Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (7)

2

На океанския бриг „Орион“ прибираха платната. Преди да влезе в пристанището, корабът хвърли котва на рейда, очаквайки пристигането на пристанищните чиновници.

Гребен катер с дванадесет весла се откъсна от пристанището и полетя към брига. На кърмата му стояха трима души. Двамината от тях, митнически чиновници в морски мундири, с мъка пазеха равновесие. Третият, висок гърбонос джентълмен с плащ, наметнат върху синя камизола се вглеждаше в очертанията на кораба.

Катерът се приближи до носовата стълба на кораба. Моряците едновременно вдигнаха весла. Над рейда лежеше такава тишина, че се чуваше как падат капките от вдигнатите над водата лопати.

Посрещнати от капитана, тримата джентълмени се изкачиха на палубата, която блестеше от безупречна чистота.

— Поздравявам ви, капитан Брентли, с благополучното ви завръщане в родината!

— Щастлив съм да ви приветствувам на вашия кораб, мистър Райланд — отвърна капитанът, като се ръкува със собственика на „Орион“.

Съпровождани от капитана и боцмана Олсен, огромен норвежец с посивели бакенбарди, чиновниците вече се готвеха да пристъпят към проверка на стоките и към преглед на документите, но готвачът китаец покани всички гости в капитанската каюта.

Тук джентълмените ги очакваше сложената трапеза. Наред с блестящите прибори от злато и сребро стърчаха колосани салфетки. Огромна риба със застрашителна муцуна, бутилки с гъсти испански вина, пастет от дивеч, чиния със стриди, аспержи с лютив сос, редки плодове в сребърна фруктиера, сладки от възгорчиви бадеми и четири вида сирене — цялата тази благодат смекчи малко сухия длъжностен израз на лицата у двамата чиновници.

Когато най-после всички станаха от опустошената маса, митничарите, изтривайки с огромни кърпи зачервените си лъскави лица, се отправиха към трюмовете. Те изказаха готовност да се задоволят в трюмовете само с присъствието на боцмана и любезно оставиха капитана в обществото на мистър Райланд.

Безгласният китаец мигновено смени покривката и сервира на масата кафе с френски коняк и ликьори от избите на славния манастир „Свети Бенедикт“. Капитанът разгъна между чашките картата на последния рейс на „Орион“.

— Всички ваши пожелания, сър, благодарение на бога, можах да изпълня. Рейсът беше рядко успешен. Както навярно си спомняте, ние потеглихме преди двадесет месеца, в края на седемдесета година, отправяйки се за Чили…

— Мистър Брентли, аз редовно получавах вашите отчети по пощата и зная всичко, което е станало на кораба, с изключение на събитията от последните четири месеца. Защо престанахте да изпращате доклади?

— Пощата нямаше да пристигне в Бълтън преди нас, господине. Пълен отчет вие ще намерите в корабния дневник, парите и чековете се намират тук, в този шкаф, а сега ще ви разкажа всичко накратко.

— Островът, Брентли! Най-напред за острова! Намерихте ли го по моите координати?

— Да, сър, аз намерих този остров, но разрешете ми да разкажа поред… Като излязохме от Мелбърн…

— Стойте! Жив ли е човекът на острова?

— Да, сър, той е жив, но ако бяхме закъснели с две седмици, най-много с един месец, нямаше вече да го бъде. Беше изпаднал в страшна нужда. Сега е подсигурен с всичко необходимо и помоли да предам едно писмо…

— На мене ли?

— Не, той помоли да го предам на мис Харди. Искам да кажа, на лейди Райланд, сър.

— Предадохте ли му запечатания плик?

— Да, сър, пликът премина от собствените ми ръце в неговите.

— Поръча ли да кажете нещо на мен, капитане?

— Не, сър.

— Дайте ми писмото за лейди Райланд.

— Сър, човекът на острова постави задължително условие — писмото да бъде предадено направо в ръцете на лейди. Аз обещах…

— Капитан Брентли!

— Аз не мога да наруша думата си, сър!

— Добре… Нека пликът остане засега у вас. Вие сам ще го донесете у дома. Днес в шест часа вечерта ви чакам за обед. Писмото ще предадете в мое присъствие, капитане!

— Слушам, сър, и съм готов да изпълня всяка заповед, която не е в разрез с моята съвест.

— Капитан Брентли! Дали не предполагате, че съм имал намерение да ви скарам с вашата чувствителна съвест?

— Не, сър, но ми се стори…

— Занапред подбирайте думите си, капитане. Страхувам се, че в морето малко сте отвикнали от обществото, мистър Брентли!

— Възможно е, сър. Приемете искрените ми извинения заради моята грешка.

— А картата на острова?

— Тя е тук, между книжата.

— Точни ли се оказаха координатите?

— Не, сър. Вие посочихте дължината неточно: ширината почти съвпадаше с вашите данни, но по дължината островът се оказа по на запад с градус и половина.

— Навярно уредите в моя кораб тогава са били загубили точността си и аз съм сгрешил в изчисленията… Добре, Брентли, аз съм твърде доволен и вие ще получите вашата награда. Днес, като тръгнете към къщи, вземете със себе си двама души за охрана и ми донесете касата, дневника, картата и документите, отнасящи се до острова. Не забравяйте писмото! Ще ми разкажете по-подробно за цялото плаване.

— С удоволствие, сър.

— Виждам, че чиновниците вече са привършили огледа. Предполагам, че вашето гостоприемство ги е направило по-сговорчиви. Аз също взех известни предварителни мерки за това. Узнайте резултатите.

Капитанът излезе и след минута се върна в каютата:

— Сър, на кораба е разрешено да влезе безпрепятствено в пристанището. Чиновниците вече се готвят да се върнат на брега.

— Отивам заедно с тях. До довечера, мистър Брентли.

3

Когато катерът опря до стената на пристана, сър Фредрик видя кочияша си, който държеше за юздите впрегнатата в гига кобила. До него беше спрял кабриолет, в който седеше лейди Емили Райланд с дъщерята на управителя на имението, хубавичката Мери Мортън. Едва катерът се беше докоснал до кея и младата дама нетърпеливо скочи от кабриолета и тръгна сама срещу дошлите от „Орион“. Двамата чиновници почтително я поздравиха. Те побързаха да отидат напред и оставиха лейди насаме със съпруга й.

Слабият ветрец разпиляваше меките коси на жената. Застанала на кея срещу сър Фредрик, тя го гледаше строго и право в очите.

— Що за необмислени постъпки? — запита той с недоволен тон, извръщайки поглед встрани. — Ние не трябваше да идвате тук. Моля ви да съблюдавате общоприетите условности, мисис Райланд.

— А аз ви моля да не ме наричате с това име, когато никой не ни слуша. Отговорете ми направо: жив ли е той?

По лицето на нейния събеседник пробяга тръпка. Мускулите на челюстите му се издуха. Стиснал зъби, той мълчеше.

— Не ме довеждайте до отчаяние! Или се боите да ми кажете истината? Аз ще понеса всичко и няма да предприема незабавни мерки. Но — чуйте! — ако мълчите още една минута, ще се хвърля още сега надолу с главата от този кей!

— Той е… жив! — процеди събеседникът й.

— Доказателства! Къде са доказателствата, че не ме лъжете така, както лъжете винаги целия свят?

— Тази вечер у дома капитан Брентли ще ви предаде неговото писмо. Дайте ми дума, че без мен вие няма да го отворите.

— Не, такава дума няма да ви дам.

— Тогава писмото ще бъде унищожено, преди да го прочетете.

— Пазете се да не ме доведете до отчаяние…

— От какво ще се страхувам? „Орион“ е бърз кораб и аз още не съм отвикнал от морето, карамба! — произнесе той освирепял.

— Най-сетне пак сте същият! Вече бях свикнала да ви виждам с маската на джентълмен. Слава богу, сега заговорихте с истинския си език. Добре, ще прочета писмото във ваше присъствие.

— Това не е достатъчно: аз също трябва да го прочета.

— Защо не, Фред знае в чии ръце се намирам и вероятно се досеща за всевъзможния кръг читатели, които ще има неговото писмо. Принудена съм да се съглася. Но ако сте ме измамили, кълна се, че нито „Орион“, нито силите на ада, които ви покровителствуват, ще ви спасят от заслужената участ! Пуснете ме да мина напред! Не се докосвайте до мен, аз сама ще отида до каляската.

4

В кабинета на сър Фредрик влязоха само четирима от двадесетината участвували на тържествения обед, който беше сервиран в трапезарията и продължи близо два часа. Господарят на дома плътно затвори вратата на кабинета, когато лейди Райланд, капитан Брентли и мистър Томас Мортън се разположиха в креслата около масата.

Капитан Брентли извади от широкия си маншет малък плик, запечатан с червен восък. Тримата му събеседници мълчаливо се наведоха над плика. Червеният восък беше запазил отпечатъка на старинната златна католическа икона, използувана от автора на писмото вместо печат.

Лейди Емили взе писмото с трепереща ръка и целуна отпечатъка върху червения восък.

Впрочем това движение се изплъзна от погледа на капитана. След като отпи глътка вино от тясната венецианска чаша и запуши дългата си лула от морска пяна, която беше стиснал между коленете, капитан Брентли започна да разказва за плаването.

Здрачът вече се сгъстяваше, когато той завърши описанието на всички стокови операции и рейсове на „Орион“, извършени из пристанищата на Америка, Африка, Индия и Австралия в продължение на две години. Бури, подводни рифове, корсари, кораби от неприятелски страни и заразни болести — всички тези препятствия и опасности не бяха попречили на опитния моряк да докара в Англия хиляда гвинеи чиста печалба и пълни трюмове със стоки, натоварени в Индия и Австралия.

Докато собственикът на кораба слушаше разказа на капитана, двамата моряци, които бяха дошли с него в Ченсфилд, седнали в кухнята сред слугите на мистър Райланд, също поразяваха въображението на слушателите с подробности около плаването. Заплатата на екипажа за този рейс е такава, разказват те, че по тезгяха на кръчмата „Утробата на кита“ сега от сутринта още звънти злато и много весели нощи има да прекарат в Бълтън моряците от „Орион“!

Капитан Брентли завърши своя доклад с описание на издирването на непознатия остров в Индийския океан. Координатите на този остров капитанът беше получил от собственика на кораба преди самото отплаване от Бълтън, през ноември 1770 година, и се беше задължил да ги запази в дълбока тайна.

Този остров, както беше пояснил тогава сър Фредрик, е бил случайно открит от него в годините на ранната му младост. Съгласно поставената от виконта задача капитан Брентли е трябвало да изследва тази неизвестна земя и да предаде един плик на единствения обитател на острова, ако той се окаже жив; а в случай че експедицията не намери островитянина, пликът е трябвало да бъде върнат в ръцете на господаря на Ченсфилд. Капитан Брентли получил също строго нареждане нито един член от екипажа да не влиза в контакт с островитянина.

Всички тези поръчения капитанът изпълнил точно. След като обикалял из посочените му води, на четвъртото денонощие от непрекъснатите търсения той открил неизвестния, липсващ на мореплавателните карти остров. Неговите външни очертания съответствували на описанието, което бил получил капитанът.

„Орион“ се приближил до острова през нощта. От кораба веднага забелязали сигнален огън, запален на голия връх на планината, най-високата точка на острова. Рано сутринта облеченият в кожи островитянин се опитал да доплава до брига с една прогнила пирога, но бил предупреден от капитанския мостик, под страх от смърт, да не приближава кораба. Въпреки че бил така негостоприемно посрещнат, плавайки пред кораба на своята пирога, островитянинът показал входа за единственото голямо и доста удобно за престой на кораби заливче, за чието съществуване капитанът бил също предварително осведомен.

След като вкарал кораба в заливчето, вечерта Брентли седнал в една лодка и се отправил за брега, където го очаквал островитянинът. Гребците оставил в лодката, като им обяснил, както му било наредено, че този островитянин е заболял от проказа пасажер, свален там от някакъв кораб, минаващ край острова. След това последвал този странен отшелник навътре в гората.

Знаейки, че моретата и океаните са пълни с всевъзможни загадки и тайни, в които невинаги е целесъобразно да се прониква, капитанът не се учудил, когато чул чистия английски говор на своя необикновен спътник, и не му задал никакви излишни въпроси.

Когато стигнали до къщурката на островитянина, капитанът му предал плика на сър Фредрик Райланд, както и писмени принадлежности, за да напише отговора. Оказало се, че този тайнствен пустинник се намирал вече пред гибел: единствената му пушка се развалила, запасите били свършили и морето отнесло мрежата, която бил изплел за ловене на риба.

След това отшелникът разказал, че този безименен остров, за разлика от други малки острови в Индийския океан, бедни откъм животни, изобилствувал с едри хищни зверове. В отговор на недоумяващия въпрос на Брентли — как са се появили на тоя далечен остров зверове от материка, островитянинът пояснил, че още преди около петдесет години във водите край острова се е разбил някакъв своего рода „ноев ковчег“ — арабски кораб, носещ на борда си жива стока за кралските зверилници на Франция и Испания. Островитянинът открил между скалите на северното крайбрежие на острова следи от този кораб, чийто екипаж бил загинал.

Диви свине унищожили зеленчуковата градина на островитянина. Той отдавна бил износил европейските си дрехи и се обличал в кози кожи. Раната на крака му, получена при лов на един планински козел, не зараствала, пък и нямал никакви лекарства.

На сутринта капитанът дошъл за отговор и получил от островитянина плик, запечатан с червен восък. Сега, единадесет седмици след получаването на плика, капитан Брентли можа най-сетне да го предаде на адресата.

Капитанът завърши разказа си със съобщението, че преди да отплават от острова, моряците натоварили на две лодки и свалили на брега всичко, от което толкова много се нуждаели островният жител и двамата му другари.

— Двама другари? — недоумение запита господарят на имението. — ИМа той не е единственият човек на острова?

— Той нищо не каза за своите съжители, но самата обстановка на колибата ме наведе на мисълта, че в нея живеят най-малко трима души, а не един.

Господарят на дома се намръщи. Лейди Емили го гледаше с нескрито злорадство.

— И тези хора до края ли не се показаха? — запита той рязко.

— Не, преди да отплава „Орион“, на върха на крайбрежния нос открито се показаха и тримата островитяни. Те ни махаха дружелюбно за сбогом и дълго викаха след кораба, като изпращаха проклятия по адрес на един страшен пират с прякор „Леопард“. Навярно той ги е свалил на този остров. Впрочем и вие самият, сър, навярно сте слушали за него: той е бил помощник на „Черната стрела“ и е загинал, може да се каже, пред очите ви.

— А успяхте ли да различите външността на тези хора?

— Без съмнение те също са европейци. Единият от тях беше с огромен ръст. Повече нищо не можахме да различим.

Господарят на имението едва задържа проклятията си. Зъл, озадачен, той стана, като даваше да се разбере, че разговорът е свършен.

— Капитане — каза той с глух глас, — както координатите на острова, така и сведенията за островитяните не трябва да излязат от този кабинет. Вие отговаряте с главата си за това! Стая за вас е приготвена под лявата кула, но утре трябва да се завърнете на кораба. Той ще остане на ремонт в дока. Налага се бързо да го приготвим за далечен рейс. Този път и аз ще тръгна заедно с вас за острова. След един месец трябва да излезем в морето. Намалете екипажа до минимум. Пет-шест души моряци и офицери ще приемете допълнително по мое указание. Оръжието на кораба ще доставя сам. Стоки за из път вземете само до африканските пристанища. При обратния рейс бригът ще бъде натоварен на острова. Всички приготовления за плаването да се държат в тайна. Свободен сте, капитан Брентли!

5

Капитанът си отиде. Влезе камериерът. Той отнесе в ъгъла лулата, с която беше пушил добрият моряк и прибави въглища в камината, запалена въпреки летния сезон. С едно движение на веждите собственикът на дома отпрати слугата от кабинета и седна на писалището, като въртеше мълчаливо в ръцете си картата на острова.

Томас Мортън, шишкаво малко човече с голо теме и със златни очила, седеше приведен в креслото и гледаше надолу, в пламъка на камината. До камината, притиснала към гърдите си запечатания плик, стоеше неподвижна като статуя лейди Емили. Само в зениците на потъмнелите й очи с отразения в тях огън на въглените сякаш искряха гневни пламъчета и скрито тържество.

— Дайте плика, Емили — хрипливо произнесе стопанинът. — Нека мистър Мортън го прочете на глас.

— Това ще стане едва когато „Орион“ се подготви за плаването си към острова. И ще прочетете писмото само в каютата на „Орион“, която ще бъде приготвена за мен в този рейс. Аз ще дойда на острова заедно с вас. Надявам се, че добре сте ме разбрали?

— Това е невъзможно! Вие сама знаете, че това е невъзможно. Гарантирам ви, че ще запазя неговия живот. Вие не можете, не бива да участвувате в това плаване.

— В такъв случай писмото, колкото и да ми е скъпо, ще полети още сега в огъня на камината и вие няма да узнаете кой от екипажа на „Черната стрела“ е изпращал проклятия на Леопард Грели и сега се готви за страшна разплата с него.

— Мълчете, Емили! Ако Леопарда загуби играта, вие няма да видите жив вашия приятел!

— Още една заплаха и… писмото ще литне в огъня!

Господарят на имението се обърна и потъна в размисъл. Изтекоха няколко минути в мълчание. Накрай жената дочу добре познатия й възглух, гърлен смях:

— Е, добре, синьора. Както изглежда, във вас се е въплътил дяволът! Да споря с вас, е безполезно, това знам. Но с упоритите орат земята, казват. Може би мисълта, която подхвърлихте, да не е лоша, защото вашето присъствие на борда ще направи някои по-сговорчиви… Тъй да бъде, ще придадем на нашата експедиция характер на семейна увеселителна разходка. По пътя ще се спрем само в устията на Маслените реки^[2] — там аз имам една малка работа… Задължавате ли се вие, лейди, свято да съблюдавате нашето главно условие? Помнете, че от това зависи неговият и вашият живот!

— Нямам намерение да нарушавам обещанието си.

— Добре, синьора! Имаме време да обмислим състава на останалите участници в плаването. Може би за целта на пътуването там ще ви потрябват услугите на някои длъжностни лица, а? Освен това пътешествието може да заинтересува моите нови съдружници… Не, ей богу, вие подхвърлихте една нелоша мисъл, лейди! Давам съгласието си да направя заедно с вас още едно морско пътешествие, при това в твърде приятно малко общество. Това плаване сигурно ще бъде по-комфортно от миналото… Но не забравяйте, синьора: в случай на най-малка хитрост от ваша страна аз няма да се спра да пратя на дъното и брига, и цялото очарователно общество на него. А сега дайте ни писмото! Мортън, вземи плика от лейди!

Мортън сякаш безучастно седеше в креслото, загледан надолу. Клепачите му потрепваха и перуката се бе плъзнала върху запотеното му чело.

Лейди Райланд му хвърли презрителен поглед.

— Той ще получи писмото в моята каюта на „Орион“. Не по-рано! — каза тя. — Точно преди да отплаваме за острова, вие и вашият съучастник Мортън ще чуете какво ми пише човекът, чието благородно име с такава сатанинска хитрост си присвоихте вие, пиратът и роботърговецът Джакомо Грели!

След излизането на гостите в стихналия кабинет влезе Антонио.

— Милорд, долу отдавна ви очаква някакъв човек — доложи той.

— Доведи го.

Пред господаря на Ченсфилд се появи мулатът Енрико Рой. Ботушите му бяха изпрашени.

— Мистър Райланд, три часа вече чакам долу, за да ви съобщя важна новина. В Бълтън се е появил Фернандо Диас! Снощи той ограбил и осакатил Макрайл. Мак не ще може да замине за Холандия. Той е целият пребит!

— Антонио, коне! — викна господарят.

След десет минути трима конници стремително летяха към Бълтън. Изминавайки в галоп дванадесет мили, запенените коне спряха пред кръчмата „Утробата на кита“.

6

Появявайки се в небесата над Англия, юлското слънчице изпраща на земята като че ли ласкав, благодатен поздрав. Но няколко часа по-рано същото това слънце плува над разпенените вълни на Индийския океан като огромно безпощадно огненочервено кълбо, което с нищо не напомня на приветливото светило. На зареяните из океана късчета суша то изпепелява тревите, пресушава потоците, нагорещява напуканата почва и навява на децата на земята страшни легенди за наказващата небесна колесница.

Но и тук, на пустия остров в отдалечените африкански води на Индийския океан, първите утринни лъчи на слънцето са още внимателни и ласкави…

В девствените гори пронизително кряскаха папагали. Малки пъстри колибри прелитаха през сноповете лъчи, промъкващи се в гъсталака. Неспокойно стадо маймуни премина бързо по върховете на дърветата, люлеейки се на лианите; то подплашваше пернатите и ронеше по земята плодове, листа и вейки. Черните тела на крокодили, също като каменни, бяха замрели на пясъчната плитчина на заливчето. Тежко пристъпвайки от крак на крак, розови пеликани довършваха край езерото нощния си риболов. Цяло семейство диви свине се промъкваше към потока на водопой, но изведнъж стремително свърна назад и с тропот се втурна в гъсталака на бодливите храсти; наблизо се разнесе страшен, ужасяващ рев. Това беше гладен лъв, който, изглежда, безуспешно беше ловувал през нощта и сега се промъкваше към водопоя, търсейки плячка за закуска.

Отпуснал ниско гривеста глава, звярът бавно се провираше на меките си могъщи лапи през гъстата гора. Той беше напълно уверен в своето могъщество и не се опасяваше да срещне тук достоен съперник, понеже отлично знаеше, че другите обитатели на гората могат да се спасят от неговите зъби само с много бързи крака или в много дълбоки и тесни дупки.

Внезапно из бамбуковия храсталак изтрещя изстрел. Лъвът направи чудовищен скок и чупейки високите стебла на бамбука, се хвърли срещу непознатия враг. Още два изстрела треснаха един след друг. Цял сноп бамбукови стъбла изведнъж се повали под тежестта на едрия хищник. Кратък предсмъртен рев и двуметровото тяло на звяра се изпъна и замря. На подгънатите под тялото лапи за последен път се показаха и скриха ноктите, подобни на закривени турски ятагани. От шубраците, където се спотайваха ловците, се раздадоха гръмки гласове.

— Едър екземпляр! — произнесе, приближавайки се до убития лъв, висок мъж с моряшки обувки, груби панталони от корабно платно и здрава вълнена куртка. — Никога досега не ми се е случвало да видя такъв лъв. И изглежда, че е последният на нашия остров. Заедно с младите това е седмият през тези четири години.

След първия ловец из храсталаците се измъкна един гигант с черна къдрава брадичка. На кожения му пояс стърчеше широк моряшки нож. Третият ловец, с широкополо испанско сомбреро, се наведе над звяра.

— Вижте, ето вашия куршум — обърна се той към първия ловец. — Пробил е сърцето на лъва. Отличен изстрел!

— Чудно как душата на такъв силен и голям звяр можа изведнъж да напусне тялото през такава мъничка дупчица — рече вторият ловец, показвайки кървящата под лопатката малка раничка. — Аз ще извадя сърцето на лъва и ще го изям — та в мен да се пресели неговата сила.

— Ти и без това си имаш достатъчно сили, Педро — забеляза със смях човекът със сомбрерото. — Добре опитай мозъка на животното, за да преминат в тебе умът и хитростта му.

— Силният и храбрият не се нуждаят от хитрост — възрази първият. — Хитростта и коварството са необходими на страхливците…

— Все пак, сеньори — отбеляза човекът със сомбрерото, — днешният лов не обогати нашата кухня. Време е да се връщаме и право да ви кажа, жив козел на мушката би ме зарадвал повече, отколкото мъртъв лъв в краката ни! Мистър Фред, това е ваш трофей. Останете при него, за да не развалят кожата му чакалите, а ние с Педро ще се погрижим за закуската. Налага се да поразбутаме запасите, които ни остави капитанът на „Орион“. Да вървим, Педро, и да приготвим на мистър Фред тържествена закуска. А вие одерете тази кожа, мистър Фред, обработете я и направете от нея най-добро украшение за бъдещия ви дом в родината. Върху нея ще играят вашите деца и…

— … и аз ще им разказвам как сме се спасили от този остров на кораба, чието име засега никой от нас още не може да предвиди. Но в края на краищата той непременно ще дойде да ни вземе и тогава всеки от нас ще дочака такава съдба, каквато си е подготвил в миналия си живот — прекъсна ловецът с куртката многословието на своя другар.

— Очевидно искате да кажете, мистър Фред, че вас ви очаква дом в Ченсфилд, а нас с Педро — бесилка в Нюгейт^[3], не е ли така?

— Не обичам твърде такива шеги, сеньор. Да се надяваме, че съдбата… ще поиска да поправи поне част от своите несправедливости към нас! — за със сериозен тон първият ловец. — Аз ще удържа своето обещание да не разкривам вашите имена на командуването на кораба, който рано или късно ще вземе и трима ни на борда си. И във всеки случай не съм аз онзи, който би помогнал на нюгейтския палач да сложи примката на шията на… Бернардито Луис. От все сърце желая съдбата да отклони от вас тази заплаха, капитане!

— Сър Фредрик Райланд! — произнесе човекът със сомбрерото и в неговия тон заедно с насмешливите нотки прозвуча признателност. — Понеже в продължение на десетилетия съм имал работа само с негодници, не можех да се надявам, че в края на живота ми бог ще ме направи спътник на един истински благороден джентълмен! Не, Педро, остани със сър Райланд да му помогнеш да одере кожата на тоя лъв и да я довлече до вкъщи. С кухнята ще се постарая да се справя сам.

Към края на август 1772 година от пристанището на Бълтън се отправи на далечно плаване, като взе посока на юг, въоръженият океански бриг „Орион“.

Този кораб принадлежеше на главния собственик на „Северобританска търговска компания“ сър Фредрик Джонатан Райланд и пътуваше под командата на капитан Гай Брентли и тримата му помощници — лейтенант Едуард Уент, мистър Джоузеф Лорн и мистър Джефри Макрайл.

Според корабните документи на борда на брига се намираха следните пасажери: собственикът на кораба сър Фредрик Райланд със съпругата си лейди Емили и малолетния си син Чарлз; управляващият имението Ченсфилд мистър Томас Мортън с дъщеря си Мери; по-младият собственик на юридическата кантора „Томпсън и син“, адвокатът Ричард Томпсън; собственикът на бълтънската корабостроителница мистър Робърт Патерсън; вдовицата на покойния ескуайър Джордж Станфорд, лейди Елен Станфорд; бълтънският викарий, преподобният Томас Редлинг, корабният лекар, докторът по медицина мистър Рандолф Грейсуел, и накрая слугите на споменатите пасажери.

Както съобщи в първия си септемврийски брой седмичникът „Монитор“, целите на плаването на мистър Райланд и неговите спътници са изследователски и мисионерски. Бригът се насочва към африканските води на Индийския океан. Призори на 20 септември „Орион“ хвърли котва край мароканското крайбрежие на Берберия^[4]. По пътя от Бълтън до Мароко бригът — по делови съображения на собственика — се отби в устието на Темза и престоя една седмица в лондонското пристанище.