Лий Чайлд
61 часа (22)

22

Ричър планираше да спи до осем, но го събудиха в шест и половина. Питърсън се появи в стаята и по силата на някакъв примитивен инстинкт ритна леглото, след което благоразумно се дръпна назад. Беше преценил, че това е най-разумният подход. Далеч по-добър от навеждането над леглото, което положително щеше да доведе до счупване на една от ръцете му.

И със сигурност беше прав.

— Какво? — дрезгаво попита Ричър.

— След по-малко от час ще се съмне — отвърна Питърсън.

— Е, и?

— Трябва да тръгваш.

— Къде?

— За лагера на рокерите. Нали сам пожела?

 

 

Джанет Солтър вече беше в кухнята. Напълно облечена, тя приготвяше кафе. Старата електрическа кана гъргореше и подсвиркваше.

— Трябва да изляза — съобщи й Ричър.

— Знам — кимна тя. — Мистър Питърсън ми каза. Ще се оправите ли?

— Надявам се.

— Не виждам как. Там има поне стотина мъже, а вие разполагате само с шест патрона.

— Нуждаем се от информация.

— Въпреки това.

— Имам Четвъртата поправка на своя страна. Стига ми. Ако пострадам или не се върна, ченгетата ще получат достатъчно основания за обиск. Но рокерите не го искат и по тази причина ще пипат с ръкавици.

— Трудно ми е да си го представя.

— Вие ще се оправите ли тук?

— Надявам се.

— Ако полицаите отново се оттеглят, вземате револвера и се заключвате в мазето. Няма да отваряте на никого, с изключение на мен.

— Ще ни трябва ли парола?

— Коя е любимата ми книга?

— Нали казахте, че нямате такава?

— Наистина нямам. Значи това ще бъде верният отговор.

Каната утихна и Ричър щедро напълни една от шестте бели чаши, подредени на плота.

— Дали полицаите отново ще се оттеглят? — попита Джанет Солтър.

— Вероятно не.

— В затвора може да избухнат нови размирици.

— Едва ли. Подобни бунтове са рядко явление. Като революциите в историята. Нуждаят се от подходящи условия.

— А ако стане бягство?

— Това е още по-малко вероятно. Бягството е трудна работа. Надзирателите вземат необходимите мерки.

— Значи край на проблемите ми, така ли?

— Възможно е.

— Ще се върнете ли тук?

— Мисля, че магистралата все още е затворена.

— А какво ще правите, когато я отворят?

— Не знам.

— Според мен ще поемете за Вирджиния — каза Джанет Солтър.

— Тя може би е омъжена.

— Трябва да я попитате.

— Може би ще го направя — усмихна се Ричър.

 

 

Питърсън го инструктира в антрето. Резервната кола без отличителни знаци чакала отвън, затоплена и с работещ двигател. Била надеждна, минала неотдавна на преглед. С пълен резервоар, вериги на задните колела и зимни гуми на предните. Нямало пряк път до лагера. Трябвало да тръгне първо на юг, по посока на магистралата. На километър и половина преди детелината да завие на запад и да поеме по стария път, успореден на магистралата.

— Същият, на който са убили адвоката — кимна Ричър.

— Да, но доста по на изток. Не трябва да спираш, ако някой ти махне.

— Няма — отвърна Ричър. — Можеш да бъдеш сигурен.

Трябваше да кара по този път в продължение на осем километра, а после да завие надясно по тесен и прав като стрела междуселски път, построен от военните преди петдесет години. Отсечката била дълга три километра и свършвала пред лагера. Там имало петнайсет дървени къщички, наредени в две редици в посока изток-запад. Плюс старата каменна постройка.

— Каменната постройка е последната вляво — приключи Питърсън.

Седем без пет сутринта.

Оставаха двайсет и един часа.

 

 

На две хиляди и седемстотин километра в южна посока беше осем без пет сутринта. Приключил със закуската, Платон се готвеше да наруши един дългогодишен навик. А именно да прескочи посредника в онази градска вила с високи стени и да се обади директно на човека в Щатите.

Набра номера.

Насреща вдигнаха.

— Свидетелят мъртъв ли е? — попита той.

Кратко мълчание.

— Знаеш, че между двете трябва да има известна пауза — отвърна неговият човек.

— Колко време измина досега?

Човекът му знаеше какво да отговори.

— Твърде много — каза той.

— Правилно — кимна Платон. — Снощи организирах безредици в затвора.

— Знам.

— Но явно не си се възползвал от тях.

— В къщата имаше човек.

— И?

— Нямах инструкции.

— Това ли е отговорът ти? Наистина ли се нуждаеше от инструкции?

— Допуснах, че има усложнения, за които не съм бил уведомен.

Платон бавно изпусна въздуха от гърдите си.

— Знаеш ли как мога да те накажа?

Човекът насреща имаше правилния отговор.

— Знам, но не искам дори да си мисля за това.

— Правилно — кимна Платон. — Искам да бъдеш по-концентриран и да не забравяш какъв е залогът.

— Ще убиеш най-скъпия ми човек.

— Положително — потвърди Платон. — Но първо ще има известно забавяне, както ти е добре известно. Ще я осакатя и обезобразя, но ще я оставя да поживее още година. После ще я убия. Наясно ли си?

— Да.

— В такъв случай действай. Не ме интересуват никакви зяпачи. Затрий целия шибан град, ако трябва. Или целия шибан щат. Между другото на колко възлиза населението на Южна Дакота?

— Около осемстотин хиляди души.

— Ясно. Това е горната граница на пораженията, които можеш да причиниш. Залавяй се за работа.

— Слушам. Обещавам да я свърша както трябва.

Платон остави слушалката и си наля още една чаша кафе.

 

 

Резервната кола се оказа още един Форд „Краун Виктория“, тъмна на цвят. Вътре миришеше на прах. Отоплението й беше включено на 20 градуса по Целзий, а вентилаторът виеше на максимални обороти, за да поддържа тази температура. Времето беше претърпяло дълбока промяна, преминавайки в друго измерение. Температурата стремително падаше. Земята беше твърда като камък, а снежинките във въздуха бързо се превръщаха в микроскопични късчета лед, понесени от вятъра. Много остри парченца лед, които оставяха ледените си траектории по челното стъкло. Чистачките не можеха да ги отстранят, а просто скърцаха върху тях. Ричър превключи на размразяване и изчака появата на концентричните кръгове, причинени от топлия въздух.

После потегли.

Направи маневра по ширината на уличката и колелата заподскачаха по втвърдените коловози. Патрулката в долния край се отмести, за да му направи път. Той зави надясно и пое към покрайнините на града. Коловозите, които до вчера бяха меки, днес бяха твърди като бетонни окопи. Той изпита чувството, че управлява влак по релси. Нямаше нужда да върти волана. Веригите на задните колела разбиваха леда на ситни късчета, а предните се търкаляха по ширината на коловозите и осигуряваха клатушкащо се движение напред. Светът наоколо беше чисто бял. Небето просветляваше, но без слънце. Въздухът тежеше от ледените игли. Миниатюрни като фин прах. Или като водни изпарения. Вятърът духаше отдясно наляво спрямо позицията на колата и бе образувал тънко ледено покритие по електрическите стълбове и коловете на близките огради. Едва забележимите жици бяха увиснали на изток, сякаш целият свят се беше наклонил на една страна.

Ричър стигна отбивката, която се намираше на километър и половина преди детелината. Излизането от замръзналите коловози се оказа трудна работа. Наложи се да завърти волана докрай и да измъква гумите една по една, намалявайки скоростта до пълзене. Четири отделни изкачвания, последвани от още толкова спускания. Той откри други, водещи на запад коловози и пое по тях, включвайки автопилота на осем километра разстояние. След като ги измина, повтори маневрата за промяна на посоката и пое на север към лагера. Новият път беше различен. По него липсваха коловози, защото липсваше и движение. Беше просто една лента от замръзнал сняг. Предните колела леко поднасяха. Вятърът зашиба лявото странично стъкло, набивайки микроскопични парченца лед. Пътят се издигаше и спадаше без видима причина. За леките завои наляво и надясно също нямаше обяснение. Явно ставаше въпрос за лошо строителство. Ричър намали скоростта и се концентрира. Всяко пропадане в канавката щеше да бъде фатално. Със сигурност щеше да замръзне, преди да се появи помощ. Дори една спукана гума щеше да бъде нещастие, защото болтовете на колелата положително бяха замръзнали.

Той измина бавно осем километра, после девет, десет. След което хоризонтът се промени. Пътят пред него изведнъж се разшири и изравни. Тотално и драматично. В здрача на утрото приличаше на истинска магистрала. Дори по-широк и по-равен. Някаква супермагистрала с шестнайсет платна. Величествено и сюрреалистично пътно съоръжение. Леко издигнато над околния терен, абсолютно гладко и право в продължение на три километра и половина.

И почистено от снега.

Върху сивия бетон нямаше нито една снежинка. Беше гладък като стъкло, изметен и осолен. Високите купчини от двете му страни бяха пресовани и подредени на равни кубове, които пречеха на вятъра да навява нов сняг. Микроскопичните парченца лед профучаваха на метър и половина от настилката и изчезваха на изток. А самата настилка беше суха като посред лято.

Ричър намали и стъпи върху нея. Веригите затракаха, но предницата се движеше плавно, без отклонения. Той увеличи скоростта и напрегна взор. На хоризонта се виждаха някакви светли петна. Дървени къщи, спретнато подредени в една редица. На около три километра разстояние. Колата се тресеше. Веригите не вършеха работа на сухия бетон.

Ричър продължи напред.

След осемстотин метра забеляза някакво оживление. След още сто разбра какво е.

Пикапи с прикачени снегорини разчистваха пътя, движейки се напред-назад. Много пикапи. Трийсет, а може би четирийсет. Зад тях се виждаше редица от едри, облечени в черно мъже с лопати в ръце. На известно разстояние зад тях други разхвърляха нещо с ветрилообразни движения на ръцете. Като фермери, които хвърлят храна на кокошките си. Вероятно сол. Или пясък, ситен чакъл или някакъв химикал за размразяване. А може би и трите заедно. Почистването обхващаше целия лагер. Явно бяха решили да го излъскат до блясък, също като пътя.

Къщите бяха построени от трупи, вече леко потъмнели. Не бяха съвсем нови, но не бяха и много стари. Вляво зад първата редица се виждаше покривът на стара каменна сграда. Висок и стръмен, покрит с плочи, върху които се беше натрупал 30-сантиметров сняг. От него стърчаха два комина, облицовани с плочки. Покривите бяха покрити с дебела насмолена хартия, от която стърчаха ламаринени кюнци. Между покривите висяха електрически жици, а самите къщи бяха свързани с бетонни пътечки, всичките старателно почистени от снега, който беше струпан на спретнати преспи от двете им страни. Пред вратите се виждаха издължени форми, подредени една до друга и покрити с черен брезент. Вероятно мотоциклети, при това големи. Трийсетина на брой. Може би „Харли“, надеждно опаковани за зимния период.

Ричър намали скоростта и спря на петдесетина метра от първия ред постройки. Хората с черни гащеризони спряха работа и започнаха да оглеждат колата му. Ръцете им в ръкавици лежаха върху дръжките на лопатите. Хвърлячите на сол също прекратиха дейността си. Пикапите започнаха да спират един по един. Боботенето на моторите им потъна във воя на вятъра.

Ричър отмести крак от спирачката и колата пропълзя напред. Никой не помръдна. Колата измина десет метра, после още десет. Спирачката отново влезе в действие. Беше стигнал достатъчно близо. Термометърът на таблото показваше външна температура минус двайсет и четири градуса, затова той остави двигателя да работи. При този студ после можеше и да не успее да запали. Някъде беше чел, че отвъд Полярния кръг често се налага да размразяват двигателите с помощта на бензинови горелки.

Ричър спусна наушниците на шапката си и вдигна яката на шубата. После дръпна ципа до брадичката си и започна да слага ръкавиците си. Първо лявата, после дясната. После излезе от колата.

Тълпата хора на двайсетина метра от него бързо нарастваше. Мъже, жени и деца. Може би стотина души, както можеше да се очаква. Безформени фигури, сгушени в шуби, шапки и шалове. Над главите им излитаха малки облачета пара, които се обединяваха в рехава завеса, а после изчезваха, отнесени от вятъра. Студът беше парализиращ и се усилваше. Сякаш атакуваше отвътре навън. Само след пет секунди Ричър започна да трепери. След десет лицето му изтръпна. Направи десет крачки и спря. Масленозелени панталони, бежова шуба, полицейска кола зад гърба му с регистрационни номера от Южна Дакота. Като цяло не изглеждаше достатъчно убедително.

Един мъж започна да си пробива път сред тълпата на двайсетина метра от него. С лявото рамо напред, после с дясното. Черно палто, шапка и ръкавици. Езикът на тялото му беше като на всеки човек по света, когото са принудили да прекъсне работата си. Раздразнителен, но и любопитен. За момент спря, прекара ръкавицата през лицето си и се замисли. После продължи напред. Секунди по-късно беше на метър пред тълпата.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Ричър.

— Разкарай се — отвърна мъжът.

Ричър тръгна напред. Една крачка, после втора, трета.

— Не си много любезен — подхвърли той.

— Къде пише, че трябва да бъда?

— Разхождаш се по земя, която е частна собственост.

— Как така?

— Аз съм военен. Изпратиха ме да проверя състоянието на армейското имущество. Правим го веднъж на две години, за да видим какво се нуждае от поддръжка. Твоите данъци в действие.

— Май се майтапиш.

— Мисли каквото искаш, но аз трябва да огледам обекта.

— Вече ти казах да се разкараш.

— Чух. Но не го възприех сериозно.

— Не можеш да се биеш със сто души.

— Едва ли ще се наложи. Като гледам, две трети от вас са жени и деца. Остават трийсетина мъже. Хайде, да речем, четирийсет. Но половината от тях са толкова дебели, че едва ли могат да се помръднат. Опитат ли се, положително ще си навлекат сърдечни проблеми. Поне петдесет процента от останалите са страхливци, които ще се разбягат. Остават осем, най-много десет истински мъже. А човек като мен струва колкото тях, а може би и повече. Лесна работа.

Не получи отговор.

— Освен това съм от армията — добави Ричър. — Ако се опитате да ме спрете, следващият ще се появи с танк.

За миг тишината беше пълна. Нарушавана единствено от воя на вятъра и трополенето на миниатюрните късчета лед по дървото. Мъжът насреща му огледа дрехите му и колата, после стигна до някакво решение.

— Какво искаш да видиш? — попита той.

— Каменната къща.

— Тя не е наша.

— Нищо тук не е ваше.

— Искам да кажа, че не я използваме.

— Не би трябвало да използвате каквото и да било.

— Правото на заселниците. Обектът е изоставен. Ние познаваме законите.

Ричър не каза нищо, а само се обърна наляво и тръгна успоредно на тълпата. Никой не го спря. Очите му за миг опипаха ъгловата къща. Скромна, с нищо незабележима постройка. Дълга около петнайсет метра, с две квадратни прозорчета и обикновена врата в тясната част. Снегът около нея беше старателно почистен. Каменната сграда се намираше точно отзад. Към нея водеха добре почистени пътеки.

Ричър се обърна.

— Защо сте почистили снега наоколо, след като не я използвате? — попита той.

Същият мъж отново пристъпи напред.

— Заради удоволствието от добре свършената работа.

Каменната къща изглеждаше доста странно. Сякаш беше копие на стара крайградска вила. Имаше си всичко — релефи и елементи от ковано желязо, фронтони и улуци. Сякаш някакъв богаташ беше направил всичко възможно, за да впечатли гостите си.

Но имаше и сериозни разлики. Една къща с градина, предназначена за гости, задължително трябва да има широки прозорци, докато тази разполагаше само с някакви ниши. Като оптическа илюзия. Подходящи по размери и форма, но без стъкла. Мястото им беше заето от каменни стени. Имаше навес над входа, но вместо обичайната врата имаше тежка метална плоча на солидни панти без никакви украшения. Отваряше се навън, а не навътре. Като всички блиндирани врати. Налягането отвън няма да я отвори, а ще я притисне още по-плътно към пантите. Беше снабдена с брава и дупка за ключ. Ричър опита бравата, но тя не помръдна. Дупката за ключа беше голяма. По-малка, отколкото за ключ от църква, но по-голяма от онези за брави, които се използват в обикновените домове. Стоманата около нея беше покрита със скреж. Ричър я изтри с палеца на ръкавицата си. По метала нямаше драскотини, което показваше, че ключалката не се използва всекидневно.

— Знаеш ли какво представлява това място? — попита той.

— А ти? — контрира мъжът, който беше тръгнал след него.

— Естествено. Искам да разбера дали нашите мерки за сигурност са ефикасни.

— Чували сме разни неща — рече мъжът.

— От кого?

— От работниците, които бяха тук.

— Какви неща?

— За атомни бомби.

— Казали са, че тук има ядрени оръжия?

— Не. Казаха, че това е някаква клиника.

— Каква клиника?

— Ами например, ако бъдем нападнати през зимата — да речем, в големи градове като Ню Йорк или Чикаго хората ще носят палта и ръкавици. Само лицата им ще бъдат обгорени. Разбира се, става въпрос за хора, които се намират на километри от епицентъра. Онези, които са по-близо, просто ще се изпарят. Но който оцелее, получава възможност да дойде тук и да получи ново лице.

— Пластична хирургия?

— Протези. Нещо като маски. Тук имало стотици хиляди такива.

 

 

Ричър направи пълна обиколка около странната сграда. Оказа се, че тя е еднаква от всички страни. Солидни каменни стени, фалшиви прозорци, фронтони и релефи. Някаква зловеща пародия. Интересна отвън, но само толкова. Тайните й можеха да се разкрият само ако се влезеше вътре. Което нямаше как да стане.

Той започна да се отдалечава. После, поддавайки се на внезапен импулс, спря рязко пред най-близката къща. Първата от задния ред, разположена на една линия с втората от първия. Тълпата го беше последвала, разтегляйки се на дълга опашка от мястото, на което го беше посрещнала. Приличаше на гигантски въпросителен знак, извиващ се по пътеките между къщите. Над нея висеше тънък облак пара. Най-близо до него бе мъжът, с когото бе разговарял.

Ричър бутна вратата и тя се полуотвори.

— Това не е ваше — обади се човекът.

— Издигната е върху наш бетон и това ми е достатъчно.

— Нямаш заповед.

Ричър не отговори. Дойде му до гуша от приказки. Беше прекалено студено. Лицето му изтръпна, зъбите го заболяха. Просто отвори вратата докрай и надникна вътре.

В къщата беше тъмно и топло. В дъното боботеше нафтова печка. Във въздуха се долавяше сладникавата миризма на течно гориво. Леглата бяха дванайсет, по шест край двете стени. В далечния край имаше оградена кабина, по всяка вероятност банята. Сиви одеяла, кашони със сгънати дрехи, пердета от зебло на квадратните прозорчета.

На леглото в далечния десен ъгъл на стаята седеше млада жена. Без палто, защото беше топло. Без шапка. Осемнайсет-деветнайсет годишна. Най-много двайсет. Беше малко мрачна, но безспорно красива. Дълга светла коса, силни и правилни черти на лицето. Висока и стройна. Ричър за миг си помисли, че я беше виждал някъде. Но не беше. Просто беше запомнящ се тип. Като Ким Питърсън. Типична жителка на Южна Дакота. Не знаеше откъде се бяха домъкнали тези типове, но явно използваха помощта на местните хора.

Отстъпи крачка назад и затвори вратата. Обърна се към мъжа, който продължаваше да пази двуметрова дистанция и попита:

— Ще ми покажеш ли и останалите къщи?

— Щом искаш — кимна рокерът, без да демонстрира някаква неохота.

Просто раздвижи краката си под дебелите дрехи и започна да отваря една след друга вратите на дървените къщички по пътеките. Четиринайсет от тях бяха абсолютно еднакви. Две редици легла, груби пердета, нафтови печки, кашони, сиви одеяла, сгънати дрехи. Никакви скамейки, никакви работни маси, никаква стъклени епруветки или газови горелки, никакво лабораторно оборудване. И никакви хора. Момичето в първата къща беше единственото, което беше останало на закрито, без да работи. Може би беше болно.

Последната дървена къщичка на втория ред се оказа кухня. Две готварски печки в дъното, няколко дървени маси край стените, грубо сковани лавици с чинии, купи, чаши и оскъдни хранителни запаси. Полупразни буркани с брашно, захар и кафе. Няколко самотни кутии с варива и спагети заемаха лавици, които можеха да поберат дузини.

Нямаше никакво лабораторно оборудване.

Ричър се сгуши в шубата и спря на пътека между две къщи. Колата му все още беше на мястото си, двигателят й окуражително мъркаше. Почистеният път зад нея се стесняваше към хоризонта. Широк, гладък, красив. Като ниско окосена трева. Без нито една дупка или пукнатина, въпреки че от изграждането му бяха изминали петдесет лета и петдесет зими. Имаш ли представа колко огромен е бил военният бюджет преди петдесет години, беше попитал гласът по телефона. От гледката, която се разкриваше пред очите му личеше, че тук, насред полето, са били излети най-малко четиристотин хиляди квадратни метра бетон, които после просто са били забравени.

— Желая ви приятен ден — рече Ричър и тръгна към колата си.

Девет без пет сутринта.

Оставаха деветнайсет часа.