Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (50) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Събота, 26 декември 1964

Дон Хуан ме попита дали съм потърсил гущерите. Казах му, че съм ги потърсил, но не съм могъл да ги намеря. Попитах го какво щеше да стане, ако единият гущер беше умрял, докато го носех. Той каза, че смъртта на един гущер може да бъде нещастно събитие; че ако гущерът със зашитата уста беше умрял когато и да е, нямаше да има смисъл да следвам магьосничеството. Това също би означавало, че гущерите са оттеглили приятелството си и че аз ще трябва да се откажа за дълго време от ученето за дяволската трева.

— Колко дълго, дон Хуан? — попитах.

— Две години или повече.

— Какво щеше да стане, ако беше умрял другият гущер?

— Ако беше умрял вторият гущер, ти щеше да бъдеш в истинска опасност. Щеше да бъдеш сам, без водач. Ако той беше умрял преди да започнеш магията, ти щеше да можеш да спреш. Но ако беше спрял, щеше да се наложи да се откажеш от дяволската трева завинаги. Ако гущерът беше умрял, докато е на рамото ти, след като си започнал магията, ти би трябвало да продължиш с нея, а това наистина би било лудост.

— Защо би било лудост?

— Защото при такива обстоятелства нищо няма смисъл. Ти си сам, без водач, виждащ ужасяващи, безсмислени неща.

— Какво имаш предвид под „безсмислени неща“?

— Неща, които виждаме сами. Неща, които виждаме, когато нямаме насока. Това значи, че дяволската трева се опитва да се отърве от тебе, като накрая те отстрани.

— Познаваш ли някой, който някога е преживял това?

— Да. Аз. Без мъдростта на гущерите аз полудях.

— Какво видя, дон Хуан?

— Куп глупости. Какво друго бих могъл да видя без насока?