Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (23)

1

Един човек крачеше из затворническата килия.

Четири стъпки надлъж, три стъпки на ширина. Прозорецът в полукръглата предна стена е на височина три и половина ярда: дори на пръсти не можеш да стигнеш с ръка перваза. Но след обяда слънчевият лъч падаше върху прозоречната решетка проникваше в килията и осветяваше каменните плочи на пода. Колкото по-ниско слизаше слънцето, толкова по-високо се плъзгаше по стената златният лъч. Привечер той ставаше червен и угасваше върху полукръга на сводестия таван, точно над вратата. Вратата беше желязна, с малко прозорче и кръгла „шпионка“, затулена отвън с мъничко медно капаче. Килия номер четиринадесет се намираше в югозападната кула на бълтънската тъмнична крепост. Старата крепост се извишаваше на стръмен хълм, северно от градските предградия, сред също такива сиви като стените на затвора крайбрежни скали на Келсекс.

Нощем шумът от реката се усилваше. Сякаш вълните се пенеха под самите основи на кулата. Чуваше се как на дъното скриптят и се търкалят камъни — отломки от крайбрежните канари. Камъни… Ето вече години наред каторжниците раздробяват тези скали и с ръчни колички пренасят чакъла и валчестия паважен камък нагоре по тесни дъски, насилват ги на купчини и израстващите предградия на Бълтън се украсяват с нови настлани улици…

Но затворникът от четиринадесета килия не участвуваше в тези работи. Той не беше напускал стените на затвора ето вече десета година. Извеждаха го два пъти в седмицата само в тъмничния двор. Два пъти в седмицата той виждаше над себе си небето и слушаше далечното бучене на океанския прибой. Разходката траеше половин час, а след това човекът отново започваше своето пътешествие из килията.

На младини той беше видял катеричка в една голяма решетеста клетка. С кръгообразни движения, разперила опашка и докосвайки с нея пречките на решетката, катеричката от сутрин до вечер се мяташе из клетката като навита: от пода — на долната пречка, после на горната под покрива, след това със скок на пода и пак на долната пречка. Човекът си спомняше за това зверче през всички тези десет години. Той самият правеше четири крачки напред, от вратата до прозореца, две крачки встрани, пет крачки към ъгъла, две крачки към вратата — цикълът започваше отново. Тринадесет крачки, тринадесет движения — минаваха седем секунди.

Тези секунди, повтаряни стотици пъти се натрупваха в часове. Безкрайните ручейчета на убитите в тъмницата часове се стичаха в еднообразните потоци на денонощията, а месеците бяха като езера застояла вода. Човекът старееше и се изменяше; реката на времето го оглаждаше, както водите на Келсекс оглаждаха камъните. Минаваше година след година, а пред него все още си оставаше безкрайният океан на тъмничните години и изглеждаше невъзможно да бъде преплаван.

Отдавна вече човекът не сънуваше сънища за волен живот. В първите години на затворничеството мисълта за свобода го довеждаше до изстъпление и всяка нощ насън той предприемаше отчаяни бягства, попадаше в познати места, отърваваше се от потеря и се събуждаше, плувнал в пот. След това все по-често и по-често започваха да му се мяркат в паметта картини от детинството, а неотдавнашното минало се отдалечаваше, обвиваше се в мъгла и ставаше неправдоподобно и чуждо като книга, прочетена без интерес.

Първите месеци на затворничеството бяха най-трудните и в това тежко време съдбата изпрати на затворника другар.

От подземието на замъка Шрусбъри беше преведен в бълтънския затвор някакъв си френски капитан в оставка. Затворът бил препълнен, затова, както обясни надзирателят Хирлемс, са го настанили в една килия с младия затворник. Когато се опознаха един друг по-отблизо, временните съседи разговаряха надълго и споделяха спомени от миналото.

Затворникът беше на половината години на своя нов другар, на когото обаче предстоеше да прекара в тъмницата само два месеца, а след това трябваше в срок от едно денонощие да напусне пределите на Англия. Французинът много се заинтересува от службата на своя другар в дома на някой си важен лорд, но младият човек при тези въпроси ставаше глух и ням и мълчеше дотогава, докато събеседникът му не си избереше друга тема на разговор. Тази недоверчивост на затворника се засили и в края на краищата се превърна в тайна, умело прикрита неприязън към французина, когато една нощ той започна да бълнува и изказа целта на своето съвсем неслучайно пребиваване в килия номер четиринадесет. Затворникът отдавна знаеше обичая на ловките тъмничари да изпращат при затворниците така наричани „квачки“ и се убеди, че в лицето на французина той си има работа именно с такъв род птица. Не беше трудно да разбере и по чия воля тя е избрала за свой полог тази килия.

С предпазливото си поведение и с някои още историйки, които беше разказал на французина уж в изблик на откровеност, младият човек навярно беше успокоил някаква високопоставена особа, защото след като изчезна капитанът в оставка, затворникът не видя в килията си други лица освен тъмничните надзиратели.

От време на време той получаваше от тях къс хартия, молив и акварелни бои, сядаше до желязната сгъваема масичка и рисуваше цветя, животни и пейзажи. Правеше и портрети на своите пазачи. Надзирателят незабавно взимаше рисунката и я даваше на своята дъщеря, а понякога я разменяше срещу тютюн или чаша бренди. В замяна на тези рисунки на затворника тайно донасяха книги. Той знаеше цели страници наизуст от „Утопия“ на Томас Мор и „Градът на слънцето“ на Томазо Кампанела^[1]…

Днес този човек по-бързо от всеки друг път крачеше из килията, с мъка задържайки вълнението си. Тъмното прозоречно стъкло отразяваше пламъка на фенера, който светеше в килията, но след един час вече далечният край на лятното небе трябваше да порозовее; наближаваше утрото на 14 юли 1789 година, а с него — краят на тъмничния срок: точно преди десет години, след полугодишно следствие, съдът беше произнесъл присъдата си. И точно десет години без четири часа затворникът беше проседял, крачил и проспал в килия номер четиринадесет.

Ще го пуснат ли, или няма да го пуснат?… Крачейки, той затваряше очи, правеше стъпка и гледаше под краката си: ако стъпалото му е покрило петното върху пода, значи ще го пуснат, ако не… Петното се оказваше само наполовина под стъпалото и затворникът зажумяваше, обръщаше се към прозореца и търсеше в небето познатата му звезда: ако звездата свети — ще го пуснат, ако е скрита от облак — пак ще продължи тъмницата… Когато на решетката кацаше врабче, затворникът замираше неподвижен: с клюнчето или с опашчицата ще застане към него птичката?… Така протичаше час след час…

Безкрайни редици от цифри терзаеха мозъка на човека. Той ту изчисляваше десетките и стотици хиляди мили, които беше извървял из килията, ту пресмяташе припечеленото, което би могъл да натрупа през това време, ту привеждаше в часове и минути тъмничния си стаж.

Най-сетне светлината на фенера избледня и стана излишна в сините лъчи на отново родения ден. Откъснат от външния свят, затворникът не знаеше, че настъпилото утро се оказа последното утро в историята на една по-страшна тъмнична крепост. В този ден мрачната парижка Бастилия сподели участта на лондонския Флит и Нюгейт^[2], разрушени от народния бунт преди девет години. Но за тези събития бълтънският затворник нищо не знаеше. Той не знаеше, че един велик народ отвъд Ламанш вече е вдигнал гордо глава, че там е пламнала революция и властта на краля става от ден на ден все по-нестабилна. Затворникът живееше в много тесен свят и единствено мечтата му за Града на слънцето, онзи светъл град без затвори и страдалци, всяка нощ разтваряше пред него трифутовите каменни стени…

По цвета на небето човекът разбра, че бълтънското слънце вече е изгряло. Затворът се събуждаше. О, колко добре беше изучил той всички негови звуци, утринните, вечерните, нощните!… Ето в края на коридора се разнесоха стъпките на надзирателя… Иззвънтя бравата във вратата на килията…

Пред майор Древърс, началник на бълтънската тъмница, стоеше, навел глава, вече немлад, изнемощял на вид човек с хубава дреха със старомодна кройка.

— Джордж Бингъл, оня същият Едуард Мойнс, ваше благородие — доложи на началника си тъмничният писар.

— А-а, който беше в номер четиринадесет! Здравейте, мистър Бингъл. Поздравявам ви: вие сте свободен. Ще ми се да се надявам, че суровият урок ще ви бъде от полза. Поведението ви може да се смята за образцово, затова аз вярвам във вашето разкаяние и поправяне. През всичките тия години едно високопоставено лице в града всеки ден проявяваше грижа за вас. Същата високопоставена особа благоволи да изрази пожелание администрацията на затвора да ви намери подходящо занятие след освобождаването ви. Молбата ви за заминаване в чужбина засега е отклонена, мистър Бингъл. Нека това не ви огорчава, защото в чужбина сега е неспокойно, а у нас вие ще бъдете назначен на добра служба. Оставяме ви в затвора на длъжност писар и портретист. Главното ви задължение ще бъде да изработвате портретите на новодошлите арестанти. Ще получавате сто и тридесет фунта годишно. Службата не е тежка. Тя ще ви даде възможност да имате и допълнителни доходи. Вие ще трябва да живеете тук, в сградата, където квартируват надзирателите. Наистина сградата също е оградена със стена, но предполагам, че това е станало за вас толкова обичайно, както за нас, не е ли тъй?

Човекът, който беше напуснал килия номер четиринадесет, мълчеше и майор Древърс, изпитателно се вглеждаше в него. Бившият затворник беше един прегърбен, преждевременно състарен мъж, с редки, наполовина побелели коси, с оголено чело и прозрачна бяла кожа, напомняща кората на онези вехнещи брезички, които растат на блатиста почва. Трудно беше да се определи неговата възраст. Угаснали очи, обкръжени със синина. Хлътнали страни. Остра, лошо подстригана брадичка с побеляла тук-там червеникава четина. Слаби, костеливи пръсти с ревматични подутини на ставите… На вид около четиридесет и седем петдесет години… Но майорът нямаше защо да гадае. Документите на Джордж Бингъл лежаха на масата. Този човек се беше родил през ноември 1758 година. Още не беше навършил тридесет и една.

— Благодаря ви, господин майор — гласът звучеше глухо, сякаш в землиста пещера. — Ясно е, че не се иска моето съгласие. Разрешава ли ми се да излизам от границите на крепостта?

— Ще постъпите благоразумно, ако се въздържите от излишни познанства и продължителни разходки. Характерът на вашите бъдещи задължения ви налага известни… ограничения.

— Аз нямам нито роднини, нито приятели. Не ще ми бъде трудно да изпълня вашето пожелание…

Джордж Бингъл отговори на ръкостискането на бъдещия си шеф и се отправи след тъмничния пазач към новата си квартира. Алебардистът и двамата караулни войници пред вратата с любопитство се загледаха подире му.

Като прекрачи тъмничните порти, Бингъл тръгна след пазача покрай каменната стена, която ограждаше сградата на канцеларията и жилищата на надзирателите. Пред една желязна вратичка пазачът спря. Вратичката изскърца, но вече не тъй пронизително като тъмничната…

Отвътре на оградата имаше печално дворче; тук половин дузина полуизсъхнали тополи наподобяваха на затворници, изведени на разходка от безслънчевите недра на крепостта. В къщичката, обкръжена от тези дръвчета, живееше началникът на затвора. В противоположния ъгъл на дворчето се издигаше, притисната до високата стена на затвора, тухлена триетажна постройка, в която се беше сместил целият служебен персонал на крепостта.

Новият чиновник в бълтънската тъмница получи на втория етаж на тухлената сграда две стаи с мъничка кухня. Квартирата беше студена дори в това юлско пладне. Обстановката й малко се различаваше от тази на килия номер четиринадесет. Пазачът стовари чувала на Джордж посред „гостната“ и обясни, че на горния етаж живее самотен клерк, чиято прислужница е готова срещу умерено възнаграждение да простре грижите си и върху мистър Бингъл.

Джордж Бингъл изслуша пазача доста разсеяно, поблагодари и затвори след него вратата. Колкото и грозни да бяха мръсните стени и немитите прозорци, все пак той си беше у дома! Тук той можеше сам да си отключва или заключва вратата. Можеше властно да спре пред своя праг целия останал свят и да му рече: „Стой! Тук се разпореждам само аз!“ Можеше по собствено желание да прекрачи прага и да каже на света: „Ето ме и мен!“

От тези неоценими граждански права на британеца Джордж Бингъл не закъсня да се възползува. Той прекрачи прага и заключи вратата на собственото си жилище. С несигурна походка заслиза по стълбата, пресече двора, приличащ на манастирски двор, и минавайки покрай войника, излезе през портата навън. Пътят извиваше надолу между грамада камъни. Небето му се стори ослепително ярко, като небето на Града на слънцето, а ветрецът на свободата, който предпазливо докосваше непокритите му коси, го развълнува до сълзи. Когато слезе от хълма, каменистите сипеи се смениха с пръст и трева. Зад завоя на пътя блесна реката. Сред крайбрежните скали се откри малка зелена ливада. Пресичаше я ручей, вливащ се в Келсекс.

С треперещи от умора колене Джордж Бингъл се добра до ливадата, седна на тревата и целуна първото попаднало му под ръка глухарче.

2

„Бялата мечка“ беше станала най-добрата странноприемница на английския Север. Тук спираха, взимаха пасажери и предаваха пощата дилижансите и каретите от „кралския превоз“ за Лондон. Половината дузина местни дилижанси никога не чувствуваха недостиг на пасажери от Ченсфилд, Тренчбъри и други бълтънски околности. Собственикът на хотела мистър Уудро Крейг трябваше дори да закупи съседното здание за хан — спирка за екипажите, кочияшите, кондукторите и пощальоните, а над двуетажната сграда на самата странноприемница да вдигне още един етаж със стаи за гости. Но истинската „душа“ на този образцов хотел стана една уютна двуетажна къщичка, която се гушеше в дъното на градината на странноприемницата. Оградата на сенчестото задно дворче правеше екипажите на посетителите на къщичката невидими откъм улицата. На техните услуги беше също и специалният вход откъм тихата уличка Олдърмън Крос.

На горния етаж живееше собственикът, мистър Уудро Крейг. Посетителите биваха настанявани в безвкусно подредените стаи на долния етаж. Предвидливият архитект беше разпределил входовете и изходите толкова сполучливо, че се изключваше всякаква възможност за случайна среща между двама гости. Долният етаж никога не оставаше празен; между неговите стени често се срещаха твърде различно облечени субекти. Едни идваха през незабележимите врати откъм уличката и се държаха непринудено в задните стаи; здрависвайки се, те с всички сили се удряха взаимно по раменете и никога не се навираха без покана в парадната половина на къщичката. Те винаги бяха в очакване на най-различни деликатни поръчения от страна на собственика на дома. Друг род посетители се приближаваха предпазливо до главния вход, боязливо дърпаха шнура на звънчето, разтъпкваха се неспокойно във вестибюла и след като ги поканеха в приемните стаи, несмело излагаха работата си пред господаря или пред неговия главен съдружник. Плахите посетители бяха клиенти на „юридическото бюро“ на мистър Крейг. Към неговите услуги прибягваха частни лица, индустриалци, търговци, служители в бълтънския съд и полицията. Последната оказваше на полуофициалното юридическо учреждение също тъй полуофициална поддръжка; хората на бюрото бяха си заслужили сред деловите кръгове репутацията на изкусни детективи. Тази добра слава се разпространи отвъд пределите на Бълтън и прехвърли дори Ламанш. Ето защо гостите на мистър Крейг понякога бяха облечени в непривични за северняците британци костюми и често идваха направо от палубата на пристигналия в Бълтън кораб.

Именно към числото на такива посетители принадлежеше господинът в дълъг плащ, приличен на монашеско расо, и с кръгла черна шапка на главата. Като слезе от наетия екипаж пред фасадата на къщичката на Олдърмен Крос, господинът сложи на носа си очила и се вгледа в излъсканата до блясък табелка с надпис: ЕСКУАЙЪР У. КРЕЙГ И М-Р А. КРЕМПФЛОУ.

Пристигналият не намери ескуайър У. Крейг: този джентълмен в дадения момент поправяше здравето си в графството Съмърсет, на прочутите минерални бани на курорта Бат. Посетителят беше поканен в доста разкошния кабинет на мистър А. Кремпфлоу и видя картичката си в ръцете на един възрастен, контешки облечен мъж, разположил се в масивно кресло. Към високото научно звание, обозначено на картичката, мистър Кремпфлоу явно остана съвсем равнодушен.

— Синьор — заговори посетителят, — корабът „Сент Марко“, пътуващ от Хамбург за Венеция, стои второ и, уви, последно денонощие в Бълтън. Едва днес узнах от нашия капитан за съществуването на кантората на мистър Крейг. По съвета на капитана посетих пристанищната кръчма „Утробата на кита“, но сегашният й собственик, мистър Уилям Линс, ме препрати тук. За съжаление мистър Крейг, както научих, отсъствува.

— Аз съм най-близкият му съдружник. Можете да изложите работата си пред мен. Предполагам, че ще я уредим бързо, за ваше най-голямо удоволствие, доктор Томазо Буоти. — Гласът на мистър А. Кремпфлоу звучеше малко пресипнало и не се отличаваше с приятен тембър.

 

 

През последните години аз обходих няколко страни в Европа — поясни посетителят. — Сега се връщам от Германия. Целта на моите пътешествия е издирването на едно лице… Кажете ми, бюрото ви приема ли такъв род поръчки?

— Бюрото приема всякакъв род поръчки, ако клиентът бързо покрива разноските.

— За покриване на разноските ми се искаше да поговорим в края на нашия разговор… На вас, синьор Кремпфлоу, не ви ли се е случвало да чуете името Джакомо Мола?

— Мене ми се случва да чувам толкова много имена, че главата ми би се пръснала, ако речех да ги запомням — изящно се изрази съдружникът на мистър Крейг. — Какъв е този Мола и по каква причина го преследвате?

— Вие неправилно изтълкувахте думите ми, синьор. Аз търся Джакомо Мола не за да му навредя, а напротив, да го направя наследник на огромно състояние. Достатъчно е да ви кажа, синьор Кремпфлоу, че онзи, който само би посочил местонахождението на Джакомо Мола или на преките му наследници, ще получи от лицето, което ме е упълномощило да водя тези издирвания, десет хиляди италиански скуди…

Лицето на мистър Кремпфлоу стана по-приветливо.

— Готов съм да заложа главата си, че жив или мъртъв, Джакомо Мола, където и да се намира, ще ви бъде представен, щом нашата фирма се заеме с издирването. Позволете ми да узная, дакт^[3], що за персона е толкова заинтересована в тази работа?

— За съжаление това аз нямам право да открия, иначе ние отдавна бихме прибягнали към съобщения във вестниците. Моят високопоставен покровител желае…

— Дайте си ръката! — нетърпеливо прекъсна Кремпфлоу доктора. Десетте хиляди скуди, които въодушевиха мистър Кремпфлоу, не го направиха по-вежлив. — Кантората приема вашата поръчка. Взимам я в собствените си ръце. Какви данни за синьор Джакомо Мола можете да ми съобщите? Имате ли у вас неговия портрет?

Доктор Томазо Буоти извади от портфейла си и подаде на своя събеседник един миниатюрен овален портрет, рисуван върху емайл. Миниатюрата изобразяваше красива жена, притиснала буза към личицето на петгодишно момче; момчето имаше упорита устица и тъмни очи. Обшитата с дантели яка на блузката откриваше шията и над лявата ключица на детето тъмнееше голяма бенка.

— Синьор Джакомо с майка си, синьора Франческа Мола, някога знаменита тосканска певица. По-късен портрет на синьор Мола за съжаление не е запазен.

— Ей, Слип! — викна Кремпфлоу, като открехна вратата към съседното помещение.

— Тук съм, сър!

От съседната стая се появи мистър Слип, възпълничък мъж с миши очички.

— Слип, вземете моята двуколка и след половин час ми доведете тук оня… мистър Бингъл, знаете от… сивия хотел. Нека да вземе със себе си акварелни бои и четки.

Пратеникът на мистър Кремпфлоу с кимване даде знак, че е разбрал и излезе от кабинета с бодър тръс.

— Разкажете, дакт, всичко, което е известно за Джакомо Мола.

— До петгодишната си възраст той е живял заедно с майка си във Венеция, в двореца на граф Паоло д’Еляно. В 1743 година синьора Франческа Мола е напуснала това палацо. Но, синьор, по-нататъшни сведения мога да ви дам само под най-строга тайна. Джакомо Мола, изглежда, се чувствува жестоко оскърбен и може би съзнателно се крие от особата, която е толкова заинтересувана от неговото издирване. Най-малката непредпазливост може да погуби плодовете на цялата ми грижлива предварителна работа…

Доктор Буоти разказа на събеседника си всичко, което в продължение на дълги години беше успял да изясни за съдбата на Джакомо, майката и втория му баща. Но името на лицето, заинтересувано в издирванията, засега той не назова. Докторът откри на събеседника си за своето познанство с втората майка на Джакомо — Анджелика Чени. Съдружникът на мистър Крейг изслуша доктора с оня израз на презрително превъзходство, с който модните лекари изслушват роднините на пациента.

— Позволете да запитам, а намерихте ли в Бълтън вашия стар познайник доктор Грейсуел?

— Август е неблагоприятно време, синьор Кремпфлоу, за градски визити: Рандолф Грейсуел, уви, е заминал на почивка в Нормандия. Оставих му само едно кратко писъмце и визитната си картичка.

Мистър Слип въведе в кабинета ново лице. Това беше един възрастен мъж с болезнен вид. Мистър Кремпфлоу, без да предлага стол на новия си гост, му връчи миниатюрата и поръча веднага да изготви от нея акварелно копие, а след това да го повтори с маслени бои.

— Боже мой, това ще отнеме твърде много време! — възкликна синьор Буоти. — След три часа аз трябва да бъда на борда на „Сент Марко“. Довечера той вдига котва.

— Не се безпокойте, акварелът ще бъде готов за един час, а масленото копие може да се направи от акварела. Бингъл, пристъпвайте към работа.

— Какъв изумителен портрет върху емайл! — промърмори художникът. — Маниерът на Винченцо Кардосо.

— Радвам се, че попаднах на познавач! Вие не сте се излъгали: това наистина е работа на споменатия от вас милански майстор. В изкуството да се рисува върху емайл и камеи не познавам равен нему!

Увлечен в разговора със своя италиански гост, Алекс Кремпфлоу не забеляза с какво вълнение художникът се взираше в портрета. Острото око на живописеца веднага различи познати черти: в ателието на своя италиански учител, художника Албертино Вители, младият Джордж Бингъл беше видял множество рисунки, изобразяващи тази синьора в профил и три четвърти, на фона на розовите градини на Равена, в римски карнавални одежди, в оперни роли и домашни дрехи… Джордж помнеше и лицето на това дете. То също се повтаряше в многобройните скици и етюди на Албертино. Майсторът беше казвал на Джордж, че младият Джакомо бил незаконен син на граф Паоло д’Еляно…

В чертите на момчето върху емайла, детско нежни, вече прозираше характерът. И колкото по-внимателно се вглеждаше Джордж в това лице, толкова по-явно се открояваха в него чертите на друго познато лице — чертите на лорд Ченсфилд… Невероятно, но… от портрета се взираше в Джордж детското лице на сър Фредрик Райланд! Ето я и бенката над ключицата… У милорда тя е кафява, досам шията… Ето очертаващата се гърбица на носа… Дори в очите на детето от портрета имаше същото напрегнато недоверчиво, жестоко упорито изражение… Мигар капризната съдба беше открила на Джордж нова неочаквана тайна?

Джордж работеше като в мъгла, но възбудата, която беше обхванала художника, не пречеше, а му помагаше да изпълни задачата. След час и половина акварелното копие беше готово и синьор Буоти с изумление се загледа в него. То беше изключително точно и само лицето на момченцето изглеждаше в копието по-възрастно. На мистър Кремпфлоу се стори дори нещо познато…

— Вие също сте голям майстор, мистър Бингъл — проговори доктор Буоти убедено.

След като стисна студената ръка на художника, той уви своя емайл, прибра го в портфейла си и сбогувайки се на прага с мистър Кремпфлоу, тихо му каза:

— Съобщавайте ми за хода на Издирванията на адрес: „Венеция, двореца на граф Д’Еляно, библиотеката.“ В случай на нужда можете да известявате и на преподобния отец патер Фулвио ди Грачиолани на същия адрес. Той е духовник на графа и също като мен полага усилия за издирването на посоченото лице. Сбогом, господа!

В мозъка на Джордж Бингъл адресът се запечати така, сякаш го бяха издълбали на гранитна плоча.

3

Платната на „Сент Марко“ още не бяха изчезнали зад издатината на вълнолома, когато от кея на бълтънската корабостроителница излезе на рейда и взе курс на юг ескадра от три бойни кораба. Ескадрата командуваше капитанът от военноморския флот мистър Доналд Блекууд, чийто флаг се развяваше на мачтата на тежката фрегата „Крал Джордж III“. В килватера на флагмана^[4] на ескадрата плаваше еднотипната фрегата „Адмирал Ченсфилд“ и на разстояние от пет кабелтови отзад летеше бързоходната, добре въоръжена каравела „Добрият Бълтън“.

Отплаването на ескадрата не беше ознаменувано нито с прощален салют, нито с тържествено изпращане. На 4 август корабите внезапно излязоха в открито море, като взеха на борда си голям запас от хранителни продукти и боеприпаси. През нощта ескадрата надмина „Сент Марко“, а след още три денонощия хвърли котва в Портсмут. Командирът на ескадрата Доналд Блекууд, капитанът на каравелата Робърт Тресъл и командирът на „Адмирала“ Джоузеф Лорн се качиха в една пътническа карета и се отправиха за Лондон. Лакей, облечен в ливрея, разтвори широко пред тях вратата на двуетажния дом на Тависток скуеър. Лорд и лейди Ченсфилд прекарваха в тази лондонска къща по-голямата част от зимния сезон.

След вечерята тримата бълтънски моряци отидоха в работния кабинет на графа. Камериерът спусна щорите и затвори вратата. Лорд Ченсфилд разгъна върху масата морска стратегическа карта.

— Походът ви, господа, трябва да доведе до решителен успех в борбата с нашия таен противник. Откак в моретата се е появил загадъчният капьорски кораб, рядко рейс на търговските кораби на нашата компания минава благополучно. Обърнете внимание върху местата на срещите с този противник…

Ръката с галуни на адмиралски мундир легна върху синевата под южноафриканското крайбрежие.

— И тъй, ето тук, край бреговете на остров Чарлз, при неизяснени обстоятелства загиват през пролетта на 1778 година двете наши шхуни „Глория“ и „Доротея“, първите кораби на „Северобританската компания“. Шест месеца по-късно в същия район яхтата „Ели“ споделя съдбата на двете шхуни, а след това ето тук, северно от острова, загива „Успех“… Според собствените ви наблюдения, господа, всички тези катастрофи са свързани с появата във водите на острова на някакъв си кораб призрак, не е ли тъй, мистър Тресъл? По-нататък. Една година по-късно ето тук, западно от нос Добра Надежда, подобен загадъчен кораб се сблъсква с нашата тежка фрегата „Окриленият“, която оттогава се числи в списъците на потъналите кораби. От целия екипаж случайно са били извадени от морето двама моряци и капитан Доналд Блекууд, от които ни са известни подробностите по катастрофата, също тъй необясними, както и… вашите впечатления от остров Чарлз, мистър Лорн. Съобщенията за кораба призрак след гибелта на „Окриленият“ се прекратиха, но… Две години по-късно от платформите на нашата корабостроителница слязоха две първокласни шхуни: „Персей“ и „Форт ъф Рединг“. Първата от тях под командуването на Макрайл се отправи за африканските води. В устието на Конго Макрайл започна успешно да закупува роби за колониите, но беше атакуван от негърски отреди. Тези чернокожи притежавали леко огнестрелно оръжие й дори два топа. Само с големи загуби на хора и при неимоверни трудности шхуната успяла да напусне водите на Конго. Това нечувано престъпление на черните варвари, което възмути цивилизования свят, аз не можах да оставя безнаказано. Следващата наша експедиция в състав от четири кораба унищожи всички негърски селища в басейна на Конго на доста обширно пространство, изгори града на управителя на областта Нгуди Мианге и отведе в Америка над две хиляди усмирени туземци, принадлежащи към племената баконго, басунди, майамбе и някои други. Тази операция през 1780 година, осъществена под ръководството на мистър Джоузеф Лорн, ни възнагради до известна степен за предишните загуби и възстанови честта на нашите вимпели.

За съжаление това беше последният ни успешен морски поход, защото в океаните отново се появи „призракът“ на потъналия кораб. И ако срещите с „Летящият холандец“ ни струваха четири кораба, новият капьор ни нанесе още по-тежки загуби.

Всички вие, господа, сте срещали тази пиратствуваща фрегата. Затова реших да възложа на вас отговорната задача да се унищожи врагът. Корабът плава под вимпел с изображение на три кръстосани меча и носи името „Тримата идалго“, но вече няма съмнение, че този кораб е нашият капьор „Окриленият“.

През 1781 година на сто мили северозападно от Азорските острови този капьор е причакал четирите кораба от споменатата наказателна експедиция при връщането й от Америка. Тогава мистър Лорн командуваше „Добрият Бълтън“ и се отърва само с тежка повреда на кораба, получена в нощно сражение, но трите останали кораба бяха потопени. На следната година край бреговете на Северна Америка загина най-хубавият ми бриг „Франсис Райланд“, подпален от същата тази фрегата „Тримата идалго“, която действуваше тогава под флага на американския въстанически флот. Година по-късно шхуната „Персей“ беше унищожена в Атлантическия океан. Миналата пролет нашият бриг „Орион“ срещнал недалеч от Кипър кораба „Тримата идалго“, но се укрил в мъглата. Капитан Гай Брентли тогава за първи път заподозря, че тежката фрегата „Тримата идалго“ е възстановеният „Окриленият“. Четири месеца по-късно шхуната „Форт ъф Рединг“, идваща натоварена с дървен материал от Архангелск, беше потопена в северните води. Шхуната е плавала в килватера на „Орион“, който пак има щастието да оцелее.

Накрая едно нечувано по своята дързост нападение стана само преди един месец, едва ли не в бълтънския рейд. Нашата бригантина „Офелия“, пътуваща с товар за Ню Йорк, е била подпалена в Ирландско море на тридесет мили от крайбрежието. Товарът потъна, а разбитата бригантина беше изхвърлена на скалите. Мистър Доналд Блекууд е имал възможност да наблюдава това сражение. Той потвърди предположението на Брентли, че „Тримата идалго“ е именно нашият „Окриленият“, който Блекууд беше командувал в продължение на няколко години.

Време е да се сложи край на дръзкото пиратство! Почти целият търговски флот на „Северобританската компания“ е унищожен. Моряците отказват да излизат в открито море с нашите кораби. Загубите се изчисляват на стотици хиляди фунта. Застрахователното дружество „Лайтхаус“ заяви, че отказва да изплати премията за гибелта на „Офелия“.

Адмиралтейството сега е заето с други неотложни работи: революционните събития във Франция — тези проклети якобинци! — започват да заплашват спокойствието на Европа. Ето защо ние не бива да разчитаме на помощта на кралския флот. Адмиралтейството ни помогна само с известни сведения относно капьора „Тримата идалго“. Трябва да ви предупредя, джентълмени, че според сведения на адмиралтейството синът на загиналия корсар Бернардито, младият Диего Луис ел Гора, командува пиратите. След неотдавнашната атака в Ирландско море фрегатата „Тримата идалго“ е взела курс на юг и наскоро била забелязана от насрещен кораб вече южно от островите Зелени нос. „Тримата идалго“ има база някъде в южноафриканските води на Индийския океан. Помощници на командира са двама съвсем млади мъже.

Позор! Три хлапета обръщат в бягство добре въоръжени кораби и потопяват съдове на британска компания! Имената на тези теленца са Диего Луис, Матео Велмонтес и Алонсо де Лас Падос. Спомням си, че на младини слушах тези имена в легендата за пирата Бернардито: изглежда, синът е решил да възроди някои от бащините традиции.

Такъв е противникът, с когото ви предстои да кръстосате саби. Предлагам ви следния план на операция.

Нашият въоръжен бриг „Орион“ плава сега заедно с керван търговски кораби за Капщад. Той ще остави там кервана и ще се отправи за Индийския океан по посока на остров Мавриций. „Орион“ трябва да послужи като стръв. Задачата на вашата ескадра е да се скрие във водите на Мадагаскар и внимателно да следи „Орион“. При появата на „Тримата идалго“, който без съмнение ще се спусне да гони останалия сам кораб на нашата компания, вие ще направите маневра за обкръжение и ще унищожите пиратския съд. От адмиралтейството е определена награда за главите на тримата млади пирати. От себе си лично аз добавям по хиляда фунта за всеки, а за залавянето им живи плащам двойно.

Връзка между вашите четири съда ще бъде яхтата „Южен кръст“, копие на загиналата яхта „Ели“. Командува я мистър Хю Олбърт. Общото командуване на ескадрата възлагам на вас, мистър Доналд Блекууд, заедно с капитанския мост на нашата най-добра фрегата — „Крал Джордж III“…

Помнете, господа, че старият Бернардито беше майстор на хитроумни и жестоки измами. Синът му, изглежда, е усвоил нещо от опита на бащата. Вашите призраци на острова — това е почеркът на Бернардито. Неслучайно на капитана на загадъчния кораб „Летящият холандец“ е бил даден образът на загиналия корсар. Повече от десет години ние не сме възобновявали опитите да колонизираме открития от нас остров, за да не рискуваме нови срещи с тъмните и загадъчни сили, но сега разрешението на всички тези загадки на миналото се налага от само себе си: всички ваши „видения“, господа, не са нищо друго освен фокуси на опитни мистификатори. След като унищожим пиратите, ние пак ще предприемем, експедиция на острова. Разчитам, джентълмени, че вдругиден, на дванадесети август, вашата ескадра вече ще напусне Портсмут.

Офицерите станаха. В синкавия здрач на разкошно обзаведените покои моряците още дълго време разговаряха върху предстоящия бой и дъвчеха мундщуците на верните си лули.

Джоузеф Лорн отвори очи при първите проблясъци на зората. Той почувствува докосване по челото на сухи напарфюмирани пръсти и рязко се обърна. Разрошен и навъсен, морякът се вгледа недоволно в ранния гост.

— Тихо, Джузепе!

Нарушителят на сънния покой на мистър Лорн отмахна настрана завесата на леглото. Морякът позна лорд-адмирала.

— Отдавна не съм говорил с тебе от сърце, Джузепе. Какви новини донесе от Бълтън, от Уудро?

Джоузеф Лорн се прозя и започна да се облича.

— Уудро лекува ревматизма си в съмърсетските бани и явно нищичко не знае за грижите на ваша светлост. Оня тлъст пуяк Кремпфлоу отплава от Бълтън на моя кораб „Адмирал Ченсфилд“. Вчера го стоварих в Портсмут. Той се прехвърли на един италиански кораб, който пътува за Неапол. Казва, че имал много изгодна частна сделка.

— По дребни работи той не пътува… Значи, всички бълтънски работи сега са в ръцете на Линс?

— Да, и според мен той съвсем не е глупав. Работи много по-добре от Кремпфлоу.

— Без съмнение. Не току-така само той се изхитри да се измъкне от Синята долина. Оня мухльо Бърнс загази, царство му небесно!

— Небесното царство именно се пада обикновено на мухльовците! Хитреците предпочитат земното. Имаш ли ти сега някой в оная долина?

— Откакто Диего Луис изчезна оттам, това гнездо на оси загуби за мен интерес. Но и стана невъзможно да се работи там. Независима държава, виждаш ли, Съединени щати! Мърей се сдружи с оня свободолюбец Джеферсън, стана конгресмен и сенатор, а също и главен съдия и кмет на основания от него град в Синята долина. Преди шест години изпратих там Шарл Льоглоа. Но той могъл да се добере само до Винсенс. Там започнал да разпитва, изведнъж загазил, изкарал около два месеца в затвора и бил екстерниран. Все пак успял да научи това-онова: майката и синът на Бернардито заминали още през 1779 година за крайбрежието. Хлапакът Бингъл и нашият бивш моряк Дик Милс тръгнали с тях. Извел ги от долината някой си мистър Чембей. Заинтересувах се от личността на Чембей и от хората на неговата свита, защото навярно той е някои от предишните приближени на Бернардито. Но за него успях да узная много малко: със своите спътници той е участвувал в завземането на фортовете Винсенс и Синята долина, заедно с американските партизани прекарал два месеца в Синята долина и през пролетта на 1779 година заминал със семейството на Бернардито и с цялата си черна свита на една речна гемия нагоре по течението на Охайо. Оттогава е изчезнал безследно.

Съобщението на адмиралтейството, че крайцерът „Тримата идалго“ се намира в ръцете на Диего Луис е първата прясна новина за това оперило се птиченце. Накратко казано, съвсем неочакваното отстраняване на бившия главатар на бълтънските лудити Елиът Меджерсън е единственият актив от нашите големи трудове и загуби в Синята долина. Що се отнася до Мърей, по сведения на Льоглоа той бил до гуша зает със своята Синя долина и с политически въпроси и като че ли не си и спомня за Ченсфилд… Сега разказвай, Джузепе, какво друго ново има там на Север?

— Нищо особено. Патер Бенедикт Морсини успя да се разбере с протестантските попове и да спечели любовта на населението. Държи се като същински праведник. Преди да замина, оставих му петстотин фунта и той отслужи литургия.

— Прекрасно, Джузепе. Истинната църква трябва да поддържаме тайно… А видя ли дъщеря ми?

— Да, заварих я с гувернантката й в капелата на отец Бенедикт. Красавица ще стане твоята Изабела, да ти кажа аз! Славно девойче! И сигурно най-богатата мома в целия Север.

— Още една година в пансиона — дъщеря ми ще навърши седемнадесет години. Наистина мома! Но каква полза от момиче! Голяма работа, наследница! Всичко ще отиде в чужди ръце… Да взема пък да осиновя някой младеж, а?

— Вместо да гние Едуард Мойнс в затвора, да бях на твое място, именно него бих осиновил. Всъщност полицията не установи нищо особено по отношение на него.

— Полицията ли? Тя изобщо нищо не установи. Уудро изяде Мойнс. Съдията лепна на момчето десет години като агент на въображаемите шотландски бунтовници и на Томпсън, ала истинските замисли на. Бингъл не разкриха нито полицията, нито съдийските плъхове. Работата с него е много по-сложна, отколкото ти предполагаш. Той беше вече зад решетките, когато през есента на 1779 година момчетата на Уудро сгащиха в морето двама ирландски рибари. Наричаха се О’Грейди, баща и син. И двамата бяха застреляни: у стария Майкъл О’Грейди се намери писмо за Бингъл от Меджерсън. На Бингъл се нареждаше „да продължава да събира за граф Ч. сведения“. Разбираш ли? Реших да държа този Бингъл като стръв. От него не откъсват очи, но момъкът е хитър: Льоглоа нищо не можа да изтръгне от него в килията. Всъщност сегашната служба остави Бингъл в затвора. Не му се разрешава да се отлъчва, а отпуск няма да получи, докато пукне. За да не избяга, всичките му документи се намират у коменданта на затвора майор Дрейвърс, а един човек на Линс ходи по петите му. Всички хрътки в пристанището са предупредени… Не, Джузепе, нехарен храненик ми изпрати ти. Само много особени съображения ми пречат да удуша този… художник.

Лорн поклати глава, извади лулата си и изтърси пепелта на паркета. Милордът се намръщи.

— А как е старият Мортън?

— Старецът съвсем отпадна. Одъртя, подпухна… Дженкинс ти изпраща най-почтителен привет. Сега той готви за Льоглоа френски банкноти и ги прави не по-лошо от френската хазна… Изпратихме ги на Льоглоа в Париж… Джефри Макрайл все се готви да се жени, но засега не скучае и в „Утробата на кита“. Общо взето, всичко е постарому в добрия Бълтън, старче.

4

Индийският океан лениво влачеше дългите си пенести талази. Октомврийският здрач бързо се превърна в непрогледна нощна тъма. Старият боцман Олсен заповяда на моряка да окачи фенери от двете страни на капитанския мостик на „Орион“.

— Пак сме в тия дяволски африкански води! — мърмореше Олсен. Норвежецът стоеше на мостика редом с Брентли. От палубата можеха да се видят само двете червени точки от огънчетата на лулите. — Осем пъти сме пресекли с вас екватора, мистър Брентли, и все пак човек не може да привикне към този климат. Ту е тъмно, ту горещо, ту вали на провала. Или ще е буря, или безветрие такова, че ти иде сам да духаш в платната. Слънцето свети от север, студът вее откъм юг. Североизточният вятър е топличък като току-що издоено мляко, югозападният — леден. Пролет — през октомври, есен — през май. Ами бурите! Ами ураганите! Вълни по петнадесет ярда високи! Ами вечерите пък! Ех, мъка, а не вечер: слънцето още не е залязло и вече тъмнината се сгъстява, сякаш е смола, изтичаща от пъкъла.

— Олсен, готови ли са оръдията за бой?

— Две недели вече как са готови капитане. Марсовите си изгледаха очите. Топчиите спят по лафетите. Целият екипаж тича при тях да си пали лулите — фитилите горят денонощно. Само че момчетата разправят, че всичко било празна работа. Нито бомби, нито гюллета ловят „Летящият холандец“.

— Какво? — капитан Брентли придаде на гласа си най-голяма строгост. — Наслушахте се на басни на бака, а? Ще обеся първия, който отвори дума за дяволиите на проклетия пират! Засрамете се, Олсен, че повтаряте такава глупост! Вървете долу да ободрите екипажа. Кормчия, курс?

— Норд — ист — ист.

Капитанът свери с картата на Индийския океан:

— Вземи два румба вляво!

Корабът се намираше срещу югоизточния край на Мадагаскар на около седемдесет мили от брега. На изток небето зааленя, ниските краища на облаците на хоризонта просветляха.

— Сега ще изгрее луната. Бризът вече измени посоката си и се усилва. Прибавете още платна!

Първият помощник на Брентли се изкачи на капитанския мостик. Беше много тихо и целият екипаж на „Орион“ чу неочаквания вик на дежурния от височината на марса:

— Вдясно по курса кораб без светлини!

— Може би това е нашата ескадра? — запита помощникът Брентли.

— Не, корабът се приближава от юг. Свирете: всички на палубата!

Шестнадесетте тежки каронади^[5] на „Орион“ и дванадесетте леки оръдия, поставени допълнително на палубата, отдавна стояха готови за бой. Боцманската свирка разливаше трели по батарейната палуба. Сто двадесет и четири моряка заемаха местата си по бойната тревога.

Внезапно отдясно, на четири-пет кабелтови, сред гъстия мрак избухна сноп красиви цветни пламъци. Това бяха тъй наречените фалшфаери — бенгалски огньове, служещи като нощни сигнали за корабите. След това по невидимите мачти на чуждия кораб запълзяха нагоре сигнални фенери. Капитан Брентли разбираше този ням говор без помощта на своя сигналист:

„Командирът на кораба «Тримата идалго» праща привет на честния моряк Брентли.“

— Що за дяволщина! Виж ти чудо! За какви заслуги съм удостоен с уважението на пиратския главатар? Ей, Олсен, я им отговори! Покажете им, че не се нуждаем от поздравите на разбойника!

Капитанът не успя да се доизкаже. Откъм противниковата страна тресна оръдеен изстрел. Но изстрелът беше насочен не към „Орион“. Оръдейният пламък блесна към онази страна, накъдето духаше вятърът. Брентли разбра добре този знак: по стар морски обичай изстрелът „по посока на вятъра“ показваше приятелски намерения, докато изстрел срещу вятъра ще означава заповед за спиране и предупреждава: „Ще действувам със сила!“

Брентли прибягна именно към този „враждебен сигнал“. По негов знак кърмовото оръдие на „Орион“ гръмна с халосен заряд. Дългата червена ивица на пламъка и белият облак барутен дим изригнаха в мъглата срещу вятъра! Това означаваше: „Нападайте и се защитавайте — вашият поздрав е отхвърлен!“ Същият сигнал беше предаден и с помощта на цветни фенери.

Иззад облаците се показа огромният лунен диск. На половин миля вдясно се провидя черният силует на вражеския кораб. Разстоянието между корабите бавно намаляваше. Позицията беше неизгодна за „Тримата идалго“: мачтите на капьора ясно се откроиха на фона на осветените от луната облаци, вятърът също не беше благоприятен. Корабът на Брентли оставаше в сянка и беше почти невидим.

На борда на неприятеля още блещукаха последните пламъчета на фалшфаерите и вятърът още отнасяше в океана тези красиви цветни искри, а Брентли вече изви брига с десния борд към противника и изкомандува от мостика:

— Батарея, залпов огън!

Топовете на „Орион“ гръмнаха почти едновременно. Гюлетата излетяха във въздуха, барутен дим гъсто обви мостика и платната.

Вражеският капьор продължаваше да изпраща миролюбивите си сигнали. Той не отговори с оръдеен огън, а продължаваше да сигнализира с фенерчетата: „Огън няма да открия. Спускам лодка. Приемете парламентьори.“

В голямо недоумение Брентли се обърна към Олсен:

— Боцман, не ни подобава да влизаме в преговори с тези разбойници, но дявол да ме вземе, ако юначетата не се държат джентълменски. Бих желал да знам на какво да припиша такава чест! Олсен, вижте какво! Нашата ескадра засега никаква не се вижда. Ще трябва да приемем тяхното парламентьорство, за да спечелим време. Ако сами се вмъкнем в боя, капьорът ще ни разгроми, преди да успеят да пристигнат корабите от засадата. Ето лодката им вече е спусната… Виждате ли фенера под носовата стълба? На лодката запалиха факел, за да не помислим, че е капан… Аха, лодката наближава. Е, предай им с рупора, Олсен: „Приемам парламентьори за преговори за предаване на кораба и екипажа. При поява на неосветени лодки — бърз огън без предупреждение!“

Гръмогласният бас на норвежеца изрева в медния рупор думите на Брентли. Ала въпреки предизвикателния тон на командира на „Орион“ пиратският капитан прояви рядко търпение. След четвърт час при стълбата на „Орион“ спря лодка. Четиримата гребци негри не напуснаха лодката. Двама млади мъже с испански барети и кадифени камизоли отговориха на поздрава на часовия и стъпиха на палубата.

— Следете противника — прошепна Брентли на Олсен и помощника си. — Вдигнете на мачтата сигнал, че на борда ни се намират парламентьори. Наблюдавайте не се ли готви противникът да ни атакува с десантни лодки. При най-малко подозрение — огън!

Брентли направи крачка срещу новодошлите. Той отдаде студено чест и ги покани в каютата си. Двамата парламентьори с шпаги, но без огнестрелно оръжие, прекрачиха прага. Прозорците, затъмнени с щори, не пропускаха на палубата светлина от каютата. В стенните свещници горяха половин дузина свещи.

Пред капитана на „Орион“ стояха двама голобради сеньори с открити, решителни лица. Единият едва ли имаше двадесет, а другият изглеждаше с пет-шест години по-възрастен. Заговори по-младият. Меките коси падаха на раменете му. Големите черни очи блестяха, руменината на страните му беше нежна като на момиче. Но на юношеските устни вече се очертаваше волева гънка. Всеки негов жест говореше за гореща и решителна натура.

— Вие виждате пред себе си само двамата идалго — най-близките приятели на третия, тоест на капитан Диего Луис. Той остана на кораба. Ние сме негови братя по оръжие и сме упълномощени да преговаряме от името на всички. Името ми е Алонсо де Лас Падос.

— Матео Велмонтес — приведе глава неговият спътник, мъж с остри, насмешливи очи и нос, обсипан с лунички.

— Капитан Брентли! — продължи сеньор Алонсо. — Пред вас са синовете на Бернардито Луис. Аз съм брат на сеньор Диего. Важни услуги, които някога сте оказали на нашия баща и на приятеля му, известен вам под името мистър Мърей, са причината оръжието на синовете на Бернардито никога да не се вдигне нито срещу вас, нито срещу кораба, донесъл спасение на островитяните. Позволете само да ви задам един въпрос: къде отивате и каква е целта на вашето плаване?

— Сеньори, на този въпрос съм принуден да отговоря с мълчание.

— Разрешете да изтълкувам думите ви в смисъл, че вие пътувате с жив товар като другите кораби на вашия господар. Известно ни е, че измежду всички съдове на „Северобританската компания“ само бригът на Брентли досега не се е опетнявал с позора на роботърговство. Но този път явно и вие, капитане.

Жилите по челото на Брентли се издуха.

— Аз самият съвсем скоро узнах, че кораби на нашата фирма са доставяли на плантациите закупени и пленени роби. Екипажът на брига „Орион“ не е участвувал и не възнамерява да участвува в такъв род операции, докато аз стоя на капитанския мост… Впрочем не виждам причини да обсъждам с вас тези въпроси, господа. Приех ви, за да чуя при какви условия сте съгласни да върнете кораба „Окриленият“ на законния му собственик лорд-адмирал Ченсфилд. От своя страна аз съм готов да моля адмирала за смекчаване на вашата съдба.

Твърде невежливият смях на парламентьорите се стори на капитана още по-малко уместен, отколкото целият досегашен разговор. Той свъси строго посивелите си вежди и сложи ръка на дръжката на шпагата. Свитите вежди на дон Алонсо, напротив, се разтвориха в откровена усмивка.

— Вие сам разбирате, капитане, че изходът от едно сражение между „Тримата идалго“ и „Орион“ би се решил много бързо. Стоте наши каронади биха изпонадупчили за десет минути вашия бриг от далечно разстояние… Не, целта на нашето посещение е по-друга. Вие сте честен човек, сеньор Брентли, и ние решихме да ви открием тайната, която ни подтикна да обявим безпощадна война на така наречения лорд-адмирал Ченсфилд.

— В такъв случай нашата среща е безполезна — отсече Брентли. — Аз не принадлежа към ония, които се стремят да разгадават частни тайни. Твърде съм поласкан, но, моля ви, да не се затруднявате с това… повествование. Моят началник, лорд-адмирал Ченсфилд…

— Капитан Брентли, обръщам се към честта на британския моряк, към вашата чест! И знайте, че назованото от вас лице е един долен самозванец, таен убиец, крадец и злодей. Истинското му име е Джакомо Грели, занятието му — разбойничество; единственото място, подобаващо му по право, е бесилката.

— Мълчете! — лицето на капитана потъмня. — Как смее те… на моя борд…

В този миг някой потропа на вратата на каютата.

— Долни клеветници! — каютата никой не обърна внимание на почукването. — Само правилата за парламентьорската неприкосновеност ми пречат да ви вдигна и двамата на реите на моя кораб и в такъв вид да ви стоваря на първото английско пристанище. Ни дума повече! Ще отговоря с оръдията за хулите срещу едно от първите имена на графството, щом напуснете борда на кораба!

— Капитане, бихте ли желали да си припомните за мис Емили Харди? — Младият парламентьор с голяма мъка запазваше самообладание. — Не си ли спомняте за котвата на бригантината „Офейра“, която мистър Уент намери на острова? Тогава знайте, че островитянинът, спасен с пристигането на „Орион“ на острова, беше именно истинският виконт Ченсфилд, чиято титла и наследствени имоти открадна пиратът Грели…

Настойчивото почукване на вратата се повтори. Главата на Олсен се вмъкна в каютата. Той извика с пръст Брентли в коридора.

Когато Брентли се върна в каютата, лицето му изразяваше досада и някакво свирепо съжаление. Той погледна мрачно парламентьорите и проговори с глух глас:

— Дайте си шпагите, господа. Корабът „Тримата идалго“ е обкръжен от бойните съдове на британската ескадра. Вашето отстъпление е отрязано.

Сеньор Алонсо измъкна шпагата си:

— Предателство!

Матео Велмонтес се спусна към прозореца. В същия миг той изхвръкна с трясък и срещу двамата пратеници се устремиха дулата на пищови.

Вратата на каютата се отвори. Десетина моряци с пушки се тълпяха в коридора. На панделките на моряшките шапчици блестеше златен надпис: „Южен кръст“. Двама моряци от прага се прицелиха в парламентьорите. Сеньор Алонсо пречупи острието на шпагата о коляното си и с презрение захвърли парчетата в нозете на Брентли. Матео запрати шпагата си на килима.

Разблъсквайки плътния обръч на моряците, през прага прекрачиха двама офицери, Доналд Блекууд и Джоузеф Лорн.

— Капитан Брентли, моля ви да дойдете на капитанския мостик — каза Блекууд. — Бригът влиза в сражение. Вашите батареи трябва първи да открият огън. — Командирът на ескадрата се обърна към моряците: — Вържете пиратите!

В коридора дръннаха веригите на приготвените окови за краката и ръцете.

— Стой! — гръмовен глас спря моряците Брентли. — Това са парламентьори, мистър Блекууд. Бригът няма да влезе в сражение, докато на парламентьорите не бъде осигурено завръщането им на техния кораб.

— Старецът се е побъркал. — Промърмори Лорн и каза строго: — Капитан Брентли, никой не ви е упълномощавал да водите преговори с разбойници. Желаете ли да се отдръпнете и да изпълните заповедта?

— А, това сте вие, Джузепе Лорано, пиратът с каиново петно на челото, оставено от ножа на Фернандо Диас! — тръсна Алонсо де Лас Падос със страстна ненавист.

С гола шпага Лорн се нахвърли върху обезоръжения пратеник. Брентли с един удар от горе на долу изби шпагата от ръцете му. Един от моряците тласна Алонсо отзад с приклада на пушката. След няколко минути двамата парламентьори вече лежаха на пода, вързани за ръцете и краката.

— В трюмния карцер! — капитан Блекууд беше станал по-леден от собственика на каютата. — Капитан Брентли, арестувам ви за измяна на войнишкия дълг. Мистър Лорн, вземете шпагата на изменника.

Ален взрив проблесна в прозореца. Корабът се разтърси от оръдейния залп. Помощникът на Брентли вече командуваше батареите на „Орион“. Капитан Блекууд се изкачи на мостика на брига. Над морето залповете трещяха като отмерени удари на исполински чукове. Целият хоризонт се озари с червени мълнии. Ескадрата от пет кораба съсредоточено стреляше по корпуса и палубните надстройки на капьора „Тримата идалго“.

Приближаването на корабите на ескадрата беше забелязано от капьора едва в момента, когато под самия борд на „Орион“ израснаха мачтите на някаква бързоходна яхта. Едновременно от север, юг и изток се появиха тъмните силуети на приближаващите се крадешком бойни кораби. Сигналните огньове, запалени на мачтите на капьора за ориентировка на лодката на парламентьорите, послужиха на нападащите като добра мишена.

Когато от „Орион“ тресна залпът и едновременно забоботиха сто и двадесетте гърла — половината от артилерията на цялата останала ескадра, — на „Тримата идалго“ едновременно избухнаха два пожара. Врагът атакуваше от всички страни засегнатия кораб. Диего Луис разбра, че парламентьорите са заловени. Той реши да скъса обръча на обкръжението и избягвайки боя, да запази кораба и екипажа.

Капьорът зави към страната на най-слабия от атакуващите кораби. Това беше каравелата „Добрият Бълтън“ с най-малък брой бордови оръдия.

Вятърът благоприятствуваше на маневрата. Под огъня на противника хората разпънаха всички платна. От разстояние три кабелтови капьорът даде първия залп от четиридесет и петте каронади на левия си борд. Екипажът успя да загаси едното огнище на пожара в средата на палубата и само пламъкът в кърмовата част продължаваше да озарява отдолу грамадата платна. Но и този пожар вече отслабваше, а обкованите с американски дъб бордове не пропускаха вода. Нито едно оръдие не излезе от строя.

Офицерът, който командуваше оръдейния огън, беше не някой друг, а сеньор Антонио Чени, прекарал дългогодишна боева подготовка при капитан Бернардито. От неговото хладнокръвие и точност зависеше сега съдбата на целия екипаж и Антонио Чени, старши артилерист на „Тримата идалго“, разбираше това.

От половин кабелтов разстояние Антонио Чени плесна каравелата с картеч. Ефектът от картечния залп беше внушителен. Батареята на каравелата се задъха. Разкъсаните платна бяха изметени през борда заедно с отломки от палубните надстройки.

Обсипван с град от горещ метал, капьорският кораб се приближи съвсем до „Добрия Бълтън“ и проби борда на вражеския кораб с четиридесет и пет тежки гюллета на равнището на ватерлинията. Капьорът едва успя да се размине с жертвата си, когато двете оцелели мачти на „Добрия Бълтън“ се наведоха и останките от огромните му платна запляскаха в морето. Водата с рев нахлу през продупчения борд в трюмовете и наклоненият корпус започна да потъва във водовъртеж. С кораба на Тресъл беше свършено.

В това време „Адмирал Ченсфилд“ и „Орион“, по плана на капитан Блекууд, започнаха да притискат „Тримата идалго“ към огнедишащите гърла на „Крал Джордж III“. На младия капитан на капьора Диего Луис оставаше един изход: да се промъкне бързо между батареите на вражеските кораби. Капитан Блекууд беше уверен, че пиратите няма да се осмелят да отидат на такъв смъртен риск. Но неочаквано за атакуващите „Тримата идалго“ зави наляво към „Орион“, откъсна се от напиращия върху му „Адмирал“ и се устреми направо под огнената градушка.

Стройният корпус на „Тримата идалго“ потръпваше като тялото на войник, подгонен между безпощадния строй на шпицрутени^[6]. Снаряди раздираха платната, късала въжетата, чупеха палубата. Капьорът отговаряше с точни, добре прицелени залпове с картеч, помитайки от палубата на „Крал Джордж“ и „Орион“ оръдейната прислуга и палубната команда.

Капитан Блекууд стоеше на кърмата на „Орион“, когато форщевенът на „Тримата идалго“ изникна на четвърт кабелтов от десния борд. Парче от горещ чугун удари в гърдите командира на ескадрата. Кърмата на капьора още се плъзгаше покрай брига, когато капитан Доналд Блекууд престана да диша. Той не можа да види как помощник-капитанът на „Крал Джордж III“, който управляваше този кораб вместо Блекууд, направи една непоправима грешка; той не се втурна веднага след ударения капьор, стреляйки по него в паралелен курс от разстояние половин кабелтов, а започна да обхожда „Тримата идалго“ откъм кърмата, за да стовари върху капьора цялата мощ на онези свои батареи, които още не бяха взели участие в сражението. При тази маневра „Крал Джордж III“ прикри със своя корпус изранения капьор от огъня на оръдията на „Адмирал Ченсфилд“.

Непредвидливият тактик изкара от боя за няколко скъпоценни минути двата най-силни кораба на експедицията: „Адмирал Ченсфилд“ не бе получил почти никакви повреди, а „Крал Джордж III“ беше понесъл загуби, но също представляваше още твърде внушителна сила.

Докато полуразбитият „Крал Джордж III“ завиваше тромаво, капьорът „Тримата идалго“ водеше горещ двубой само с „Орион“, а капитан Джоузеф Лорн, командирът на „Адмирал“ проклинаше небесата, водите, всички светии, кръвта на прадедите си, собствените си ръце, крака и брада. Успял едва в края на боя да се върне от „Орион“ на кораба си, Джоузеф Лорн, завивайки вдясно кормилото, се опита отново да вземе на прицел капьора… Уви, само един мощен, но вече закъснял залп на „Крал Джордж“ прогърмя след беглеца, който изчезваше в дълбокия мрак.

Сега Джоузеф Лорн пое командуването на ескадрата. Той възложи издирването на капьора на яхтата „Южен кръст“ Трите останали кораба на ескадрата получиха заповед да се престроят от боен ред в походен и да следват яхтата. Но нито „Крал Джордж“, нито „Орион“ бяха вече в състояние да преследват: „Крал Джордж“ имаше дупка в носовата част, набързо потулена с пластир от корабно платно; корпусът на „Орион“ пропускаше толкова вода, че помпите не можеха да я изчерпат. Такелажът на двата кораба беше изпокъсан и разбъркан „Орион“ загуби половината, а „Крал Джордж“ една трета от палубната си команда… „Адмирал“ трябваше да намали скоростта.

Мрачното утро завари проточилата се ескадра само на двадесет мили от мястото на боя. Ниските облаци и мъглата скриха от погледа не само капьора, но и яхтата „Южен кръст“. Лорн хапеше устни от ярост. Привечер се появи яхтата, която се беше отказала от безплодните търсения. Ескадрата прекрати преследването и взе курс към Капщад.

Тялото на капитан Блекууд беше спуснато в морската глъбина с моряшки почести. Окованите пленници прехвърлиха от „Орион“ на дъното на трюмните недра на „Адмирал“. На фрегатата ги затвориха в най-суровия карцер, обкован с железни листове. Арестуваният от Лорн капитан Брентли, без шпага и еполети, седеше под охраната на часови в една от офицерските каюти на „Адмирал“: „Крал Джордж III“ и „Орион“ се добраха как да е до Капщад и останаха там на ремонт. Съпроводен от яхтата „Южен кръст“, „Адмирал Ченсфилд“ се отправи за Англия.

5

През една декемврийска нощ на 1789 година комендантът на бълтънската тъмнична крепост майор Древърс изпрати пазача да извика тъмничния художник.

— Мистър Бингъл, днес ви предстои да направите бързо портретите на двама важни държавни престъпници. Портретите са нужни, за да се установят истинските имена на тези хора. Предупреждавам ви, че най-малкият опит да влезете през време на сеанса в разговор с престъпниците би повлякъл за вас тежки последици. Ще трябва да поработите на свещ: работата не търпи отлагане.

— Става дума за арестантите, докарани снощи с фрегатата „Адмирал Ченсфилд“, нали?

— По-малко празно любопитство, Бингъл. За вас тези три лица са просто тайни държавни затворници. Много ви съветвам да завършите работата бързо, а след това още по-бързо да забравите тази среща.

Бингъл слезе по двете дървени стълби в глухото тъмнично подземие, прокопано в скалата не за вечен покой на мъртъвци, а за вечен затвор на живи. Тъмничният надзирател Джоб, най-мрачният служащ в крепостта, крачеше по каменните плочи на коридора, загърнал се до веждите в топло кожено наметало. Меките плъстени обувки правеха стъпките му безшумни. В ъгловата килия зад желязната врата се намираха новопристигналите затворници.

— Дяволски е студено, Джоб — рече художникът.

— Дяволски, мистър Бингъл — съгласи се надзирателят.

Джордж се върна в канцеларията на началника на затвора:

— Сър, долу е невъзможно да се работи. Моля извинение, но ръцете ми са се вкочанили.

— Добре, ще направим сеанса в следствената килия. Сега конвоят ще доведе затворниците тук.

Килията за следствие беше до канцеларията и кабинета на майор Древърс. Бингъл познаваше добре тази гола стая с решетки на прозорците; тук преди десет години той издържа шест месеца всяка нощ разпити, заплахи и любезни увещания.

Конвоиращите въведоха двамата арестанти, оковани в крачни вериги. Облеклото им, някога богато и пищно, се беше превърнало в пъстри парцали от кадифе и коприна. Обраслите лица бяха посинели от студ, а къдриците на разрешените коси падаха върху очите им.

— Алонсо де Лас Падос и Матео Велмонтес? — въпросителен тон се осведоми майорът. Той още не беше видял пленниците на лорд-адмирала. — Вие ще трябва да позирате на художника… Той рисува отлично портретите на прелестни лейди, но мисля, че ще се справи и с портретите на разбойници и пирати. Пригответе се, джентълмени…

По-младият от затворниците, Алонсо де Лас Падос, седна пред триножника, отмахна от рамото си изпокъсания плащ и с наслада се изтегна, радвайки се на блясъка на свещите — топлината.

— Сър! — художникът се приближи до майора. — Трябва да ви кажа няколко думи.

— По-бързо, Бингъл! — майорът отведе художника в дъното на стаята.

Матео Велмонтес изумено вдигна вежди и направи едно неволно движение към художника. За щастие то остана незабелязано.

— Днес сте извънредно бавен, Бингъл! — недоволно проговори майор Древърс. — Завършвайте приготовленията…

— Но, сър, видът на тези хора е такъв, че портретите ще бъдат съвсем безполезни. Трябва да дойде бръснар.

— А за какво сте мислили преди това, Бингъл? Джоб, доведете бръснаря и използувайте случая да ми донесете от къщи чаша топличък херес със захар.

Едва след като изкуството на тъмничния бръснар възвърна на пленниците тяхната младост, а на дон Алонсо и неговата красота, Джордж Бингъл направи портрета на този сеньор. Двамата конвоири веднага отведоха дон Алонсо в подземието.

Дойде ред да позира Матео Велмонтес. Нахвърляйки с молив чертите му, Джордж се убеди, че в лицето на втория модел, в линиите на черепа, носа, очните кухини, както и в червеникавата му коса нямаше дори загатване за испанския произход на сеньор Матео. Типичен англосаксонец, и при това от северен произход, седеше пред триножника…

Сеансът се проточи и дрямка обори присъствуващите. В камината бумтеше огън и пръскаше топлина. Покрай стената дремеха четиримата конвоири, а началникът на тъмницата, разслабен от топлината и хереса, премрежваше очи край масата. Надзирателят Джоб, свикнал с нощното бдение, се разхождаше из килията. За спазване на реда той от време на време побутваше сънените конвоири. Вторият надзирател, Хирлемс, отначало дълбокомислено следеше работата на художника. За тази цел той издърпа до триножника стола си, яхна го и тикна брада във вгънатото му облекло. В тази поза и заспа; мършавата му шия се проточи, а главата се провеси като на мъртва жирафа.

Разхождайки се по стаята, мистър Джоб обърна внимание на една муха, която се бе съживила от топлината. Мухата си чистеше крилцата, приглаждаше се и търкаше с краченца главата си. Тези занимания се сториха на Джоб осъдителни, защото насекомото ги вършеше, кацнало на носа на негово величество крал Джордж III. Портретът на краля до пояс беше единственото украшение в тъмничната стая. Мистър Джоб вдигна от пода сламка и почтително отдалечи насекомото от августейшите ноздри. Докато вършеше това верноподаническо действие, мистър Джоб изпусна из зрителното си поле триножника, пирата и художника.

Тъкмо в тоя момент моливът на Джордж въплъщаваше върху хартията малката ямичка, която украсяваше брадичката на сеньор Матео. Той седеше полуобърнат към художника. Когато портретистът отново прехвърли погледа си от хартията върху модела, притежателят на ямичката погледна изкосо към Хирлемс и почти беззвучно, с неизразимо презрение прошепна:

— Ех, Джорджи, тъмничарска хрътко!

Ръцете на мистър Бингъл се разтрепериха. Господи, как не можа веднага да познае тази възмъжала луничава физиономия!…

Детинството… По-малкият брат!… О, богове на съдбата!

Хартийката, която служеше на художника да си изтънява молива, беше пъхната зад портрета и се подаваше от триножника. Художникът понадигна крайчето й, престори се, че уж заостря графита и написа на книжката:

„Томи?“

Като улови утвърдителното движение на клепачите на модела, Джордж с няколко щриха изобрази главата на човек зад тъмничната решетка и написа отстрани:

„Аз — 10 години.“

С кимване братът отговори, че е разбрал. Надзирателят Джоб вече се приближаваше към триножника. Джордж успя гъсто да задраска лаконичните думи върху хартийката и вече завършваше рисунката. Портретът не принадлежеше към най-добрите произведения на художника, приликата беше твърде далечна. Майор Древърс заповяда на Джордж да направи копия на портретите и си отиде в кабинета.

Когато получи утринната поща, той отвори писмото, пристигнало с бърз пратеник от Лондон, внимателно го прочете, прикачи шпагата към мундира си и се отправи за имението Ченсфилд.

 

 

Семейството на лорд Ченсфилд прекарваше както винаги коледните празници в своето имение. Докато чакаше да пристигне фрегатата „Адмирал“, сър Фредрик Райланд запълваше свободното си време с мирни селски радости. Ходеше на лов, яздеше и благоволяваше дори да води продължителни разговори с дъщеря си. На студеното държане на майка си мис Изабела също отвръщаше със студенина, но суровия си татко тя обикна и на драго сърце прекарваше с него зимните вечери, опоетизирани с плача на вятъра в каменните комини на замъка.

Четиридесет и пет годишната мис Тренбърн, една надута дама „от добро семейство“, изпълняваше в дома длъжността на гувернантка. За разлика от хрисимата дойка Хелга Лунд мис Тренбърн неотстъпно измъчваше възпитаницата си с всевъзможни наставления и педагогически съвети. По желание на бащата старият католически монах отец Бенедикт Морсини преподаваше на Изабела закон божи. Тя се беше привързала много към този беловлас наставник. Благодарение на старанията на мис Тренбърн и на стария йезуит наследницата на лорд Ченсфилд имаше безупречно държане и със своите седемнадесет години беше пример на момиче, преминало, според думите на немските педагози, „добра домашна детска стая“.

Веднъж, няколко дни преди Коледа, Изабела се връщаше заедно с баща си от разходка с коне. От портата на замъка тя видя в двора наемен бълтънски кеб. Изабела се обърна към баща си:

— Някой ни е дошъл на гости, папа.

— Ако се съди по елегантния екипаж, навярно ще е някой от твоите поклонници, Бела — шеговито въздъхна милордът. — Скоро съвсем ще ме лишат от дъщеря.

Действително на тази мома, една от най-богатите партии на британския Север, не липсваха поклонници, тайни и явни обожатели, бални партньори, кавалери и кандидати за кавалери. Пощата донасяше в Ченсфилд с дузини напарфюмирани разноцветни пликове с печатни символистични етикетчета. Самата Изабела също не избягна сърдечните рани. Няколко години в нейното въображение господствуваше пощенският кондуктор с лъснат до блясък меден рог през рамо и със синя торба. Но веднъж мис Тренбърн качи петнайсетгодишната госпожица в каретата, на чиято капра седеше предметът на нейните тайни въздишки. По пътя Изабела с вълнение наблюдаваше как храбрият кондуктор юнашки изпразваше носа си с помощта на показалеца и големия си пръст. При това той учудващо точно се прицелваше в минувачите от височината на капрата и пешеходците рядко успяваха да избягнат снарядите на този далеч не безобиден двуцевен апарат. След успешните попадения кондукторът и кочияшът се заливаха от смях.

След тези вълнуващи впечатления сърцето на Изабела отново остана свободно, докато сър Уилям Блентхил, младият наследник на съседното имение Уолвсууд, не стана подозрително чест гост на Ченсфилд и майка му тайно вече обмисляше кой от двата замъка, Уолвсууд или Ченсфилд, би трябвало да си избере за резиденция младата двойка…

Камериерът Мърч посрещна сър Фредрик и мис Райланд на прага на вестибюла и доложи, че майор Древърс, началник на бълтънската тъмнична крепост, вече цял час очаква графа. Дъщерята видя как лицето на баща й потъмня. Тя се преоблече в стаята си, почака посетителя да си отиде и буйно се втурна в бащиния кабинет с намерение да разсее мрачните му мисли. Господарят на имението седеше начумерен на писалището и държеше в ръка някакви портрети, рисувани с молив.

— Папа, мога ли да дойда при теб? — запита Изабела, застанала вече на средата на кабинета. — Я ми покажи тези рисунки. Кой е този? Защо и двамата имат такъв печален вид?

Изненаданият лорд не скри рисунките. Той захвърли с равнодушен израз на лицето си портретите на масата, защото навреме съобрази, че при най-малък опит да ги скрие дъщеря му ще се нахвърли върху него с въпроси. Сметката му щеше да излезе права: след като подържа пред очите си рисунките, мис Изабела би ги сложила настрана, ако… ако мистър Бингъл не бе изобразил с такава точност външността на сеньор Алонсо де Лас Падос! Изабела се взря в лицето на младия човек и въздъхна горестно.

— Ето такива поклонници аз никога не съм имала, папа! Този навярно е някой млад италианец, нали? Кой е този красив младеж? Какво прекрасно лице! И портретът е съвсем нов! Кажи, папа, това момче сега в Бълтън ли е?

— Не, Бела, това е просто повторение на един стар портрет. Беше овехтял и аз наредих да направят ново копие. Този човек е мой другар от детинство. Ако е още жив, сега би бил на шестдесет години.

Изабела нацупи устните си и сложи рисунката настрана. Милордът прибра портретите в чекмеджето на писалището.

— Папа, този дебел майор, който сега беше при теб, май че е началникът на тукашната тъмнична крепост?

Лорд-адмиралът започна да губи търпение:

— Да, Бела, майор Древърс заема именно тази длъжност. Но сега аз нямам време, момиченцето ми, чакат ме неотложни работи. Довечера пак ще бъда изцяло на твое разположение. Впрочем довечера има голям спектакъл в бълтънския театър. Ако искаш, ще поръчам ложа.

— Не ми се иска да ходя на театър, папа. Аз намислих нещо съвсем друго. След няколко дни е Коледа. Всички се готвят за празника, а там, в страшната тъмница, се измъчват хора… Мога ли да посетя тези нещастници заедно с отец Бенедикт?

— Откъде се взеха у тебе тези мисли, Бела? В затвора лежат не невинни агънца, а бунтовници, крадци и… убийци. Крепостта е пълна със селяни бунтовници, бракониери, лудити…

— Но те са хора и страдат жестоко. Позволи ми, папа…

— В никакъв случай, Бела! Не бива да се поощряват престъпниците… Извинявай, но вече трябва да излизам по работа!

Качвайки се на седлото, господарят на Ченсфилд вдигаше в недоумение рамене.

„Откъде й хрумна това? Впрочем по дяволите тези глупости! Има по-важни работи… Дяволски мръсна започна да става цялата тази история…“

Вятърът поклащаше голите дървета на ченсфилдската гора. Графът и слугата му бързаха към Бълтън. Сър Фредрик имаше твърде важни причини да въси високото си чело и да търси бърз изход от доста трудното положение…

6

Преди да падне здрач, Уудро Крейг видя под прозорците на своята вила ездач на запотен кон. Ездачът, види се, много бързаше, защото звънчето издрънча два пъти по-силно от обичайното звънене на посетителите. Мистър Крейг позна камериера на лорд-адмирала.

— Случило ли се е нещо, Мърч?

— Не зная, сър. Негова светлост понастоящем се намира в крепостта, при майор Древърс. Капитан Лорн току-що говори с негова светлост и ми заповяда незабавно да ви извикам, сър.

Беше вече съвсем тъмно, когато Уудро Крейг влезе тихо в неприветливата следствена килия, украсена с портрета на крал Джордж III. Решетките на прозорците, студеният каменен под, оскъдното осветление и влажният спарен въздух в такива помещения правят потискащо впечатление върху всеки човек, но особено неприятни чувства извикват те у онези, за които подобна обстановка лесно би могла да стане доживотна.

— Сядай Уудро!

Изразът на лицето на мистър Райланд беше зъл и тревожен. Лорн дъвчеше лулата си и наблюдаваше боричкането на врабците по решетката зад стъклото.

— Дяволска история, Уудро! Майор Древърс получил от Лондон съобщение, че в Бълтън пристига тайна комисия, назначена от негово величество. Навярно джентълмените са вече на път. В състава на комисията влизат прокурорът, чиновникът за специални поръчения и началникът на тайната канцелария при военния министър. Е, и, разбира се, пълна свита — младши офицери, секретари, писари… Разбираш ли?

— Н-н-не, ваша светлост, все още нищо не разбирам. Какво се готви да прави в Бълтън тази уважаема комисия? Нима такъв шум се вдига заради двама пленени пирати?

Негова светлост изложи накратко ситуацията, както тя се очертаваше от писмата, получени от коменданта на гарнизона и началника на затвора.

Изпращането в Бълтън на лондонска комисия беше нов израз на милостта на негово величество към лорд Ченсфилд. Когато получил доклада на министъра на марината за сражението на ескадрата на сър Фредрик с пиратския кораб, кралят много се опечалил за гибелта на доблестния капитан Блекууд и загубите, понесени от ескадрата. Докладът на министъра бил съставен въз основа на донесението на самия лорд Ченсфилд, който с ярки краски беше описал доблестта на Блекууд, Лорн и Тресъл, а също така и предателското поведение на Гай Брентли. Негово височайше величество потвърдил заповедта на Лорн за арестуването на Брентли, заповядал да затворят изменника в тъмнична килия, а за Бълтън да се отправи следствена комисия, за да бъде проведено с необходимата строгост следствието по делото на престъпните пирати. Участта на тези престъпници трябва да послужи за назидание на всички пиратствуващи кораби и затова негово величество изказал желание след завършване на следствието престъпниците да се отведат в Лондон, за да бъдат предадени на военен съд и публична екзекуция.

Уудро Крейг бързо разбра цялата трудност на създалото се положение.

— Как се държаха пленниците при пътуването? — запита той Джоузеф Лорн.

Морякът мрачно премълча. Сър Фредрик Райланд сам обясни на Крейг, че на предварителните разпити, които мистър Лорн се опитал да проведе на борда на „Адмирал“, той е получил от пиратските главатари само твърде недвусмислени и силни изрази по адрес на лорд-адмирала, а от Брентли — категорично твърдение, че не е имал никакво предварително споразумение с пиратите.

Докато слушаше графа, мистър Крейг кимаше съкрушено. На езика му се въртеше един въпрос, но Лорн го превари:

— Тия двамата знаят за нас всичко, ясно ли е? — В гласа на Лорн звучеше явна злоба. — Нямаше защо да бързаме да съобщаваме на адмиралтейството за пленниците. Джакомо, със своята привързаност ти натопи всички ни здравата.

— Бях съвсем уверен, че кралят просто ще ми възложи да обеся двамата, и Брентли отгоре, на корабните реи. Сметката ми излезе крива. Но сега няма защо да се хленчи какво можело и какво не можело да стане. Трябва да гледаме напред. Рано е да клюмнем носове. Бивало е и по-лошо, но сме се измъквали! Кажи, Джузепе, според тебе кои са всъщност тези юначета?

Лорн свирепо се изплю:

— Опитай се да ги разбереш! Твърдят, че имената им били истински.

— Откъде имат сведения за нашето минало? Диего Луис никога не е виждал очите на баща си. Никой от онези, които са около него, не може да знае… нашата история. — Уудро Крейг в недоумение разпери ръце.

— Липсва ти вече съобразителност, Уудро. Ами Мърей? Ами Емили Харди? Ех, не смазахме ние докрай змийското гнездо в Синята долина! Оттам духа вятърът. Този дон Алонсо заявил на Брентли, че бил уж по-малкият син на Бернардито. На вид има двадесет години, едва ли повече. Не съм чувал Бернардито да се е свързвал с друга някоя жена освен със Зое. Май че Алонсо просто си е измислил това свое родство, пък и по физиономия няма нищо общо с Бернардито. Преди малко го видях през шпионката на вратата. Красавец е, дявол да го вземе!

Мистър Райланд сложи пред Крейг портретите на Алонсо де Лас Падос и неговия другар. Уудро ги пъхна в широкия си джоб:

— Ще опитам да ги покажа на моите момчета. В тези физиономии като че ли има нещо познато. Ето този Матео… Да пукна, ако е испанец!

— Докато ние тук гадаем, старчета, лондонската комисия ще ни се струпа на главата ненадейно и ще стане една… мътна и кървава! — рече сърдито мистър Райланд. — На разположение имаме дни, а може би само часове. Трябва да действуваме още утре, тая нощ е вече загубена.

— Да ги удушим — край! — предложи Лорн.

— Ами Брентли? — Крейг поклати глава. — Той е в друга килия. Пък и едва ли Хирлемс ще може да се справи самичък с тримата, а други доверени хора в затвора аз нямам.

— Е, да ги отровим… Да ги напоим с вино, а?

— Няма да скриеш следите. Не става.

— Тогава вие предложете нещо, лорде.

— По дяволите лордството, вълци! В трюма се събира вода, карамба, и помпите не смучат. Мислете, старчета, мислете по-бързо! Тази работа е за тебе, Уудро.

— Стой, шефе! В коя килия са те?

— В долния ъглов карцер.

— Отлично! Прозорците гледат към задната стена, нали?

— Е, и…

— На стената има двама часови… А По-нататък — предпланините…

— Хм! Не е лоша идея!… Застреляни при опит за бягство, така ли?

— Точно така. Само че ще ни трябват сигурни момчета, шефе. Полковник Хауерстън не е простак! Познавам добре този любезен джентълмен…

— Казваш, нужни са сигурни момчета? Значи, ще трябва сами да се заловим като едно време! Казвам: водата е стигнала до гуша… Уудро, потърси Макрайл. Той се мотае някъде из града навярно пиян. Нека веднага се прибере в къщи, ще бъда при него в полунощ. Утре в пет часа вечерта елате всички в моята вила на Сент Джейкъб стрийт осемнадесет. Там има достатъчно количество от всичко онова, което може да ни потрябва. Джузепе, върви огледай хубавичко задната стена на крепостта. Аз отивам сега при отец Бенедикт. Да видим за какво го бива в такъв сериозен час… Накарай Макрайл да изтрезнее до полунощ, Уудро, с каквито щеш средства. Трябва предпазливо да привлечем към работата и Джордж Бингъл: после ще го очистим заедно с ония двамата…

— Ами с Брентли какво ще правим, шефе?

— Хм! С Брентли ли?… Ще се опитам да поговоря с Древърс и да уредя прехвърлянето на Брентли при ония двамата в ъгловия карцер… Бързайте, старчета, времето не чака.

Тъмничният пазач държеше за юздата коня на лорд Ченсфилд. Знатният гост се сбогуваше с началника на тъмничната крепост. Той направи на майора знак с очи, майорът отпрати пазача и сам хвана юздата.

— Слушайте, майоре!

Древърс беше изненадан от тона на лорда — уморен, добър, задушевен тон.

— Днес е двадесет и първо число, майоре. Наближава Коледа!

— Да, това е най-хубавият ден в годината, милорд.

— Знаете ли, майоре, онези двамата там долу… В края на краищата те причиниха вреда главно на мен… Малко им остава да живеят… Тази лондонска комисия, августейши назначена в мой интерес, ще обеси и двамата, нали, майоре?

— Това е толкова вярно, колкото и че ме наричат Древърс, а вас — сър Фредрик Райланд, милорд.

— Та ето що, Древърс. Господ ни е създал нас двамата християни. Те са престъпници, пирати, злодеи, но нека и техните заблудени души се порадват на празника. Дъщеря ми помоли за разрешение да посети затвора, за да облекчи с нещо участта на нещастните. Та ето, когато дойде при вас… Схващате ли… Разбира се, не бива да позволявате нищо особено… Но мъничко разхлабване по случай близкия празник… Оковите например. Защо са необходими те между такива стени? Просто излишна жестокост… Тези млади пирати сигурно са католици, нали?

— Най-закоравели паписти, милорд!

— Е, и закоравелите паписти се нуждаят от пастирска утеха. Дъщеря ми ще дойде с отец Бенедикт, знаете го, онзи добър монах от пристанищния параклис. Нали за тях тая ще е последната Коледа!

— Това е толкова вярно, милорд, колкото и…

— … че мен ме наричат Райланд. Разбирам вашата мисъл. Но, Древърс, това малко споразумение да си остане само между нас и да не се дава никому повод за приказки за излишна снизходителност към закоравелите злодеи. Оставете ги в същия влажен карцер, но запалете печката. Свалете им оковите… Оня стар нехранимайко Брентли се измъчва сега сам… Слушайте, я прехвърлете и него при тях! Трима няма да им бъде толкова тъжно… Но никому — ни дума, Древърс!

— Гроб, милорд, ням като гроб — ето какъв е Древърс, ако това желае ваша светлост.

Графът потупа майора по рамото.

— Хирлемс не трябва да бъде прекалено строг, ако отец Бенедикт предаде на тези заблудени овци… Изобщо, ако те получат чашка подкрепително и парче баница. А този Бингъл, художника, помолете да направи една скица на моята дъщеря… Разбирате ли, сред затворниците в тъмничния карцер. Това ще й остане спомен за цял живот, не е ли тъй?

Тъмничарят едва не се задъха от възторг.

— Разбирам, милорд, разбирам! Ах, каква картина… лъч светлина в царството на скръбта… или дори, как да кажа, ходенето на Богородица по мъките… Бъдете уверен в мен, милорд, да не се казвам майор Древърс!