Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Наследник из Калькутты, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Издание:

Избрани книги за деца и юноши

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО СОФИЯ 1982

 

Штилмарк Роберт Александрович

НАСЛЕДНИК ИЗ КАЛЬКУТТЫ

Казахское государственное

учебно-педагогическое издательство

Алма-Ата 1959

 

Роберт Щилмарк

НАСЛЕДНИКЪТ ОТ КАЛКУТА

РОМАН

Преведе от руски НИКОЛАЙ ТОДОРОВ

Художник А. ЛУРИЕ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Редактор ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МИНА ДОНЧЕВА

РУСКА. III ИЗДАНИЕ. ИЗД. № 681. ДАДЕНА ЗА НАБОР НА 18. X. 1981 г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ НА 8 III. 1982 г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ 28. III. 1982 г. ФОРМАТ 16/60X90. ПЕЧАТНИ КОЛИ 47. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 47. УСЛ. ИЗД. КОЛИ 52,57. ЦЕНА 3.23 ЛВ.

95376 26831

Код 11

6106–82

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2а, СОФИЯ

ДП „Д. БЛАГОЕВ“, УЛ. „Н. В. РАКИТИН“ 2, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на текста от NomaD. Добавяне на илюстрации

Статия

По-долу е показана статията за Наследникът от Калкута от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Наследникът от Калкута
Наследник из Калькутты
АвторРоберт Щилмарк
Първо издание1958 г.
СССР
Издателство„Детгиз“
Оригинален езикруски
Жанрприключенска литература
Видроман

„Наследникът от Калкута“ (на руски: Наследник из Калькутты) е приключенски роман на съветския писател Роберт Щилмарк. Романът е издаден през 1958 г. от съветското издателство „Детгиз“, като част от поредицата „Библиотека приключений и научной фантастики“. Има пет издания на български език.

История на създаването на романа. Натрапеният съавтор.

На 5 април 1945 г. Роберт Щилмарк е арестуван и за „клеветнически изказвания за съветската действителност“ е осъден на 10 години лишаване от свобода. След пет години, прекарани в съветските затвори, Щилмарк е изпратен в Сибир. Първоначално в Игарка, а впоследствие на строеж № 503 „Мъртвия път“, където участва в строителството на задполярната железопътна линия СалехардИгарка – Норилск. Вечер в бараките, след връщане от работа, желаейки да развлече другарите си по съдба, Роберт Щилмарк им разказва приключенията на героите на Александър Дюма, Джеймс Фенимор Купър, Уолтър Скот, Робърт Луис Стивънсън, Джек Лондон и др. Накрая когато разказите се изчерпват, той започва да съчинява собствени истории. Там в лагера, през 1950 – 1951 г. написва приключенския роман „Наследникът от Калкута“. Действието се развива в края на XVIII век в Англия, Индийския океан, Северна Америка и Африка. Идея за написването на романа дава един от бригадирите на криминалните затворници – Василий Павлович Василевски. Бригадирът, също затворник, и Щилмарк сключват споразумение, съгласно което писателят е освободен от тежка работа. За сметка на това той се задължава да напише роман и да впише като съавтор Василевски, ако книгата бъде някога публикувана. Василевски се надявал че ако книгата се хареса на Сталин, който обичал да чете исторически романи, то присъдата му ще бъде намалена. След като романът е написан той е предаден от Василевски на началството и тръгва по инстанциите. Отношенията между двамата се влошават и Василевски започва да заплашва Щилмарк с убийство.

През 1953 година, след смъртта на Й.В.Сталин, строеж № 503 е закрит и Роберт Щилмарк е преместен първо в Енисейск, а след това в Маклаково и Ново Маклаково. През 1955 г. Щилмарк е реабилитиран напълно и заедно със семейството си се завръща в Москва. Василевски все още е в лагера. Той изпраща писма на Щилмарк с искане да издири романа, който двамата са написали, в архивите на Лубянка, и да опита да го публикува. Но го предупреждава, че ако името му липсва като съавтор на романа, ще изпрати в Москва убиец – специалист по мокри поръчки. Щилмарк издирва романа и го занася в детското издателство „Детгиз“.

Книгата е публикувана от „Детгиз“ през 1958 г. На обложката ѝ има две имена: Р.А.Щилмарк и В.П.Василевски. Романът има огромен успех и от издателството предлагат да го преиздадат в по-голям тираж. Една четвърт от хонорара за първото издание Щилмарк превежда на бившия бригадир. Парите се сторили обаче малко на „съавтора“ и той продължава да заплашва писателя. Цялото това изнудване омръзва на Щилмарк и той се обръща за помощ към издателството. „Детгиз“ предявява в съда иск, за да защити правата на истинския автор. През 1959 г. Московският градски съд разглежда делото за авторството на романа. Експертите потвърждават, че оригиналният ръкопис е създаден с почерка на Щилмарк. Бившите лагерници също дават показания в полза на авторството на Щилмарк. Освен това Щилмарк зашифрова в текста на романа фразата „лжеписатель, вор, плагиатор“ (лъжеписател, крадец, плагиат), имайки предвид Василевски. Фразата се открива, като се четат първите букви на всяка втора дума в откъс от двадесет и трета глава:

"...Листья быстро желтели. Лес, еще недавно полный жизни и летней свежести, теперь алел багряными тонами осени. Едва приметные льняные кудельки вянущего мха, отцветший вереск, рыжие, высохшие полоски нескошенных луговин придавали августовскому пейзажу грустный, нежный и чисто английский оттенок. Тихие, словно отгоревшие в розовом пламени утренние облака на востоке, летающая в воздухе паутина, похолодевшая голубизна озерных вод предвещали скорое наступление ненастья и заморозков...."

През 1959 г., излиза второто издание на романа – вече само с името на Роберт Щилмарк. В чужбина „Наследникът от Калкута“ се преиздава многократно – в България, Полша, Чехословакия и Китай.

Издания на български език

  • На български език романът е публикуван за пръв път през 1960 г., с посочени автори – Роберт А. Щилмарк и В. Василевски. Романът е издаден от издателство „Народна култура“, София, като част от поредицата „Библиотека Юношески романи“. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с твърди корици, с формат: 84×108/32, и тираж: 25 080 броя.
  • През 1971 г. издателство „Народна култура“, София, отпечатва второ издание на романа, като част от поредицата „Библиотека Четиво за юноши“. Като автор е посочен единствено Роберт Щилмарк. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с твърди корици, с формат: 84×108/32, и тираж: 50 000 броя.
  • Третото издание на „Наследникът от Калкута“ е осъществено през 1982 г. от издателство „Отечество“, София, като част от поредицата „Библиотека Избрани книги за деца и юноши“. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с меки корици, с формат: 16/60x90.
  • През 1984 г. излиза четвърто издание на романа, дело отново на издателство „Отечество“, София, с твърди корици и формат: 16/60/90.
  • През 2015 г. излиза петото издание на романа, част от колекция „Върхове“ на издателство „Изток-Запад“, София, с превода от руски език на Николай П. Тодоров и илюстрации, които са дело на художника Петър Станимиров, с твърди корици и формат: 165/235 мм.[1]

Външни препратки

Източници

  1. Наследникът от Калкута // iztok-zapad.eu. Архивиран от оригинала на 2018-11-30. Посетен на 2. ноември 2018.

Глава четиринадесета
Секретарят на виконта

1

Лейди Елен Райланд се обличаше за вечерния прием. Корсетът, който плътно пристягаше и без това тясната талия на виконтесата, я правеше прилична на тънка бутилчица. Твърде изкусната фризура — творение на френския фризьор на милейди — смело съчетаваше класическите вкусове на самия майстор с изискванията на английската мода от 1778 година. Балното облекло на лейди се отличаваше с онази трудно постижима художествена простота, която струваше на господин виконта тройно по-скъпо, отколкото другите бълтънски богаташи заплащаха и най-сложните хрумвания в модните тоалети на своите жени.

За да не си развали фигурата, лейди Елен нито за миг не беше допуснала до материнската си гръд своята единствена дъщеря Изабела. Момиченцето, което се роди скоро след пътешествието на съпрузите из Скандинавия, от първите си минути на своето земно съществуване сучеше млякото на своята дойка, шведската селянка Хелга Лунд. По традиция, с която старите слуги на Ченсфилд бяха свикнали още от времето на предишната стопанка на дома, дойката на бебето проявяваше към него повече грижи, отколкото самата милейди. Но ако малкият Чарлз знаеше поне бащинска ласка, то участта на Изабела се оказа по-тъжна. Виконтът посрещна раждането на момичето с нескривано разочарование и цели пет години нито веднъж не се бе приближил до нейното креватче. Изабела караше вече шеста година и растеше в бащиния дом като малка пепеляшка, забравена от родителите си и опазвана от всички несгоди само от своята сурова, едра бавачка.

В ранния августовски здрач, когато навън есенните багри на ченсфилдската градина вече ставаха неразличими, лейди Елен прикрепи на корсажа три живи рози — дар от домашната оранжерия — поправи висулките на брилянтната си огърлица. Тя вдигна ръце към светлозлатистите си коси, наведе глава и шестте крила на тоалетното огледало раболепно повториха зад нея тези движения.

В тази минута пред ярко осветената тоалетна масичка на милейди се появи дойката на Изабела. На завален английски език Хелга обясни на виконтесата, че дъщеря й е заболяла: момиченцето има висока температура и обрив по тялото.

Милейди помоли кърмачката да се отстрани от масичката и бързо постави канделабър с пет свещи между себе си и нея, издигайки по този начин огнена преграда срещу неизвестната зараза. След това виконтесата нареди на камериерката си да й доложи, щом пристигне доктор Грейсуел, който беше включен в числото на поканените, и обеща на бавачката да намине по-късно в детската стая.

— Детето се е разболяло, защото вие му позволявате да играе бог знае с какви деца — добави недоволно милейди, спомняйки си, че неотдавна, при една разходка с коне из есенните ливади, тя беше срещнала група селски деца, сред които се забавляваше и Изабела заедно със своята скандинавска бавачка. — Вървете и не излизайте никак от детската стая!

През това време в долните зали на подновения до неузнаваемост ченсфилдски дом вече започнаха да се събират гостите. Един от първите пристигна редакторът на бълтънския седмичник „Монитор“. Във вестибюла той отговори студено на поклона на доста дебелия издател на тъничкото опозиционно вестниче „Бълтънс Адвъртайзър“, мистър Ръби Розиниус. Журналистите незабавно завързаха помежду си спор на злободневна тема — за неуспехите в американската война.

Скоро сред гостите се появи широкоплещест мъж с квадратна брадичка, съсед по имение и собственик на големия чифлик Уолвсууд — сър Хенри Блентхил, потомък на древен рицарски род. Престарелият баща на сър Хенри, маркиз Джон Блентхил, продължаваше да се държи бодро, въпреки че имаше не по-малко от деветдесет години. Той помнеше още сър Франсис, първия виконт Ченсфилд, прадядото на сегашния собственик, и считаше семейство Райланд за безродни парвенюта и новобогаташи. Ала женитбата на сър Фредрик за знатната лейди и все по-нарастващата слава на новоизлюпилия се виконт в търговията склониха сър Блентхил младши да отстъпи на деловия си съсед един участък от пограничните ловни терени на Уолвсууд за баснословна сума. Оттогава господин виконтът и бъдещият маркиз често излизаха на лов заедно и без официалности си ходеха на гости. Говореше се, че сър Хенри не е останал равнодушен към чара на милейди Райланд, но това обстоятелство, изглежда, не тревожеше особено нейния съпруг.

Все нови и нови екипажи се приближаваха до колоните на парадния вход и след като оставяха гостите, отминаваха по плавния полукръг на главната алея и влизаха през една врата в задния двор на замъка. Докато лейди и джентълмени поправяха пред огледалата облеклата си, а в залите, коридорите и по стълбищата вече шумоляха роклите, ромонеше като ручей момински смях и нарастваше шумът от гласове, побелелият майордом[1] с увиснали до рамената бакенбарди (ченсфилдска традиция) високо съобщаваше имената на пристигащите.

— Негово преосвещенство епископ Томас Редлинг — извести майордомът.

Когато беше извикано това име, виконтът се извини пред сър Блентхил, с когото се сражаваше на билярд, предаде щеката на стария Мортън и отиде да посрещне госта. Мистър Редлинг бе получил високия епископски сан само преди две години, и при това съвсем не без помощта на своите светски приятели и личната банкова сметка на сър Фредрик. При изброяване заслугите на бълтънския викарий особено бяха подчертани мисионерските му заслуги в Африка.

Епископът се изкачваше по стълбището, леко подкрепян под лакътя от секретаря на канцеларията си, преподобния Саймън Бренди. Виконтът, облечен в офицерски морски мундир с капитански нашивки и разкошни кръгли еполети, посрещна епископа на горната площадка на стълбището.

— Облекли сте се в дрехи на воин? — запита тихо епископът и вдигна ръка за благослов.

Виконтът сведе пред него напудрената си перука и отвърна също тъй тихо:

— В години на бедствия това е единствената дреха, коя то подобава на благородник, чието отечество е изложено на опасност.

След това двамата изпечени лицемери минаха в залата, където лейди Елен вече занимаваше гостите. Виконтесата беше виновница за днешното тържество: този ден тя навършваше тридесет и две години и приемаше поздравите и комплиментите с леко тъжна усмивка. В централната зала с балкон, галерии и прозорци от двете срещуположни страни гръмна музика. Кадрилът започна. Първа двойка бяха домакините. Виконтът танцуваше превъзходно: в старинния екосез[2] той беше тъй изящен и в същото време толкова мъжествен, че цялата публика награди с бурни ръкопляскания заключителната стъпка на красивата двойка. За валса милейди беше поканена от сър Хенри Блентхил, дошъл без съпругата си. Пазейки незабележимо през време на танца връхчетата на атлазените си пантофки от опасното сблъскване с внушителните обувки на сър Хенри, виконтесата долови измежду последните имена, обявени високо от майордома, фамилното име на доктор Грейсуел и най-сетне си спомни за своята болна дъщеря. Изслушал молбата на виконтесата, докторът се отправи към детската стая.

След облените със светлина парадни зали детската стая се стори на доктора полутъмна. Чифт големи сини очи, блестящи от треска, посрещнаха доктора с любопитство и страх. Влажни ленени къдрици се виеха около главата на детето. Измачканото бельо на леглото беше отхвърлено безредно, а в крачетата на момиченцето, на единия край на одеялото спеше котенце.

Докторът седна край леглото, погъделичка котенцето по корема и с това мигновено спечели доверието на пациентката си.

— Това е Пънч, то ми е още съвсем мъничко котенце, още суче — поясни Изабела, оживявайки се.

Смутената Хелга понечи да махне котенцето, но лекарят отблъсна ръката й. Доктор Грейсуел беше ревностен поклонник на Русо и на възпитателните му методи.

— Вие постъпвате правилно, Хелга, като свиквате детето с животни — каза той. — Това развива наблюдателността и природната хуманност на човека. Внимавайте само, като си играе, зверчето да не нарани очите на детето, а две-три одрасквания на тази възраст не са нищо.

Лекарят констатира, че момиченцето има дребна шарка, нареди да вземат лекарства и да спускат през деня пердетата на прозорците в детската стая. След като се сбогува с пациентката си твърде сърдечно, доктор Грейсуел отиде при милейди. Уморена от танците, тя си вееше с ветрилото. Като чу диагнозата, милейди се успокои и реши да се качи в детската стая. Шумолейки с копринените си дипли подобно на ченсфилдската горичка през буря, виконтесата се приближи до креватчето и момиченцето видя пред себе си своята изящна майка.

— Боже мой, там лежи някакво гадно животно! — погнуса се намръщи дамата.

И бавачката побърза да махне от леглото злополучния Пънч, защото идеите на автора на „Емил“, изглежда, не бяха известни на милейди. Грабнатият за врата Пънч заскимтя и разпери във въздуха пухкавите си лапички. Момиченцето нададе отчаян вик и милейди напусна детската стая с разстроено лице. Оставеният от нея тънък аромат на парфюм накара котенцето да кихне и да скрие нос в собствената си козина. „Гадното животно“ мирничко се намести на предишното си място. От време на време отзвукът от музиката нарушаваше тишината: болното дете потръпваше от тези звуци и отваряше леко очи, докато не задряма под гласа на уморената си бавачка.

В това време долу вече разтвориха вратите към трапезарията, където двете дълги маси блестяха с официалния сервиз от старобритански фаянс за осемдесет души, с букети орхидеи, с фамилното сребро и кристали. Седнал на тази тържествена трапеза заедно с другите гости, мистър Ричард Томпсън не можа да се откаже от удоволствието да подразни своя недоброжелател — домакина. Той умишлено високо запита не е ли известна датата на завръщането на капьора „Окриленият“ в Англия. Адвокатът беше дочул, че сър Фредрик имал известни причини да отбягва любопитството на публиката във връзка с някои операции на „Окриленият“. Като чу въпроса на адвоката, виконтът наостри уши.

„За какъв дявол този плъх се интересува от кораба?“ — мислеше с раздразнение собственикът на капьора. В трюмовете на „Окриленият“ имаше голяма партида трофейно оръжие, взето от потопени кораби, и неотдавна виконтът беше изпратил на Джоузеф Лорн тайно нареждане да намери добър купувач за тази твърде неудобна стока. Сега отвъд океана лесно можеха да се намерят купувачи, готови да заплатят за оръжието тройно по-скъпо, отколкото плащаха английските власти.

Домакинът се усмихна приветливо на адвоката, поясни, че корабът сега се сражава с враговете на краля — американските колонисти — ловко даде на разговора друга насока.

Виконтът имаше навик, когато си поставя някаква цел, да обръща пръстена на безименния пръст на лявата си ръка, за да си припомня. Камъкът, обърнат към дланта, беше крайно неудобен и го дразнеше, но виконтът не оправяше пръстена, докато замисленото не беше изпълнено. Отпращайки към адвоката приветлива усмивка, той обърна пръстена. „Да се избавим от Ричард Томпсън“ — едно не ново намерение, което се беше породило у лъжевиконта след плаването на „Орион“, когато на адвоката стана известна тайната на Ченсфилд, — ето за какво трябваше денонощно да напомня пръстенът на своя притежател.

След вечерята на гостите беше даден домашен концерт. Те можаха да се насладят на изкуството на пристигналия италиански цигулар, чието бледо лице направи на женската половина на обществото не по-малко впечатление, отколкото изпълнените от него пиеси от Хайдн и Хендел. След това една френска певица, пътуваща из градовете на Северна Британия, достави наслада на гостите с няколко модни песнички, нелишени от дързост. Самата лейди Елен изпълни доста свободно няколко етюда на арфа, инструмент, който тя си бе избрала твърде пресметливо, с цел да демонстрира по най-изгоден за себе си начин своите красиви рамене. Накрай мистър Ричард Томпсън с голям успех издекламира няколко монолога от Шекспирови трагедии. Сър Хенри Блентхил, който беше заспал в едно от креслата на първия ред още при интродукцията на италианеца, тактично и навреме се пробуди при заключителния монолог; той остана доволен, като сметна за главно достойнство на концерта неговата непродължителност.

naslednika_ot_kalkuta_koncert.png

След това под сводовете на покритата горна галерия, отдето денем се откриваше ефектен изглед към парка и езерото, гостите се любуваха на красив фойерверк. В замъгления въздух се извиха червени, зелени и златисти ракети, бликнаха фонтани от студен бенгалски огън и в ослепително светлинен вензел засия името на милейди.

В танцувалната зала отново засвири музика и младежта, вече в присъствието на по-малко неблагосклонни зрители измежду възрастните лейди и джентълмени, с още по-голямо удоволствие се отдаде на танци и игри. Любителите на карти се разположиха край зеленото сукно на игралните маси. Накрая една част от гостите се сбогува с гостоприемния дом, на който новата стопанка беше съумяла да придаде тъй липсващия му преди блясък.

Късно през нощта, когато повечето от останалите в дома гости вече спяха в определените за тях покои, пред вратите на замъка (така целият окръг наричаше преустроения ченсфилдски дом) скочи от коня си някакъв закъснял конник.

Вратарят, най-старият от слугите на Ченсфилд, излезе от своята стаичка в кулата до портата и се вгледа в мрака. Слезлият от коня посетител нетърпеливо разтърсваше вратичката.

— Какво искате? — запита вратарят.

— Бързи известия за господин Райланд.

— Господин виконтът е зает и заповяда да не пущаме никого…

— Незабавно предайте на виконта ей това нещо — каза нощният гост, като подаваше през решетката къс хартия с няколко думи, написани на италиански.

Вратарят разгледа първом морския мундир, после лицето на пратеника със светъл белег над носа. Той отвори вратичката, пусна пристигналия в своята стаичка и изпрати втория пазач при камериера на господаря.

Камериерът Ерик Мърч, помнейки някои предупреждения на господаря, незабавно тръгна да занесе бележката на виконта.

2

Огромната пламтяща камина, в която би могло да се изпече на шиш цял менингтрийски[3] бик, озаряваше стените на ловния кабинет. Ето защо тук нямаше нужда нито от лампи, нито от свещи и дори не бе свален калъфът от големия полилей, висящ сред помещението.

Зад стъклените вратички на шкафовете матово проблясваха при светлината на камината цеви на пушки. Черната уудуорска стомана на английските изделия, металът от прирейнските недра, обработен в оръжейните цехове на Есен и Зул, многосплавният и изто̀чен челик на изтока, златните нарези върху благородните изделия на шведската Хускварна привличаха погледите на познавачите към тези шкафове, в които бяха поместени около двеста превъзходни пушки. По стените, покрити изцяло с източни килими, беше окачено хладно оръжие и различни доспехи; върху тесни и дълги масички, тапицирани с тъмносиньо кадифе и запазени отгоре със стъклени похлупаци, в специални гнезда лежаха пищови от всички оръжейници на света, от грубите британски „пистоли“ на XV век до съвременните френски, белгийски, руски и английски системи. Чифт превъзходни „каретни“ пищови, изработени от тулски майстор, лежаха на открито върху писмената масичка на домакина. А над креслото на виконта висеше най-новата карабина на Фъргюсън[4], току-що приета за въоръжаване на английската армия в колониите.

Креслото на домакина беше покрито с великолепна кожа от африкански леопард, с изкусно препарирана глава, на която лъскаха зелените очи и страшните зъби, оставили някога неизлечими следи по ръцете на виконта. По ъглите на кабинета бяха изправени четири статуи на рицари в стоманени доспехи, а в краката на една от тях се намираше леговището на хрътката Лейди.

Протегнала дългата си муцуна, Лейди лежеше неподвижно върху вълнената постелка и попоглеждаше групата джентълмени край огъня. Сър Хенри Блентхил, мистър Норуард, военният комендант на Бълтън полковник Джон Бартолд и самият домакин обсъждаха със стария ловец на Ченсфилд плана за утрешния лов. Малко по-настрана, седнали на широкия диван, застлан с персийски килим, доктор Грейсуел, журналистите, Патерсън и Мортън разговаряха полугласно за войната.

Виконтът нареди да донесат в кабинета вино и се вслуша в разговора, който се водеше на дивана.

— „Декларацията за независимост“ е съставена от този американски пророк Джеферсън много здраво — каза Патерсън. — Тя завоюва симпатиите на Европа и спечели много привърженици на американците, особено във Франция. Разпалени умове просто горят от желание да служат на „делото на свободата“…

Полковник Бартолд, началникът на бълтънския гарнизон, се намръщи недоволно, когато доктор Грейсуел с епичен тон започна да изброява неуспехите на британското оръжие.

— Лошо обучената, но храбра въстаническа армия на Джордж Вашингтон прераства в голяма сила. Никой не вярваше, че редовните войски на нашия генерал Хейдж ще претърпят поражение от разпръснатите из горите и градчетата въстаници колонисти с ловджийски пушки. Кралският гарнизон на Бостън не устоя срещу натиска на въстаниците. Нашите войски едва ли ще задържат Филаделфия. Поражението на нашите наемници хесенци при Трентън, където войските на Вашингтон през нощта преминаха река Делавар, повдигна много духа на въстаниците и помогна на мистър Бенджамин Франклин да уговори французите да признаят независимостта на колониите. Страхувам се, че капитулацията на нашия генерал Бургойн при Саратога свидетелствува вече за рухването на стратегическите планове на кампанията.

Мистър Патерсън въздъхна съкрушено:

— Да, правителството на негово величество прояви нерешителност в началото на военните действия, когато можеше да се смаже бунтът още в зародиш. Сега пожарът се разгоря и един бог знае как ще се свърши всичко това за нас. Французите се намесиха във войната, подпомагат въстаниците и с пари, и с войски, и с флот… А главното — революционният дух на въстаналите! Трудно се борят с него… наемните ръце на хасенци… Лошо, господа!

— Не мога да понасям, когато цивилни джентълмени започнат да обсъждат военни работи! — прекъсна полковникът раздразнено Патерсън. — Цялата тази дрипава американска сбирщина, която няма понятие от редовни военни действия…

Но полковникът не успя да доизрече дълбокомисленото си съждение, прекъснат на половин дума от появата на камериера.

— Извинете, ваша милост — шепнешком каза той на виконта. — Някакъв конник пред вратите настоява да го пуснем при вас. Помоли да ви предам ето това.

— Господа! — рече припряно домакинът, след като хвърли скришом поглед върху изписаните с молив редове на бележката. — Смятам, че преди лова се нуждаете от няколко часа добър сън. Тук всички ние сме гости на сър Хенри. Този кабинет е на негово разположение.

Гостите безропотно се отзоваха на толкова явния намек, а виконтът се качи в кабинета си на горния етаж. След минута един уморен моряк с изтъркан мундир прекрачи прага. Виконтът отпрати камериера долу и бурно прегърна пристигналия.

— Какви вести носиш, Джузепе? — осведоми се той на италиански.

Джоузеф Лорн се огледа наоколо си:

— Това е единствената стая, която мога да позная в Ченсфилд. Ти си превърнал дома си в същински замък. Имаш важни гости, а?

— Къщата е пълна с гости, но тук никой няма да ни пречи. Разказвай, Джузепе.

— Вестите не са твърде радостни за краля. Работите в Америка не вървят добре. Затова пък трофейното оръжие продадох дяволски изгодно. Американските купувачи заплатиха със звонкова монета, ала засега нова партида не поръчаха. Смятат, че скоро ще си имат достатъчно английски трофеи.

— Никой ли не подуши тази операция?

— Никой. Блекууд си мисли, че съм предал оръжието на нашите войски.

— Е, какво пък, парите нямат мирис. Впрочем цялата тази партида беше една сбирщина от вехтории… Ти си все такъв юнак, Джузепе! В какво състояние е корабът?

— „Окриленият“ е ударен. В кърмата има дупка. Част от лявата палуба изгоря и фокмачтата я няма. Сражавахме се с три американски капьора. Допълзяхме дотук с кръпка.

— Утре ще вкараме кораба на док. Къде стана сражението?

— Североизточно от Бермудските острови. Засега американците са все още лоши моряци. Два от корабите им потопихме, а третият офейка. Отбих се на пристанището при Уудро. Той ми предаде две писма за теб. Едното е пристигнало от Америка с „Омега“, пренасящ ранени, а другото — една военна фрегата от африканското пристанище Капщад. Защо ме гледаш така, Джакомо?

— Остаряваш, Джузепе! Мисля си колко зле възнаграждавам твоето приятелство. Ето заради мене ти трябва да водиш такъв неспокоен живот, стари мой друже. Остани при мен, старче, ще те оженя. Искаш ли да заседнеш на земята и да бавиш деца?

— Ех, Джакомо, не беше тъй отдавна, когато преди закуска убиваше по половин дузина немски кавалеристи, а после се оплакваше на генерал Хамилтън от спокойния си живот и искаше истинска работа! Не, моят живот е по-весел от твоя. Нека засега така да си върви, постарому.

Докато Джоузеф Лорн се справяше с чифт печени яребици, безбожно обливайки ги с неразреден ром, домакинът разпечати двата плика.

— Донесъл си важни вести, Джузепе! Не току-така реших да държа този чистофайник Мърей под наблюдение.

— Мърей ли? Ах, онзи… от острова? Значи, той си остана под новото име?

— Да, аз го снабдих с документи на един загинал американец, родом от Вирджиния. Единственият чичо на този американец е умрял. Документите са неоспорими. Глупакът би могъл да си живее спокойничко, без да си спомня за работите в Ченсфилд. Но аз реших все пак да не го изпускам от очи и оказва се, ненапразно!

— А кого си вързал за опашката му?

— Капитан Бърнс. Помниш ли го?

— Онзи мошеник от нашия взвод ли? Къде го изрови?

— Там, където и всички наши.

— Да не би да си го измъкнал от затвора?

— Ами откъде другаде? Разбира се, не от Уиндзорския дворец, стари чудако! Купих му капитански чин и го пратих в Америка с някои инструкции. Както и предвиждах, командуването на форта Детройт се съгласи, че Синята долина е „важен стратегически пункт“, и по заповед на началството и по мое тайно ходатайство той замина за там с половин рота наши драгуни.

— Каква е тази Синя долина?

— Райско кътче, Джузепе, където мистър Мърей си е свил топло гнезденце. Там той си подхвърча като гълъбче над хиляди акри заграбена земя и носи в човчицата си червейчета за своята любезна мисис Емили. Това на нея й харесва повече, отколкото участта на виконтеса… Ала зъл ястреб лети наблизо!

— Какво ти пречат те? Нека си гугукат и се обичат.

— Виждаш ли, около това гнезденце започнаха да кацат и други птички. Това вече не ми се харесва. Ето за това именно ми съобщава Бърнс.

— Що за птички са това?

— Първо, там се е загнездил оня смахнат Едуард Уент с дъщерята на Мортън. Старецът едва не получи удар, когато те избягаха.

— За това ти ми писа. Разказвай по-нататък.

— Второ, Уент е закарал там на своя ковчег синчето и майчицата на Едноокия.

— Какво? Синът на Бернардито? А-а, това е по-сериозно! И на колко години е това… тигърче?

— На десет години… Още пет-шест годинки и ще стане опасен.

— Ще стане? Не, дявол да го вземе, той и сега вече е опасен, Джакомо! Та той е син на дявола! Мигар дори и мъртъв Бернардито още ще ни заплашва? Хлапето знае как ти, Джакомо, си дебнал стареца на острова, знае и за камъчетата… Лошо, много лошо, че тогава в Пирея Карачиола провали работата! Та, значи, в Синята долина расте дръвче от твърда кокичка! Къде се намира тази долина?

— В басейна на Охайо, на притока на река Уобеш. Там се е озовал и оня хлапак с маймунката, помниш ли, дето се шляеше с Фернандо.

— Наистина весел курник! Какво ще предприемеш, Джакомо?

— Бих се чувствувал по-добре, ако онзи пън Бърнс, вместо да отбранява долината от индианци, им помогне да си попълнят колекцията от скалпове за сметка на някои колонисти.

— Но как да се обясни една толкова тънка задача на такъв тъпак?

— Къде е сега Карачиола?

— Ти винаги си ме разбирал от половин дума, стари Джузепе, но Карачиола е далеч. Писмото от Капщад е именно от него.

— Какво прави там?

— Безпокои се от изчезването на два от моите кораби — „Глория“ и „Доротея“. Те се отправиха от Капщад за моя остров и не са се върнали в определения срок. В писмото си Карачиола пита какво да предприеме.

— Чакай, обясни ми всичко поред. Защо стърчи Карачиола в Капщад?

— Изпратих го в Африка с трите шхуни като началник на експедицията.

— Пак ли по Маслените реки или в Камерун? Ти, знам, не обичаш утъпканите пътища, Джакомо.

— Не, този път в Конго. Там се разпореждат португалци и се мотаят французи, но аз рискувах. В средата на февруари и трите шхуни се изкачиха по течението на Заира, но „Успех“ заседна на плитко и с пробито дъно едвам се добра назад до устието. Негрите се оказаха бойци; моите хора установиха, че в дебрите на Конго неотдавна бил загинал цял френски отряд. Ала англичаните имат по-голям опит… Нашият приятел О’Хири тъй ловко скара помежду им двете царчета, че Карачиола натовари в трюмовете около деветстотин роби. Корабите отплаваха с тях за Капщад, при което „Успех“ едва-едва допълзя. Аз предварително се бях разпоредил да отпратят на моя остров около двеста чернокожи жени, деца и мъже, за да основем плантация, а всички останали да се изпратят в Америка за продажба В Капщад „Успех“ остана на ремонт, а другите две шхуни на пети май тръгнаха с негрите за острова. До него има десет денонощия среден ход. В края на май шхуните трябваше да се завърнат в Капщад. Ала нито „Глория“, нито „Доротея“ са се завърнали. Карачиола ми е изпратил това писмо на двадесети юни. Страх ме е, че с шхуните нещо се е случило…

— Може би негрите са въстанали и са пречукали екипажите?

— Дявол ги знае! Карачиола пише, че „Успех“ е вече ремонтиран, но сега май не си струва да изпращаме тази шхуна в Америка. Ще трябва Карачиола да отправи тези негри за острова, а той да се върне. С плантацията на острова ще се заеме О’Хири. Карачиола ще изпратя в Синята долина.

— Слушай, Джакомо, ами ако двете шхуни са се добрали до острова и негрите са се разбунтували там? Тогава Карачиола ще се забърка в хубавичка каша и ще докара на негрите попълнение.

— Аз вече мислих по това, но екипажът на „Успех“ се състои от деветдесет момчета. Мигар те няма да се справят с шепа голи негри? Ами че тогава аз ще пратя Карачиола в старопиталище!

— Чакай, тези негри все пак са унищожили, както ти казваш, цял френски отряд. Аз мога дори да добавя и още нещичко към това. Случайно едно французойче ми разказа… Знаеш ли, Джакомо, тази работа е тъкмо за мен! Изпрати мене на острова, а за „Окриленият“ потърси друг помощник. Тези господа офицери ми омръзнаха като всекидневната сланина… „Хау ду ю ду, Мистър Блекууд?“ — „Вери уел, мистър Лорн!“[5] Пфу! Жалко, че корабът попадна в техните предпазливи, чистички ръце! Да вървят по дяволите! Ех, какво би направил покойният Бернардито, ако имаше такъв капьор като „Окриленият“! Кълна се в Богородицата, нито един капитан не би мигнал нощем на радиус от хиляда мили от „Окриленият“, а по бреговите фортове топчиите ще спят прави със запалени фитили. Омръзна ми тоя кротък капитан с неговото джентълментство. Изпрати мене да сложа ред на острова!

— Добре, Джузепе, щом ти е по сърце, на добър час! Страхувам се, че там наистина се е забъркала някаква каша. Там сигурно е много необходим един истински мъж.

— С какво ще се дотътря до този дяволски остров?

— Тръгвай с моята нова яхта „Ели“. Тя ще те отнесе като вятър. Басирам се, че за шест седмици ще стигнеш! Когато видиш гроба в дефилето… поклони се!

— Да, там лежат истински хора! Старецът беше дявол, но кълна се в сатаната, той си имаше достатъчно причини, за да ме изгони от „Черната стрела“!

— Не обичам да си спомням за него, Джузепе! Аз имам повече причини, за да избягвам да мисля за Едноокия… Но той ми отмъсти по сатанински и ние ще си разчистим оскърбленията на онзи свят… Когато се върнеш от острова, „Окриленият“ вече ще е излязъл от ремонт, а наскоро аз ще пусна и нов капьор, „Крал Джордж III“. И други две тежки фрегати, „Уиндзор“ и „Уелс“, готвя като подарък на краля. Тези кораби аз сам ще поведа в морето.

— Най-сетне! Бях почнал да си мисля, че морският ти мундир е „патриотична“ маскировка…

— Ти мислиш, че на мене не ми е омръзнало да се разправям с тая надута лелка и да бавя момиченцето… Ех, Джузепе! А помниш ли моето момченце?… Никога не ще зарасне тази рана…

— Да, хлапето си го биваше! Жалко за него… А какво се чува за майка му?

— Нищо, Джузепе. Старицата умряла през пролетта в Соренто, узнах това много наскоро от един калугер… А Доротея и Антонио сякаш вдън земя са пропаднали.

— И тя беше славна жена! С гореща кръв. Помниш ли, ти ме съветваше да се оженя за нея, стари грешнико?

— Моята съвест е сговорчива баба, тя е сляпа с двете очи и глуха с двете уши. Но когато си спомням за тези хора, кротката бабичка се превръща в дявол и ми дращи душата с нокти. Това семейство ме спаси, а пък аз… Да не говорим повече нито за тях, нито за Чарли… Момчето сега щеше да кара деветата година. Щеше да обича вече страшните приказки и да стреля с лък… Налей ми чист ром, Джузепе!

— По-спокойно, старче! Главата ти винаги трябва да бъде бистра. Ти си командир… и къщата е пълна с гости!

Грели погледна злобно голямата чаша с ром, изсуши я на един дъх и след минутно мълчание произнесе нерешително:

— Знаеш ли, Джузепе, я остани тук малко повечко… Дяволски ми липсва един истински човек. Всички тези гости съвсем не са по вкуса ми…

— А, това — не! Дворците и замъците не са моята стихия, ако… не се налага да бъдат обрани! Утре ще препусна обратно да зърна твоята яхта, а след ден-два ще отплавам. Твоето коритце в ред ли е?

— Това е моят морски кон. Той е винаги оседлан.

— Тогава приготви писмо за Карачиола. А при оня пияница Бърнс засега ще трябва да изпратиш с отговор друг ловък юнак. Нека момчетата на Бърнс подготвят там почвата за Карачиола, за да може той да се справи в долината бързо и гладко… Къде е сега Джефри Макрайл? Той би обяснил на Бърнс…

— Джефри е в Архангелск. Търгува с брадатите руснаци. Купувам от тях дървен материал за корабостроителницата и двата кораба „Орион“ и „Франсис Райланд“ се мотаят между Архангелск и Бълтън като совалки… Не, Джефри е зает.

— В долината… задачата е тънка, Джакомо! Когато Карачиола пристигне там, всичко трябва да бъде готово. С писмо до Бърнс ще е… рисковано!

Грели отблъсна ядосано празната чаша и запали лула.

— Отдавна ми трябва умен и верен секретар. Сега Мортън, единственият юрист, комуто мога да се доверя, е затънал до гуша в работа, пък и той доста поостаря. След като дъщеря му избяга, съвсем се отпусна. Нямаш ли ти, Джузепе, подходящ момък измежду твоя екипаж?

— Имам там онзи Колгрев, бившият гравьор… Но настроението му не го бива. Не, от кораба май не можеш да избереш никого. Но знаеш ли, Джакомо, днес видях при Уудро един хлапак на около деветнадесет-двадесет години. Момчето тук е непознато, прост моряк, заседнал на плитчина, защото изпуснал кораба си, роднините му измрели, та ето навърта се около Уудро. Той нарисува портрета му така хубаво, че самият Ван Дайк не би могъл по-вярно да заклейми Черния. Уудро стои зад тезгяха си като жив, а очите му така те гледат, също като дулата на пищови. Момъкът и пише хубаво. Уудро не може да се нахвали от този Нед. Ето това момче, мисля, ще ти допадне. Искаш ли да ти го изпратя утре в Ченсфилд? Поогледай го.

— Изпрати го. Как е цялото му име?

— Струва ми се, Едуард Мойнс.

— Добре! А вдругиден ще дойда на пристанището да те изпратя и да ти предам писмото за Карачиола. А, добре, че се сетих, имай предвид: Карачиола пише, че в Гвинейския залив след моите три шхуни се втурнало някакво старо френско корито, допотопна фрегата под името „Свети Антоан“. Това е било наистина през април, но старият гарван, види се, отдавна дебне за глупаци из онези води. Гледай случайно да не му попаднеш под топовете, Джузепе.

— Тези топове са вече на морското дъно, Джакомо! Точно преди десет денонощия „Окриленият“ с дупка в кърмата, без една мачта и с изгоряла палуба нахрани рибите с този „Свети Антоан“. Това стана през нощта в открито море, югозападно от Азорските острови. Французите първи откриха огън и Блекууд така им отговори, че след двадесет минути хвръкнаха във въздуха. От целия екипаж ние измъкнахме само един капитан от пехотата в оставка, някой си Льоглоа. Той ни съобщи, че корабът е имал за задача да обикаля край западните африкански води, но получил заповед да отиде към бреговете на Америка, за да залавя наши търговски кораби. Струва ми се, че този Льоглоа много-много не го влече към родината му; доста тъмен тип… Той именно ми разказа за френската експедиция, загинала в дебрите на Конго. Това било едно детинско „роботърговско“ хрумване на някакъв си френски маркиз… Не, уважаеми господин виконт, западните води на Африка вече се освободиха от „Свети Антоан“. Лека нощ, Джакомо!

3

Червеното слънце се изтърколи иззад хоризонта и увисна в ниската мъглива пелена. В конюшнята оседлаваха конете. Глухо лаеха и квичаха кучетата. В здрача на алеите се разнасяше нетърпелив тропот, звънтене на юзди и конско цвилене.

Сър Фредрик, облечен с червен ловджийски фрак, пръв се метна на седлото. Под него затанцува тъмнокафявият жребец с дълга тънка глава, къса грива и високо подстригана опашка. Кучкарите не изпускаха от ремъците напъващите се да се отскубнат кучета, да не би в суматохата конете да им премажат лапите. Един ловен надзирател държеше вързаната на синджир хрътка Лейди.

Хенри Блентхил дълго опипва колана на седлото, преди да сложи крак в стремето. След това леко прехвърли върху седлото тежкото си тяло и враният му Патрокъл, който без особена мъка би отнесъл окован в броня кръстоносец до Светата земя, се сепна, заизвива глава и пръсна пяна върху чакъла на пътеката.

Грумът доведе при виконтесата нейния сив кон. Лейди Елен, облечена по мъжки, с ловджийски фрак и широкопола черна шапка, изтича от парадния вход, като удряше с камшиче по кончова на лаченото си ботушче. Патерсън й държеше стремето. На седлото си милейди приличаше на прелестно кокетливо момченце. Тя взе поводите в лявата си ръка, облечена в мека ръкавица, и палаво вдигна коня си на задните му крака.

Из храстите изскочи старшият ловен надзирател и едва не налетя в мъглата на кучетата. Той съобщи на виконта, че от снощи в гората са обградени три елена; веригата на гончиите вече се намира на определената граница на засадата и очаква сигнала.

— Май че мъглата започва да се вдига. Денят ще бъде ясен — каза Блентхил, подтиквайки с шенкел[6] коня си напред. — Сър Фредрик, любезни съседе, аз не съм от търпеливите! Напред!

Кавалкадата премина в тръс и скоро наближи дългите грозни корпуси на новата тухларна фабрика, построена покрай шосето. Високите комини бълваха вонящ дим; върволица мълчаливи работници с безкръвни сиви лица мина покрай конниците; работниците мъкнеха носилки с току-що изпечени, още горещи тухли. Тежкият мирис на въглищния дим, смесен с мъглата, дълго сподиряше конниците.

Още по-нататък кавалкадата обезпокои голямо стадо тънкорунни овце, пазени от две злобни шотландски овчарски кучета. Псетата понечиха да се хвърлят върху вързаните ловджийски кучета, които залаяха, но кучкарите с удари на камшиците ги пропъдиха далеч от тънкомуцунестите скимтящи хрътки.

От червено слънцето стана огненожълто. То се дигна над гората и мъглата на пухкави валма заплува нагоре в безцветното небе. Тъмните, осеяни с туфи ливади, из които тук-там червенееха боровинки, и ивицата от заръждавели храсти стигаха до самата гора. Ездачите задържаха конете и започнаха да се разделят на групи.

Старшият ловен надзирател прехвърли от гърба си на гърдите кривия ловджийски рог, напълни дробовете си с въздух и притисна устни към мундщука…

Протяжен сребрист звук, печален и чист, затрептя над ливадите. Два гарвана с грак се откъснаха от самотната елха на върха на хълма. Дългоопашата сврака, размахвайки бързо късите си крила, полетя от края на гората към ливадата, а в дъното на оживелия горски гъсталак се разнесе на вълни глух, нарастващ шум. Тракането на дървени кречетала, резки човешки гласове, бързо биене на барабан, пращене от счупени клони и пронизителни звуци на рог заглушиха шепота на ветреца във върхарите на дърветата.

Млад елен с две разклонения на здравите си рога изтича със ситен тръс на края на гората срещу замаскиралите се конници от групата на сър Хенри Блентхил. Наследникът на Уолвсууд се понадигна на стремената и стисна с шенкели хълбоците на коня. В същия миг кучкарите, които се бяха притаили досам гората, пуснаха кучетата. Задъхвайки се от страстен, прекъснат лай, шест живи стрели се втурнаха след елена. С огромен скок животното излетя на поляната и притиснало рога към гърба си, се понесе като вихър; в същото време обаче цялата група на сър Хенри вече му пресичаше пътя. Кучкарите започнаха да насъскват кучетата, затръбиха след групата; гонитбата почна.

Еленът летеше към далечната гора, която се чернееше от другата страна на ливадите. Но той не успя да измине и половината от това пространство. Кучетата го настигнаха и както тичаше, го обкръжиха. Една от хрътките се впи в хълбока му. Миризмата на кръв доведе кучетата до крайна възбуда. Бягът на елена се забави. Прескачайки трапища, храсти и буци, конниците настигаха животното. Преследваното животно отхвърли с удар на рогата си кучето, което се беше спуснало към гърлото му. Кучето се превъртя във въздуха и с квичене отлетя; но сър Хенри Блентхил, който беше задминал елена отдясно, свали късоцевната си карабина и препускайки, стреля. Еленът клекна на задните си крака, конниците налетяха върху него. Тържествуващ преливащ се звук от рог проехтя над ливадите.

Другият елен избяга към чифлика. Група конници начело с лейди Елен се спуснаха след него. Спасявайки се от преследвачите си, еленът се втурна след едно овче стадо. Овците изплашено се пръснаха настрани, малкото овчарче се замята между животните и попадна под копитата на разпенените коне на ловците. Сивият кон на виконтесата събори момчето, но ездачката мина край него в галоп, без дори да обърне внимание на това незначително препятствие. Изостаналият Патерсън се приближи със ситен тръст към своята група, когато ездачите вече се спешаваха около убития елен. В ръцете на милейди Патерсън забеляза димящ пищов, а животното, отхвърлило мъничката си глава и прехапало език, лежеше на окървавената трева.

В това време сър Фредрик се спусна по края на блатото след третия елен. Животното навлезе между опасни за конниците укрепителни колове край блатото и оплисканите с кал кучета изгубиха следите му. Внезапно изпод копитата скочи встрани изплашена червена лисица и цялата глутница се втурна да я гони. Само хрътката Лейди продължаваше да обикаля, търсейки еленовата следа. Най-сетне тя вдигна елена в ракитака край брега на блатистото езерце. Отхвърляйки пръски, раненият елен изскочи на мъха на отвъдния бряг, но Лейди отряза пътя на животното към гората. Виконтът пусна коня си в кариер и настигна елена, който беше вече съвсем измъчен от упоритата хрътка. Ловецът скочи от коня и удари елена с нож под лопатката.

Старшият ловен надзирател затръби отбой и общ сбор. Гончиите домъкваха на носилка телата на убитите животни до пътя, където всички трофеи бяха натоварени на една селска талига. Лейди Елен, както се разтъпкваше по края на гората, с точен изстрел на ловджийската си пушка уби един фазан, който беше изскочил изпод нозете й. Виконтесата предаде пушката и птицата на ловния надзирател, откъсна зелена вейка, мушна я в петелката си и като се метна на седлото, със ситен галоп се понесе срещу мъжа си. Сър Хенри Блентхил гледаше подире й с възхищение.

Ловът премина рядко успешно. Само една хрътка беше ударена от еленовите рога и накуцваше доста, един от гончиите се завърна у дома си с куршум в прасеца и сметеното от конете овчарче към обед умря от раните си. Но тези незначителни произшествия не помрачиха празника.

След веселия обед под сянката на старите липи, вече по здрач, върволица карети и яздитни коне напуснаха Ченсфилд. В ловджийския си кабинет виконтът лично следеше да бъде поставено на мястото му всичкото изчистено и смазано оръжие. Когато всичко беше прибрано и стъклените шкафове приеха обичайния си вид, камериерът доложи на виконта, че някакъв непознат младеж пита за него.

— Нарече се Едуард Мойнс, сър — добави слугата.

Господарят на Ченсфилд видя пред себе си млад човек на около деветнадесет години с лице, леко обсипано с лунички, със спокоен поглед на сивите очи и с дълги светли коси, сресани на път. Младежът беше облечен със синя моряшка куртка с изтъркани до блясък медни копчета. Износените обувки бяха твърде старателно изчистени, едрите, малко загрубели ръце носеха следи от работа с коравите кълчища на корабните въжета.

— Милорд — заговори посетителят, като гледаше без смущение стопанина на къщата, — изпраща ме от Бълтън мистър Лорн. Той ми каза да се явя лично пред вас, сър, затова извинете моята смелост.

— Ти се казваш Нед?

— Такова е наистина умалителното ми име, сър.

— Седни край огъня, Нед. Пеша ли дойде?

— Да, сър.

— В такъв случай, преди да говорим за работата, заеми се със студеното еленово месо. Ерик, прибор и бутилка рейнско!

Младият моряк прие предложението, без да се превзема и без престорено отказване; боравеше с вилицата и ножа свободно и виконтът се успокои относно неговите маниери.

— Сега, Нед, разкажи ми за себе си. Откъде си родом?

— Роден съм в Клепхан Грийн, който е на югозапад от Лондон. Баща ми, Арвид Мойнс, отначало имаше там малък магазин, после се разори и стана докер. Ние се прехвърлихме в Ийст Енд, там беше по като за нашите възможности. Баща ми умря в болницата „Свети Вартоломей“ — падна от корабната стълба и се преби. Майка ми също умря. Тогава бях на четиринадесет години. Трябваше да изоставя ученето и да тръгна по море.

— А как попадна в Бълтън?

— Пътувах с кораб от Копенхаген, заболях на борда и лежах тука две седмици в „Свети Христофор“. През това време моят кораб заминал и ето че аз останах на пристанището. От последния кораб имам добра препоръка. Чух, милорд, че вие имате много добри кораби и бих се радвал да получа работа на един от тях.

— Какво умееш да работиш, Нед?

— Нищо особено, милорд.

— Казват, че имаш хубав почерк.

— Като малък се учех да чертая и пиша с туш, но отдавна не съм се занимавал с тази работа.

— Лорн ми каза, че рисуваш хубаво.

— Не желаете ли да ме изпитате сър?

— Това ще успеем да направим. Нужен ми е пъргав секретар, Нед, и аз искам да ти предложа тази работа.

— Какво говорите, сър, нима е по силите ми такава важна работа?

Младежът все повече и повече се харесваше на виконта. Той го потупа по рамото:

— И нея хора я вършат, Нед. Надявам се, че бързо ще свикнеш с новите си задължения. Харесва ли ти у мен?

— Сър, през целия си живот аз не съм влизал в такава стая. Тя прилича на зала в Британския музей. Нима вие използувате толкова много оръжие? Според мен то би стигнало за цялата британска армия.

Виконтът се засмя:

— Ти също ще се ползуваш от това оръжие. Приближи се и си избери нож и пищов по сърце, само че винаги ги пущай в работа умната. Оръжието, знаеш, е една такава вещ, която прави човека или много страшен, или много смешен. Затова никога не го размахвай напразно!… Защо стоиш? Избери си, каквото искаш.

— Ако не се шегувате, милорд, аз бих си избрал ей тоя пищов и този кинжал.

— Хм! Ти не направи лош избор! Това е хубава испанска кама и е служела някога… Впрочем това няма значение! Вземи ги. Много ли си изморен от пътя?

— Не, сър.

— Тогава седни на масата и напиши едно писмо, което ще ти продиктувам. Искам да видя почерка ти. Ерик, кажи на стария Мортън да дойде при мен.

Младият човек подостри перото и постави пред себе си чист лист хартия. Виконтът сложи ръце на гърба си и разхождайки се от единия до другия ъгъл, започна да диктува писмо до Карачиола в Капщад. То беше кратко, предлагаше на Карачиола светкавично да проведе с помощта на Джоузеф Лорн „операция на острова“, а после да предаде на Лорн командуването на експедицията и да се отправи за Синята долина в долното течение на Охайо, сто мили над селището Винсенс, след като предварително получи от Лорн някои допълнителни указания. Младият човек плъзгаше перото много бързо и листът се покриваше с идеално равни редове и ясно изписани букви.

— Бих желал да притежавам твоето умение, Нед — каза виконтът, като гледаше през рамото на младежа. — Досега не ми се е случвало да видя у моряк такъв почерк. Отдавна ли си изоставил учението?

— Повече от пет години, милорд. Но после един художник ме учи на живопис и рисуване, а щурманът на кораба ми възлагаше да водя дневника и много други записки. Той беше добър човек и искаше да ме направи свой помощник.

— Някога и аз имах щастието да срещна такъв добър щурман и да науча от него това-онова. Той беше норвежец и плавахме ние с него…

В кабинета влезе Томас Мортън. Неговото изморено, старчески подпухнало лице, киселата физиономия, омазнената сплитка на перуката и небрежно облечената камизола с изобилни следи от пудра свидетелствуваха за ергенския начин на живот на стария атърни.

Мортън прочете писмото, написано от Едуард Мойнс, и му каза да поправи две грешки. Младежът почервеня.

— Не се смущавай, мое момче, аз бих направил двадесет! Обърнете внимание на почерка, Мортън!

Виконтът подписа листа, сложи го в плик и запечата писмото. В кабинета замириса на горен червен восък. Готовото писмо сър Фредрик мушна в джоба си.

— Утре сам ще го предам на Лорн. Ти ще останеш тук, Нед, и ще живееш в ъгловата лява кула. Тук в замъка имаме превъзходен художник, мистър Огюст Джернс; ти ще можеш да се учиш от него и на живопис… Сега върви. Мортън, след като придружите Нед до кулата, качете се при мен в кабинета на горния етаж.

Томас Мортън завари господаря на същия диван, където предната нощ беше спал Джоузеф Лорн.

— Не водете излишни разговори с това момче и го дръжте по-далеч от старите слуги, докато не го поогледам. Още сега направете запитваме за него в Лондон до нашия агент Кленч, в Темпъл. Нека Кленч да направи подробни справки в Ийст Енд, в доковете и в болницата „Свети Вартоломей“ за Арвид Мойнс и сина му Едуард. Отговорът трябва да дойде с обратната поща, незабавно. Общо взето, момъкът ми хареса. Знаете ли чий кинжал му се падна? Дяволчето, мътните да го отнесат, си избра толедската кама на Бернардито. Сега искам да чуя какво ново ви разказаха журналистите. Впрочем последната статия на Кемпбъл в „Монитор“ не ми хареса. Хвали ни твърде усърдно, от статията лъха на евтина реклама. Предупредете го, че това е мечешка услуга. Ето Ръби Розиниус в „Адвъртайзър“ ни ругае така умело, че статията ще ни привлече стотици нови акционери. На „Адвъртайзър“ трябва да се увеличи субсидията; много ловък нехранимайко е този Ръби… А какво ви съобщиха тези господа за парламентарните работи? Кои кандидати имат най-големи шансове?

— Сър Хенри Блентхил ще наследи титлата маркиз много скоро и ще стане пълен собственик на големи владения, откъдето ще събере толкова гласове, колкото му са необходими. Едва ли е възможно да бъде победен… След това говорят за кандидатурата на сър Хари Хартли, граф Елсуик, собственик на каменовъглени мини. Считат го за съперник на Блентхил по броя на подвластните му избиратели, но по всичко изглежда, че Блентхил е все пак по-силен… Напоследък започнаха да споменават и вашето име, но…

— То именно трябва да излезе напред! Ние не можем да се мерим с Блентхил и Елсуик нито с пари за купуване на гласове, нито по броя на избирателите в нашите земи, но ще се опитаме да им съперничим с нещо друго! А какво сте направили вече, Мортън, в необходимата насока?

— Всичко, което наредихте, сър… Събрах всички необходими сведения. Между Хартли и Блентхил съществува омраза…

— Това е старо нещо. Какво ново сте научили?

— Хари Хартли, граф Елсуик, е много млад. Той е на двадесет и две години. Титлата граф Елсуик и огромното състояние наследи след смъртта на баща си тази пролет…

— Всичко това зная от вестниците. Как се нарича неговото имение?

— Солейсхолм. Намира се на петдесет мили източно от Доналд Корт, имението на граф Станфорд.

— На граф Артър ли? Братът на първия мъж на Елен?

— Да.

— Разказвайте по-нататък. Кои са неговите приятели?

— Граф Хартли много дружи със съседа си, граф Станфорд.

— Виж ти! Много интересно. А и съперникът на Хартли, това наше съседче Хенри Блентхил, ходи у Артър Станфорд, нали?

— Точно така. Но Блентхил и Хартли много-много не се обичат. Впрочем може би с течение на времето техният общ приятел граф Артър да ги помири.

— Вие сте глупак, Мортън! Именно на това трябва да се попречи. Хартли и Блентхил трябва смъртно да се ненавиждат един друг. Нека се изпоядат!… Нито един от тях не трябва да заеме креслото на нашето графство в Долната камара. То стои празно за мен, това ясно ли ви е, Мортън? Кажете, има ли между моя съсед Блентхил и Хари Хартли някакви спорни парчета? Имат ли те например съседни владения? С една дума, търсете, Мортън, търсете casus belli[7] между тях и аз ще ви позлатя… Какво знаете за навиците, за характера на Хари Хартли?

— Казват, че страдал от пристъпи на сплин, бил влюбчив…

— Влюбчив ли? Отлично!

— Много обича спорта. Прекрасен фехтовач; в ранната му младост са го смятали дори за побойник. Увлича се в надбягвания с платноходки, има яхта… Впрочем сега не ще му е до спорт и до кавги!

— Благодаря ви! Можете да си вървите, Мортън.

Виконтът влезе в спалнята на милейди. Тя го посрещна по нощница. Модната прическа беше вече развалена, златните коси падаха на раменете й. Виконтесата прие най-нежно изражение на лицето, затвори очи и предложи на своя мъж благоуханната си бузка за целувка.

— Как е Изабела? — осведоми се той.

— Вече е по-добре — последва уверен отговор. След лова милейди още не беше успяла да надзърне в детската стая, но не се съмняваше в безпогрешността на отговора си. — Имаш ли някакви новини, Фреди?

— Нищо особено, Нел.

— Кой спа при тебе снощи, мили?

— Лорн, помощникът от „Окриленият“.

— Значи, корабът се е върнал?

— Да. Навярно е вече на пристана на корабостроителницата. Ще изпратя Лорн в Африка при твоя любимец Карачиола… Я ми кажи, Нел, как вървят твоите работи с Блентхил?

Задавайки този въпрос, виконтът се наведе над свещта, поставена на масичката, и запали пура. Виконтесата въздъхна.

— Обясни ми се вече два пъти: вчера на танците и днес на полето. Моят изстрел по фазана срази и него.

Съпругът се усмихна с крайчеца на устните си.

— Защо ми навираш тая мечка, Фреди?

— Скоро ти сама ще разбереш колко необходимо е това.

— Но ти си толкова нелюбезен с мен, мили! Мисля, че не съм заслужила това.

— Нел, скъпа, сега не е време за целувки. Скоро ще имаме избори. Блентхил е застанал насред пътя ми. Я ми кажи, отдавна ли не ти е писал граф Артър?

— Бившият ми девер ли? Не мога да го търпя… Впрочем вчера получих от него честитка. Кани нас и Блентхилови да му гостуваме някой ден в Доналд Корт.

— Виж ти! Отлично! Отговори ли му вече?

— Ах, какво говориш! Че кога?…

— Скъпа, не се пени и още сега му пиши, че аз отивам на война.

— О, Фреди, толкова се боя от това!

— Бог е милостив, а пък аз няма да тръгна още утре… Но на Артър ти ще пишеш, че ще отидеш сама или с дъщеря ни, както ще ти бъде по-удобно. И може би сър Хенри ще те придружи до имението на графа. Това ще решим по-късно. А там… там ти ще се постараеш да се сближиш с младия Хартли.

— Ах, с този каменовъглен Крез? Неговото имение е недалеч от Доналд Корт.

— Да, и той дружи с Артър. Виждала ли си някога този дългокрак джентълмен с конски зъби?

— Виждах го в Доналд Корт, когато беше още юноша.

— Та ето какво, умнице моя, моля те, накарай го да се влюби в тебе, както направи с Блентхил, а ако можеш дори и още по-силно.

— Ти си изгубил ума си, Фреди! Ами че той е пет години по-млад от мен!

— Не пет, а десет, мила моя… Затова именно той няма да устои пред моята златна русалчица. Разбери неговите вкусове… Но, за бога, изплъзни се от тази история като змиорка. Най-малката непредпазливост, най-малкото петънце върху теб — всичко ще рухне! Нел, казвам ти открито: необходимо ми е да скарам Блентхил и Хартли до смърт и да отстраня и двамата от пътя си… Иначе аз няма да вляза в парламента, а ти, моя умнице, никога няма да станеш истинска милейди!

— О, господи, колко… сложно е всичко това, мой Фреди!

4

Тесният светлосив корпус с издигнат нос, ниска кърма и синкавата отсянка на платната правеха яхтата „Ели“ почти незабележима в морето на фона на облачното небе. Бълтънските моряци бяха свикнали с внезапната поява и също тъй внезапното изчезване на този мъничък кораб, който, едва вдигнал платна, развиваше още на рейда цели двадесет възли пълен ход и се скриваше в далнината подобно на морска птица. Вътрешната направа и цялата екипировка на яхтата радваха и най-взискателното око, превръщаха морското пътешествие в същински празник за пасажерите. Деветимата моряци, стюардът, капитан Робърт Тресъл и щурманът Хю Олбърт биха могли да разкажат доста интересни неща за някои рейсове на „Ели“, но за съжаление те бяха хора неразговорливи!

На 11 август по пладне собственикът на яхтата предаде един плик за Карачиола на мистър Джоузеф Лорн и се сбогува с него на борда на кораба. Те бяха застанали край малкия носов топ.

— Според мен на този морски гигант има премного кадифе и премалко оръжие… но, кълна се във всички попътни ветрове, черупката ти е наистина хубава! Скъпо би платил старият Бернардито за тази играчка, а, Джакомо?

— Само мъртъвци ти се въртят в главата, Джузепе. Прати ги по дяволите! Стигат ни засега грижите с живите… Благодаря ти за Нед! Ще направя от него истински моряк. А тебе те моля — не се заседявай на острова. Ако се наложи да се разправяш с черната паплач, бий я както ти падне под ръка.

— Кажи ми, виконте, народът на яхтата ти изпечен ли е?

— Тресъл е командувал корвета. Олбърт беше на шхуната „Успех“, отличен моряк. Всички са горели, потъвали, мирисали барут. Не е необходимо да се крие от тях товарът на Карачиола, всички те бяха участници в последната експедиция на Джефри Макрайл в Африка.

— За тебе, старче, е време да се попроветриш. Май че се готвеше да се посдърпаш с американците заради добрата стара Англия, а?

— Аз се готвя да се поборя заради парламентарното кресло с двама високоблагородни джентълмени… А за това ми е нужно много нещо, преди всичко — успех! Успех абсолютно във всичко и навред, за да чуват кралският двор, кралят и парламентът името на виконт Ченсфилд само в съчетание с думата „победа“. Негово величество кралят се отнесе доброжелателно към идеята ми да се колонизира новият остров. Ето защо там трябва по-скоро да се въведе ред. Ако скимне на морския министър да изпрати някаква комисия в моето губернаторство, тя трябва да намери там цветущи плантации, щастливи колонисти и техните благоденствуващи черни слуги. Моля те, Джузепе, вразуми тези невъзпитани негри и ги научи на добри маниери веднъж завинаги! След твоите уроци те ще станат меки като коприна. Тогава ти долети тук, а Карачиола отправи по-скоро за Синята долина… Джузепе, какъв е оня кораб там на рейда?

— Военният транспортен кораб „Омега“. Тези дни се е върнал от Новия свят и скоро ще замине обратно. Обкръжен е с военна тайна толкова усърдно, че дори хлапетата от пристанището знаят закъде ще замине: пристанището Йорктаун.

— Кога вдига котва?

— Това е също военна тайна. Всички казват: след една седмица.

— Вече поглеждаш часовника си, Джузепе?

— Да, определих да се тръгне точно на обяд… Остани със здраве, Джакомо!

— А на теб наслука, старче!

Когато виконт Ченсфилд седна на седлото, двата малки кабестана с железни спирачки вече бяха изтеглили двете котви. Те увиснаха над миниатюрните червени клюзове, прилични на огнедишащите ноздри на чистокръвен бегач, и набраздената вода на пристанището се запени под форщевена. След четвърт час вимпелът с почиващия лъв, издигнат над сините платна, вече се загуби в облачната пелена.

Придружен от камериера си, виконтът се отправи към корабостроителницата, където на пристана стоеше „Окриленият“, подобно на ранен воин пред палатката на полеви лазарет. Виконтът поздрави капитан Блекууд, обеща да му издействува награда за доблестния бой с трите американски кораба и кимна ободрително на пленения французин мосю Шарл Льоглоа.

— Бутби — извика виконтът боцмана, — я ми доведи пленения французин. Ще поговоря с него в капитанската каюта.

— Ваша милост, според мен този Шарл Льоглоа е просто мошеник — каза боцманът поверително. — Смее само да се фехтува, а за моряк съвсем не го бива.

Разговорът с Льоглоа, за учудване на честния боцман, отне на милорда не по-малко от два часа. На сбогуване с френския „ловец на глупци“, както сам плененият изящно се препоръча на виконта, собственикът на капьора заповяда на Блекууд да даде на мосю Льоглоа пълна свобода.

Стрелките на томпионовския[8] хронометър на виконта вече показваха към седем часа, когато господарят напусна борда на своя ранен кораб. Той отпрати камериера си, а сам се отправи на кон за Сент Джейкъб стрийт.

Малката къщичка на Сент Джейкъб стрийт, обкръжена от храстите на занемарената градина, виконтът бе закупил за неофициалните си срещи в града.

Разположил се в кожено кресло, Уудро Крейг разговаряше с виконта. Виконт Ченсфилд мереше с големи крачки стаята от ъгъл до ъгъл, като рязко се обръщаше на токовете, сякаш в ъглите на залата се сблъскваше с невидими препятствия.

— Избра ли момък, когото да изпратим при Бърнс? — от отсечения тон на въпроса се виждаше, че виконтът не е съвсем доволен от необходимостта лично да се намесва в такива дреболии.

— Взел съм един на мушката — много спокойно отговори Уудро. — Бил е свидетел по делото на Бърнс и добре познава капитана.

— А, знам: Франк Бялката… Той е нехранимайко, но все пак на времето си изпусна Меджерсън. Нали имаш предвид Бялката?

— Да, предлагам Франк Вилърс.

— Е, мисля, че го бива. Помня неговата история: измамник на карти, после полуинвалид, после корабен бръснар и в края на краищата твой шпионин. Колко време служи при теб?

— Отдавна, много години. Изпълнителен е, държи си езика зад зъбите, точен е. Случаят с Меджерсън е единственият му пропуск. Изгубил го е от погледа си на улицата.

— Добре. Съгласен. Как ще прехвърлим Франк в Америка?

— Забелязахте ли на пристанището транспорта „Омега“? Корабът очаква една партида немци доброволци от Хесен. Боцманът на този транспорт държи за мен едно вакантно място за корабен бръснар. Франк Вилърс ще тръгне през океана на този кораб, а от брега с каквито и да е средства ще се добере за месец и половина два до Синята долина.

— Ще напиша на Бърнс писмо на чисто парцалче и ще наредя да го зашият в подплатата на една моряшка куртка. Тази куртка с писмото утре ще ти я донесе Нед Мойнс.

— Славен момък, нали?

— Да, хареса ми… Писмото ще бъде зашито на лявата страна под джоба. За мене не казвай на Франк. Бърнс ще разбере всичко от писмото, а Франк трябва да познава само тебе, Уудро.

— Ясно, шефе! Има ли още някакви поръчки?

— Има една, много бърза. Щом я изпълниш, ще закупя от Хопкинс „Бялата мечка“ и ще ти я дам с целия й инвентар. Освен това ще получиш петстотин гвинеи.

— Какво се иска от мене, шефе?

Виконт Ченсфилд злобно изруга и поопипа обърнатия на пръста си пръстен.

— Да се прати по дяволите оня адвокатски плъх Ричард Томпсън! Но, Уудро, работата трябва да мине не само съвсем гладко за нас, но и да злепостави завинаги този Томпсън пред властите.

— А, как… посмъртно ли?

— Е, да.

— Ясно. Колко време ми давате за тази работа?

— Един… е, може и два месеца, не повече. Това трябваше да направим отдавна.

— За тази работа имам предвид един човек. Сега той е на път, но след месец-два ще се завърне. Казва се Алекс Кремпфлоу.

— А, онзи с мустачките ли? На времето много добре му се удаде „апоплектичният удар“ на стария банкер Ленди!

— Добра памет имате, шефе.

— Кажи, Уудро, кой от прислугата в дома на Томпсън е свързан с тебе?

— Както по-рано кочияшът Флетчър. А в кантората — старият Дженкинс, старшият клерк.

— Е, като прибавим и Алекс, и подсеченото дърво ще трябва да падне… Но помни, Уудро, че аз не ще бъда напълно спокоен, докато е живо това адвокатче, което подуши премного неща.

— Не се безпокой, шефе. Но заедно с Алекс при мен винаги работеха двама помощници, момчета с минало; Гримълс и Уенсли са избягали от каторжния рудник в Нова Каледония. Ще трябва да ги изпратя в помощ на Алекс.

— Добре. После ще можем също да ги изпратим при Бърнс. Там са нужни такива момчета… Дявол да го вземе, едва не забравих! Утре при тебе в кръчмата ще се яви един французин, мосю Шарл Льоглоа. Ще дойде за документи. Извикай оня твой Дженкинс от кантората и нека изфабрикува по-бързичко на французина такива препоръчителни писма, каквито той му поръча. Льоглоа трябва да постъпи като учител по фехтовка в един дом, който ме интересува. Сбогом, Уудро!

В мъгливото утро на 12 август, когато целият Ченсфилд още спеше мирен селски сън, неговият господар стана от леглото, отвори шкафа в кабинета си и извади оттам една моряшка куртка. Тя беше доста груба, не много нова, но здрава и неповредена. От лявата страна на тази куртка, под страничния джоб, старият шев беше разпорен и отново зашит с груби, едри тегели.

— Калпава работа! — процеди виконтът. — Конците — нови, и бодовете — по-едри от останалите… Не, не я бива Елен в тази работа. Лоша шивачка би станало от нея, дявол да го вземе.

Виконтът нареди да извикат Едуард Мойнс.

— Увий тази куртка, Нед — каза той на влезлия. — Иди при мистър Крейг да си прибереш нещата, кажи, че си постъпил при мен на служба и му предай между другото ей тази моряшка куртка. Върни я на собственика и поблагодари. Научи от Крейг готов ли е за тръгване транспортът „Омега“. Кажи да ти оседлаят Пъструшко. От сега нататък той ще бъде твой кон. Върни се по-бързо, Нед!

 

 

… По бълтънското шосе към града се приближаваше ездач на шарен кон. Прохладният есенен вятър развяваше плаща му. Ездачът караше коня в галоп, привел се към седлото и нахлупил шапка до веждите. Като стигна до рибарското предградие, той скочи от коня, завърза го в някакъв двор и се промъкна през задните дворове до една от последните къщички на селището. Под каменистия склон бучеше морето. Стара рибарска мрежа беше просната на колове пред къщичката.

Младият човек почука на страничното прозорче. То не се отвори веднага. Един стар рибар ирландец най-после погледна на двора.

— Бих желал да си купя скумрия — тихичко каза младежът.

— Днеска уловът беше лош — промърмори старецът.

— Тогава ще трябва да си избера друга риба.

При тези думи на пришелеца вратата се отвори. Младият мъж е вързоп под ръка влезе в къщичката. Червенокосо детище с огромни ръце и намусена старица мълком се поклониха на влезлия. Старият домакин извади две дъски от вътрешната преградка и зад голямата кухненска пещ се отвори проход за мъничка стаичка.

— Дайте две големи свещи, игла, ютия и ножица, мистър О’Грейди — разпореди се влезлият. — Трябва хубавичко да разгледаме тази куртка. Не току-така господин виконтът заповяда да я предам лично на Уудро Крейг.

След като получи свещите, младият човек внимателно разгледа куртката и скоро забеляза едрия шев в подплатата от лявата страна под джоба. След няколко секунди шевът беше внимателно разпорен. Изпод подплатата младежът измъкна бяло платнено парцалче, ушито като „секретка“[9]. От вътрешната страна на парцалчето имаше надпис, направен с неизмиваща се боя с помощта на тънка четчица.

„Капитан Бърнс,

Подателят на настоящото ви се изпраща в помощ. Всички изброени в последното ви писмо трябва да се възнесат. Преди всичко — наскоро пристигналото в Синята долина внуче и двете двойки М. и У. Не пречете това да направят индианците. Съобщете за изпълнението.

Ч.“

Думите „възнесат“ и „внуче“ бяха дебело подчертани в тази инструкция.

— По-бързо хартия и перо, О’Грейди! — заповяда гостът на рибаря.

Той прекопира точно писмото. След това платненото послание беше поставено на предишното място и жената на О’Грейди възстанови разпорения шев. Това тя направи много по-добре, отколкото лейди Елен. Снетото копие младият човек сложи в плик и написа следното донесение:

„Постъпих като секретар при виконта. След няколко дни оттук трябва да замине за Йорктаун транспортът «Омега» с четиристотин немски доброволци от Хесен. Изглежда, с този транспорт ще тръгне таен агент на Уудро Крейг с поръчение от виконта до някой си капитан Бърнс Агентът отива в Синята долина, разположена на сто мили над Винсенс по брега на Сребърната река. Тук прилагам копие от поръчението. Името на агента не можах да установя. Същото поръчение е изпратено в пристанището на Капщад до капитана на шхуната «Успех» Джовани Карачиола. Голяма опасност заплашва някакви колонисти в Синята долина. Решете как да постъпя, ако е нужно да бъдат спасени.

Джордж Бингъл,

син на свободата“

— О’Грейди — каза младежът. — Тая нощ ще има буря, но няма какво да се прави — налага се вие двамата незабавно да се отправите за Белфаст при брата Меджерсън. Донесението е важно. То трябва да отиде до него, а после в Америка, преди агентите на Уудро Крейг да стигнат на местоназначението си. А мене ми се налага да бързам. Трябва да отида с куртката незабавно при Уудро и по-бързо да се върна в Ченсфилд.

— Патрик — обърна се старецът към своя син, — приготви гемията. След един час излизаме в морето. Дай да похапнем, бабо! Кажете, мистър Бингъл…

— Мистър Мойнс — поправи го младият човек.

— Виноват. Мистър Мойнс, няма ли някакви известия от вашия брат Томас? Ах, жалко, жалко, какво момченце беше!…

 

 

… Виконт Ченсфилд изслуша краткия доклад на своя млад секретар.

— Нед, ти се върна бързо в Бълтън, доволен съм от теб! Сега си почини и — нито крачка от твоята кула, приятелче! Можеш да се занимаваш с живопис с мистър Джернс. Обичам моите хора да са ми винаги под ръка!

След няколко дни виконтът получи кратко съобщение от Уудро Крейг за заминаването на транспорта „Омега“. В състава на екипажа му пътуваше за Америка бръснарят Франк Вилърс. Един месец по-късно специален пратеник връчи на виконта писмо, пристигнало от Лондон. Като го отвори, виконтът се намръщи и извика Мортън.

— Дявол да го вземе — изруга господарят на Ченсфилд в голямо недоумение, — знаете ли, нашият лондонски агент Кленч пише, че никога, нито в доковете на Ийст Енд, нито в болницата „Свети Вартоломей“, не е бил записван бившият търговец и докер Арвид Мойнс и нищо не се знае за сина му Едуард… В лондонската полиция тези лица също са не известни. Тук има нещо нечисто! Вземете с Крейг това дяволче на прицел, Мортън!

Бележки

[1] Майордом — старши лакей в богатите господарски къщи. — Б.пр.

[2] Екосез — старинен шотландски танц. — Б.пр.

[3] Градът Менингтри се е славел в Англия с много едрата порода рогат добитък. — Б.а.

[4] През войната за независимост на английските колонии в Америка майорът от британските войски Фъргюсън изобретил през 1776 година нов тип карабина, която по онова време се е смятала за скорострелна. — Б.а.

[5] „Как сте, мистър Блекууд?“ — „Много добре, мистър Лорн!“ (англ.) — Б.а.

[6] Шенкел — обърнатата към коня част на крака на конника, от коляното до глезена. — Б.а.

[7] Повод за война. — Б.а.

[8] Томпион — известен английски часовникар. — Б.а.

[9] Секрета — двойна пощенска картичка с перфорирани краища, които се откъсват, за да се отвори писмото. — Б.пр.