Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Наследник из Калькутты, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Издание:

Избрани книги за деца и юноши

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО СОФИЯ 1982

 

Штилмарк Роберт Александрович

НАСЛЕДНИК ИЗ КАЛЬКУТТЫ

Казахское государственное

учебно-педагогическое издательство

Алма-Ата 1959

 

Роберт Щилмарк

НАСЛЕДНИКЪТ ОТ КАЛКУТА

РОМАН

Преведе от руски НИКОЛАЙ ТОДОРОВ

Художник А. ЛУРИЕ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Редактор ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МИНА ДОНЧЕВА

РУСКА. III ИЗДАНИЕ. ИЗД. № 681. ДАДЕНА ЗА НАБОР НА 18. X. 1981 г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ НА 8 III. 1982 г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ 28. III. 1982 г. ФОРМАТ 16/60X90. ПЕЧАТНИ КОЛИ 47. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 47. УСЛ. ИЗД. КОЛИ 52,57. ЦЕНА 3.23 ЛВ.

95376 26831

Код 11

6106–82

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2а, СОФИЯ

ДП „Д. БЛАГОЕВ“, УЛ. „Н. В. РАКИТИН“ 2, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на текста от NomaD. Добавяне на илюстрации

Статия

По-долу е показана статията за Наследникът от Калкута от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Наследникът от Калкута
Наследник из Калькутты
АвторРоберт Щилмарк
Първо издание1958 г.
СССР
Издателство„Детгиз“
Оригинален езикруски
Жанрприключенска литература
Видроман

„Наследникът от Калкута“ (на руски: Наследник из Калькутты) е приключенски роман на съветския писател Роберт Щилмарк. Романът е издаден през 1958 г. от съветското издателство „Детгиз“, като част от поредицата „Библиотека приключений и научной фантастики“. Има пет издания на български език.

История на създаването на романа. Натрапеният съавтор.

На 5 април 1945 г. Роберт Щилмарк е арестуван и за „клеветнически изказвания за съветската действителност“ е осъден на 10 години лишаване от свобода. След пет години, прекарани в съветските затвори, Щилмарк е изпратен в Сибир. Първоначално в Игарка, а впоследствие на строеж № 503 „Мъртвия път“, където участва в строителството на задполярната железопътна линия СалехардИгарка – Норилск. Вечер в бараките, след връщане от работа, желаейки да развлече другарите си по съдба, Роберт Щилмарк им разказва приключенията на героите на Александър Дюма, Джеймс Фенимор Купър, Уолтър Скот, Робърт Луис Стивънсън, Джек Лондон и др. Накрая когато разказите се изчерпват, той започва да съчинява собствени истории. Там в лагера, през 1950 – 1951 г. написва приключенския роман „Наследникът от Калкута“. Действието се развива в края на XVIII век в Англия, Индийския океан, Северна Америка и Африка. Идея за написването на романа дава един от бригадирите на криминалните затворници – Василий Павлович Василевски. Бригадирът, също затворник, и Щилмарк сключват споразумение, съгласно което писателят е освободен от тежка работа. За сметка на това той се задължава да напише роман и да впише като съавтор Василевски, ако книгата бъде някога публикувана. Василевски се надявал че ако книгата се хареса на Сталин, който обичал да чете исторически романи, то присъдата му ще бъде намалена. След като романът е написан той е предаден от Василевски на началството и тръгва по инстанциите. Отношенията между двамата се влошават и Василевски започва да заплашва Щилмарк с убийство.

През 1953 година, след смъртта на Й.В.Сталин, строеж № 503 е закрит и Роберт Щилмарк е преместен първо в Енисейск, а след това в Маклаково и Ново Маклаково. През 1955 г. Щилмарк е реабилитиран напълно и заедно със семейството си се завръща в Москва. Василевски все още е в лагера. Той изпраща писма на Щилмарк с искане да издири романа, който двамата са написали, в архивите на Лубянка, и да опита да го публикува. Но го предупреждава, че ако името му липсва като съавтор на романа, ще изпрати в Москва убиец – специалист по мокри поръчки. Щилмарк издирва романа и го занася в детското издателство „Детгиз“.

Книгата е публикувана от „Детгиз“ през 1958 г. На обложката ѝ има две имена: Р.А.Щилмарк и В.П.Василевски. Романът има огромен успех и от издателството предлагат да го преиздадат в по-голям тираж. Една четвърт от хонорара за първото издание Щилмарк превежда на бившия бригадир. Парите се сторили обаче малко на „съавтора“ и той продължава да заплашва писателя. Цялото това изнудване омръзва на Щилмарк и той се обръща за помощ към издателството. „Детгиз“ предявява в съда иск, за да защити правата на истинския автор. През 1959 г. Московският градски съд разглежда делото за авторството на романа. Експертите потвърждават, че оригиналният ръкопис е създаден с почерка на Щилмарк. Бившите лагерници също дават показания в полза на авторството на Щилмарк. Освен това Щилмарк зашифрова в текста на романа фразата „лжеписатель, вор, плагиатор“ (лъжеписател, крадец, плагиат), имайки предвид Василевски. Фразата се открива, като се четат първите букви на всяка втора дума в откъс от двадесет и трета глава:

"...Листья быстро желтели. Лес, еще недавно полный жизни и летней свежести, теперь алел багряными тонами осени. Едва приметные льняные кудельки вянущего мха, отцветший вереск, рыжие, высохшие полоски нескошенных луговин придавали августовскому пейзажу грустный, нежный и чисто английский оттенок. Тихие, словно отгоревшие в розовом пламени утренние облака на востоке, летающая в воздухе паутина, похолодевшая голубизна озерных вод предвещали скорое наступление ненастья и заморозков...."

През 1959 г., излиза второто издание на романа – вече само с името на Роберт Щилмарк. В чужбина „Наследникът от Калкута“ се преиздава многократно – в България, Полша, Чехословакия и Китай.

Издания на български език

  • На български език романът е публикуван за пръв път през 1960 г., с посочени автори – Роберт А. Щилмарк и В. Василевски. Романът е издаден от издателство „Народна култура“, София, като част от поредицата „Библиотека Юношески романи“. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с твърди корици, с формат: 84×108/32, и тираж: 25 080 броя.
  • През 1971 г. издателство „Народна култура“, София, отпечатва второ издание на романа, като част от поредицата „Библиотека Четиво за юноши“. Като автор е посочен единствено Роберт Щилмарк. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с твърди корици, с формат: 84×108/32, и тираж: 50 000 броя.
  • Третото издание на „Наследникът от Калкута“ е осъществено през 1982 г. от издателство „Отечество“, София, като част от поредицата „Библиотека Избрани книги за деца и юноши“. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с меки корици, с формат: 16/60x90.
  • През 1984 г. излиза четвърто издание на романа, дело отново на издателство „Отечество“, София, с твърди корици и формат: 16/60/90.
  • През 2015 г. излиза петото издание на романа, част от колекция „Върхове“ на издателство „Изток-Запад“, София, с превода от руски език на Николай П. Тодоров и илюстрации, които са дело на художника Петър Станимиров, с твърди корици и формат: 165/235 мм.[1]

Външни препратки

Източници

  1. Наследникът от Калкута // iztok-zapad.eu. Архивиран от оригинала на 2018-11-30. Посетен на 2. ноември 2018.

Въведение
Джентълменът и слугата

„На спомена горчивата наслада.“

Алфред дьо Мюсе

naslednika_ot_kalkuta_jato_ptici.png

Двама души вървяха предпазливо по каменистата пътечка, към малкия залив между скалите. Напред крачеше висок джентълмен с гърбав нос в тъмнозелен плащ и триъгълна шапка. Изпод шапката блестеше като сребро плитка на перука, стегнато превързана с черна лента, за да не я разпилява вятърът. Морските ботуши с вдигнати кончови не пречеха на плавния вървеж на мъжа. Тази походка е била придобита не по паркета на салони, а на люлеещия се под на корабна палуба.

Спътникът на човека с плаща, красив юноша със сюртук[1] на грум[2], носеше след него далекоглед в черен калъф и ловна пушка. Цевта на пушката беше от най-добра стомана — „дамски букет“; седефени инкрустации украсяваха гладко полирания приклад. Ремък и дори ремъчни халки „антабок“ тази пушка нямаше: на притежателя й не беше необходимо да влачи ловната си екипировка на собствените си плещи — той не излизаше на лов без оръженосец.

Сиви гранитни канари обграждаха полукръга на откритото заливче. Рибарите бяха нарекли тоя залив Стария крал: назъбеният връх на средната канара напомняше корона. Над сиво-зелената, лъхаща на йод вода прелитаха ниско чайки. Утрото беше облачно, ръмеше дъжд. Тук, в Северна Англия, по крайбрежието на Ирландско море, такова време беше обичайно за лятото.

Първият изстрел отекна в пустинните скали. Подплашено ято чайки излитна във висините и с пронизително резки крясъци се пръсна на всички страни. На отделни малки ята, птиците се устремиха към съседните канари и там, на другата страна на залива, отново започнаха да се спускат. Очевидно джентълменът не улучи: нито една простреляна птица не трепкаше върху разпенената вода.

— Пушката е отново напълнена, ваша милост! — младият грум подаде на господаря си пушката, готова за нов изстрел; стрелецът и спътникът му вече се бяха изкачили на върха на невисоката канара и гледаха надолу. — Ей сега птиците ще се успокоят и пак ще се съберат.

— Ловът ми няма да бъде успешен, щом не улучих с първия изстрел — отвърна джентълменът. — Струва ми се, че разходката ни днес е изобщо безполезна: нито едно платно не се вижда на хоризонта. Навярно и нашият „Орион“ стои някъде на котва. Но все пак ще остана тук, ще поогледам хоризонта. Задръж пушката у себе си, Антонио. Подай ми далекогледа и ме почакай долу, при конете.

Грумът предаде на господаря си калъфа с разтегателната тръба и заслиза по пътечката. Шумът от ронещите се под нозете му камъчета и шумоленето на храсталака скоро стихнаха. Джентълменът остана сам на канарата:

Под скалите неспокойно се плискаше морето. Задалият се откъм океана тъмен облак бавно се разрастваше и покриваше извивките на брега. Очертанията на далечните носове и малки острови постепенно се разтапяха в ивицата от дъжд и мъгла. Изпод тази ниска пелена се появяваха редица тъмни морски талази; брегът разтваряше насреща им каменните прегръдки на заливите и лиманите. Бавно разтърсвайки космати гриви, вълните дълбаеха подножието на канарата.

На човека, който беше застанал с далекогледа на върха, се струваше, че самата канара плава като кораб срещу вълните на океана, разсичайки ги с каменната си гръд като с форщевен[3]. Поривите на вятъра пръскаха във въздуха ситен прах от солени капчици, който полепваше по коравите му къдрави бакенбарди. Без да откъсва поглед, той гледаше прибоя и броеше „деветите“ вълни, най-големите и гривести.

Разбила се в канарата, вълната се отдръпваше и увличаше назад със себе си в морето валчести камъни и едър пясък дотогава, докато нова кипяща вълна не подхващаше тези камъни, за да ги запокити отново в подножието на скалата…

Мислите на човека са вече далеч от това заливче, от сивите канари и чайките с техните пронизителни гласове; той не различава наоколо нищо друго освен яростните космати хребети. Под него вече не е скала! Той си припомня отдавна потънал кораб…

И отново както някога стои той, широко разкрачил нозе, на бушприта[4], наклонил се подобно летящия по вълните кораб. Вятърът свири във въжетата; издувайки слабо затегнатите платна… Водите на топлото море фосфоресцират зад борда. Над мачтите, сред дълбоката чернота на нощното небе той вижда не тризвездния пояс на Орион, а проблясващото злато на Южния кръст. Винаги е вярвал, че между светилата на тези две най-красиви съзвездия на северния и южния небосвод се намира и неговата щастлива звезда, звездата на успеха му!

Все по-далеч и по-далеч от английските брегове го отнася призрачният кораб на неговите спомени…

 

 

… Трети месец шхуната[5] е в плаване. Подир няколко краткотрайни престоя на незначителни пристанища и закътани заливчета по западното крайбрежие на Африка тя избиколи нос Добра Надежда и след като се отби в южната част на Мадагаскар, се зарея из водите на Индийския океан.

Капитанът на шхуната, едноокият испанец Бернардито Луис ел Гора, беше събрал добри момчета за далечния рейс. Четиридесет и шест моряци, татуирани от краката до главата, помирисали барут и знаещи различните признаци за времето; старецът боцман, наречен заради свирепостта си Боб Акулата; помощник-капитанът Джакомо Грели, спечелил си в абордажните[6] схватки прякора Леопард Грели, и накрая самият Бернардито, Едноокия Дявол — такъв беше екипажът на „Черната стрела“.

Повече от две седмици бяха изминали от онова ранно утро, когато скалистото крайбрежие с Иглен нос[7], където в синия безкрай вечно спорят помежду си водите на двата океана, се разтопи на югозапад зад кърмата на шхуната, но тя още не бе срещнала в просторите на Индийския океан нито един неохраняван търговски кораб.

— Гръм и мълнии! — изруга на бака[8] Червенокосия Пю, като захвърли на палубата калаеното канче. — За какъв дявол, пита се, ни довлече Бернардито на гемията си в този ад на акули? Според мен испанските дублони звънят не по-зле от индийските рупии!

— Ето трети месец вече плавам с вас, не още нито един фартинг[9] не се е търкулнал в хастара на джобовете ми! — подзе събеседникът на Червенокосия Пю, един мършав дангалак със златна обица на ухото, наречен от екипажа Джейкъб Скелета. — Къде се дянаха тия весели жълти търкалца и красиви пъстроцветни хартийки? С какво ще се явя в кръчмата „Соленият пудел“, където и господ бог получава пунша си само срещу пари в брой? Питам аз — къде е нашата звънтяща радост?

Денят клонеше към залез. Слънцето стоеше още високо, но беше забулено в мъглява омара. От сутринта капитанът намали дажбите на водата и виното на екипажа. Измъчвани от жажда, моряците работеха отпуснато и начумерено. Влажният горещ въздух обезсилваше хората. Лек бриз откъм бреговете на Мадагаскар издуваше платната, но полъхът беше толкова топъл, че и той не освежаваше разгорещените лица и тела.

— Да седнем, Джейкъб. Тук под лодката е по-прохладно. След половин час започва дежурството ни, а гърлото ми е сухо, сякаш съм сдъвкал и глътнал Библията. Брадва и бесилка! Когато Черния Уудро беше наш боцман, винаги намираше за мене някоя и друга пинта[10] старо арагонско.

— По-тихо, Пю! Казват, че капитанът не обичал да споменават за Уудро и Джузепе.

— Тук никой не ни чува.

— Кажи ми, Пю, вярно ли е това, което момчетата разправят, че Уудро и Джузепе били протегнали лапа към кожената кесийка на Бернардито?

Червенокосия Пю размаза с мазна длан капчиците пот по бакъреното си чело.

— Ако тия стари вълци бяха останали в нашата глутница, сега нямаше да се мотаем из това индийско легенче като суха тапа и от нищо нямаше да се нуждаем. Но, Джейкъб, за кожената кесийка на Бернардито съветвам те за известно време да си траеш. Бернардито има дълги ръце и умее бързо да спуска чакмака… Повече от година как съм на „Стрелата“ и съм виждал с очите си тая кесийка, но гръм да ме порази, ако обеля думичка за нея! А между другото веднъж дори гледах през прозореца на капитанската каюта, когато Едноокия развързваше кесийката си.

Подухването на вятъра разклати шхуната и една вълна се плесна по-силно в борда. Червенокосия Пю млъкна и се озърна наоколо.

— Слушай, Пю, снощи нашият помощник Леопард Грели ме извика да си, поговорим за това-онова — тихо рече Джейкъб. — Струва ми се, че и той май не обича много-много Едноокия. Грели казва, че Уудро и Джузепе били момчета на място… Я ми кажи ти, Пю, защо Бернардито ги свали на брега?

— Това никой точно не знае, но нещичко ще ти поразкажа. Само гледай да си държиш езика зад зъбите, инак и Леопарда не ще ни помогне: ще ни прати Бернардито на дъното при индийския дявол, а на това отгоре ще ни зашие и устата! Едноокия милост не знае!

— Цял живот козе мляко вместо джин да пия, ако продумам дума!

— Та виж, Джейкъб, преди още да поемем тоя рейс, нашата „Стрела“ попадна в засада…

— Слушах за това. Момчетата се перчат, че „Стрелата“ се била сражавала едва ли не срещу цяла ескадра.

— Какво? Перчат ли се? Не, Скелете, ти, както се вижда, още не познаваш Едноокия! Наистина с него винаги трябва да си отваряш очите, защото той и насън държи пръста си на спусъка, ала е моряк, какъвто няма да намериш нито в един кралски флот, кълна се в майчината си утроба!

— А защо офейкахте?

— Защо офейкахме ли? Ще ми се да погледам как ей такъв юнак като тебе, Джейкъб, би се сражавал на нашето корито с някоя британска фрегата[11] или френски двупалубен бриг[12]. Ех, славна работа беше! Само мъглата ни спаси тогава. С дупка в кърмата ние все пак успяхме да се скрием от французина в едно тясно каталонско заливче… Славно изигра Бернардито всички копои от Крит до Гибралтар! Две седмици ни дириха по-старателно, отколкото трезвен моряк търси пред тезгяха сврял се някъде из джобовете му пенс, но в зъбите им Едноокия остави само отскубнат фъндък вълна, а след всичко това в проклетото заливче издържа и битка, с патрулираща испанска корвета[13].

Спомените извикаха у Червенокосия Пю прилив на гордост. Разказвайки, той размахваше, ръце пред лицето на Джейкъб, който невъзмутимо пухтеше с лулата си. Разказвачът пъхна в устата си парче тютюн за дъвчене, примесен с бетел[14], и продължи:

— Тогава именно капитанът намисли да напусне съвсем доброто Средиземно море и да дойде тук, в индийските води. А щурманът Джузепе Лорано и боцманът Уудро Крейг не се съгласявала. Бернардито се готвеше през нощта да прескочи Гибралтар, ала Уудро и Джузепе започнаха да насъскват екипажа против него. На шхуната ни имаше с какво да се облажим! В трюмовете лежеше добра плячка, взета от един гръцки кораб… И ето, когато „Стрелата“ хвърли котва в каталонското заливче и ние започнахме да кърпим кърмата, Бернардито събра всички ни през нощта на юта[15] и рече: „Плячката няма да делим!“

— И ти ходиш с такъв капитан толкова години! Сакраменто! Да бях аз…

— Чакай, юнако! Капитанът каза, че трябва да продадем стоката в Португалия и с парите да закърпим шхуната; да купим припаси и съоръжим „Стрелата“ за далечен рейс.

— Е, ами вие?

— Та, виждаш ли, с него никой още не се беше опитвал да спори открито. Но нея нощ Джузепе Лорано и Черния Уудро намислили да го довършат тайно. А кормчията Фернандо Диас, когото Бернардито някога спасил от бесилката, разкрил на капитана заговора им. Бернардито искаше да заколи и двамата, но му попречи неговият помощник, Леопард Грели. Наближаваше вече среднощ, а главатарите все още се караха в капитанската каюта. И тогава, значи, неочаквано се промъкна онази патрулираща испанска корвета. Започна гореща битка при светлината на факли…

— Откъм кърмата ли ви атакува испанецът?

— Да, и капитанът изпрати Уудро и Джузепе в най-голямата каша, да защитават кърмовата дупка; той заповяда на Фернандо Диас да не ги изпуска от очите си, а на кормилото постави мен вместо Фернандо. Вълча битка беше! Испанците скоро няма да забравят „Черната стрела“!… Ние се измъкнахме от заливчето, но на Уудро му откъснаха двете стъпала, на Джузепе продупчиха хълбока, а Фернандо си спечели две рани. Ама и мене картечният залп ме за шемети здравата.

— Ех, не бях тогава аз с вас!… Та как свърши работата с ония двамата?

— Как свърши ли? Пътувахме в мрак. До разсъмване оставаше малко, а трябваше да прескочим крепостите на Гибралтар и патрулиращите кораби. На борда имахме четирима ранени: Уудро, Джузепе, Фернандо и мулатът Енрико Рой. Капитанът реши да свали ранените на брега, защото на кораба щяха да умрат: още в предишния бой нашият лекар отиде при рибите. Леопарда искаше да дадем на ранените частта им от плячката, но капитанът не се съгласи.

— Труп да бях, пак щях да си поискам своята част!

— Може би с труп щеше да бъде по-отстъпчив, ама на живите отказа. А пък от ранените само Фернандо и мулатът Енрико бяха в съзнание. Джузепе Лорано и Уудро Крейг лежаха в несвяст. Бернардито заповяда да отнесат ранения Фернандо Диас при него, в каютата, ей оная, при кабината, видиш ли я? Вятърът повдигна пердето на прозореца на каютата и аз видях как Едноокия изсипа от кесийката елмази в калъфчета от шведска кожа, избра най-едрия и един по-малък и ги подаде на Диас. Чух как Бернардито рече: „Ето тоя син елмаз с жълтото петънце отнеси в Гърция на моята майка, за да не гладува, ако загина, а втория камък вземи за себе си, Фернандо, и прави с него, каквото си щеш!“ След това свалиха тримата в една лодка, при веслата седна мулатът Енрико Рой, неговата рана не беше толкова тежка…

— Чакай! Енрико Рой бил, казват, приятел на Леопарда?

— Грели го държеше при себе си един вид вместо слуга. Ненаситник и мързеливец беше тоя Енрико, да ти кажа аз. Та ето той и Грели си шепнеха нещо, докато Едноокия говореше с Фернандо; Леопарда даде на мулата шепа монети и в непрогледната тъмнина лодката заплава към испанския бряг. Дали ранените са се спасили, или са загинали — никой не знае. А на нас ни потръгна: на сутринта, в мъглата, шхуната мина протока. После се криехме по бреговете на Португалия, ремонтирахме се на Азорските, стягахме се за път на мароканското крайбрежие, където и ти се прехвърли при нас от турския кораб. И ето вече трети месец плаваме, а каква полза?

Малко ято хвърчащи риби с кръгли крилца, прилични на дантелени якички, прелетя над накъдрената морска повърхност и с плясък отново се гмурна в бездната.

— Ковчег и мърша! Гледай, Джейкъб: ето негова едноока светлост се подава от каютата. Събори го треската. Пожълтял е като жълтица и по цели дни се валя в люлката, докато ние до кръв си ожулваме дланите о въжетата. Току-виж, че е дочакал чувала и камъка на гърдите, а продължава да се инати, дяволът, не ще да се махнем от тия проклети води, жега е като в ковашко огнище… Но какво е това там на хоризонта? Дяволска работа! Та там има пожар!

В същия миг викът на наблюдателя: „Пожар на хоризонти, вляво от кърмата!“ — дигна на крак целия екипаж. Полуголи, нашарени със странни татуировки по ръцете и гърдите, с невъобразими шапки на главите, направени от късове платно, палмови листа и дори от страници с библейски текстове, моряците на „Черната стрела“ се изсипаха на палубата.

На командния мостик се показа Леопард Грели с далекоглед. Само капитан Бернардито бе прикован от тропическата треска на висящото му легло. От време на време той почти губеше съзнание от вътрешен огън и задавяйки се, гълташе студена вода, а четвърт час след това трепереше от треска, зъбите му тракаха и той се завиваше презглава с вълнените одеяла.

Леопард Грели даде команда и моряците, подтиквани от свирката на боцмана, се спуснаха към въжетата. Обръщайки се под натиска на платната, шхуната застана на обратен курс. Щом маневрата беше завършена, шхуната се отправи с къси зигзази към огъня на хоризонта и скоро се приближи до мястото на пожара. В това време черен облак започна да забулва хоризонта, а живакът на барометъра в капитанската каюта падна ниско; никога досега Леопард Грели не беше го виждал да пада толкова ниско. Вятърът стихна и платната на шхуната безпомощно увиснаха. В бързо сгъстяващия се здрач ясно и зловещо се открояваше бушуващият в далечината пожар. Не една, а цели три гигантски клади издигаха към небето почти отвесни стълбове от пламъци, искри и пушек. Явно горяха кораби от неотдавна срещнатия керван.

Скоро екипажът на „Черната стрела“ ясно различи на фона на заревото два кораба, които изглежда, че се бяха отделили от кервана и плаваха срещу шхуната. По-близкият от тях, малка бригантина[16], се намираше само на около пет-шест кабелтови[17] от шхуната. Другият кораб, с екипировка на военна корвета, се виждаше на половин миля[18] зад първия.

Дори отдалеч се забелязваше, че мачтите на корветата са повредени в бой, а платната на бригантината — съдрани и измачкани. Във вечерната тишина се разнасяше глух тътен от артилерийска престрелка. Настъпилото затишие пред буря застави двата пострадали кораба, а също така и шхуната на Бернардито, да легнат в мъртъв дрейф[19]. Далечното зарево хвърляше неподвижните черни сенки на трите кораба върху повърхността на океана, а буреносният облак вече забулваше луната.

— Леопарда надушва плячка! — прошепна Пю на приятеля си Джейкъб. — Проклет да съм, ако не се изхитри да намери печалба и в чуждата битка. Готви се за служба, стари кашалоте! Най-сетне и ние дочакахме истинска работа.

Капитан Бернардито Луис ел Гора беше опитен пират, отчаяно смел и безмилостно жесток в боя. В същност той се казваше Бернардо. Но умалителното му прозвище, свидетелствуващо колко отрано бе започнал морските си подвизи, си остана свързано с него за цял живот. Във времената на Кортес или Писаро[20] може би щеше да запише името си в кървавите страници на историята на завладяването На Мексико, Бразилия или Перу, но той се беше родил в онзи век, когато белите петна по глобуса изчезваха с бързината на топящия се пролетен сняг, а остиндийските, южноафриканските и други търговски компании бяха затвърдили властта си над завзетите презокеански владения и разбойничествуваха в тях под закрилата на държавните закони на своите страни.

Бернардито сметна, че превръщането на кръвта и потта на колониалните роби в злато е тъмна и не твърде почтена работа. По-доходно и по-просто е да измъкваш това злато направо от джобовете на търговците! Неговата шхуна с шепата отчаяни главорези, които никога не се вглеждаха в бъдещето по-далеч от двата най-близки часа, причини във водите на Средиземно и на съседните нему морета такива загуби на търговските кораби, че със залавянето на пирата Бернардито едновременно се заеха английските, френските, испанските и турските власти, като не смятаме частните мореплавателни компании и отделните морски ловци на награди. Бернардито ловко се бе изскубвал от всичките си многобройни преследвачи, които без съмнение биха хванали смелия пират, ако можеха да действуват съгласувано помежду си, и сега, след като се измъкна изпод самия нос на шарещите съвсем наблизо военни кораби, направляваше шхуната си в този далечен индийски рейс.

Но този път боговете на успеха, изглежда, бяха лишили едноокия капитан от милостините си. Още преди рейса той за пръв път в своя богат със събития живот разкри на кораба заговор, насочен срещу него. Някой действуваше сред екипажа предпазливо и настойчиво. Ала като обезвреди затворниците, капитанът загуби и своя най-предан моряк — Фернандо Диас. Бернардито се досещаше, че тайната пружина на несполучливия заговор беше не някой друг, а помощникът му Леопард Грели, човекът, когото той прие на борда на „Черната стрела“ преди три години. Сега, използувайки болестта на капитана, Джакомо Грели, както изглежда очакваше само удобен случай, за да стане самият той главатар на шийката и капитан на „Стрелата“.

Свестявайки се в каютата си от тежкия унес, Бернардито се повдигна на лакът. В каютата нямаше никой. През прозореца се виждаше само гърбът на моряка при кормилното колело.

Бернардито натисна едно копче в стената. От отворилото се скривалище той измъкна една кожена торбичка и изсипа върху одеялото двадесетина скъпоценни камъка в калъфчета от шведска кожа. След като преброи камъните, той ги прибра в торбичката, затвори скривалището и извика слугата си. Никой не се отзова.

— Мръсници! — измърмори Бернардито през зъби. — Педро! Къде си, Педро, син на свиня и монах! Почакай, ще те науча аз тебе как се крещи „сакраменто“!

Но и великанът Педро, телохранител и слуга на капитана, стърчеше на палубата, мъчейки се да схване подробности от сражението. Кормчията също не следеше курса, а зяпаше встрани.

— Ще ви науча аз вас на ред в кораба! — произнесе със злоба Бернардито.

Той се пресегна за пищова, който висеше над главата му, и без да се прицелва, свали плетения сламен сенник от главата на кормчията. При звука на изстрела в каютата се втурна Леопард Грели. Заедно с Педро той помогна на Едноокия да се измъкне от каютата и да се качи на мостика.

Ругаейки, капитанът се подкрепи с глътка неразреден ямайски ром и взе далекогледа от Грели. От неговото единствено, но зорко око не се изплъзна нито една подробност. Той бързо разгада събитията на развихрилия се в далечината бой, още неясни на целия екипаж. Досети се, че корабите, конвоиращи англо-холандския керван, бяха подложени на внезапно нападение от двете неприятелски — очевидно френски или испански — корвети, промъкнали се до тях под прикритието на ниските буреносни облаци.

Ала топовете на корабите, които охраняваха кервана, бяха успели да открият огън и да подпалят една от нападащите корвети. В завързалия се след това артилерийски двубой са пламнали и два търговски кораба. Накрая оцелялата противникова корвета все пак беше успяла да отреже от кервана една английска бригантина, заставена да измени курса си и да се спасява с бягство. Тя плаваше тъкмо срещу пиратската шхуна.

Излизайки от боя, повредената корвета се беше спуснала да преследва плячката си, но загуби скорост поради изпокъсаните си платна. Когато мъртвото затишие пред буря спря двата кораба, бригантината се оказа почти до борда на „Черната стрела“, но корветата беше изостанала далеч от жертвата си.

— Карамба! Още час да се бях търкалял в леглото и плячката, която сама се навира в ръцете ни, щеше да ни се изплъзне! — зарева Бернардито. — Къде ти бяха очите, Грели? Какво чака дяволският боцман, тоя мелез от дърта маймуна и кашалот! Ей, хора! Спуснете и двете лодки! Във всяка да влязат по дузини дяволи — след половин час те трябва да бъдат на бригантината. Грели и Акулата да поведат тези лодки в боя. Останалите да свият платната и да закрепят добре топовете на палубата! Иде буря, сто залпа по задника на боцмана! Бързайте, нещастници!

След няколко минути две лодки с въоръжени до зъби пирати се откъснаха от шхуната и полетяха към бригантината.

В това време Бернардито видя през тръбата, че от корветата също спускат във водата три лодки. Очевидно и капитанът на корветата беше решил да атакува бригантината. Но предимството беше на страната на хората на Бернардито. Лодките на „Черната стрела“, плавайки в килватер[21] една след друга, вече бяха изминали половината от разстоянието до бригантината.

Затишието пред бурята, равномерно преливащите се талази на мъртвото вълнение на океана и далечното зарево, което светеше на нападателите, благоприятствуваха за атаката. В това време лодките на корветата едва се бяха откъснали от борда на кораба си.

На бригантината, която носеше името „Офейра“, забелязаха опасността, надигнала се едновременно от две страни. Два малки топа, на носа и на кърмата, бяха цялото въоръжение на този кораб, тръгнал на далечно плаване под надежден конвой. Когато лодката на Грели се приближи до бригантината на един кабелтов, изтрещя оръдеен изстрел и чугуненият снаряд се зарови във водата зад лодката.

Грели изви към средата на десния борд, а боцманът Боб Акулата се приготви да атакува бригантината отляво. И двете лодки се оказаха извън обстрела на корабните топове; залпът от пушки и пищови, даден от защитниците на бригантината, уби един и рани двама от моряците на Грели. На самия Леопард един куршум отнесе шапката.

naslednika_ot_kalkuta_lodka_s_morjaci.png

Ето го и борда на кораба! Абордажните куки се впиха в дървото на обшивката. По провисналите въжета от скъсалия се в боя такелаж[22] пиратите на Грели за миг се озоваха на палубата. В същия момент през левия фалшборд[23], служейки си с куки й въжени, стълби, на „Офейра“ нахлу шайката на Боб Акулата. В кратка схватка първи паднаха капитанът и офицерите на „Офейра“. Като се лиши от началниците си, екипажът се разбяга под натиска на свирепите главорези. Моряците търсеха спасение в различни тайни кътчета из кораба, блъскаха заключените врати, падаха под изстрелите на пищовите и под ударите на ножовете.

В това време трите лодки от корветата наближаваха завладяния от пиратите кораб. Плахата дрезгавина на зората вече даваше възможност да се види, че командирът им носи униформата на френски офицер.

Застанал на мостика на „Офейра“, Грели подготвяше пиратите за ново сражение. По негово нареждане те прехвърлиха двата топа на десния борд на бригантината и ги напълниха с картеч. Когато първата лодка на французите се приближи на половин кабелтов, без да очаква да срещне топовен огън от борда, изтрещя залп, който попадна точно в целта. Лодката мигом потъна. Следващият залп произведе страшно опустошение във втората лодка: застаналият към кърмата офицер и половината от моряците бяха убити.

На екипажа на третата лодка не му оставаше нищо друго, освен да извади от водата ранените си другари и да отстъпи под градушката от пушечни и пищовни куршуми, с които пиратите обсипваха французите.

Грели и боцманът с пищови в ръце преградиха достъпа на своите моряци към вратите на каютите и салона: трябваше най-напред да притеглят „Офейра“ към шхуната, защото французите — един противник без съмнение по-силен от шепата пирати, които завладяха бригантината — можеха да подновят нападението си.

Но нямаше вече нужда да се влече бригантината с помощта на лодките: полъхналият утринен вятър донесе първите капки на бурния пороен дъжд и същевременно изду платната на „Офейра“. Моряците се спуснаха към реите[24], а Грели хвана кормилото, стъпил на гърба на убития кормчия. След четвърт час бригантината под тържествуващите викове на пиратите, забравили и корветата, и надигащата се буря, беше привързана към мръсния борд на „Черната стрела“.

Пренебрегвайки всякаква предпазливост, морските разбойници се втурнаха с брадви към трюмовете и каютите на завзетия кораб…

На бригантината имаше две каюти: малка горна, до помещението на капитана, и просторна долна, разположена до малкия, уютно подреден салон. „Офейра“ очевидно беше обзаведена за богати пътници.

В горната каюта, разбита от Боб Акулата, не се оказа никой. Затова пък тук имаше много скъпи съдове, обемисти куфари и мъжко облекло. В салона пиратите намериха само четирима ранени моряци индуси, които веднага бяха доубити.

Но когато Грели, Червенокосия Пю и Джейкъб Скелета с удари на брадвите изкъртиха вратата на долната каюта, от дъното на помещението изтрещя пищовен изстрел. Куршумът одраска рамото на Грели и попадна в гърдите на Джейкъб Скелета, който падна по очи в каютата, като препречи входа й.

Грели стреля с двата пищова едновременно и прескачайки трупа, се втурна към дъното на каютата, изпълнила се с лютив барутен дим.

Срещу пирата пристъпи нисичък старец с накъдрена перука, облечен в старомодна камизола[25] с дантелено жабо и широки брабантски[26] маншети. Старецът захвърли димящия пищов и измъкна из ножницата шпагата си, която насочи към гърдите на пирата. Грели неминуемо щеше да бъде пронизан, ако Червенокосия Пю от прага на каютата не беше изпразнил тежкия си пищов в главата на стареца. Старият джентълмен рухна на пода. Улавяйки шпагата му още във въздуха, Грели отмахна с нея брокатената завеса, която отделяше задната част на каютата и… замря в изумление: върху дантелената покривка на леглото лежеше в безсъзнание красива млада девойка. До леглото стоеше висок млад мъж с орлов нос и къси бакенбарди, преграждайки достъпа към девойката. Той вдигна спокойно пищова си и натисна спусъка, но изстрел не последва. Оръжието направи засечка и това пак спаси живота на Грели.

naslednika_ot_kalkuta_dvuboji.png

С един удар на шпагата Грели прониза рамото на младия джентълмен. Отстъпвайки крачка назад, младият мъж запази равновесие и като улови пищова за цевта, нанесе с дръжката му силен удар по главата на пирата. Грели се олюля и падна в ръцете на притеклите му се на помощ разбойници от „Черната стрела“.

— За бога, прекратете съпротивата, мистър Райланд! — раздаде се глас, който като че ли излизаше изпод кревата. И наистина под гънките на покривката, до краката на високия защитник на младата лейди, се показа главата на възрастен плешив чичко, намерил убежище под леглото за голямо учудване не само на пиратите, но и на младия джентълмен.

— Моля ви, прекратете безполезното сражение, скъпи сър Фредрик!

— Поведението ви е недостойно за един джентълмен, мистър Томас Мортън! — гневно викна младият човек, когото нарекоха сър Фредрик.

От рамото му капеше кръв, но той грабна шпагата си и се спусна срещу пиратите. Ала Леопарда беше вече успял да се окопити. Някой мушна в ръката му зареден пищов. Изстрелът разтърси стените на каютата. Грели видя как лицето на джентълмена побеля и как той се срина в краката на пиратите. Като тъпчеха тялото на падналия, половин дузина помощници на Леопарда се хвърлеха към безчувствената девойка, мигновено я завиха в едно одеяло и я отнесоха в каютата на Грели, на „Черната стрела“. Там пиратите завлякоха и изплашения до смърт плешив шишко.

Грели тръгна след пиратите, като се олюляваше. На мократа палуба той се хвана за стожера на преградното бордово въже и огледа хоризонта. Откъм север се надигаше черната стена на урагана. Вятърът вече късаше въжетата и страхотен дъжд се изливаше върху покривите на палубните надстройки на бригантината. Здрави въжета я задържаха до борда на пиратската шхуна. От шхуната беше вече прехвърлена на бригантината тясна стълбичка.

В морето — само на една миля разстояние — се виждаше френската корвета. Там трескаво прибираха платната…

 

 

… До джентълмена с далекогледа, застанал на върха на канарата в заливчето Стария крал, отново се приближи слугата му. Поразен от страшния израз на лицето на своя господар, грумът не се реши веднага да го повика. Най-после той заговори тихо и почтително. Джентълменът трепна и се обърна към юношата.

— Ти ли си, Антонио? — измърмори той, сякаш се събуждаше от сън. С усилие на волята си той се възвърна от спомените към действителността.

— Сър Фредрик Райланд — обърна се към него грумът, — в къщи отдавна ви очакват за закуска. Вие се готвехте да посетите днес корабостроителницата на мистър Патерсън. Конете са оседлани, милорд…

Бележки

[1] Сюртук — старинна дългопола мъжка дреха. — Б.пр.

[2] Грум — коняр, слуга, конник. — Б.пр.

[3] Форщевен — носова част на кораб. — Б.пр.

[4] Бушприт — наклонена мачта пред носа на кораба. — Б.пр.

[5] Шхуна — търговски кораб с две до пет мачти. — Б.пр.

[6] Абордаж — плътно доближаване до неприятелски кораб за прехвърляне на него за ръкопашен бой

[7] Иглен нос — най-южната точка на Африканския материк. — Б.пр.

[8] Бак — носовата част на горната палуба. — Б.пр.

[9] Фартинг — английска бронзова монета, равна на 1/4 от пенса. — Б.пр.

[10] Пинта — стара мярка за вместимост, равна на 0,5 литра. — Б.пр.

[11] Фрегата — бързоходен, обикновено тримачтов военен кораб. — Б.пр.

[12] Бриг — двумачтов търговски или военен платноход; военният бриг е въоръжен с двадесет-тридесет топа. — Б.пр.

[13] Корвета — малък тримачтов кораб с добра маневреност, употребяван обикновено за патрулиране и свръзка. — Б.пр.

[14] Бетел — индо-малайско растение от рода на пипера. Листата му, мотиви на вкус, се употребяват за дъвчене. — Б.пр.

[15] Ют — задната част на горната палуба. — Б.пр.

[16] Бригантина — малък двумачтов кораб, често използуван от средиземноморските пирати. — Б.пр.

[17] Кабелтов — морска мярка за дължина: 185,2 метра. — Б.пр.

[18] Морска миля — 852 метра.

[19] Дрейф — ъгълът между посоката на движението на кораба и неговата ос. Лягам в дрейф — ставам неподвижен. — Б.пр.

[20] Кортес (1485–1547) — испански завоевател на Мексико; Писаро (1475–1541) — испански завоевател на Перу. Двамата са се прославили с нечуваните си зверства над населението на покорените земи. — Б.пр.

[21] Килватер — следата, която корабът оставя след себе си по водната повърхност. — Б.пр.

[22] Такелаж — всички въжета, служещи за управляване на платната. — Б.пр.

[23] Фалшборд — издадената част на борда над горната палуба. — Б.пр.

[24] Рея — подвижно напречно дърво на мачта, върху което се прикрепят платната. — Б.пр.

[25] Камизола — старинна мъжка дреха обикновено без ръкави, заменяща жилетката. — Б.пр.

[26] Брабант — град в Нидерландия, който през XVIII век се е славел с ръчно изработване на дантели; изделията на брабантските плетачи се ценят и днес. — Б.пр.