Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (8)

2

Като изскочи на палубата, Ричард Томпсън се спусна стремително към каютата си. Той бе настанен заедно с мистър Патерсън и сега бързаше да го намери, ала в каютата нямаше никой.

На палубата на пътя на адвоката се изпречи мистър Мортън. Отдръпвайки се сякаш пред дявола, Ричард изтича с необичайна пъргавина по стъпалата на спардека^[1].

Оттук част от пасажерите наблюдаваха тясната ивичка на африканския материк към изток. Като не намери и между тях мистър Патерсън, адвокатът се спря объркан до перилата. Вятърът разроши косите му и освежи пламналото му лице. Малко поуспокоен от величествената картина на океана, той слезе долу.

Надявайки се да намери Патерсън при лейди Станфорд и още нерешил дали трябва да открие удивителната тайна в присъствието на годеницата си, чиито бързо нарастващи симпатии към лъжевиконта вече започваха да го тревожат, той потропа на вратата на нейната каюта. Зад вратата се чу шумолене. Ричард реши, че Бетси, камериерката на лейди Станфорд, разтребва каютата и смятайки, че ще узнае от нея къде се намира господарката й, натисна по-силно вратата. Резето на ключалката отскочи, вратата се отвори и мистър Томпсън, препъвайки се о прага, едва не падна в каютата.

Тук цареше полумрак, но онова, което успя да види, беше невероятно!

Елен, която се намираше в каютата, бързо се освободи от обятията на собственика на „Орион“… В следния миг кавалерът на прекрасната лейди пристъпи напред и бедният мистър Ричард усети докосването на две железни ръце, които го издигнаха във въздуха; след това със сила го изхвърлиха от каютата. Той си удари главата в насрещната стена на тесния проход и падна пред прага.

Вратата на каютата с трясък се хлопна, но преди още адвокатът да беше успял дори да се изправи на крака, тя отново се отвори и пропусна господаря на кораба. Мнимият мистър Райланд се наведе над поваления адвокат, сграбчи го и тичешком се спусна с него към своята каюта, която беше близко до мястото на фаталното произшествие.

В просторния салон, подреден с източен разкош, собственикът, без да позволи на жертвата си да си отдъхне, извади иззад облегалото на широкия диван две шпаги и мълчаливо пъхна една от тях на Ричард. Той самият се отдалечи в един ъгъл, съблече персийския си халат и остана по дантелена риза и панталони, пъхнати в чорапите. Кръстът му беше пристегнат с широк копринен пояс, каквито в Испания носят тореадорите. В това бретьорско^[2] облекло той изпита шпагата си. Гъвкавото стоманено острие със свистене разсече въздуха по всички посоки.

Седнал на дивана, мистър Томпсън дишаше тежко и наблюдаваше приготовленията на съперника си. Шпагата, която му беше пъхнал господарят на кораба, остана да стърчи между коленете му. Като се размърда, той я събори на пода и дори не посегна да я вдигне.

— Ще се биете ли, или имате намерение да губите време, за да търсите секунданти? — изсъска му противникът. — Може би вие изобщо не сте склонен да искате удовлетворение? Тогава ще ми дадете честна дума, че…

Мистър Томпсън беше лош боец. Той никога не бе държал в ръката си пищов и на времето със своите неумели нападки с рапира в гимнастическата зала на колежа предизвикваше смях у другарите си. Но въпреки че беше лош фехтувач, Ричард Томпсън не беше страхливец. Той просто не бе успял още да се съвземе от объркването и безкрайното учудване от всичките си днешни открития.

Думите на противника му достигнаха най-сетне до неговото съзнание и му възвърнаха самообладанието. Той се изправи рязко, като настъпи изпуснатата шпага.

— Да искам удовлетворение — каза той твърдо — или да давам честна дума, бих могъл само когато имам работа с джентълмен, а не с дързък самозванец, който си е присвоил чуждо име.

Поразеният съперник на Ричард се смути, но мигновено се овладя. Той захвърли шпагата и се спусна върху адвоката. Ричард го посрещна със силен ритник. След един миг двете сграбчили се в жестока схватка тела се търколиха на килима.

В това време вратата на каютата се отвори и на прага се появи пастор Редлинг заедно с корабостроителя мистър Патерсън.

3

Елен Станфорд, лениво пристъпващата лейди с надменна осанка, произхождаше от старинния, но обеднял дворянски род Грахъм. Нейните прадеди били участвували в кръстоносните походи. Но дядото на лейди Елен загубил правото на титлата и проиграл на карти остатъците от фамилното състояние. Бащата на лейди окончателно бе лишен от всички наследствени привилегии, спечелени от рицарите, основатели на рода, и цял живот се наричаше просто мистър Грахъм.

Красива и болезнено честолюбива, лейди Елен от детинство мечтаеше за гръмки титли; беше запозната много добре с всички тънкости на хералдиката^[3] и генеалогията^[4] на най-древните английски аристократични родове. Прелиствайки по жълтелите страници на семейната хроника, тя виждаше с вълнение своите прадеди в блясъка на кралските турнири в дима на сраженията. Четеше как графовете Грахъм яростно са се изтребвали взаимно за прослава на Алената или Бялата Роза^[5], как в желанието си да се издигнат по-близо до трона, те честичко са се изкачвали на ешафода или са споделяли с кралете по време на походи ако невинаги сладостта на победите, то непременно сладостта на трапезната чаша!…

В хиляда седемстотин шестдесет и осма година, навършила двадесет и две години, мис Елен се омъжи за най-младия потомък на рода Станфорд, запленена от звучното старинно фамилно име, аристократичните маниери и успеха на Джордж Станфорд в ежегодния стипъл-чейз^[6], където той завоюва огненочервената си кобила купата и званието най-добър ездач в графството. Тайните надежди на лейди, че наследствените права и имущества на рода ще преминат върху Джордж не се оправдаха. Овдовяла след две години и останала бездетна, лейди Станфорд се оказа господарка само на едно малко разорено имение близо до Бълтън и на нищожен капитал. За пътищата, по които би могла да увеличи това свое състояние, тя често размишляваше, седнала в мъжовия си кабинет, украсен с копия на фамилни портрети и с изображения на породисти коне за надбягване.

Вдовствуващата лейди се намираше на границата на пълното разорение, когато собственикът на корабостроителницата мистър Патерсън я посъветва да закупи един доходен градски парцел. Отначало лейди Елен се обиди, след това се съгласи и на нейния парцел скоро израснаха големи жилищни сгради, прилични на войнишки казарми, които приеха сред мрачните си стени стотици семейства на занаятчии, дребни служащи и работници в корабостроителницата.

Управлението на сградите беше възложено на мистър Хъмфри Чейзуик, заемащ тази длъжност по съвместителство със службата му на педагог и директор на училището пансионат за момчета.

Заела се с увлечение с тези твърде прозаични търговски операции, лейди Станфорд обаче не изостави мечтата си за титли и богатство. Тя се държеше с достойнство, поддържаше познанство с малцина. Ала годините си минаваха, а дългоочакваният принц не се появяваше!

Тя беше на двадесет и шест години, когато Ричард, младият собственик на адвокатската кантора „Томпсън и син“, след кратко познанство на делова почва, пламенно й предложи ръката и сърцето си. Лейди Елен отначало се разсмя: Ричард Томпсън не можеше да се похвали нито със звучно име, нито с наследствени владения. Но след като поразмисли зряло, лейди Елен смири аристократичното си честолюбие, още повече, че младият адвокат вече си беше създал репутация на един от най-добрите юристи в графството и беше единствен наследник на почтено състояние.

„Защо пък не — размисляше тя, — времената се менят и всички тези банкери, адвокати и фабриканти стават все повече на мода.“ И въпреки че партията й се виждаше не особено блестяща и сърцето й запазваше пълно равнодушие към особата на мистър Ричард, младата вдовица не бързаше с отказа си и му позволяваше да пръска с широка ръка пари за подаръци и да я развлича с остроумните й разкази.

Но когато видя за пръв път при спускането на „Окриленият“ своя съсед виконт Ченсфилд, лейди Станфорд изведнъж почувствува в него не само властния човек, но и решителен съмишленик. Познанството им, което започна на борда на „Окриленият“, след няколко седмици вече успя да се превърне в приятелство. В отговор на хладните обноски на лейди Емили Елен Станфорд започна почти открито да пренебрегва господарката на Ченсфилд, като с това доставяше, изглежда, явно удоволствие на нейния съпруг. От своя страна наследникът на титлата и имението на Ченсфилд, възхитен от аристократичната фамилия на новата си приятелка, от нейните маниери и пренебрежително резки обноски с околните, започна мислено да й отделя твърде важно място в своите бъдещи планове. Мистър Патерсън му помогна в това и лейди Станфорд, като събра в началото три хиляди фунта, подобно на Патерсън ги вложи в тайните предприятия, подготвяни от шефа на „Северобританската компания“. По такъв начин последният придоби в лицето на честолюбивата лейди още един съдружник.

Посветена напълно в предстоящите работи на своите приятели и без да се смущава ни най-малко от пътищата, които са избрали за забогатяване, лейди Станфорд прие и поканата на Райланд и Патерсън да участвува в плаването на „Орион“. Понеже ръководителят на тази тайнствена експедиция се нуждаеше от услугите на юрист, полуофициалният жених на лейди Станфорд, мистър Ричард Томпсън, също се оказа в числото на пасажерите на брига.

Мистър Томпсън твърде охотно остави бълтънската кантора под едноличното управление на баща си, като разчиташе да прекара няколко многообещаващи месеца на комфортния кораб в обществото на приятни джентълмени и прелестни лейди.

Неочакваните открития, които направи адвокатът в каютите на лейди Емили и лейди Станфорд, разбъркаха всички карати в започнатата игра и поставиха някои от партньорите в най-затруднено положение!

Като остана сама в каютата, лейди Станфорд се облече с помощта на своята камериерка и седна край илюминатора. Под него танцуваха и се плискаха зеленикавите вълни.

Презрителна усмивка играеше на устните на дамата и ума й се подреждаха убийствено саркастични фрази, предназначени за ушите на нещастния адвокат. Вече се здрачаваше, когато до слуха на дамата достигна нерешително почукване на вратата. Бетси, която беше задрямала зад своята завеса, където обикновено седеше, докато лейди не отпращаше камериерката си в нейната стаичка, пропусна в каютата мистър Патерсън. Той беше малко развълнуван, с няколко думи обясни, че е дошъл по поръка на мистър Ричард Томпсън и си отиде твърде бързо, като остави на масата едно малко пакетче.

Лейди Елен разкъса опаковката и извади от пакета донесения й предмет. Беше венчалният пръстен с нейното име. Тя и Ричард си бяха разменили пръстените преди отплаването на „Орион“.

4

Когато слисаният пастор Редлинг и мистър Патерсън престъпвайки прага на салона, видяха на пода сцената на двубоя между двамата достопочтени бълтънски джентълмен, те се спуснаха да разтървават биещите се и успяха навреме да изтръгнат от ръцете на Грели позадушената му жертва. Докато пастор Редлинг пръскаше с вода лицето на мистър Томпсън и го свестяваше, Патерсън отведе собственика на кораба в ъгъла на каютата.

— За бога, сър Фредрик, обяснете, какво е станало между вас? — запита той тревожно, забелязвайки търкалящите се на пода шпаги. — Какво се е случило?

В тази минута от носа на мистър Томпсън рукна кръв, потъмнелите, с неподвижни зеници очи се затвориха, лицето от синьо стана бледо, по тялото му премина тръпка. Изплашеният Патерсън се спусна на помощ.

Грели затвори вратата, прибра шпагите и също се приближи до дивана, където приятелите положиха пострадалия. С намокрен в ракия пешкир той сам избърса кръвта от лицето и шията на своя враг.

Дишането на Ричард стана по-равномерно. Той отвори очи и видя тримата души, суетящи се край неговото легло. Адвокатът се повдигна на лакът.

— Помнете, Томпсън — изрече бързо Грели, — животът ви беше в моите ръце и аз ви го запазих. Бъдете и вие джентълмен!

— Вървете по дяволите! — промърмори адвокатът. — Господа! — продължи той, след като възстанови в паметта си всичко, което се бе случило. — Този човек не е тоя, за когото се представя. Той е похитител на жени и злодей, присвоил си чуждо име! Извикайте капитана, офицерите, лекаря! Този човек — той посочи Грели — трябва да бъде арестуван и предаден в ръцете на закона.

Грели се разсмя високо:

— Законът остана зад борда на този кораб; тук всички вие се намирате в моя власт. Аз ще те унищожа, книжен плъх такъв, дето си въвираш носа в чуждите работи! Ако се наложи, ще потопя „Орион“ с всички, които се намират на него.

— Да потопява кораби с невинни жертви, е най-обикновено нещо за пирата Джакомо Грели! — презрително каза адвокатът.

— Успокойте се, мистър Ричард — умолително произнесе свещеникът. — Успокойте се и се опомнете!

— Оскърбената ревност е размътила разсъдъка на Ричард Томпсън — прошепна изплашеният Патерсън. — Навярно онази неволна и… невинна дан на възхищение… която известна дама… като всички нас… неизменно отдава на сър Фредрик…

— Мълчете, Патерсън! Да не сте посмели да споменавате името на тази дама наред с моето! Вървете за капитана, господа! Трябва незабавно да арестуваме пирата.

— Хайде де, вървете да викате капитана, Патерсън! — лобно изсъска Грели, като забеляза колебанието на своя съдружник. — Корабът беше ремонтиран във вашия док и вие не по-зле от мен знаете какво ми струва от тази каюта да дам тайния сигнал с едно натискане на копчето — в барутния погреб на кораба ще бъде запален приготвеният фитил. Наистина, вие не знаете кой от моите хора на кораба ще изпълни това, но вам е известно, че моята лодка ще успее да се отдалечи, преди мачтите на „Орион“ да се скрият под водата. И на тази лодка вие няма да бъдете с нас, господин Патерсън, нарушител на нашия договор! Заедно с господин адвоката вие ще станете храна на акулите, а пък аз с моите хора след един ден ще слезе на африканския бряг и след половин година ще се върна в Бълтън. Трябва да ви е ясно, че рискувам само кораба. Изпълнете желанието на мистър Томпсън, вървете да доведете капитана, това ще ми помогне по-бързо да ликвидирам цялото това змийско кълбо на брига!

— Чакайте, чакайте, драги сър Фредрик! — извика Патерсън бледен и, изглежда, твърде ясно съзнаващ участта, която го грози. — Вие, мистър Ричард, не се горещете. Елате на себе си, джентълмени! Опомнете се, свадата ви отведе твърде далеч! Тука не е зала на кралския съд, тука няма нито шерифи^[7], нито констебли^[8]. Ние живеем като едно голямо задружно семейство на борда и всички недоразумения трябва да се решават на семеен съвет. Да седнем край масата, да помолим домакина да донесе бутилчица в лед и спокойно да се изслушаме. Не е ли така, достопочтени мистър Редлинг?

Слисаният пастор мълчеше в недоумение и се мъчеше да осъзнае какво точно се бе случило.

— Радвам се да чуя думи, достойни за един разумен джентълмен — изменяйки тона си, каза домакинът. — Лошият мир е по-добър от добрата свада. Седнете, синьори, и помогнете на мистър Томпсън да се оправи.

С тези миролюбиви думи Грели се скри зад завесата и след няколко минути се яви пред събралите се в обичайните си дрехи, сресан и измит. Съвзелият се през това време мистър Ричард седеше мрачен до масичката под втренчения, предупреждаващ поглед на Патерсън.

Повиканият слуга отиде да търси Мортън. На масичката се появиха вино и чаши…

„Семейният съвет“ в каютата на Грели продължи два часа. След като започна съвещанието, джентълмените поканиха и лейди Емили. Тя остана в каютата за малко и излезе с разплакани очи. У нея не бяха вече нито писмото, нито тетрадката с щампованата подвързия.

Когато джентълмените се разотидоха, над морето вече припадаше нощ. Преди да се прибере в каютата си, Патерсън се отби при лейди Станфорд, за да изпълни поръчението, възложено му от Ричард. От всички намерения на Ричард, толкова смели и пламенни в началото, само това — връщането на пръстена — се оказа изпълнимо.

След „семейния съвет“ адвокатът се почувствува така, както навярно се чувствува муха, попаднала в паничка с рядко лепило. В каютата той се загледа в пламъка на свещта, докато Патерсън не я загаси.

5

Още една участничка в плаването на „Орион“ беше тайно потисната от мъка и се намираше в състояние на пълен смут.

Край люлката на спящото момченце в чисто подредената каюта, осветена от кандилце, се молеше пред разпятието млада черноока жена. Когато в тишината на настъпващата нощ отекнаха три кратки двойни удара на корабната камбана, детенцето се размърда, отвори сънните си, също така черни като на жената очи, млясна с устни и отново заспа.

Жената чу как на палубата, почти под самото прозорче на каютата й, се спряха, разговаряйки тихо, лейди Райланд и младичката мис Мери Мортън.

Североизточният вятър накара капитана да прави сложни маневри; корабът плаваше с по пет-шест мили на час покрай атлантическото крайбрежие на Африка, като се отклоняваше от първоначалния си курс ту на изток, ту на запад съобразно посоката на вятъра; кормилната верига скриптеше и звънкият глас на Едуард Уент, даващ нареждания на дежурния, се разнасяше от мостика.

— Курс?

— Юг-югоизток, взехме три румба^[9] надясно — отговори кормчията.

— Дръж така!

— Тъй вярно, така държа, господин лейтенант!

След няколко минути младият офицер се приближи до разговарящите дами.

— Насрещният вятър ни отклонява към юг — каза той.

— Нима нашият курс не е право на юг? — чудиха се двете лейди.

— Не, мистър Райланд заповяда да вървим към бреговете на остров Фернандо По, в Гвинейския залив. Там той се надява да получи сведения за африканската експедиция на двата свои кораба. Но насрещният вятър ни пречи… Утре ще пресечем екватора, след това ще завием на четири-пет румба и ще вземем курс към изток. Ако вятърът не се промени, ще се наложи да повторим тези маневри няколко пъти.

— Кажете, мистър Уент, тези маневри и престоят ни в Гвинейския залив за дълго ли ще задържат нашето плаване? — безпокойство запита по-възрастната лейди.

— Трудно е да се каже. Може би около две седмици, ако не и повече. Затова пък още утре ще видите церемонията на кръщението на новаците, когато ще пресичаме екватора.

— Неведнъж вече съм наблюдавала това на други кораби. И мене са ме „кръщавали“ със солена вода, когато бях на десет години.

— Вие сте опитна пътешественичка, лейди Райланд! Навярно очаквате сега изгрева на звездите? Наистина ли Южният кръст е любимото съзвездие на вашия съпруг?

— Да, мистър Уент, той вярва, че се намира под покровителството на съзвездията Южен кръст и Орион. Гледайте, някакви птици прелетяха там, зад кърмата!

Двете жени се приближиха досам борда. Зад кърмата се разтваряха две дълги ивици и в тях проблясваха зеленикави искри, сякаш хиляди светулки живееха във водите на океана. Безшумно размахвайки гъвкавите си дълги криле, над борда на кораба прелетяха две големи бели птици.

— Албатроси — въздъхна лейтенантът. — Мяркат се и изчезват като лъжовния призрак на щастието.

Поетичната меланхолия на лейтенанта разсмя лейди Емили.

— О, мистър Уент — каза тя, — за вас няма пречки към истинското, съвсем не призрачно щастие. То винаги лежи на много прост път, не ще го срещнеш по необикновените пътища!

И като остави своята млада спътница да се любува заедно с лейтенанта на четирите звезди на Южния кръст над океана, лейди Емили побърза да се прибере в каютата си.

Когато минаваше покрай една от каютите, тя дочу името си, произнесено тихо, с молба и вълнение. На едва открехнатата врата, скрила се зад тюленото перденце, стоеше Доротея Чени.

— Моля ви, сеньора, изслушайте ме! Аз с нищо не съм виновна пред вас!

— Елате в моята каюта — също така тихо отговори лейди Емили. — Сърцето ми няма никаква злоба към вас…

— Седнете, Дороти, и се успокойте — приветливо посрещна тя младата жена, когато последната при влизането си в каютата направи движение да падне на колене.

— О, синьора, аз вече не разбирам какво става около мен! Откакто Джакомо ни доведе от Италия, на сърцето ми е легнала голяма тежест, но аз все очаквах нещо по-добро и вярвах в онова, което Джакомо ми говореше. Сега вече съвсем не разбирам какво е замислил той.

— Аз едва ли съм способна да ви утеша, Доротея. Но вие сте свързали живота си с един долен негодник.

— Синьора, по-рано в Италия, когато той беше прост моряк, а аз едва умеех да пиша, ние се обичахме. Аз бях щастлива, когато той идваше в малката рибарска къщичка, където живеехме с майка ми. След това отиде в морето на шхуната на Бернардито и ми носеше такива подаръци, че всички момичета от нашата улица примираха от завист! Когато в Соренто се научиха, че Бернардито и Джакомо са се удавили с „Черната стрела“ в далечните води, съседи рибари идваха да ме искат, но аз не вярвах, че Джакомо е загинал и го чаках повече от година. И той дойде да ме вземе, дойде една нощ, когато цялото наше селце близо до Соренто спеше. Беше облечен като знатен синьор и ми заповяда от тук нататък да го наричам с друго име. Аз дълго време не можех дори да запомня това име и просто го наричах „Фредерико“.

„Ще ги откарам — Доротея, и Антонио — рече той на майка ми — в друга страна, но никой не бива да знае за моето минало. Една непредпазлива дума ще ни погуби…“ И ние пристигнахме в Англия на собствения му голям кораб и останахме да живеем в предградието на Бълтън. Джакомо често ни посещаваше и беше нежен и добър с мен. Брат ми Антонио, който тогава навърши тринадесет години, той направи грум и го взе в своя дом в Ченсфилд, а аз останах сама в бълтънското предградие и всяка вечер очаквах Фредерико. Той повтаряше, че ни обича, но аз чувствувах, че ние сме му нужни за нещо, ала за какво именно — не разбирах!… Антонио както преди си остана в Ченсфилд, а мен Джакомо ме заведе в Париж, когато му казах, че скоро ще стана майка. Тогава той толкова се зарадва!…

Още преди това аз знаех, че си има жена в замъка, не той ми казваше, че вие не сте му истинска жена. В Париж Джакомо ми съобщи, че ако ни се роди син, то заради щастието на детенцето трябва да го представяме пред хората за син на жената от замъка, значи, за ваш син, лейди, А на мен заповяда да се наричам само дойка на собственото, си момченце! Аз не смеех да противореча, лейди!… Скоро аз добих Чарлз. Преди това вие също пристигнахте в Париж и след раждането ние тримата се завърнахме с пакетбота в Англия. Аз разбрах, отиването ни във Франция трябваше да скрие от слугите, че детенцето съм родила аз, а не жена му.

След като пастор Томас кръсти в замъка моя Чарлз, аз проплаках много нощи: защото пасторът и всички хора наричаха вас негова майка и така беше записано в книжата на Чарли. А аз… аз съм само дойката…

Джакомо обича нашето момче повече от собствения си живот. Той толкова много си играе с него и преди тъй хубаво ми говореше за бъдещето на нашия син! Иска момчето да стане голям лорд, епископ или министър и хората да се кланят нему, на сина на английския виконт, а не на пирата Джакомо Грели!

— Стига, Доротея — каза уморено лейди Емили. — Всички тези подробности аз знам също тъй добре, както и вие. Тежко и неприятно ми е да си ги припомням. Каква нова грижа ви доведе при мен?

— Разбирам ви, синьора! Отдавна съм разбрала, че вие ненавиждате Джакомо, а той се бои от вас. Но вие никога не сте направили зло нито на мен, нито на бедното ми детенце и тайно аз ви съчувствувах… Когато узнах, че и вие, и аз имаме една и съща вяра и ви видях на колене пред Мадоната, още повече започнах да ви жаля. Тревожи ме, че Джакомо заедно с името промени и вярата си.

— Доротея, аз вече ви замолих: разкажете за последните си горести! Старото аз знам и с нищо не мога да ви помогна.

— Синьора! Когато „Орион“ пристигна в Бълтън, Джакомо ми каза, че ние ще предприемем пътешествие до един далечен остров и ще се върнем вече без вас.

— Без мен ли? А каква съдба ме очаква в това плаване? Това той не ми каза, но обеща, че след като се върнем от острова, ще се ожени за мен и Чарли ще ми казва „мамо“.

— Но тогава защо решихте да ми откриете тази тайна? Лицето на Доротея стана зло. Тя подпря брадичката си на стиснатите си юмруци и зашепна със страст и вълнение:

— Аз виждам, че той мами не само вас, но и мен. Лейди Станфорд… тази зла, горделива лейди — ето коя ще стане виконтеса Ченсфилд…

— Откъде знаете това?

— Снощи ги подслушах… Той я целуваше и я наричаше… бъдеща лейди Райланд…

— Тогава чуйте моя съвет, Доротея. Аз не мога да ви кажа причините, поради които съм принудена да мълча и дори да помагам на вашия Джакомо да държи в заблуждение целия град, но има висша справедливост и няма да допусне тази измама да продължи дълго. Знайте, че Джакомо Грели рано или късно ще бъде предаден в ръцете на палача. Но детенцето в нищо не е виновно. И ако вие, Доротея, желаете вашето дете да стане честен човек, напуснете с него убежището на Джакомо Грели.

— Бог да ви пази, синьора! Не, вие съвсем не познавате Джакомо! Ами че той ще ме намери на дъното ей на този океан! Страхувам се от него, синьора… и… аз… също свикнах да мечтая за великото бъдеще на моя Чарли… А каква съдба очаква моето бедно момче, ако остана с него сама, в сиромашия?…

— Тогава вие напразно сте дошли при мене за съвет. Вървете при Джакомо Грели, измолете отново да ви даде място на дойка в неговия дом, когато синът ви бъде отдаден на грижите на лейди Елен… или решете се по-бързо и бягайте направо от този кораб. Аз имам пари. Ще ви помогна.

— Боже мой, колко е страшно това! Сега нищо не мога да ви отговоря, но ще помня вашия съвет и добрината ви към мен. Сбогом, синьора, отивам при моето детенце.

Когато Доротея си отиде, лейди Емили долови слаб шум зад стената на каютата. Тя не обърна никакво внимание на това и развълнувана от разговора, отново излезе на палубата.

На хоризонта ярко сияеше Южният кръст.

Капитан Брентли, който беше поел нощното „кучешко“ дежурство, стоеше на мостика. Вятърът развяваше перата на голямата му триъгълна шапка. Опрян на дръжката на шпагата си, той втренчено гледаше напред. От цялата му едра, мъжествена фигура лъхаше честност и храброст. Той не забеляза лейди Емили, а тя изведнъж си припомни думите на Доротея, че корабът със същия този екипаж, със същия този капитан, но вече без нея ще се завърне в Англия. Какво ли я очаква занапред? Какъв ли нов предателски удар й готви в тъмнината пиратската ръка на Джакомо Грели? След днешния „семеен“ съвет тя ясно разбра, че няма съюзници и не може да очаква отникъде помощ, докато не бъде достигната дългоочакваната цел на плаването.

А там? Какво я очаква там, където справедливостта трябва да кръстоса шпага с престъплението?

В това време от тясната стаичка до каютата на лейди Емили, обикновено заключена, понеже беше предназначена за багажа на лейди Станфорд и за нощуване на камериерката й Бетси, се измъкна много предпазливо една пълна, възрастна особа. Тя беше с боне и бяла нощница.

Озъртайки се на всички страни, Бетси забеляза идващата от палубата лейди Емили и въпреки своята пълнота твърде пъргаво се шмугна в коридора и след минутка се скри в каютата на лейди Станфорд.

Без да се смути от присъствието на мистър Райланд в такъв необичаен чие, тази най-достойна камериерка помоли госпожата да дойде зад завесата и там двете разговаряха шепнешком няколко минути. След това, като получи нареждане да отиде да си легне, тя се върна в стаичката си твърде шумно, заключи я, развърза една кесийка, която пазеше при възглавницата под дюшека, и пусна там новичка сребърна монета.

6

На 16 октомври преди пладне от „Орион“ изтрещя халосен топовен изстрел и заби корабната камбана.

В каюткомпанията, където пасажерите още закусваха, влезе дежурният офицер, вторият помощник на капитана, мистър Джефри Макрайл, и покани цялото общество на палубата. Екипажът се беше приготвил да ознаменува преминаването през екватора.

Корабът беше празнично украсен. Всички медни части, ръкохватки и украшения, излъскани до нетърпим за очите блясък, сякаш се разтапяха в лъчите на екваториалното слънце.

Знаменца и вимпели се развяваха на реите. Дъските на скоро боядисаната палуба, измити и избърсани, бяха покрити е тъкани пътеки.

Големият килим от каюткомпанията беше постлан в средата на освободеното пространство на бака. Целият екипаж в празнични дрехи се настани покрай бордовете.

На килима под балдахин от тежка завеса седеше на трон „Нептун“. Брадата му от водорасли се спущаше до самия килим. Мантията на морския бог беше украсена със седефени раковини и различни емблеми.

Богът важно разтърсваше тризъбец. Двамина сенегалски негри, голи до кръста, стояха зад трона и вееха над главата на царя на океаните ветрила от палмови вейки.

— Виждам някакъв кораб. Доведете ми неговия капитан! — важно произнесе морското божество.

Две опашати сирени (в отговорната роля на морските пратеници пасажерите веднага разпознаха корабните юнги) се спуснаха към мостика да доведат капитана.

Гай Брентли в пълна парадна униформа, с всичките си ордени и знаци, почтително пристъпи към трона.

— Кой е този кораб, който приближава екватора в моя океан? — обърна се „Нептун“ към капитана.

— Бригът „Орион“, ваше морско величество, под командуването на капитан Брентли.

— Познавам този капитан и неговия славен кораб! Да се доведат пред трона ми всички пасажери и членове на екипажа, които за първи път пресичат екватора!

Двама матроси вече се готвеха да посрещнат процесията. Те стояха на противоположните бордове и държаха в ръце брезентовите маркучи от пожарните помпи. Една срещу друга бликнаха две силни водни струи. Без да се сблъскат във въздуха, те образуваха водна арка, под която „Нептун“ поведе гостите си.

Щом божеството и първата двойка — лейди Станфорд и Патерсън — „пресякоха екватора“, матросите спуснаха маркучите надолу. Водните струи се сблъскаха във въздуха. Върху главите и гърбовете на преминаващите се посипаха пръски. С мокри глави и рамене пасажерите и слугите бързаха по-скоро да преминат соления купол.

Но истинското веселие започна, когато трябваше да „пресекат екватора“ младите моряци. Преследвани от водните струи, моряците се мятаха по палубата под дружния смях на екипажа. Когато мокрите до кости „кръщелници“ се спасиха най-сетне от водните струи, поставиха ги с лице към водата: заповядаха на новаците да гледат във вълните… чертата на екватора! Докато моряците се взираха в морето, към тях отзад се промъкна „Нептун“ и изля във вратовете им две кофи студена вода.

Скоро изпръсканите пасажери и мокрите моряци застанаха пред масите, сложени на палубата. Тук дойдоха от кърмата и всички „стари“ мореплаватели, които не бяха взели участие в днешната церемония. На бака останаха само собственикът на кораба и Доротея с детенцето на ръце. „Нептун“ изтича насреща им. Грели взе детето от ръцете на жената и нежно го притисна до гърдите си. Със сина на ръце той премина под високо вдигнатите струи на водната арка. „Нептун“ внимателно пръсна момченцето с шепа солена океанска вода. Екипажът извика „ура“, третият помощник на капитана, Джоузеф Лорн, махна с ръка и топовният салют се сля с песента на моряците на „Орион“, съчинена от Едуард Уент:

Гасне ли на свода плътен

лунен сърп

и вълна надигне с тътен

гривест гръб,

 

значи, бог на океана

в своята мощ

се гневи на капитана

тази нощ.

 

На кормилото спокоен

стар моряк,

взира се сурово в тоя

кипнал мрак.

 

Ний за бури сме родени

и беди.

Не ни плашат тез зелени

далнини!

 

Пак ще блесне този бурен

небосклон

и ще озари лазура

Орион!

 

Пак ще пеним тюркоаза

сутринта,

ще се смеем, без омраза,

над смъртта!

„Нептун“, след като си свали брадата и мантията, се оказа боцманът Олсен. Той седна начело на масата, предназначена за екипажа. Капитан Брентли с мисис Емили и Грели с лейди Станфорд заеха местата си на масата, изнесена на открито. След тях насядаха офицерите и пасажерите.

Капитанът даде знак. На масата настъпи тишина. Пастор Редлинг, прав, прочете молитва. Отново изгърмя топовен залп, чашите зазвънтяха след първия тост и на кораба започна пир, който продължи до вечерта.

Когато една четворка от най-добрите моряшки танцьори заигра на палубата джига^[10], очите на пируващите заблестяха и бръчките от грижите се изгладиха. Само „дойката“ на Чарлз, Доротея, когато вземаше отново детенцето на ръце, почувствува върху себе си втренчения зъл поглед на Грели. Изведнъж, забравяйки и празника, и веселието, тя се скри в каютата си и притиснала лице в бялата дантелена завеска над люлката на своето момченце, горчиво зарида.