Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Az (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013 г.)

Издание:

Бъртрис Смол. Адора

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1999

Редактор: Мария Дъбравова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954-19-0049-6

История

  1. — Добавяне

Глава 25

По-младият син на императора, Мануил, беше провъзгласен за управител на Солун. Йоан щеше да остане много доволен, защото Мануил беше добър владетел, но любовницата на Мануил, която произхождаше от богато християнско семейство от Серес, успя да забърка младия управител в заговор, чиято цел беше да се отхвърли владичеството на султана в Серес.

Мануил беше обсаден от турски войски и избяга в Константинопол при родителите си. Този път Йоан и Елена бяха на едно мнение — официално не можеха да го приемат. И когато на обичайната седмична аудиенция служителят обяви: „Принц Мануил Палеолог, кралски управител на Солун“, императорът каза високо:

— Няма да го приемем.

Той и Елена станаха и излязоха заедно от залата. Настъпи внезапна тишина, после започнаха тихи, учудени разговори.

Все пак те се срещнаха със сина си, но насаме.

— Глупак! — изкрещя императрицата. — Няма нищо лошо да чукаш тази вещица от Серес, но не и да й позволиш да те въвлече в заговор срещу султан Мурад! Ти наистина ли смяташе, че можеш да отхвърлиш господството му?! Исусе! Не ми казвай, че наистина си го вярвал! — Тя се обърна и погледна съпруга си. — Вината е толкова твоя, колкото и негова! Ти издигна Мануил над по-възрастния му брат, твоя законен наследник. Той излезе по-глупав и от Андроник!

Мануил Палеолог погледна майка си с отвращение. Вече имаше двойна брадичка, пудрата не можеше да прикрие бръчките около очите й, косата й беше боядисана. И въпреки това продължаваше да привлича любовниците си като разгонена кучка. Любовните й лудории винаги го бяха карали да се притеснява, особено като дете. Брат му, който беше любимото й дете, ги намираше забавни.

— Защо ме зяпаш така? — попита тя Мануил.

— Мислех си — отвърна бавно той, — че започваш да остаряваш.

И тогава падна по гръб, поразен от внезапността на удара й.

— Остави ни, Елена — каза остро императорът и тя изхвърча от стаята. Йоан Палеолог отново се обърна към по-малкия си син: — Защо, синко? Аз престъпих обичая и те поставих над брат ти, защото го заслужаваше. Ти си роден за владетел. А ти постъпи като Андроник. Не мога да те защитавам сега, когато си направил тази ужасна грешка. Сигурен съм, че си го знаел, когато дойде при мен.

Мануил кимна засрамено.

— Тя струваше ли си, синко? Струваше ли си тази изкусителка от Серес твоя позор?

— Не, татко — беше тихият отговор.

Императорът се усмихна леко и каза:

— Е, Мануил, това да ти е за обеца. Любовницата ти не си е струвала неприятностите, които ти създаде. Никоя жена не струва толкова.

— Дори и жена като леля ми Теадора?

Императорът отново се усмихна.

— Леля ти Теа никога не би поискала невъзможното от един мъж. Прекалено мъдра е, за да го направи.

— Какво трябва да правя сега, татко? Къде мога да отида?

— Смел ли си, синко? Защото ще е необходима много смелост, за да направиш това, което трябва, да бъде направено.

— Дори и да не съм чак толкова смел, ще трябва да се опитам да бъда.

— Трябва да отидеш при султан Мурад, да се хвърлиш в краката му и да просиш милост.

Мануил пребледня.

— Но той ще ме убие — прошепна страхливо той.

— Не — отвърна императорът, — няма да те убие, Мануил. Това няма да отговаря на целите му. Зад цялата тази работа според мен стои Теа. Мурад прави така, че да се настроим един срещу друг, а ако ни избие, няма да може да го прави. Иди в Бурса, той в момента е там. Помоли за прошката му и той ще ти прости.

— Лесно е да се каже, татко. Не твоя живот е изложен на риск.

— Не! — викна императорът. — Не е моят живот, но е живот, който ми е много по-скъп от моя! Става въпрос за живота на любимия ми син, на единствения човек, който може да управлява Византия, след като си отида. Ти каза, че ще намериш смелост, Мануил. Трябва да го направиш. Нямаш друг избор. Повече няма да те приемам нито публично, нито на частно посещение, нито пък ще ти позволя да потърсиш убежище в този град. Ти излагаш на опасност всички ни — всички, от най-дребния просяк до самия император. Мурад ще си отмъсти за това, синко. Нямаш ли съвест?

— Стените на града са непревземаеми — осмели се да спори принцът.

— Не задълго и не съвсем. На някои места са започнали да се рушат и когато наскоро се опитах да ги ремонтирам, султанът ми заповяда да съборя това, което бях построил.

Мануил въздъхна и после си пое дълбоко въздух.

— Ще отида, татко.

— Добре, синко! — отвърна императорът и потупа Мануил по рамото. — Ще се погрижа да изпратя съобщение в Бурса за пристигането ти. — Той се изправи. Аудиенцията приключваше. Императорът притисна сина си към гърдите си. — Бог да е с теб, синко — тихо каза той.

Когато Мануил излезе от двореца, откри, че вече го чака готов за път ескорт, който го съпроводи до пристанището. Той се качи на очакващия го кораб. След няколко часа корабът акостира в пристанището Скутари на азиатския бряг на Мраморно море. Капитанът даде на Мануил един прекрасен жребец.

— Нека бог да ви е на помощ, Ваше Височество.

Мануил Палеолог тръгна на път сам. Не се страхуваше от самото пътуване, защото по пътищата на султана нямаше разбойници. Страхуваше се от това, което го очакваше в Бурса.

Баща му беше сигурен, че султанът ще му прости, но Мануил не беше забравил клането в Корлу и обсадата на Демотика, когато султанът бе заповядал синовете да бъдат екзекутирани от собствените си бащи. Помнеше също как двамата бащи, които отказаха да убият синовете си, бяха екзекутирани. Спомни си как братовчед му, Баязид, бе обезглавил собственоръчно Кунтуз. Ако султанът беше толкова жесток със собствения си син, какво можеше да очаква той?

Спря да пренощува в един хан и се напи с ферментирал плодов сок. На следващия следобед пристигна в Бурса и отиде направо в двореца на султана. Страхотното главоболие, което се бе увеличило от неколкочасовата езда под жаркото слънце, си беше достатъчно наказание. Заведоха го до един малък апартамент и за него се погрижиха сладкодумни робини, които го изкъпаха и масажираха. Донесоха му лека закуска и той с изненада откри, че е много гладен. Само че не видя никой друг, освен робините, а те не можеха да отговорят на въпросите му. Нервите му започваха да му изневеряват.

Най-накрая, след като му сервираха и вечерята, при него дойде някакъв служител и му каза, че султанът ще го приеме на сутринта. Мануил вече беше много по-нервен, отколкото когато пристигна. После изведнъж се сети, че ако Мурад бе искал да го убие, щеше да го настани в подземията на двореца, а не в този удобен апартамент. Може би все пак баща му беше прав. Той се поуспокои и спа добре.

На сутринта го заведоха при чичо му — султана. Мурад изглеждаше величествен на трона си от черен мрамор, облечен в златиста роба, обсипана със скъпоценни камъни. На главата му имаше златен тюрбан с кървавочервен рубин в средата. Той погледна към Мануил и строго каза:

— Е, племеннико?

Мануил се хвърли на земята. Вече въобще не беше в състояние да стои прав — коленете му трепереха.

— Милост, господарю! Аз сгреших пред теб, но ти си известен със справедливостта си. Прости ми! Повече няма да допускам грешки?!

Ъгълчетата на устните на султана трепнаха.

— Това е много сериозна клетва, принц Мануил. Никога повече да не допускаш грешки…

— Господарю, просто имах предвид…

— Знам какво имаше предвид, млади глупако! Беше се заклел да ми служиш вярно и наруши клетвата си. Би трябвало да заповядам да те обезглавят и да приключа с всичко. Но пък ми беше донесено, че причината за твоето падение е една жена. А аз не мога да направя нищо повече от това, което е направил аллах, когато бащата на всички ни, Адам, е бил подведен от жената, Ева. Така е било винаги през вековете. Често се случва умни мъже да бъдат подведени от една хубава усмивка и чифт големи гърди. — Той се засмя. — Баща ти ми казва, че ти по принцип си разумен, а също така, че притежаваш истинска дарба да управляваш. Много добре. Ще те пощадя. Този път. Но ако още веднъж ме предадеш, племеннико… — Той остави думите му да увиснат във въздуха и след малко добави: — Ще се върнеш в Константинопол и ще продължиш да помагаш на баща си в управлението. Уредил съм да се ожениш за младата дъщеря на деспота на Никея. Момичето се казва Юлия. Казвали са ми, че е непорочна и добра по характер. Първото можем да го проверим, но за второто, племеннико, ще трябва да рискуваш, както впрочем всеки от нас.

Мануил усещаше как по гърба му се стича пот. Прималя му от облекчение. Надигна се бавно.

— Господарю — каза той, но гласът му се пречупи. Преглътна сълзите си. — Господарю, искам да ти изразя благодарността си. Заклевам се, че никога повече няма да те разочаровам.

— Погрижи се да е така — отвърна строго султанът. — А сега иди да видиш леля си и да й благодариш за живота си. Тя много ми се моли да те пощадя.

Мануил напусна залата за аудиенции и последва един роб, който го заведе при Теадора. Когато влезе в стаята, тя се изправи и тръгна към него с протегнати ръце. Прегърна го, целуна го по бузата и каза:

— Е, Мануил, срещна се с лъва в самата му бърлога и излезе цял-целеничък.

— Едва ли, лельо. — Господи! Та тя беше по-прекрасна от всякога! Въобще не приличаше на майка му. Как беше възможно две сестри да се различават толкова много?

— Седни, скъпи. Изглеждаш изтощен. Айрис, донеси нещо за пиене. Племенникът ми явно има нужда да се подкрепи. Как е баща ти, Мануил? И, разбира се, скъпата ми сестра?

— Баща ми е добре. Майка ми си е както обикновено. — Той видя блясъка в очите й. — Разбирам — продължи той, — че на теб трябва да благодаря за живота си.

Тя кимна усмихната.

— Стар дълг към баща ти, Мануил. Но сега вече е платен. Ако още веднъж предадеш господаря Мурад, аз самата ще наточа меча, който ще отреже главата ти.

— Разбирам, лельо. Вече няма да бъда непокорен.

— А сега ми кажи какво мислиш за предстоящата ти женитба.

— Предполагам, че е време вече да се задомя и да създам свои синове.

— Не си ли любопитен каква е булката?

— Имам ли избор, лельо?

— Не — засмя се тя, — но недей да изглеждаш толкова покрусен. Момичето е прекрасно.

— Ти виждала ли си я?

— Да. Живее тук, в този палат. Взета е за заложница, за да се държи баща й добре. Този брак между двама ви ще ги накара да гледат по-благосклонно на нас, след като сме я задомили толкова добре. Мисля, че те очакват да я изпратим в харема на някой емир. Не са си и помисляли, че тя някой ден може да стане императрица на Византия.

— Как изглежда?

— Със светла кожа, червеникаворуса коса и яркосини очи. Майка й е била гъркиня. Може да чете, да пише и говори гръцки. Освен това чете и пише и на турски. Говори тихо, научили са я на всички добродетели, които трябва да притежава една съпруга. Прекара известно време в обучение и в източния начин да задоволява съпруга си. Мисля, че ще ти се стори много изкусна. — Очите на Теадора блестяха закачливо.

— Позволено ли ми е да я видя, лельо?

— Иди до прозореца, Мануил, и погледни в градината ми. Двете момичета, които си играят с топката, са твоята братовчедка, Янфеда, и годеницата ти, Юлия.

— Янфеда, тук? Бях чул, че ще ходи в Багдад.

— Съвсем скоро и това ще стане.

Мануил Палеолог разгледа момичето, което играеше с красивата му братовчедка. Хубава беше тази малка Юлия. Смееше се звънко и не се сърдеше, когато изпуснеше топката. Изведнъж се замисли за добрия си късмет. Беше дошъл в Бурса с мисълта, че няма да се върне жив, а ето че му простиха прегрешението и дори щеше да получи красива съпруга.

Непрозорлив мъж би сметнал станалото за знак на слабост от страна на султана. Но Мануил Палеолог не допусна тази грешка. Баща му се оказа прав — Мурад настройваше членовете на рода Палеолог един срещу друг. На него му беше много изгодно Мануил да се ожени за младата Юлия от Никея. Един глупав мъж би сметнал, че това не е хубаво, но Мануил, също като баща си, беше осъзнал, че великата някога Византийска империя в момента е много слаба. Знаеше, че рано или късно това, което беше останало от нея, щеше да премине в ръцете на турския султан. А междувременно той и Йоан щяха да правят каквото могат, за да спасят остатъците от Византия. Той беше истински син на баща си и Йоан Палеолог можеше да се гордее с него. Ако осигуряването на мира с турците означаваше женитба за прекрасното момиче, което тичаше в градината, Мануил щеше да го направи.

— Когато очите ти се присвиват така — обади се леля му, — много приличаш на баща си. Това означава, че мислиш.

Той се засмя сърдечно.

— Мислех си, че съм един щастливец. Жив съм и имам красива годеница. Кога трябва да се оженя?

— Утре. Господарят Мурад изпрати да доведат патриарха на Никея тук, в Бурса, и той ще ви бракосъчетае по обед.

— Момичето знае ли вече? — попита сухо Мануил.

— Ще й кажат тази вечер — отвърна спокойно Адора. — А сега, племеннико, ще ти позволя да се върнеш в покоите си. Ще ти е необходимо време за молитви, преди да се ожениш. — Тонът й беше сериозен, но очите й весело блестяха.

Той се изправи, целуна я по бузата и излезе от стаята. Адора остана на мястото си няколко минути, доволна от това, което бе свършила днес. Харесваше й Мануил. Толкова много приличаше на баща си. Когато Йоан Палеолог каза на сина си, че ще изпрати съобщение на султана, всъщност беше писал на Адора, а не на Мурад. Любимата съпруга на султана не познаваше добре Мануил, но Йоан не беше и наполовина толкова красноречив, когато ставаше въпрос за по-големия му син. Мануил се бе представил като добър владетел и любовта и предаността към баща му бяха искрени. Адора все пак реши да застане на страната на младия мъж и сега, когато бе говорила с него, вече беше убедена, че преценката на Йоан е била правилна.

— А, отново си се замислила — подразни я Мурад, когато влезе в стаята. — Ще ти излязат бръчки. Многото мислене не е хубаво за една жена.

— Тогава би трябвало целият ти харем да е без бръчки — сопна се тя. — От всичките ти жени не може да излезе и една-едничка свястна мисъл.

Засмян до уши, той я грабна и я занесе в леглото й. После легна до нея и я целуна.

— Устните ти имат вкус на грозде, Адора — каза той и разпусна косата й. Тъмният, копринен поток обви раменете й. Той хвана един кичур и го поднесе до устните си. — Простих на племенника ти. И му дадох красива жена за съпруга.

Тя притисна буза до гърдите му и се заслуша в ударите на сърцето му.

— Знам това, господарю Мурад.

— А не трябва ли да получа подарък за щедрата си постъпка?

— Да, господарю, трябва! Вече почти свърших бродирането на чехлите ти с мъниста — отвърна съвсем сериозно тя.

— Мъниста? На чехлите ми? — Гласът му прозвуча учудено.

— Да, господарю — отвърна още по-сериозно тя, но очите й бяха сведени. — Ужасно набодох нещастните си пръсти, но това е малка награда за щедростта на господаря.

Той я притисна под себе си.

— Погледни ме!

Заповедта му бе посрещната със звънлив смях и тя вдигна поглед.

— Не искаш ли чехлите, господарю? — попита невинно тя.

— Не! Искам теб! — отвърна разпалено той.

Тя обви ръце около врата му.

— Ами вземи ме тогава, господарю! Чакам те! — И тя го целуна пламенно по устните.

Робата й бързо се разтвори под пръстите му и тя остана съвсем гола.

После и неговата роба се разтвори под опитните й ръце. Тя отвърна на милувките му, плъзгайки пръсти по силния му гръб.

— Гълъбице — промълви той до шията й, — ако в Рая има женски ръце, които да ме милват наполовина толкова добре, колкото твоите, тогава ще се почувствам благословен.

Тя се засмя тихо и хвана члена му. Бавно и нежно възбуди страстта му, която само нейното тяло можеше да задоволи.

Сега той беше господарят, той я водеше, прегръщаше я, караше я да вика от удоволствие. Целуваше я отново и отново, докато тя започна да стене, отвръщайки на целувките му със страст, която само усилваше желанието му. Той започна да шепне името й като обезумял:

— Адора! Адора! Адора!

А тя тихо му отговори.

— Мурад, любими мой!

Той вече не можеше да се сдържа. Усети как тялото й достига върха на удоволствието си, потрепервайки няколко пъти. Кожата й гореше. Стенейки, той изля семето си в нея и тя изведнъж осъзна, че в непрекъснатата битка между мъжете и жените, жените са тези, които в крайна сметка побеждават. Тя нежно го притисна към себе си, шепнейки тихи нежни любовни думи в ухото му.

Когато Адора се събуди на сутринта, той още спеше до нея. Приличаше на малко момче въпреки годините си. Тя го гледа безмълвно известно време, после го целуна по челото. Тъмните очи, които се отвориха и я погледнаха, бяха изпълнени с толкова любов, че тя чак се учуди. Знаеше, че той я обича, но не беше човек, който често го показва. Чувството, което видя в очите му, я накара да се усети странно. Разбираше защо той го криеше от нея. Мурад смяташе любовта за слабост и вярваше, че като показва подобна слабост на една жена, само й дава предимство.

Тя се опита да прикрие усмивката си. Дали някога щеше да й разкрие любовта си?

— Стани, господарю, любов моя! Слънцето вече изгря, а днес е сватбата на племенника ми с малката наследница на Никея.

„Колко е прекрасна!“ — помисли си той, загледан в голото й тяло.

— Нима не можем да се насладим и за миг на самотата си? — промърмори и целуна заобленото й рамо.

— Не! — отвърна тя и стана от леглото. — Да не би да искаш да се разнесе мълвата, че султан Мурад се е размекнал и се наслаждава на женско присъствие дори и след като изгрее слънцето?

Той се засмя, скочи от леглото и я плесна леко по ханша. Тя гневно изпищя.

— Ти, мила моя Адора, имаш много проклет език.

Потривайки удареното място, тя се нацупи:

— А ти, господарю, имаш силна ръка.

Тя взе робата си и отиде в банята, изпроводена от смеха му.

„Тази вещица винаги трябва да има последната дума“ — помисли си той.

Мурад се запъти към покоите си. Искаше младият Мануил да се обвърже колкото е възможно по-бързо. Въпреки че императорът не би могъл да има никакви възражения относно момичето, все пак сигурно щеше да се подразни от това, че султанът е пренебрегнал бащината му воля. Мурад искаше младата Юлия да забременее бързо, за да не може да има никаква възможност да се анулира бракът. Майката на момичето беше много плодовита и Мурад се надяваше, че Юлия също ще е такава, макар че слабостта й го притесняваше малко.

Мурад не взе официално участие в религиозната церемония. Той остана зад един параван, докато патриархът на Никея свърза младата двойка. На султана му беше забавно да вижда широко разтворените очи на булката, която гледаше със страхопочитание непознатия, за когото я омъжваха.

След това той се присъедини към младоженците в покоите на Адора, където направиха малко тържество. Тамара също беше там, но по-скоро за да ходатайства за собствения си син, отколкото за да пожелае всичко хубаво на булката и младоженеца. Тя успя да хване натясно Мурад в един ъгъл и му се оплака:

— Първо твоят син, Баязид, се жени за Зубедия от Гермиян, а сега жениш племенника си Мануил за Юлия от Никея. А какво ще кажеш за сина си, Якуб? Не си ли намерил някоя благородна невеста и за него? Само семейството на Теадора ли ти е скъпо?

Той я изгледа строго. Тя вече не беше крехката красавица с прекрасната златна коса, която го беше очаровала преди години. Беше напълняла, кожата й бе загрубяла, цветът на косата й беше избледнял. На Мурад никога не му беше хрумвало, че отсъствието му от живота и леглото й е причината за тези промени. Той никога не я беше обичал особено и тя бе започнала да става раздразнителна.

— Якуб е по-малкия ми син и няма той да ме наследи. Съдбата на Якуб е свързана с тази на по-големия му брат, Баязид. Баща ми бе избрал за свой наследник брат ми, Сюлейман, и затова аз нямах плодовити жени, нито създавах деца до смъртта му. Възможно е Якуб да не ме надживее дори и с няколко часа. Ако това е неговата съдба, ако има синове, те също няма да оцелеят.

Очите й се разшириха от ужас.

— Какво искаш да ми кажеш? — прошепна тя.

— Може да има само един султан — отвърна тихо той.

— Но баща ти направи своя брат, Алладин, свой везир.

— А аз свалих от трона моя полубрат, който беше по-възрастен от мен, защото имаше хора, които щяха да управляват чрез него.

— Значи намираш оправдание за убийството на собствения ти син? — Тя беше ужасена.

— Да! — отвърна разпалено той. — Ти си християнка, Тамара, и си възпитана в свят, в който непрекъснато се говори за „езичниците“ турци. Твоите християнски братя биха се възползвали от възможността да всеят разногласия между двамата наследници на империята ми. Затова е много вероятно, когато умра, Якуб да ме последва бързо-бързо. Може да има само един султан, Тамара. Нека повече да не говорим за това, както и за невеста за Якуб.

— Защо тогава твоят полубрат, Халил, беше пощаден, когато си станал султан? Синът на Теадора от баща ти не представляваше ли заплаха за теб? Или, може би, той всъщност е твой син, а не на Орхан?

Прииска му се да я удари, но така само щеше да развали тържеството, затова само я изгледа с отвращение.

— Моят полубрат е инвалид и ти сигурно добре знаеш, че недъзи, от какъвто и да е род не се разрешават на султана. И никога повече не обиждай Адора с измислиците си, Тамара, в противен случай ще наредя да ти изтръгнат езика. Нейният живот с баща ми не беше щастлив.

— Нещо подобно на моя живот с теб — продължи да го дразни тя.

— Ти самата се правиш нещастна. Стана моя втора съпруга, знаейки прекрасно, че сърцето ми принадлежи на Теадора.

— А имах ли друг избор?

— Не — призна той. — Трябваше да се подчиниш на баща си.

— А ти можеше да откажеш предложението му, но ти харесах и не го направи!

— Ти можеше да бъдеш щастлива, Тамара. Адора те прие като сестра и се опита всякак да ти угоди, но ти отхвърли подадената ръка и се държа като разглезено дете.

— А на върха на удоволствието си през първата ни брачна нощ ти шепнеше нейното име като молитва!

— Така ли? — Той беше зашеметен от омразата в очите й, както и от току-що казаното.

Тамара се обърна и излезе бавно от стаята.

Само Теадора видя какво става. Разбира се, не бе чула и дума от това, което си говореха, но бе забелязала омразата на Тамара. Погледна объркано към Мурад, но той само се усмихна и отиде при нея. Скоро тя съвсем забрави за странната сцена.

Но Тамара не я забрави. Горчивината, която бе събирала в течение на годините, сега зовеше за отмъщение. Тя се върна в покоите си, освободи робините си и се хвърли на леглото, плачейки. И изведнъж осъзна, че не е сама. Стана и видя един евнух, който седеше тихо в ъгъла.

— Какво правиш тук? — гневно викна тя.

— Помислих си, че може да имаш нужда от мен, господарке. Сърцето ми се къса, като те гледам да плачеш така.

— И какво те е грижа? — промърмори тя.

Той прекоси стаята и коленичи пред нея.

— Защото се осмелявам да те обичам, господарке — прошепна той.

Изумена, Тамара погледна по-внимателно коленичилия евнух. Беше невероятно красив, с големи кафяви очи, обградени от гъсти тъмни мигли. Косата му беше черна и къдрава. Беше висок и необичайно за евнух, мускулест и силен.

— Не съм те виждала преди — каза тя.

— Назначиха ме на служба при теб преди повече от година — отвърна той. — Виждах как ставаш все по-тъжна и по-тъжна, господарке, и копнеех да излекувам мъката ти.

Тамара започна да се чувства по-добре. Този странен млад евнух й говореше така, сякаш наистина го беше грижа за нея.

— Как се казваш? — попита го тя най-накрая.

— Деметриос, прекрасна господарке.

Тя прикри усмивката си, опитвайки се да изглежда отегчена.

— Някога наистина бях прекрасна, Деметриос, но вече не съм.

— Малко повече движение, едно боядисване на косата, за да се възвърне златният й блясък… и, разбира се, някой, който да те обича.

— Първите две неща не е трудно да се изпълнят — отвърна тя, — но третото е невъзможно.

— Аз — той снижи глас — мога да те обичам, скъпа господарке. — Красивите му кафяви очи обходиха тялото й. Тамара усети как се изчервява от пръстите на краката до челото.

— Ти си евнух — прошепна тя. После добави страхливо: — Така ли е?

— Моя сладка, невинна господарке — промълви той, хвана ръката й и я погали. — Има два начина да бъде кастриран един мъж. При малките момченца махат всичко, но при по-големите и млади мъже като мен отрязват само торбичките, които съдържат семето на живота. Така намаляват риска от смърт. — Той се изправи и свали панталоните си. Мъжествеността му висеше. — Погали ме, господарке — помоли я той.

Удивена, Тамара се подчини.

Само след секунди той стана твърд и голям, както при нормалните мъже. Нежно я натисна във възглавниците на леглото й.

— Моля те, прекрасна господарке, разреши на твоя Деметриос отново да те направи щастлива.

Ако ги хванеха, мина й през ума, ако…

— О, да! — Тя започваше да се задъхва и нетърпеливо разтвори робата си.

Хвана ръцете й.

— Бавно, господарке моя. Остави на мен.

Внимателно свали коприненото й бельо. Гледайки я с любов, си помисли колко е хубаво тялото й. Малко позапуснато на места, но той щеше да се погрижи за това. Али Яхия беше прав — Тамара имаше нужда от любовник.

Коленичи до леглото й, хвана малкото й стъпало и бавно започна да целува пръстите й, после петата, глезена.

Устните му се плъзнаха нагоре по крака й, после се спуснаха надолу по другия. Все още беше коленичил, когато устата му обиколи пъпа й, после тръгна към гърдите. Захапа леко зърната, после ги подразни с горещия си език. Дишането й се учести, очите й се затвориха, на лицето й се изписа блажено изражение. Той понечи да се качи на леглото, но тя прошепна:

— Вратата! Залости вратата!

Той го направи, после бързо се върна и влезе в нея. Тя стенеше от нетърпение.

— Не, не, сладка господарке — мълвеше Деметриос. — Аз съм като бик и ще ти доставям удоволствие бавно и продължително.

Това не беше празно обещание. Започваше най-невероятната нощ в живота на Тамара. Евнухът обслужи господарката си отново и отново, докато тя беше толкова изтощена, че вече не можеше да вдигне глава от възглавниците. Деметриос каза, че вече е добре да спрат, но Тамара се възпротиви.

— Ще дойдеш ли пак утре вечер?

— Както пожелае принцесата — отвърна той и се усмихна.

— Да! Господи, да!

— Тогава ще трябва да се подчиня.

— Трябва да станеш главен евнух.

— Ти вече си имаш главен евнух.

— Отърви се от него някак — промълви тя и заспа на мига.

Деметриос се измъкна от стаята и веднага отиде в покоите на Али Яхия. С възрастта Али Яхия бе открил, че има нужда от все по-малко и по-малко сън. Сега почти непрекъснато, с изключение на най-късните доби на нощта, беше буден.

— Успя ли най-после? — попита той, когато Деметриос влезе с триумфиращо изражение на лицето.

— Успях, господарю. Хванах я в момент на слабост. Върна се от сватбата в много лошо настроение и беше толкова заета с освобождаването на робините си, че дори не ме забеляза. Когато си помисли, че е останала сама, започна да плаче. Аз се показах и я успокоих.

— Напълно?

— Напълно, господарю. Сега съм неин любовник. Помоли ме утре пак да отида. Иска да стана неин главен евнух и ми каза да се освободя от Паулус.

— Наистина — каза сухо Али Яхия. — Трябва да заслужиш невероятната цена, която платих за теб. Ще се погрижа да изпратят Паулус в дома на принц Халил в Никея. Справи се много добре, Деметриос. Сега трябва да спечелиш пълното доверие на принцеса Тамара и да го задържиш. Отсега нататък ще общуваш с мен тайно и само когато е абсолютно необходимо. Знаеш какво трябва да направиш. Сега ще ти дам възможност да управляваш домакинството на принцеса Тамара. Няма да отговаряш пред никой друг, освен пред мен.

— Слушам и се подчинявам, господарю — отвърна младият евнух и се поклони.

Али Яхия кимна бавно и каза.

— Не забравяй кой е истинския ти господар, Деметриос. Ако станеш прекалено амбициозен и се опиташ да ме предадеш, смъртта ти ще бъде дълга и мъчителна. Служи ми добре и някой ден ще бъдеш богат и свободен.

— Слушам и се подчинявам, господарю — отвърна Деметриос и напусна стаята.

Али Яхия се облегна назад доволен. Вярваше на младия мъж. Беше го избрал много внимателно.

Беше наблюдавал как султанът пренебрегва втората си съпруга, бе видял, че единствения източник на любов за Тамара беше синът й. Якуб бе взет от майка си, когато навърши шест години, за да го отгледат като истински мюсюлманин. Той уважаваше майка си и дори я обичаше, но не я разбираше. Тя беше прекалено напрегната, заговорите й, които целяха да го издигнат в очите на баща му, го притесняваха.

Али Яхия се тревожеше за Тамара. Само аллах знаеше какво може да направи тази самотна, огорчена жена. Беше решил да й даде някакъв повод да се радва на живота, който не само ще обсеби цялото й внимание, но също ще го държи информиран за интригите й.

Беше търсил подходящия човек в продължение на няколко месеца. Тамара беше подозрителна по природа. Трябваше не прекалено млад мъж, интелигентен и заслужаващ доверие, но не амбициозен.

Случайно чу за Деметриос, роб на един богат търговец. Господарят му беше остарял и оглупял и Деметриос се занимаваше с работите му. За нещастие обаче, беше се забъркал с двете отегчени млади съпруги на господаря си, защото Деметриос мразеше да гледа нещастни красиви жени. Когато едната от съпругите разбра, че другата също се радва на услугите му, тя си отмъсти, крещейки „Изнасилват ме“, когато на следващия път Деметриос я посети. Разгневеният господар изпрати евнуха на робския пазар. Трябваше отново да го кастрират и да бъде продаден.

За щастие, търговецът на роби бе впечатлен от красотата на Деметриос. Повторното скопяване рядко беше успешно. Ако младият мъж умреше, което беше много вероятно, търговецът щеше да загуби солидна сума. Рискът беше за сметка на търговеца, не на господаря на роба. Търговецът си спомни, че старият му приятел, Али Яхия търсеше млад евнух. Али Яхия дойде, остана доволен и сключиха сделката. Деметриос беше толкова благодарен, че животът му е пощаден, че се закле да се подчинява безпрекословно на Али Яхия. Така главният евнух на султана се увери, че може да има доверие на новия си служител.

Принц Баязид трябваше да бъде опазен жив на всяка цена, защото имаше благословията на баща си. Принц Якуб, който въпреки че беше верен на баща си и по-големия си брат, можеше да бъде изкушен от интригите на майка си. Вниманието на Тамара трябваше да бъде отвлечено по някакъв начин и Деметриос трябваше да свърши тази работа.

Главният евнух на принцесата Паулус беше отстранен и мястото му бе заето от Деметриос. След това, една по една, няколкото робини на Тамара също бяха заменени от нови, които бяха предани на Деметриос.

Втората съпруга на султана започна да се променя. Излишните килограми върху фигурата й се стопиха, косите й отново станаха меки и блестящи. Деметриос задоволяваше физическите й нужди всяка нощ.

Въпреки че ставаше все по-спокойна и по-доволна, тя не спря да плете интриги, но Деметриос успяваше да ги пресече още в зародиш. Тревожеше се за изключителната й омраза към първата съпруга на султана. Тамара сякаш изгубваше ума си само като се спомене името на Теадора. Непрекъснато кроеше планове как да накара Адора да страда така, както тя беше страдала. Деметриос не можеше да я разбере, защото Тамара искрено му бе признала, че никога не е обичала султан Мурад. Защо тогава беше тази омраза към Теадора? Това обаче беше нещо, което Деметриос така и не донесе на Али Яхия.

Младият евнух наистина обичаше господарката си. Ако един обикновен бивш рибар от провинция Морея можеше да се осмели да обича една принцеса, Деметриос се осмеляваше. И дори и Тамара сама да си беше най-страшния враг, сега имаше кой да я защитава от самата нея.