Лий Чайлд
61 часа (35)

35

Полицаят от улицата слезе от колата и се присъедини към суматохата. Ричър беше сигурен, че и другите двама в колите са тотално объркани. В момента сигурността на Джанет Солтър беше равна на нула. Затова той опита да задържи част от вниманието си върху прозореца на гостната, а другата използва за оценка на ситуацията, вслушвайки се в гълчавата. Не беше трудно. Фактите изглеждаха безпощадно ясни: изпълнявайки последните заповеди на началник Холанд, подчинените му бяха в състояние на бойна тревога. Това означаваше продължаващо присъствие на моторизирани патрули по улиците и изострено внимание. Полицейски коли преминаваха по всяка улица най-малко веднъж на двайсет минути. Оглеждаха пешеходците, отбелязваха присъствието на автомобили и пикапи, проверяваха се паркинги и алеи.

Патрулката на новоназначения полицай Монтгомъри беше навлязла в заснежения паркинг североизточно от центъра на града. Там Монтгомъри бе забелязал колата на Питърсън, с работещ двигател и свалено странично стъкло. Бронята й опирала в гола тухлена стена. При последвалата проверка Монтгомъри установил, че колата не е празна. Питърсън лежал странично на предните седалки с огнестрелна рана в главата.

 

 

Ричър остана до прозореца, вперил поглед в пустата улица. Мислеше за Питърсън. Чуваше гласовете на полицаите, които навлизаха във фазата на отрицанието. Не, информацията сигурно е погрешна, твърдеше един от гласовете. Това не може да бъде! Теоретично е възможно, но е малко вероятно, поклати глава Ричър. Понякога оперативните рапорти не бяха стопроцентово достоверни. Прострелните рани в главата създаваха погрешно впечатление. Дълбоката кома можеше да бъде сбъркана със смъртта. Но в деветдесет и девет от сто случая надеждата е просто губене на време. Ричър го знаеше, защото беше оптимист, но не и глупак.

 

 

Пет минути по-късно лошата новина беше потвърдена от самия началник Холанд. Той паркира колата си пред къщата и се насочи към вратата. С три точки в дневния ред. Първо, да съобщи лично новината на подчинените си. Второ, да ги накара да се върнат към служебните си задължения. Изпрати патрулния полицай обратно в колата навън, нареди на жените от дневната смяна да се върнат в леглата, а на тези от нощната да заемат местата си — едната в библиотеката, а другата във входното антре. Гласът му беше спокоен, твърд и авторитетен. Като на истински командир. Може би не беше съвсем на себе си, несъмнено беше объркан, но все пак се движеше и издаваше заповеди. В общи линии се представяше далеч по-добре от много командири в подобна ситуация, които Ричър беше имал случай да наблюдава.

Третата точка в дневния ред на Холанд беше нещо средно между покана и заповед. Той влезе в гостната, погледна Ричър и го помоли да отидат заедно на местопрестъплението.

 

 

Джанет Солтър се беше събудила от шума и чакаше в кухнята. Ричър отиде при нея. Беше напълно облечена, с револвер в джоба. И прекрасно знаеше какво щеше да й каже той. Затова нетърпеливо махна с ръка и отсече:

— Спокойно! Знам какво трябва да правя!

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Мазето, оръжието, паролата.

— Кога?

— В момента, в който се случи нещо. — Замълча за миг, после добави: — Или преди това. Например сега.

— Добра идея — кимна Ричър. — Онзи тип със сигурност е някъде наблизо.

— Знам какво да правя — повтори тя.

 

 

Ричър седна на предната седалка. Холанд направи обратна маневра и пое към центъра. При градинката зави наляво, после надясно. Минаха покрай кафенето и магазина за дрехи, в който Ричър беше направил покупките си. След още няколко завоя по задните улички излязоха на дълъг прав участък с двуетажни тухлени къщи от двете страни. Квадратни и безлични. Може би бяха някогашни магазини, офиси или складове. Повечето бяха в лошо състояние. Изглеждаха изоставени. Три вече бяха съборени, образувайки широко празно място. Дупка с размери трийсет и пет на дванайсет метра, превърната във временен паркинг. Може би оживен през деня, но напълно пуст нощем. Заснежената му повърхност беше прорязана от отдавна замръзнали следи от гуми.

Празното пространство се охраняваше от две патрулни коли. Червените им лампи бавно се въртяха и хвърляха танцуващи отблясъци по снега. Първо надалеч, после наблизо. След това отново надалеч и пак наблизо. Във всяка от колите имаше по един полицай. Ричър не ги познаваше. Просто си седяха вътре. Любопитни минувачи липсваха. Беше прекалено късно и прекалено студено за зяпачи.

Колата на Питърсън беше спряла в дъното на паркинга, малко вляво. Двигателят й продължаваше да работи. Лявото стъкло беше свалено. Предпазната решетка на бронята беше плътно опряла в тухлената стена на съседната къща.

Холанд спря на завоя и слезе. Ричър го последва. Побърза да дръпне ципа на шубата и да нахлупи шапката над ушите си. Уличката, на която се намираха, беше на завет, така че студът беше поносим. Навлязоха в паркинга. Нямаше опасност от унищожаване на веществени доказателства, защото липсваха такива. Замръзналият сняг наподобяваше нагъната ламарина, но по-твърд. Без пресни следи от гуми или стъпки. Лъскав и хлъзгав. Двамата бавно се насочиха към задната част на колата, стъпвайки внимателно по леда. Ауспухът търпеливо мъркаше. Автомобилът приличаше на верен слуга, очакващ поредната заповед на господаря си.

Тръгнаха към вратата откъм шофьора. Ледът скърцаше под краката им. Надникнаха през сваленото стъкло. Краката на Питърсън бяха останали в кухината под волана, а тялото му беше извито в кръста. Беше полегнал на една страна. Пистолетът му беше в кобура. Главата му беше отметната назад, с извита шия. Бузата му беше притисната в тапицерията. Сякаш наблюдаваше нещо интересно върху вътрешния панел на дясната врата.

Ричър се обърна и заобиколи отзад. Коленете му за миг изчезнаха в облачетата бяла пара, излитаща от ауспуха. После се изправи до дясната предна врата и я отвори. Ръката му беше защитена от ръкавицата. Приклекна и срещна безжизнения поглед на Питърсън. В средата на челото му зееше дупка като трето око. Входяща рана вследствие на перфектен изстрел. Същата като на адвоката, когото бяха открили на шосето източно от града. Почти сигурно причинена от 9-милиметров куршум, изстрелян отблизо. По кожата се виждаха едва доловими следи от барут, наподобяващи избеляла татуировка. Полицаят беше застрелян от около метър и половина.

Изходяща рана нямаше. Куршумът беше останал в главата на Питърсън. Смачкан и деформиран. Нещо доста необичайно за 9-милиметров, изстрелян от близко разстояние. Но не и невъзможно. Очевидно черепът на Питърсън бе доста здрав.

Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Ричър имаше достатъчно познания по балистика и биология и бе виждал много мъртъвци, за да бъде сигурен в това. Но въпреки това провери. Смъкна ръкавицата и опря два пръста до студената кожа зад ухото на Питърсън. Пулс нямаше. Нищо, освен усещането, че докосва труп. Отчасти мек, отчасти твърд, но вече безкрайно далеч от живота.

Ричър отново сложи ръкавицата си.

Лостът на автоматичните скорости, монтиран на колоната на волана, все още беше в позиция „драйв“. Отоплението беше включено на двайсет градуса. Потенциометърът на радиостанцията беше почти изключен. От слушалката долитаха тихи, неразбираеми гласове, накъсани от пропукването на статичното електричество.

— Ясно — рече Ричър.

— Достатъчно ли видя? — попита Холанд.

— Да.

— Какво се е случило?

— Не знам.

— Защо не се е прибрал направо у дома?

— Не знам.

— Търсил е стрелеца — каза Холанд.

— Всички го търсите.

— Но тази вечер не е имал такава заповед. Проявил е самоинициатива. Знаеш ли защо?

— Не.

— Искал е да те впечатли.

— Мен?

— На практика ти беше неговият ментор. Помагаше му. И вероятно си го насърчавал.

— Така ли?

— Каза му какво да прави с убития адвокат. Забрави ли онези снимки? Каза му какво да прави и с мъртвия рокер. Обсъждахте вариантите. Той щеше да бъде следващият полицейски началник и искаше да бъде достоен за доверието. Готов да се вслушва във всякакви съвети.

— Не съм му казал да търси стрелеца посред нощ съвсем сам.

— Но той гореше от желание да разреши случая.

— Като всички останали.

— Искал е да спечели уважението ти.

— Твоето също — въздъхна Ричър. — Може би е искал да се реваншира за глупостите, които ти изтърси по радиостанцията тази вечер. За дрогата. Накарал си го да се почувства като измамник.

Настъпи кратко мълчание.

После Холанд смени темата.

— Какво се е случило тук? — попита той.

— Видял е някого на паркинга. Почти сигурно в кола или пикап. Много е студено за придвижване пеша. Навлязъл е в паркинга, направил е широк кръг и е спрял до него. Съвсем близо. Намалил е радиото и е свалил стъклото, готов за разговор. Но онзи просто е вдигнал оръжието си и го е застрелял. Той е паднал на една страна, а кракът му се е изплъзнал от спирачния педал. Колата е продължила напред и е спряла в стената.

— Повторение на ситуацията с адвоката.

— Почти.

— Бързо ли е станало?

— Изстрелите в главата обикновено са такива.

Замълчаха. Стояха неподвижни, леко потръпващи от хапещия студ.

— Не трябва ли да потърсим гилзата? — обади се след известно време Холанд.

Ричър поклати глава.

— Отскочила е в колата на стрелеца. Също като при адвоката.

Холанд замълча, но въпросът остана в очите му. Кой, по дяволите, е този тип?

Труден въпрос. С неприятен отговор.

— Сега разбирам защо ме извика тук — рече Ричър. — Искаш да направя заключението вместо теб. Да го изрека ясно, на висок глас. Аз, а не ти. Защото съм страничен човек.

Холанд не каза нищо.

— Нека не ходим там — добави Ричър. — Поне не веднага. Нека помислим малко.

 

 

Върнаха се в участъка. Холанд паркира на запазеното за него място, слезе от колата и тръгна към входа между контейнерите за смет. Влязоха в общата зала и се насочиха към бюрото на Питърсън в дъното.

— Провери съобщенията му — рече Холанд. — Гласова поща и имейли. Може би ще открием нещо, което го е отвело там.

— Хващаш се за сламки — поклати глава Ричър.

— Позволи ми това право.

— Дали изобщо се е отбивал тук? — попита Ричър.

— Не знам.

— Имал ли е време да го направи?

— Вероятно не. Но ние при всички случаи трябва да проверим съобщенията му. Нуждаем от стопроцентова сигурност.

— Ти ги провери. Ти командваш участъка, а аз съм обикновен гражданин.

— Не знам как — въздъхна Холанд. — Така и не се научих. Хич ме няма с техниката. Аз съм от старата школа и всички го знаят. Андрю беше бъдещето.

Ричър се настани пред компютъра. Оказа се, че няма нужда от парола. Нито пък от ПИН код. Всичко беше настроено за бърз достъп без никакви усложнения. На гласовата поща имаше само едно съобщение. От Ким Питърсън, изпратено отдавна, малко след шест вечерта. По това време съпругът й и Ричър се бяха върнали в къщата на Джанет Солтър веднага след като бяха изгледали записите на наблюдателните камери в затвора.

В гласа й се долавяше някаква особена смесица от паника и храброст, недоволство и примирение.

— Кога ще се прибереш у дома? — попита тя.

Ричър се прехвърли на електронната поща. Имаше свалени два имейла. Първият беше от централата на АБН във Вашингтон. От там потвърждаваха мнението му, че в обекта западно от Болтън, Южна Дакота, няма подземна лаборатория за производство на метамфетамини. Това било доказано от скъпоструващи сателитни снимки. Благодаряха на Питърсън за проявения интерес и го съветваха да се свърже отново с тях, в случай че се сдобие с нова информация.

Вторият имейл съдържаше рутинни сведения от магистралните патрули в целия щат. Много обекти за издирване, на които трябваше да се обърне внимание. Например три коли и четири пикапа, откраднати на различни места в щата, един задигнат снегорин от депото за поддръжка на магистралите източно от Мичъл, плюс камион за обезледяване и цистерна с помпа, отмъкнати от двама служители на гражданското летище източно от Рапид Сити, открадната пушка „Итака“ в град Пиер, четирима заподозрени в неуспешен опит за кражба с взлом в Сиукс Фолс, изчезнали с шевролет „Събърбан“, модел 1979 г. И накрая — личният принос на Питърсън под формата на сведения за заподозрян в убийство болтънски барман, избягал с Форд пикап, модел 2005 г.

— Нищо — поклати глава Ричър.

Холанд седна на един от столовете.

— Добре — каза той. — А сега да вървим.

— Имам три въпроса — добави Ричър. — Защо адвокатът е спрял толкова доверчиво на пътя? Защо Питърсън е отишъл на онзи паркинг? И защо са го убили точно тази нощ?

— Отговори?

— Защото адвокатът се е чувствал в безопасност. Питърсън — също. И защото ти обяви по радиостанцията за разкритото депо с дрога.

— Стрелецът е един от нас — кимна Холанд. — Ченге.

Дванайсет без пет.

Оставаха четири часа.