Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (14)

2

Робърт Патерсън и Ричард Томпсън влязоха в каютата на новия пасажер на брига. Завариха го да подрежда книжа и документи на името на вирджинеца мистър Алфред Мърей.

— Дошли сме да ви предложим да поемете ръководството на експедицията, сър Фредрик Райланд — започна адвокатът, — ви молим…

— Мистър Томпсън — прекъсна го гостът на „Орион“, — от тази нощ аз вече нямам нищо общо с току-що произнесеното име. Оставям в сила всички документи, които бяха подписани във ваше присъствие и засвидетелствувани от вас, Мортън и свещеника. Ако джентълмените желаят, след смъртта на сър Фредрик Райланд аз, Алфред Мърей, съм готов да поема временно ролята на ръководител на експедицията, за да я подготвя за, обратно плаване. Впрочем по мое мнение капитан Брентли би изпълнил тази задача по-добре от мене.

— Извинете, мистър… Мърей — каза адвокатът, — все пак аз си позволявам да отбележа, че от гледна точка на държавното законодателство вие едва ли имате право да осъществите великодушното си решение. Законът предвижда право на осиновяване, но не и прехвърляне на титлата и името на друго лице.

— Но, мистър Томпсън, в книжата, които подписах, не става нито дума за прехвърляне на име. С подписа си аз удостоверих, че наистина съм Алфред Мърей, потомствен колонист от Вирджиния. Книжата имат строго законен характер.

— Моля ви още веднъж хладнокръвно и сериозно да обмислите това решение — произнесе адвокатът, — ри все че високо ценя и много добре разбирам неговите мотиви. Но човекът, чиято потресаваща изповед утвърди във вас великодушието ви, създаде голямо предприятие, от което зависят пряко или косвено съдбините и благосъстоянието на хиляди хора. Този човек беше тъмен авантюрист. Богатствата, съсредоточени в ръцете му се използуваха за рисковани и престъпни цели. За него тези операции бяха доходни, но за обществото — опасни и дори безчовечни. Така например Доротея ми съобщи, че мнимият Райланд се е занимавал не само с търговия на роби, но и се е готвел да продължи пиратския си занаят и да почне грабеж по морските пътища.

Патерсън се наежи и се размърда на стола. Адвокатът продължаваше разпалено:

— Построеният за него кораб „Окриленият“, това чудо на корабостроителното изкуство, е предназначен да стане нов страшен кораб на корсари, сеещ смърт и разорение. След смъртта на мнимия Райланд работите на „Северобританската компания“ ще останат в ръцете на приближените и приятелите на лъжевиконта — също такива тъмни аферисти като него. Отказването ви от наследството може да предизвика страшен крах или пък тъмните операции, замислени от предишния стопанин, ще продължават да се осъществяват и занапред във вреда на обществото.

— Мистър Томпсън — прекъсна Мърей адвоката, — ние не сте прав. Има неписани закони, които се определят от съвестта и честта. По произход аз съм потомък на страничен клон на своя род и не принадлежа към древната аристокрация; съвсем случайно обстоятелствата ме направиха наследник на Ченсфилд. Като се отказвам от случайно падналите ми се титла и богатство, спечелено по нечестни пътища, аз следвам поведенията на съвестта си. Изучавайки съчиненията на Жан-Жак Русо^[1], аз се уверих във високото естествено призвание на човека. Злото в света аз виждам в неравенството между хората, в празните титли и звания, в трупането на злато за сметка на ближните… А пък що се отнася до съдружниците на Райланд по фирма, ще ми се да вярвам, че те няма да изберат неблаговидни пътища за по-нататъшно забогатяване. Но трябва да призная, че това съвсем не ме засяга. Аз имам други задължения пред бога и хората. В Америка, сред лоното на девствената природа, се надявам да създам една малка колония на Равенството и Справедливостта, на Труда и Разума.

Патерсън въздъхна с облекчение, след като изслуша Мърей. Речта на Ричард го беше хвърлила в голямо безпокойство и го озлоби против сина на стария му приятел.

„Пале — помисли си Патерсън, — малък съдийски празнодумец! Ах, бърборко, мотаещ се в краката на деловите хора! По дяволите този, истинския Райланд, който се е налапал с френски книжки и бълнува за справедливост! В нашите работи той би бил само пречка… Това не е търговец! А ако мощната енергия на оня, който сега умира на брига, не беше спасила например банката на Ленди, ти, бърборко Ричард, щеше да бъдеш сега или прост клерк, или чужд надничар!“ И Патерсън продължи вече гласно:

— Самата църква в лицето на нашия викарий благослови благоразумното и благородното решение на мистър… м… Мърей. Но друга мисъл ме безпокои. Работата е там, че умиращият се разпореди твърде своеобразно с полицата на банкера Ленди… Той завеща полицата на корсаря Бернардито Луис. Как мислите, мистър Мърей, ще пожелае ли Бернардито Луис да изтегли цялата тази огромна сума? Това би разтърсило много чувствително нашите финансови основи.

— Предполагам, че Бернардито съвсем не ще поиска да създава затруднения на Бълтънската банка — отговори Мърей. — Навярно той ще посочи адрес, където банката ще може на части да му изпраща тези пари. Той възнамерява да си построи хасиенда^[2] някъде в Южна Америка и да си отдъхне от грижите и мъките. Вече е на петдесет години. Преди пет години майка му е била още жива, но той не се надява вече да я види… Може би в Америка ние пак ще станем съседи… Времето, изглежда, се изясни; възнамерявам да отида с Емили на острова, за да уведомя Бернардито и Педро за новия обрат на събитията. Сега нищо не им пречи да вземат участие в нашето плаване. Трябва по-скоро да върнем момчето на кораба, за да успее бащата да се сбогува с него. Насам идва доктор Грейсуел. Сега ще узнаем за положението на ранения.

Изморен и бледен, докторът огледа през очилата разговарящите с късогледите си очи.

— Настъпва кризата — каза той. — Сър Фредрик едва ли ще доживее до утре вечер.

3

Една лодка от „Орион“ свали на брега Мърей и Емили. Предстоеше им доста път до Скалистите планини, където сред усоите се намираше добре познатата на Мърей пещера.

Поглеждайки нежния профил на спътницата си, Мърей крачеше с леката походка на човек, от чиито плещи се е смъкнала огромна тежест. За пръв път от дълги години насам той отново се чувствуваше свободен и щастлив. Корабът го очакваше, за да го отнесе към радостно бъдеще, целият широк свят се откриваше пред него и най-добрата от всички девойки на този свят със сияещо лице вървеше до него, шумолейки с диплите на наметалото си.

Криволичеща пътека доведе пътниците до малката къщурка, построена от палмови стволове. Зад нея имаше зеленчукова градина, няколко цветни лехи и овощни дръвчета, отгледани от семената на диви плодни растения, виреещи на острова. Отвъд градината започваха гъсти тропически храсталаци.

Пътниците влязоха в къщурката. Покрай стените имаше три дървени кревата. Простата мебел и кухненските съдове бяха изрядно чисти. Това скромно домакинство не бе поддържано от изнежени ръце! Огромна лъвска кожа заемаше цялото пространство между двете прозорчета. Огнището беше иззидано от непечени тухли и грубо издялани камъни. Мърей запали в него огън и с ловджийска похватност приготви обяд. На двамата пътешественици той се стори прекрасен.

— В нашия дом ще трябва от тебе да се уча да домакинствувам — засмя се девойката. — Колко странно: и при новото име ти си остана предишният Фред. Трудно би ми било да свикна с другото. Колко ми е леко на сърцето, Фред!

Те продължиха по едва забележими ловджийски пътечки сред гъсталаците на недокоснатата първобитна гора и излязоха пред блатисто горско езеро с бамбукова горичка по полегатия бряг. Мърей настани девойката в прост ловджийски члун, издълбан от цял дънер, и я прекара на отвъдната страна.

Скоро започнаха да се изкачват. Изпод нозете на пътниците се затъркаляха дребни камъни; най-после гората свърши и голяма зелена ливада, обляна в слънце, се ширна пред тях. На високи стебла се люлееха цветове, а влажната трева достигаше над кръста. Когато се изкачиха още на няколкостотин фута, Фред и Емили се намериха в подножието на скалите. Само ниски, огънати от вятъра дръвчета тук-там оживяваха мъртвите каменни стени.

Мърей посочи надолу. Там, върху чистото огледало на залива, „Орион“ се виждаше мъничък като детска играчка. Наоколо, на стотици мили в необятния простор, синееха водите на океана. Той беше спокоен, но прибоят край брега бучеше както винаги и под канарите кипеше бялата пяна.

Скоро пред пътниците се разтвори дълбока клисура. По една гранитна скала течеше вода, която се разливаше на десетки малки ручейчета. Това беше водопад, образуван от подземни извори някъде в недрата на планината. Той излизаше на повърхността от един тъмен процеп високо в канарите, втурваше се по стръмния склон и шумно се хвърляше от скалата, като смесваше на дъното на клисурата своите води с водите на рекичката.

— Обзалагам се, че в тези планини се крият големи богатства — проговори Мърей. — Всеки от нас събра доста голямо количество златен пясък, които ние промивахме на брега на ручея. Смятахме да запазим в тайна нашето откритие и някога да се върнем на този остров, за да се заемем със златотърсачество.

— Нека приятелите ти, ако желаят, да търсят тук злато — каза Емили. — Моето мъничко наследство от татко и твоят златен пясък са достатъчни, за да си устроим нов живот.

Ти забравян] за товара на „Офейра“. Той беше собственост на твоя баща и по право принадлежи на теб. Сандъците са напълно запазени. Сега още едно трудно изкачване по долчинката и ще се видим с нашите приятели в пещерата. Но, дявол да го вземе, не мога да позная мястото!

Пътят нагоре по следите на неотдавна срутилата се лавина се оказа много тежък. Колкото по-нависоко се изкачваха пътниците, толкова по-загрижено ставаше лицето на Мърей. Отдалеч още той видя, че каменните блокове са се разместили. Изчезнали бяха храсталаците, които скриваха входа на пещерата.

— Боже мой! — прошепна той. — Входът е засипан! Свечеряваше се. Мърей смяташе да пренощува тук, при своите приятели, но вече нямаше вход за пещерата…

Той започна да вика високо другарите си. Отговаряше му само звънливо ехо. Свали от рамото ловната си пушка и стреля на два пъти, но обезпокои само планинските орли.

— Всички са загинали, Емили! Пещерата е станала техен гроб. Наистина над хората, които взимат титлата на виконт Ченсфилд, тегне някаква зла съдба. Никога да не си спомняме за нея, любима!

Те коленичиха гологлави пред гроба на момчето и на двамата корсари; така останаха известно време, после тихо се изправиха и тръгнаха обратно. Но сега Мърей вървеше мълчалив, с наведена глава.

Стигнаха до езерото чак на здрачаване. Преплаваха го с члуна в пълен мрак. На земята Емили започна да се препъва и удари крака си в един корен. Фред я взе на ръце и я понесе. Тя лежеше на рамото му със затворени очи и сякаш потъваше в някаква дълбока златна тъмнина.

На половин миля от брега островитяните бяха построили ловджийска колиба. Фред внесе Емили в това убежище, запали светилник и огън. Когато дървата запращяха, той седна на един камък и започна да разтрива натъртеното стъпало на девойката. Емили го гледаше отгоре; погледът й светеше с онова лъчисто сияние, което се излъчва от очите на жената в най-щастливите минути на живота й.

След като похапнаха. Фред положи девойката на легло от кожи, а своя плащ постла на пода и легна до огъня. Той не спеше и гледаше догарящия огън. Стори му се, че Емили е задрямала; тихичко се повдигна на лакти, за да я погледне в лицето. Две нежни ръце леко го прегърнаха. Той обхвана главата на девойката в дланите си и два дъха се сляха в един.

4

Загубил всякаква представа за времето, Бернардито Луис използваше падащите от сталактита капки не само за утоляване на жаждата, но и като часовник. Той определи, че паничката се пълни догоре с вода за около двадесет и четири часа и сега пресмяташе денонощията по числото на изпразнените панички. Хранеше се с пушено свинско и козе месо, с останките от хляба и с влажно брашно, което размесваше с вода. Същата храна даваше и на детето. Наложи се да нареже целия хляб на тънки филийки, за да не плесеняса. Във влажния въздух филийките не изсъхваха.

Капитанът успя да изследва и дясното разклонение на подземния проход. То се оказа дълго и криволичещо, постепенно се снишаваше и на места сводът надвие ваше толкова ниско, че Бернардито можеше да се промъква само пълзешком. На други места той се изправяше в целия си ръст и не достигаше свода с ръка.

Според неговите пресмятания успя да стигне до края на десния проход едва на четвъртото денонощие от пещерното им заточение. Тук, на разстояние не по-малко от триста ярда от разклонението, той се намери най-сетне пред напластена лескова скала, с която свършваше подземният проход. При светлината на фитилчето старият корсар огледа скалата и откри тясна цепнатина. Приближеният до нея пламък на светилника се люшна и угасна. Бернардито долепи ухо до цепнатината и долови шум на течаща вода. Звукът беше слаб и неясен, но нямаше съмнение: някъде зад лесковата скала течеше ручей. Ако успее да пробие няколко фута в леската и да се добере до ручея, подземното му корито може би ще изведе пленника от тъмницата Бернардито си спомни за водопада в клисурата. Озари го догадка, че се намира близо до подземното русло на този поток. Шансовете за спасение нараснаха!

Мотиката беше в ръцете му Бернардито отново запали светилника и удари скалата. Парче от меката леска се отцепи лесно. Увлечен в работа, Бернардито забрави и сън, и храна, и оставеното детенце. След няколко часа той разшири процепа, но камарата от плочести парчета леска достигна до кръста му. Повече не можеше да се работи и затворникът в пещерата започна да разстила разкопаната маса по целия под на подземния проход. През цепнатината проникваше чист въздух. След непосилния труд Бернардито се почувствува много отпаднал. Той легна на гръб и задряма. Внезапно през приспивния шум на ручея старият корсар различи далечно чукане, драскане и скърцане.

Бернардито запълзя назад. Когато по едно време легна да почине, след като беше изминал най-мъчителните етапи на този подземен път, дочу скърцането и ударите още по-отчетливо. Най-после се добра до каменната килия. В мастилената мъгла детенцето тихичко лежеше върху кожената куртка, но като видя светлинката и брадата на пирата, заплака жално: малкото човече изразяваше огорчението си, задето бе оставено тъй дълго само. Паничката под сталактита се беше препълнила и скъпоценните капчици изтичаха в почвата.

— Синко, ти скоро ще видиш слънчицето и ще започнеш ду се разхождаш по твоя остров — заговори Бернардито, като милваше къдриците на момчето. — Аз намерих изход от пещерата, разбираш ли, изход, но трябва да го разкопаем и тогава ние с тебе…

Някъде рухнаха камъни. Нещо страховито избоботи и стените на каменната им килия потрепераха. Сталактитът се отчупи и падна на пода, като сплеска паничката. Стана тъмно и гъст облак прах напълни ноздрите, устата и очите на стария корсар. Той — зажумя и се изгърби в очакване на края. За миг си припомни целия живот, сякаш светкавица озари миналото. Но сводът над главата му още се държеше и съзнанието не напусна Бернардито. Сега всичко наоколо стихна, шумовете престанаха и капитанът най-после разбра какво означаваха те. Разкопаваха тяхната пещера! Очевидно след като са открили срутването, Леопарда е намислил да разкопае гроба на сана си. При разкопаването моряците са разтърсили останалата част от оцелелия свод на пещерата и той е рухнал. Ако при срутването е засипано и разклонението на подземния проход — смъртта на пещерните затворници е неминуема.

Бернардито с голяма мъка запали своя мъничък факел. Каменната килия беше цяла, ако не се смята откъсналият се при сътресението сталактит. Но входът към подземния проход бе наполовина засипан.

Капитанът изгреба пръстта, разчисти входа и запълзя към разклонението. Навред беше посипано с нова пръст, гъст облак прах зее още виснеше във въздуха. Надясно входът се оказа свободен.

Бернардито реши да се прехвърли в десния проход и оттам да се промъкне до подземното русло. Той отново зачу удари. Значи разкопаването продължаваше, но на капитана беше ясно, че дори със силите на целия екипаж на „Орион“ пещерата едва ли ще може да бъде разчистена за по-малко от две-три седмици.

Страхувайки се от нови срутвания, Бернардито започна пълзешком да пренася всичките си вещи и хранителни запаси в дясното разклонение. Това беше адска работа и продължи не по-малко от две денонощия. През това време Бернардито неведнъж стигаше до пълно изтощение. Отслабналото детенце вече не крещеше и не плачеше. Свито на кълбо като зверче, то лежеше върху куртката на корсаря, често дремеше, а когато се събудеше, безучастно гледаше брадатия си другар.

След като се наспа в новата си „квартира“, Бернардито се подкрепи с последните останки от храната и се залови за работа. Мъчеше го жажда.

Подземното пленничество продължаваше вече според пресмятанията му шест-седем денонощия, когато три глухи удара отново разтърсиха сводовете на подземието. Те не приличаха на вулканични трусове, защото се чуха някъде отстрана, сред пещерните развалини.

— Събарят скалите! — промърмори корсарят и захвърли мотиката. — По дяволите всичките им старания! Те ще срутят целия проход!

Работата вървеше бързо; пясъчникът се отцепваше на слоеве. Бернардито работеше с брадвата, мотиката и дълбокия прът вместо клин. От време на време усещаше прохладен полъх на чист въздух.

Накрай след тридесет-четиридесет часа издълбаният в стената отвор се оказа достатъчен, за да пъхне раменете си. Бернардито остави инструментите настрана и се вмъкна в дупката. Той пъхна главата си в процепа и започна да се вглежда в кухината, в мрака. На около шест фута под него ромолеше и се плискаше вода. Значи, пробит е проход в някаква подземна пещера или тунел, по дъното на който течеше поток!

След като разшири дупката, Бернардито предпази с длан кандилцето си и освети тунела. Сводът се издигаше на два фута над главата му, а долу страховито чернееше бистра вода.

Детенцето спеше. Бернардито допълни светилника, остави го в ъгъла, сложи върху книгата до Чарлз последното късче хляб и парченце сушено месо. След това свали от кръста си колана, завърза го за пръта, препречен на дупката, още веднъж хвърли поглед към спящото дете и държейки се за колана, се спусна право в черната вода на потока. Тя беше много студена и едва не събори човека. Бернардито изми лицето и ръцете си, отпи няколко глътки, прекръсти се, легна в ледената вода и заплува.

Потокът го понесе в пълен мрак през тунела. На няколко пъти той се удряше о камъни и издатини на скали, но скоро напипа плитчина и стъпи на ситен чакъл. По шума на водата при плитките места човекът усещаше завоите и от началото на своя път до плитчината преброи два. По-нататък сводът на тунела се снишаваше и течението ставаше по-бързо.

Когато Бернардито напусна плитчината, водата стремително го понесе. Скоро пред него затрептя сивеещо се петно. Потокът още веднъж зави и Бернардито започна да различава очертанията на свода и стените на тунела. Той се залови за една издатина и погледна напред. Светлина, слънчева светлина се виждаше на петдесетина крачки пред него!

Потокът протичаше надолу по ръба на надвиснала като стряха плоча. С издрани колене Бернардито запълзя напред и пъхна главата си в сияещата цепнатина. Пред него се разстилаше ослепителен простор!

Зашеметен от слънчевата светлина, той падна върху издатината на скалата, от която водопадът, весело подскачайки по камъните на стръмния склон, се хвърляше в зелената дълбина на клисурата.

Най-после Бернардито хвърли поглед околовръст. Долу той видя хора с търнокопи, лопати и брадви. Слънцето залязваше и хората, след като бяха привършили дневната си работа, навлизаха от клисурата в гората, като носеха някого на носилка.

Когато всички се скриха от погледа му. Бернардито се изправи и след едно дълго и тежко заобикаляне по склона се приближи до тяхната стара, срутила се пещера. Вече се мръкваше и откъм клисурата духаше студен вятър. Всички кости го боляха; само при мисълта, че трябва да се върне в ледената вода на подземния поток, целият потрепера.

Бързо се смрачаваше, но Бернардито различи пред входа на пещерата следи от работата на земекопачите. Той се учуди колко много бяха успели да разчистят: види се, бе работил целият екипаж на кораба. На едно място дори бяха достигнали дъното на пещерата. Пръстта и камънакът на площадката бяха разчистени и струпани на малък насип, върху който лежеше голям плосък камък.

В здрача Бернардито се натъкна на един лост и цяло кълбо тънко и здраво манилско въже. До него лежеше раница с останки от храна на няколко души. Ведро със смола и десетина колове, омотани с кълчища, бяха приготвени навярно за нощна работа.

Бернардито се подкрепи с парче хляб, метна раницата на гръб, взе лоста, въжето и една факла и заслиза назад, към водопада. Пред ниската паст на тунела капитанът въздъхна, запали факлата и навлезе в потока. Навеждайки се, той отново се намери в тунела, където потокът течеше като митическата Лета, покрита с вечния мрак на Аид.

Подпирайки се с лоста о дъното, човекът преодоляваше бурното течение и пристъпваше напред крачка по крачка като древния Харон във водите на мрачния Стикс.^[3]

Като стигна до плитчината, той си отдъхна. От студа краката му се вкочаниха и сърцето тежко се блъскаше в гърдите. По-нататък течението отслабваше. Бернардито остави въжето на плитчината и отново се заизкачва, като броеше завоите. След втория той се изкачи още на около двадесет крачки и видя черната дупка под свода и висящия от нея колан. Изкатери се горе с крайно напрежение на силите, пъхна факела в дупката и влезе в подземното си убежище.

Загасналият светилник беше катурнат. Детенцето го нямаше в скривалището…

5

Собственикът на „Орион“ и губернатор на остров Чарлз протегна ръка към чашата с питието, което докторът беше поставил на масичката пред умиращия. Това беше настойка от целебни билки, събирани от Мърей на острова. При своите скитания из индийските джунгли Мърей внимателно се беше вглеждал във врачуванията, прилагани от знахарите и жреците в затънтените селца на Бенгалия. Той изучи тяхното изкуство и през годините, които прекара на острова, неведнъж беше изпитал върху себе си и своите приятели благотворното въздействие на целебните растения, неизвестни на самодоволната европейска медицина. Когато тръгваха да се връщат на кораба, Мърей взе от колибата съда с целебната настойка.

Кой знае дали индийският балсам или собственият запас от жизнени сили беше помогнал на болния, но пациентът на доктор Грейсуел победи дори смъртта.

Когато кризата премина и въпреки всички очаквания пулсът на болния продължаваше да се долавя, докторът не повярва на слуха си, чувайки ударите на това неизтощимо зло сърце. Поразен, той незабавно съобщи на всички, че има надежда за благоприятен изход.

Екипажът на кораба трябваше при пукването на зората да слезе на острова, за да продължи започнатото в навечерието разчистване на пещерата. Вестта за загиването на детето потресе и приятелите, и враговете на „господаря“ и капитан Брентли предостави почти всички моряци на разположение на Мърей, който пое върху себе си ръководенето на разкопките.

Когато узна, че здравето на болния се подобрява, Мърей приписа това на действието на своето лекарство и посъветва засега да се скрие от пациента горестната вест.

Разчистването продължи цели четири денонощия. Когато копачите стигнаха до срутилата се скала, Мърей заповяда да пробият в нея канал и да я вдигнат във въздуха с барут. След взривовете бяха изровени няколко находки — извадиха една лопата, парчета от пушка и най-главното — намериха следи от кръв и смазани кости.

След това откритие Мърей заповяда незабавно да се прекратят работите. На разчистената от срутването площадка издигнаха нещо като насип на гроб. Върху гроба поставиха плоча с грубо издълбан кръст…

Щом дойде в съзнание, губернаторът на острова изпи остатъка от настойката в чашата и повика свещеника. От недомлъвките на пастор Редлинг дори и по-малко проницателен човек от Джакомо Грели би се досетил за случилото се.

Болният заповяда да го изнесат на палубата и откри, че на борда няма почти никакви хора. Без по-нататъшни заобикалки той повика Мортън в каютата си и узна цялата горчива истина. Ако Мортън се беше обърнал, когато си тръгваше, пред неговия поглед би се представили най-чудното зрелище през целия му живот: сълза по гърбавия нос, първата сълза на Джакомо Грели през целия му тридесет и пет годишен живот!

Две денонощия Грели не се докосна до храната и не допущаше никого при себе си. Когато сутринта на 9 януари му съобщиха, че са намерени следи от труповете, той заповяда да направят носилка и се отправи към пещерата върху раменете на своите подчинени като някакъв римски патриций.

Донесоха го до клисурата и поставиха носилката пред огромната скала над срутилата се пещера. Той заповяда да дадат на двадесет души длета и да изсекат в скалата нещо подобно на стълба при атакуване на крепост. Този отряд издълба на скалата надгробен надпис. След като се върна на кораба, Грели заповяда още на другия ден да вдигнат котва.

Товарът на „Офейра“, скрит в скалите на северната част на острова, беше пренесен с лодки на „Орион“. Грели призна без всякакво възражение, че той принадлежи на лейди Емили. На екипажа обясниха, че този товар е на Мърей и е бил спасен на сал след корабокрушението.

През време на товаренето Мърей отиде заедно с лейтенант Уент на познатия му пясъчен нос: островитянинът хвърли прощален поглед към съдбоносната пещеричка, където Емили с цената на небивало самоотрицание му бе спасила живота. Потънат в своите мисли, той не забеляза как лейтенант Уент втренчено разглеждаше някакъв предмет на пясъка. Находката, която лейтенантът откри, го накара да се замисли. Но морякът не каза ни дума за това на Мърей, само хвърли към него изпитателен поглед…

Сутринта на 10 януари „Орион“ вдигна платна и предпазливо излезе от протока.

Още в навечерието капитан Брентли беше заповядал да издигнат британския флаг на върха на Скалистата планина. След като отдаде чест на знамето с топовен залп, „Орион“ взе курс към Капщад и скоро очертанията на острова с гроба на загиналите и развяващия се на върха флаг се стопиха зад кърмата на брига.

6

Измокрен, премръзнал и уморен до изнемога, Бернардито Луис се спусна към подземния проход, като се проклинаше, задето бе забравил да го препречи с камък. А може би измъчваното от жажда дете е припълзяло към отвора в скалата и е паднало в потока?

Капитанът освети дупката с факела. Никакви следи от момчето… Пък и едва ли детето би се решило да пълзи в този тъмен мрак навътре по прохода!

Старият корсар съблече мократа риза и късата кожена жилетка, разтри краката си и облече сухата куртка, която доскоро още беше служила за постеля на детето. Той вече забрави, че детето, което бе отвлякъл, за него е само оръдие на отмъщение; сега мислеше за момчето като за единственото същество, с което би могъл да дели самотата на пленничеството.

Бернардито забеляза на пода книгата с картинките и отново почувствува в гърлото си гъделичкащата буца…

— Сега и Грели смята своя Чарли за загинал… Смъртта на детето обезоръжи и мен, и мистър Фред. Трудни времена настъпиха! Без Педро моряците ще ме принудят да се предам от глад и ще ме застрелят някъде в планината, а от сега нататък Фред всяка минута ще бъде заплашван от удар из засада… А ако „Орион“, след като не ме открие, напусне острова, ще остана сам, като крайпътен кръст! О, карамба!

В тази минута Бернардито дочу шумолене и реши, че в скривалището се е вмъкнал плъх. Той вдигна глава и при светлината на факела видя Чарлз. Детенцето изпълзя на четири крака изпод стряхата на подземния проход.

— Синко! — изтръгна се стон из гърдите на Бернардито и той протегна ръце към детето, като не смееше още да повярва на единственото си око.

— Чичо! — произнесе изцапаното с пръст същество. — Къде все ходиш?

— Ами ти къде беше, синко?

— Тръгнах да те търся, чичо. Ти вече не ходи самичък!

— Не, синко, сега ние винаги ще бъдем заедно. Аз намерих изход и щом само мъничко си отдъхна, ще излезем с тебе на слънчице. Е. Леопард Грели, скоро ти ще се укротиш в ръцете ми като котенце.

След като нахрани своя възпитаник, Бернардито запали светилника, а големия факел загаси. Те пак останаха в полумрака, озаряван само от пламъчето на „вълчето око“, както Педро наричаше това пещерно кандилце.

След няколко часа Бернардито се почувствува достатъчно силен, за да тръгне на път.

— Е, синко, сега ти от нищо не бива да се боиш. Ще доплуваме ние с тебе на слънчице. Ти не плачи и се дръж по-здраво за врата ми. А за нашата книга аз ще дойда тук друг път.

Бернардито направи две дупки в ъглите на раницата и я надяна на момчето, като промуши краката му през тези отвори. Детето се оказа като в някакви големи гащи, от които навън се показваха само краката и главата. Бернардито метна раницата на гръб и прекара коланите под мишниците си. Сега момченцето, без да пречи на движенията на плувеца, беше здраво привързано към гърба му. Капитанът взе запаления факел и навлезе в бучащия поток, усещайки на врата си топлия дъх на детето.

Бързото течение го поваляше. До кръста във водата, подпирайки се на лоста в каменистото дъно, Бернардито бавно се запромъква напред. Подземната река застрашително бучеше под сводовете на тунела. На два пъти старият корсар падна, изтърва факела във водата, загуби лоста. Не можеше да се наведе да го търси — водата вече достигаше до гърдите му и детенцето на гърба щеше да се удави. Внезапно дъното под краката му изчезна.

„Дръж главата високо!“ — викна корсарят на момчета и шумът на водата заглуши звука на неговия глас.

Бернардито заплува. Скоро бесният поток го отнесе зад последния завой. Най-сетне — плочата на стряхата! С огромно усилие човекът се опря с ръце в надвисналия свод и залази на колене, потънал до шия в клокочещата вода. Изпод стряхата го лъхна студен вятър, напоен с дъха на гората. Шумът от хвърлящия се в клисурата водопад изпълваше всичко наоколо.

За миг Бернардито се гмурна и като се залавяше с ръце за камъните, след секунда се намери от другата страна на стряхата. Той погледна нагоре: в прозрачната, вече светла синева на небето блещукаха догарящите звезди.

Старият корсар свали от гърба си раницата и като грабна полузадушилото се детенце, започна да разтрива посинялата му кожа. Момчето отвори черните си очички, кихна и задиша дълбоко и често… Пред очите на Бернардито се замяркаха черни искри и той се строполи до детето.

Свести се, когато дочу далечен топовен залп, и се видя легнал на издатината на скалата. Слънцето се бе издигнало високо над билото на планината. Беше горещо. Чуруликаха птици. Някъде отвъд гората се чуваше жален кучешки лай. Капитанът се понадигна, помилва дълбоко заспалото под ласкавото слънчице дете и изведнъж видя отляво, високо над главата си, надпис с огромни букви, издълбани върху голата скала:

КАПИТАН ХУАН МАРИЯ КАРЛОС ФЕРДИНАНД БЕРНАРДО

ЛУИС ЕЛ ГОРА

МОРЯКЪТ ПЕДРО ФИЛИПО ГОМЕС

ДЕТЕНЦЕТО ЧАРЛЗ ФРАНСИС РАЙЛАНД

ВИКОНТ ЧЕНСФИЛД

ЗАГИНАХА ТУК НА 1 ЯНУАРИ 1773 ГОДИНА

REQUISCAT IN PACE.^[4]

Далеч в сините води на океана, прострян на десетки мили околовръст, Бернардито разпозна „Орион“. С издути платна, мъничък като орехова черупка, корабът вече се губеше в прозрачната утринна омара.

В първите дни на февруари в пристанището на Капщад хвърли котва бригът „Орион“. Две лодки превозиха на брега някакъв тежък товар.

Собственикът на товара беше едър джентълмен с открито загоряло лице. Без да се пазари, той нае половината от един малък кораб, който заминаваше за Америка, за Нови Орлеан и след няколко дни напусна с него африканското пристанище. Преди да отплава наетият кораб, само първият помощник на „Орион“ лейтенант Уент и годеницата му Мери Мортън дойдоха на кея да изпратят загорелия пасажер и неговата спътница. Те дълго махаха след отдалечаващия се платноход.

На палубата заедно със снажния джентълмен беше застанала красива млада лейди с големи лъчисти очи. Младите хора се държаха за ръце и гледаха подир чайките, които придружиха малкия кораб до открито море. От прислугата само французойката-камериерка придружаваше своята господарка.

Бригът „Орион“, след като попълни запасите си, продължи своя път към север. През март той пристигна в Гибралтар и тук, във водите на Средиземно море, застана борд до борд с великолепния океански крайцер „Окриленият“. Под флаговете на Британия, които се развяваха на мачтите на двата кораба, капитаните на „Орион“ и на „Окриленият“, господата Брентли и Блекууд, вдигнаха вимпели с герба на виконт Ченсфилд: две лилии върху златен щит, почиващ лъв и синя лента с надпис: „Et pacem bellum finit“^[5].

Виконтът сам напусна каютата си на „Орион“ и посети капитан Блекууд, след което „Окриленият“ взе курс към бреговете на Америка, а бригът „Орион“ се отправи за Англия.

Един месец след завръщането на виконта в родовото му гнездо юристите от кантората „Томпсън и син“ окончателно оформиха развода на виконт Райланд с предишната му жена, родена мис Харди, която неотдавна, както се говореше, се била омъжила в Америка за някакъв си вирджински ескуайър Алфред Мърей.

Много скоро, в едно прекрасно юлско утро, пастор Томас Редлинг венча в бълтънската катедрала две двойки.

Сър Фредрик Райланд, виконт Ченсфилд, встъпи в брак със своята съседка по имение, вдовствуващата лейди Елен Станфорд, родена мис Грахъм. Същото утро офицерът от кралския флот Едуард Уент се венча за дъщерята на управителя на имението Ченсфилд мис Мери Мортън.

Вечерта след венчавката двете двойки младоженци се отправиха на сватбено пътешествие: първата — за Скандинавия, втората — за Франция и Италия.

Един час преди отпътуването на виконта в кабинета му влезе Антонио, младият грум.

Като погледна виконта право в очите, той каза тихо и решително:

— Синьор, аз не само ви служих вярно… аз… ви обичах и с готовност бих дал живота си за вас, без да знам, че вие сте виновник за безчестието и мъката на моята сестра Доротея. Днес заедно със сестра си аз напущам завинаги вашия дом и ви оставям на вашата съвест. Сбогом!

Каляската на сър Фредрик и лейди Райланд вече стоеше пред главния вход. Господарят погледна през прозореца и видя до тази каляска една сиромашка каруца на селянин фермер. Антонио изведе от къщата сестра си Доротея, облечена с вехто пътническо наметало. Те седнаха в каруцата и пред господаря на Ченсфилд за последен път се мярна лицето, което толкова напомняше тъжните ликове на мадоните от италианските платна.