Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
61 Hours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 94 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013 г.)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Лий Чайлд. 61 часа

ИК „Обсидиан“, София, 2010

Английска. Първо издание

Редактор Матуша Бенатова

Коректор Симона Христова

ISBN: 978-954-769-235-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

14

Джанет Солтър приготви обяда сама, а Ричър гледаше. Беше седнал в просторната кухня и следеше движенията й между хладилника, масата, печката и мивката. Впечатленията му от беглото описание на Питърсън не съвпадаха напълно с действителността. Тя със сигурност беше по-възрастна от седемдесет години, сивокоса, нито висока, нито ниска, нито дебела, нито слаба. Наистина изглеждаше блага и добродушна въпреки аристократичната си осанка. Приличаше на жена, свикнала на уважение и подчинение, може би от страна на многоброен персонал. И едва ли беше баба в истинския смисъл на думата. На пръста й липсваше венчална халка, а през последните петдесетина години в къщата явно не беше стъпвал детски крак.

— Вие сте един от нещастните пътници в онзи автобус — обади се мисис Солтър.

— В него имаше и по-нещастни от мен — отвърна Ричър.

— Разбира се, аз предложих къщата си. Тук има много място. Но при създалите се обстоятелства Холанд не щеше и да чуе.

— Мисля, че е постъпил правилно.

— Защото допълнителни хора биха затруднили действията на подчинените му?

— Не. Допълнителните хора биха пострадали в случай на нападение.

— Е, поне сте откровен. Казаха ми, че сте експерт. Служили сте в армията. На командна длъжност, предполагам.

— За кратко време.

— На елитна част.

— Така се наричахме — кимна Ричър.

— Според вас умно ли постъпих? — попита тя. — Или глупаво?

— В какво отношение, госпожо?

— Като приех да свидетелствам на процеса.

— Зависи какво сте видели.

— В смисъл?

— Ако сте видели достатъчно, за да бъде закован онзи тип, значи сте постъпили правилно. Но ако показанията ви са недостатъчни за това, може би се излагате на излишен риск.

— Видях каквото видях. Всички ме убеждават, че то е достатъчно за присъда, или „да бъде закован“, както се изразихте. Видях разговора, видях как проверяват стоката и предават парите.

— От какво разстояние?

— Двайсетина метра.

— През прозореца?

— Да, от вътрешността на един ресторант.

— Чисто ли беше стъклото? Или замъглено?

— И да, и не.

— Ясно ли видяхте всичко?

— Да.

— Какво беше времето?

— Хладно и ясно.

— Часът?

— Вечер.

— Осветен ли беше паркингът?

— Ярко.

— Добре ли сте със зрението?

— Малко съм далекогледа. Използвам очила само за четене, но за нищо друго.

— Каква беше стоката?

— Блокче бяла субстанция, плътно увито във восъчна хартия. Хартията беше леко пожълтяла. Върху нея беше изрисувана корона с три лъча и топчета накрая, създаващи илюзията за скъпоценни камъни.

— Видяхте всичко това от двайсет метра, така ли?

— Това е предимството на далекогледството. А и блокчето беше доста голямо.

— Нямате ли съмнения? Колебания, предположения?

— Никакви.

— Мисля, че ще бъдете страхотен свидетел.

Тя сложи обяда на масата. Салата в дървена купа, потъмняла от старост и от мазнина. Различни зеленчуци, плюс една консерва риба тон и твърдо сварени, все още топли яйца. Ръцете на Джанет Солтър бяха малки, с бледа пергаментова кожа. Старателно изрязани нокти, никакви бижута.

— Колко хора имаше в ресторанта по това време? — попита Ричър.

— Петима, плюс сервитьорката.

— Някой от тях видя ли какво става навън?

— Всички според мен.

— Но?

— Впоследствие заявиха, че нищо не са видели. Хората, които живеят на запад от тук, плашат другите. Мисля, че просто защото са там и защото са различни. Те са другите. Което само по себе си е смущаващо. Но на практика не са ни причинили зло, макар че живеем в напрежение. Не мога да отрека, че в него се съдържа скрита заплаха.

— Помните ли кога е била построена каменната сграда на онова място? — попита Ричър.

Джанет Солтър поклати глава.

— Началник Холанд и мистър Питърсън непрекъснато ми задават този въпрос. Но аз не знам повече от тях. По време на строителството съм учила на друго място.

— Хората казват, че то е продължило няколко месеца. Вероятно по-дълго от един учебен семестър. Не чувахте ли нещо по време на ваканциите?

— Учих в чужбина, пътуването беше скъпо. Не се връщах за ваканциите. Всъщност се върнах чак след трийсет години.

— Къде в чужбина?

— Англия. Оксфордският университет.

Ричър не каза нищо.

— Изненадан ли сте? — погледна го Джанет Солтър.

— Питърсън каза, че сте била учителка и библиотекарка — сви рамене Ричър. — В някое от местните училища, предполагам.

— Мистър Питърсън изпитва отвращение към възвишеността като всички жители на Южна Дакота. Но иначе е прав. Аз бях учителка и библиотекарка. В Оксфорд бях преподавател по библиотекознание и помагах при управлението на Бодлеанската библиотека. По-късно се върнах в Щатите и поех ръководството на библиотеката в Йейлския университет. Върнах се в Болтън, след като се пенсионирах.

— Коя е любимата ви книга?

— Нямам такава. А коя е вашата?

— Аз също нямам.

— Знам всичко за кризисния план в затвора — каза Джанет Солтър.

— Доколкото разбрах, той никога не е бил използван.

— За всичко си има пръв път. Рано или късно.

* * *

Платон пропусна обяда, което бе нещо необичайно за него. Рядко нарушаваше ритуала на хранене, който спазваше три пъти дневно. Прислугата му беше приготвила топла храна, но той не се появи в трапезарията. Вместо това закрачи по една извита пътечка сред храсталаците на имението с телефон на ухото, плувнал в пот. Неговият човек в американската Агенция за борба с наркотиците беше извършил рутинна проверка на разпечатките от обектите за подслушване и сега му отправяше предупреждение. Платон не обичаше предупрежденията. Обичаше решенията, а не проблемите. Човекът му в АБН знаеше това и вече беше осъществил контакт със свой колега. Нямаше начин да предотвратят ареста на онзи нещастен руснак, но можеха да го забавят до приключването на сделката. Това означаваше, че парите щяха да изчезнат, а Платон щеше да се измъкне по-богат и все така недосегаем. Цената беше четиригодишна стипендия в колеж. Колегата имал дете на шестнайсет, но нямал спестявания. Платон попита на каква сума възлиза тази четиригодишна стипендия и остана леко шокиран от отговора. За тези пари човек можеше да си купи една добра кола, нищо повече.

Оставаше само един проблем. Съоръжението в Южна Дакота представляваше обект с разностранно приложение. Много неща можеха да се продадат, но не всички. Някои от тях просто трябваше да бъдат изнесени. Както при продажбата на къща. Оставяш печката, но си прибираш канапето.

Той не се доверяваше на никого. И в повечето случаи беше прав. Понякога това му създаваше затруднения. Както в момента. Към кого да се обърне за опаковането и пренасянето? Със сигурност не и към фирмите, които предлагаха тези услуги.

Той бе установил, че ако искаше нещо да бъде свършено както трябва, най-добре бе да го свърши сам.

* * *

Мисис Солтър му направи знак да остане на място и се зае да разчиства масата.

— Какво знаете за метамфетамините? — попита тя.

— Вероятно по-малко от вас — отвърна Ричър.

— Аз нямам познания в тази област.

— Но сте библиотекар. Сигурен съм, че сте направили задълбочено проучване по въпроса.

— Първо вие.

— Бях в армията.

— Което означава?

— Наличието на ситуации и операции, които по устав изискват изострено внимание, съсредоточеност, мотивация и ясен ум. За продължителен период от време. Лекарите разполагаха с всякакви хапчета. Когато постъпих в армията, чистият метамфетамин вече се избягваше, въпреки че е бил използван десетилетия наред.

— Наричали са го первитин — кимна Джанет Солтър. — Японско откритие, усъвършенствано от германците. Широко използвано по време на Втората световна война под формата на бонбони. Известно под името „флигершоколад“, което означава „пилотски шоколад“, или „панцершоколад“ — „танкистки шоколад“. Съюзниците също са разполагали с него. В приблизително същите количества, а може би и повече. Наричали са го дезоксин. Учудвам се, че някой изобщо е можел да спи.

— За спането са използвали морфин.

— Но днес дезоксинът е контролирана субстанция, защото причинява големи поражения. Налага се да бъде произвеждан нелегално. Което е сравнително лесно в малки домашни лаборатории. Но всяко производство се нуждае от суровина. За метамфетамините това е ефедрин, или псевдоефедрин. Ако успеете да заобиколите закона, можете да си го доставите в големи количества. Или да го извлечете нелегално от редица лекарства за подобряване на храносмилането. За целта са ви нужни фосфор и йод. Или литий — като този, който се използва при някои батерии. Алтернативен метод, известен като „Редукция на Бърч“.

— Същата суровина може да се извлича и от сорт акация, който вирее в Западен Тексас — отбеляза Ричър. — Плюс мескалин и никотин. Чудно дърво е акацията.

— Но ние не сме в Западен Тексас, а в Южна Дакота — възрази Джанет Солтър. — Искам да кажа, че без суровина не става. Ако извозват големи количества готова продукция, трябва да докарват и големи количества суровина. Което не може да остане незабелязано, защото става въпрос за камиони. Защо Холанд не ги хване по този начин, без да ме намесва?

— Не знам.

— Аз мисля, че малко го мързи.

— Питърсън твърди, че са ви дали право на избор.

— Нима не разбирате? Нямам такова право, защото не бих могла да живея спокойно. Това е принципен въпрос.

— Питърсън твърди, че са ви предложили федерална защита.

— Която май трябваше да приема. Но предпочитам да остана в родния си град. Съдебната система трябва да наказва нарушителите на закона, а не свидетелите. Което също е принципен въпрос.

Ричър погледна към вратата на кухнята. Полицайка в коридора, друга до задния прозорец. Още две спят горе, подготвяйки се за нощна смяна. Една патрулка отвън, друга на пресечка по-надолу, трета в началото на улицата. Плюс бдителни граждани и параноично ръководство на полицията. Плюс сняг навсякъде.

Абсолютно достатъчно, освен ако не завият сирените.

— Имате ли внуци? — попита той.

Джанет Солтър поклати глава.

— Нямахме деца. Дълго време хранехме надежди, после съпругът ми умря. Той беше англичанин, доста по-възрастен от мен. Защо питате?

— Питърсън спомена за достоверността ви като свидетел. Каза, че приличате на баба от приказките.

— Наистина ли приличам?

— Не знам. Предполагам, че не съм чел тези приказки.

— Къде сте израснали?

— В различни бази на Морската пехота.

— Кои?

— Имам чувството, че във всички.

— Аз съм израснала тук, в Южна Дакота. Баща ми беше последна издънка на стара богата фамилия. Търгувахме, купувахме земя от местните жители за три цента за квадратен метър, а чрез подставени лица се сдобивахме с хиляди държавни акции. Копаехме злато, инвестирахме в железницата. По специални тарифи, разбира се.

— Ето откъде е дошла тази къща — отбеляза Ричър.

— Не — усмихна се Джанет Солтър. — Купихме я, когато времената станаха трудни.

Откъм коридора прозвуча звън. Единичен, тих и цивилизован. Ричър стана и пристъпи към вратата. Дежурната полицайка стана от най-долното стъпало, прекоси тъмното антре и отвори входната врата. В къщата, сред облак снежинки, се появи началник Холанд. Той изтупа снега от краката си на изтривалката и потръпна от топлия въздух, който го блъсна в лицето. После свали шубата си. Полицайката я пое и я закачи върху шубата на Ричър.

Холанд прекоси антрето, кимна на Ричър и се насочи към кухнята. Съобщи на Джанет Солтър, че няма новини за нея, а просто се е отбил да й засвидетелства уважението си. Тя го помоли да я изчака в библиотеката, докато направи кафе. Ричър я видя да пълни с вода някаква стара електрическа алуминиева кана с изолирана дръжка. Истинска антика. Може би изработена от разтопения метал на някой бомбардировач „Б-24 Либърейтър“ от Втората световна война. Пристъпи вътре с намерението да й помогне, но тя го отпрати.

— По-добре идете да правите компания на началника в библиотеката.

Ричър се подчини. Влезе в стаята с книгите и попита:

— Как е работата?

— Коя работа? — изгледа го Холанд.

— Онази кола в източния край на града. С мъртвец зад волана.

— Не сме сигурни, че първоначалните ни заключения са верни. Имам предвид прекъсването на веригата. Може би е просто обир, който завършва зле.

— Как така?

— Човекът е бил адвокат, но в колата му нямаше куфарче. Чувал ли си подобно нещо? Адвокат без куфарче! Може би го е взел някой.

— Портфейлът беше ли в джоба му?

— Да.

— А часовникът на ръката му?

— Да.

— Очаквали ли са го в затвора?

— Името му го няма в списъка на посетителите. Клиентът му не е подавал молба за среща. Но от службата му твърдят, че са го повикали по телефона.

— Значи не е обикновен обир. Някой го е подмамил там. Не е носил куфарче, защото не е очаквал да записва каквото и да било, свързано с текущите му дела.

— Може би. Разследването продължава.

— Кой се е обадил в службата му?

— Мъжки глас. Същият, който го е търсил пет пъти преди това. Използвал е мобилен телефон, който не можем да проследим.

— Кой е клиентът му в затвора?

— Някакъв полуидиот, от когото не успяхме да измъкнем нищо свързано. Арестувахме го преди два месеца, докато се готвеше да подпали една къща. Още чакаме заключението на психолозите. Той говори само с когото пожелае. Иначе не отронва нито дума.

— Май твоят приятел рокер е направил добър избор — отбеляза Ричър.

От кухнята долетя шумно гъргорене. Водата в електрическата кана беше завряла. Във въздуха се разнесе аромат на кафе. Колумбийско, едро смляно, сравнително прясно, безпогрешно определи Ричър.

— Ние с мисис Солтър си говорихме за суровините, които използва предполагаемата лаборатория в някогашната казарма — каза той.

— А ти смяташ, че проявяваме небрежност, а? — изгледа го началникът. — Мислиш, че я излагаме на ненужен риск, въпреки че разполагаме с алтернатива?

— Не съм казал такова нещо.

— Опитахме се, повярвай ми. Но през Болтън не преминава абсолютно нищо. Сигурни сме в това. Остава да се снабдяват някъде от запад. Но за магистралата отговарят магистралните патрули. Ние нямаме никаква юрисдикция там. Контролираме единствено двупосочния път, който минава северно от лагера. Разполагаме колите си на случаен принцип. В буквалния смисъл на думата. Преди дежурство просто хвърлям заровете на бюрото си.

— Видях ги — рече Ричър.

Холанд кимна.

— Правя го, защото не можем да си позволим пълна блокада. Досега нямаме късмет. Предполагам, че ни наблюдават доста внимателно.

— Ясно.

— Съдебният процес ще ни свърши работа. Или споразумението преди него. Няма как да стане по-рано. След един месец всичко ще приключи.

— Питърсън каза, че няма начин да заобиколите кризисния план.

— И е прав. Разбира се, ние възразихме на условията, но договорът беше сключен от кмета. За много пари, с куп допълнителни клаузи. Според една от тях Министерството на правосъдието ще ни наблюдава цяла вечност.

— Харизан кон, а?

— Повече неприятности, отколкото ползи — кимна Холанд. — Но аз все пак не съм собственик на мотел.

 

 

Ограденото имение на Платон се простираше на площ от четирийсет хектара. Пътеката през храсталаците беше дълга пет километра. Идеята му хрумна чак когато стигна далечния й край. Дръзка, както обикновено. АБН се готвеше да арестува руснака и това бе факт. Но Платон нямаше намерение да се изпречва на пътя им. Агентите трябва да видят с очите си как стоката преминава в ръцете на руснака. Но каква стока? Без съмнение нещо, което ще поддържа обвинението. Но не и количеството, което е заплатено. Предвид обстоятелствата би било ненужна проява на щедрост. Може да задържи една малка част. Всъщност една голяма част от договореното количество. Какво ще може да направи шибаният руснак? Да реве в някоя килия на затвора със строг режим и да проклина съдбата си? При всички случаи щеше да го направи. Следователно Платон можеше да му вземе парите, а после да продаде количеството още веднъж. Все едно че продаваш къща. Но този път отнасяш и печката, и стъклата от прозорците, и електрическите крушки.

Този план щеше да удвои транспортните проблеми, но той щеше да се справи. Беше сигурен, че ще намери някакво решение. С всички детайли.

Защото той е Платон, а те не са.

 

 

Джанет Солтър сервира кафето в библиотеката. Порцеланова кана, малко сметана, малко захар, три изящни чашки, три чинийки, три лъжички. Явно дежурните полицайки не бяха включени. Може би след предварителна уговорка за разграничаване на служебните от социалните задължения. Може би полицайките бяха доволни от крайния резултат. Ричър често беше изпадал в тяхното положение. Винаги бе по-добре да разделяш нещата и да се концентрираш върху онези, които са част от работата ти.

Джанет Солтър наля кафето. Чашката беше твърде малка за ръката на Ричър, но кафето беше добро. Той подуши аромата му и отпи една глътка. После звънна телефонът на началник Холанд. Той закрепи чашата в едната си ръка, а с другата го измъкна, погледна дисплея и го отвори. Слуша в продължение на осем секунди, след което го изключи и на лицето му се разля доволна усмивка.

— Току-що са заловили убиеца на адвоката.

Два без пет следобед.

Оставаха трийсет и осем часа.