Лий Чайлд
61 часа (39)

39

Краката му стъпиха на верандата. Входната врата беше заключена. Дръпна ръчката на звънеца. Жицата се разви от малката бронзова макара, после се прибра обратно. Секунда по-късно от вътрешността на къщата долетя приглушен звън. Тих и възпитан, дори дискретен.

Никакъв отговор.

Това беше добър знак. Тя не би могла да го чуе в мазето. А дори и да го чуеше, едва ли щеше да излезе да отвори.

Поне той така се надяваше.

Знам какво трябва да направя, беше казала тя. Мазето, револверът, паролата.

Надникна през матираното прозорче. Лампата в антрето хвърляше бледа светлина върху мебелите, неясни и синкави през стъклото. Столът, масичката с телефона. Стълбите, килимът, картините. Празната закачалка.

Никакво движение. Антрето беше пусто. Без следи от безпорядък.

Всичко тънеше в тишина.

Според предварителните му изчисления начините за проникване в къщата бяха четирийсет и три. Петнайсет от тях практични, осем — лесни. Той се отдръпна от вратата и прекоси верандата. Спусна се на земята и нагази в дълбокия сняг покрай стените, насочвайки се към задната част. От предишните огледи знаеше, че вратата на кухнята се заключва със солидно резе, влизащо в дебела метална шина, прикрепена от вътрешната страна на масивната рамка. Самата врата имаше красиви орнаменти, покрити със слой лак. Такива вече не се намираха. Отчитайки всички обстоятелства, разбиването на вратата би било най-умното действие от страна на евентуалния нападател.

Ричър отстъпи крачка назад, пое си дълбоко дъх и стовари тежкия си ботуш върху плота, точно под резето. Вторият опит се оказа ненужен. Той беше здрав мъж, беше неспокоен и му беше прекалено студено, за да проявява търпение. Вратата остана цяла, но капачето на ключалката се отскубна от болтовете си и издрънча на пода.

— Аз съм, Ричър! — извика той, докато прекрачваше прага. Стопанката може би не беше чула звънеца, но със сигурност тежкият удар беше стигнал до ушите й. Не искаше да й причини инфаркт.

— Аз съм! — извика повторно той.

Влезе в кухнята и бутна вратата след себе си. Тя беше увиснала на пантите си и остана отворена. Процепът беше широк около два сантиметра. Той чу познатото съскане на тръбите, ноздрите му потрепнаха от аромата на кафе, идващ от студената електрическа кана. Влезе в малкото задно антре и щракна лампата. Вратата в долния край на стълбите беше затворена.

— Джанет? — извика той. — Това съм аз, Ричър!

Отговор нямаше.

Опита още веднъж, този път по-високо:

— Джанет?

Мълчание.

Спусна се по задното стълбище и силно почука на вратата на мазето.

— Джанет?

Никакъв отговор.

Натисна бравата.

Вратата се отвори.

Свали ръкавицата и измъкна револвера от джоба си. Направи крачка навътре и напрегна слух. В мазето цареше непрогледен мрак. Пещта боботеше, помпата свиреше на високи обороти. Плъзна лявата си ръка по стената и напипа електрически ключ.

Мазето беше празно. Нищо, освен издължените симетрични сенки на подпорните греди. Ричър влезе в стаичката с пещта. Видя само старата, боядисана в зелено инсталация, в която гореше нафтата.

Той се върна обратно и се изкачи по стълбите с насочен пистолет. Никой. Никакво движение, никакви звуци.

— Джанет? — отново извика той.

Никакъв отговор.

Това не беше добре.

Отново отиде в кухнята. Излезе от другата страна и се озова в антрето. То изглеждаше така, както го беше видял през матираното стъкло. Всичко беше на мястото си. Столът, масичката, килимът, картините, закачалката. В пълен ред. И дълбока тишина.

Откри я в библиотеката, седнала в любимото си кресло. В ръцете си държеше книга, очите й бяха отворени. Между тях зееше дупка от куршум.

Като трето око.

Вероятно бе деветмилиметров револвер.

 

 

Съзнанието на Ричър се изпразни и дълго време той не можа да помръдне. Но тялото започна да го боли. От размразяването. Ушите му горяха, сякаш някой беше насочил към тях включена бензинова лампа. После пламнаха носът, бузите, устните и брадичката. Върна се в антрето, седна на стола и започна да се клати напред-назад, обзет от агонизираща болка. Първо в краката, после в ребрата, накрая в ръцете и дългите бедрени кости. Все едно че го беше премазал валяк.

Черепът на Джанет Солтър явно не беше здрав. Задната му част се беше размазала по облегалката на креслото и бе запълнила изцяло дупката от куршум в тапицерията.

Когато всичко това приключи, ще имам много време да чета, беше казала тя.

Ричър стисна главата си с длани, положи лакти на коленете си и се втренчи в пода.

Аз съм привилегирована. Не всеки получава шанс да извърви този път.

Ричър разтърка очи и с недоумение погледна кръвта по ръцете си. Вятърът беше набил в лицето му хиляди ледени иглички. Незабележими, докато кожата му беше замръзнала. Превърнали се в хиляди капчици кръв от затоплянето. Започна да търка лицето си с длани. Избърса се в панталоните си и отново се втренчи в пода. В пастелните шарки на килима. Проследи ги една по една до точката, в която се събираха. Точно в средата. После вдигна очи и срещна погледа на Джанет Солтър. Седеше диагонално срещу него. По права линия. Вектор, който тръгваше отляво на стълбищната колона, минаваше през вратата на библиотеката, прекосяваше я на ширина и свършваше пред стола й. Под дупката в челото й се беше образувала малка запетайка. Не кръв, а капчица процедила се телесна течност.

Поглеждаше я често, после не издържаше и отново свеждаше очи към пода.

Не обичам да губя, беше й казал той. За всички ще е добре, ако това не се случи.

Закриляй и служи.

Винаги на пост.

Кухи думи.

Той беше измамник и неудачник.

 

 

Седеше на стола и чакаше. Никой не идваше. Къщата издаваше обичайните си спокойни звуци. Тя не знаеше и не се интересуваше от нищо. Водата се движеше по тръбите на отоплението, някаква прозоречна рамка леко дрънчеше, разбитата задна врата проскърцваше от вятъра. Цялата замръзнала планета потръпваше и стенеше.

Ричър вдигна слушалката и набра номера, който помнеше наизуст.

Свързахте се с Бюрото по трудова статистика. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, можете да го наберете по всяко време.

Той набра 110.

Прищракване, тихо бръмчене.

— Да?

— Сюзан, ако обичате — рече Ричър.

— Кой?

— Аманда.

Прищракване, тихо бръмчене.

— Ричър? — обади се Сюзан.

Той не каза нищо.

— Ричър? Добре ли си?

Той мълчеше.

— Кажи нещо — настоя тя. — Или затвори.

— Някога изпитвала ли си глад? — попита той.

— Глад? Разбира се, че съм изпитвала.

— Веднъж ми се случи да изпитвам глад в продължение на цели шест месеца. „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“. Когато трябваше да изхвърлим Саддам от Кувейт. Пристигнахме там още в самото начало и останахме до края. През цялото време бяхме гладни. Нямаше нищо за ядене. Поне в моята част. А също и в ариергарда на другите. Приехме го нормално, преглътнахме го. При такива широкомащабни операции винаги има хаос. Доставките са проблем, но все пак те достигаха до хората на фронтовата линия. Затова всички търпяха. Никак не беше приятно. Аз отслабнах страшно много. Беше гадно. После се прибрахме у дома. Започнах да плюскам като прасе и скоро забравих всичко.

— А после?

— Години по-късно се озовахме в един руски влак. Хранеха ни с американски консерви. По онова време изпитвах отегчение. Когато се прибрахме, реших да направя малко проучване, за да си изясня нещата. Само за себе си. Като хоби. Но полека-лека разплетох кълбото. Оказа се, че някакъв тип от логистиката е продавал храната ни в продължение на цели десет години. Тук малко, там малко. По целия свят. Африка, Русия, Индия, Китай. На всеки, който бил готов да плаща за подобни боклуци. Действал внимателно. Никой не разбрал нищо, защото запасите били огромни. Но войната в Залива го провалила. Търсенето рязко нараснало и запасите изведнъж се стопили. Той правел доставките само на хартия, но ние гладувахме в пустинята.

— Генералът?

— По-късно го направиха генерал. Тогава беше полковник. Със сигурност не бе най-умният човек на света, но безкрайно предпазлив. Прикриваше следите си много добре, но аз го захапах здраво. Въпросът беше личен. Между него и мен. Хората ми гладуваха заради него. Успях да стигна до банковата му сметка и всичко останало. Знаеш ли за какво си харчеше парите?

— За какво?

— Всъщност не ги харчеше всичките. Спестяваше за старини. Но си беше купил един корвет, модел осемдесета година от миналия век. Според него истинска класика. Мечта за всеки колекционер. Но корветът, модел осемдесета година, бе най-лошият автомобил, произвеждан някога. Пълен боклук. Много скоро изхвърлиха от употреба двигател триста и петдесет и го смениха с триста и пет заради вредните емисии. Сто и осемдесет коня, доста по-бърз от предишния модел. Тогава нещо ми просветна. Едно е да гладуваш заради някакъв престъпен ум, но съвсем друго, когато го правиш заради идиот. Заради пълен идиот, невежа и лишен от всякакъв вкус, алчен и жалък идиот.

— И ти го закова, така ли?

— Започнах да градя обвинението така, сякаш насреща ми беше Етел Розенберг. Направо бях обезумял. Проверявах по няколко пъти и най-дребните детайли. Можех да го вкарам директно във Върховния съд. Но вместо това го повиках на разговор. Казах му, че съм много разстроен. Той беше висш офицер, награждаван с всякакви ордени и медали. И просто ми се изсмя. Или по-скоро ми се озъби с видимо пренебрежение. Сякаш беше по-достоен от мен. Но аз си рекох: „Купил си корвет, осемдесета година, значи си пълен тъпак.“ Кой е по-достоен тогава? А после му стоварих един юмрук. В корема, за да се превие на две. После започнах да блъскам главата му в бюрото.

— И какво стана?

— Пукнах му черепа. Шест месеца беше в кома. Така и не успя да се оправи напълно. А ти беше права. Фактически ме изритаха. Сто и десета част вече не беше за мен. Спаси ме само желязното обвинение. Не искаха да стигне до медиите, затова не ме изритаха открито, а само ме преместиха.

— Къде?

— Не си спомням. Адски се срамувах от себе си. Постъпката ми беше гадна. Разочаровах най-добрите командири, които съм имал някога.

Сюзан мълчеше.

— После мислих много за станалото — продължи Ричър. — Питах се защо го направих. Но и до ден-днешен нямам отговор.

— Направил си го заради твоите момчета.

— Може би.

— В името на справедливостта.

— Не съвсем. Никога не съм искал да оправям света. Може би е било правилно, но не съм го мислил.

Тя не каза нищо.

— Аз просто не харесвам хората, които вършат злини. Нали така се казва?

— Май, да. И какво стана?

— Нищо. Това е цялата история. А ти поискай да ти дадат ново бюро. В сегашното няма достойнство.

— Имах предвид какво стана сега?

Ричър не отговори.

— Кажи ми — настоя Сюзан. — Знам, че нещо се е случило.

— Откъде знаеш?

— Защото ми се обади.

— Много пъти съм ти се обаждал.

— Само когато си искал нещо. Какво искаш сега?

— Нищо, добре съм.

— Личи ти по гласа.

— Претърпях двойна загуба.

— В смисъл?

— Две жертви. Убити.

— Кои са?

— Един полицай и една възрастна жена.

— Двойна загуба? Това не е игра.

— Прекрасно знаеш, че е една скапана игра.

— Става въпрос за хора.

— Знам, че става въпрос за хора. Едната от тях е срещу мен в момента. Възприемам го като игра, защото това е единственият начин да не опра дулото в главата си.

— Имаш оръжие?

— В джоба си. Един хубав стар трийсет и осми калибър.

— Остави го да си стои в джоба, ясно?

Ричър не отговори.

— Няма да го докосваш, нали? — попита Сюзан.

— Дай ми поне една основателна причина.

— Трийсет и осми калибър не е за тая работа и ти го знаеш. И двамата сме виждали какво се получава. Можеш да свършиш като генерала.

— Ще се прицеля внимателно. Точно където трябва.

— Не го прави, Ричър.

— Спокойно. Нямам намерение да се гръмна. Не е в моя стил. Просто ще си седя тук и ще чакам главата ми да се пръсне сама.

— Съжалявам.

— Грешката не е твоя.

— Просто не обичам да мисля за тези неща като за игра.

— Но знаеш, че е игра. Трябва да бъде игра. Иначе няма да го понесем.

— Добре де, нека бъде игра. В коя част се намираме? Последната четвъртина?

— В добавеното време.

— Тогава ме информирай подробно. Част по част. Искам да знам всичко. Все едно че работим заедно.

— Бих искал да е така.

— Така е. А сега казвай как се разви играта.

Той замълча.

— Как се разви играта, Ричър? — настоя Сюзан.

Той си пое дъх и започна. Отначало бавно и неохотно, а после все по-бързо. Неусетно премина към системата, която беше използвал години наред, за да разговоря с хората, които мислеха като него и виждаха нещата като него и по-безпогрешно усещаха неизказаното. Разказа й за автобуса, метамфетамина, затвора, полицейския участък, кризисния план, адвоката, защитата на свидетеля, безредиците в затвора, Платон, подземния склад. А накрая за Питърсън и Джанет Солтър.

— Бръкни в джоба си! — беше първата й реакция. Доста неочаквана.

— Защо? — попита той.

— Извади револвера.

— Сега вече може, така ли?

— И още как. Даже е задължително. Лошият те е видял.

— Кога?

— Когато си бил сам в къщата заедно със Солтър. Разполагал е с пет часа.

— Той не дойде. През цялото време е бил в затвора.

— Предположение. Не знаем дали наистина е било така. Би могъл да се появи на сборния пункт, а после да изключи радиостанцията си и да се върне обратно. Всъщност ние не знаем дали изобщо са направили проверка. Със сигурност такава проверка е предвидена в плана, но кой може да гарантира, че действително е извършена — особено при такава суматоха?

— Както и да е. Аз не съм го видял.

— Но той не го знае. И е стигнал до заключението, че след като той те е видял, значи и ти си видял него. От което следва, че ще пожелае да те отстрани.

— Само предположения.

— Помисли добре, Ричър. Какво може да попречи на този човек да направи всичко възможно, за да се измъкне? Той е застрелял трима души, и то от близко разстояние. С оръжие, което ще изчезне веднага след като изстреля четвъртия куршум, запазен за теб. А после спокойно ще се прибере у дома и никой не може да го обвини в каквото и да било.

— Аз все още не знам кой е той.

— Но той не го знае. И не е сигурен дали в даден момент няма да стигнеш до него. Ти си последното препятствие, което трябва да отстрани.

— Защо тогава все още не се е появил?

— Защото чака благоприятната възможност. Това е единствената причина. Към теб ще подходи внимателно. Далеч по-внимателно в сравнение с другите. Адвокатът е бил наивник, Питърсън е бил непохватен, а Солтър — една безпомощна възрастна жена. Но ти си различен.

— Не чак толкова.

— Трябва да се изтеглиш в Рапид Сити. Да се скриеш добре и да поискаш среща с ФБР.

— Не разполагам с превозно средство.

— Но разполагаш с телефона, който използваш в момента. Прекъсни връзката и се свържи с ФБР. А после вземи всички предпазни мерки и чакай да се появят.

Той не отговори.

— Ще го направиш ли? — попита Сюзан.

— Съмнявам се.

— Знаеш много добре, че отговорността за тези хора не е била твоя.

— Кой го казва?

— Всичко щеше да се случи и ако ти не беше там. Шансът, че си попаднал в това градче, е едно на милион.

— Питърсън беше добър човек. И добро ченге. Искаше да стане още по-добър. Беше от хората, които съзнават, че не знаят всичко. Харесвах го.

Сюзан замълча.

— Харесвах и мисис Солтър — добави Ричър. — Истинска благородничка от миналото.

— Трябва да се махнеш от там. Врагът има числено преимущество. Платон няма да бъде сам.

— Надявам се да е така.

— Опасността е голяма.

— За него — промърмори Ричър.

— Помниш ли едно филмче, което си гледал като дете? — внезапно попита Сюзан. — За някакво чудовище в лагуна.

— Това още ли стои в досието ми?

— Да, в индекса на гърба.

— И ти го прочете?

— Бях заинтригувана.

— Те го възприеха погрешно. Освен това ми конфискуваха ножчето и много ме ядосаха.

— В какъв смисъл го възприеха погрешно?

— Не съм бил никакъв генетичен мутант. Родил съм се уплашен колкото всички други. Дори повече. Нощем ревях от страх като останалите. Но в един момент ми писна и започнах да тренирам волята си. Съвсем целенасочено. Успях да превърна страха в агресия. Не ми беше трудно.

— На шестгодишна възраст?

— Не. Когато го направих, бях вече трениран. Започнах на четири и приключих на петия си рожден ден.

— Това ли правиш в момента? Превръщаш чувството за вина в агресия?

— Дал съм клетва. Същата, която си дала и ти. Да се боря с всички врагове, вътрешни и външни. По всичко личи, че тук съм изправен срещу представители и на двата вида. Платон и корумпираното ченге.

— В клетвата ти има известно отклонение.

— Няма никакво отклонение. И никога не е имало.

— Между другото как стана така, че едно шестгодишно момче се е снабдило с джобно ножче? — попита тя.

— А ти не си ли имала?

— Не, разбира се.

— А сега имаш ли?

— Не.

— Трябва да си доставиш.

— А ти трябва да заминеш за Рапид Сити и да се погрижиш за себе си.

— Не разполагаме с достатъчно време.

— Ти нямаш никакъв юридически статут там.

— В такъв случай прибави още една отметка в досието ми. За да им спестиш усилията. Едно ксерокопие ще свърши работа. Всъщност не едно, а три. За ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и местната полиция в Южна Дакота. Изпрати им ги още тази нощ.

— Не разсъждаваш правилно. Самонаказваш се. Не можеш да победиш всички. И не е нужно.

— На теб ти възложиха командването на сто и десета, нали?

— Да. И ще остана на този пост докогато пожелая.

— Този път става въпрос за важни неща.

— Винаги става въпрос за важни неща.

— Сега е различно. В момента гледам една приятна възрастна дама с дупка в челото. За мен тя беше далеч по-важна от онзи глад, за който ти разказах.

— Престани да я гледаш.

Ричър сведе очи към пода.

— Не можеш да промениш миналото — добави Сюзан.

— Знам.

— Не можеш да изкупиш вината си. И не е нужно. Онзи тип си е заслужил да изпадне в кома. Може би завинаги.

— Може би.

— Заминавай за Рапид Сити.

— Не.

— Тогава ела тук, във Вирджиния. Ще действаме заедно.

Ричър не каза нищо.

— Искаш ли да дойдеш във Вирджиния?

— Разбира се.

— Ами ела тогава — рече тя.

— Добре. Утре.

— Не, сега.

— Минава полунощ.

— Доскоро ми задаваше един въпрос.

— Така ли?

— Но вече не го задаваш.

— Какъв въпрос?

— Интересуваше се дали съм омъжена.

— Омъжена ли си?

— Не.

Ричър отново вдигна глава. И срещна безжизнения поглед на Джанет Солтър.

— Ще тръгна утре — каза той и затвори.

Два без пет след полунощ.

Оставаха два часа.