Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Az (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013 г.)

Издание:

Бъртрис Смол. Адора

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1999

Редактор: Мария Дъбравова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954-19-0049-6

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Турците вече управляваха Мала Азия, с изключение на емирата Карамания и малкото гръцко християнско царство Трибезонд. Мурад обърна поглед към Европа. Разбираше, че му трябват още три града, за да осигури позициите си на Балканския полуостров. Това бяха София в Северна България, която щеше да му позволи да управлява долното поречие на Дунав, и сръбските Ниш и Монастир, за да установи управлението си на север от Вардар. Мурад и цялото му домакинство се върнаха в европейската си столица, Адрианопол, откъдето започна ръководството на новите завоевателни походи.

Докато султанът бе зает със замислянето на планове и стратегии, Адора се занимаваше с растящото семейство. Зубедия бързо бе родила четирима синове, които кръстиха съответно Сюлейман, Иса, Муса и Касим. Адора не харесваше гермиянката. Беше се надявала между тях да се установи близост, но нищо не се получи. Гермиянката беше горда, студена жена, която даваше само толкова, колкото трябваше, и нищо повече. Не обичаше съпруга си. Всъщност Адора беше убедена, че тя въобще не изпитва никакви чувства към Баязид.

Синът й беше умен, жизнерадостен мъж, който много приличаше на дядо си по майчина линия — Йоан Кантакузин — но притежаваше опасна гордост и избухливост, които тревожеха Адора. Тя знаеше, че той никога не бе изпитвал сериозни чувства към жена, но пък и знаеше, че никога не е имал мъж за любовник. В живота на Баязид не бе имало голяма страст и Адора усещаше, че му е необходима жена, която да обича. Нито Зубедия, нито глупавите млади момичета от харема му можеха да задоволят тази нужда.

Изглежда, за разлика от родителите си, Баязид не беше чувствен мъж. Сякаш му липсваше страстта на любовта. Животът му беше изцяло запълнен от военната служба.

Това обаче не тревожеше жена му. Тя, изглежда, не се интересуваше от нищо, което се отнася до Баязид, и тази липса на интерес се прехвърли и върху синовете му. Съвсем скоро след раждането им ги даваха на дойки и робини да ги гледат.

Баязид се върна в Азия по заповед на баща си, за да помогне за превземането на Карамания. Гермиян беше зестрата на Зубедия. Хамид беше купен от владетеля му, който предпочиташе злато и спокойствие пред опасността Отоманската империя да чука на вратата му. На юг емирът на Теке беше станал баща на син на стари години и даваше сериозен отпор на опитите на султана да превземе земите му. Резултатът беше, че Мурад завзе планинската и езерната област на Теке, оставяйки на емира, засега, южните долини и низини между планините Таурус и Средиземно море.

Само Карамания остана на пътя на Мурад. Въпреки голямата му армия, лявото крило, на която беше под ръководството на принц Баязид, битката при Кония не излъчи победител. И двете страни претендираха, че са победили. Мурад не получи нито територии, нито данъци, нито военна помощ. Емирът на Карамания целуна ръката му в жест на помиряване, но това беше всичко.

Мурад се беше борил на два фронта и обикновено побеждаваше, но бе намерил достоен противник в лицето на мюсюлманския владетел и не можеше да продължава увеличаването на териториите си в Азия. Но все пак бе постигнал целите си в Европа — София, Ниш и Монастир, както и град Прилеп на север.

Но в Мала Азия Мурад имаше проблеми с армията си. В опит да не подразни азиатските мюсюлмани, той заповяда на войските си да се въздържат от грабежи около град Кония. Сръбските отряди, ръководени от Баязид, се разсърдиха. Смятаха се за измамени, тъй като грабежите и изнасилванията бяха всъщност наградата за войника. Не се подчиниха на султана. Мурад обаче не можеше да си позволи такова нарушение на дисциплината в армията си. Сръбските отряди бяха строени и посякоха всеки шести на място. Останалите се върнаха в Сърбия, недоволни от това, което смятаха за несправедливост.

Чичото на Тамара, принц Лазар, който никога не изпускаше удобна възможност, се показа от укритието си. Използвайки инцидента в Кония, Лазар започна да организира отпор срещу турците в Сърбия. След като Мурад завзе Ниш, Горна Сърбия и Босна бяха в опасност. Лазар и принцът на Босна сключиха Пансръбски съюз.

По-младият син на Мурад, Якуб, отговаряше за турските войски в Европа. Неговият отговор срещу Лазар беше да преведе войската си през Вардар и да нахлуе в Босна. За нещастие, по-голямата част от армията беше в Азия, заедно със султана. Принц Якуб, останал с много малко хора, беше победен в битката при Плочник, изгубвайки четири пети от хората си.

Победата на Лазар повдигна духовете в Сърбия, Босна, Албания, България и Унгария. Непобедимите турци най-после бяха победени! Балканските славяни незабавно се обединиха под знамето на Лазар, решени да прогонят турците от Европа.

Мурад не показваше голямо желание да си отмъсти за Плочник.

— Колко време ще останат обединени? — попита той Адора. — Никога преди не са успявали да се спогаждат. Съвсем скоро някой ще се обиди на някой друг или ще започнат да се бият заради религиозни въпроси.

— Но ти не можеш да пренебрегнеш обидата, която ни нанесоха тези славяни — нацупи се тя.

Мурад се усмихна.

— Няма да се бавя много, гълъбче. Бащата на Тамара много остаря. Мисля, че преди синовете му да се научат как се управлява и да се присъединят към Пансръбския съюз, ще се наложи да отнема териториите на Иван.

Още при първата поява на турските войски цар Иван се оттегли в крепостта си на Дунава и помоли за мир. Но изведнъж промени намеренията си и направи последен, отчаян опит за съпротива. Единият от двамата му синове загина в битка, другият бе пленен от еничарите и удушен. Мурад победи и назначи тъст си за управител на новоприсъединените към Отоманската империя територии. Иван беше победен и вече нямаше как да помага на братята си славяни в борбата им срещу нашествениците.

Тамара, болна от скръб по убитите си братя, тайно се закле да отмъсти на Мурад. През последните няколко години евнухът Деметриос бе спечелил пълното й доверие, но сега тя изключи дори него от мислите си. Деметриос се разтревожи. Въпреки че докладваше за действията на господарката си на Али Яхия, той много обичаше българската принцеса. Разбираше, че тя самата си беше най-големият враг. Вече няколко пъти се беше намесвал в последния момент, за да я предпази от самоунищожение в някой безсмислен заговор.

Тамара успя да започне нова тайна кореспонденция. Този път с чичо си, принц Лазар, водача на Пансръбския съюз. Размениха си много писма. Предвиждаха Мурад и Баязид да бъдат убити по някакъв начин, а принц Якуб да стане следващият султан. Тамара обеща, че синът й ще приеме християнската вяра и ще изведе народа си от тъмнината, за да им покаже истинската религия. Ислямът скоро щеше да бъде изтрит завинаги от тези земи.

Но подходящото време все още не беше дошло, писа принц Лазар на полуобезумялата си племенница. Той щеше да й каже, когато дойде моментът. Лазар беше доволен да има свой човек във вражеския лагер. Неговата цел беше смъртта на султана и двамата му синове. Останали без водач, турците лесно щяха да бъдат унищожени. Лудостта на Тамара беше ключът към успеха. Да, Лазар беше доволен.

Тамара пазеше тайната си само за себе си, като от време на време избухваше в див смях, който плашеше прислугата. Деметриос разбираше, че нещо става, и полагаше отчаяни усилия да открие какво точно. Обърна се към Али Яхия за помощ, но главният евнух беше зает с подготовката на Адора за похода на Мурад срещу Пансръбския съюз.

— Любовницата ти просто е в шок след загубата на братята си — каза той на разтревожения Деметриос.

— Не! Не! Това вече не е старата й горчивина. Тя замисля нещо, но не мога да разбера какво. Казва, че действията й ще я направят светица и ще доведат до унищожението на исляма.

Али Яхия изсумтя.

— Какво би могла да направи тя, Деметриос? Никога не напуска покоите си, освен ако не се налага да отиде в някой от другите палати. Никой не я е посещавал от години. Бъди спокоен, господарката Тамара просто е ядосана. Но иначе е безпомощна. — С тези думи той освободи разтревожения роб.

Няколко седмици по-късно армиите на Пансръбския съюз се изправиха пред войската на Мурад на едно високо планинско плато. Над палатките в западния край на платото се вееха знамената на Сърбия, Босна, Албания, Унгария, Херцеговина и Влашко. Виждаха се още папски знамена и православни хоругви.

В източния край се вееха знамената на турския султан. Армията на Мурад беше по-малобройна, но бойният дух на войните му беше много силен. Мурад беше толкова сигурен в победата си, че даде заповеди нито една крепост, град или село на новите територии да не бъдат разрушавани. Земята беше богата и не беше в негов интерес да я опустошава.

Като разбра за това, самоувереността на принц Лазар го напусна и той се паникьоса. Защо, питаше се той, Мурад се чувства толкова сигурен, след като войските му бяха толкова по-малобройни? Да не би да имаше някой предател в лагера на Съюза? Усещаше го! Но кой би го предал? Погледът му се спря върху един от зетьовете му — Милош Обравич — който наскоро го бе критикувал. Разбира се!

— Предател! — извика Лазар на стреснатия млад мъж. — Ти си ни предал!

Учуден, Милош Обравич настоя, че е невинен, но шуреят му Вук Бранкович го измъкна от палатката. Сърцето на Бранкович щеше да се пръсне. Само преди няколко минути беше на косъм от припадането. Когато Лазар извика „Предател!“, той си бе помислил, че играта му е разкрита, но бе запазил спокойствие достатъчно дълго, за да разбере, че обвиняват невинния Милош. Бранкович избута Милош от палатката преди Лазар да е чул оправданието му. Не искаше Лазар да му повярва и да насочи подозренията си другаде. Защото Бранкович знаеше, че утре, когато започне битката, той щеше да изтегли своите дванайсет хиляди войника от сражението, отслабвайки по този начин силите на Съюза.

Вук Бранкович не вярваше, че Пансръбският съюз може да победи Отоманската империя. След няколко години брачен живот и осем дъщери, Бранкович най-после се бе сдобил със здрав син и предателството му гарантираше, че земите му ще продължат да бъдат негови, а след това щеше да ги наследи синът му.

В турския лагер Мурад се тревожеше, защото вятърът духаше от запад. На сутринта войската му щеше да е в неизгодно положение, защото прахът щеше да дразни очите им. Трябваше да се помоли на аллах да смени посоката на вятъра.

Мурад седеше по турски в прекрасно оборудваната си палатка и вечеряше заедно с двамата си синове. Зад тях Адора даваше нареждания на робите и похапваше по малко. Трима музиканти свиреха тихо. Когато разчистиха масата, султанът направи знак на любимата си съпруга да седне при тях. Оставяйки две купи със захаросани бадеми на масата, Адора седна до султана, за да наблюдава танцьорките.

Той я прегърна и се наведе, за да я целуне.

— Майка ви — каза той на Баязид и Якуб — преди танцуваше само за мен. — Той се ухили. — И беше доста добра, доколкото си спомням.

Адора се засмя.

— Изненадана съм, че си спомняш, господарю, тъй като рядко ми даваше възможност да довърша танца си.

— Още ли танцуваш за татко? — попита вежливо Баязид.

— Понякога — отвърна тя и се засмя, когато видя учуденото му изражение.

Мурад сякаш малко се обиди.

— Ако попиташ в харема ми — изръмжа той към Баязид, — ще разбереш, че не съм чак толкова остарял, момче!

— Моля ви — намеси се Адора. — Баязид, Якуб, идете да се уверите, че войниците ви са настанени удобно за нощта и се молете заедно с тях аллах да ни благослови. Баща ви и аз ви желаем лека нощ.

Двамата принцове станаха, целунаха я, пожелаха на баща си приятна вечер и излязоха от палатката. Адора освободи музикантите и двете танцьорки.

— Искаш ли да останеш сам, господарю?

— Засега, гълъбче. Ти си лягай, аз ще дойда по-късно.

Тя също излезе. Известно време Мурад седя сам, заслушан във вятъра, който виеше навън. Светлината на фенерите трептеше зловещо. В лагера беше съвсем тихо, като се изключи вятърът. Той трябваше да победи утре! И щеше да победи! Тогава ще се върне в Мала Азия и най-после ще покори и емира на Карамания.

Мурад бавно се изправи и отиде до килимчето си за молитви. Коленичи и допря челото си в земята три пъти. Молеше се за небесна защита на каузата си, както и за всички войници в армията си — мюсюлмани или християни. Молеше за онези от хората си, които щяха да умрат утре за истинската вяра. След това Мурад се изправи и отиде при жена си.

Тя го чакаше, приготвила дървената вана, от която се издигаше пара и се носеха благоухания. Съблече го бързо и му помогна да влезе в горещата вода, после го изкъпа. Когато той излезе от ваната и се подсуши, тя го загърна в мека копринена роба.

Мурад се изпъна на леглото и се остави на удоволствието да я гледа как се къпе. Все още се учудваше на красотата на тялото й. Докато я гледаше, усети как желанието му към нея нараства, въпреки че рядко си позволяваше любене преди битка.

Чиста и подсушена, Адора посегна към робата си.

— Недей! — обади се той.

— Както желае господарят — отвърна тя и легна гола до него.

— Каква е причината още да те желая? — промълви той и я придърпа в прегръдката си.

— Може би това, че ме познаваш толкова добре.

— С други думи — остарявам и не искам да се втурвам в нови авантюри — каза й той и я плесна леко по рамото.

— И двамата остаряваме, господарю.

— Но не сме чак толкова стари! — Той я облада с бързина, която я изненада. Когато тя тихо изстена, той затвори устата й с пламенна целувка, после прошепна в ухото й: — Ти си жената на моето сърце. Обичам те, Адора. Тази вечер ще се изгубя в теб.

Когато най-накрая заспа задоволен, тя остана да лежи будна и да го наблюдава. Изпитваше странно покровителствено чувство към този мъж, който представляваше целия й живот. Заспа чак когато небето на изток започна да просветлява.

Когато се събуди, слънцето вече беше високо на хоризонта и се чуваше звукът на бойните тръби. Отвън долитаха всякакви шумове. Мурад го нямаше, а възглавницата му беше студена. Адора стана и извика робините си.

— Излезе ли султанът? Започна ли битката?

— Не, не, господарке — каза Айрис. — Все още е рано.

Адора се облече бързо и излезе навън. Между отделните отряди на войската притичваха пратеници. Вятърът беше утихнал. Денят беше топъл и ясен. Тя хвана наметката на един млад еничар и каза:

— Заведи ме при султана.

Заповедта й бе изпълнена незабавно. Мурад беше с генералите си.

Те всички вече толкова бяха свикнали да я виждат с него по време на походи, че почти не забелязваха присъствието й. Султанът небрежно я прегърна и продължи да дава заповедите си. Той щеше да застане в центъра заедно с кавалерията и еничарите. Принц Баязид щеше да поеме командването на европейските войски на десния фланг, а принц Якуб щеше да води азиатските войски на левия фланг.

Когато останалите офицери бяха освободени, Адора пожела на сина си и на Якуб късмет. Двамата млади мъже коленичиха, за да получат благословията й, и после ги оставиха насаме с Мурад.

— Вятърът утихна през нощта — каза той.

— Знам. Защо не ме събуди, когато си станал? Мислех, че ще закусиш с мен. Едни селяни ми донесоха кошница с праскови.

Той се усмихна.

— Праскови! Твоята слабост, нали, гълъбче? — После изведнъж стана сериозен. — Не те събудих, Адора, защото знам как тези последни минути преди битката винаги те тревожат. Мислех, че ще съм влязъл в битката, преди да си се събудила.

— Ами ако, да не дава аллах, нещо се случи с теб? — Гласът й прозвуча укорително.

— Аз няма да умра в битка, Адора, такава е съдбата ми. Винаги ще се прибирам при теб, изцапан с кръв, пот и кал, и ти ще ми се караш, както се караш на децата си, без да те е грижа, че никой не може да остане чист по време на битка. Не съм ли прав, гълъбче?

Той нежно я прегърна и тя усети спокойните удари на сърцето му под бузата си.

— Говориш така, сякаш съм някое глупаво момиче — каза тя.

— Никога не си била глупава, но винаги си била моето непослушно момиче, което краде праскови от двора на манастира.

Тя се засмя поуспокоена.

— Как се сети за това?

Но преди да успее да й отговори, тръбите отново зазвучаха и в палатката влезе оръженосецът на султана, който носеше бронята му. С изтръпнали пръсти тя му помогна да я облече, после закопча токата на колана с ятагана му.

Султанът прегърна любимата си съпруга и я целуна силно. Останаха така за момент.

— Нека аллах те пази и те върне при мен жив и здрав, господарю — каза тихо тя.

Той й се усмихна, после бързо излезе от палатката. Тя остана безмълвна за момент, после извика:

— Али Яхия! Ела тук! Ще отидем да наблюдаваме сражението.

Евнухът безшумно влезе в палатката и обгърна с лека копринена наметка около раменете й. Двамата заедно минаха през почти пустия лагер и се качиха на един малък хълм.

Под тях, строени в пълен боен ред, бяха армиите на Пансръбския съюз и на Отоманската империя. Тя видя как Мурад дава сигнал за атака и отрядът от две хиляди стрелци изпъна лъкове. Вражеските пехотинци вдигнаха щитовете си като един. Паднаха няколко простреляни и пешаците се разделиха, за да направят път на кавалерията си. Сърбите се втурнаха към левия фланг на султана със силни викове. Принц Баязид дойде на помощ на Якуб. Биеше се ожесточено, размахвайки смъртоносния ятаган. Адора имаше чувството, че синът й е неуязвим, но от мястото си на хълма не виждаше малките кървящи рани по тялото на Баязид.

Сражението не се развиваше. Часовете минаваха, а турците все още се отбраняваха. И тогава изведнъж от сръбската страна се чу див рев, когато Вук Бранкович се оттегли от полесражението заедно с хората си. Отслабнали от тази загуба, останалите членове на Пансръбския съюз нарушиха редиците си и започнаха да бягат. С победен вик турците се втурнаха след тях.

Мурад правилно беше преценил сърбите. Не можеха да останат обединени, дори и при най-тежки обстоятелства. Доволен, че войската му може да завърши битката без него, султанът се оттегли от бойното поле. Адора и Али Яхия се втурнаха надолу по хълма, за да го посрещнат. Когато малката група се върна в лагера, робите се втурнаха към господаря си. Свалиха бронята и оръжията му, после и ботушите. Донесоха му леген с топла, ароматизирана вода и той изми лицето и ръцете си.

— Виждаш ли — ухили се той на Адора, — не ми е писано да умра в битка.

— Хвала на аллаха! — промълви тя и седна на едно малко столче до краката му, слагайки глава на коленете му.

Той протегна ръка и погали косите й. Една робиня сложи купа с праскови до него и Мурад подаде една на Адора, преди да захапе своята. В палатката влезе един войник и каза:

— Дойде един беглец с висок ранг от противниковия лагер, господарю. Един от зетьовете на принц Лазар. Иска да те види.

— Господарю — обади се Адора, — сражението те изтощи. Приеми този човек утре.

Мурад очевидно се подразни от думите на войника, но когато се сети, че това сигурно е Вук Бранкович, той въздъхна и каза:

— Ще го приема сега, за да свърша с него, а после ще прекараме няколко часа насаме заедно, преди генералите ми да дойдат да ми докладват.

Адора стана и отиде в сянката на палатката. Войникът излезе и бързо след това се върна с един богато облечен млад мъж, който коленичи пред Мурад. Мъжът не беше Бранкович.

— Как се казваш? — попита султанът.

— Милош Обравич, куче невярно! — извика мъжът и се хвърли напред с вдигната ръка.

Адора изпищя и изскочи от сянката, хвърляйки се към Мурад. Войниците от охраната също бяха бързи, но закъсняха — Милош Обравич заби два пъти камата си в гърдите на султана. Ударите бяха толкова силни, че и двата пъти острието се показа от гърба на Мурад. Еничарите нахлуха в палатката, сграбчиха убиеца и му отсякоха главата. Килимите се напоиха с кръв.

Адора прегърна съпруга си.

— Мурад! О, любов моя! — хълцаше тя.

Той се опита да говори. Лицето му беше пребледняло, светлината в очите му бързо избледняваше.

— Прости… ми за всичко. Обичам те… Адора…

— Знам, любов моя! Знам! Недей да говориш. Лекарят идва. — О, господи! Беше й толкова студено! Защо й беше толкова студено?

Лицето му се озари от тъжна усмивка и той поклати глава.

— Целуни ме… за сбогом, гълъбче.

Тя се наведе и докосна изстиващите му устни.

— Праскови — каза той с отслабващ глас. — Ухаеш на праскови… — Той падна назад, очите му бяха отворени и вече невиждащи.

Тя изпита за миг чувството, че сърцето й ще спре и бог ще й дари милостта да я прибере заедно с него. Изведнъж се чу да казва:

— Султанът е мъртъв. Уведомете принц… уведомете султан Баязид. Никого другиго! Никой друг не бива да узнава!

Капитанът на еничарите пристъпи напред.

— А принц Якуб?

— Погрижете се за него веднага след като свърши сражението — заповяда Адора. — Принц Якуб не трябва да се връща. Не чакайте синът ми да ви заповяда. Няма да оставя това решение да тежи на неговата съвест. Аз ще поема отговорността.

— Слушам и се подчинявам, господарке.

— Али Яхия!

— Господарке?

— Никой не трябва да влиза в тази палатка, докато не дойде синът ми. Кажи, че султанът си почива със съпругата си и че не иска да бъде безпокоен.

— Ще бъде така, както казва господарката.

Тя остана сама, прегърнала мъртвото тяло на Мурад. Затвори очите му. Изглеждаше толкова отпуснат, като заспал. Сълзите й бавно се стичаха и падаха върху лицето му. Адора плачеше беззвучно. Усещаше аромата на прасковите в купата и си припомни последните му думи:

„Праскови! Ухаеш на праскови!“. Бяха се влюбили, хапвайки откраднати праскови от градината на манастира „Света Катерина“, а сега всичко свърши в една палатка, ухаеща на праскови, в една равнина, наречена Косово.

През останалата част от деня Теадора Византийска остана седнала на пода на султанската палатка, прегърнала мъртвото тяло на съпруга си. През ума й минаваха спомени от времето, прекарано с него. Невинаги им беше така лесно, както през последните няколко години. Той невинаги бе разбирал страстната, интелигентна жена, заради която бе обърнал земята, за да я притежава, а тя рядко успяваше да скрие истинската си природа. Но винаги, от самото начало, те се обичаха. Винаги, дори и по време на най-ожесточените им спорове.

„Бях благословена — мислеше си тя — да имам такава любов. Но какво ще правя сега? Баязид ме уважава, но мисля, че не знае как да обича, дори мен. Зубедия определено не храни никакви добри чувства към мен, нито пък синовете й, моите внуци. Отново съм сама. Мурад! Мурад! Защо ме остави?“

Така я намери Баязид — с подути от плач очи. Огледа я безмълвно. Робата й беше покрита с петна засъхнала, тъмна кръв. Изпита съжаление към нея. Винаги я бе виждал само елегантна и красива. Той още не беше открил любовта и не разбираше това чувство, но знаеше, че родителите му се обичат. Адора беше изгубена без баща му.

— Майко.

Тя вдигна поглед.

— Господарю?

Той остана удивен от спокойствието й, от държанието й след тази трагедия.

— Време е да го пуснеш, майко. — Баязид й подаде ръка.

— Той искаше да бъде погребан в Бурса — тихо каза тя.

— И така ще бъде — отвърна Баязид.

Бавно пусна тялото на Мурад и позволи на сина си да й помогне да се изправи. Той я изведе от палатката.

— Якуб? — попита тя.

— Брат ми е загинал в битката, вече ми съобщиха. Ще бъде погребан с почести, заедно с баща ни. Той беше добър войник и прекрасен човек.

— Това е добре — каза му тя. — Султанът може да бъде само един.

— Вече отмъстих за баща ми, майко. Изтребихме почти всички сръбски благородници. Оставих жив само един от синовете на принц Лазар. Сърбите вече не представляват заплаха за нас, затова ще е най-добре, ако ги управлява някой техен човек. Ще имам нужда от войската им, за да защитавам Дунавската равнина от унгарците.

— Кого от синовете на Лазар си оставил жив и при какви условия?

— Стефан Булкович. Само на шестнайсет години е. Ще ни плаща годишен данък от шейсет и пет процента от доходите от сръбските сребърни мини. Ще ръководи малка част от армията ми и ще ми изпраща сръбски войски, когато имам нужда от тях.

Тя кимна.

— Справил си се добре, синко.

— Има още нещо. Стефан Булкович има сестра. Казва се Деспина и ще я взема за съпруга.

— Дъщеря на принц Лазар? Братовчедка на Тамара? Ти луд ли си? Ще се ожениш за детето от рода на мъжа, отговорен за смъртта на баща ти?

— Имам нужда от връзка с тях, майко! Зубедия ме свързва с Азия, но имам нужда също така и от европейка за съпруга. Сърбите вече няма да ни създават неприятности, а Деспина напълно отговаря на целите ми. Татко би го одобрил.

— Не ми говори за баща ти! Още не е изстинал, а ти ще се жениш за дъщерята на убиеца му! — Той се опита да я успокои, но тя се отдръпна от него. — Мили боже! Аз наистина съм прокълната! Баща ти ме обичаше, но ти не ме обичаш, нито пък съпругата ти и децата ти. Сега ще се ожениш за братовчедката на Тамара и аз отново ще остана сама.

— Запознай се с момичето, майко. Няма да се оженя за нея, ако не я харесваш. Ти познаваш човешкия характер и аз се доверявам на мнението ти. Ако смяташ, че Деспина не е подходяща, тогава ще потърся някоя друга. След днешния ден ще има много благородни християнски вдовици, които ще се опитват да ми пробутат дъщерите си.

Принц Лазар се беше женил два пъти и най-малкият му син Стефан и дъщеря му Деспина бяха от втората му съпруга — македонска благородничка. Деспина беше на четиринайсет години, одухотворена, но не горда, с добър характер. Чертите й бяха хубави, кожата — светла, а дългата й коса — тъмнокестенява. Имаше тънка талия, закръглени бедра и беше с една глава по-ниска от Баязид. Въпреки че Теадора смяташе, че няма да хареса момичето, все пак то й направи силно впечатление.

Деспина отначало се притесняваше от Теадора, но постепенно се отпусна и съчувствието й за загубата на съпруга й пролича.

— Ти самата загуби скъпи хора — отвърна майката на султана.

По лицето на момичето премина сянка и то тихо каза.

— Аз обичах баща си, господарке. Той беше добър с мен и никой друг не може да заеме мястото му. Но пък, от друга страна, бог беше милостив към мен и ми изпрати сина ти, когото да обичам. Въпреки че ще бъда само негов втора съпруга, ще направя всичко възможно да го направя щастлив.

Дълбоко трогната, Теадора прегърна момичето.

— Мисля, дете мое, че синът ми е този, който е благословен.

За голямо облекчение на Теадора, между двамата млади пламна истинска любов. Сватбата беше направена набързо, защото всички бяха в траур. Баязид беше с любимата си невеста през по-голямата част от времето и след по-малко от година Деспина му роди син. Кръстиха детето Мохамед.

Тогава Баязид отново тръгна на война. Адора одобряваше връщането на сина си на бойното поле, тъй като Мурад беше оставил завоевателните си планове, написани на няколко пергаментови свитъка. Сега те бяха на Баязид. Новият султан просто трябваше да следва плановете на баща си и успехът му щеше да бъде сигурен.

Деспина, която притежаваше мъдрост и щедрост, непривични за годините й, разбираше колко отчаяно се нуждае Теадора от някого, когото да обича. Тя също разбираше колко много знае свекърва й за отглеждането и възпитаването на бъдещи владетели, затова остави сина си на грижите на Теадора. Самата Деспина се посвети изцяло на Баязид.

Наблюдавайки неспокойните черни очи на бебето и широкото му чело, Теадора виждаше в него Мурад. Осмисляше отново живота си. Никога вече нямаше да бъде така, както когато беше жив Мурад, но този живот я устройваше. Теадора се молеше Мохамед да е този, който ще завземе Константинопол, спомняйки си старото пророчество: „И Мохамед ще завземе Константинопол.“

Теадора Византийска беше доволна. Отново имаше планове за бъдещето. Нямаше да бъде просто още една вдовица — почитана, но забравена. Тя все още беше в центъра на историята.