посока или описание. Той влезе в гостната, плъзна се покрай нея и приближи прозореца. Някакъв човек вървеше пеша по средата на улицата, идвайки отляво. Дребен, почти безформен в огромната си шуба с качулка. На лицето му имаше скиорска маска. Плюс шал, ръкавици и ботуши. Ръцете му бяха празни, отпуснати покрай тялото.

Придвижваше се бавно и внимателно и гледаше къде стъпва. Спря пред алеята за автомобили на Джанет Солтър и остана там.

— Познавате ли го? — попита Ричър.

— Почакайте — отвърна тя.

Човекът започна да се обръща. Направи скован полукръг и спря. Главата му беше извърната надолу, към началото на уличката. Оттам се появи куче. Голямо, с гъста бяла козина. Човекът се обърна и продължи нагоре, следван от кучето.

— Съсед — обяви Джанет Солтър. — Всъщност съседка. Мисис Лоуъл. Трудно ми беше да я разпозная в тези дрехи.

Ричър изпусна въздишка на облекчение.

— Не е ли съпруга на полицай със същото име?

— Беше. Полицай Лоуъл се изнесе преди една година. Имаха някакви разправии.

— Какви разправии?

— Не знам.

— Днес видях този Лоуъл. Питърсън го нарече странна птица, защото четял книги.

— Наистина е така. Често е идвал да заема книги от библиотеката ми. И той е от стар род като мен.

— Познавате ли партньора му?

— Полицай Каплър? О, да, виждала съм го.

— И?

— Преселник от Флорида. Което ми се стори доста странно.

— И на мен — рече Ричър и проследи мисис Лоуъл, която изчезна нагоре по уличката, следвана от кучето си.

 

 

Не проговориха в продължение на половин час. Часовникът в главата на Ричър отмерваше последните минути преди полунощ.

— Уморена ли сте? — попита той.

— Не съм си задавала този въпрос — отговори Джанет Солтър.

— Легнете си, ако искате. Мога да се оправя и сам.

— Като стоите прав, за да чуя, когато заспите и паднете на пода?

— Няма да заспя — усмихна се Ричър.

— А аз няма да си легна. Трябва сама да се справя с всичко това. Изобщо не биваше да ви замесвам.

— Споделеният проблем е половин проблем.

— Може да ви убият.

— Едва ли.

— Женен ли сте?

— Не — отвърна той, без да отделя очи от прозореца.

— А били ли сте някога?

— Не.

— Единствено дете?

— Имах брат, с две години по-голям от мен. Работеше в Министерството на финансите. Загина при изпълнение на служебния си дълг.

— Съжалявам.

— Нямате вина за това.

— Винаги ли отклонявате съчувствието по този начин?

— В повечето случаи.

— Значи сте последна издънка на фамилията.

— Предполагам. На неособено голяма фамилия.

— Също като мен. Всичките ми прадеди са били разбойници.

— Къде се е намирала златната ви мина?

— В Черните хълмове. Защо?

— Питърсън е на мнение, че военните съоръжения западно от тук са главно подземни. А аз се питам дали не са използвали някакви стари галерии.

— Не, тук няма галерии. Само дебел пласт прерийна почва, под който има скала.

— Родителите ви бяха ли живи, когато заминахте за колежа?

— Защо питате?

— Защото, ако са били живи, вероятно са ви съобщавали всички местни новини в писмата си. Включително слуховете и клюките. Може би са споменали нещо и за онова място. Недостатъчно, за да привлече вниманието на аналитичния ви ум. Нещо незначително.

— Нищо, което си струва да бъде споменато.

— Опитайте все пак.

— Единственото, което знам, е, че съоръжението е било построено, но не е било използвано. Може би защото целта на строителството е била отблъскваща. Около нея е имало и някакъв скандал.

— Каква е била целта на строителството?

— Не знам. Никой не я е споменавал пред мен.

Пет минути преди полунощ.

Оставаха двайсет и осем часа.

Никой не идваше.

 

 

На хиляда и шестстотин километра от там, в Тексас, две бързи коли глътнаха осемдесетте километра на юг от Худ, за по-малко от четирийсет минути. В тях пътуваха шестима мъже, всичките служители на Специална част 110, всичките с ранг сержант и желание да станат офицери, всичките наясно, че могат да получат повишение именно след успешното изпълнение на текущата задача. Напуснаха главния път, прекосиха центъра на Джорджтаун и откриха автобусното депо. Беше полунощ, всичко тънеше в тишина. Хладен въздух, боклуци и воня на разлято дизелово гориво. Трафик липсваше. Оставиха колите една пряка по-нататък, пред някакви заложни къщи и адвокатски кантори, а после поеха в посоката, от която бяха дошли. Оглеждаха се за мотели. Първият се оказа ниска тухлена постройка с напукан покрив от асфалтова смес, почти скрит зад огромен паркинг. Вторият беше непосредствено до него, на самата улица, изцяло направен от червено дърво. Дванайсет стаи, табела на висок стълб, рекламираща безплатна кабелна телевизия, включена закуска и липса на свободни места.

Офисът беше първата врата вляво.

Нощният администратор дремеше зад бюрото си.

Резервният ключ беше в чекмеджето.

Шестимата специални агенти се разделиха. Трима тръгнаха към стаята, трима минаха отзад. Единият от тримата пред вратата се дръпна на няколко крачки, готов за всичко. Другите двама нахлуха в стаята, но тя беше празна. С пистолети в ръце и мощни фенерчета в лицата на сънливите клиенти, те бързо провериха и останалите стаи.

Техният човек не беше там.

 

 

Ричър предприе поредната обиколка на къщата на Джанет Солтър. Вече беше свикнал със звуците в нея — скърцането на дъсчения под и на стълбата, острата извивка на една от отоплителните тръби, която съскаше по-силно от останалите, прозоречната рамка, която леко вибрираше от поривите на вятъра. Въздухът променяше миризмата си. Килимите и пердетата излъчваха специфичен аромат на старо, който не беше неприятен. На боядисана прежда, прашно кадифе, нафталин, восъчна политура за мебели, дим на пури и лули. Ричър го усещаше навсякъде, включително в машинното масло, с което бе смазал револверите.

Той се върна в гостната. Револверът на Джанет Солтър все още беше в джоба й. Дланта й лежеше върху ръкохватката.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Стигнах до заключението, че съм привилегирована.

— В какъв смисъл?

— Мога да живея според принципите си. Вярвам, че обикновените граждани трябва да се изправят срещу злото. Но едновременно с това вярвам в процедурите. Обвиняемият има право на справедлив процес, има право да обори показанията на свидетелите на обвинението. Всъщност само приказки, нали? Не всеки получава шанс да измине този път. Аз обаче го получих.

— Справяте се чудесно — рече Ричър, мина покрай нея и се приближи до прозореца.

После видя подскачащите светлини на фаровете.

Колата се приближаваше с висока скорост.