Лий Чайлд
61 часа (19)

19

Макар и на осем километра северно от града, воят на сирените се чуваше съвсем ясно в ледената зимна нощ. Силен и едновременно с това далечен, протяжен и тревожен, до болка познат и същевременно чужд. Кънтеше силно, после заглъхваше, дивият крясък се превръщаше в шепот, а после отново се извисяваше. Носеше се над равната земя, нахлуваше между тихите заснежени улици и разбиваше ледения въздух на ситни кристалчета.

Полицейските служители в къщата реагираха мигновено. Със сигурност бяха подготвени за сигнала както физически, така и психически. През вратата на гостната надникна полицайката от антрето с разкривено лице. По тавана прозвучаха забързани стъпки. Дневната смяна действаше под тревога. Полицайката от библиотеката хукна към шубата си, окачена в коридора. Патрулката на улицата вече обръщаше, от покрива и капаците й падаха големи купчини сняг. Онази, която пазеше на пресечката, изкачваше уличката на заден ход с пронизителен вой на гумите. По стълбите се разнесе тропот на крака.

— Съжалявам — каза полицайката от антрето, грабна дрехата си от закачалката и изчезна.

Тя беше последната, която напусна къщата. Вратите на двете патрулки зееха отворени, през тях долиташе оживен радиообмен. Миг по-късно охраната на къщата се натъпка в тях и те поеха надолу по склона. Ричър ги изчака да изчезнат от погледа му, а после отиде да затвори външната врата. Взетата назаем шуба лежеше на пода и той се наведе да я вдигне.

Сирените продължаваха да вият.

Къщата потъна в дълбока тишина.

 

 

Тишината се задържа по-малко от минута. После воят на сирените беше заглушен от боботенето на мощен мотор и скърцането на вериги по снега. Ричър пристъпи към прозореца на гостната и видя фаровете на един Форд „Краун Виктория“. Без отличителни знаци. Черен или тъмносин. Поне така изглеждаше на лунната светлина. Колата спря със скърцане в началото на алеята, вратата се отвори и на снега се появи началник Холанд. С шуба, шапка и дебели ботуши. Ричър тикна револвера отзад на колана си и дръпна пуловера си върху него. Излезе в антрето и отвори входната врата в момента, в който Холанд стъпи на верандата.

— Не знаех, че си тук — изненадано се спря той.

— Беше по-разумно — рече Ричър. — Тук има свободни легла, а Ким Питърсън не се нуждае от защита.

— Идеята твоя ли беше или на Андрю?

— Моя.

— Добре ли е мисис Солтър?

— Да, добре е.

— Искам да я видя.

Ричър се отдръпна да го пропусне и затвори след него. Джанет Солтър излезе от гостната.

— Добре ли сте? — попита я Холанд.

— Добре съм — кимна тя. — Благодаря, че дойдохте. Много ви благодаря. Но не трябваше ли вече да пътувате към затвора?

— Да — кимна Холанд. — Но не ми се щеше да ви оставя сама.

— Правилата са си правила.

— Въпреки това.

— Ще се оправя. Освен това съм убедена, че мистър Ричър притежава достатъчно опит.

Холанд се обърна да го погледне. Лицето му колебливо се сбърчи като това на полицайката от антрето преди малко.

— Какво става там? — подхвърли Ричър.

— Белите и чернокожите са се сбили. Нормални затворнически безредици.

— Първи за този затвор?

— Да.

— Много навреме.

— На мен ли го казваш?

— Какво ще стане, ако не се появиш?

— Участъкът ще изпадне в немилост, а мен ще ме уволнят. А после не знам.

— Тогава върви.

— Не искам.

Проста и ясна декларация. Начинът, по който я изрече, сочеше, че е намислил нещо, което е извън дълга му към мисис Солтър. Може би искаше да остане на топло и сигурно място далеч от затвора.

Или просто беше уплашен.

— Работил ли си някога в затвор? — попита Ричър.

— Не.

— Няма нищо сложно. Седиш зад оградата или в някоя от вишките. Ако някой се опита да избяга, просто го застрелваш. И толкова. Те знаят правилата. В това време едва ли ще опитат. Ще останат вътре и ще продължат да се бият. После ще се укротят. Винаги става така. Вие ще измръзнете и ще ви стане скучно, но нищо повече.

— А ти работил ли си в затвор?

— Всичко съм работил. Дори лична охрана. При цялото ми уважение мога да се справя по-добре от теб. Ако ми позволиш. По този начин всички печелят.

— Не знам.

— Аз ще се погрижа за ситуацията тук, а ти — за твоите хора там.

— Може да продължи часове, а дори дни.

— По-скоро седмици. Но в такъв случай вие ще можете да се прегрупирате.

— Мислиш ли?

Ричър кимна.

— Не можете да работите двайсет и четири часа в денонощието в продължение на седмици. Поне не всички. След като първоначалната паника отмине, ще трябва да проявите някаква гъвкавост.

Холанд не отговори. Сирените навън внезапно замлъкнаха. Тишината се стовари със страшна сила. Пълно отсъствие на звуци. Сякаш въздухът беше замръзнал.

— Това може би означава, че наистина трябва да си там — обади се Ричър.

Холанд кимна. Бавно и колебливо. Веднъж, после втори път. Главата му се завъртя към Джанет Солтър.

— Качете се с мен в колата — нареди той. — Искам да знам, че сте в безопасност.

— Не е разрешено, началник Холанд. Правилата са си правила. Не се безпокойте. В компанията на мистър Ричър ще бъда в безопасност.

Холанд остана на място още миг, после кимна за трети път. По-изразително. Беше взел решение. Обърна се и тръгна към вратата. Двигателят на колата му продължаваше да работи. Зад багажника се виеше малко облаче пара. Холанд седна зад волана, направи обратен завой и изчезна. Белите изпарения се стопиха в ледения въздух, потракването на веригите заглъхна.

Ричър затвори вратата.

В къщата отново се възцари тишина.

 

 

От тактическа гледна точка беше най-добре Ричър да затвори Джанет Солтър в мазето. Но тя отказа. Остана в антрето, сложила длан върху ръкохватката на револвера в джоба си. Погледна първо в едната посока, после в другата. Сякаш изведнъж беше проумяла, че четирите стени, които би трябвало да я предпазват, всъщност са четири различни посоки за проникване. Вратите и прозорците бяха навсякъде. И можеха да бъдат разбити за секунди.

Другата възможност беше да я затвори в спалнята й. Вторите етажи ставаха обект на нападение далеч по-рядко от първите. Но тя не прие и тази възможност, изтъквайки, че горе няма накъде да бяга.

— Няма да бягате, а ще стреляте — рече Ричър.

— Сигурно, поне докато вие сте тук.

— Дванайсет дупки в нападателя звучат по-добре от шест.

Тя замълча за момент, а после го погледна така, сякаш насреща й стоеше извънземно.

— Трябва ли да патрулирате отвън?

— Не.

— Защо?

— Защото ще ми отнеме много време да се придвижа от предната към задната част на къщата, ако това се наложи. А и ръкавиците ще ми попречат да натисна спусъка.

— Значи ще чакаме тук, така ли?

— Да, ще чакаме тук — кимна Ричър.

* * *

Влязоха в гостната. Ричър прецени, че там е най-сигурно. От прозореца се виждаше градинската портичка. Оттам беше най-вероятният път за проникване предвид дълбокия сняг. Гостната си оставаше най-доброто място дори при отсъствието на опит за проникване. Местоположението й под покрива на верандата и вътрешната й дълбочина означаваше, че евентуалният снайперист трябва да заеме централно-хоризонтална позиция, за да произведе изстрел. И щеше да бъде засечен още преди да се прицели.

Разбира се, съществуваха и други опасности, и то много. Начело в списъка бяха запалителните бомби. Но ако някоя литнеше към тях, изборът на стаята едва ли щеше да има значение.

 

 

Стенният часовник отбеляза девет. Първият час, който бяха прекарали само двамата. Уличката отвън беше безлюдна. Ричър предприе внимателен оглед на вътрешния периметър. Входната врата беше заключена. Всички прозорци на първия етаж бяха плътно затворени, включително френските в библиотеката. Задната врата също беше залостена. Прозорците на втория етаж бяха наред. Повечето от тях бяха недостижими без стълба. Най-вероятното място за проникване беше прозорецът на спалнята, от който започваше полегатият покрив на верандата. Но той беше затрупан с дебел пласт сняг, хлъзгав и опасен. Което означаваше достатъчна сигурност.

Времето се променяше. Появи се лек ветрец, небето се изчисти. Около ярката луна проблясваха звезди. Температурата падаше. Ричър го усети по възглавницата студен въздух пред всеки от проверените прозорци. Вятърът намираше невидими пукнатини и изсмукваше топлината на сградата.

Освен това пречеше на сигурността. Такива странни звуци. Скърцане, пропукване, драскане и почукване на замръзнали клони по стъклата. Люлеещи се електрически кабели, хвърлящи плашещи сенки по стените. Реално погледнато, в тези звуци нямаше нищо заплашително, но Ричър предпочиташе да ги няма. Защото му пречеха да долови онова, което беше най-важното — мекото поскърцване на нечии стъпки по снега. Периодично подхвърляните фрази от страна на Джанет Солтър също не му помагаха, но той не искаше да я спира. Жената очевидно беше нервна и това я правеше словоохотлива. Доказателство бяха въпросите, с които го засипа веднага след като той приключи огледа.

— Колко пъти сте вършили подобни неща? — беше първият от тях.

— Един-два пъти — отговори Ричър, без да отделя очи от прозореца.

— Очевидно сте оцелели.

— Засега.

— Каква е тайната на успеха ви?

— Не обичам да ме бият. Така е най-добре не само за мен, но и за всички засегнати.

— Поемате тежко психологическо бреме. Искам да кажа, че подобно поведение изисква доминиращо положение.

— Нима има хора, които обичат да ги бият?

— Нещата не са само черни или бели. Не е нужно да обичаш такова нещо, достатъчно е да бъдеш реалист. В смисъл понякога печелиш, друг път губиш.

— Не е така. Поне в моята работа. При нея играта свършва с първата загуба.

— Още служите в армията, нали?

— Не, напуснах преди доста време.

— Имам предвид психически.

— Не.

— Не ви ли липсва?

— Не.

— Чух ви да разговаряте оживено с онази жена от Вирджиния.

— Заради нея, а не заради армията. Тя има страхотен глас.

— Вие сте самотен.

— А вие не сте ли?

Тя не отговори. Стенният часовник звучно тиктакаше. Никой не се приближаваше към къщата.

 

 

Час и половина по-късно Ричър беше направил четири контролни обиколки и бе опознал всеки детайл от къщата. Определено бе строена за хора от друго поколение — по-твърди и безкомпромисни, но едновременно с това и някак по-беззащитни. Прозорците имаха резета, а вратите — солидни ключалки. Изработени от бронз, но далеч по-несигурни от съвременните стоманени приспособления, които се продаваха във всеки магазин. Което означаваше наличие на четирийсет и три възможни начина за проникване, шестнайсет от които напълно реални. Осем от тях можеха да бъдат предвидени от всеки човек с нормална интелигентност. Шест бяха лесни за блокиране. Останалите два изискваха извънредни, но все пак възможни усилия. При условие че Джанет Солтър не се мотаеше наоколо. Изборът на стрелкова позиция никога не е лесен. Ричър се запита дали отново да не я помоли да се затвори в спалнята си, но тя го усети и започна да говори още преди да е отворил уста.

— Служил ли е някой от родителите ви в Морската пехота?

— Моля?

Изправен до прозореца на гостната, Ричър прекрати огледа на външната обстановка и се извърна да я погледне.

— Споменахте, че сте израснали в различни бази. Запитах се на кого от родителите си го дължите. Допускам, че и на двамата. Позволено ли беше това? Имам предвид и двамата съпрузи да служат на едно място?

— Предполагам, че не.

— На кой от двамата го дължите?

— На баща ми.

— Разкажете ми за него.

— Няма кой знае какво за разказване. Добър човек, но много зает.

— Отчужден?

— По-скоро обратното. Той мислеше, че аз съм отчужден. Във всяка база имаше поне стотина деца. По цял ден играехме. Живеехме в свой собствен свят.

— Жив ли е?

— Не, почина преди много години. Майка ми също.

— И с мен беше така. Сама се отчуждих. По цял ден четях.

Ричър не отговори и тя млъкна. Той отново насочи вниманието си към улицата. Нищо. Прехвърли се в библиотеката. Дворът беше пуст. Луната изскочи иззад последния облак. Светът навън беше тъжен, студен и празен.

Всъщност не беше празен.

Но никой не идваше.

 

 

Криеница. Най-древната игра на света. Защото безпокойствата и страховете на миналото остават дълбоко вкоренени в човешкото съзнание. Хищникът и плячката. Неудържимата тръпка на задоволство от дебненето в мрака, от ослушването за приближаващи се стъпки. Огромната наслада от внезапното обръщане, дърпането на вратата на гардероба и откриването на жертвата. Мигновеното превръщане на средновековния ужас в съвременен смях.

Сега беше различно.

Сега нямаше да има смях. Няколко секунди бясна стрелба, миризма на барут и кръв, а после оглушителна тишина. Земята спира да се върти, а ти бавно свеждаш очи и оглеждаш тялото си за поражения. Следва още една пауза, по време на която проверяваш хората си. Едва след това идва ред на треперенето, изпотяването и гадното чувство в стомаха.

Никакъв смях.

А и играта не беше криеница. На практика никой не се криеше, никой не търсеше. Човекът отвън, който и да бе той, прекрасно знаеше къде се намира Джанет Солтър. Положително разполагаше с точния й адрес, познаваше околността и може би я засичаше с джипиес. А тя просто седеше и го чакаше. Никаква изобретателност. Само гола бруталност. Което беше малко разочароващо, защото Ричър беше много добър в криеницата. Не в детската й версия, а в онази — истинската, която се играеше в реалния живот. Криеше се добре, но още по-добър беше в търсенето. Някогашните му служебни задължения го бяха направили такъв. Отличен ловец на хора. Главно на бегълци. Беше разбрал, че ключът към съвършенството в тази игра е емпатията. Вникването в мотивите и обстоятелствата на противника, в неговите стремежи и страхове, в неговите потребности. Да мисли като него, да вижда онова, което вижда той. Да се превъплъти в него. Беше се усъвършенствал дотам, че след един час над дадено досие, втори за размисъл и трети в компанията на карти и телефонни указатели беше в състояние да идентифицира дори сградата, в която се укрива врагът.

Отново огледа уличката отпред.

Безлюдно.

Само един замръзнал бял свят.

Премести поглед върху Джанет Солтър и каза:

— Искам да наблюдавате улицата вместо мен.

— Добре — кимна жената.

— Аз ще остана за малко в коридора. От там мога да пресрещна всеки, който се опита да проникне през кухнята или библиотеката.

— Добре.

— Стойте си спокойно, но си отваряйте очите.

— Добре.

— Ако забележите нещо, извикайте ме. Високо и ясно, с кратка информация за онова, което виждате. Брой хора, местоположение, посока на движение, описание.

— Добре.

— А и всичко да става от стоящо положение. Права.

— Защо?

— За да мога да ви чуя, ако заспите и се строполите на пода.

Тя зае добра позиция в дъното на стаята. Невидима отвън, но с отлична видимост към уличката и градинската порта. Ръката й продължаваше да лежи върху ръкохватката на револвера. Ричър излезе в коридора и премести стола до масичката с телефона така, че да наблюдава задната част на къщата. Пусна револвера в скута си, вдигна слушалката и набра номера.

— Да?

— Аманда, моля.

Пауза. Прищракване. Гласът:

— Ти май се подиграваш с мен. Преди два часа ме натовари с работа за две седмици, а вече звъниш за резултат!

— Не звъня за резултат. Освен това не мога да ти дам две седмици. Искам нещо, което трябва да получа най-късно утре.

— Май си се побъркал!

— Нали каза, че си по-добра от мен? Аз мога да свърша тази работа за един ден, следователно ти ще се справиш за една нощ.

— Сега на психолог ли се правиш? Да не си посещавал мотивационни курсове в Уест Пойнт?

Ръката на Ричър лежеше върху револвера, очите му не се отделяха от кухненската врата.

— Пипна ли твоя човек? — попита той.

— Не. Нима не си личи?

— Къде го търсиш?

— По летищата и по корабите, пътуващи между Корпус Кристи и Ню Орлиънс.

— Намира се в един мотел северно от Остин. Почти сигурно в района на Джорджтаун. Почти сигурно във втория мотел северно от автобусното депо.

— Какво? Нима са му окачили халка на глезена без мое знание?

— Не. Той е сам и уплашен. Нуждае се от помощ. Не може да я получи отникъде, освен от хората в чужбина, с които си има вземане-даване. Но не бърза да им се обади. Те ще му помогнат само ако е чист, но ако е компрометиран, ще го изоставят. Дори може да го убият. И той го знае. Бил беглец от закона? За тях това няма значение. Но политическият беглец е вече нещо различно. Те се страхуват да не го проследим до дома му, независимо къде се намира той. Затова трябва да е запознат с новините. Трябват му медии, които да отразяват случилото се във Форт Худ. Ако то остане в категорията на домашното насилие, той ще им се обади. Но ако не е така, ще захапе дулото.

— Не сме публикували никаква информация.

— Значи ще му трябват ден-два да се увери, че е така, а после ще им се обади.

— Но след това може да тръгне накъдето му видят очите! Уейко, Далас, дори Абилийн…

— Не. Той ще направи добър избор. Абилийн е твърде малък и твърде далеч. А Уейко и Далас са прекалено патриотични. Според него тамошните радио и телевизионни канали веднага ще захапят шпионската версия. Къде е служил? В Четвърта пехотна дивизия? Публиката в Уейко и Далас не ще и да чуе за някакъв капитан от Четвърта пехотна дивизия, който е превъртял. И той го знае. Но Остин е далеч по-либерален. Освен това е столица на щата, следователно новинарските канали са малко по-либерални. Точно това му трябва. Остин.

— Но ти спомена Джорджтаун.

— Той изпитва страх към самия град. Твърде много ченгета, прекалено много неща се случват. На всичкото отгоре не шофира, нали? Страх го е от магистралните патрули. Предполагам, че колата му все още си е на мястото.

— Да, там е.

— Значи е взел автобуса от Форт Худ, но после го е зарязал. Джорджтаун е близо до Остин, но не съвсем. През цялото време е гледал през прозореца. Един мотел, втори, трети. Запечатвал ги е в паметта си. Слязъл е на автобусното депо и е тръгнал обратно пеша. Не е искал непознати територии, но и е нямал желание да върви твърде дълго пеш. Било е прекалено опасно. Чувствал се е незащитен. Но дори и с тези мисли в главата не е одобрил най-близкия до депото мотел. Би било твърде явно. Избрал е втория. И в момента е там, с окачена верига на вратата на стаята. Запълва времето си с гледане на местните телевизионни канали.

Гласът насреща мълчеше.

— Почакай за момент — рече Ричър, внимателно остави слушалката на масичката и се изправи. Провери кухнята, а после и библиотеката. Нищо. Надникна в гостната. Джанет Солтър стоеше в дъното, права и неподвижна като скала.

На улицата не се виждаше нищо.

Никой не идваше.

Ричър се върна в антрето, седна на стола и вдигна слушалката.

— Нещо друго? — попита гласът.

— Не че има някакво значение, но той е пътувал в предната част на автобуса.

— Продължаваш да дрънкаш глупости!

— Било е предпазна мярка. Не е искал да изпъква като беглец. От малък са го учили, че лошите момчета сядат най-отзад. Но той е капитан от Четвърта пехотна дивизия. Вероятно праволинеен човек. Помни училищния автобус от детството си. Мексиканците сядали най-отзад, не и той.

Мълчание.

— Джорджтаун — повтори Ричър. — Вторият мотел на север от автобусното депо. Проверете го.

Мълчание.

— Къде най-близо са хората ти?

— Имам няколко души във Форт Худ.

— Заповядай им да тръгват. Разстоянието е не повече от осемдесет километра. Нищо няма да ти струва.

Мълчание.

— Не забравяй, че информацията ми трябва за утре — добави Ричър и затвори. Върна стола на мястото му, прекоси антрето и влезе в гостната.

Погледна през прозореца.

Нищо.

Никой не идваше.

Десет без пет вечерта.

Оставаха трийсет часа.