Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Наследник из Калькутты, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Издание:

Избрани книги за деца и юноши

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО СОФИЯ 1982

 

Штилмарк Роберт Александрович

НАСЛЕДНИК ИЗ КАЛЬКУТТЫ

Казахское государственное

учебно-педагогическое издательство

Алма-Ата 1959

 

Роберт Щилмарк

НАСЛЕДНИКЪТ ОТ КАЛКУТА

РОМАН

Преведе от руски НИКОЛАЙ ТОДОРОВ

Художник А. ЛУРИЕ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Редактор ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МИНА ДОНЧЕВА

РУСКА. III ИЗДАНИЕ. ИЗД. № 681. ДАДЕНА ЗА НАБОР НА 18. X. 1981 г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ НА 8 III. 1982 г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ 28. III. 1982 г. ФОРМАТ 16/60X90. ПЕЧАТНИ КОЛИ 47. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 47. УСЛ. ИЗД. КОЛИ 52,57. ЦЕНА 3.23 ЛВ.

95376 26831

Код 11

6106–82

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2а, СОФИЯ

ДП „Д. БЛАГОЕВ“, УЛ. „Н. В. РАКИТИН“ 2, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на текста от NomaD. Добавяне на илюстрации

Статия

По-долу е показана статията за Наследникът от Калкута от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Наследникът от Калкута
Наследник из Калькутты
АвторРоберт Щилмарк
Първо издание1958 г.
СССР
Издателство„Детгиз“
Оригинален езикруски
Жанрприключенска литература
Видроман

„Наследникът от Калкута“ (на руски: Наследник из Калькутты) е приключенски роман на съветския писател Роберт Щилмарк. Романът е издаден през 1958 г. от съветското издателство „Детгиз“, като част от поредицата „Библиотека приключений и научной фантастики“. Има пет издания на български език.

История на създаването на романа. Натрапеният съавтор.

На 5 април 1945 г. Роберт Щилмарк е арестуван и за „клеветнически изказвания за съветската действителност“ е осъден на 10 години лишаване от свобода. След пет години, прекарани в съветските затвори, Щилмарк е изпратен в Сибир. Първоначално в Игарка, а впоследствие на строеж № 503 „Мъртвия път“, където участва в строителството на задполярната железопътна линия СалехардИгарка – Норилск. Вечер в бараките, след връщане от работа, желаейки да развлече другарите си по съдба, Роберт Щилмарк им разказва приключенията на героите на Александър Дюма, Джеймс Фенимор Купър, Уолтър Скот, Робърт Луис Стивънсън, Джек Лондон и др. Накрая когато разказите се изчерпват, той започва да съчинява собствени истории. Там в лагера, през 1950 – 1951 г. написва приключенския роман „Наследникът от Калкута“. Действието се развива в края на XVIII век в Англия, Индийския океан, Северна Америка и Африка. Идея за написването на романа дава един от бригадирите на криминалните затворници – Василий Павлович Василевски. Бригадирът, също затворник, и Щилмарк сключват споразумение, съгласно което писателят е освободен от тежка работа. За сметка на това той се задължава да напише роман и да впише като съавтор Василевски, ако книгата бъде някога публикувана. Василевски се надявал че ако книгата се хареса на Сталин, който обичал да чете исторически романи, то присъдата му ще бъде намалена. След като романът е написан той е предаден от Василевски на началството и тръгва по инстанциите. Отношенията между двамата се влошават и Василевски започва да заплашва Щилмарк с убийство.

През 1953 година, след смъртта на Й.В.Сталин, строеж № 503 е закрит и Роберт Щилмарк е преместен първо в Енисейск, а след това в Маклаково и Ново Маклаково. През 1955 г. Щилмарк е реабилитиран напълно и заедно със семейството си се завръща в Москва. Василевски все още е в лагера. Той изпраща писма на Щилмарк с искане да издири романа, който двамата са написали, в архивите на Лубянка, и да опита да го публикува. Но го предупреждава, че ако името му липсва като съавтор на романа, ще изпрати в Москва убиец – специалист по мокри поръчки. Щилмарк издирва романа и го занася в детското издателство „Детгиз“.

Книгата е публикувана от „Детгиз“ през 1958 г. На обложката ѝ има две имена: Р.А.Щилмарк и В.П.Василевски. Романът има огромен успех и от издателството предлагат да го преиздадат в по-голям тираж. Една четвърт от хонорара за първото издание Щилмарк превежда на бившия бригадир. Парите се сторили обаче малко на „съавтора“ и той продължава да заплашва писателя. Цялото това изнудване омръзва на Щилмарк и той се обръща за помощ към издателството. „Детгиз“ предявява в съда иск, за да защити правата на истинския автор. През 1959 г. Московският градски съд разглежда делото за авторството на романа. Експертите потвърждават, че оригиналният ръкопис е създаден с почерка на Щилмарк. Бившите лагерници също дават показания в полза на авторството на Щилмарк. Освен това Щилмарк зашифрова в текста на романа фразата „лжеписатель, вор, плагиатор“ (лъжеписател, крадец, плагиат), имайки предвид Василевски. Фразата се открива, като се четат първите букви на всяка втора дума в откъс от двадесет и трета глава:

"...Листья быстро желтели. Лес, еще недавно полный жизни и летней свежести, теперь алел багряными тонами осени. Едва приметные льняные кудельки вянущего мха, отцветший вереск, рыжие, высохшие полоски нескошенных луговин придавали августовскому пейзажу грустный, нежный и чисто английский оттенок. Тихие, словно отгоревшие в розовом пламени утренние облака на востоке, летающая в воздухе паутина, похолодевшая голубизна озерных вод предвещали скорое наступление ненастья и заморозков...."

През 1959 г., излиза второто издание на романа – вече само с името на Роберт Щилмарк. В чужбина „Наследникът от Калкута“ се преиздава многократно – в България, Полша, Чехословакия и Китай.

Издания на български език

  • На български език романът е публикуван за пръв път през 1960 г., с посочени автори – Роберт А. Щилмарк и В. Василевски. Романът е издаден от издателство „Народна култура“, София, като част от поредицата „Библиотека Юношески романи“. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с твърди корици, с формат: 84×108/32, и тираж: 25 080 броя.
  • През 1971 г. издателство „Народна култура“, София, отпечатва второ издание на романа, като част от поредицата „Библиотека Четиво за юноши“. Като автор е посочен единствено Роберт Щилмарк. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с твърди корици, с формат: 84×108/32, и тираж: 50 000 броя.
  • Третото издание на „Наследникът от Калкута“ е осъществено през 1982 г. от издателство „Отечество“, София, като част от поредицата „Библиотека Избрани книги за деца и юноши“. Преводът от руски е дело на Николай П. Тодоров. Изданието е с оригиналните илюстрации на А. Лурие, с меки корици, с формат: 16/60x90.
  • През 1984 г. излиза четвърто издание на романа, дело отново на издателство „Отечество“, София, с твърди корици и формат: 16/60/90.
  • През 2015 г. излиза петото издание на романа, част от колекция „Върхове“ на издателство „Изток-Запад“, София, с превода от руски език на Николай П. Тодоров и илюстрации, които са дело на художника Петър Станимиров, с твърди корици и формат: 165/235 мм.[1]

Външни препратки

Източници

  1. Наследникът от Калкута // iztok-zapad.eu. Архивиран от оригинала на 2018-11-30. Посетен на 2. ноември 2018.

Глава дванадесета
В Синята долина

1

Беше през 1778 година… Буреносните светкавици на освободителната война прорязваха небето на Новия свят. Народът в презокеанските колонии на британската държава грабна оръжието, утвърждавайки правото си на държавна независимост. Тружениците преселници, които някога бяха избягали от Европа в Новия свят от сиромашията и притесненията, се излъгаха в своите очаквания за по-добра съдба: в американските колонии на Англия те намериха същите сурови британски закони, жестоки губернатори, тежко робство и всевъзможни забрани. Изчерпа се търпението на народа и той въстана. Сурови фермери, свободолюбиви занаятчии и работници, дребни търговци граждани, ловци трапери, чернокожи роби на вирджински плантатори и свободни негри от северните колонии щурмуваха британски фортове, потопяваха въоръжени кралски кораби, отнемаха градове от британските губернатори. Богатият с гори, езера и степи материк, чиито брегове дръзкият генуезец Колумб беше видял от борда на своята каравела само три века преди тази война, се обви в барутния дим на сраженията.

Негово величество крал Джордж III се нуждаеше от много войници за усмиряване на въстаниците. Редовните полкове бяха малко и Англия купуваше със своите тежки фунтове и гвинеи пушечно месо от германските княжества. Хиляди млади немци от Хесен, Саксония и Вюртемберг изоставиха плуговете и занаятчийските си инструменти и с въздишка нахлузваха английските мундири. Продадени от своите курфюрсти и херцози, тези немци доброволци пълнеха трюмовете на английските кораби и намираха отвъд океана бърза смърт от точните куршуми на въстаниците… Британските генерали търсеха съюзници и измежду индианските племена на Америка. И разгоря се край Бостън и Потомак, край Филаделфия и река Делавар ожесточена борба не на живот, а на смърт.

От крайбрежието на Атлантическия океан, от териториите на населените вече стари щати на Нова Англия пожарът на войната се пренесе и на запад, в сърцето на материка, отвъд Апалачките планини, там, където редките фактории и селища на белите се губеха сред девствени лесове и където според кралския закон земите принадлежаха на короната и на колонистите изобщо беше забранено да се заселват. Наистина тази забрана вече беше нарушавана от смелите скватери — така наричаха в Америка онези заселници, които самоволно заграбваха участък свободна земя.

А богати бяха тези девствени земи отвъд Апалачите! Широколистни дъбрави и иглолистни гори, изобилен дивеч и зверове със скъпи кожи; пълноводни реки, където рибата се ловеше не с килограми, а с тонове; оросявани тревисти ливади и покрити с мъх блата — там беше царството на лосовете и елените; а в долните течения на реката Охайо и по отвъдния бряг на Мисисипи се ширеше необятният океан на прериите със стада бизони!

Тази прекрасна земя с векове беше хранила своите древни стопани — индианците. Индианските племена алгонкини, ирокези и сиуси дружелюбно посрещнаха белите пришълци — отначало французи и испанци, а после английски търговци на кожи.

Деца на горите и на волните степи, индианците доверчиво помогнаха на появилите се тук от Канада французи да изследват страната. Те доведоха французите до Бащата на водите — великата река Мисисипи — разкриха пред очите им всички съкровища на своята родина. Научиха пришълците да отглеждат новото растение — маис, от което индианците ирокези сееха над двадесет вида в малките си ниви, извоювани от вековните гори. Много ловджийски тайни откриха индианците на бледоликите си братя, изяснявайки им как трябва разумно и грижливо да се ловува, без да се изчерпва запасът от дивеч.

Белите хора научиха много неща, запазиха индианските наименования на реките и долините, на езерата и планинските хребети, но започнаха да изтребват безпощадно в тези стопанства… самите стопани! Ту с кърваво разбойничество и насилие, ту с гнусни измами те отнемаха от доверчивите и честни индианци огромни територии. Англичанинът Уилям Пен „придоби“ от индианците цялата територия на щата Пенсилвания за няколко десетки долара, като успокои напълно с тази „сделка“ квакерската си съвест. А холандският търгаш Минюйт „купи“ целия остров Манхатън, като заплати на индианците със стоки на стойност… двадесет и четири долара! За тази цена той получи четиридесет и две хиляди акра[1] земя, същата, върху която по-късно се разгъна град Ню Йорк.

Но дори и такива „сделки“ бяха рядкост: индианските племена алгонкини, населяващи крайбрежието на Великата солена вода — Атлантическия океан, бяха в началото на XVIII столетие просто изтребени, а останките от тях изтласкани отвъд Апалачите.

Сега по време на събитията, описвани в този роман, белите колонисти, придвижвайки се към запад, тук-там завладяваха нови индиански земи вече отвъд Апалачите… Търговците на кожи опиваха индианците с ром и откупвайки на безценица „мекото злато“, трупаха баснословни печалби. След търговците в горите отиваха сладкодумни проповедници мисионери, а не оставаха по-назад и войниците: в обширните гори и езера редом с първите фактории за кожи и селища изникваха малки, сковани от греди военни фортове…

 

 

… В Синята долина, разпростряла се в долното течение на Охайо, белите преселници сечаха вековната гора. Те работеха под надзора на войници в червени мундири. Веселият звън на брадвите и съскането на трионите заглушаваха нежния шепот на листата. Разкошните корони на подсечените ясени, дъбове, кленове и сребристи ели със свистене разсичаха въздуха. По гористите склонове фермерски коне влачеха греди към долината на Синия поток, към брега на Сребърната река.

Тази река отнасяше своите чисти, наистина сребристи води в прозрачния Уобеш, долен приток на широката Охайо. На стръмния, отвесен бряг при вливането на Синия поток в Сребърната река изникваше нова, невиждана досега тук постройка…

Веригата ниски хълмове плавно се спущаше към реката и тук, на самия бряг, сякаш с последно усилие се беше устремила нагоре като самотен стръмен хълм. На този именно хълм, господствуващ над цялата местност, трескаво се строеше военен форт. От плоското било се откриваха на всички страни величествени горски простори. Те продължаваха и на запад, където на триста мили оттук влачеше водите си могъщата Мисисипи, отвъд нея се разстилаше зеленият океан на прериите.

Под хълма, на брега на Синия поток, се гушеха в тихата горска зеленина новопостроени сгради. Това бяха жилищата на малкото селище на белите хора, които се бяха появили тук преди няколко години.

Недалеч от строящия се форт преселници, подтиквани от войници, разтоварваха речен шлеп. Колелата на няколко оръдия бяха вече оставили дълбоки бразди по крайбрежния пясък. Зад амбразурите на дъбовия стобор артилеристи наместваха топовни дула върху тежки лафети.

Един конник е широкопола шапка и широка блуза се приближи до хълма, дето се строеше фортът. Враният мустанг, съвсем наскоро опитомен, хвърляше коси огнени погледи към английския драгунски офицер. С триъгълната си шапка в ръка офицерът стоеше край мостика, прехвърлен през наскоро изкопания крепостен ров.

— Вашите войници, господин капитан — обърна се към него конникът, — развалят скелите на недостроените къщи на нашите фермери. Тук има достатъчно дървен материал в свободните земи. Моля ви да прекратите този произвол.

— Войниците ми, мистър Мърей, имат нареждане от губернатора, сър Хамилтън, за три седмици да построят форта в Синята долина. Сега е война. Взимам всичко, което ми трябва.

— Доколкото ви разбрах, господин капитан Бърнс, вие отказвате да уважавате чуждата собственост и чуждия труд? Тези хора в долината не са ваши роби!

— Действувам, както смятам за нужно. Вие сте се заселили тук самоволно и незаконно върху земите на британската корона. Затова, ако се наложи, ще заповядам не само да разрушат къщите за нашите фортификационни блокхауси[2], но и да изселят от околността тези хора.

— Капитане, вие злоупотребявате с търпението на нашите мирни жители. Заставихте всички фермери на селището да преустановят полските работи. Конете им са конфискувани за ваши нужди. Войниците безчинствуват из селището. Дължа да ви кажа с цялата сериозност: дори между нас, неутралните американци, действията ви не засилват симпатиите към войските на краля!

— Мистър Мърей, а пък аз на свой ред с цялата сериозност ви предупреждавам да не държите подобен тон с мен. Не ми е известна думата „американци“. Аз знам само разнородни презокеански колонисти. Дали участвуват в бунта, или пазят неутралитет, това няма значение, те си остават поданици на краля. Бунтовниците ги очаква бесилка, а вас, както и всеки скватер, аз… не съветвам да се вмесвате в разпорежданията на английското командуване. Сержант Динс! — викна офицерът някъде нагоре. — Какво се белее там по реката?

— Някакъв платноход идва откъм долното течение, господин капитан — отговори от билото на хълма сержантът наблюдател с рижите мустаци.

— Кажете на лейтенант Шелтън да дойде при мен! — заповяда комендантът на форта и тръгна към реката, без да обръща повече внимание на конника.

Конникът обърна разгневен коня си и в ситен галоп препусна към къщичките на селището. След като прехвърли една малка височина, конят доведе ездача до двуетажна дървена къща. Мърей се качи на долната веранда, обвита от млади, още нежни и тънки ластари на дива лоза.

— Еми! — никна той от прага. — На реката се вижда платноход. Да вървим по-скоро, конят ти е вече оседлан!

2

Двамата конници яздеха покрай брега срещу кораба, идващ от долното течение на Сребърната река. До врания жребец на Мърей танцуваше под дамското седло дългогривест испански кон със златист косъм. Вятърът развяваше тъмносинята амазонка[3] на ездачката. Тежките копринени дипли шумоляха и се плъзгаха по конския гръб.

naslednika_ot_kalkuta_dvojika_na_kone.png

Голяма речна гемия с две платна се изкачваше нагоре по реката. Виждаха се вече дългите весла на гребците. От покрива на каютата някой махаше с шапка за поздрав. Щом видя ездачите, кормчията насочи гемията към брега. Раковини и камъчета заскриптяха под дъното на гемията и неколцина пасажери нетърпеливо скочиха на пясъка. Зад тях на брега бяха прехвърлени мостчета.

— Привет, приятели мои, привет в Синята долина! — развълнувано говореше Мърей, като протягаше ръце към младия джентълмен в редингот с моряшки копчета и към неговата спътница, една хубавичка лейди с бял шал — Драги Едуард, мисис Мери, най-сетне ви дочакахме! Слава богу, сега сте у дома си… Но аз не виждам сеньора Естрела и малкия Диего. Здрави ли сте? Как понесохте този опасен път?

— Прекрасно, никакви произшествия… — отвърна Едуард Уент. — Всички сме в добро здраве. Сеньора Естрела е в каютата си, ако могат така да се нарекат нашите килийки на гемията… А малкият Диего чака, чака Синята долина и точно преди пристигането ни заспа. Да отидем на гемията, лейди Емили, ще ви представя на сеньора Луис ел Гора.

Когато Емили, приведена, слезе по двете стъпала в мъничката каюта, тя видя една стара испанка с черни проницателни очи. Старицата прекръсти влязлата със сбръчканата си ръка, около китката на която беше усукана на два реда кехлибарена броеница, и я поведе към пейката, застлана със старо наметало. В полумрака на каютата Емили се вгледа в лицето на спящото десетгодишно момченце. Лицето му беше удължено и бледо; дълги ресници засенчваха затворените очи. Нашият Диего… Диего Долорес Рамон сеньорите Луис ел Гора — шепнешком произнесе старата сеньора далеч не пълното име на малкия испанец, син на знаменития корсар, погребан в далечния остров.

Заедно с Уент беше пристигнал и бившият марсов моряк от брига „Орион“, жизнерадостният и проницателен Дик Милс, комуто в продължение на пет години след рейса на острова упорито се привиждаха кафявите очи на камериерката на лейди Емили — мадмоазел Камила Льоблан.

На брега Едуард Уент доведе пред дамата в амазонка един петнадесетгодишен юноша с покрито е лунички после и хитри очи.

— Кажете, лейди Емили, спомняте ли си този бълтънец? — запита морякът.

— О, в Англия аз имах толкова малко приятели, че по никакъв начин не мога да забравя почтения мистър Томас Бингъл! Здравейте, мистър Томас! Как е вашата мамзел Микси?

— Мамзел Микси се чувствува съвсем добре и си стои вързана отговори вместо момчето Едуард Уент. — Мъничката хитруша ни създава сума грижи, но тя оказа неоценима услуга при Издирванията на сеньора Естрела и малкия Диего…

Докато Емили продължаваше да прегръща своята приятелка Мери, жената на Едуард Уент, и тригодишната им дъщеря, мъжете се отдръпнаха настрана.

— Ето, мистър Мърей, както виждате, доставих ви целия си ковчег не само без загуба, но дори и без особени приключения. Можеше да бъде и по-рудно: война е! Разбира се, по безлюдната Мисисипи тя не се чувствува толкова, но все пак имахме опасни срещи… Ала и тук аз виждам войници. Вие нищо не ми писахте за тях.

— Неотдавна тук пристигна половин рота кралски драгуни. Командува ги един невежа и грубиян, някой си капитан Бърнс… Изпратил ги е военният губернатор да надзирават преселниците и строежа на укреплението. Те не без основание виждат в нас, тукашните пионери, врагове… Засега се мъчим да ги уверим в нашия неутралитет. Иначе не може: частите на генерал Вашингтон са твърде далеч. Сраженията се водят на изток, в населените земи, но казват, че към зимата насам ще се промъкне отряд въстаници.

— Тъй, значи! Ами имате ли си съседи? Имам предвид бели.

— Факториите в горите и няколко английски форта преди били френски, но от шестдесет и трета година ги взели англичаните. Най-близкото от всички селища до нас е Винсенс, на брега на река Уобеш, малко по-горе от мястото, където нашата красавица Сребърната река се влива в нея.

— Също английско ли?

— Винсенс ли? Сега да, но повечето от жителите му са французи. То вече не е ново селище, на около петдесет години е, заселено място. Това е първата голяма фактория за кожи в тукашните места. Там е построен форт, доста добре укрепен. Охранява се също от кралски драгуни, такива невежи като нашите. Впрочем за всички тези неща ще си поговорим в къщи, след като си отпочинете от пътя.

3

Скоро гостоприемният дом на Мърей се изпълни с шум, детски гласове, тракане на съдове. След веселия обед домакинът предостави жените на грижите на своя съдружник, френския преселник пионер мосю Морис Вилие, и покани Уент горе, в кабинета си.

Ламперията от тъмен дъб, покриваща две трети от стените, придаваше на този кабинет вид на голяма корабна каюта. По рафтовете бяха наредени книги от съвременни френски и английски автори, най-острите умове на своя блестящ и противоречив век. Портретът на Емили и едно копие на „Сикстинската мадона“ от Рафаело висяха на противоположните стени. Две ловджийски пушки се кръстосваха върху тъмночервен индийски губер на диван, застлан с мечи кожи.

Върховете на младите дървета вече бяха успели да се издигнат наравно с прозорците на тази стая. Ветрецът поклащаше пердетата на широко разтворените към градината прозорци.

— Не е зле за този първобитен горски пущинак! — възкликна морякът. — Как успяхте да създадете тука такава благодат?

— Вие знаете от по-ранните ни разговори, Едуард, че безсмъртните идеи на Русо за създаване на справедливо човешко общество сред лоното на волната природа и на основата на равенство между хората винаги са били най-близки до сърцето ми. Аз не съм от рода на безплодните мечтатели и отдавна съм си поставил за цел да осъществя тези идеи на моя велик учител. Опитът от живота ми сред индийските джунгли и на известния ви далечен остров затвърди у мен това намерение и ме научи на много работи. Всичко, което виждате в нашето селище, е резултат от трудолюбие, взаимна помощ и общи усилия.

Здрачът се сгъстяваше. Мъжете преместиха плетените кресла по-близо до традиционната английска камина от жълт дялан камък, пред която беше просната голяма вълча кожа. Домакинът извади от едно шкафче бутилка вино и разпали дървата в камината.

— Защо избрахте именно тази долина, мистър Алфред, и как я намерихте? — запита Уент.

— Долината е била открита от френски преселници от Винсенс. Аз узнах за нея от моя приятел Морис Вилие, в чието семейство ние прекарахме четири месеца, след като пристигнахме в Нови Орлеан. През юли 1773 година слугата на Емили, нашият добър великан Самюел Хопкинс, ни донесе от Англия документите за развода, писмо от стария Уилям Томпсън и много домакински вещи. В края на юли ние се венчахме с Еми и веднага потеглихме нагоре по Мисисипи, за да започнем нов живот в Синята долина. Мосю Вилие с жена си, шведският лекар емигрант Нилс Валнер, няколко отлични ловци и фермери със семействата си — такъв беше съставът на белите участници в нашата група.

— Ами другите?

— Другите бяха откупени от робство негри. Там, в Нови Орлеан, ние с Емили за първи път имахме случай да наблюдаваме страшните картини на пазара за роби… Започна с това, че видях едно голямо обявление: „Продават се здрави негри, наскоро докарани от Африка, които са боледували от едра шарка; цени умерени, жените с децата се продават много евтино! Стоката може предварително да се види на борда на кораба «Глория»…“ Разбирате ли, Уент, това беше кораб на… сър Фредрик Райланд!

— Да, търговията с роби стана основа за благополучието на „Северобританската компания“… И тъй, вие, мистър Мърей…

— … Откупих от агентите на Грели двадесет души и им дадох пълна свобода, за голямо негодувание на мосю Вилие. Като местен човек, той толкова е свикнал със сцените на продажба на хора, че сметна нашата постъпка за безразсъдна. Тези черни хора бяха наивни деца на природата, изплашени и безпомощни. Те ни молеха да не ги оставяме в Луизиана и да ги вземем със себе си. Ние сключихме с тях контракт, всекиму определихме за плата и ги взехме за гребци на гемията. Плавахме около три месеца. Няма нужда да ви описвам всички трудности на пътя… вие сам ги изпитахте! Късно през есента на 1773 година разчистихме гората покрай брега и построихме нашите жилища в Синята долина. Първият роден в селището беше моят син Реджиналд. След една година се роди Джени…

Мърей се усмихна, протегна към огъня ръцете си — ръце на моряк, дърводелец и ловец. Като поправи с машата горящите главни, той продължи:

— През пролетта на 1774 година организирах малка експедиция нагоре по течението на Охайо, прехвърлих Апалачкия хребет през населени места и продадох изгодно в Бостън партида кожи, които мосю Вилие беше закупил от индианското племе сенека. От Бостън изпратих писма в Бълтън до вас и до стария Томпсън. След като изминах в продължение на четири месеца повече от две хиляди мили с лодки и на кон, съпровождан от водачи индианци, аз се върнах тук, отвъд Апалачите, с цяла група нови скватери, наскоро преселили се от Англия, Франция и Скандинавия. Мнозина от тях бяха… заробени слуги, които избягаха тук от жестоките си господари…

— Заробени слуги ли? Аз… не разбирам твърде…

— Виждате ли, ще трябва да свикнете в Америка с тази дума. Това не са нищо друго освен бели роби. Тия, които дойдоха с мен, се оказаха добри селски момчета, повечето англичани… Никой от тях не е помислял дори да изоставя родината си, а ето че нуждата ги накарала! Лендлордът изгонил селяните от късчетата земя, които те наемали от него, „заградил“ всички тези земи и вместо хора пуснал овце…

— Така беше и в Ченсфилд, това не е нещо ново за мен.

— Та ето, след като загубили земята, хората тръгнали по света… Законите на скитничеството в Англия вие също знаете: камшик, затвор, а дори и въже! Къде да се дява беднякът? В обетованата земя, в Америка! А как да се добере дотам? Пътуването струва десетки фунта стерлинги. Тук именно вербовчикът дебне бедняка… Много често с този занаят се занимават английските корабни капитани. Аз, значи, ще те прекарам, но за това ти ще ми отработиш в американските колонии седем години в плантациите, рудниците или в работилницата на собственика. Избор няма… Беднякът подписва документ и — тава роб. За бягство — смърт!

— Ами… след седем години?

— Човек рядко издържа. Стопанинът знае, че заробеният слуга е взет за определен срок. Е, и се старае да изстиска от него всичко, което е възможно. Отнасят се с него лошо, много по-лошо, отколкото с добитъка. И той остава за цял живот собственост на стопанина.

— И вие, Мърей, рискувахте да освободите тези хора? Не се ли опасявахте от потеря?

— Индианците ми помогнаха. По тайни пътища те ни прекараха до Апалачите и покрай форта Пит.

— Ами ако ви бяха хванали?

— Е, момчетата аз бях въоръжил как да е, живи те нямаше да се предадат. Но, както виждате, всичко мина благополучно; добрахме се до този благословен пущинак и сега с общи усилия изграждаме новия си живот.

— А негрите? Свикнаха ли и те в новите места?

— С умението си да подчиняват девствената природа на волята си негрите се оказаха неоценими помощници и верни приятели: те живеят между нас като свободни, равноправни фермери. Да видите само как образцово обработват стопанствата си! Впрочем едно негърче, чиито дядо и баба роботърговците застреляли още в Африка, не поиска да се отдели от мен — просто остана у дома. Съобразителен хлапак, но и до ден-днешен потръпва дори при далечен пищовен изстрел.

— Кажете, Мърей, ами червенокожите ви съседи не ви ли безпокоят?

— Ние търгуваме с тях, купуваме кожи. Понякога вождовете на съседните племена идват с лулата на мира. А неотдавна бях поканен от племето кайова-сиу на лов за бизони отвъд Мисисипи. Кожи взимаме от алгонкинските племена, шауните и миамите. Търгуваме и с ирокезите-сенека… Досега въоръжени сблъсквания с индианци, слава богу, не сме имали. Но все пак не бива да се забравя печалната участ на жителите от Винсенс през време на въстанието на Понтиак. Тогава индианците превзели Винсенс с щурм и, както те се изразяват, „украсили поясите си със скалповете на бледоликите“.

— Отдавна ли е било това?

— Преди петнадесет години, в шестдесет и трета. Тогава индианският вожд Понтиак превзел всички английски фортове. Устоял само Детройт…

— Понтиак, вождът на виандопите ли? Спомням си, когато бях още дете, за него писаха дори бълтънските вестници. Четях с увлечение!

— Драги Уент, за него още не е написана истината. Само индианските предания пазят за него благодарствен спомен… Той, ако искате да знаете, е индианският Спартак! Може би само с тази разлика, че индианците изобщо не можеш да ги разбереш — твърде силно е у тях чувството за собствено достойнство, любов към свободата и горда непреклонност… След като англичаните сключиха мир с Понтиак, а после предателски го заклаха чрез наемна ръка, индианците не вярват на белите и, разбира се, ние също трябва да бъдем нащрек. Ето такава е нашата нова родина, драги Едуард!… А сега мисля, че трябва да поканим тука жените — искам и Емили да чуе вашия разказ.

След няколко минути по стълбата зашумоляха рокли. Емили и Мери влязоха в кабинета, като държаха под ръка престарялата испанка с дантелено покривало на главата. Мърей почтително я сложи да седне в кресло край камината; младите дами се разположиха на дивана, като изцяло го покриха с шумолящите вълни на муселина и дантелите.

— Приятели, сега ще чуем разказа за чудните приключения на мистър Уент. Опасността е вече минала и милата Мери ще може да го изслуша, без да се вълнува за съдбата на мъжа си. Щастлив съм, че и сеньора Луис ел Гора, майката на моя най-добър приятел, се намира сега между нас и цялото наше братско семейство в Синята долина ще сподели с нея грижите за малкия Диего… Мистър Уент е донесъл също и един тайнствен пакет от стария Томпсън… Я го дайте по-скоро тук, Едуард!

Едуард Уент извади от джоба на своя морски редингот малък пакет и го подаде с поклон на лейди Емили. Тя откачи от стената един кинжал и разпори червения турски сахтиан, с който беше зашито вързопчето. Всички следяха нейната работа. Само сеньора Естрела се обърна настрани и сведе глава.

Емили извади от сахтиана малка кутийка от кипарисово дърво, цялата покрита с изкусна инкрустация. Монах резбар от Атонската обител дълго се беше трудил над това ковчеже! Младата жена отвори и кутийката… Изпод капачето падна бележка. Всички затаиха дъх.

Лейди Емили прочете набързо написаните редове и подаде на мъжа си ковчежето и бележката.

— Чети на глас, Фред — тихо каза тя. — Нека нашите приятели чуят какво ми пише Фернандо Диас!

И Мърей високо прочете на събралите се писмото на загиналия Фернандо:

„Многоуважаема сеньора Емили!

Щом пристигнах в Пирея, предадох на сеньора Естрела Луис всички подробности от нашия разговор в ченсфилдската горичка и великодушния ви подарък. Навярно вече ви е известно, но след като с ваша помощ попаднах на следите на завещания на сеньора Естрела камък, аз го отнех в Бълтън от един от помагачите на пирата Джакомо Грели, моя смъртен враг, който държи и вас в своя власт, присвоил си с измама титлата и владенията на виконт Ченсфилд.

Междувременно положението на сеньора Луис, благодарение на бога, се беше подобрило. Неочаквано й се притекъл на помощ един бивш гръцки моряк, а понастоящем търговец. Георги Каридас, който познал в лицето на сеньора Естрела майката на своя бивш капитан, комуто е задължен и за свободата си, и за сегашното си благополучие. Заедно с изпратеното от вас злато помощта на Георги Каридас е достатъчна, за да осигури на сеньората спокойна старост.

Когато получи камъка, сеньора Луис ел Гора реши да ни се отблагодари за великодушието, което проявихте към семейството на затичалия капитан, и да изрази възхищението си от вашата мъжествена борба с неговия коварен враг. Сеньората ви моли да приемете този камък като дар от нейния син капитан Бернардито. Аз се задължавам да ви донеса подаръка в Англия.

Бог да ви пази, прекрасна благородна сеньора!

Ваш предан Фернандо Диас

Пирея, 28 януари 1773 година“

Емили Мърей тихо стана от дивана и се приближи до старата испанка. Старицата, прегърбила се, гледаше в пламъка. Емили коленичи поривисто на вълчата кожа до нозете й и целуна сбръчканата ръка с броеницата на китката. Сеньора Естрела прекръсти младата жена и я целуна по челото. Никой не смееше да наруши тишината; само дърветата попукваха в камината…

На дъното на кипарисовото ковчеже, застлано с черно кадифе, лежеше една торбичка от шведска кожа. Мърей я отвори и прекрасният елмаз засия с разноцветни лъчи при светлината на камината. Мълчанието прекъсна Мърей:

— Този камък е безценен и красив, но още по-безценни бяха сърцата, които биеха в гърдите на такива хора като Фернандо и Бернардито! Болно му става на човек, като си помисли, че в нашия несправедлив свят тези сърца не намериха други пътища освен ония на бунтарство и пиратство… А сега, Едуард, ние сме готови, ако щете и до утре сутрин, да слушаме вашия разказ.

4

— Ще започна, господа, с признанието, че още на острова, в навечерието на отплаването на „Орион“, аз направих едно малко откритие, което изведнъж ме хвърли в недоумение. Спомняте ли си, мистър Мърей, часа, когато лодките откарваха скритата между скалите стока? Оглеждайки пясъчната ивица, аз се натъкнах на една ръждясала котва и прочетох на нея полуизтрития надпис „Офейра“. За мен стана ясно, че завзетата от пиратите бригантина не е загинала в сражението, а се е скрила във водите на острова. Освен това товарът се оказа толкова голям, че той в никакъв случай не е могъл да се побере на мъничкото салче, с което уж се бил спасил мистър Мърей. Разбрах, че ръкописът на стария Мортън, бащата на моята Мери, изопачава фактите или премълчава някаква важна тайна. Та нали в ръкописа нямаше нито дума за пребиваването на „Офейра“ на острова!… После други работи ме отвлякоха от тази загадка чак до деня, когато старият бълтънски адвокат Уилям Томпсън ми разкри под най-голям секрет цялата страхотна ченсфилдска тайна…

… Спомням си, че се върнах в Ченсфилд от кантората на Томпсън късно вечерта под пресните впечатления на тайната, която ми беше открита. Едногодишната ми дъщеря спеше в люлката до леглото на майка си. Аз заговорих на жена ми с такъв страшен шепот, че бедната Мери скочи, препъна се на люлката и детето се разплака. Тя притисна бебе го към гърдите си и аз се опомних…

… Открих й без заобикалки всичко, което бях чул от Томпсънови, като не премълчах и за ролята на нейния баща. Мери веднага започна да си събира нещата и да облича бебето. Бледа и решителна, тя ми каза, че напуща този дом завинаги. На заранта се настанихме в странноприемницата „Бялата мечка“ и Мери изпрати бележка на Томас Мортън:

„Татко! Пред мен и моя мъж се откри истината, изопачена във вашия срамен ръкопис. Ние напуснахме завинаги Ченсфилд.

Сбогом.

Мери“

… Незабавно отидох при капитан Брентли и поисках да приеме оставката ми. Моят тон беше толкова решителен, че получих съгласието му веднага. Брентли разбра, че се е случило нещо сериозно и не се помъчи да ме разубеждава. Злополучният Мортън, след като получи бележката на дъщеря си, не посмя да ни търси. Ние вече не го видяхме, също така и Грели… Прехвърлих семейството си във Франция, наех за него една къщичка в околностите на Руан, а аз се отправих на кон през цяла Франция за Тулон, за да отплавам от това пристанище с първия попътен кораб за Пирея. Натам ме водеха, както вие, разбира се, се досещате, най-неотложни грижи за семейството на капитан Бернардито.

Разказвачът замълча и извади от джоба си празната луличка. Когато бръкна в джоба за табакерата си, Мърей го спря и му протегна красива кожена кесия, украсена с червена индианска везба — подарък от вожда на шауните, Планинския орел. Уент с интерес разгледа обшитото с мъниста везмо и бавно натъпка лулата си. С въгленче от камината той я запали и прати към тавана колелца ароматен дим.

— Превъзходно! — заяви той. — Не по-лош от турския, и по-силен! Виждам, че що се отнася до тютюна, вашите приятели индианци наистина си ги бива… И така, господа, няма да ви измъчвам с подробности по какъв начин лъжевиконтът е научил, че някъде в Пирея расте малкият син на капитан Бернардито Луис. Тази вест развълнувала ужасно злодея, защото в лицето на момчето растеше отмъстителят, който знаеше от Фернандо Диас чии ръце са обагрени с кръвта на Бернардито. Грели е чул за това момче благодарение на цяла верига случайности: моята Мери се разприказвала пред баща си и той веднага уведомил Грели. Самозванецът се посъветвал с Патерсън… Е, той пък, за наше щастие, се разбъбрил пред Томпсънови за мерките, които възнамерявал да предприеме лъжевиконтът. Разбира се, това бяха обичайните за Грели мерки: той решил да изпрати в Пирея довереното си лице Карачиола със задача да издири и премахне момчето. Простете ми, сеньора Луис, че тъй открито говоря за всички тези ужасни неща. За това ми разказаха Томпсънови, когато им съобщих, че възнамерявам да си потърся щастието в Синята долина. Те от душа ми пожелаха да намеря това щастие, възложиха ми да ви донеса пакетчето на Фернандо Диас и ме посъветваха да побързам за Пирея, ако вземам присърце съдбата на малкия Диего. Аз отдавна ви бях обещал, мистър Мърей, още в писмата си от Англия, да издиря и доведа момчето в Синята долина, но дълго време не ми се удаваше да узная пирейския адрес на сеньора Естрела. Когато получих от Томпсънови пакетчето от Фернандо, с радост видях този адрес на опаковката. За щастие той не беше известен на агентите на Грели!

И тъй, когато пристигнах в Пирея, аз преди всичко гледах пристанището. За голям мой страх веднага видях познатата кърма на шхуната „Успех“. Но оказа се, че корабът на Карачиола беше хвърлил котва в Пирея едва предната вечер и това малко ме поуспокои.

Благополучно минах край мястото, където стоеше шхуната, без да бъда познат от някого, и тръгнах към града, разположен по склоновете на планината. Впрочем сеньора Естрела може много по-добре от мен да опише живописното пристанище на древната елинска столица, днес жестоко страдаща под турско иго. Къде се намира къщата на търговеца Каридас, аз узнах още на пристанището от полицейския чиновник.

Къщата на търговеца беше далеч от пристанището, по пътя за Атина. Отправих се за там вече на мръкване с нает файтон. Разбира се, по пътя старателно разглеждах останките от Дългите стени и всяко чирепче вземах за реликва от Перикловата епоха. Много скоро обаче забелязах, че още от покрайнините на Пирея след моя екипаж язди на муле някакво малко човече с турски фес. „Ако това е преоблечен полицай — помислих си аз, — няма защо да се опасявам от усложнения: турските власти в Гърция се отнасят благосклонно към британските офицери.“ Затова не се и помъчих да се изскубна от моя нежелан спътник. Карачиола не знаеше за връзките на семейството на Бернардито с търговеца Каридас и аз отхвърлих мярналата ми се мисъл, че може да ме следи агент на Грели. Ала моят файтонджия честичко се обръщаше назад, поглеждаше подскачащия в тръст ездач на мулето и явно нервничеше. Щом пристигнахме до предградието, файтонджията скри по-дълбоко парите, които беше получил, огледа се настрани и погна в галон конете по стръмния хълм. Изглежда, че си имаше свои схващания за безопасността на гръцките пътища!

Вече по тъмно намерих къщата, която ми трябваше, и потропах на затворения прозоречен капак. Къщата беше заобиколена с постройки, стобор и лози, така че изгубих от погледа си човечето на мулето. На моето чукане дълго време никой не отговаряше. Накрай капакът се открехна и някаква старица, дебела и разчорлена, надзърна през прозореца. Тя изрече бързо няколко думи, които аз не разбрах, и вече щеше да затвори прозореца, но в отчаянието си аз хванах капака и просто назовах името на сеньора Естрела. Тогава старицата запали свещ и я доближи до прозореца. В дъното на стаята успях да видя една клетка с маймуна. Старицата явно не се доверяваше на моята особа, защото замаха с ръце, изговори нещо дълго и рязко хлопна прозореца. В къщата всичко утихна. В пълен мрак аз направих няколко крачки и се натъкнах на нещо топло и космато. Потръпнал от изненада, аз си дръпнах ръката, но в това време дочух дълбока въздишка едновременно с тракане на челюсти, преживящи храна; не беше трудно да се досетя, че пред мен тежи мулето на моя преследвач.

Размишлявайки къде би могъл да бъде ездачът, аз стоях край животното, когато изведнъж в двора се хлопна врата и се чуха заглушени гласове. В единия от тях познах гласа на старицата, а другият можеше да принадлежи само на дете. Те говореха гръцки, при което детето с труд подбираше думите си. Дочух две думи от техния разговор, но тези две думи — „сеньора“ и „Марсилия“ — ме заставиха да наостря уши.

Скоро дочух в мрака стъпки и една малка фигурка се приближи към мен. Дошлият ритна мулето, като го караше да стане, и при това издаде с момчешко гласче чисто англосаксонско възклицание, в което се споменаваха ръцете, краката и кръвта на прадедите. Веднага почувствувах в този юноша земляк. В мрака той привързваше към седлото нещо като сандък или клетка и след дълги усилия накрай се качи на гърба на упоритото животно. Мулето зарита и запръхтя, като се опита да хвърли ездача. Направих крачка напред, хванах мулето за юздата и исках да заговоря, но в същия миг огнен сноп ме заслепи, един изстрел от пищов свали шапката ми от главата и дръпналото се муле ме събори на земята. След миг ситният му тропот вече се чуваше по пътя.

„Днес дяволски не ми върви“ — заключих аз, намерих шапката си и тръгнах към града. По пътя навремени ми се струваше, че някакви сенки ту се приближават, ту се отдалечават от мен. Болеше ме натъртеното място, а и куршумът, който бе прелетял на един дюйм от челото ми, малко наруши душевното ми равновесие. Затова аз приписах тези смътни видения на разстроеното си въображение. Едва в покрайнините на Пирея ме настигнаха двама души с наметала.

Дойдох до улицата, която се спущаше от каменистия хълм към пристанището. Пред мен под един уличен фенер видях трима пийнали гръцки моряци.

„Знаете ли, запитах аз на френски — дали тази вечер заминава някакъв кораб за Марсилия?“

„Вече замина“ — отговори един от тях.

„Какъв кораб беше той?“

Моряците ме изгледаха и раздърпаният ми вид, а още повече продупчената от изстрела шапка, ги предразположи в моя полза.

„Това беше галошът на стария Каридас — поясни моят събеседник, — позволение може да се каже шхуна. По времето на Александър Македонски е била още съвсем новичка. Нарича се «Лъчезарна».“

„Ако си плюеш на петите — добави вторият матрос, — може би ще я стигнеш в Малкия залив. Там тя ще вземе някакви пасажери.“

Моряците ми обясниха, че недалеч от голямото пристанище има още едно мъничко затулено заливче, където спират само малки морски съдове.

Въпреки голямата ми умора аз закрачих по дадената посока. Моряците пак викнаха подире ми:

„Ей, приятелю, в залива може да не намериш лодка! Иди на пристанището и се качи на някой платноход.“

Последвах добрия съвет и скоро е една неимоверно мръсна гръцка гемия с раздърпани платна вече минавах край пристанищния вълнолом на древния атински кей. Вятърът покрай брега беше слаб и ние плавахме бавно. Между скалите на крайбрежието от време на време различавах тъмнеещия се нос, зад който беше заливчето. Срещу него в морето стоеше малък кораб с два фенера на мачтите. До него оставаха вече по-малко от два кабелтови, когато внезапно иззад носа се показа силуетът на лодка. Двама души седяха на веслата, а на кърмата се чернееха още някакви фигури и вързопи. Лодката отиваше към кораба с двата фенера. След нея от дъното на тъмното заливче изникна втора лодка. Вътре седеше само един гребец, който работеше с веслата е всички сили. Гребецът подвикна високо на първата лодка, заповядвайки й да спре.

Веднага познах гласа. Това беше Карачиола. От предната лодка нищо не му отговориха. Тя заплава още по-бързо, изминавайки последните няколко ярда до кораба. Тогава гребецът захвърли веслата и вдигна пушка. Едновременно със звука на изстрела някой охна и предната лодка се завъртя на едно място. Видях как преследвачът отново налегна веслата, а на носа на неговата лодка се изправи втори човек е пушка, който досега се криеше. Спътникът на Карачиола също стреля по бегълците. Пламъкът озари лицето на датчанина Оге Йензен. В отговор от голямата лодка се раздаде изстрел от пищов.

Аз също извадих пищова си и от стотина фуга разстояние изкомандувах: „Горе ръцете!“ Изглежда, тригодишният навик да чуват в мрака гласа ми от мостика на „Орион“ и безпрекословно да ми се подчиняват подействува на двамата преследвачи автоматически. Йензен захвърли пушката, а Карачиола остави веслата.

„Лейтенант Уент, вие ли сте? — викна италианецът учудено. — Не стреляйте, помогнете ми да задържа бандитите!“

„Ти си бандит! — изтръгна се от мене. — Той, негоднико!“

Ала Карачиола предпочете да избегне обясненията и си плю на петите. В това време корабчето на Каридас взе на борда си всички пасажери от първата лодка и вдигайки платна, започна бързо да се отдалечава от брега. Безполезно беше да преследвам Карачиола, но и да догоня шхуната на Каридас, беше невъзможно…

Мушнах в джоба си безполезния сега пищов и заповядах на моя грък да кара назад, към пристанището на Пирея. Тук, без да си отдъхна нито минута, намерих една по-голяма гемия, натоварих на нея единствения си куфар и на обед отплавах с наетото корабче за Марсилия…

Разказвачът млъкна… Лулата му отдавна беше угаснала и той машинално дъвчеше изстиналия й край. Емили Мърей нежно милваше ръката на старата сеньора. Никой не помръдна, не проговори дума. Уент разбра тази мълчалива молба и извади празната лула от устата си…

5

— Е, господа — продължи разказвачът, — смея да ви уверя, че плаването по море на риболовна гемия съвсем не прилича на сватбено морско пътешествие… Но няма да ви уморявам с подробности. След кратък престой край бреговете на Сицилия ние пресякохме Тиренско море и тук — уви! — шхуната „Успех“ ни изпревари. На единадесетия ден след напущането на Пирея ние привързахме гемията на марсилския кей.

Аз се осведомих дали „Успех“ не е тук и с безпокойство научих, че шхуната е престояла в Марсилия около два часа, взела е прясна вода и се отправила на запад. Справките за шхуната „Лъчезарна“ не дадоха резултат — поред сведенията на пристанищните власти такъв кораб не беше хвърлял котва в това оживено пристанище.

Дълбоко замислен, аз тръгнах из заляния вече от пролетното слънце град — прашен, шумен и винаги препълнен с празноскитащи хора.

Минавайки през пазара, видях тълпа зяпачи, която беше обкръжила един пътуващ фокусник. Нещо ме накара да се приближа до тази тълпа и аз видях едно около тринадесетгодишно хлапе с турски фес и малка маймунка, която правеше наистина твърде забавни фокуси. Зрителите се смееха и във феса на момчето полетяха доста монети, когато след представлението, то обходи тълпата.

naslednika_ot_kalkuta_tylpa.png

Аз му хвърлих малка златна монета и момчето веднага я извади от купчината медни и сребърни пари. След като стисна ловко със зъби монетата, то я пусна в джоба си и ме погледна. Маймунката седеше на рамото му, клетката беше оставена на земята, народът се разотиваше, а ние напрегнато се гледахме един друг. Аз познах моя пирейски преследвач с мулето, познах и маймунката от къщата на Каридас и веднага реших да не изпускам това малко човече. Като начало здраво го стиснах за ръката.

„Да не си се опитал пак да стреляш по мене с пищов, дяволче — прошепнах му аз, — не се мъчи да се изплъзнеш, защото ще вдигна на крак полицията. Слушай, приятелче, искам сериозно да си поговорим с тебе. Казвам се лейтенант Уент. Не се страхувай от мен, не мисля да те арестувам.“

При звука на гласа ми и името момчето малко се поободри и престана да се оглежда, за да се измъкне.

„Дай ми дума, че няма да избягаш — казах аз, — тогава ние с теб ще отидем в някоя кръчма и ще си по говорим.“

„Добре“ — примирително отговори моят пленник, настани маймуната в клетката и ние закрачихме по улицата.

Под сенника на едно открито кафене, сред свежа майска зеленина, седнахме на една масичка.

„Как се казваш?“ — запитах го аз.

„Луиджи.“

„Слушай, приятелю мой Луиджи, мога да те нарека, ако щеш, и маймунка, щом желаеш да криеш истинското си име, но като си намислил да лъжеш, прави го по-мело. И аз съм родом от Бълтън.“

Момчето побледня и сигурно би хукнало да бяга, ако не го бях стиснал силно за крака под масата.

„Стой! — заповядах аз властно. — Въпросът се отнася до живота и смъртта на мои близки хора. Кажи ми направо: знаеш ли нещо за сеньора Естрела Луис и за малкия Диего?“

Хлапето намусено се втренчи в паничката и упорито мълчеше. Продължих да го убеждавам.

„Сигурно мислиш, че искам да напакостя на тези хора? Разбери, дошъл съм от Англия, за да ги спася от ръцете на убийци. Веднъж това ми се удаде в Пирея. Кажи ми: Диего и сеньора Естрела в Марсилия ли са сега? Трябва да ги отведа в Америка.“

Моят събеседник се бореше между чувството на недоверие и желанието да услужи на своите приятели. В мене се беше вече зародило подозрението, че момчето с маймунката, което е придружавало в Бълтън подпалвача на корабостроителницата, и моят събеседник са едно и също лице. Не е изключено Фернандо да е съобщил на своя млад помощник адреса на семейството на Бернардито… Реших да тръгна направо.

„Виж какво, Луиджи Маймунков или Луничаво носле: аз много добре знам кой си ти. Ти си беглец от училището на мистър Чейзуик, участвувал си в подпалването на корабостроителницата и се казваш Томас Бингъл. Маймунката те издава. Ако искаш, мога и тебе да отведа в Америка заедно с Диего. За тебе е опасно да останеш в Европа, където шарят агентите на Райланд. Ще ти помогна, макар че ти едва не ме застреля в двора на Каридасовата къща.“

Отначало Том започна да се върти на стола, като поглеждаше измъчено на разни страни. После съмненията му се разсеяха. Той мушна ожесточено вилицата в печеното, решил, че би могъл да запази сдържаността си за друг случай.

„Така е по-добре — казах аз засмян. — Сега води ме по-скоро при приятелите, докато шхуната «Успех» не се е върнала отново в Марсилия да ви търси.“

За останалото, господа, за нашата сърдечна среща със сеньора Естрела Луис, позволете да не разказвам. Вие сами прекрасно можете да си представите тази среща, а мене… не ме бива да разказвам трогателни неща… Ще кажа само едно, мистър Алфред Мърей: след всичко, което преживяха сеньора Естрела и момчето, аз бих желал да бъда сигурен, че миналото никога няма да се повтори и затова, мистър Алфред, не бива твърде да се осланяме на тукашния пущинак и откъснатостта от света. Грели има дълги ръце и той се бои от всички ни… Трябва и тук да не забравяме това!

— Ах, какво говорите. Едуард! — засмя се Алфред Мърей. — Дотук, до края на света, ничии дълги ръце не ще достигнат! Да забравим, приятели, преживените опасности. Но ние уморихме безбожно нашия разказвач. Емили! Време е да слезем в трапезарията и още веднъж да отпразнуваме радостната среща с приятелите!

6

Когато целият кръг слушатели на Уент се прехвърли долу, в уютната трапезария с веранда, беше вече нощ. През прозорците със спуснати муселинени пердета нахлуваше прохладният аромат на нощта, пеперуди се удряха в трептящия муселин, някакви нощни птици се обаждаха от гората. Всички насядаха около масата.

— Сега, Едуард, разкажете ни за „добрия стар Бълтън“ — помоли Мърей.

— И как е мистър Патерсън — добави Емили.

— Патерсън ли? Той остана проста пионка на шахматната дъска на Грели. Опожаряването на корабостроителницата го предаде напълно в ръцете на Грели и новата бълтънска корабостроителница се възроди вече под знамето на „Северобританската компания“.

— А мистър Ленди, старият банкер?

— Помина се съвсем неочаквано от апоплектичен удар. Банката също премина в ръцете на лъжевиконта: Грели се оказа най-големият акционер. Постепенно той става господар на графството.

— Кажете, а каква е съдбата на бедната Доротея Чени? Все още в Ченсфилд ли е, или…

— Жестока беше съдбата на Доротея и брат й Антонио. Те отдавна напуснаха Ченсфилд и аз съвсем случайно научих нещо за тези хора. Подробности ще чуете утре от Томас Бингъл. Той срещнал брата и сестрата Чени в Неапол, където ги е постигнала зла участ…

— Какво е станало с тях, разкажете ни, Едуард! Аз винаги съм се отнасяла добре към двамата и всички обитатели на мрачния Ченсфилд обичаха Антонио и Доротея — замоли се лейди Емили.

— Та ето съдбата неочаквано ги събрала с нашия славен хлапак Томас. След подпалването на корабостроителницата момчето изтичало у дома си, грабнало клетката с маймуната и избягало на пристанището. Там се промъкнало на една италианска шхуна, скрило се в трюма и било открито от екипажа едва в Хавър. Екипажът обикнал момчето и то останало като юнга на тази шхуна. Когато корабът пристигнал в Пирея, малкият се простил с шхуната и помнейки молбата на Фернандо, издирил в Пирея семейството на капитан Бернардито. Търговецът Каридас го взел за юнга на своята шхуна „Лъчезарна“.

И ето през август на седемдесет и четвърта година шхуната на стария грък била хвърлила котва на кея на Неапол. Томас чистел на борда скумрия за обед, когато от пристана го повикал някакъв красив юноша в износени дрехи. До него стояла млада жена с тъжни очи.

Лицето на юношата се сторило на Том познато. Той заговорил на италиански и имал непредпазливостта да засегне морската чест на изпечения юнга с въпрос от този род: „Ей, мърльо, накъде иска да плава твоето корито?“

След като защитил честта на своя вимпел със солен морски отговор, юнгата от „Лъчезарна“ сметнал за възможно да влезе в мирни преговори. Запознанството започнало с кавга, завършило в шумната пристанищна кръчма. Оказало се, че името на младия човек е Антонио Чени, а неговата спътница била не някоя друга, а Доротея. Томас Бингъл си припомнил, че бегло бил виждал двамата в Ченсфилд. Земляците поопитали различни вина и изпаднали в неописуемо веселие.

Доротея се опитала да се намеси, но „мъжете“ не допуснали покушение върху своята независимост. Те се прегърнали и заклели във вечна дружба. Юнгата излял сърцето си, като казал причините, които са го заставили да избяга от пансиона, а бившият грум разказал за всички събития, станали на острова, и за напущането на дома на Райланд.

Въпреки крехката си възраст тринадесетгодишният юнга в опияненото си състояние все пак запазил по-голяма предпазливост, отколкото деветнадесетгодишният грум. Във всеки случай, когато до тяхната масичка се приближили някакви тъмни личности с високи ботуши, юнгата се помъчил да помогне на Доротея да отведе пияния Антонио от кръчмата. Ала четиримата неканени гости настойчиво задържали Антонио при себе си, а мистър Бингъл натопили с порядъчен ритник. Антонио продължил и в обществото на тези хора да пие, да се прегръща и ридае. Томас не помни как самият той се е измъкнал от кръчмата, но последният му спомен бил, че Антонио подписал някаква хартия, а Доротея, чупейки ръце, изтичвала ту при кръчмаря, ту при гуляещите. На разсъмване двама матроси от „Лъчезарна“ дотътрили своя юнга на шхуната.

Томас се събудил едва следобед. Разтревожен за съдбата на своя нов приятел, той изтичал в кръчмата. Кръчмарят му обяснил, че Антонио бил завербуван на един френски кораб, заминаващ за Африка. Скитайки по пристанището, Томас видял, че френският военен кораб „Свети Антоан“ вдига платна на рейда. Една плачеща млада жена в която Том познал Доротея, се опитвала да извика нещо след кораба. Том видял как двама войници, които се връщали последни на кораба, я блъснали грубо в своята лодка. Корабът приел двамата войници и Доротея на борда си и се отправил за африканските брегове…

Том разказал на Каридас тази печална история и го замолил да издирят в Соренто старата Анджелика, майката на пострадалите. Заедно с Каридас Том посетил нещастната Анджелика Чени, разказал й за случилото се с нейните деца и доколкото могъл, утешил бедната жена.

— И, разбира се, повече нищо не се знае за тях, нали? — запита огорчената Емили.

— Уви, мисис Емили, знае се!

— Загинали ли са?

— Да, загинали са. И навярно от мъчителна смърт. За това узнах съвсем неотдавна, вече когато плавахме за насам, при вас. Получи се така, че за да преплаваме океана, наложи ми се да поема командуването на френската гемия „Перпинян“. Според условията на договора аз трябваше най-напред да направя един рейс до бреговете на Южна Африка, а после — до Бразилия. И ето при първия рейс недалеч от остров Свети Тома край западния бряг на Африка, срещнахме френския военен кораб „Свети Антоан“. Капитанът му ми разказа, че преди повече от една година корабът откарал до устието на Заира[4] малък френски роботърговски отряд, състоящ се от завербувани скитници. Дошли сред девствените дебри на екваториална Африка на лов за негри, хората от отряда започнали скоро да намаляват поради тежкия климат и болестите. Навлезлите в горите на негърската държава Конго французи били нападнати от туземци племена и почти поголовно изтребени. Само няколко души успели да избягат от брега на сал и се завърнали на борда на „Свети Антоан“, който продължавал да обикаля из западноафрикански води. Запитах капитана дали не си спомня измежду войниците за младия италианец Антонио Чени. Той ми разказа, че Антонио станал санитар, а Доротея, сестра му, изпълнявала длъжността болногледачка. Между спасилите се на сала не били нито Антонио, нито Доротея; те паднали в плен на негрите от племето баконго и навярно са загинали.

Цялата тази експедиция в екваториална Африка е била едно безразсъдно хрумване на някакъв си френски маркиз, който бил намислил с този роботърговски рейс да си оправи финансите. Военните власти също поддържали експедицията и й дали на разположение стария кораб, няколко офицера авантюристи и един ловък драгоманин, някой си разжалван капитан Шарл Льоглоа; този субект бързо „набрал“ за експедицията „доброволчески отряд“, тоест уловил в мръсните си мрежи няколко десетки също такива наивници като нашия беден Антонио… Сега вие знаете всичките мои новини, господа… Кажете, Фред, отдавна ли получихте писмото ми, с което ви съобщавах за тръгването ни насам?

— Донесе ми го преди няколко месеца пътник от Винсенс — отвърна Мърей. — Вчера сутринта пак оттам по горски пътеки се промъкна при нас един конник и ни съобщи за приближаването на вашата гемия… Лейди и джентълмени, да поблагодарим сега на нашия измъчен разказвач. И позволете ми да ви съпроводя до стаите ви, драги Мери и Едуард.

 

 

Тази нощ ъгловият прозорец на блокхауса на английския форт в Синята долина дълго време светеше. Капитан Бърнс пишеше нещо на листче от пощенска хартия. След това извика двама войници и им предаде запечатан плик.

— Давам ви два месеца срок да предадете плика във форта Пит на Охайо и да се върнете тук с разписка — каза той на войниците. — Тръгвайте още утре призори. Писмото трябва да стигне до адресанта в Англия най-късно след три месеца.

На плика беше написано: „Англия, Бълтън, Ченсфилд, за сър Фредрик Райланд, лично!“

Бележки

[1] Акър — английска мярка за повърхност, ранна на 4,047 кв.м. — Б.пр.

[2] Блокхаус — укрепен форт с бойници — Б.пр.

[3] амазонка — дамски костюм за езда Б. пр

[4] Заира — възприетото от европейците през XVIII век наименование на река Конго. — Б.а.