Бъртрис Смол
Адора (8)

Глава 7

Теадора бе бясна.

— Винаги съм окуражавала Халил да тренира мъжествени спортове — възкликна тя ядосано, — но го предупредих, Али Яхия. Предупредих и онзи негоден за нищо негов роб, който сега ще получи десет камшика за неподчинението си към мен. Казах и на двамата, че Халил още не е готов да язди жребеца, който му изпрати принц Сюлейман. Халил е само на шест години! Можеше да бъде убит!

— Той е отомански внук и син на Орхан, господарке. Чудо е, че не се е родил с шпори на малките си петички — отвърна евнухът.

Теадора се засмя, макар че не й бе до смях. След това каза:

— Това е много сериозно, Али Яхия. Докторът казва, че Халил може да остане куц за цял живот. Крачето му не зараства както трябва и сега се оказва, че е малко по-късо от другото.

— Може би така е по-добре, принцесо моя — въздъхна Али Яхия. — Поради физическия си недъг, синът ти ще бъде считан за негоден да управлява.

Той се удиви, че тя изглеждаше потресена.

— Как може да живеете между нас, принцесо, в този дворец, и да не разберете, че първото нещо, което всеки нов султан прави, е да заповяда екзекуцията на съперниците си. В повечето случаи това са братята му. Нашите закони не позволяват недъгави да наследяват престола, така че бъдете благодарна, принцесо. Сега синът ви ще живее дълго. Защо, мислите, принц Мурад няма деца? Знае, че животът му и този на всеки от синовете му ще бъдат застрашени, когато Сюлейман наследи баща си.

Сюлейман да убие нейния малък Халил? Невъзможно! Той обожаваше малкия си природен брат. Глезеше го постоянно. Но си спомни, че очите му могат и да са студени. Спомни си и заповедническия му глас и това, че моментално му се подчиняваха. Припомни си и нещо, което баща й бе казал много отдавна, преди тя да стане съпруга на султана — че турците са създали добри наемници, защото изпитвали удоволствие да убиват, нямали милост и не изпитвали съжаление.

Теадора потръпна. Все пак бог бдеше над нея. Когато Орхан умре, тя ще бъде съпруга на мъртъв султан — най-незавидното положение. Халил бе цялото й семейство и не бе заплаха за никого.

Баща й бе свален от престола преди три години, но за разлика от много други византийски императори, загубили живота си заедно с трона, Йоан Кантакузин бе жив и се бе оттеглил в манастира „Мистра“, близо до Спарта. С него бе и брат й, Матей, който бе приел духовния сан по-рано.

По-голямата доведена сестра на Теадора — София — бе намерила жестоката си смърт, когато третият й съпруг я бе хванал с любовник и бе намушкал с нож и двамата. Елена, сега безспорната императрица на Византия, се държеше така, сякаш Теадора не съществуваше. Това, че бяха сестри, не бе достатъчно — третата съпруга на султана бе в неравностойно социално положение със свещената християнска императрица на Византия. Теадора страдаше от презрението на сестра си. Тъй като Орхан бе вече на седемдесет, Теадора наскоро бе повдигнала въпроса за възможността да се върне в Константинопол, когато султанът умре, но бе грубо отблъсната. Елена заяви, че дъщерята на узурпатора Йоан Кантакузин едва ли ще бъде добре дошла в града. Същото можело да се каже и за вдовицата на султана. Неверниците били най-големите врагове на византийците.

Елена удобно бе забравила, че и тя е дъщеря на Йоан Кантакузин. Бе си затворила очите и пред факта, че ако малката й сестра не бе омъжена за отоманеца, баща им не би се задържал на трона достатъчно дълго, за да може тя да стане съпруга на Йоан Палеолог и императрица. Елена не бе особено интелигентна. Не разбираше, че онова, което някога е била огромната Византийска империя, сега се бе смалило до малки части от гръцката суша, няколко града по брега на Черно море и Константинопол.

Тя не забелязваше, че кралските скъпоценни камъни, красящи държавническите й роби и короната бяха просто стъкълца. Самите роби не бяха вече от истински златотъкан плат, а от сърма. Съдовете бяха медни, а всичко, което трябваше да е богат брокат, бе само боядисана кожа. Никога не й бе хрумвало, че да си императрица на Византия, бе почти същото като да си императрица на празна яйчена черупка. Теадора видя всичко това и макар да не мислеше, че турците ще превземат Константинопол, докато е жива, знаеше, че биха имали евентуално надмощие над византийците.

Въпреки това Теадора копнееше за родния си град. Бе сигурна, че когато Орхан умре, за нея нямаше да има място в Бурса, в двора на Сюлейман.

За момент помисли за Мурад. Все още нямаше съпруга или любимка. Зачуди се дали понякога се сещаше за нея. Той рядко бе в Бурса — прекарваше по-голямата част от времето си в Галиполи.

Теадора се подсмихна, като си спомни колко интелигентно Орхан бе успял да изиграе баща й по отношение на Галиполи. С раждането на Халил остатъкът от зестрата й бе изплатен на султана. Принцовете Сюлейман и Мурад бяха изпратени да заемат Цимпе. Крепостта бе разположена върху европейския бряг на Дарданелите, на Галиполския полуостров. Когато древните стени на близкия град Галиполи се сринаха при едно леко земетресение, отоманските турци бързо го завладяха. Следващата им задача бе да вдигнат отново стените и да ги укрепят.

Когато свършиха, принцовете създадоха първата колония от турски заселници, доведени от Азия. За кратко време се образуваха и други колонии, съставени от бивши войници на Орхан и техните съпруги, които се заселиха в земите на избягалите християнски благородници. Селяните от региона останаха — предпочетоха отоманската власт пред византийската. Окупация от турците означаваше освобождение от християнската феодална мощ с всичките й злини и тежки данъци. Означаваше и еднакви закони за всички — без значение на раса, религия и класа.

Тъй като турската окупация се разрастваше, дори християнските владетели, чиито земи граничеха с новопридобитите отомански територии, започнаха да приемат суверенитета на Орхан. Като негови васали, му плащаха малък годишен данък в знак на смирение пред исляма. По този начин още от самото начало отоманската държава възприе мирно отношение към подчинените си християни.

В Константинопол император Йоан Кантакузин разбра изведнъж какво ставаше и горко се оплака на зет си — султана. Орхан предложи да продаде обратно на византийците крепостта Цимпе за десет хиляди златни дуката, като знаеше много добре, че можеше да си я върне отново, когато си поиска. Галиполи обаче нямаше да върне, защото, както заяви, не я бе превзел със сила. Бе попаднала в ръцете му по Божията воля, при земетресението. Теадора не можеше да спре да се смее при мисълта, как най-после баща й бе остроумно надхитрен, макар че това означаваше и неговият крах.

След като баща й и брат й бяха заточени, Теадора нямаше при кого да се върне. Беше ужасена от мисълта, какво би се случило с нея и сина й. Тогава изведнъж принц Сюлейман разреши проблема й.

Бе известен за нараняването на Халил и я извика, за да й се извини за коня, който бе дал на по-младия си брат и който се бе оказал опасен. Теадора прие извиненията му и каза:

— Според Али Яхия, това е маскирана благословия, защото Халил повече няма да е заплаха за теб.

Принцът й отвърна честно.

— Вярно е, принцесо. И тъй като момчето вече не представлява опасност, нека да планираме бъдещето му — много е интелигентно и може да ми бъде от голяма полза.

— Някой ден мислех да се върнем с Халил в Константинопол — отговори тя. Нямаше нужда да му казва, че този път вероятно е затворен за нея.

— Не трябва да го правиш! Ако си наистина нещастна тук, няма да те задържам, но ти си вече отоманка, Адора, и ние се гордеем с теб.

— В двора ти не би имало място за мен, Сюлейман.

— Ще ти създам място — каза той дрезгаво.

Тя го погледна точно навреме, за да забележи усилието му да прикрие пламъка на желанието в очите си. Изплаши се и бързо сведе очи, за да скрие колко е разстроена. „Изглежда — помисли си тя с удивление, — очаровам всички мъже в отоманското семейство.“

— Много мило, че ни предлагате дом, принц Сюлейман. Ще спя по-спокойно, като знам, че бъдещето на Халил е осигурено.

Принцът се поклони учтиво и я остави. Е, усмихна се тя, Халил бе в безопасност. А тя? Безпокоеше я това, че принц Сюлейман би могъл да я пожелае. Винаги се бе отнасял с нея като със сестра, никога не бе вършила нещо, което да подхрани желанието му. Тя се намръщи. Гласът на слугинята, Айрис, разцепи тишината.

— Погледни в огледалото, господарке! Отговорът на въпроса ти е там.

— Подслушвала си! — обвини я Теадора.

— Ако не подслушвах, нямаше да знам нищо, а как тогава бих ви предпазвала? Дълбока сте като кладенец, принцесо!

Адора се засмя.

— Дай ми огледало, непоправима стара любопитке!

Айрис й го подаде и за пръв път от толкова години Теадора се вгледа внимателно и критично в отражението си. Бе донякъде стресната да открие невероятно красива жена. Имаше сърцевидно лице, дълъг прав нос, правилно разположени аметистови очи, заобиколени с черни мигли, и широка, щедра уста с пълна, почти нацупена долна устна. Бялата й като сметана кожа бе безупречна.

Остави огледалото на дивана и се приближи към високото венецианско огледало в резбована златна рамка. Огледа се критично и забеляза, че е по-висока от повечето жени и слаба като вейка, гърдите й бяха високи. Имаше хубава фигура. Вгледа се продължително в себе си. „Аз ли съм наистина това?“ По природа не бе суетна и тъй като единственото нещо, което не искаше, бе да привлича вниманието на Орхан, никога не бе полагала големи грижи за външността си.

— Красива съм — каза меко тя, като разсеяно галеше косите си с ръка.

— Да, принцесо, красива сте. А все още не сте дори в разцвета си — изкиска се Айрис. — Ако принц Сюлейман те пожелае — продължи по-тихо тя, — ще те направи своя съпруга, когато овдовееш. Тогава съдбата и бъдещето ти ще са решени.

— Не желая да съм негова съпруга — отсече Теадора с равен глас. — Освен това вече има четири съпруги и не може да има други. Няма да съм конкубина^[1] на никого.

— Ха! За него е лесно да се разведе с някоя от съпругите си. Те са само робини. Вие сте принцеса. — Погледна дяволито господарката си. — Не ми казвайте, че не копнеете за любовта и ласките на някой млад мъж. Половината нощ се разхождате из стаята си. Малко боричкане с някой похотлив мъж ще ви излекува от неспокойствието.

— Ставаш нагла, Айрис! Внимавай, иначе ще те нашибат с камшика. — Проклета жена! Айрис бе прекалено наблюдателна.

Халил бе избрал точно този момент, за да нахълта при майка си.

— Виж, мамо! Мога пак да ходя — без патериците!

Хвърли се в обятията й и тя почти се разплака при очевидното му куцане. Десният му крак бе изкривен навътре.

— Толкова се гордея с теб — каза и го целуна звучно, докато той се въртеше и се опитваше да се отскубне. — Лошо момче! — скара му се тя и го пусна на пода. — Кажи, Халил, още ли те боли?

— Малко — каза той, но толкова бързо, че тя разбра, че вероятно доста го болеше.

Импулсивно го попита:

— Какво ще кажеш да направиш едно морско пътешествие?

— Докъде?

— До Тесалия, любов моя. Там има горещи извори, които ще облекчат болката в крака ти.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Ако баща ти позволи — отвърна тя, изненадана, че не се бе сетила по-рано.

Той я задърпа.

— Хайде да тръгнем сега!

Теадора се усмихна на нетърпението му, но после се запита, защо пък не. Бързо последва сина си по извитите коридори, водещи от харемлъка към селямлъка. Бяха посрещнати от няколко запъхтени евнуха, пристигнали забързано пред вратите на султанските покои.

— Кажете на султана, че принц Халил и майка му, принцеса Теадора, желаят незабавна среща с него.

Няколко минути по-късно еничаринът се върна.

— Султанът ще ви приеме веднага, Ваше Височество — и отвори една от големите дъбови врати.

Влязоха в претрупана стая, където султан Орхан седеше с кръстосани крака върху камара от възглавници. Няколко млади момичета седяха от лявата му страна и свиреха на струнни инструменти. Настоящата любимка на Орхан, тъмнокоса италианска хубавица, се бе облегнала до него. Халил и майка му се приближиха до подиума, но когато Теадора се накани да коленичи, синът й я задържа и погледна конкубината на баща си.

— Легни по очи, жено! Майка ми коленичи само пред баща ми и пред своя Бог!

И когато момичето има дързостта да погледне султана за потвърждение, момчето се нахвърли върху й с бесен вик. Издърпа я от възглавниците върху пода и изкрещя:

— Нахалница! Просиш си наказанието!

Смехът на Орхан прокънтя в стаята.

— Дала си ми истински отоманец, Адора. Халил, момчето ми, отнасяй се внимателно с момичето. Робиня като тази е ценна придобивка.

После обърна поглед към жената в краката си:

— Остави ме, Пакизе. Ще получиш десет камшика за пропуски в обноските си. Със съпругите ми трябва да се отнасят с уважение, каквото заслужават.

Момичето се изправи забързано и напусна стаята приведено.

Тогава Теадора коленичи и се поклони на съпруга си, синът й Халил се поклони грациозно на баща си.

— Седнете до мен! — заповяда им той. — На какво дължа честта да ме посетите?

Теадора се настани до съпруга си и каза:

— Искам да заведа Халил в Тесалия, на изворите на Аполон, до планината Оса. Водите там са известни с лечебността си и макар че Халил не ми признава, знам, че много го боли. Стъпалото и кракът му няма никога да зараснат правилно, но водата може поне да облекчи болките му.

— И искаш да отидеш с него?

— Да, господарю, искам. Още е малък и се нуждае от мен. Знам, че ме уважавате, но нямате нужда от мен. А Халил има. Освен това не бих поверила сина ни на някой роб при такова дълго пътешествие.

Султанът кимна.

— И няма да го заведеш в Константинопол?

— Никога!

Орхан повдигна учудено вежди.

— Много си разпалена. Защо?

Тя се поколеба, след което каза:

— Със сестра ми обсъдих възможността някой ден да се върнем с Халил в Константинопол. Тя достатъчно ясно ми показа, че никой от нас не е желан. Тя е невъздържана и груба глупава жена.

Разбира се, Орхан бе запознат със споделеното от най-младата му съпруга, тъй като всичко от личната й кореспонденция прочиташе първо той. Теадора не знаеше това и ако разбереше, щеше много да се ядоса. Познаваше я много по-добре, отколкото тя предполагаше, и макар че никога не би й признал — защото ако го направеше, щеше да е проява на слабост — обожаваше силата на характера й. И искрено държеше на нея. Тя бе гордо малко създание. Разбра колко дълбоко я бе наранила сестра й.

— Заведи Халил на изворите на Аполон, скъпа. Имаш разрешението ми. Али Яхия ще се погрижи за подготовката около пътуването. Халил, ще се грижиш ли за майка си и ще я пазиш ли от неверника?

— Да, татко. Имам нов ятаган с острие от истинска толедска стомана, който ми изпрати брат ми Мурад, от Галиполия.

Орхан се усмихна на момчето и погали тъмната му коса.

— Вярвам, че ще я пазиш добре, Халил. Тя ми е много ценна, сине. — Султанът плесна с ръце да донесат закуски.

Докато малкото момче щастливо дъвчеше кекс с мед и сусам, Орхан и Теадора разговаряха. За нейна изненада, той вече не я третираше като обект, съществуващ единствено за да задоволява плътските му желания, а по-скоро като любима дъщеря. От своя страна, тя бе по-спокойна с него, отколкото някога.

Той й каза за евентуалното преместване на столицата в Адрианопол, град върху европейската част на Мраморно море, който бе взел под обсада. Подаръкът от зестрата на Теадора му бе дал парченцето земя, от което се нуждаеше в Европа.

— Ще превземеш ли Адрианопол?

— Ще опитам. Вероятно все пак ще се оттеглим в Константинопол, скъпа.

Тя се засмя.

— Да живееш хиляда години, господарю Орхан. Още съм твърде млада, за да се оттеглям, където и да е.

Той се подсмихна.

— Наистина си твърде млада и прекалено красива. Ти просто си най-красивата жена в дома ми.

След това, видял уморения поглед в очите й, нежно ги отпрати.

Останал сам, той се зачуди, както бе правил това хиляди пъти, откакто тя бе при него, защо Теадора не обичаше да прави любов. Никога не бе познавала друг мъж, освен него — в това беше сигурен. Бе девица. Бе изключително страстна, когато е възбудена, но винаги бе чувствал, че не е с него, а с някой призрачен любовник. Затворена в манастира, тя не би могла да има друг, когото той да заподозре.

Бе мистерия, която все още го вълнуваше след всичките тези години. Знаеше, че тя не изпитва неприязън към него. Султанът вдигна рамене. Харемът му бе пълен с млади красавици, които имаха голямо желание да му доставят удоволствие. Не можеше да разбере, защо една византийска принцеса го бе заинтригувала толкова.