Лий Чайлд
61 часа (15)

15

Ричър се върна с него. Фордът „Краун Виктория“ без отличителни знаци се измъкна от тясната уличка и навлезе в дълбоките коловози. Движеше се гладко и сигурно, сякаш усещаше, че се прибира у дома. Питърсън чакаше в общата зала. И той се усмихваше широко, също като Холанд. Ричър не се усмихваше. Напротив, изпитваше дълбоки съмнения. От горчив опит знаеше, че бързото разрешаване на сериозен проблем е прекалено хубаво, за да бъде истина. В живота обикновено не ставаше точно така. Основен закон на природата.

— Кой е стрелецът? — попита той.

— Джей Нокс, шофьорът на автобуса — отвърна Питърсън.

 

 

Ричър чу историята като страничен слушател, тъй като Питърсън докладваше директно на Холанд. Преди четирийсет и пет минути едно ченге в патрулна кола забелязало пешеходец, който газел дълбокия сняг край второстепенен път на километър и половина от града. Питърсън го назова по име, наричайки го един от нашите. Вероятно бе от опитните ченгета. От качествената половина на личния състав. Когото Холанд вероятно познаваше. Та този полицай стриктно изпълнявал заповедта за повишено внимание, но дори и в това си състояние взел пешеходеца по-скоро за закъсал шофьор, отколкото за убиец. Спрял и му предложил да го закара, но отговорът на човека го накарал да се усъмни. Държал се странно и враждебно, нямал желание да разговаря. И ченгето му щракнало белезниците.

В джоба му открил 9-милиметров „Глок 17“. Цевта миришела на барут, един патрон от пълнителя липсвал.

Ченгето арестувало пешеходеца и го докарало в участъка. Там той бил идентифициран като шофьора на катастрофиралия автобус. Ръцете и дрехите му били подложени на тест за барут, който се оказал положителен. Джей Нокс бил използвал огнестрелно оръжие през последните няколко часа, отпечатъците по оръжието били негови. Прочели му правата и го тикнали в ареста. Не поискал адвокат. Но и отказал да говори.

 

 

Холанд стана и се насочи към килията. Това непреодолимо желание беше познато на Ричър. Същото като желанието да посетиш зоологическата градина. И да видиш уловения току-що звяр. Заставаш пред решетките и просто го зяпаш. А после обявяваш, че още от самото начало този тип ти се е сторил съмнителен. Ако случайно не го направиш, започваш да дрънкаш баналности за вроденото зло, което невинаги си личи от пръв поглед.

Питърсън остана в залата, за да се опита да възстанови събитията. Още един инстинктивен стремеж, който Ричър познаваше. Опасен стремеж. Тръгнеш ли да възстановяваш събитията, обикновено виждаш онова, което искаш да видиш.

— С колко куршума е застреляна жертвата? — попита той.

— С един — отвърна Питърсън. — В главата.

— Деветмилиметров?

— Почти сигурно.

— Тези муниции са широко разпространени.

— Знам.

— Географията съвпада ли?

— Нокс е арестуван на около шест километра от местопрестъплението.

— Пеша? Това е доста голямо разстояние.

— Вероятно е било използвано и превозно средство.

— Защо мислиш така?

— Изчакай да видиш снимките.

 

 

Снимките пристигнаха половин час по-късно. В папка като онази, която Ричър беше видял предишната вечер в кабинета на Холанд. И размерът им беше същият. Осем на десет, с напечатани етикети в долния край. В голямо количество. Повечето черно-бели, но имаше и цветни. Сняг по земята, сняг във въздуха. Обективът беше хванал падащите снежинки като странни тъмни петна. Като вулканична пепел или като точици мръсотия.

Първата снимка бе направена от разстояние. От запад на изток. Силно заснежен път. Два чифта коловози, разделени от по-високи купчини сняг, очертаващи нещо като осова линия. Самотна кола беше спряла на коловозите, които водеха на запад. Фаровете й светеха. Не беше поднесла, не беше затънала. Просто беше спряла като влак на релсите.

Втората снимка беше направена по-отблизо, може би от трийсетина метра. На нея се забелязваха три основни неща. Първо, зад волана на колата седеше мъж, пристегнат с предпазния колан. Главата му беше клюмнала напред. Второ, върху задното странично стъкло се виждаше голямо розово петно. И, трето, на пътя не се виждаше нищо друго, освен девствен сняг, прорязан от четири коловоза. Абсолютно нищо друго.

Третата снимка потвърждаваше този факт. Обективът беше пропуснал колата и се бе насочил право напред, от запад на изток, следвайки погребаната под снега жълта разделителна линия. Абсолютно безформена снимка, която не показваше нищо. Изровени в снега коловози с плитки стени, от върха на които се бяха спуснали миниатюрни лавини, полузасипани от пресен сняг.

Нищо друго.

— Хубави снимки — рече Ричър.

— Доста се постарах — отвърна Питърсън.

— Добра работа.

— Благодаря.

— Няма стъпки в снега.

— Така е.

Четвъртата снимка беше близък план на единия от коловозите, водещи на изток. Нищо забележително, освен пресованите вафлички сняг, които Ричър беше видял навсякъде из града. Нищо годно за лабораторен анализ.

На петата снимка колата беше хваната в близък план, заснета отпред и отдясно. Малък спретнат седан от непозната за Ричър марка.

— „Инфинити“ — поясни Питърсън. — Японска кола, луксозно изпълнение на „Нисан“. Шестцилиндров V-образен двигател, четири по четири. Всички гуми са зимни. Практична и същевременно луксозна кола, достатъчно лъскава, за да привлече вниманието на всеки адвокат от Южна Дакота.

Колата беше сребриста. Сравнително чиста, с малко следи от предишни пътувания. Отразената от снега светлина й придаваше призрачен вид. Стъклото откъм шофьора беше свалено докрай. Предпазният колан приковаваше мъртвеца към облегалката. Беше частично покрит с тънък слой сняг. Брадичката му опираше в гърдите. Спокойно можеше да мине за заспал, ако не беше дупката в главата му.

Именно дупката беше обект на снимка номер пет. Намираше се в средата на челото. Като трето око. Беше ясно, че човекът е гледал напред и малко встрани. В посоката, от която е бил застрелян. Гледал е право в оръжието. Кръвта от изходящата рана беше изпръскала стъклото диагонално зад него. После главата беше клюмнала, завъртайки се в централно положение.

Останалите снимки бяха на тялото и вътрешността на купето, заснети от всички възможни ъгли. Направи много снимки, беше казал Ричър. И Питърсън беше изпълнил съвета буквално. На мястото пред дясната седалка се виждаха чифт гумени ботуши. В центъра на арматурното табло беше закрепено малко никелирано чукче в комплект с други инструменти. Ричър беше виждал рекламни брошури за него, раздавани най-често в самолетите. Те твърдяха, че чукчето е незаменим помощник в случай на катастрофа, защото с негова помощ разбивате челното стъкло и се измъквате навън, ако вратите са блокирани. В дръжката му има сгъваем нож, с който прерязвате коланите. Отличен аксесоар за организирани хора, които се интересуват от автомобили. Но Ричър се съмняваше, че някой се е възползвал от него през цялата дълга история на автомобилостроенето. Най-вероятно не.

Лостът на автоматичните скорости беше на позиция „паркиране“, а ключът беше завъртян в работно положение. Оборотомерът показваше 800 оборота на празен ход, а на километража бяха регистрирани по-малко от 16000 километра. Температурата в купето беше фиксирана на 21 градуса. Радиото беше настроено на една от местните УКВ станции, а копчето за усилване беше завъртяно доста наляво. Музиката бе звучала доста тихо. Стрелката на резервоара беше близо до максимума.

— Разказвай — рече Ричър.

— Добре — кимна Питърсън. — Нокс е зад волана на автомобил и пътува в източна посока. И двамата карат бавно заради лошия път. Нокс засича приближаването на адвоката, смъква стъклото и му маха да спре. Онзи намалява скоростта и спира. Вероятно предполага, че Нокс иска да го предупреди за някаква опасност напред. Застават един срещу друг, но всеки в различна посока. После Нокс го прострелва и продължава по пътя си.

— Кой е открил тялото?

— Друг шофьор, пътуващ на изток. Пет-десет минути след стрелбата. Човекът намалил скоростта, огледал тялото и ни се обадил от бензиностанцията, която е на три километра от мястото, защото нямал мобилен телефон.

— Нокс десняк ли е?

— Не знам. Но повечето хора са десняци.

— Открихте ли гилзата?

— Не.

— Ако Нокс е десняк, трябва да е стрелял диагонално през тялото си. Нужно му е било пространство, за да протегне ръка. Дулото трябва да е стърчало от прозореца, макар и с малко. Затворът на глока се намира вдясно на цевта. Следователно той трябва да е подбрал позицията си така, че гилзата да остане в колата. Доста трудна задача, особено предвид факта, че не е имал възможност да се прицели. Но въпреки това е улучил жертвата си между очите. Трябва да е страхотен стрелец. Нокс такъв ли е?

— Не знам.

— Опитай се да разбереш.

— Според мен гилзата се е ударила в рамката на вратата или в предното стъкло, а после е отскочила във вътрешността на купето.

— Какво превозно средство е използвал?

— Подготвено предварително. Вчера се появява в града, а днес се среща с някого. Може би рокер, който му осигурява превозното средство. Най-вероятно пикап. Свършва си работата, връща пикапа и тръгва да се прибира пеша. А ние го арестуваме.

Ричър не каза нищо.

— Хората, при които го настанихме снощи, твърдят, че ги е предупредил да не го чакат през деня. Бил мрачен и неспокоен като човек с проблеми.

— Тази сутрин го засякох в кафенето — рече Ричър.

— Как се държеше?

— Беше мрачен и неспокоен. Оплака се, че няма да му платят надницата. Може би се тревожеше, че ще си загуби работата.

— Бил е нервен преди изпълнението на задачата.

— А откъде е знаел каква е колата на адвоката?

— От човека, който му е доставил превозното средство.

— Как е разбрал, че адвокатът ще бъде точно на този път в точно определен час?

— Аритметиката е проста. Фалшивата среща в затвора е насрочена за дванайсет по обед. Останалите изчисления са лесни, включително и пътят, по който ще мине. Всички знаят, че магистралата е затворена.

— Аз лично въобще не мога да приема версията за начина, по който се е добрал до тук. Много е сложно. Той твърди, че някаква кола се е хлъзнала право към него. Няма как да го уреди предварително, нито пък да си го измисли. В автобуса имаше двайсет и един потенциални свидетели.

— Но никой не е видял нищо.

— Няма как да го е знаел предварително.

— Може би това за колата е вярно — въздъхна Питърсън. — Може би е взел мигновено решение да се възползва от случилото се, вместо да отбива за почивка на паркинга преди детелината. Бързо ли реагира?

— Не знам, защото бях заспал — отвърна Ричър.

Питърсън замълча.

— Според мен сте арестували не когото трябва — рече Ричър.

— Ченгетата мразят тези думи.

— Знам. И аз съм бил ченге. Но такава е истината.

— В джоба му имаше пистолет, с който беше стреляно съвсем наскоро.

— Значи случаят е приключен, така ли? — попита Ричър.

— До голяма степен.

— Но?

— Няма „но“. Мисля, че наистина е приключен.

— В такъв случай свалете охраната на Джанет Солтър.

— Това не го решавам аз.

— А как щеше да постъпиш, ако решението беше твое?

— Не знам.

— Холанд ще го направи ли?

— Ще изчакаме и ще разберем.

Три без пет следобед.

Оставаха трийсет и седем часа.