Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (11)

2

Мисис Бингъл събра в един вързоп току-що изгладеното бельо на своя стар клиент Ендрю Лоусън; след като сложи катинара на вратата, тя се отправи към пристанището, за неговата къщичка.

Пред къщата забеляза една каляска. Мистър Лоусън посрещаше нов наемател. Пристигнал бе вероятно отдалеч. Пътникът беше облечен с необикновен кожен костюм, украсен с ресни и индийско везмо. Багажът му се състоеше от един голям черен куфар. Перачката почака до вратата, докато мине суматохата в къщи. Когато празният кеб си замина, мисис Бингъл почука на прозореца. Отначало в стаята залая пуделът, след това се отвори задната врата. Слугата на хазаина надзърна в двора.

— Мистър Лоусън е зает — каза той. — Седнете, мисис Бингъл, и разкажете какво ново се чува из града.

— Ох, Грегъри, няма да повярвате какви чудни неща станаха днес пред очите ми! Вие знаете, че преди няколко дни аз също взех наемател, много спокоен самотен човек, пристигнал току-що…

Бентът на мълчанието, твърде дълго задържащ стихията на женското красноречие, най-сетне се разкъса и първата жертва на рукналия поток се оказа Грегъри. Мисис Бингъл разказваше вдъхновено. Лицето й почервеня, а в очите й пламнаха искри. Тя не разказваше, тя просто изобразяваше с лицето си всичко, на което беше станала свидетелка в стаята на своя наемател…

В съседното помещение мистър Лоусън разговаряше с новия наемател. Като чу гласа на мисис Бингъл, Лоусън прекъсна разговора и напусна стаята на новодошлия, за да се разплати с перачката. Пътникът отдавна вече се вслушваше в художественото повествование зад стената. След излизането на Лоусън, той прекрачи в кухнята, където ораторствуваше перачката. В този миг мисис Бингъл изобразяваше с помощта на вързопа и със стола как нейният наемател, преобразен в латернаджия, напуска квартирата с малкия Томас.

Новият наемател на Лоусън се осведоми дали мисис Бингъл не е перачка и прибави, че има голяма нужда от такъв род услуги. Мисис Бингъл направи нещо като реверанс и новодошлият я покани в стаята си. Той й предаде няколко смени превъзходно холандско бельо, които измъкна от черния куфар, и предварително й заплати тъй щедро, че перачката се разля в благодарности. Новодошлият й направи комплимент за фините маниери и изказа предположение, че мисис е изпаднала в сегашното си скромно положение без съмнение само по силата на неочаквани жизнени несгоди.

Разбира се, след четвърт час новопристигналият вече беше посветен в биографията на мистър Джон Бингъл и на съпругата му по-подробно, отколкото в работите на най-близките си роднини. Смъртта на майстора, намесата на лейди Емили Райланд в съдбата на вдовицата и нейните деца, коледната трапеза у мистър Томпсън и накрай всичко случило се през последната нощ беше изложено на пътника също тъй вдъхновено, както и на предишния слушател. Когато разказът стигна до момента как нейният наемател мистър Ханслоу се завърнал през нощта с елегантна камизола, очите на новодошлия приеха сънно и безучастно изражение. Украсявайки повествованието си с все по-ярки подробности, мисис Бингъл предаде впечатленията си от предутринното посещение на мрачния старец, който излязъл от квартирата с друго облекло и оставил в стаята на квартиранта не само избелялата си куртка, но дори и част от своите коси. Накрай бъбривата особа разказа на уморения си слушател за необикновената трансформация на самия мистър Ханслоу, отначало в красавец пред огледалото, а след това в стар латернаджия.

— Забравих да кажа още, че мистър Ханслоу за първи път свали пред огледалото ръкавицата от лявата си ръка и аз видях неговата длан на ръката липсва един пръст, а в ръкавицата този пръст е просто натъпкан с памук!

— А къде отведе той вашето момче? — запита пътникът със сънлив глас.

— Това не знам, сър.

Главата на новодошлия започна да се скланя на гърдите. Той погледна събеседницата си е помътнял поглед.

— Извинете, мисис Бингъл — каза той, — вие ми доставихте голямо удоволствие с вашия разказ, но аз се чувствувам много изморен. На драго сърце ще ви изслушам пак, когато донесете бельото. Довиждане!

Когато влезе при наемателя си, мистър Лоусън го завари вече да спи в креслото. Сърдейки се на женската бъбривост, която беше изморила госта повече, отколкото морското пътешествие, старецът затвори вратата.

В това време Грегъри бе успял да заключи вратата след перачката. Клепките на наемателя леко се отпориха. Той погледна през прозореца и почака. Докато фигурата на мисис Бингъл съвсем се скри от погледа му. Тогава стана и извика хазаина.

— Колко неприятно! — възкликна той. — Тази бъбрива жена така ме улиса с приказките си, че забравих да й дам още една смяна бельо! Излизам сега по работа и ще използувам случая да й занеса вързопа. Далеч ли живее оттук?

— На Чарджънт стрийт, срещу Дома за обществено подпомагане, в долния етаж. Съвсем наблизо е. Разрешете да запиша името ви в книгата на наемателите, сър.

Наемателят му подаде морската си диплома. „Джоузеф Лорн“ — прочете хазаинът. Това име му беше съвсем непознато.

3

Когато излизаше от пътната вратичка, Джоузеф Лорн погледна часовника си. Беше шест часът. Точно в шест Норуард и капитан Блекууд го очакваха в кантората на Томпсън. Морякът извика един кеб и скоро се намери пред вратата на „Утробата на кита“. Разговорът с Крейг в задния двор на кръчмата отне на Лорн само няколко минути и кебът със своя пътник продължи пътя си по слабо осветените улици.

Не измина и половин час, когато в двора на Дома за обществено подпомагане крадешком се промъкна един човек с карабина. Той избра пролука в стобора, която гледаше точно срещу един от прозорците на отсрещната къща, пъхна цевта на карабината в пролуката и постави приклада на подпора от две тояги. Стрелецът загърна полите на плаща си и замръзна неподвижно в засада. Същевременно друг един човек тихо влезе през входа за къщата на мисис Бингъл, скри се зад вратата на избата, в един тъмен ъгъл под стълбата, и измъкна из ножницата си кинжал. Едва бяха завършени тези приготовления, други двама агенти потропаха на вратата на жилището. Като разбраха от хазайката, че мистър Ханслоу не е в къщи, те безцеремонно я тикнаха в неговата стая; там под заплахата на дулата на пищовите те предложиха на вдовицата да не дава на наемателя никакъв знак и спокойно да му отвори вратата, щом се върне в къщи.

— Вашият наемател е държавен престъпник, а ние сме представители на полицията — каза й по-възрастният от двамата гости, мъж с рижи мустаци и с ниско нахлупена шапка. — Само ако ни помогнете да го заловим, ще можете да смекчите собствената си вина като съучастница на Роджърс — Ханслоу.

Мисис Бингъл извика и едва не припадна.

— Да не сте посмели да припадате! — предупреди я същият агент. — Вие трябва да го пуснете в къщата и да затворите вратата. Останалото предоставете на нас.

Като се убеди, че вдовицата е вече полумъртва от страх, непознатият с нахлупената шапка се обърна към своя спътник:

— Помнете, Франк, че нашата задача е да предадем на полковник Хауерстън само трупа на този Ханслоу. Безкракият предупреди, че в никакъв случай този човек не бива да попада в ръцете на властите жив.

— Не се безпокойте, мистър Линс — отговори другарят му с рижите мустаци.

4

— Капитан Доналд Блекууд, благоволете да подпишете контракта. И тъй, от днес нататък вие не сте вече старши офицер на фрегатата „Кръстоносец“, а капитан на капьора „Окриленият“. Позволете ми да ви поздравя и пожелая…

— Не съм ли закъснял, господа? Сега навярно е точно шест часът.

— Седнете, мистър Джоузеф Лорн… Сега е тъкмо ваш ред да подпишете… Благодаря ви, джентълмени, и ви пожелавам успехи!

Старият мистър Томпсън сложи настрана документите, подписани от офицерите на „Окриленият“.

— Запознайте се с първия си помощник, капитан Блекууд — каза Норуард, управителят на компанията. — Мистър Джоузеф Лорн едва тази сутрин пристигна от Америка — вече е отново на кораба! Такъв е животът на моряка. Тази нощ ние с капитан Блекууд ще заминем за един месец в Лондон, за да получим в адмиралтейството капьорски диплом за „Окриленият“ и да ликвидираме с работите на мистър Блекууд на „Кръстоносец“. В пощенската карета вече са ангажирани две места; довечера ще ви очаквам, мистър Блекууд, в странноприемницата „Бялата мечка“. А вие, мистър Джоузеф Лорн, ще трябва да следите всичко онова, което става в доковете, докато корабът не напусне кея. Тези дни моряците от „Окриленият“ охраняваха доковете и предотвратиха един доста подозрителен опит за подпалване на корабостроителницата. Бунтът в Бълтън зрееше отдавна, но досега с помощта на хората на мистър Крейг ние успявахме навреме да разкриваме плановете на работниците да създадат комитет и разрушат цеховете, както неведнъж са правили това въстаналите тъкачи в Спитфилд. Новите машини предизвикват техния гняв, защото сега в цеховете ние оставяме опитни мъже майстори два-три пъти по-малко от по-рано, като ги заменяме с жени и деца. Това е изгодно и ни помага по-лесно да се избавим от недоволници и размирници. Но сред бунтовниците отскоро се е появил опитен водач, който научи нашите занаятчии на правилни тайни действия или, както се казва, на конспирация. Та ето, докато бунтът на бълтънските работници още тлее под пепелта на първия разгром и докато още не е уловен водачът на лудитите Елиът Меджерсън, вие не бива да дремете, мистър Джоузеф Лорн! Довиждане, мистър Томпсън!

Моряците и управителят излязоха от кабинета. Кантората се опразни. Мистър Томпсън бе отпратил вече всичките си клеркове освен един във вестибюла, но в общата зала моряците забелязаха доста странна група, която чакаше пред вратата на кабинета: едно момченце на пейката хранеше с орехи малка маймунка, облечена с куртка, а стар латернаджия дремеше, опрян на облегалото на пейката. Латерната стоеше до него и старецът я придържаше с лявата си ръка. На нея липсваше безименният пръст…

Лорн вървеше последен. Когато видя латернаджията, той рязко се спря от изненада и скитникът музикант вдигна очи към него. Двата погледа се пресякоха, смъртна омраза пламна и в двата… Преди още Лорн да се е опомнил, латернаджията с едно движение скочи от мястото си и отвори вратата на кабинета, откъдето току-що бяха излезли офицерите. Когато се намери зад вратата, той силно я блъсна, обърна два пъти ключа в бравата и сложи куката.

С котешки скок латернаджията се озова в дъното на кабинета, където Уилям Томпсън, застанал на колене пред шкафа, подреждаше на полицата подписаните контракти. По вратата вече се сипеха яростни удари. Джоузеф Лорн с всички сили я налягаше отвън.

Норуард и Блекууд дори не забелязаха, че Лорн е изостанал. Те не обърнаха внимание на отсъствието му и когато седнаха в екипажа. Под прозорците на адвоката вече зачаткаха подкови и по снега заскърцаха железните шини. Вратата на кабинета се тресеше от тласъци и удари.

— Боже мой, вие ли сте, мистър Роджърс! — прошепна изплашеният адвокат, когато непознатият, така неочаквано втурнал се в кабинета му, свали наметалото и шапката си.

— Тихо, мистър Томпсън! Ще ви оставя едно пакетче за лейди Емили Райланд. Никому не го показвайте, чувате ли? В него има писмо и една скъпоценност за четири хиляди гвинеи… Навярно мисис Бингъл се е разбъбрила и ме е издала… За пакета мълчете, за да не забележи нищо Джузепе Лорано!

Ударите по вратата ставаха все по-оглушителни. От приемната изтича клеркът и започна да помага на моряка. Двамината най-сетне успяха да изкъртят масивната врата.

Мистър Томпсън гледаше слисан отворения прозорец на кабинета си. Студен зимен въздух нахлуваше в стаята.

Джоузеф Лорн се спусна към прозореца и погледна от височината на втория етаж. Долу той видя пресни следи от конски подкови и колела, а в дъното на улицата тъмната фигура на бягащ човек, който в същата минута зави зад ъгъла.

Морякът отскочи от прозореца и се спусна назад, в общата стая, където зад преградата още седеше бледото изплашено хлапе. То беше изпуснало верижката от нашийника на маймуната и зверчето, свило се на облегалото на пейката, с любопитство разглеждаше обстановката на канцеларията. Джоузеф Лорн хвана момчето за ръка, за да го подложи на разпит. В същия миг маймуната, сякаш и на нея се бе предало обхваналото хората вълнение, направи огромен скок и се намери върху шкафа, под който Томас Бингъл се мъчеше да се освободи от ръцете на моряка.

Мистър Уилям Томпсън се втурна в канцеларията в момента, когато от шкафа право върху Лорн се стовари прашният гипсов бюст на Цицерон. Като бутна бюста, който се пръсна на парчета, маймуната скочи на полилея, увисна на една ръка и започна да се люлее силно. Тя се държеше за обръча на полилея и се оглеждаше къде да скочи след това.

Ударен в рамото, Джоузеф Лорн изпусна от ръцете си момчето, грабна яростно едно голямо парче гипс от счупения бюст и го запрати в маймуната. Снарядът попадна не в животното, а в разлюления полилей. Звънна счупеният абажур, запаленото масло се разля по масата. Сукното и папките върху масата задимяха. Маймуната се прехвърли на една полица. В стаята стана тъмно, но Микси грабна от полицата някакви документи и ги захвърли в горящата на масата течност. Книжата избухнаха с ярък пламък и като факел осветиха мятащите се из стаята хора. Мистър Томпсън, клеркът и Джоузеф Лорн се спуснаха да гасят огъня. Те успяха да потушат пламъка, като хвърлиха върху него килима и откъснатите завеси. В тази суматоха Томас Бингъл грабна най-сетне верижката на зверчето и стремително изтича с него на улицата.

Когато се довлече в къщи, леля Поли, тяхната съседка, му отвори вратата. Момчето не можа да познае стаята на наемателя. Всички вещи бяха преровени, бельото, изхвърлено от скрина, се валяше на пода, а самата мисис Бингъл стоеше сред тоя хаос, притиснала ръце о брадата си и загледана неподвижно в една точка. Щом видя маймуната в ръцете на момчето, тя завика с див глас, размаха ръце, сякаш се защищаваше от привидение, и като сноп се строполи върху купчината вехтории, разхвърляни по пода.

Късно вечерта старият бълтънски банкер мистър Самюел Ленди се затвори в подземието на своята банка, където в прохладния здрач се възправяха шест тежки като слонове металически шкафа. При светлината на свещите мистър Ленди още веднъж преброи заедно с касиера на банката златото и банкнотите, изсипани из двете кожени торби.

— Точно десет хиляди фунта в злато и банкноти за четиринадесет хиляди — каза касиерът. — Всички ли ще се минат по текущата сметка на мистър Райланд?

— Не, по негово нареждане пет процента от тази сума се зачисляват на сметката на мистър Джоузеф Лорн — отговори собственикът. — Този влог е един от първите резултати на експедицията на „Орион“. О, презокеанските експедиции на Райланд, по всичко изглежда, обещават много нещо занапред!

Мистър Ленди пресметна нещо в своя бележник, въздъхна и след като хлопна вратата на паричния шкаф, отиде да почива.

Шотландският клерк мистър Арчибалд Стейбълд за кратко време успя да дотегне на цялата прислуга на „Бялата мечка“. Наемателят беше навъсен, не се отличаваше с особена щедрост и постоянно изявяваше желание „да напусне този вертеп на порока“. Две денонощия той остана сам, затворил се в тясната си стая, не прие никакви гости и не направи посещение никому. Само веднъж този мрачен квартирант заповяда на кръчмарския слуга да извика от улицата и доведе в стаята някакъв юноша, когото беше забелязал от прозореца си. Старият клерк бързо наметна коженото си наметало и напусна странноприемницата заедно с юношата.

Съпровождан от младия си спътник, на когото човек можеше да даде петнадесет години, мистър Стейбълд се отправи към пристанището. От тесните улички на края на града те навлязоха в предградието, прекосиха едно празно място, покрито със сняг и боклук, и се спуснаха по стръмна пътечка до самото море, където прибоят търкаляше валчести камъни.

С привична предпазливост старецът се огледа настрани и прегърна юношата през рамо:

— Тук само бог ни слуша, сине мой! Радвам се, че съдбата те доведе под моя прозорец и че пак мога да поговоря с теб.

— Аз не бива да се отлъчвам за дълго време, учителю; изпратен съм от кантората в града за покупки и трябва по-скоро да занеса на джентълмените техните поръчки… Но аз, разбира се, също много се радвам, че пак ви виждам, мистър Меджерсън…

— Тс-с-с! Сега аз имам друго име.

— Мога ли да ви бъда с нещо полезен, на вас и… на делото на свободата? — добави юношата, като се червеше и смущаваше.

— О, мой Джордж, в нашата борба всяка помощ е важна! Ако съберем всичките си слаби усилия и ги обединим, ние можем планина да повдигнем… Прочете ли книгите, които ти дадох?

— Да, учителю мой, прочетох ги и добре ги скрих. Никой не ги е виждал у мен.

— Разумно си постъпил, защото тези книги са забранени. Те учат на справедлив живот и любов към ближния, в ръцете на борците за правда те са кама, която ще пробие ризницата на злото! Когато пораснеш, Джордж, трябва да вземеш в ръката си тази кама, защото твоят разум е ясен и душата ти — чиста. Ти си син на трудови хора, не е ли тъй?

— Да, баща ми беше премазан във фабриката, а ние с брат ми Том чезнехме в корабостроителницата, докато не ни помогнаха добри хора… Учителю, аз много искам по-скоро да вляза във вашето братство.

— Сине мой, ти си още много млад, за да поемеш върху себе си толкова тежка клетва. Но след време, когато докажеш на дело готовността си да се жертвуваш заради равенството между всички хора, ти ще станеш не само член на братството, но може би и негов водител, като заместиш онзи, чийто час ще удари!

— Изпитайте ме, учителю!

— Още сега ще ти възложа нещо: намери ми в града малка квартира, по-близо до предградието, където живеят работниците от корабостроителницата и манифактурите.

— Ще го изпълня с радост. А на мене ще позволите ли да идвам при вас?

— Да, сине мой, там ние често ще се виждаме.

— Но това е твърде леко поръчение! Поверете ми нещо по-трудно, по-опасно.

— Сине мой, ако искаш да знаеш, опасно е дори да говориш с мен, опасно е да стоиш до мен тук, край тия шумни вълни. Но аз имам за тебе и още едно, истинско, трудно поръчение. В борбата за правда и свобода то не е маловажно.

— В борбата за правда и свобода!… Мисля, ще мога да умра за това!

— Животът е висш божи дар и трябва да се отдава по-скъпо. Не гибел, а победа — тази е нашата цел… Та ето, възлагам ти: бавно, настойчиво, търпеливо събирай всичко, което успееш да узнаеш за… най-злия враг на бълтънските труженици, за собственика на „Северобританската търговска компания“. Окръжава го някаква важна тайна. Братството трябва да проникне в нея, за да се бори успешно с този слуга на дявола. Името на този човек е…

— Знам. Това е виконт Ченсфилд!

5

Полковник Хауерстън сложи настрана томчето на Стърн, натъпка лулата си и пусна колелце дим в ъгъла на стаята.

В странноприемницата „Бялата мечка“ беше се възцарила тишина. Нощният пощенски дилижанс, след като изсвири с тръбата под прозореца на полковника, продължи пътя си и навярно вече се клатушкаше по заснеженото шосе. Затихнаха и стъпките на слугите в коридора; от долния етаж вече не се чуваше тракането на съдове и само неспокойният съсед на полковника, заемащ малката стая редом с просторните покои на Хауерстън, все още нещо си мърмореше и се суетеше отвъд стената. Този мърморещ клерк от някаква си шотландска фирма се караше на слугата и проклинаше морския офицер, който бе заел с управителя на „Северобританската компания“ последните две свободни места в дилижанса.

— Нито ден повече няма да остана във вашия вертеп! — негодуваше старецът. — Незабавно ще напусна това разблудно място, където собственикът безбожник нарочно прави така, че наемателят да не може навреме да замине! Нека да не си въобразява, че след като ме е задържал още едно денонощие, ще изтръгне от мене пари за престоя!

— Хелоу, мистър Стейбълд! — извика полковникът, комуто омръзна кавгата зад стената. — Какво ви е хвърлило в такова негодувание? Наминете при мен и охладете злобата си с глътка хубав херес!

Стейбълд, с дългополо кожено наметало, влезе в стаята на полковника, като продължаваше да излива недоволството си. Домакинът го покани да седне на масата и сложи чаша пред него. На чашка между двамата наематели се завърза разговор и негодуванието на стария клерк поулегна. Той сухо поблагодари на полковника и се прибра в стаята си, като се отказа, по приятелския съвет на Хауерстън, от намерението си да напусне странноприемницата.

Полковникът вече се готвеше да се разсъблече и да загаси свещта, когато слугата му подаде писмо, току-що донесено от пратеник на Уудро Крейг.

Хауерстън прочете набързо листа, наметна халата вместо съблечения вече мундир и се спусна на първия етаж, където квартируваха съпровождащите го офицери. Един от тях, капитан Бред, полковникът завари да пише доклад до министъра. Офицерът вдигна към началника си уморени очи и уловил скрито тържество и радост по лицето на Хауерстън, запита:

— Да не са получени нови вести за Меджерсън, господин полковник?

— Ненапразно обърнах внимание върху моя съсед! — отговори полковникът. — Току-що получих подробности по разпита на тази глупачка Бингъл. Нейният наемател Ханслоу, агент на Меджерсън, засега се е измъкнал. Но още вчера сутринта същият този Ханслоу помогнал на Меджерсън да измени външността си и да се превърне в шотландски клерк. Та ето: моят съсед и приятел шотландският клерк Арчибалд Стейбълд е именно вождът на лудитите Елиът Меджерсън! Незабавно наредете най-строго да бъде следен, с един удар ще заловим цялата му шайка!

Рано сутринта на следния ден от портата на бълтънската корабостроителница бързо излезе един юноша на около петнадесет години с чиста куртка и синя сукнена баретка с тока. Пазачът, който го пропусна, проследи с усмивка момчето — толкова непосредствено беше отразена на лицето му радостта от свободата и възможността да прекара неделния ден у дома си.

Недалеч от вратата един уличен продавач, предлагащ на минувачите банички и кифли, подвикна на юношата:

— Къде бързате така, млади човече? Няма ли да си купите нещо за закуска? Никъде няма да намерите по-добра и по-прясна стока от моята!

Момчето килна баретката си на тила, при което златистите му къдрици се пръснаха по раменете, бръкна с ръка в джоба на куртката и се спря замислен пред таблата.

— Ето тези банички струват по три пенса. Седнете тука на дънерчето и опитайте баничките. Как се казвате и какво работите в корабостроителницата?

— Казвам се Джордж Бингъл. Работя като чертожник в канцеларията.

— Познах те, Джордж, по приликата е брат ти — като сниши глас, рече продавачът. — Чуй какво ще ти кажа: у вас се случи нещастие.

Юношата трепна и баничката падна от ръцете му.

— Не се плаши, майка ти и брат ти са здрави. У тях живееше един наемател на име Ханслоу. Снощи дошла полиция, претърсила цялата къща и изплашила майка ти. Сега из целия град търсят вашия квартирант.

— А какъв е този Ханслоу?

Продавачът се наведе към ухото на момчето:

— Той е приятел на твоя брат Том и се крие от полицията, защото е… син на свободата, разбра ли?

— Ханслоу — син на свободата? Заедно с лудитите ли е?

— Позна! Ханслоу изцяло се е доверил на Том и Том иска да му помогне да избяга от Бълтън…

— Слушайте, а къде е сега Ханслоу?

— Скрил се е. Вчера ха-ха да го хванат. Търсят го и засега трябва да изчезне от Бълтън за един месец. Но той непременно ще се върне.

— А как да му се помогне?

— Помогни му тайно да се види с Том и никому не казвай за нашия разговор.

— Какво да предам на Том?

— Кажи му след четири седмици, четвъртъка в навечерието на първи март, да дойде тук, ето в тази градина зад къщичката, към единадесет-дванадесет часа вечерта. Ханслоу ще се срещне с него.

— Добре! Давам дума! Още днес ще предам това на Том и никому няма да кажа нито думица.

Беше вече неделя по пладне, когато съседът на полковник Хауерстън се размърда в стаята си. Без да бърза, мнимият мистър Стейбълд завърши своя тоалет и излезе от странноприемницата. Той вървеше бавно и четеше табелите и афишите като човек, който съвсем няма защо да бърза. В ръцете си държеше последния брой на „Монитор“. От пресечката на улиците Свети Яков и Гарденрод започваше малко булевардче. Меджерсън седна на една пейка и разгърна вестника. Той видя, че човекът със сиво наметало, който беше вървял след него още от странноприемницата по другата страна на улицата, се обърна и започна да гледа нещо в един прозорец.

„Шотландският клерк“ тръгна надолу по булеварда, като ускори крачките си. Сивото наметало също по-бързо се замярка сред тълпата. Неочаквано старецът свърна в един познат нему проходен двор, излезе на Гарденрод и като се убеди, че е измамил наблюдателя, се приближи до стълба за афиши, направен във формата на гъба с конусообразна шапчица. Той го заобиколи и намери афиша на местния цирк. В левия горен ъгъл на този афиш със син молив бяха изписани няколко знаци и цифри.

С тези йероглифи Фернандо известяваше на своя съратник за голямата опасност. Те означаваха, че Меджерсън е разкрит, под наблюдение е и трябва, без да губи нито час, да се спасява с бягство.

Водачът на лудитите повика кеб и с най-голямата скорост, на която беше способна файтонджийската кранта, се понесе по безлюдните улички. Той спря кабриолета пред вратата на някаква къща, пресече двора, прехвърли се през оградата и излезе на друга улица. След като се убеди съвсем, че наблюдателят е изостанал, старецът отново нае файтон и се отправи към покрайнините на града, откъдето започваше извънградското шосе. Той стигна пеша до последните къщички край брега. Пред една къща беше просната да се суши рибарска мрежа. Това беше таен знак, от който Меджерсън разбра, че тук, в последното и най-старателно укрито убежище на братята, всичко е благополучно. Това място Меджерсън пазеше за в случай на крайна опасност.

Старият рибар ирландец посрещна Меджерсън в задния двор. Мълчаливо те си стиснаха ръцете и рибарят придружи гостенина в едно малко килерче зад печката, толкова незабележимо, че дори и при най-внимателен обиск би било много трудно да се открие това скривалище.

Тук Меджерсън прегледа джобовете си и провери на място ли са парите и документите му. След като се убеди, че напускайки странноприемницата, не беше оставил в стаята нищо ценно и важно, Меджерсън се сви в своята тъмна дупка и спа до залез-слънце. Вечерта той чу гласове в къщата. Синът на хазаина, як мъжага на около двадесет и три години, беше се завърнал от града. Двамата рибари и старицата, мълчалива като своя съпруг, повикаха Меджерсън да вечеря. Капаците на прозорците бяха затворени. На простата небоядисана маса гореше свещ и бяха поставени паници с варен боб и свинско месо.

Меджерсън замоли стареца да донесе скритите припаси. Ирландецът вдигна една дъска от пода в ъгъла и извади изпод нея плосък, доста тежък сандък.

— Отнеси това в градинката край пристанището и го скрий в уговореното скривалище. Когато Ханслоу се върне, ще намери там този сандък; той ще му окаже добра услуга. Подарък от нас заради помощта. А аз ще трябва засега да се прехвърля в Ирландия, в Белфаст. Там ще ме скрият вашите „дъбови сърца“^[4].

Късно през нощта, когато над морето се спусна мъгла, от брега се откъсна една малка рибарска гемия. Под сгънатата на кърмата мрежа и най-внимателното око не би могло да различи човек. Управлявана от стария рибар и сина му, гемията се насочи към бреговете на Ирландия.

6

В навечерието на първи март, когато всички ученици от пансиона на мистър Чейзуик вече лежаха в креватите си, Томас Бингъл, завит презглава с одеялото и затаил дъх, очакваше нощната проверка. Спалнята, където спяха момчетата, се намираше на втория етаж.

В единадесет часа вечерта се раздадоха стъпки по скърцащата стълба. В спалнята влезе мисис Чейзуик, суха дългоноса особа с плоска гръд. Очилата й с тънки стоманени рамки сякаш всеки момент щяха да се хлъзнат от заостреното връхче на носа. В ръката си държеше свещ с книжен абажур. Тя мина по пътеката между осемнадесетте кревата, докосна две-три свити под одеялата фигури, постоя до вратата и се прибра в долните стаи. Там до двете класни помещения беше квартирата на мистър Чейзуик.

Едва стъпките на мисис, която внушаваше на учениците по-голям страх от самия педагог, затихнаха в дъното на къщата, Томас Бингъл бързо навлече под одеялото дрехите си.

Момчето се промъкна по вълнени чорапи, с обувки в ръка по скърцащите стъпала на стълбата и разклатените подови дъски на долния коридор.

Долу Томас клекна пред вратата на килерчето, където се пазеха горните дрехи на учениците. Той пъхна в ключалката малка кукичка, свита от желязна тел, и с този инструмент отвори вратата. Намери куртката си, подплатена с памук, и като нахлупи шапката си с пристегнати наушници, дойде до вратата за кухнята. Томас можеше да излезе навън само през стаята на мисис Чейзуик или през кухнята. В тесния кухненски килер спеше готвачката, а до изхода при задната вратичка живееше в отделна пристройка пазачът.

Момчето премина тъмната кухня на пръсти и напипа в коридора резето на вратата. Вратата скръцна и Томас Бингъл се намери на двора. Часовникът на катедралата отзвъня в далечината на два пъти своята мелодия, след това камбаната удари веднъж: отбеляза единадесет и половина. На двора момчето се обу. Озъртайки се към прозорчето на пазача, то изскочи от вратичката и бегом се спусна през задните дворове и криволичещите улички към корабостроителницата.

В доковете беше тъмно, но покрай дългия стобор, на отдалечените един от друг стълбове, горяха фенери, които осветяваха горния край на дъсчената ограда с набучени железни шипове. По ъглите на стобора стояха часови. Край вратата се разхождаше пазач. Патрул от четирима войници със старинни алебарди излезе от вратата и се отправи на обиколка, като осветяваше топящия се сняг с ръчен фенер, защитен от вятъра с тенекиено щитче.

В тъмната градинка на една от най-близките до корабостроителницата къщи Матю Ханслоу очакваше своя приятел.

— Ти дойде, Том! Юнак! Бях почнал да се безпокоя… Днес ти ми трябваш по една важна работа!

— Какво трябва да направя, дядо Матю?

— Не бързай. Ще почакаме, докато патрулните се върнат от обиколката. Сега ще ти обясня нашата задача… Я ми кажи, ти добре ли познаваш това място?

— Как да не го познавам! Зад този стобор са доковете на мистър Патерсън… Ето я там стряхата на ковачницата, редом с нея — каците със смола, по-нататък — склада с инструментите, а зад него платформите, върху които са поставени корабите ч.

— Том, а знаеш ли за кого Патерсън строи тези кораби?

— За сър Фредрик Райланд… Той е главният клиент. Джордж казва, че с корабите ще пренасят роби в Америка.

— Да, тези кораби ще донесат много зло на света… Те са нужни на Патерсън и Райланд за пиратство, за търговия с живи човешки души… Фредрик Райланд, ченсфилдският паяк, е моят най-зъл враг, но той е враг и на всички обикновени добри хора… Ти по-добре от мене знаеш, Том, колко от тях са загинали в тази корабостроителница! Помниш ли клетия Майк, когото смазаха, когато спускаха „Окриленият“? А колко сакати като безпръстия Паткинс изхвърли на улицата мистър Патерсън! Колко бедни дечица като теб страдат в тази проклета корабостроителница!… Том, аз имам намерение да я запаля, да я запаля и всичко да отиде по дяволите, както „Бълтънската манифактура“!… Искаш ли да ми помогнеш?

— Да!

— Виждаш ли този сандък? Доста е тежък. В него има часовников механизъм със зъбчат затвор^[5] и… мощен заряд. Трябва да се промъкнеш в корабостроителницата и да скриеш нашия армаган под дъното на кораба, който се строи в средния док. До него ще сложиш ето тази бутилка… След това прикриваш сандъка и бутилката с талаш и стърготини, мушкаш под тях ръката си и завърташ ей това лостче на сандъка. Ако там започне да трака като часовник, бягай по-скоро тук, при мен. Ако не затрака, заклати сандъка, само че леко… Кажи ми, в училището никой ли не те забеляза, когато излезе?

— Не, никой.

— Ще успееш ли да се върнеш незабелязано?

— Ще се опитам.

— Юначага си ти, Том! Сега още нещо: знаеш ли кораба „Окриленият“?

— Знам го. Сега той стои на кея до самата корабостроителница… Само че… на него е вече екипажът.

Да, от него именно да се пазиш. Внимавай да не те забележат от този кораб… Ето патрулът се връща, време е вече!… Тук съм извадил една дъска от стобора, промъкни се през дупката. Аз ще ти подам сандъчето и ще те чакам тук. През цепнатината ще те наблюдавам. Когато тръгнеш обратно, дръж посока към ей този фенер, дупката в стобора е малко по-надясно от него. Гледай да не попаднеш в нечии лапи… А пък ако те хванат… ще те освободя! Само че… не си забравил адреса на сина на Бернардито, нали?

— Не, не съм го забравил. Подайте сандъчето, дядо Матю…

Момчето се промъкна през отвора, направен в стобора. Фернандо му подаде сандъчето и пъшкайки, Том го понесе в тъмнината натам, където върху фона на сивото нощно небе слабо се очертаваха силуетите на крановете и на строящите се кораби. С ухо към цепнатината на стобора, испанецът не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра в голите клони на градината. Някъде откъм кея, вероятно от борда на „Окриленият“, се раздаде звънът на корабна камбана и часовникът на катедралата сякаш в отговор удари полунощ.

Фернандо стоеше край стобора, притиснат към стълба. Най-близкият фенер се люшкаше на петдесетина крачки и сянката на стълба прикриваше фигурата на испанеца. След като обходи корабостроителницата, патрулът отново се върна при вратата. Войниците отидоха да се посгреят в караулната. Някъде лаеше куче. Минутите течаха мъчително бавно. Цареше тишина и редкият далечен кучешки лай не нарушаваше, а като че ли подчертаваше тази пълна нощна тишина.

Внезапно в мрака, там, където над кея се издигаха мачтите на „Окриленият“, се раздаде вик. Фернандо се мъчеше през пролуката да различи нещо в тъмнината. С кинжала си се опита да разтвори дъските, но здравото дърво не се поддаваше. Светлина от фенери се замярка сред високите платформи с кораби. Дочу се тропот от подковани ботуши. Испанецът опря коляно в гредата, хвана се за шиповете на стобора, издигна се на ръце и погледна през оградата. Той видя момчето, което презглава тичаше към стобора. Но малкият се беше объркал в тъмнината и бързаше, препъвайки се, право срещу фенера!

След момчето тичаше тежко един моряк с широкопола шапка и индийска куртка; той държеше в ръката си дълга карабина. Преследвачът беше още далеч от момчета, което обаче се защура пред стобора и не можеше да намери спасителната дупка.

Фернандо се колеба само миг. С един скок той се намери долу, до стобора на отвъдната страна. Момчето се сепна, но като позна испанеца, се спусна към него. Фернандо успя да вдигне момчето; прехвърли го през горния край на дъските и Томас Бингъл, прескачайки през острите шипове, зашеметен се търколи в градинката и хукна стремглаво през задните дворове.

Спасителят му стреля с пищова си срещу наближаващия враг. Преследвачът клекна на едно коляно и вдигна карабината, докато испанецът, хванал се за железните шипове, се напрегна да ги прескочи. В същия миг в дъното на корабостроителницата нещо избумтя и по цялата околност се разнесе глух тътен. Червен сноп се издигна към небесата и десетки огнени змии се загърчиха в тъмната нощ, озарявайки я с взривове, искри и настървени огнени езици. Силният вятър подхвана летящите искри.

Първомартенската зора още не бе се сипнала над Бълтън, когато лондонският дилижанс наближи града. Норуард дръпна перденцето от прозореца на каретата и втренчено се взря в мрака, където вляво от пътя тъмнееха заснежените дървета и постройки на Ченсфилд. Останалите пасажери на дилижанса мирно похъркваха на друсащите се седалки.

Внезапно тревожният вик на кочияша разбуди всички пасажери.

— Бълтън пак има пожар! Гори или в пристанището или някъде наблизо до пристанището!

— Карайте бързо! — свирепо проговори Норуард, втренчен в неподвижното зарево, обхванало половината от хоризонта.

Тежката карета се понесе по-бързо. Кочияшът всяка минута стоварваше камшика си по конските гърбове и скоро под железните шини на дилижанса затропаха камъните на бълтънските калдъръми.

Норуард и Блекууд, предчувствувайки страшното бедствие, изскочиха от каретата, щом видяха първия файтонджийски кеб.

— На пристанището! — никна Норуард. Развиделяваше се вече, когато мокрият кон, раздувайки тежко хълбоци, докара в тръс кеба до пристанището. Пламъците на гигантския пожар, който вилнееше близо до пристанищните постройки, бяха превърнали нощта в червен, страховит ден. В морето трептяха отблясъците на огъня.

— Корабостроителницата на Патерсън! О, дявол да го вземе! Към корабостроителницата!

Но се оказа невъзможно да се приближат до нея.

Край вратата се бе струпала гъста тълпа зяпачи, с мъка задържана от верига полицаи. Двамата пристигнали скочиха от екипажа и се спуснаха към вратата. Полицаите отстъпиха и Норуард и Блекууд се втурнаха в двора. Огнена буря бушуваше над корабостроителницата. Горяха платформите. Водните струи на пожарните помпи достигаха не по-високо от половината на огнените вихри и изригвания.

Шепа хора се тълпяха встрани, край стобора. Под самия стобор лежеше, широко разперил ръце, един човек с пронизана глава. Над него, опрян на карабината, се бе навел Джоузеф Лорн, без шапка, с обгорели дрехи. Главата му бе омотана с окървавен парцал.

Когато Норуард се приближи до тази група, той ясно различи в червения отблясък на пожара, че на лявата ръка на убития липсва безименният пръст. Трупът лежеше по очи, полегато подстриганите бакенбарди се къдреха край слепоочията.

Норуард обгърна с поглед корабостроителницата. Зад огнения вихър не можеха да се видят нито кеят, нито брегът. От нетърпимата жега дъхът спираше и очите сълзяха. Вятърът измиташе в морето облаци искри, които гаснеха в оловните води.

— Корабът? — задъхвайки се, запита Норуард, като докосна Лорн по рамото.

Вместо отговор Лорн показа с ръка към морето. Норуард и Блекууд погледнаха натам, но не можаха да видят нищо друго освен бушуващия пламък.

В следния миг рязък порив на вятъра отхвърли стената от червен дим настрана: далеч на хоризонта и тримата видяха силуета на кораб, озарен от отблясъците на пожара.

Норуард въздъхна, направи няколко крачки встрани и безсилно се повали в ръцете на грижливо подхваналия го моряк.

Два часа по-късно, когато корабостроителницата на Патерсън представляваше само една огромна камара от тлеещи въглени, на „Окриленият“ очакваха пристигането на капитана и на помощника му Джоузеф Лорн. Лодката им се люлееше върху кротките вълни край стената на кея в пристанището. Блекууд и Джоузеф Лорн стиснаха ръка на Норуард и седнаха в лодката.

Норуард гледаше мълчаливо след тях, докато лодката не се скри зад корпуса на кораба. От далечния рейд долетя шум от изтегляни котвени вериги. Над гротмачтата се издигна вимпелът.

Корабът оживя, направи завой и платната като листа на бели цветове едно след друго започнаха да се разгъват по реите. Накрай, осветена от първите лъчи на слънцето, бялата грамада на кораба, напускайки своята догаряща люлка, потегли срещу неизвестната и невярна съдба.