Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (3)

От автора

Има една хубава латинска поговорка: „Habent sua fata libelli“ сиреч „Книгите си имат своя съдба“. Та ето самата тази „fata“ на нашия „Наследник от Калкута“ започна, струва ни се, още преди раждането му като книга.

Работата над романа започна в експедиционно походна обстановка, вървейки, през зимната тайга отвъд полярния кръг с първите строителни групи след изследователите. Всеки грам товар означаваше излишно прахосва не на сили, затова носехме със себе си много малко белетристични книги. Ето защо нашият отначало малък колектив чувствуваше нужда от всякакви средства за културен отдих, въпреки че на първо време моментите на този отдих бяха, разбира се, кратки.

Сред тружениците на първите изследователски и строителни групи имаше много смели и весели комсомолци. След напрегнатия работен ден младежите се събираха „край огъня“, пееха песни и четяха книгите, които носеха със себе си. Тези книги бяха бързо прочетени, а засега не можехме да очакваме да дойдат нови и нашият „кръжок край огъня“ стана, тъй да се рече, арена за прояви на всякакви самодейни дарования…

През онези години авторът често си спомняше биографичния анекдот, разказан веднъж от датския писател Мартин Андерсен Нексьо при едни от задушевните му разговори с московските литератори. Скитайки по следите на Дон Кихот из сухите долини и плата на Ла Манча, писателят веднъж спрял да нощува в бедна кръчмичка. На въпроса на изгладнелия гост — може ли да се похапне нещо — остроумният стопанин на кръчмата отговорил: „Разбира се, всичко каквото желаете, сеньор, от руски хайвер до атински раци, но при условие, че вие сами си ги донесете!“ В областите отвъд полярния кръг нашият колектив „донесе със себе си“ чувство за другарство, комсомолска пламенност, навика разумно да се използува златното време както в работа, така и в почивка. Ние, хората от по-старото поколение, с радост наблюдавахме, че за съветския младеж или девойка нуждата от знания, влечението към културата е станало също толкова естествено като яденето и пиенето. Това еднакво се отнасяше и за руските, ненецките и евенкските комсомолци, а и за пионерите коми и якути. Любознателните млади умове на тези юноши и девойки се стремяха да проникнат и в тайните на веществото, и в тънкостите на геодезката наука, в привичките на птиците и животните, в наслоенията на геоложките пластове, в производствените похвати на сондьора и в литературния стил на прочетения автор. Възникваха горещи, интересни спорове, дискусии, разговори.

И ето веднъж стана дума как преди, в други времена, в други страни са били усвоявани нови земи, как са възниквали селища на хора, отишли отвъд морето в други материци, какви са били тези хора, какво са правили в чуждите гори и снегове, какви цели са си поставяли. И точно тогава се породи замисълът на този роман — защото нямаше готова литература, която да осветлява тази тема.

Авторът беше измежду най-възрастните членове на описания дружен колектив. Заедно с техническата си специалност на геодезист той донесе със себе си в този колектив известен литературен опит, любов към историческия сюжет, силна омраза към съществуващия мит за „доброто старо време“ на капитализма. Й той реши да изпита силите си на попрището на устното „самодейно творчество“ като романист разказвач край огъня. Ето, би могло, мислеше си той, да разкаже увлекателно на своите слушатели за последните години на тъй наречената епоха на първоначалното натрупване, толкова опоетизирана от буржоазните класици на приключенската литература, да разкаже за онова време от позицията на съветския светоглед.

Слушаха разказа му край огъня, в палатките и бараките с неотслабващ интерес. И поради това, че аудиторията на един разказвач, каквато и да е тя, по неволя е все пак твърде ограничена, авторът реши да вземе перото и да превърне своя устен роман в книга.

Отначало авторът разполагаше само с това, което можеше да му предложи зимната тайга отвъд полярния кръг. Първите две части на този роман бяха написани, без той да хвърли поглед върху картата на света, без да има възможност да надникне в елементарен справочник, енциклопедия, речник. Едва по-късно, когато вече се пишеше третата част, на нас, както се казва по войнишки, ни „дойде на помощ тилът“ и започнаха да пристигат книги, списания, филми и някои справочници. Черновката на романа пишех на малки листчета пощенска хартия. При придвижването си ние се редувахме да ги носим заедно с геодезките инструменти и счетоводни документи. „Запали се“ от романа и енергичният счетоводител В. П. Василевски. Той организира първото тайгинско „издание“ на романа. По негова инициатива група ентусиасти измежду счетоводителите и медицинските работници на строежа преписа самоотвержено романа, украси го с винетки и дори с рисунки, подвърза го със синьо платно и го превърна в подобие на ръкописна книга. Тези три дебели сини тома намествахме в раниците и ги носехме на гръб навътре из тайгата и блатистата тундра. Колективът нарастваше, но продължаваше да се интересува от романа, критикуваше го, внасяше поправки, изказваше пожелания. Романът се пишеше в „походна обстановка“, често на свещи или на газениче, чиято направа наричахме „зова на прадедите“, но авторът работеше радостно и леко, в атмосфера на приятелство и взаимна поддръжка. Тази другарска, шеговита и приятелска атмосфера е изобщо характерна за малки и големи колективи на съветски хора, изпълняващи задачи на Партията и правителството по боевите участъци на новите строежи, в експедиции и издирвания, на кораби и в нови совхози — една дума, по всички плацдарми на „предната линия“ на петилетките.

… Изминаха вече няколко години от времето на нашите зимувания отвъд полярния кръг. Сега там горят светлините на електроцентрали, пътуват влакове, димят заводски комини, хората живеят в благоустроени домове. Пристигаш — не ти се вярва, че не тъй отдавна тук, на мястото на този цех или жилищен блок си седял в палатка, на газениче, и привършил нивелировъчните дневници и вечерята, си се залавял за някоя глава на „Наследникът от Калкута“.

Авторът избра за романа необикновено противоречивото, бурно време от края на XVIII век, когато на обществения хоризонт залезът на епохата на първоначалното натрупване се среща със зората на съвременния капитализъм. Като фон за развитието на фабулата най подхождаше Англия — класическата страна на надигащия се тогава капитализъм. Авторът се стремеше да покаже прогресивната борба на нейните колонии за независимост и в същото време жестокостта на колониалния режим там, където е прониквал младият капитализъм. За автора съвсем не беше необходимо да се грижи съдържанието да легне в някаква готова схема, а трябваше само безпристрастно да подбира историческия материал и да прибавя към него, перифразирайки сполучливия израз на Достоевски, „мъничко измислица за по-голяма правдоподобност“. Героите на романа някак от само себе си започнаха своя литературен живот и този техен самостоятелен „живот“ за сетен път потвърждаваше за слушателите и лично за автора цялата дълбочина и вярност на марксисткия анализ на общественото развитие.

Там, на далечните нови северни строежи, беше завършена, тъй да се каже, работата „на открито“ над книжката, а след като се завърнахме в културните центрове, авторът пристъпи към „кабинетната“ й обработка. В романа бяха уточнени датите, станаха известни изменения в неговата етнография и география, изчезнаха някои епизоди, появиха се нови, но, общо взето, романът се запази такъв, какъвто се роди в Задполярието й какъвто сега ще препрочетат и познаят като стар другар от задполярните вечери, онези, за които той се съчиняваше и пишеше. Авторът и неговите първи слушатели отдавна мечтаеха към тази аудитория да се присъединят и близките ни съседи — полярниците, нашите стари приятели, водачи на катери и самолети, трактористи и шофьори, ръководители и специалисти на по-късните нови строежи, нови работници строители, всички онези, които и сега, след нас, слушат фъртуната, проправят път през тайгата, разбиват скалите с амонал, закачат телефонните жици по стълбовете на новопрокарани горски просеки и с изстрели пропъждат мечките от складовете с хранителните запаси.

На вас, драги другари, а също така и на вас, млади читатели, които още се подготвяте за тези специалности, авторът с цялата си душа посвещава настоящата книга. Понеже знаеше от самите вас пожеланията ви и напълно споделяше литературните ви вкусове, авторът се постара да отстрани от своя разказ онзи елемент, който е несъвместим с прекрасния трудов живот и с веселите часове на вашия трудов отдих. Този елемент е книжната скука, която пораждат някои твърде гладко зализани и досадно нравоучителни съчинения. В този роман сигурно ще се намери какво да се критикува, но авторът се надява, че скуката не ще ви измъчва при четенето му, както не досаждаше и на онези, които го знаеха в първоначалния му „тайгински“ вариант — трите сини тома, изписани със сбит счетоводителски почерк…

Авторът горещо приветствува новия си читател и с нетърпение ще очаква взискателното му слово. Но на онези, които още си спомнят за огньовете отвъд полярния кръг, особено силно стиска ръцете в кожени ръкавици и пак им казва, както неведнъж им го е казвал: „Ето ни пак заедно, приятели! Сторете край огъня място за вашия романист.“