Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (63) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Петък, 29 октомври 1965

В четвъртък, 30 септември 1965, отидох да видя дон Хуан. Кратките и повърхностни състояния на необикновена реалност се задържаха, въпреки моите съзнателни опити, да ги преустановя или да се откажа от тях, както беше предложил дон Хуан. Почувствах, че състоянието ми се влошава, тъй като продължителността на тези състояния нарастваше. Станах остро чувствителен към шума на самолетите. Боботенето на техните мотори грабваше вниманието ми и го фиксираше до такава степен, че имах усещането като че ли следвам самолета, че съм в него или че летя край него. Това усещане беше много неприятно. Неспособността ми да се отърва от него предизвика у мен дълбока тревога.

Дон Хуан, след като внимателно изслуша всички подробности, заключи, че страдам от загуба на душата. Казах му, че имам тези халюцинации, откакто бях пушил гъбите, но той настоя, че те са нов стадий. Каза, че по-рано съм се страхувал и просто съм „сънувал безсмислени неща“, но сега съм наистина омагьосан. Доказателството било, че шумът от летящите самолети може да ме отнесе.

— Обикновено — каза той — шумът на поток или река може да улови в капан омагьосания човек, който е загубил душата си, и да го отнесе към смъртта му.

След това ме помоли да опиша всичките си действия през времето, предшестващо изживяването на халюцинациите. Изброих всички свои действия, които можах да си спомня. От моя отчет той направи заключението за мястото, където бях загубил душата си.

Дон Хуан изглеждаше крайно загрижен — състояние, твърде необичайно за него. Това, естествено, увеличи моите страхове. Той каза, че няма определена представа за това, кой е впримчил душата ми, но който и да е той без съмнение има намерение да ме убие или силно да ме разболее. След това той ми даде точни инструкции за една „бойна форма“ — една специфична поза на тялото, която трябваше да поддържам, докато стоя на своето благоприятно място. Аз трябваше да поддържам тази поза, която той нарече форма (una forma para pelear).

Попитах го защо е всичко това и с кого ще се боря. Том отговори, че отива да види кой е взел душата ми и да разбере дали е възможно да я върне обратно. Междувременно аз трябваше да стоя на своето място до неговото завръщане. Той каза, че бойната форма е предпазна мярка в случай, че нещо стане в негово отсъствие и че трябва да се използва, ако бъда нападнат. Тя се състоеше в пляскането на прасеца и бедрото на десния ми крак и потропване с левия, в нещо като танц, който трябваше да изпълнявам, докато съм с лице към нападателя си.

Той ме предупреди, че формата трябва да бъде заемана само в крайно кризисни моменти, но докато не се вижда някаква опасност аз трябва да седя просто с кръстосани крака на своето място. Все пак, в случай на извънредна опасност, аз бих могъл да прибегна до едно последно средство за защита — да запратя предмет по врага. Каза ми, че обикновено човек запраща предмет на силата, но тъй като аз не притежавам такъв, съм принуден да използвам всеки малък камък, който би се побрал в дланта на дясната ми ръка, който бих могъл да държа, притискайки го към дланта с палеца си. Каза, че тази техника трябва да бъде приложена, само ако човек е безспорно в опасност да загуби живота си. Запращането на предмета трябва да бъде съпроводено с боен вик — един рев, който има свойството да насочва предмета към неговата мишена. Той категорично заръча да бъда внимателен и предпазлив с вика и да не го използвам напосоки, а само при „безмилостни условия на сериозност“.

Попитах какво има предвид под „безмилостни условия на сериозност“. Той каза, че ревът, или бойният вик, е нещо, което остава с човека в продължение на цели я му живот — затова от самото начало той трябва да бъде хубав. А единственият начин той да се започне правилно, е човек да обуздае естествения страх и прибързаност, докато изцяло се изпълни със сила. Тогава ревът ще се изтръгне мощен и ще бъде насочен. Той каза, че това са „условията на сериозност“, необходими, за да се „изстреля“ ревът.

Помолих го да обясни за силата, която трябва да изпълни човека преди вика. Той каза, че това е нещо, което пронизва тялото, идвайки от земята, върху която човек е стъпил. Това е вид сила, която произлиза от благоприятното място, по-точно казано. Това е сила, която изтласква рева. Ако тази сила се направлява правилно, бойният вик ще бъде съвършен.

Отново го попитах дали мисли, че нещо ще ми се случи. Той каза, че не знае нищо за това и драматично ме заубеждава да стоя залепен на своето място толкова дълго, колкото е необходимо, защото то било единствената защита, която имам срещу всичко, което би могло да се случи.

Започнах да усещам страх. Умолявах го да бъде по-конкретен. Той каза, че всичко, което знае, е, че не трябва да се местя в никакъв случай. Не трябва да влизам нито в къщата, нито в храсталака. Преди всичко, каза той, не трябва да произнасям нито една дума, дори на него. Каза, че мога да пея своите песни на Мескалито, ако се изплаша твърде много, а след това добави, че вече знам твърде много за тези неща, за да бъда предупреждаван като дете, колко е важно да правя всичко правилно.

Неговите предупреждения ме доведоха до състояние на дълбоко терзание. Бях сигурен, че очаква нещо да се случи. Попитах го защо ме посъветва да пея песните на Мескалито и какво предполага той, че би могло да ме изплаши. Той се засмя и каза, че може да ме хване страх от това, че съм сам. Влезе в къщата и затвори вратата след себе си. Погледнах часовника си. Беше 7 часа вечерта. Седях дълго време безмълвно. От стаята на дон Хуан не идваха никакви звуци. Всичко беше спокойно. Навън беше ветровито. Помислих да изтичам до колата, за да си взема винтягата, но не посмях да престъпя съвета на дон Хуан. Не ми се спеше, но бях изморен. Студеният вятър не ми позволяваше да си почина.

Четири часа по-късно чух дон Хуан да ходи около къщата. Помислих, че е излязъл отзад, за да уринира в храстите. След това той извика високо.

— Хей, момче! Хей, момче! Трябваш ми тук! — каза той.

Едва не станах да отида при него. Беше неговият глас, но не и неговата интонация или обичайните му думи. Том никога не ми беше викал „Хей, момче!“. Останах, където бях. По гърба ми мина студена тръпка. Той отново започна да вика, използвайки същата или подобна фраза.

Чух го как обикаля зад къщата си. Препъна се в купчина дърва, сякаш не знаеше, че тя е там. След това дойде на верандата и седна до вратата, с гръб към стената. Изглеждаше по-тежък от обикновено. Движенията му не бяха бавни или тромави, просто по-тежки. Той се тръсна на пода вместо да се плъзне чевръсто, както обикновено правеше. Пък и това не беше неговото място, а дон Хуан в никакъв случай не би седнал другаде.

След това той отново ме заговори. Попита защо съм отказал да отида, когато е имал нужда от мен. Говореше високо. Не исках да го гледам, но въпреки това имах натраплив импулс да го наблюдавам. Той започна леко да се люлее насам-натам. Аз смених позата си, заемайки бойната форма, на която ме беше научил, и се обърнах с лице към него. Мускулите ми бяха сковани и особено напрегнати. Не знам какво ме подтикна да заема бойната форма, но може би това беше, защото смятах, че дон Хуан преднамерено се опитва да ме изплаши, създавайки впечатлението, че човекът, когото виждам, в действителност не е самият той. Усетих, че е много внимателен, вършейки необичайното, за да прокара съмнение в съзнанието ми. Страхувах се, но все пак чувствах, че съм над всичко това, защото действително преценявах и анализирах цялата сцена.

В този момент дон Хуан стана. Неговите движения ми бяха напълно непознати. Той протегна ръце пред тялото си и започна да се изправя, повдигайки първо задните си части, след това се хвана за вратата и чак тогава изправи горната част на тялото си. Бях поразен от това колко дълбоко, познавам неговите движения и от ужасяващото чувство, което беше предизвикал, като ме накара да видя един дон Хуан, който не се движи като дон Хуан.

Той направи две крачки към мен. Придържаше кръста си с две ръце, като че ли се опитваше да го изправи, или пък го болеше. Той стенеше и пъшкаше. Носът му сякаш беше запушен. Каза, че ще ме вземе със себе си и ми заповяда да стана и да го последвам. Тръгна към западната страна на къщата. Аз промених позата си, за да бъда с лице към него. Той се обърна към мен. Не помръднах от мястото си, бях залепен за него.

Той изрева:

— Хей момче! Казах ти да дойдеш с мене. Ако не дойдеш, ще те влача!

Той тръгна към мен. Започнах да удрям прасеца и бедрото си и да танцувам бързо. Той стигна до края на верандата пред мен и едва не ме докосна. Като обезумял подготвих тялото си за заемане на позиция за мятане, но той смени посоката и се отдалечи от мене към храстите от лявата ми страна. В един момент, както се отдалечаваше, той внезапно се обърна, но аз го гледах.

Изгуби се от погледа ми. Аз задържах бойната поза още малко, но като не го виждах вече, отново седнах с кръстосани крака, с гръб към камъка. До този момент вече бях наистина уплашен. Исках да избягам, но тази мисъл дори повече ме ужаси. Усетих, че щях да бъда изцяло във властта му, ако ме беше хванал по пътя към колата ми. Започнах да пея песните на пейота, които знаех. Но някак усещах, че тук те бяха безсилни. Те служеха само като утешител, но все пак ме облекчаваха. Пеех ги отново и отново.

Около два и четиридесет и пет след полунощ чух шум в къщата. Незабавно смених позата си. Вратата рязко се отвори и дон Хуан залитна навън. Той се задъхваше и държеше гърлото си. Коленичи пред мен и застена. Помоли ме с висок хленчещ глас да отида да му помогна. След това отново изрева и ми заповяда да отида. Издаваше гъргорещи звуци.

Умоляваше ме да отида да му помогна, защото нещо го задавяло. Пълзеше на ръце и колене, докато се доближи на четири фута може би. Протегна ръце към мен. Каза:

— Ела тук!

След това стана. Ръцете му бяха протегнати към мен. Изглеждаше готов да ме сграбчи. Започнах да потрепвам с крак по земята и да пляскам прасеца и бедрото си. Бях извън себе си от страх.

Той спря и тръгна встрани от къщата, към храстите. Смених позата си, за да бъда с лице към него. След това отново седнах. Не исках повече да пея. Енергията ми явно се изчерпваше. Цялото тяло ме болеше. Всичките ми мускули бяха схванати и болезнено свити. Не знаех какво да мисля. Не можех да реша дали да се сърдя на дон Хуан или не. Помислих си да го подгоня, но някак знаех, че той ще ме съсече като буболечка. Наистина ми се плачеше. Изпитвах дълбоко отчаяние. От мисълта, че дон Хуан полага всички тези усилия, за да ме изплаши, ми се доплака. Не можех да намеря смисъл в неговия страховит спектакъл. Неговите движения бяха така изкусни, че се обърках.

Можеше да се допусне, че той се опитва да се движи като жена. Но не беше така; като че ли жена се опитваше да се движи като дон Хуан. Имах впечатлението, че тя наистина се опитва да върви и да се движи с отмереността на дон Хуан, но беше твърде тежка и нямаше неговата пъргавина. Който и да беше пред мен, той създаваше впечатлението, че е по-млада, тежка жена, опитваща се да имитира бавните движения на подвижен стар човек.

Тези мисли ме хвърлиха в паника. Един щурец започна „да вика“ силно, много близо до мен. Направи ми впечатление богатството на неговия тембър. Хрумна ми, че има баритонов глас. Викът започна да затихва. Изведнъж цялото ми тяло се разтърси. Отново заех бойната поза, с лице към посоката, от която бе дошъл викът на щуреца. Звукът ме „отнасяше“. Той беше започнал да ме впримчва, преди да разбера, че само наподобява щурец. Звукът отново се приближи. Стана ужасно силен. Започнах да пея своите пейотени песни все по-силно и по-силно. Изведнъж щурецът спря. Аз незабавно седнах, но продължих да пея. Миг по-късно видях силуета на мъж, тичащ към мен от посока, обратна на тази, от която идваше викът на щуреца. Заплясках с ръце бедрото и прасеца си и затропах енергично, безумно. Силуетът отмина много бързо, почти докосвайки ме. Приличаше на куче. Изпитах такъв ужасен страх, че се вцепених. Не мога да си спомня нищо друго, което съм усетил или мислил.

Ведрината на утрото беше освежаваща. Почувствах се по-добре. Какъвто и да беше феноменът, изглежда беше се оттеглил, беше пет и четиридесет и осем сутринта, когато дон Хуан тихо отвори вратата и излезе. Той протегна ръце, прозявайки се, и ме погледна. Направи две крачки към мен, продължавайки да се прозява. Видях очите му, гледащи през полузатворените клепачи. Скочих. В този момент знаех, че който или каквото и да беше пред мен, не беше дон Хуан.

Взех малък заострен камък от земята. Той беше до дясната ми ръка. Не го погледнах, просто го хванах, притискайки го с палец към разгърнатите си пръсти. Заех формата, на която ме беше научил дон Хуан. Усетих за секунди да ме изпълва особена мощ. След това извиках и запратих камъка по него. Помислих си, че викът е великолепен. В този момент ми беше все едно дали ще живея или ще умра. Почувствах, че викът е грандиозен в своето могъщество. Той беше пронизителен и дълъг и действително насочваше към целта ми. Фигурата пред мен се разклати, изпищя и залитна към страничната част на къщата, а след това към храстите.

Трябваха ми часове, за да се успокоя. Вече не можех да седя — продължавах да се друсам на същото място. Трябваше да дишам през устата, за да поема достатъчно въздух.

В 11 часа сутринта дон Хуан отново излезе. Щях да скоча, но движенията бяха неговите. Той отиде направо на мястото си и седна по неговия обичаен познат начин. Погледна ме и се усмихна. Той беше дон Хуан! Отидох при него и вместо да му се сърдя, целунах ръката му. Тогава аз наистина вярвах, че не той беше действал, за да създаде театрален ефект, а че някой друг е играл неговата роля, за да ми навреди или за да ме убие.

Разговорът започна с предположения за самоличността на жената, която, както се твърдеше, беше взела душата ми. След това дон Хуан ме помоли да му разкажа всеки детайл от моето преживяване.

Разказах цялата последователност от събития по много подробен начин. Той се смееше през цялото време, сякаш беше шега. Когато свърших, той каза:

— Ти се справи чудесно. Спечели битката за своята душа. Но тази работа е по-сериозна, отколкото мислех. Твоят живот снощи не струваше пукнат грош. Късмет е, че научи нещо напоследък. Ако нямаше малко тренинг, досега щеше да си мъртъв, защото когото и да си видял снощи, той е възнамерявал да те довърши.

— Как е възможно, дон Хуан, тя да добива твоята форма?

— Много просто. Тя е диаблера и има добър помощник от другата страна. Но тя не е била твърде добра в приемането на моя образ и ти схвана нейния трик.

— Един помощник от другата страна като един съюзник ли е?

— Не, един помощник е подкрепата на един диаблеро. Помощникът е дух, който живее от другата страна на света и помага на диаблеро да причинява болест или страдание. Той му помага да убива.

— Може ли един диаблеро да има и съюзник, дон Хуан?

— Има диаблеро, които имат съюзници, но преди един диаблеро да опитоми съюзник, той обикновено има помощник, който го подкрепя в неговите задачи.

— А жената, която прие твоята форма, дон Хуан? Дали тя има само помощник, а не съюзник?

— Не знам дали има съюзник или не. Някои хора не обичат силата на съюзника и предпочитат помощник. Да опитомиш съюзник е трудна работа. По-лесно е да се сдобиеш с помощник от другата страна.

— Мислиш ли, че аз бих могъл да се сдобия с помощник?

— За да узнаеш това, ти трябва да научиш още много. Ние отново сме в началото, почти като в първия ден, когато ти дойде и ме помоли да ти разкажа за Мескалито, а аз не можех, защото ти не би разбрал. Тази друга страна е светът на диаблеро. Мисля, че ще бъде най-добре да ти разкажа за моите собствени чувства по същия начин, както моят благодетел ми разказа за своите. Той беше диаблеро и воин. Неговият живот клонеше към силата и невъздържаността на света. Но аз не съм нито едното, нито другото. Такава е моята природа. Ти видя моя свят от началото. Колкото до това да ти показвам света на моя благодетел, аз мога само да ти покажа вратата, а ти сам ще трябва да вземеш решение. Ти ще трябва да учиш за този свят единствено със собствени усилия. Сега трябва да призная, че направих грешка. Сега разбирам, че е много по-добре да се започне по начина, по който започнах аз. След това е по-лесно да се разбере колко проста и все пак колко дълбока е разликата. Диаблеро си е диаблеро, воинът си е воин. Или човек може да бъде и двете. Има достатъчно хора, които са и двете. Но само човек, който извървява пътищата на живота, е всичко. Днес аз не съм нито воин, нито диаблеро. За мен има само пътуване по пътища, които имат сърце. По всеки път, който има сърце. По него аз пътувам и единственото предизвикателство, което си струва, е да измина неговата пълна дължина. Там аз пътувам и гледам, гледам, останал без дъх.

Той замълча. Лицето му разкриваше едно особено настроение, той изглеждаше необичайно сериозен. Не знаех какво да попитам или да кажа. Той продължи:

— Специфичното нещо, което трябва да се научи, е как да се добереш до процепа между световете и как да влезеш в другия свят. Има процеп между двата свята, светът на диаблеро и светът на живите хора. Има място, където двата свята се застъпват. Процепът е там. Той се отваря и затваря като врата от вятъра. За да се добере дотам, човек трябва да тренира волята си. Бих казал, че той трябва да развива едно непоколебимо желание за това, трябва да се посвети всеотдайно. Но той трябва да направи това без помощта на никаква сила или човек. Човекът сам трябва да обмисли и да желае, докато дойде моментът, в който неговото тяло е готово да предприеме пътуването. Този момент бива оповестен чрез продължително треперене на крайниците и силно повръщане. Човекът обикновено не може да спи или да яде и започва да линее. Когато конвулсиите не спират, човекът е готов да тръгне и процепът между световете се появява пред очите му като монументална врата — процеп, който се движи нагоре-надолу. Когато процепът се отвори, човек трябва да се промъкне през него. Трудно е да се вижда от другата страна на границата. Ветровито е като пясъчна буря. Вятърът се върти наоколо. Тогава човекът трябва да върви в която и да е посока. Това ще бъде кратко или дълго пътуване, в зависимост от силата на неговата воля. Човекът със силна воля пътува кратко. Нерешителният, слабият човек пътува дълго и несигурно. След това пътуване човек стига до нещо като плато. Възможно е ясно да се отличат някои от очертанията му. Това е равнина над земята. Възможно е да се разпознае по вятъра, който тук става дори още по-силен, плющящ, бучащ наоколо. На върха на това плато е входът към другия свят. А там има ципа, която разделя двата свята. Мъртвите минават през нея безшумно, но ние трябва да я разкъсаме с вик. Вятърът набира сила, същият непокорен вятър, който духа на платото. Когато вятърът е набрал достатъчно сила, човекът трябва да извика и вятърът ще го преведе. И тук неговата воля трябва да бъде несломима, тъй че да може да се пребори с вятъра. Всичко, от което се нуждае, е лек тласък. Той няма нужда да бъде издухан до краищата на другия свят. Оказал се веднъж от другата страна, човекът трябва да броди. Късмет ще е за него да намери помощник наблизо — не твърде далеч от входа. Човекът трябва да го помоли за помощ. Със свои думи той трябва да помоли помощника да го учи и да го направи диаблеро. Когато помощникът се съгласи, той убива човека на място и, докато е мъртъв, го учи. Когато сам направиш пътуването, в зависимост от твоя късмет, можеш да намериш велик диаблеро в помощника, който ще те убие и учи. По-често обаче човек попада на по-нисши брухо, които могат да го научат на много малко. Но нито ти, нито те имат силата да откажат. Най-добрият случай е да се намери мъж помощник, за да не стане човек плячка на диаблера, която ще го накара да страда по невероятен начин. Жените винаги са такива. Но това зависи само от късмета, освен ако благодетелят на човека сам е голям диаблеро, в който случай той ще има много помощници в другия свят и може да насочи човека да срещне определен помощник. Моят благодетел беше такъв човек. Той ме насочи да срещна неговия духовен помощник. След завръщането си ти няма да бъдеш същия човек. Ти ще си обвързан често да се връщаш и да виждаш своя помощник. И си обвързан да бродиш все по-далеч и по-надалеч от входа, докато накрая един ден няма да успееш да се върнеш. Понякога един диаблеро може да хване една душа, да я преведе през входа и да я остави в ръцете на своя помощник, докато той ограби цялата воля на човека. В други случаи, като твоя например, душата принадлежи на човек със силна воля и диаблерото може да я пази в своята кесия, защото е твърде трудно да се носи иначе. В такива случаи, като твоя, борбата може да реши проблема — борба, в която диаблерото или печели всичко, или губи всичко. Този път тя загуби сражението и трябваше да освободи душата ти. Ако беше спечелила, тя щеше да я отведе при своя помощник завинаги.

— Но как победих аз?

— Ти не помръдна от мястото си. Ако беше помръднал дори инч, щеше да бъдеш унищожен. Тя избра момент, когато ме няма, като най-добро време за удар и го направи добре. Не успя, защото не включи в сметката твоята натура, която е силна, а също, защото ти не помръдна от мястото, на което си непобедим.

— Как щеше да ме убие тя, ако бях помръднал?

— Щеше да те удари като гръм. Но преди всичко тя щеше да задържи душата ти и ти щеше да залинееш.

— Какво ще стане сега, дон Хуан?

— Нищо. Ти завоюва обратно душата си. Това беше хубава битка. Ти научи много неща тази нощ.

След това започнахме да търсим камъка, който бях запратил. Той каза, че ако успеем да го открием, ще можем да бъдем абсолютно сигурни, че въпросът е приключен. Търсихме го почти три часа. Имах чувството, че ще го разпозная. Но не можах.

Привечер същия ден дон Хуан ме заведе на хълмовете край къщата му. Там той ми даде дълги и подробни указания върху специфични бойни похвати. По време на повторение на определени указани стъпки, в един момент се оказах сам. Бях изкачил с тичане един склон и се задъхвах. Потях се обилно и все пак ми беше студено. Няколко пъти повиках дон Хуан, но той не отговори и аз започнах да изпитвам особен страх. Чух шумолене в шубрака, като че ли някой идваше към мене. Заслушах се внимателно, но шумът спря. После отново се появи, по-силен и по-близък. В този момент ми дойде наум, че събитията от предшестващата нощ се повтарят. За някакви секунди страхът ми нарасна извън всякакви граници. Шумоленето в шубрака стана по-близко и моята сила изчезна. Исках да крещя или да плача, да избягам или да припадна. Коленете ми се подгънаха, паднах на земята, виейки. Не можех дори да затворя очите си. След това си спомням само, че дон Хуан запали огън и разтри свитите мускули на ръцете и краката ми.

Няколко часа бях в състояние на дълбоко изтощение. След това дон Хуан обясни моята неадекватна реакция като обичайно явление. Казах, че не мога да проумея логично какво беше предизвикало моята паника, а той отговори, че това не е бил страхът от смъртта, а по-скоро страхът от загуба на душата, страх, обичаен за хората, които нямат непреклонно намерение.

Това преживяване беше последният от уроците на дон Хуан. От този момент насам аз се въздържам да търся неговите уроци. И макар че дон Хуан не е променил своето благодетелско отношение към мен, аз наистина вярвам, че съм отстъпил пред първия враг на човека на знанието.