Бъртрис Смол
Адора (29)

Епилог
Бурса
Декември, 1427 г.

В градините на манастира „Света Катерина“ беше тихо. Отрупаните със сняг клонки леко се поклащаха от вятъра. Въпреки че манастирът беше разрушен от татарския вожд Тимур преди около двайсет и пет години, той беше възстановен от принцеса Теадора. В центъра на новата градина имаше малка мраморна гробница, в която щеше да почива тялото на старата жена, когато се прости с живота си.

Теадора вече беше на деветдесет. Беше надживяла Орхан, Александър и Мурад. Беше надживяла всичките си деца, дори внука си Мохамед. Беше се примирила със загубата им, но не можеше да забрави Баязид. Защото той беше унищожил империята, която Мурад толкова внимателно построи. Баязид беше отговорен за смъртта на толкова хора, включително за смъртта на Деспина и на своята собствена, позволявайки на татарина Тимур да го победи.

Теадора си спомняше добре деня, в който Тимур и армията му влязоха в Бурса. Плячкосваха, грабеха, изнасилваха и палеха. Връзваха конете си в джамиите! Тимур не се интересуваше от общественото мнение. Искаше да покаже на всички кой е новия господар.

Беше разделил империята така, както му беше удобно, и изненада Теадора, прилагайки спрямо нейното семейство същите методи, които някога Мурад бе използвал, за да държи под контрол рода Палеолог. Ханът се бе изсмял на гнева й, казвайки:

— Остави изтърсаците на Баязид да се бият помежду си за империята. Това ще им попречи да направят истинска беля, а аз ще мога да се върна в Самарканд сигурен, че зад гърба ми никой няма да вдигне нож.

Теадора обаче не можеше да му позволи да я победи толкова лесно.

— Ти разруши една империя, градена петдесет години — каза му тя, — но ние ще излезем победители най-накрая. С вековете нашата империя ще расте и процъфтява. Но Тимур, ако въобще си спомнят за него, ще остане в историята само като един от многото, причиняващи неприятности, монголски нашественици.

Стрелата попадна точно в целта.

— Езикът ти е като на пепелянка — каза той. — Нищо чудно, че си надживяла по-голямата част от семейството си. Отровата ти те поддържа жива. — После призна неохотно: — Ти не приличаш на никоя от жените, които съм познавал. Прекалено силна си, за да си обикновена жена. Коя си ти всъщност?

Теадора отиде до вратата, обърна се бавно и каза:

— Никога не си познавал жена, подобна на мен, и никога няма да познаваш. — В погледа й имаше гордост и подигравка. — Аз съм Теадора Кантакузина, византийска принцеса. Сбогом, татарино.

И тя излезе.

Старата жена въздъхна. Бяха изминали толкова години на гражданска война. Беше се поуспокоила, когато внукът й Мохамед бе победил и започна да управлява с желязна ръка. После изведнъж умря и синът му — Мурад II — беше принуден да излезе в битка срещу по-малкия си брат и да го убие. Подобно на прадядо си, Мурад II отново заздрави империята. Настъпи мир. Турците отново бяха готови да атакуват Константинопол.

Теадора вече не се занимаваше с държавни дела. Напусна палата в Бурса, когато Мохамед умря. Всичките й стари приятели отдавна бяха мъртви, включително Айрис и Али Яхия. Затова тя се върна в малката къщичка зад стените на „Света Катерина“. Разбира се, много я уважаваха, но беше самотна. Не й беше останало нищо друго, освен спомените й, а тя искаше да бъде там, където те бяха най-силни.

Този следобед тя се разхождаше бавно из смълчаната градина. Въпреки че косата й вече беше сребърна, походката й все още беше горда. Беше се смалила малко с годините, но виолетовите й очи не бяха избледнели. Зад нея вървяха две млади монахини, чието задължение беше да се грижат за нея и да й помагат. На Теадора не й харесваше постоянното им присъствие, но султанът беше заповядал така.

Все пак не им позволяваше да се намесват в спомените й. Тъй като и двете бяха мекушави, говореха само когато им заговореше господарката им.

За Теадора беше средата на лятото и дърветата бяха натежали от плод.

— Адора!

Тя спря и вдигна поглед, стресната от звука на гласа му след толкова много години. Той стоеше пред нея такъв, какъвто го бе видяла първия път — висок, млад и красив. Черните му очи блестяха, той се смееше на изненадата й.

— Мурад!

— Ела, гълъбче. — Той се усмихна и протегна ръце към нея. — Време е да си тръгваш.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Толкова дълго те чаках да дойдеш да ме прибереш — каза тя и хвана ръката му.

— Знам, гълъбче. Мина много време, но никога повече няма да те изоставям. Ела. Не е далеч.

Без да задава въпроси, тя тръгна след него, спирайки само за миг, за да погледне назад към двете монахини, които с изплашени викове се суетяха над сгърченото тяло на старата жена.

Бележка на авторката

На 29 май 1453 г. Константинопол падна в ръцете на Мохамед II, син на Мурад II.