Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (27)

2

Когато стигна в Бълтън, ездачът с черна монашеска одежда се насочи веднага към улица Пристанищен фар. Той слезе от коня в двора на кръчмата „Утробата на кита“. Тук, в задния най-отдалечен ъгъл на двора, до голямата врата на конюшнята, се намираше друга врата, която водеше към яслите на стара кранта — едно смирено добиче, почти толкова флегматично, колкото и самият превозвач на вода за кръчмата, клетият пияница Флетчър. Този полусляп старец, който някога беше служил като кочияш при адвоката Томпсън, сега изживяваше последните си години в „Утробата на кита“ почти по милост. Слезлият от коня ездач видя как двама непознати джентълмени, в които от една миля можеха да се разпознаят помощниците на шерифа, качваха стария Флетчър в една талижка. Край талижката стоеше собственикът на кръчмата, бившият сержант Уилям Линс.

Монахът се шмугна през вратата на черния вход и изтича по стълбата. В полутъмния коридор насреща му изникна кръчмарски слуга. Патерът го помоли да извика от двора мистър Линс.

Няколко минути той остана сам, заслушвайки се в пиянските подвиквалия зад стената, в женския писък и смях, в откъслеците от моряшки песни и в потракването на съдове. Патерът долови тропота на преминаващата през двора талижка и скоро видя пред себе си мистър Линс. Мустаците на бившия сержант бяха малко занемарени, а изразът на лицето му — не особено приветлив.

— Какво ви е сполетяло, падре? Да не би да идвате от Ченсфилд?

— Направо от милорда, мистър Линс. Неотложна работа… Слушайте внимателно…

След четвърт час навъсеният и мрачен Линс вече седеше на седлото. В пазвата на бившия сержант тихичко подрънкваха… инструментите на неговата професия! Довереникът на графа мистър Уилям Линс бързаше да се отзове на повикването на своя патрон, но изражението на лицето на бившия сержант съвсем не беше геройско. То отразяваше крайно неудоволствие и загриженост.

Междувременно черният конник с расо и широкопола шапка, държейки повода на втория кон, вече беше успял да се добере до уютната къщичка на фрау Таубе на Гарденрод. Като привърза двата коня за колове на оградата, монахът влезе в градинката. През цепнатините на един от капаците той зърна ивица светлина и почука на този прозорец. След минута вратата на къщичката се открехна и един млад човек с обичайната за адвокатите дреха се показа на прага. Монахът се изкачи до него по стъпалата и смирено се поклони.

— Патер Бенедикт? — прошепна човекът на вратата. — В такъв час? Боже мой, какво е станало с Изабела?

— Мистър Чарлз Райланд — шепнешком заговори монахът, — недейте се тревожи за вашата сестра, тя е в безопасност, скрита в моята капела под охраната на вашия приятел Реджиналд Мърей.

— А какво се е случило, патер Бенедикт?

— Сър, в Ченсфилд се налага незабавно юридически да се освидетелствува и завери един много важен документ.

— Защо мистър Мортън не направи това?

— Самият той подписа този документ като свидетел. Затова именно подписът му трябва да бъде заверен. А главното, скъпи мистър Чарлз, аз просто искам да ви дам възможност да… прочетете този много важен документ.

— Ах, така, значи! Благодаря ви, патер Бенедикт. Можем да тръгнем още сега.

— Нима не искате да предупредите слугата, че заминавате вън от града, Чарлз?

— Патер Бенедикт, наричайте ме от предпазливост само Лео Ноел-Абрахамс… Сега в къщи съм сам. Изпратих слугата на пристанището.

— Е, тогава да не се бавим! Не забравяйте вашите печати и обгербвана хартия. Сега целият Ченсфилд очаква с нетърпение юриста мистър Лео Ноел-Абрахамс!

Младият мъж влезе в къщи. В тъмния пруст той зашепна на ухото на друг един човек:

— Мистър Едуард Уент! Заминавам за Ченсфилд. Чухте ли разговора ми с йезуита?

— Чух, Чарлз! Види се, събитията в Ченсфилд отиват към своята развръзка. Предайте там поздрав на нашия капитан… и… бъдете юнак, Чарлз!

Младият адвокат излезе на входа, носейки чанта за документи. Патерът вече отвързваше конете. Младият мъж скочи леко на седлото.

— Ще дойдете ли с мен, падре?

— Не, сине мой, аз имам и друга неотложна работа; трябва да причестя един умиращ едноверец. Идете сам, този добър кон ще ви откара в Ченсфилд на разсъмване… Призори документът трябва да бъде оформен, защото веднага ще замине с кораб за Италия! Добър път, сине мой! Утре рано и аз ще дойда в Ченсфилд.

— Е, до скоро виждане, свети отче! Ободрете Изабела и Реджиналд.

— Не се безпокойте за тях. След няколко часа те вече ще бъдат… далече, сине мой!

Монахът подкара коня в бавен тръс към своята капела. На пристанището всичко спеше. Развиделяваше се, в синкавотеменужния здрач започнаха да изплуват очертанията на кораби на рейда и край кея. Патерът потърси с очи мястото, където върху вълните се поклащаше португалският кораб „Санта Роза“, и насмешливо се усмихна… Не, този кораб не ще впише в списъците на пасажерите си нито Изабела, нито Реджиналд…

Патерът вкара коня в оградата на градинката и тихичко повика своя слуга Грегъри Уебст. Грегъри се погрижи за коня и влезе в параклиса веднага след господаря си. Тук цареше обичайната тишина. Всичко беше спокойно. Патерът посочи с поглед към подземието:

— Те… там ли са?

Грегъри кимна мълчаливо.

— Какво правеха и говореха те, Грегъри?

— Шепнеха си… Мис много плака и той… я целуваше.

— Да идем при тях. Утрото наближава… Ключалките затракаха, вратата на скривалището се отвори и пусна в подземието патер Бенедикт. Грегъри остана на стъпалата в очакване на заповеди.

— Деца мои — развълнуван и искрен тон заговори монахът, — току-що идвам от Ченсфилд. Там е буря, приятели мои. Чарлз ви моли да заминете днес. Твърда ли сте в това си намерение, синьорита?

Вместо Изабела отговори Реджиналд Мърей:

— Решението на мис Изабела е категорично. Кога вдига котва „Санта Роза“?

— Днес по обяд, деца мои. Мис Изабела — обърна се монахът към преоблечената наследница на Ченсфилд, — тук е много студено. Не бихте ли желали глътка вино? То ще ви сгрее и ще подкрепи силите ви. — Без да дочака отговора на Изабела, патерът се обърна към слугата си: — Грегъри, донесете вино и нещо за ядене на мис Райланд. И побързайте: тези млади хора са изминали много мили на кон от бълтънското шосе до нюкасълското и доста са извървели пеша, след като са изоставили конете, нали така, деца мои?

Служителят излезе и скоро се върна от покоите на капелана с тумбеста гарафа, пълна с червено църковно вино, две чаши и чиния със сандвичи. Остави всичко това на масата и си отиде. Патер Бенедикт кимна ободрително на младите хора и тръгна след своя слуга. Той сложи сам тежкото мандало и като се измъкна от подземието заедно с Грегъри, постави отново на мястото й чугунената плоча.

В подземното скривалище младият човек разгледа двете чаши и ги напълни с вино. Но той не се възползува от гарафата на патер Бенедикт. Докато патерът и служителят се занимаваха с тежката чугунена плоча, Реджиналд Мърей изплиска под пейката половината вино от издутата гарафа; в чашата на Изабела той изля съдържанието на плоската манерка, която извади от джоба си заедно с една ябълка, а собствената си чаша остави празна. Гарафата, която беше донесъл Грегъри, с остатъка от виното Реджиналд постави на най-отдалеченото крайче на масата.

— Мис Райланд — каза той, като поднесе чашата до устните на Изабела, — вие непременно трябва да изпиете това вино. Така ми е наредено и аз ви моля да направите всичко, за да облекчите Чарлз и вашите приятели в тяхната за дача. Сега всички те се намират в смъртна опасност.

Изабела покорно пресуши до дъно малката чашка. Не изминаха и десет минути и клепките на наследницата на Ченсфилд започнаха да натежават. Тя успя да хвърли на спътника си тъжен, учуден поглед. Главата й започна да се накланя. Девойката вдигна ръка към челото си, за да се прекръсти, изстена и падна възнак. Обхваната от непреодолим сън, приличен на дълбок припадък, девойката вече не усети как Реджиналд я обви с второ наметало и подложи под главата й нагънатото одеяло.

В тази минута горе стихна шумът от тътренето на чугунената плоча. Реджиналд бързо загаси едната свещ, а втората скри под масата и притули светлината й. Вглеждайки се внимателно в тъмния таван, той изведнъж откри в него точно над себе си тъничка ивица светлина. Тя едва-едва се разшири; оттам се зачу неясен шепот… Младият човек взе свещта и я поднесе към лицето на Изабела.

— Боже мой, патер Бенедикт! — простена той с тон на смъртно изплашен човек. — По-скоро на помощ, Грегъри! Патер!

Никакъв звук не се чу в отговор. Той се хвърли към вратата и заудря по нея с юмруци с такава сила, че цялата сграда на параклиса се изпълни със силен металически звън. Ивицата светлина на тавана помръкна, но краищата й се виждаха… Очевидно наблюдателите бяха легнали на пода и се взираха през потайната цепнатина.

— Отец Бенедикт! — крещеше човекът в подземието. — Отворете вратата де! На мис Изабела й прилоша! По дяволите всичко, трябва да я спасим! Съобщете на хората, изви кайте лекар!

Горе цареше мъртва тишина. Каменните гробоподобни сводове заглушаваха гласа на човека в подземието, горе проникваше само слабият металически шум от разтърсваната врата… Изведнъж Реджиналд се хвана за сърцето и бавно се отпусна на пода край входа.

Нито един актьор на света не е разтърсвал тълпата зрители с такова майсторско изпълнение на ролята на Ромео в гробницата край тялото на мъртвата Жулиета, с каквото Реджиналд Мърей изигра същата тази роля пред своите двама зрители! Легнали на плочите на пода пред олтара, тези зрители внимателно наблюдаваха през цепнатината агонията на втората си жертва: застанал на колене пред пейката, Реджиналд сведе глава върху бездиханната гръд на Изабела, замря в тази поза за няколко секунди, а след това, загубил последни сили, тежко се отпусна на пода между масичката и пейката…

Подземното скривалище стана гробница на двамата отровени! Под масичката още гореше свещта и в отблясъка на нейното пламъче йезуитът и съучастникът му успяха да различат неподвижните тела на Изабела Райланд и на верния й рицар.

Патер Бенедикт чувствуваше извънредно голяма умора, но съзнанието за изпълнен дълг поддържаше силите му! В успеха на мисията на мистър Линс той не се съмняваше, а Изабела е вече мъртва! Отстранена е страшната опасност за светото дело, защото патерът много добре съзнаваше, че един само поглед на ечеленца Паоло върху своята внучка или върху внука си, или дори върху техните портрети би поставил под заплаха целия замисъл на отец Фулвио! Сега тази заплаха беше отстранена окончателно…

Въпреки умората си монахът реши все пак да се върне в Ченсфилд. Той даде на Грегъри всички необходими разпореждания, отнасящи се до инсценирането на самоубийство на двете жертви, и с леко сърце излезе от капелата. Дълго стоялият на едно място кон зацвили и удари нетърпеливо с копито. Грегъри затегна колана и помогна на патера да седне на седлото…

А в къщи, след като заключи параклиса отвътре с всички заключалки, Грегъри отново отмести чугунената плоча и се спусна в скривалището. Той дръпна резето и влезе в тайната гробница.

Служителят поправи светилника, разпали го, огледа се, извади от джоба готовата бележка и я хвърли на масата. Върху бележката постави едно моливче. После наля от тумбестата гарафа малко вино в двете чаши, а самата гарафа взе за гърлото много предпазливо, за да не намокри пръстите си. Държейки този съд с една ръка, той прихвана един от свещниците, огледа още веднъж старателно масата, пейката и лежащите тела, а след това бързо се запъти към изхода… Един много спокоен глас му изкомандува изпод масата:

— Горе ръцете, отровител! Стой и не мърдай!

Гарафата падна от ръцете на Уебст и се пръсна на парчета. Служителят сви глава в раменете и се спусна към вратата, но изстрел от пищов изпълни с дим цялото подземие. Грегъри изпусна свещта и се строполи върху стъпалото на отворения таен коридор. Реджиналд Мърей се измъкна изпод масата, погледна ранения и преди всичко напълни отново своето оръжие.

3

Над Ченсфилд проблясваше утринната зора. Есенният парк запламтя в злато и пурпур. Тих ветрец поклащаше повехналите листа; този слаб шепот се примесваше с далечното бучене на морски прибой.

Калкутският юрист мистър Лео Ноел-Абрахамс вече беше изпълнил всичко, което поискаха от него Мортън и Буоти. Юристът освидетелствува истинността на подписите на съставения документ, завери го с печата на кантората „Ноел-Абрахамс и Маджарами“ и се оттегли след извършването на всички формалности в ъгловата куличка, където намери временен приют в „килията“ на отец Бенедикт. Без да се разсъблича, младият мъж се изтегна на леглото в очакване на лондонския дилижанс.

В това време господарят на имението с тревога разпитваше Уилям Линс за последните събития в Бълтън. Веригата от изненади непрестанно растеше!

— Не мога да разбера какво става в Бълтън! — разпери ръце екс сержантът. — Снощи шерифът заповяда да арестуват Дженкинс, собственика на кантората „Мортън и Дженкинс“. При обиска, който са направили, са открили… постройката в двора. Цялата партида френски банкноти… попадна в ръцете на помощник-шерифа.

Лорд Ченсфилд изруга.

— Как стана това?

— Простак е той, ваша милост, тоя Дженкинс! Решил да си опита късмета: разменил на борсата… няколко от своите банкноти, приготвени за Льоглоа по ваша поръка. Може би той прави това не за пръв път. Преди е минавало, а вчера — загази.

— Имате ли да ми кажете още нещо, Линс?

— Да, имам. Моят превозвач на вода Флетчър… Помните ли го, милорд?

— Флетчър ли? Ах, онзи… пияницата, който служеше…

— … като кочияш у Ричард Томпсън, ваша милост. Той е арестуван снощи от същия помощник на шерифа.

— Хм! Наистина странно… Някаква верига… Впрочем всичко това не е твърде опасно. За банкнотите, предназначени за Льоглоа, е известно на някои високопоставени лица в Лондон! Що се отнася до кочияша Флетчър… той познаваше само Уудро Крейг и още оня… как беше, Алекс Кремпфлоу… От двамата сега ще вземеш на босия цървулите, както се казва. А виж, работата, за която дойдохте тук, мистър Линс, е наистина бърза и важна. Вие… готов ли сте?

— Готов съм, милорд. Къде е калкутският юрист?

— В лявата кула… Кой още е пристигнал там? Чувам конски тропот.

Уилям Линс се приближи до прозореца на кабинета.

— Патер Бенедикт се е завърнал от Бълтън.

— Извикайте го тук, в кабинета.

Влезе патерът, като се олюляваше от умора.

— Тъкмо навреме дойдохте, падре… В капелата всичко ли е благополучно?

— Дъщеря ви е много потисната, милорд…

— Нищо, ще й дойде умът в главата. Само да не избяга онзи… нейният спътник Реджиналд Мърей!

— О, милорд, не се безпокойте за него! Той е зад такива ключалки, че с тях не би се справил и Самсон!

— Остава, значи, само Диего… Вие, падре, сте майстор на златните съвети и ако към тях се прибавят и… умелите ръце на мистър Линс, много мъчнотии няма да имаме… Вървете двамата и не се помайвайте: не е ли пощенският рог, който чувам отдалеч?

Двамата преминаха от кабинета в съседната зала. Патерът пошепна на екс сержанта:

— Той навярно е заспал… Идете там, в кулата, а после… аз ще ви помогна да отстраним… следите. Най-напред трябва да посетя болния барон. Може би той пак ще бъде зарадван преди кончината си! А вие, мистър Линс, бързайте, докато всички още спят в къщи. Утринният сън е сладък, никой няма да ви попречи!

… Патер Бенедикт мина през стаята със заспалия слуга на барона, влезе на пръсти в покоите на болния и се приближи до леглото. Младата болногледачка, оборила глава на масичката, спеше с гръб към лампата. Завесените прозорци не пропускаха дневната светлина. Патерът повдигна завесата на леглото. Болният се размърда и веднага отвори очи. Той не само че дишаше по-равномерно, но и се съживяваше! Изчезнала бе мъртвешката бледост, мехурът с лед лежеше на възглавницата и в стаята миришеше не на тамян, а на… тютюн!

Чудотворното изцеление на тайния пратеник на отец Фулвио изпълни с нова радост сърцето на патер Бенедикт. Той сметна това за добра поличба. Приведен над леглото на болния и озъртайки се към спящата девойка, монахът зашепна на барона за изпълнението на всички поръчения на ордена. Болният слушаше патера с ясен, напълно смислен поглед. След това запита с укрепнал глас:

— И тъй, ако имам възможност отново да се срещна с отец Фулвио ди Грачиолани, аз ще мога да му предам, че вие, като верен ученик на Игнатий Лойола, сте насочили ръката на Джакомо Грели против собствения му син, като сте уверили бащата, че уж в лицето на калкутския юрист той убива сеньор Диего Луис, сина на корсаря Бернардито?

— Това става в името на висшата цел, брате мой.

— И това трябва да стане…

— … след няколко минути, брате мой.

— А дъщерята на Грели, казвате, вече…

— … свърши със себе си в минута на… греховно отчаяние.

Болният барон се приповдигна от леглото. Младата болногледачка обърна към светлината красивата си главица. В същия миг вратата се отвори и слугата на барона, Франсоа Буше, влезе в стаята…

По стръмните стъпала на желязната стълба бившият сержант Линс се изкачи до уединената килия в лявата куличка. Намери вратата заключена. Като се поразтъпка на прага, той погледна през ключовата дупка. Младият юрист спеше на леглото облечен.

Уилям Линс натисна предпазливо дръжката на вратата. През пролуката се видя желязната кукичка, с която вратата беше затворена отвътре. Бившият сержант извади от пояса си тясна кама и я пъхна в процепа. Повдигна кукичката с острието, открехна вратата и прекрачи прага. Спящият не се пробуди…

Линс се помая за миг, взе камата в лявата ръка, а с дясната бръкна в джоба и вмъкна пръстите си в дупките на тежък бокс… Той замахна отблизо, като се целеше в слепоочието на жертвата, и… се вцепени: от стенната ниша, завесена с чаршаф, излезе някакъв непознат с изпрашена пътническа камизола на слуга, а на прага на килията израсна, сякаш изпод земята, високата фигура на непознат монах с нахлупен на главата черен капишон. Това… не беше патер Бенедикт!… Няколко силни ръце извиха назад лактите на бившия сержант.

4

Лорд-адмирал Ченсфилд бодърствуваше самичък в ловния си кабинет. През комина на камината долиташе шепотът на вятъра в градината. Далеч откъм бълтънското шосе достигаха звуците на пощенския рог. Закритите прозорци едва пропускаха утринната светлина. Тънък сноп лъчи лежеше на пода, като оставяше вътрешността на стаята в полумрак. Този слаб синкав отблясък, промъкващ се през прозорците, се примесваше с жълтата светлина на двете свещи, поставени на писалището. Затова лентите тютюнев дим изглеждаха ту синкави, ту жълтеникавосиви. В креслото пред изгасналата камина спеше Мортън.

В залата, съседна с ловния кабинет, се раздадоха предпазливи стъпки. Графът се ослуша. Лейди Райланд по лек нощен пеньоар и с нощна шапчица с ленти влезе в кабинета, без да почука, и с учудване погледна спящия Мортън. Очите на стареца бяха полуотворени като на мъртвец и изпод полуспуснатите клепки се виждаше бялото им с жълти жилчици.

— Фреди, научихте ли нещо за вашата дъщеря? — запита графинята със студен и недоволен тон, сякаш грижата за наследницата беше работа само на господаря на дома.

— Сега не ми е до нея. Когато му дойде времето, ще намеря тая хлапачка и ще я накажа. Време й е да я омъжим. Ще я дам на Уилям Блентхил. Глуповат е той, но е хрисим.

— Нищо ли няма да ми кажете, приятелю мой?

— Приготви се да посрещнеш един гост, Нел. Генерал Хауерстън всяка минута може да пристигне. Дилижансът е вече при „Веселият булдог“… Издъхна ли най-сетне твоят французин там горе?

— Фреди, бих предпочела нашият разговор да има друг тон. Защо мистър Мортън е тук? Можехте поне да ме предупредите, че тука има чужд човек… Виждате, не съм облечена.

— Аз не съм те канил тук, Нел.

Засегната от невежливостта на съпруга си, лейди Елен не намери достоен отговор, прехапа устна и се обърна към вратата. В същия миг някой почука настойчиво и рязко. Човекът зад вратата, без да дочака покана, отвори едното крило и престъпи прага. Новодошлият беше монах с черно расо. Смъкнат надолу капишон прикриваше главата му и по тази причина на лорд-адмирала се стори, като че ли ръстът на патер Бенедикт видимо се е увеличил. Черноризецът така ниско сведе глава, че домовладиката не можа да види лицето му. Монахът се приближи до масата, като стискаше в юмрука си някакъв малък предмет. Без да вдига глава, той хвърли поглед изпод капишона към лейди Райланд. Разсърдената дама долови нетърпеливия жест на съпруга си и излезе от кабинета, като тръшна вратата.

— Свършихте ли работата падре? — запита лорд Ченсфилд, обръщайки се към монаха.

Черният капишон се нахлупи още по-ниско.

— Той е вече мъртъв! — изрече монахът глухо. — Това медальонче свалих от гърдите му. — При тези думи монахът се приближи до прозореца и дръпна транспаранта.

Ярка синя светлина заля стаята.

Лорд-адмиралът сграбчи овалния златен медальон. Тънката златна верижка се обви около пръстите му. Той натисна силно впития отстрани син сапфир и отвори медальона…

Два портрета върху емайл, собственият му отляво и… къдравата главичка на Чарлз Райланд, мъничкия виконт Ченсфилд, се взряха в него от капачетата на медальона.

— Какво е това… какво значи това? — прегракнало изрече господарят на Ченсфилд.

— Това е… разплатата, Джакомо Грели!

Едва сега гласът на монаха се стори на лъжелорда чужд и в същото време далечно познат. Лорд-адмиралът скочи и се вкопчи в капишона на мрачния си събеседник…

Две силни ръце го стиснаха за китките. С едно движение на главата монахът отметна назад черното покривало. Сребърнобелите къдрици на косите му се разпиляха вътре в капишона. Тясното, сбръчкано лице беше полегато пресечено от черна превръзка, която покриваше лявото око на човека в расо. Острото единствено око се впери право в обезумелите като на дива котка зеници на лъжелорда.

— Бернардито! — отстъпвайки, изрече господарят на имението. За миг ръцете му се оказаха свободни и той щеше да падне на земята до креслото, ако черният гост не го беше задържал, като го хвана за дантеленото жабо.

— Здравей, помощник! — гръмовито отекна гласът на човека в расо, както някога ечеше от мостика на „Черната стрела“. — Виждам, ти като че ли не се радваш на срещата си с капитана, а?

— Бъди… проклет, Еднооки дяволе! Махай се оттук… Пръсни се… Върви си в преизподнята!…

— Ти искаше да изпратиш в преизподнята моя син Диего, а отправи там… своя Чарлз, хиено!

— Пусни ме, дяволе… Ей, хора! Тук! При мен! На помощ!…

— Кого викаш, хиена Грели? Може би своите приятелчета Черния Уудро и Джузепе Лорано? Ти им изви шиите при Търпин Бридж, куцо припадничаво куче, и не ще станат те от гроба, за да ти се притекат на помощ… Стой, не се върти, помощниче!… Не можеш да се изтръгнеш от мен, хватката ми е по-здрава!

— Пощади ме, синьор Бернардито! Пусни ме да погледна Чарлз, капитане! Пощади ме!…

— Късно е, Джакомо Грели! Моли за пощада от сатаната, комуто се продаде и служи… Твоите съучастници те предадоха също тъй, както ти сам ги предаваше и убиваше. Дъщеря ти е също мъртва! Йезуитът я отрови заради венецианските милиони… Сега настъпи часът и на ваша пиратска светлост, карамба! Генерал Хауерстън те държи за гърлото и бесилката ти е готова. Няма вече кой да те спаси от нея, ад и мълния! В твоя замък вече се разпорежда генералската свита!

Разбуден от тази пиратска схватка край масата, старият Мортън с ужас наблюдаваше двамата главатари на „Черната стрела“. Едва черният гост беше изрекъл последните думи, той дочу странен нарастващ звук, излизащ сякаш из глъбината на тигрово гърло. Дори Бернардито неволно отстъпи назад и отпусна жабото под гърлото на своя враг. Като смъртно ранен бик, превил глава, Джакомо Грели се втурна напред и за малко да повали Бернардито. От страшния тласък с рамото двете крила на вратата, едва неизтръгнати с пантите, се разтвориха широко към залата. С животински вой, без да вижда нищо пред себе си, куцият пират Леопард Грели, бившият помощник от „Черната стрела“, се втурна през коридорите на ченсфилдския замък.

Няколко души вече изтичаха от разни стаи, преследвайки обезумелия лъжелорд. Но в суматохата те го загубиха в лабиринта от коридори и ходове. Той се изплъзна от преследвачите си през една незабележима вратичка, водеща към подземен коридор, който започваше под стълбата на вестибюла и отвеждаше в подземието на замъка.

Притичалите във вестибюла слуги и другите преследвачи дочуха гласа на безумеца вече изпод пода. Странни викове долитаха оттам, някъде от дъното на долния таен коридор:

— Джузепе! Уудро! Бийте кралските егери! По-предпазливо с фитила, Уудро! Приближи „Черната стрела“ към залива, капитане! На борда ще скоча от скалата…

Внезапно от всички кътчета на стария дом се разнесе истеричен женски вопъл:

— Хванете го, хванете го! Той тича към барутния склад под замъка!

Крещеше лейди Райланд. С разпилени коси, в нощна дреха, тя изтича на площадката на стълбата и презглава се втурна към изхода. Някой я хвана за ръката и я повлече назад във вестибюла. Тя се дърпаше, стенеше и тръшкаше с бясно отчаяние, като се мъчеше да достигне до изходната врата.

Долу под пода тресна силен изстрел, след него втори, грети… Лейди Райланд пронизително изпищя. Високият монах с черно расо подхвана безчувствената дама за талията и я постави на едно канапе. Лейди Елен отвори очи и видя пред себе си едноок мъж в монашеско расо. Това не беше, патер Бенедикт! Горящото око на непознатия монах изглеждаше способно да изпепели камък.

— Покажете ми входа за подземието — със страшен тон заповяда той на графинята.

— Излишно е, капитане — прозвуча нечий уверен и хладнокръвен глас. — Аз предвидих опита за вдигане на замъка във въздуха. Но дори и моето вмешателство не се наложи: сама смъртта възпря ръката на злодея.

Под стълбата стояха двама мъже в камизоли на слуги. Те току-що се бяха измъкнали из вратата на тайния вход и изтърсваха праха от ръкавите си. Това бяха Франсоа Буше, побелелият слуга на френския барон, и Кариндж, „пратеникът на лондонския агент Кленч“.

— А кой стреля долу, господин майор? — запита Бернардито по-възрастния от тях, Франсоа.

— Ей сега ще узнаете, синьор. Драмата свърши! — като се обърна към обърканите слуги, мнимият Франсоа Буше им заповяда да напуснат вестибюла. — Станете само вие — каза той на Кариндж.

Когато смаяните слуги се отдалечиха, преоблеченият майор се приближи до лейди Райланд. Тя приличаше на безумната лейди Макбет. Пред очите на дамата мнимият слуга свали перуката и фалшивите си побелели вежди.

— Госпожо, принуден съм да ви арестувам — произнесе той тихо. — Имам чест да ви запитам, желаете ли да ме познаете?

— Майор Бред! Боже мой, какво значи всичко това?

— Принуден съм да моля извинение за себе си и за лейтенант Бруксън: благоволете да ми простите, госпожо, маскарадните костюми на слуги. А сега ви моля да се приберете и да не напущате вашите стаи. Ще имам удоволствието да ви поканя по-късно за… малък разговор. Вас, капитан Бернардито, моля да дойдете с мен долу, в подземието. Там ви очаква не особено приятно зрелище.

Вратичката под стълбата беше останала отворена. Бернардито взе свещ и тръгна след майора в тайния коридор. Този тесен, криволичещ проход, който постепенно слизаше надолу, ги отведе в подземието. Пред входа на зимника коридорът се разширяваше. Тежката металическа врата на зимника беше широко отворена. На прага лежеше по очи, с разперени ръце, господарят на замъка. Край него се валяха три старинни турски пищова с опушени дула. Миризмата на барутен дим още не бе се разнесла във влажния въздух на подземието. На една полица до вратата гореше свещ в меден свещник. При нейната светлина Бернардито видя, че господарят на замъка е убит с изстрел в слепоочието.

Капитанът надзърна в зимника.

— По-предпазливо със свещта, сеньор Бернардито Луис! — предупреди го майор Бред.

Покрай двете стени на избата бяха наредени една върху друга почти до тавана около тридесет бъчвички с барут. Двадесетина натъркани с восък барутни фитила се мотаеха по пода. Краищата на шнуровете бяха пъхнати в тапите на бъчвичките.

— Как се досетихте за съществуването на това подземие, майоре? — запита Бернардито.

— Лейтенант Бруксън, който игра ролята на слугата на Кленч, обследва замъка и забеляза тайната вратичка под стълбата. Снощи аз открих този барутен погреб. Шнуровете са покрити с дебел слой прах — значи, замъкът отдавна е миниран. А на полицата пред вратата, до приготвената свещ, веднага забелязах тези три старинни заредени пищова; Грели явно ги е поставил, за в случай че му хрумне едновременно да свърши и със себе си, и със замъка. — Бернардито зиморничаво сви рамене… Значи, всичко живо в Ченсфилд наистина е седяло върху барутна бъчва!

— А как успяхте да попречите на сеньор Грели… да отпрати всички ни в небесата?

— Налагаше се през цялото време да бъда нащрек. Ключът от тази врата беше в бравата. Когато вие, след като вързахме поп Бенедикт и обезвредихме Линс, се отправихте в попско расо за кабинета на Грели, аз слязох в зимника и се заключих в избата отвътре: не беше трудно да се предвиди, че Грели ще се реши на последната си фатална стъпка. Пресмятането излезе вярно: Грели започна да удря по металическата врата. Той се блъскаше в нея, но, разбира се, желязната врата не се поддаде на натиска. Скоро след Грели в подземието се втурна и лейтенант Бруксън. Лъжелордът грабна двата пищова и стреля с тях в своя преследвач, но за щастие не го улучи. Обезумял от ужасната развръзка на ченсфилдската си епопея, Грели все пак осъзна, че е време… да прекрати играта! Това и направи… с последен изстрел в сляпото око!… А ето и лейтенант Бруксън идва насам. До пристигането на властите той ще трябва да остане тук, долу. Да се надяваме, че и в капелата на паписта всичко е благополучно. Още сега изпратете карета да доведе мистър Реджиналд Мърей и мис Изабела.

… На излизане от подземието Бернардито видя как двама прислужници носеха към каретата увития и свързан патер Бенедикт. Чертите на лицето му бяха изкривени от злоба и страх. Как да е поставиха монаха на възглавниците на каретата редом с притихналия, сякаш смазан Уилям Линс. Доктор Томазо Буоти, мис Джени Мърей, освободила се вече от задълженията на болногледачка и свидетелка, доктор Грейсуел и престарелият Томас Мортън гледаха подир разобличените съучастници на Грели.

Вечерта на този неделен ден времето се развали. Залязващите слънчеви лъчи угаснаха в огледалото на ченсфилдското езеро, откъм морето запълзяха мъгли. В замъка обаче всички прозорци стояха широко разтворени, сякаш обитателите на този дом си бяха поставили за цел да дадат по-голям простор на освежаващия морски вятър. Притихналата прислуга безропотно се подчиняваше на майор Бред и на беловласия едноок капитан. От Бълтън вече бяха пристигнали шерифът с помощника си. Полицаите внесоха тялото на господаря самоубиец в билярдната зала и поставиха под охрана барутния погреб.

5

Нощта срещу понеделника измина в Ченсфилд незабелязано. Из всички кътчета на стария дом се чуваше шепот, долиташе тревожен глух говор. Шушукаха си камериерките, лакеите, личните слуги. Никой не излизаше от дома. Много от слугите бяха викани и разпитвани от пристигналите от града джентълмени. Камериерът Мърч бродеше из замъка като безгласна сянка; при приближаването му шепотът на слугите стихваше, но щом камериерът се отдалечеше, шушукането се възобновяваше и достигаше силата на есенен вятър в листак.

На сутринта майор Бред замина за Лондон, а лейтенант Бруксън, вежлив и безстрастен, вече завършваше разпита на стария Мортън. Разговорът се водеше в ловния кабинет в присъствието на капитан Бернардито и доктор Буоти. Изплашеният старец, който така неочаквано беше загубил своята сигурна опора, разкриваше сега факт след факт, събитие след събитие от цялата история на Джакомо Грели. Доктор Буоти имаше чувството, че присъствува при операция на злокачествен цирей, разрязан от скалпела на хирург.

— Само вашата възраст, мистър Мортън, ви спасява от участта да бъдете хвърлен в затвора като съучастник на пирата и злодея… Но ако поискате да изкупите поне част от вината си, то… скоро може би ще ви се представи случай. Вървете си, свободен сте.

Гласът на офицера беше сух, студен и суров. Мортън с мъка се привдигна; той все още търсеше някакви думи, за да се оправдае, но лейтенантът вече не го гледаше. Буоти подхвана стареца под лакътя.

— Ще ви помогна да си отидете до вкъщи — рече италианският богослов и изведе Мортън от кабинета.

Те минаха покрай високия констебъл, застанал пред парадните врати, и позовавайки се на позволението на лейтенанта, слязоха по стълбата.

Навън беше светло и свежо. В градините и парковете на Ченсфилд, обагрени от краските на повяхването, цареше особена есенна тишина. Листата бързо жълтееха. Гората, доскоро пълна с живот и лятна свежест, сега аленееше от червените багри на есента. Едва забележимите ленени къдели на увяхващия мъх, избледнялото изтравниче, червеникавите изсъхнали ивици на неокосените полянки придаваха на августовския пейзаж скръбна, нежна и чисто английска отсянка. Тихите, сякаш опалени в розов пламък утринни облаци на изток, летящата във въздуха паяжина, застудялата синева на езерните води предвещаваха скорошното настъпване на дъждовете и мразовете.

— Какво ви караше, мистър Мортън, тъй дълго и настойчиво да поддържате измамата и да подпомагате коварството? — запита доктор Буоти.

Мортън долови в гласа му нотка на състрадание.

— Любовта към моята дъщеря, господине, и убеждението, че ползувайки се от подкрепата на един толкова издигнал се човек, тя никога не ще познае нуждата, студа и унизителното припечелване на къшея хляб.

— Но ако вие самият тъй силно чувствувате бащината любов, как можахте, без да се колебаете, да отнемете на друг един старец последната надежда да издири потомците си?

Мортън още по-ниско наведе глава:

— Вие подразбирате документа за граф Д’Еляно, нали?

Синьор Буоти мълком кимна.

— Господине, аз просто изпълних нареждане. Защото това можеше да бъде нова уловка. Впрочем… Грели и без това не прости на баща си. Бог да го съди!

— Позволете да запитам, мистър Мортън, на колко сте години?

— На седемдесет и две, господин докторе. Аз доста надживях дъщеря си.

— Извинете, нима смятате дъщеря си за умряла?

— Дъщеря ми загина. Грели ми призна, че сред жертвите на индианското нападение в Синята долина е била и моята Мери.

— Грели ви е измамил, мистър Мортън. Джордж Бингъл ви донесе от Филаделфия писмо от вашата дъщеря.

— Как!? Писмо от Мери? На мен?… Грехота е, синьоре, да ме измъчвате с напразна надежда!

— Мистър Мортън, позволете да ви предам това писмо.

— За бога, услужете ми с очилата си, докторе! Сигурно съм забравил моите в кабинета. О, господи, какъв ден!

Синьор Томазо Буоти подаде на Мортън вместо очила една силна лупа. Старецът разкъса тесния син плик, напрегна зрението си до краен предел и видя през стъклото редове, изписани с близкия нему почерк.

„За ескуайър Томас Мортън Ченсфилд, Бълтън

Уважаеми господине,

Добре известните ви причини, които някога ме подтикнаха да се реша на твърде тежкото скъсване, отново ми дават повод да се обърна към вас след петнадесетгодишна разлъка. Обстоятелствата ви откриват възможност да изкупите тежката си вина пред хората, които Грели с ваша помощ лиши от имущество и фамилно име. Ако помогнете на тези хора да изпълнят мисията, която са поели, аз съм готова да забравя миналото и да премахна пропастта, която ни дели.

МЕРИ“

След като прочете как да е писмото, Мортън изпусна лупата и хартията. Доктор Буоти ги вдигна от влажната трева. Събеседниците стояха под стария бряст в чифлика на Мортън. Нозете на стария адвокат се подкосиха. Той се опря о ствола на дървото.

— Говорете по-скоро, синьоре, какво бихте искали от мен.

— Съдържанието на писмото на дъщеря ви ми е известно. Бихте ли желали, мистър Мортън, да направите с мен едно пътуване до Венеция и… — тук доктор Буоти се озърна настрани и като се убеди, че наоколо няма никого, прошепна на Мортън няколко фрази на ухото.

Мортън изтри потта от челото си:

— Това е тежко задължение, господине!

— След като изпълните тази задача, вие ще можете да заминете за Америка и да прекарате остатъка от живота си в щастливото семейство на вашата дъщеря… Ще видите внуците си…

— Но, господине, ще ми разрешат ли да напусна Англия?

— Хауерстън е готов да погледне през пръсти на вашето тайно заминаване за Венеция; лейтенантът също е осведомен за това.

— Добре, господин докторе, заради срещата си с дъщеря ми готов съм да изпълня вашето поръчение.

— О, вие ще свалите от плещите си всички грехове, мистър Мортън! И за да ви възрадвам още повече, ще ви кажа: яхтата „Толоса“, с която незабавно ще заминем за Венеция, командува не някой друг, а… съпругът на вашата дъщеря, мистър Едуард Уент! От Венеция вие двамата ще се върнете във Филаделфия при вашата Мери!

Скоро след като доктор Буоти и старият Мортън отплаваха от Бълтън с яхтата „Толоса“, Изабела Райланд, която беше пренесена в Ченсфилд, се събуди от дългия сън. Тя отвори очи и видя до себе си мис Тренбърн и Хелга Лунд. Още при първото движение на Изабела гувернантката и дойката се разхълцаха в един глас и обляха разбудилото се чедо със сълзи на умиление и радост.

Изабела позна затъмнената, мрачна стая на „болния французин“. С мъка се повдигна на лакът и започна напрегнато да възстановява в паметта си всичко онова, което се беше случило. В проясненото й съзнание възкръснаха подробностите по бягството от родителския дом и зловещата обстановка на подземното скривалище в параклиса. Главата я болеше много; тя не се чувствуваше освежена от съня, а разбита и болна. Бавно като облак, отплуващ към хоризонта, се разсейваше сънната забрава, но едновременно с това в сърцето на Изабела се възраждаше чувството на тревога и неувереност. В същата минута вратата се отвори и синеокият „кавалер дьо Креси“ стремително се втурна в тая обител на тишина и покой. Реджиналд едва не събори столовете с болногледачките, падна на колене пред леглото на девойката и притисна към устните си ръката й.

— Кажете ми, къде е баща ми? — промълви най-сетне Изабела, като се привдигаше на леглото.

Лицето на мис Тренбърн мигновено се покри с червени петна, а Хелга Лунд безпомощно втренчи поглед в Реджиналд.

Двете болногледачки бяха извадени от това крайно затруднение от появяването в стаята на две нови лица: капитан Бернардито и осиновеният му син Чарлз се приближиха до леглото на Изабела. Капитанът беше чул въпроса на девойката. Той постави ръце на раменете на брата и сестрата и рече ободрително:

— Не се безпокойте, деца, и знайте, че всички опасности са минали. Очаква ви щастливо бъдеще, обкръжени от предани приятели и любещи сърца. Целуни сестра си, мой малки Ли, а вие, сеньорита, трябва да се гордеете с такъв брат. Той ще ви замени бащата, защото Джакомо Грели не е вече между живите! Сега, господа, моля ви, оставете нашата „възкръснала“ насаме с брат й. Те има за какво да си поговорят.