Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (6)

2

Почтеният бълтънски банкер мистър Самюел Ленди, тежко накуцвайки с подагрения си крак, се изкачваше по стълбата на сивата сграда, където се помещаваше юридическата кантора „Томпсън и син“. Впрегнатата с двойка охранени коне каляска остана да го чака пред входа.

Джентълменът мина по слабо осветения от единственото стреловидно прозорче коридор, като дишаше тежко и накуцваше, спря да си отдъхне и отвори вратата на тясната стая. Двама клеркове, без да вдигнат глава към влезлия, скърцаха с гъшите пера, като ги потапяха в огромните мастилници. Третият съсредоточено се занимаваше с изваждането на една муха от подобен съд. Високи шкафове, догоре натъпкани с пожълтели свитъци на документи и с топове книжа, които навяваха на сърцето печал, дебели тефтери с кожени корици, лежащи по пода, маси, покрити с прашно сукно и изпъстрени с черни, червени и зелени петна — всичко това оставяше твърде тесен проход към вратата, която водеше за съседните апартаменти.

Мистър Ленди преодоля тези препятствия и се намери в следващата голяма и мръсна стая. Щом съзряха посетителя, дузината клеркове на различни възрасти, които седяха тук, веднага грабнаха перата, като даваха вид, че са обхванати от най-неуморно трудолюбие.

В дъното на стаята, зад камарата шкафове, маси и книжа, се виждаше малко пространство, отделено с дървена преграда, което беше предназначено за посетители. На тяхна услуга бяха предоставени две черни пейки с високи прави облегала. Тук, пред масивната врата, седеше като на трон пред висока катедра, мушнал перо зад ухото си, един много мършав клерк^[7] в черен фрак. На вратата, полузакрита от завеса, се мъдреха две медни плочки. На горната пишеше: „Уилям Томпсън, кралски адвокат, доктор по право“. Долната плочка осведомяваше, че зад същата тази врата свещенодействува и баристър^[8] Ричард Томпсън.

След като премина преградата, мистър Ленди се видя в обществото на възрастна жена, която водеше за ръце две момченца. Мършавият клерк пусна жената и синовете й в кабинета на шефа на кантората и пое от ръката на банкера визитната му картичка. Като позна в лицето на посетителя почтения приятел на двамата си началници, клеркът се прегъна в непохватен поклон и покани мистър Ленди да го последва в кабинета.

Мистър Томпсън старши седеше във високо кресло зад старинно холандско бюро. Тежка завеса с ресни и пискюли отделяше вътрешната част на кабинета: мистър Ленди съзря празна маса и твърдо кресло, на което спеше една котка, възползувала се от отсъствието на по-младия съпритежател на кантората.

Шкафовете, внушаващи благоговение със своите размери, бяха затворени и прикрити със завеси. Няколко стола, обшити с ресни, стояха на разположение на клиентите. Мраморната фигура на бога на търговията Меркурий с крилатите сандали и жезъла в ръка допълваше обстановката.

Собственикът на кантората покани госта да седне и продължи разговора си с жената, която държеше за ръце момчетата.

— И тъй, какво желаете от мен, мисис Бингъл? — запита той.

— Милорд — отговори тя, като гледаше адвоката с почти молитвено благоговение, — дойдох да ви помоля за съвет. Покойният ми мъж беше майстор в „Северобританската компания“. Когато построиха новото здание за бълтънската фабрика и започнаха да пренасят в него становете, от тавана паднала някаква греда. Премаза моя Джон…

— Чакайте, чакайте, мисис Бингъл, аз знам за този тъжен случай! Тази… как казахте… греда счупила един нов тъкачен стан, нова машина! Навярно тук не е минало без някакъв зъл умисъл и сам господ е наказал вашия мъж!

— Ама, сър, нещастието е станало късно вечерта, вече по тъмно. След дванадесетчасова работа накарали изморените хора да пренасят в цеха и тези рожби на Велзевула, тези богоомразни, отвратителни станове…

— Щом вдовицата на един майстор разсъждава така безнравствено, какво може да се очаква от другите фабрични работници! Вие забравяте бога, мисис Бингъл!… Какво ни повелява всевишният в безкрайната си мъдрост, питам ви аз, мисис Бингъл?

Жената уплашено изхлипа и избърса очите си с края на шала:

— Той ни повелява да се трудим, милорд.

Гласът на юриста омекна.

— Да, мисис Бингъл, от зори до мрак и с пот на челото, ето тъй, както аз се трудя вече повече от четиридесет години… Затова не роптайте срещу господаря, който ви дава възможност да се трудите по божия воля, не роптайте срещу онзи, който ви храни. И тъй, вие сте загубили мъжа си, пострадал навярно, ставайки жертва на собствения и зъл умисъл против имуществото на господарите си?

— Сър, бог вижда, моят Джон съвсем не е бил виновен за строшаването на машината, макар че наистина мнозина сред нас само за това говорят — как по-скоро да изпочупят тези проклети станове. Ами че нали тъкмо от тях надойдоха всичките ни беди! Ето в Спитфилд, казват, работниците отдавна са разрушили не само машините, но дори и стените на проклетата фабрика…

— И бяха обесени за това! Бог да ви пази, мисис Бингъл, да не повтаряте повече тези безнравствени разсъждения. Неблагодарните работници забравят, че за своя къшей хляб те са задължени само на фабриканта. Та благодарение на вашия господар, почтения мистър Райланд, бедните жители на скъпия ни Бълтън имат постоянна работа в новите цехове. Аз съм съкрушен от човешката неблагодарност! Нима тъй подобава да говори вдовицата на един цехов майстор? Защо сте дошли при мен с подобни мисли и приказки?

— Милорд, ами че ние с децата умираме от глад! Съжалете ни, ваша милост! Нямаме хляб, на бакалина сме задлъжнели, хазаинът заплашва, че ще ни изгони от къщи. Смилете се над нашите нещастия, добри ни сър! Ето, момчетата ми са още толкова малки, съвсем деца!

— Момчетата ви стоят пред мен и аз не намирам, че са толкова малки. Навярно лентяйствуват, щом сте толкова бедни при тези двама големи синове. Как се казват и какво работят?

— Поклонете се на милорда, деца! Приближете се до господин адвоката. Ето, сър, тоя е големият ми, Джордж, четиринадесетгодишен, а тоя — Томас, той е само на девет.

— Разбира се, и двамата отдавна работят в цеховете, нали? — запита мистър Томпсън, като погледна червените спукани пръсти на по-малкото момченце.

— Уволниха ги, милорд: Том — след нещастието с баща му, а Джордж — още по-рано. Аз пера дрехи на съседите и засега това е едничкото ни препитание.

— Какво са работили във фабриката и защо ги уволниха?

— На Том не са правили никакви забележки, сър, никакви! Той ми е много прилежно момче. Три години вече чепка вълна в сукнения цех. Но когато баща им беше премазан и се строши оня прокле… оня нов стан… на Том отказаха да платят: мистър Норуард заповяда цената на счупената машина да се удържи от сметката на цялото ни семейство. Тогава Томи… ами че той е само деветгодишен… малко дръзко се опънал и го изгониха…

— Ами по-големият ви син какво работи сега?

— О, сър, Джорджи разби моето майчино сърце! Уволниха го от фабриката още миналата година; сега… от време на време припечелва по нещичко на пристанището при товаренето на корабите и донася на неделята не повече от два-три шилинга!

— А защо го изгониха от фабриката, където е има сигурна заплата?

— Той искаше… много искаше да се учи да рисува милорд… Старшият майстор нещо не го обичаше…

— Чакайте, този млад човек не беше ли изрисувал мигналата година един тъкачен стан като чудовище, което яде хора?

— Да, да, той, милорд…

— Помня аз, мисис Бингъл, о, аз всичко помня. Значи, това е той, онзи немирник, който беше нарисувал на стената на цеха ужасната, безнравствена карикатура на мистър Норуард и на новите машини, а? И го изгоних позорно, нали? Пада му се, пада му се! На такава възраст — такова лекомислие, такива вредни помисли! И какво искате за тях?

— Милорд, помогнете ми да измоля прошка от мистър Норуард, та да нареди да ни платят поне една част от заплатата на покойния ми Джон… Добрички милорде, кажете някоя думичка, че да вземат пак синовете ми във фабриката, иначе ще умрем от глад, милорд!

— Вие сама знаете, че исканията ви към мистър Райланд и мистър Норуард са незаконни. И дума не може да става да ви се изплати заплатата на мистър Джон Бингъл вашия покоен съпруг; поради негово недоглеждане или умисъл пострада една фабрична машина. А в това размирно време да върнат във фабриката вашите синове, също май не бива, защото те са се показали дръзки и непочтителни.

Жената закри лицето си с ръце и изглеждаше, сякаш ей сега ще се строполи от изнемога и скръб. Мистър Томпсън продължи вече не с толкова сух и строг глас:

— Но аз винаги съчувствувам на човешката мъка и… съм готов да ви окажа услуга, каквато рядко оказвам: ще ви дам препоръка до собственика на бълтънската корабостроителница и ще го замоля лично да вземе на работа в доковете синовете ви. Сега ние с мистър Ленди отиваме в корабостроителницата и ще видя там самия мистър Патерсън. А вие вземете тази бележка и се явете утре с нея при собственика на корабостроителницата или при корабния майстор Харуей.

След като произнесе тези думи, той взе едно листче от папката и написа на него няколко реда. Жената грижливо скри листчето в елека си, поклони се ниско на учения мъж и излезе заедно с двете момчета. Мистър Томпсън уморено се облегна на креслото.

— Ето такива ходатайства по цели дни ме отвличат от сериозните дела! Но аз свикнах да помагам на ближните си и хабя по тези работи много сили и здравето си… Дженкинс! — викна той на сухия клерк. — Днес никого вече не приемам. Отиваме на доковете, на спускането на новия кораб.

— Досещам се, че мистър Ричард вече е отишъл да вземе лейди Станфорд — каза Ленди. — Тя също е поканена. Но сега е още едва пладне, а спущането е определено за два часа. Да пийнем ли по една бира в „Бялата мечка“?

Джентълмените излязоха на улицата и седнаха в широката каляска на мистър Ленди. В полупразната зала на странноприемницата „Бялата мечка“ ги посрещна самият съдържател.

— Как върви работата, Хопкинс? — поздрави го мистър Томпсън, като сядаше на една масичка в дъното на залата.

— Не особено блестящо, сър! „Утробата на кита“ е по-близко до пристанището. Всички моряци и корабни пасажери отиват в „Утробата“. Загубих много клиенти, откак тази мръсна кръчма с момичета…

— Недейте мърмори, Хопкинс! Кореняците на града останаха верни на „Бялата мечка“. Освен това у вас спира пощата и всички пътници от дилижанса остават тук.

— Това е вярно, мистър Томпсън. С какво мога да услужа на вас и мистър Ленди?

След като си дадоха поръчката, старият адвокат се обърна към събеседника си:

— Впрочем, мистър Ленди, вие отбивали ли сте се някога в „Утробата на кита“? Съдържателят й, Уудро Крейг, много бързо забогатя. Какво представлява това заведение?

Ленди вдигна рамене:

— Обикновена пристанищна кръчма със стаи за нощуване… Тия дни ми се случи да вечерям там със сър Фредрик Райланд.

— Със сър Фредрик Райланд ли? Виж ти! — учуди се адвокатът, припомнил си репликата на мистър Ленди през време на неотдавнашното четене на ръкописа на Мортън. — Значи, през последните две седмици вие успяхте да се запознаете отблизо с този джентълмен?

Мистър Ленди кимна мълчаливо.

— Аз пък — продължи адвокатът — бях неочаквано ощастливен от посещението на неговата съпруга. Вчера тя дойде у дома ми с мис Мери, дъщерята на Томас Мортън. Дамите ми поискаха ръкописа, който ви четох. Красива особа е тази лейди Емили Райланд, а се и държи подкупващо непринудено.

Адвокатът си спомни за младежката любов на своя син и се замисли. Сегашният избор на Ричард не радваше стареца: в бъдещото си семейство младият баристър едва ли ще успее да запази ръководната роля…

След като се подкрепиха, двамата почтени джентълмени напуснаха странноприемницата. Двойката сиви коне понесе каляската към пристанището и скоро спря пред портата на високия дървен стобор, който отделяше територията на корабостроителницата от покрайнините на града.

3

Две дълги гирлянди от зелени вейки и живи цветя кръстосваха могъщия корпус на кораба, извисяващ се над платформата. Обвитият в зеленина форщевен беше украсен с две изкусно изрязани от дърво лебедови крила, разперен в плавен полет.

На малкия временен капитански мостик в центъра на палубата, под опнато за в случай на дъжд платно, стоеше с меден рупор в ръка собственикът на „Окриленият“. Ветрецът развяваше гънките на плаща му; обшитата със злато презраменна лента на шпагата пресичаше косо през гърдите камизолата му; беше гологлав. Рано побелелите косми сребрееха сред неговите гъсти, тъмни, леко къдрави коси, грижливо подредени от фризьора. Пренебрегвайки модата, този път той не беше си сложил напудрената перука с плитка. Стоеше в центъра на кораба сам, ефектно открояваш се върху синия фон на небето.

На известно разстояние от платформата, от която трябваше да се плъзне корабът във водата, на една дъсчена естрада се бяха събрали гостите и разглеждаха с любопитство доковете, кораба и самотната фигура на мъжа, застанал на мостика. Около мястото, отредено за гости, се тълпяха празнично облечени работници, дошли с жените и децата си.

Хората, заети с подготовката за спускането, начело с майстора Харуей, се суетяха около дъното и бордовете на „Окриленият“. Синята лента, която корабът трябваше да прекъсне, трепкаше досам водата при полъха на вятъра. Оркестър от дванадесет музиканти се беше разположил на кея и настройваше духовите си инструменти и тимпаните; глухо тътнеха ударите по големия барабан.

На носа и на кърмата на кораба, край кабестаните^[9], се бяха строили две групи по шестима моряци със сини барети, бели блузи и черни панталони. Четиризъбите котви блестяха с прясната си боя. Котвените вериги се губеха в черните гнезда на корабните клюзове^[10]. Миришеше на смола, катран, кълчища и прясно дърво; хората вдишваха този вечен, навред еднакъв и винаги вълнуващ мирис на морското пристанище. Всичко наоколо беше прибрано и изметено от грижлива ръка. Тълпата зрители сдържано шумеше.

Застанал на мостика, сър Фредрик погледна големия си джобен часовник. Стрелките показваха точно два часа.

— Готови за спускане! — изкомандува той през рупора.

Говорът и смехът сред тълпата стихнаха. Зрителите замряха в очакване.

Към дървените подпори, които задържаха кораба, се приближиха хора с брадви. Мистър Харуей махна с ръка и брадвите се впиха в дървото. Полетяха трески. Гредите звънтяха като силно изопнати струни. Чуваше се пукане. Корпусът на кораба, едва потръпвайки, започна да се сляга.

В този миг при предната крайна подпора стана някаква засечка. Подхлъзвайки се върху гъсто намазаната с мас настилка, един от работниците падна. Без да го забележат, дърводелците продължаваха дружно да секат гредите. Раздаде се силен трясък; подсечените опори започнаха да се чупят; дърводелците с брадви в ръце успяха да отскочат от платформата. Крайната греда, около която още се напрягаше да се изправи на нозе падналият човек, се пречупи като кибритена клечка и огромното чудовище плавно тръгна с цялата си тежест напред, като смачка под себе си нещастника. Неволен вик се изтръгна от зрителите, но корабът, ускорявайки все повече плъзгането си по настилката, вече летеше надолу, срещу звуците на оркестъра. Във въздуха затрепка разкъсаната синя копринена лента; една голяма бутилка с шампанско, ловко хвърлена от моряка, който стоеше нащрек край лентата, се разби със звън о стройния форщевен на кораба. Високо излетяха стълбове ситни пръски; тресчици, стърготини, клончета, цветя изплаваха върху разпенената повърхност на морето и корпусът на „Окриленият“ се заклати по леките вълни.

Сред размазаната гореща мас върху задимелите, изведнъж почернели дъски на настилката аленееше едва забележимо петно. Доктор Грейсуел, който се намираше между гостите, направи движение да се притече на помощ, но като видя цялата безполезност на подобен опит, си остана на мястото.

Пастор Редлинг прекръсти опустелия док и кораба, на който вече гърмяха котвените вериги, и прочете кратка молитва. Работниците поливаха с брезентови маркучи настилката — охлаждаха я със студена вода и измиваха кървавите следи.

В това време от „Окриленият“, притеглен с въжета към пристана, хвърлиха втора котва. Моряците спуснаха на кея широка стълба. Почетните гости, придружени от мистър Патерсън, се изкачиха на палубата, където слугите постилаха вече масите под сенника.

На брега, по продължение на кея, върху дълги маси сглобени от дъски, собственикът на кораба беше наредил да сложат на строителите няколко бъчвички с ром и бира. Попоглеждайки към опустелия док, станал безименен гроб на техния другар, работниците вдигнаха калаените канчета „Кърваво кръщение“ — казваха те на жените си със снишен глас и се озъртаха към кораба, където гърмеше оркестърът сновяха слугите и шумното, издокарано общество, разположило се на масите, вече отдаваше чест на изкуството на готвачите и винопроизводителите.

Неприятното събитие, което едва не помрачи празника, беше отдадено на забрава и скоро веселите тостове и винените пари окончателно изгладиха неговите следи в паметта на пируващите джентълмени.

Само от време на време на другите, дъсчените маси някой Том или Джек с помътнели от спирта очи вдигаше канчето за клетия Майк и в една сиромашка стаичка на работническото селище, притиснала към гърдите си мъжка вълнена куртка, ридаеше една старица, узнала, че никога вече няма да чуе веселия поздрав от прага: „Здравей, майко!“

4

— Къде ти определи той среща, Камила?… Та престани най-сетне да плачеш, аз отдавна вече не ти се сърдя.

Младичката камериерка на лейди Емили Райланд изхлипа още веднъж, изтри сълзите си с кърпичка и вдигна разплакани очи към своята господарка.

Лекият кабриолет с впрегнатия в него дорест равнилия кон се носеше по пътя за Бълтън. Сипаничав негър с червена ливрея управляваше коня. Върху кожената възглавница на седалището, прибрали дългите си поли с набори, рушове и волани, се поклащаха двете млади дами. До негъра седеше старият Ендрю Лоусън, бившият оценител от кантората „Харди“.

— Мадам — отговори на френски разплаканата камериерка, — обещавам ви, че това никога вече няма да се повтори. Съвсем не предполагах, че моето лекомислие ще доведе до такива сериозни последици. Отначало този човек никак не ми се стори измамник и едва по-късно разбрах, че той е някакъв опасен таен агент. Срещата е определена пак там, където се срещнах с него първия път — ето в онази горичка, зад завоя на пътя, на една полянка, обкръжена с храсти. Миналия път седяхме там на една пейка, мадам.

— Добре, че ми каза истината, Камила, макар и със закъснение. Сега слез от екипажа, иди на поляната и чакай приятеля си, като че нищо не се е случило. Ендрю, вие засега останете край гората при конете; после ще ви повикам. Сам — обърна се дамата към негъра, — вие идете след Камила, скрийте се в храсталака близо до пейката и непременно задръжте непознатия, ако се опита да избяга. Искам сама да поговоря с него. Коня и кабриолета трябва да скрием, за да не се виждат от пътя. Аз ще остана тук, при това дърво. Кога трябва да дойде той, Камила?

— В четири часа, мадам.

— Сега е три и половина. Имаме време да се подготвим за срещата. Върви, Камила, и не прави такава нещастна физиономия!

Ала преди още Камила да успее да се скрие зад храстите, в клоните на дървото, под което бе заела стратегическата си позиция лейди Райланд, нещо силно зашумоля и чупейки малки вейки, от дървото скочи непознат мъж.

Негърът понечи да се спусне към непознатия, но оня вече се бе привел в почтителен поклон и заговори с лек чуждестранен акцент:

— Лейди Райланд, напразни са вашите военни приготовления за срещата ви с мен. Аз нямам намерение да избегна разговора с вас. Позволете ми без протакане да ви кажа няколко думи насаме.

— Говорете, какво ви накара да ме шпионирате и да разпитвате за мен прислугата ми? — тези думи лейди Райланд тръгна по пътечката към малката поляна в дъното на горичката.

Непознатият я последва. Лейди Емили се отпусна на дървената пейка. Събеседникът й заговори, застанал пред дамата със свалена шапка.

— Виждам, лейди Райланд, че старият Лоусън вече е нарушил обещанието си да запази в тайна моето посещение!

— Да, болният старец пеша се довлече в Ченсфилд и всичко ми разказа. Камила също намери у себе си смелост да признае, че преди една седмица се е срещнала тук с човек, който я разпитвал за някои подробности, отнасящи се до господарите на дома. Какво целите да получите с такива низки средства?

— Вие знаете какво именно ме е довело в Бълтън и трябва да разберете защо търсех помощник измежду вашите слуги. Не бих могъл, без нищо да зная за вас, да очаквам съчувствие от… лейди Райланд! Но след всичко, което чух от Камила, аз съм готов да ви открия истинското си име. Аз не се казвам Роджърс и не съм англичанин.

— Напразно би било да се мъчите да се представяте за англичанин: външността и акцентът ви издават, че сте италианец или испанец.

— Лейди Райланд, аз дойдох на среща и сметнах за неизгодно да променя външността си. Когато необходимостта ми налага, мога да се претворя в същински англичанин. Все пак вие сте права. Аз наистина съм испанец. Фернандо Диас. Родом от Толедо. В миналото бях кормчия на един пиратски кораб. Боя се да произнеса пред вас името на моя някогашен капитан, защото то ви е добре известно.

— За безчовечния Бернардито Луис ли говорите? — тихо запита дамата.

— Да, сеньора. Но Бернардито беше тигър, а не хиена. Той не се е опетнявал с убийство на старци и пленени жени…

— Но той не възпираше хората от своята шайка да вършат подобни злодеяния!

— Сеньора, виждам, че към Бернардито, който все пак знаеше какво е чест, вие се отнасяте по-строго, отколкото към една друга личност, чиито ръце до лактите са обагрени с кръвта на невинни.

Лейди Райланд потръпна. Тя стисна дантелата на якичката си и стана от пейката.

— Говорете испански — промълви тя с побелели устни. — Аз разбирам вашия роден език. Какво желаете от мен?

— Сеньора, вие сте наследница на покойния мистър Харди. Заповядайте на стария служител на вашия баща да ми каже в чии ръце е видял той откраднатия камък.

— Първо кажете, сеньор Фернандо, от кого са го откраднали.

— Този камък ми беше предаден от самия Бернардито, за да го отнеса в Гърция на старата сеньора Естрела Луис, неговата майка. Аз се заклех, че непременно ще предам на старицата подаръка от сина й. Друг по-малък камък капитанът подари на мен. Двамата мои врагове, щурманът Джузепе Лорано и боцманът Уудро Крейг, в смъртна схватка ми отнеха и двата камъка. Това беше на испанския бряг, преди „Черната стрела“ да отплава за последния си рейс… Едва след половин година, цял изранен, се добрах до Гърция. Пред майката на Бернардито се явих с празни ръце и с вестта за гибелта на шхуната. Тази вест ме настигна още в Марсилия — всички моряци тогава говореха за пристигането на британската фрегата „Кръстоносец“ в Гибралтар. Тази фрегата била взела спасените от корветата „Бургундия“, която потопила шхуната на Бернардито… Намерих старицата изпаднала в страшна сиромашия и на това отгоре с внук на ръце. Момчето се е родило, когато баща му, Бернардито, вече бил излязъл в морето. Майката на детенцето, една красива гъркиня, умряла при раждането. Бабата отгледала детето и сега живее в бедност с малкия Диего в Пирея. Но аз се заклех да издиря крадците и ето че неотдавна открих следите им. По-точно казано, открих Уудро Крейг; за втория разбойник, Джузепе Лорано, нищо не се чува. Очевидно при подялбата моят камък се е паднал на него, а големия елмаз е взел Крейг. Старият Лоусън ми каза, че е видял този камък в Бълтън и го е оценил на четири хиляди гвинеи. Сега ви моля да ми откриете кой е предлагал на бащината ви фирма тази скъпоценност.

— Повикайте Лоусън… — каза лейди Райланд.

— Ендрю — обърна се тя към стареца, когато той застана пред нея, — моля ви да разкажете на мистър Роджърс всичко, каквото знаете за елмаза.

Старецът гледаше испанеца с нескрито учудване.

— По нищо не бих могъл да позная във вас моя посетител! — възкликна той. — Ние, мистър Роджърс, сте се подмладили най-малко с двадесет години! Откак съм се родил, такова чудо не съм виждал! — като забеляза нетърпеливия жест на испанеца, старецът въздъхна: — какво да ви кажа за камъка? Общо взето, вие вървите по истинската следа. Действително късно през есента на 1768 година камъкът бе донесен в нашата кантора от бившия моряк Уудро Крейг. Но кантората не го купи, защото трудно можеше да се предположи, че един толкова ценен елмаз ще е попаднал по честен път в ръцете на прост моряк, пък бил той дори и боцман.

— А известно ли ви е нещо за по-нататъшната съдба на тази скъпоценност?

— Не би трябвало да говоря за това, но… след известно време един прекупвач на скъпоценности ме повика в дома си и ми показа същия този камък.

— Как се наричаше този прекупвач?

— Името му е Джефри Макрайл. Той понастоящем живее в Бълтън.

— Познавам Макрайл! По-рано той беше моряк, а след това започна да търгува с различни скъпоценности. Чрез него Бернардито неведнъж е продавал заграбени стоки. А защо ви повика той, мистър Лоусън?

— Запита ме дали си струва да даде за този камък три хиляди гвинеи. Отговорих му, че такава цена е с хиляда гвинеи по-ниска от истинската.

— И какво стана след това?

— След това бившият бездомен моряк Уудро Крейг си купи къща, винарска изба с лозя и кръчмата „Утробата на кита“ при пристанището. Затова предполагам, че той именно е продал на Макрайл камъка.

— Ето, значи, кой е притежател на камъка! Благодаря, Лоусън, сега аз зная достатъчно. Благодаря и на вас, сеньора. Но моля ви да не забравяте, че рискувате да си навлечете големи неприятности, ако не запазите в тайна нашия разговор.

— Вече четири години аз живея в опасност.

— Не разбирам какво ви заставя да мълчите, но в края на краищата това не е моя работа. Аз преследвам само моята цел и нямам намерение да се вмесвам в чужда игра. След като при първата ни среща Камила ми разказа за отношенията между вас и вашия мъж, аз твърдо реших да дойда при вас и да поговоря. А днес, когато в очакване на Камила ви видях, разбрах, че няма защо да отлагам! Сеньора, сега подозренията ми се потвърждават и може би в моята тайна борба ще се наложи да се сблъскам с…

— Защо замълчахте, Фернандо?

— Тихо! Идват насам!

Лейди Емили се обърна и видя един млад офицер с превързана ръка и хубавичка, много млада девойка. Хванати за ръце, те се бяха запътили към полянката, без да забележат нито кабриолета, нито хората в горичката.

Фернандо разтвори храстите на лещака зад пейката и помогна на лейди Райланд да се скрие. Той самият седна на пейката. Младите хора, като видяха, че пейката е заета, се пообъркаха, постояха на полянката и се отправиха към шосето. Скоро те се скриха зад завоя.

— Познавате ли тези хора, сеньора?

— Това са мои добри приятели. Младият офицер е мистър Едуард Уент, син на бившия управител на имението. Тази пролет той е бил ранен и сега гостува на майка си в Ченсфилд. Младата лейди е неговата годеница, Мери Мортън. Аз й вярвам. Тя дори не подозира чие оръдие е станал нейният баща!

— Четох у мистър Томпсън фалшифицирания ръкопис на Мортън и от него разбрах, че се играе много по на едро, отколкото можех да предполагам отначало…

— Сеньор Фернандо! Отсъствието ми може би ще бъде забелязано, трябва да бързам. И така, вие искахте да кажете, че във вашата тайна война за откраднатите съкровища може би ви предстои да се сблъскате с… убиеца на Бернардито Луис?

— Вие отгатнахте, сеньора. Първо, не бива плячката на цялата глутница да остане само у едного. Освен това защо старата майка и малкото дете на капитан Бернардито трябва да останат голи и бедни в чужбина, а враговете на Бернардито, след като заграбиха парите му, да тънат в разкош? Аз съм длъжен да удържа клетвата, която дадох на капитана, и вие можете да ми повярвате: ако камъкът се върне в моите ръце, аз ще го отнеса в Гърция, на старата сеньора.

— Чакайте! За всеки случай аз взех със себе си пари. Ето тук в тая кесийка има сто соверена^[11]. Вземете ги и ги отнесете или изпратете на старицата и нейния клет внук… Ако стане нужда пак да поговорите с мен или да ми предадете някоя бележка, можете да отидете при негъра градинар или да съобщите на Мери Мортън. Сбогом, сеньор…

Фернандо Диас се поклони ниско пред младата жена. Нежната ръка, протегната му за сбогом, той целуна така, както само в ранната си младост бе целувал изваяните от кост пръсти на пресветата Дева в старинния параклис в Толедо.

5

— Драги сър Фредрик — заговори вечерта напилият се корабостроител мистър Патерсън, когато каретите и каляските отведоха от корабостроителницата последните гости, участвували на угощението след спускането на „Окриленият“, — възхитен съм от вас! Убеден съм, че именно такива хора като вас са необходими сега на нашето кралство. И не само аз съм възхитен! Днес вие удържахте още една почетна победа: на трапезата лейди Станфорд безкрай разпитваше жена ми за вас и се възхищаваше от вашата енергия. Ето ръката ми в знак на приятелство и добро разположеше! Окажете ми чест с вашето доверие и кажете какви надежди възлагате вие и вашата фирма на „Окриленият“.

— Мистър Патерсън, наблюдавали ли сте някога плаващ айсберг, ледена планина в океана?

— Н-н-не, но аз съвсем не разбирам, не… долавям връзката…

— Искам да ви поясня, мистър Патерсън, че подводната част на такава ледена планина, невидима за окото, е винаги пет-шест пъти по-голяма от надводната, от видимата й част…

— Великолепно казано, сър! Струва ми се, че започвам да долавям смисъла на тези думи, макар че… още не мога да си представя целия замисъл. Но вашата фирма, сър… нейната репутация, книжата й, цялата й търговска дейност… Не мога да предположа в това… нищо… „подводно“!

— Слушайте, Патерсън, аз не съм селски бакалин, та цял живот да пущам по фартинг в чорапа на жена си! Моята фирма с фабриките и търговските кораби, с имението и фермата — всичко това след време ще носи значителен доход, но това е работа… твърде бавна. А на мене златото ми трябва веднага, разбирате ли, Патерсън, веднага, и то… много! Няма защо да се стесняваме и озъртаме! В света щедро са пръснати невероятни, приказни богатства. Понякога се налага да ги търсим в природата, а по-често — просто да ги изтръгваме из чуждите, слабите или неумели ръце, особено цветните! Да ги изтръгваме, за да ги прибавяме към своите. Както казват: „Който е смел, той го е взел.“

Ето защо ми трябват „Окриленият“ и други кораби с добри екипажи. Повярвайте ми, с тях аз няма да загубя!

— Мистър Райланд, разрешете ми да направя едно сериозно предложение!

— Винаги на драго сърце приемам делови предложения.

— Тогава ето, предлагам ви още днес да поделите, както благоволихте вчера да се изразите, и риска, и успеха с мен.

— Играта… изисква залагания, мистър Патерсън.

— Моите свободни средства са на вашите услуги. Бих искал широките ви замисли да станат наши замисли и да се осъществяват задружно.

— Е, благодаря ви за доверието и мисля, че няма да се разкаете. Необходими ми са добри съдружници. Но трябва да ви предупредя откровено: ще ни трябват здрави нерви! Нека децата ни вече да нямат грижи. Нека те заемат кресла в парламента, да облекат мантии на съдии и епископи, да станат министри, лордове, графове, дявол да го вземе! А нашата работа е да положим златната основа под стените на бъдещите им дворци. Затова са добри всички средства, само да носят бърза печалба!

— Но, сър, по пътя към… такова бързо забогатяване могат да се изпречат… опасни препятствия. Законите например…

Ха, законите! Те са нужни, за да се държи под юзда простолюдието. Нито Кортес, нито Писаро са се грижели за законите, а са заграбвали цели страни с всичките им богатства и потомците не ги осъждат. Какви са били те? Просто решителни момчета. Времената на светците и на старинните добродетелни рицари са минали отдавна. Всичко онова, което се препречва на пътя — било то буквата на закона или чуждата воля, — трябва да се помита или умело да се заобикаля.

— Сър Фредрик, аз вече изказах убеждението си, че именно такива хора сега са необходими на страната. В мое лице вие намирате ваш съмишленик! Вие можахте да се убедите, че аз също не съм склонен към прекалена предпазливост. Та нали когато известни митнически формалности ни се препречваха на пътя, ние винаги намирахме начин, за да не се, тъй да се каже, препъваме…

— Отлично! Да минем на въпроса. Каква сума сте готов да вложите като начало в първите операции?

Патерсън дълго пресмяташе нещо в ума си и замислено отговори, като гледаше настрани от събеседника си:

— Ами че шест хиляди би могло да се вложат… Но какви са вашите най-близки планове, сър?

— Това ще ви съобщя, след като се завърне от плаване моят бриг „Орион“. Ето вече две седмици аз го чакам всеки ден. От капитан Брентли очаквам важни подробности относно един неизвестен остров, чиито координати съобщих на капитана преди заминаването. Може би тези подробности ще ми открият, искам да кажа — на нас, доста привлекателни перспективи. В недалечно бъдеще солидна печалба ми обещава една експедиция из вътрешността на Африка. Двете мои шхуни „Глория“ и „Доротея“ са вече там, край африканските брегове.

— Черно дърво? Слонова кост? Не е ли така, сър Фредрик? — Патерсън гледаше събеседника си с любопитство и алчност.

— Не, мистър Патерсън, черна кост, извинете ме за тази шега! Черна кост или по-очно — черни ръце! На памучните и захарните плантатори са необходими ръце, черни ръце в железни гривни. Милиони черни ръце трябват на американските колонии, мистър Робърт!

— О, разбрах ви, сър! Много, много разумно влагане на капитал!… Щом „Орион“ се завърне, ние ще го вкараме на док, ще построим на него батарейни палуби и ще екипираме кораба отново. Работата на него ще върви ден и нощ. О, колониите и плантациите с наша помощ ще получат много такива черни ръце, украсени с железни гривни!

И две бели ръце, украсени със златни пръстени, се съединиха в силно, дълго ръкостискане.

6

Джефри Макрайл, възпълничък брюнет с розови бузи и грижливо засукани мустачки (беше ги запазил като спомен от неуспешната си военна кариера), се върна след спускането на „Окриленият“ в ергенската си квартира, която делеше с моряка Джоузеф Лорн. По-голямата част от времето си Лорн прекарваше в морето и затова къщичката на Гарденрод почти цяла година се намираше на разположение само на Макрайл. Тази квартира той беше наел от вдовицата немкиня Гертруда Таубе, която боготвореше своя квартирант. Тя се грижеше за него така, както само една сантиментална немкиня е способна да се грижи за един разглезен мъж.

Чистичка, скоро боядисана желязна ограда отделяше от улицата уютната едноетажна къщичка, приветливо гледаща минувачите с трите прозореца на фасадата си. Прозорците бяха закрити с пердета и щори; собственоръчно два пъти в годината фрау Таубе боядисваше тези завеси с… утайка от кафе. Около къщичката растяха ябълки и круши, под прозорците пъстрееха две цветни лехи, прилични на сладкарски торти, от чиито тютюневи цветове привечер се разнасяше замайващ дъх. В дъното на двора, между кестени и габъри, се виждаше малка пристройка за самата хазайка. С Джефри в къщата живееше и неговият слуга, мулатът Енрико Рой, който довеждаше хазайката до отчаяние с прекалените си ергенски навици, с липсата на уважение и със способността си към денонощно безделие. Дълбокият сън беше главното му занимание.

Господарят твърде дълго тропа на заключената врата на своето жилище. Накрая бръкна в дълбокия джоб на камизолата си и извади ключа. Когато отвори входната врата, той завари слугата си да хърка на един огромен, постлан с килим диван. Стаята с това източно ложе служеше в квартирата на Макрайл и за гостна, и за кабинет. Твърде безцеремонен ритник свали Рой от дивана.

— Върви по дяволите, животно! — късо заповяда господарят. — Сега тук ще посрещам гости.

Мулатът се протегна така, че всичките му стави запукаха. Той се прозя широко, почеса глава и се изплю. Тези изящни манипулации не се сториха необичайни на господаря.

— Слушай, Мак — обърна се слугата към господаря си с фамилиарност, не съвсем приета за лица с неговото звание, — за какъв дявол ти все още се мотаеш из Бълтън? Чувах, че Джакомо отдавна те кара да отидеш в Холандия на помощ на Джузепе, по работите на тоя стар глупак Ленди.

— Първо, не си пъхай носа в работи, които не разбираш. Второ, приготви пътническия ми сандък, защото тези дни заминавам. Трето, колко пъти трябва да ти набивам в глинената кратуна да изхвърлиш из нея думата „Джакомо“, а да казваш…

— Добре, виноват, изпуснах се! Значи, ти, Мак, ще заминеш за Амстердам? Ах, рибя кост да ти заседне на гърлото, славно ще си погуляеш из холандските кръчми! Ами аз какво ще правя?

— Ще се въргаляш на тоя диван и ще се занасяш с фрау Таубе, докато пристигне „Орион“. Тогава сър Фредрик ще ти намери работа. От Холандия скоро ще се върна заедно с Джузепе Лорано и тогава…

— Ей, Мак, ето и ти се изпусна: каза „Джузепе Лорано“!…

— Ах, по дяволите! Искам да кажа, че след моето завръщане от Холандия в обществото на мистър Джоузеф Лорн ние може би ще трябва да направим една малка неделна разходчица във връзка с работите на високоблагородния наследник виконт Ченсфилд, сър Фредрик Джонатан Райланд.

— Каква разходчица? Къде?

— Съвсем наблизо на малък пикник до бреговете на Африка, Америка и в индийските води.

— Пак дяволските индийски води! Не му потръгна тогава на едноокия Бернардито с онази индийска експедиция!

— Затова пък потръгна на някои други!…

— А защо аз ще трябва да се влача заедно с вас?

— Как защо? Не мога аз да тръгна на път без моя предан и високонравствен слуга! Стига сме бръщолевили! Намърдай се в бърлогата си, по-бързо. Пристигат Райланд и банкерът Ленди… Добре дошли, господа! Енрико Рой, свободен сте… Мистър Ленди, мога да ви зарадвам, днес се получиха добри новини от Джоузеф Лорн от Амстердам относно работата, която ви интересува.

— О, днес е ден на непрекъснати успехи! А каква сума в наличност му предлагат лихварите?

— В английски пари от петдесет до шестдесет хиляди фунта^[12] за двадесет и шестте камъчета.

— Мистър Райланд, как намирате тази цена за вашите фамилни скъпоценности?

— Не е лоша цена, особено ако се вземе под внимание едновременната продажба на такъв голям брой брилянти и негласният характер на тази операция.

— Вие сте мой спасител, сър Фредрик! Никога не ще забравя тази услуга в една тежка за мене минута. Вие принасяте в жертва фамилните си брилянти, за да подкрепите „Бълтънс банк“ в най-критичния момент. Повярвайте ми, от сега нататък интересите на „Северобританската компания“ ще бъдат поставени на първо място при всички операции на „Бълтънс банк“. А кога ще мога да разполагам с тези пари, получени от продажбата на камъните?

Фредрик Райланд погледна въпросително Макрайл. Ленди местеше погледа си от единия към другия.

— Предполагам, че след около две седмици Макрайл и Джоузеф Лорн вече ще ви предадат напълно тази сума. Можете да приготвите полица за шестдесет хиляди, мистър Ленди.

Банкерът стисна развълнувано ръката на мистър Райланд.

— Сега, когато свършихме с работите, можем да прекараме остатъка от вечерта в „Утробата на кита“, а? — предложи Макрайл.

Ала банкерът се извини, че е изморен и стана, за да се прибере у дома си. Макрайл излезе да изпрати двамата гости и наблюдаваше от пътната врата как джентълмените заеха местата си в просторната каляска на собственика на банката.

В пристанището замига фар и прозрачната лятна нощ запали над града бледите си звезди.

Макрайл се върна в къщи. Мулатът отново спеше, проснал се върху рогозката в отделената за него стаичка.

— Животно! — процеди Макрайл и със свещ в ръка се отправи към своя кабинет.

Тук беше задушно и още се чувствуваше силната миризма от пурата на Райланд. Макрайл кихна, отвори прозореца и погледна в градинката. Отблясъкът от неговата свещ падна върху разкошния акациев храст, отрупан с тънки зелени шушулки. Макрайл си спомни как като малък си беше правил свирки от такива шушулки и въздъхна.

— Трябва да приключа с работите си, да си намеря жена, да отида в Америка и да отгледам деца… Време е да помислите за старостта си, мое момче Джефри! — разговаряше сам със себе си наемателят на фрау Таубе; през това време той вече беше успял да съблече лилавата си камизола и да развърже широкия възел на връзката.

Кой знае защо, подобни мисли винаги навестяваха Макрайл, преди да си легне. Той дълго се плиска на умивалника, натриваше с някакви благовония нежната кожа на бузите си, а след това внимателно разгледа своята перука, грижливо опъната върху специална подставка, и разчеса с гребенче няколко букли.

Накрая, когато нощният тоалет на мистър Макрайл беше окончателно завършен, джентълменът постави свещта в свещника, махна нагара и се вмъкна в леглото. Фрау Таубе го беше привикнала да спи на пухен дюшек; той потъна в него като в морска глъбина и вече бе притворил блажено клепки, когато внезапно почувствува студената вълна на нощния въздух, нахлул през отворения прозорец.

— Рой! — извика той в полумрака. — Мръсна свиня!… Непременно ще кажа на Джакомо да ме отърве от това животно; нека му намери работа, където си иска, или да го вземе при себе си! Рой, скот!

Напразни бяха опитите да извика мулата; Макрайл знаеше това от дългогодишен опит.

Ругаейки, той се наведе за нощните си пантофи, но преди още да ги е обул, дочу шум в акациевите храсти под прозореца. Когато вдигна глава, видя човек с полумаска, който с един скок се метна от градинката на перваза.

В следващия миг удар с оловен бокс в гърдите събори Макрайл от леглото. Непознатият го притисна към пода и допря нож на гърлото му.

— Дойдох за моя камък, Макрайл! — чу се съскащ шепот. — Давай камъка или ще ти прережа гърлото, куче!

В стаята цареше полумрак. От свещта, мъждукаща на нощната масичка, падаше слаба светлина, полюшвана от вятъра, нахлуващ през прозореца. При всеки полъх по стените и тавана се гонеха смътни сенки.

Макрайл се размърда.

— Пусни ме! — изхърка той. — Кой си ти и какъв камък искаш?

— Синия елмаз с жълто петънце на долната стена. Знам, камъкът е у теб. Ти си го взел от Черния Уудро за три хиляди гвинеи. Казвай, ще ми дадеш ли камъка?

— Камъка отдавна съм продал. Той не струваше толкова пари! Кой си ти?

— Ако си продал моя камък, дай ми четирите хиляди гвинеи, които си взел за него.

— Какво говориш, та това е цяла камара злато! В цялата къща тук не ще се намери и една десета от тая сума!

— Изслушай ме, Макрайл! Дошъл съм да взема камъка или парите, или да те убия. Давам ти една минута. Ще броя до шестдесет. Ставай, запали втора свещ и не мисли да хитруваш! Само като преброя „шестдесет“, ако камъкът или парите не бъдат в ръцете ми, ще ти размажа черепа. Непознатият с полумаската вдигна Макрайл и го изправи на нозе. След това отскочи към прозореца, спусна пердето и като насочи пищова си към челото на Макрайл, вдигна ударника.

— Едно… две… три… Като те убия, ще преровя цялата къща и все пак ще ги намеря… десет… твоят мулат спи, него само Бернардито умееше да го събужда… двадесет.

— Стой! Ти от хората на Бернардито ли си?

— Тридесет… Бързай, прекупвачо, не чакай пощада…

— Слушай! Аз бях приятел на Бернардито!

— Четиридесет… ти мамеше и него, прекупвачо…

— Повтарям ти, нито камъкът е у мене, нито имам пари!

— Петдесет… Значи, ти изживяваш последните си секунди. Лисица Мак!… Петдесет и едно…

— Чакай, ще ти донеса камъка, той е в другата стая!

— Дяволски не ти провървя, Макрайл, в другата стая аз няма да те пусна… петдесет и две…

Макрайл се наведе над една дъсчица на паркета в ъгъла и тропна с крак.

— Ама чакай де!

— Петдесет и пет… Ти си почти труп, Джефри Макрайл!… Петдесет и шест…

— Хвърли ми ножа, проклет пирате! Трябва да откъртя тая паркетна дъсчица!

— Петдесет и седем…

Непознатият подхвърли на Макрайл ножчето за подостряне на пера от нощната масичка. Последният го хвана във въздуха.

— Петдесет и осем…

Макрайл откърти дъсчицата с ножа и я запокити встрани.

— Петдесет и девет!

Изпод дъсчицата се появи пакетче, обвито с парцал. Макрайл го захвърли в краката на непознатия.

— По-вежливо, Мак! Разгъни пакета и ми покажи камъка. За измама — смърт без пощада!

Ръцете на прекупвача не му се подчиняваха. Когато парцалът отлетя настрани, непознатият видя малко калъфче от шведска кожа. Макрайл го отвори.

При оскъдната светлина на двете свещи от калъфчето се показа сякаш огромна втвърдена капка утринна роса. Но щом ръката на Макрайл с камъка малко се обърна, в прозрачната глъбина на тази капка изведнъж избухна зелена искра. В следващия миг от едва забележимите движения на ръката, държаща елмаза, стените на прекрасния камък започнаха да изпускат при светлината на двете свещи ту червени, ту сини, ту оранжеви лъчи.

Двамата мъже като омагьосани гледаха вълшебната игра на елмаза.

Пръв се опомни Макрайл. Стиснал камъка в юмрука си, той наведе глава и се втурна като бик срещу маскирания мъж.

С неуловимо бързо движение на оловния бокс, надянат на лявата ръка, непознатият удари атакуващия го в лицето отдолу нагоре.

Падайки на колене, Макрайл се вкопчи в ръката, която му нанесе удара. Той усети, че едно от гнездата на оловния бокс беше празно — на ръката на непознатия липсваше безименният пръст… След това в мозъка на Макрайл изведнъж избухнаха всички искри и лъчи на брилянта: загубил съзнание от новия удар, той изпусна ръката на непознатия и тежко грохна на пода.

Същата нощ от Бълтън за Шербър тръгваше пакетбот^[13]. На борда сред малцината пасажери се намираше бедно облечен испанец. Загърнат в плаща си, той седеше сред сандъците и чувалите, стоварени на кърмата на корабчето, и изглеждаше, че единствен не страда от морската болест, която мъчеше жестоко останалите пътници. Ръцете му в черни ръкавици се опираха на тояга. Своята пътническа торба той бе сложил между краката си.

Под плаща и грубата куртка на гърдите на пасажера висеше мъничка кожена торбичка. От време на време той я попипваше предпазливо с ръка. Измъчените от болестта спътници не му обръщаха никакво внимание.

На разсъмване, когато вятърът захладя и пакетботът постоянно заравяше нос в пенестите води, насреща, плющейки с платната си, премина голям търговски бриг. Испанецът се вгледа в красивите очертания на брига и с мъка разчете на носа надписа, съставен от големи бели букви: „Орион“. Пристанище „Бълтън“.

В Шербър, без да губи време, испанецът се прехвърли на един френски кораб, който заминаваше за гръцко-турското пристанище Пирея.