Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (25)

2

Двуетажният дом на Олдпорт скуеър, заобиколен от вековните липи на просторната градина, беше построен от енориашите на бълтънската катедрала за своя духовен глава.

 

 

… Една навъсена вечер към края на февруари епископ Редлинг си почиваше в кабинета след изморителната катедрална проповед. Той беше трогнал сърцата на паството с дълбоко проникновеното тълкуване причините за гибелните безредици във Франция, където грешният народ разтърсва основите на кралската власт, дадена му от господа. Епископската проповед виждаше корените на тези явления в това, че дяволът, врагът человечески, беше успял да посее семена на безбожие, от които израсна отровният злак на френското революционно свободолюбие…

Фенерите и луната твърде оскъдно осветяваха безлюдния Олдпорт скуеър с неговите големи кестени; навън беше мразовито и прелитаха редки, сухи снежинки.

Поглеждайки през прозореца, епископът видя портшез^[1], носен от двама носачи със сукнени капи и изтъркани мъхнати куртки. От това старомодно превозно средство обикновено се ползуваха в Бълтън престарели лейди, смешни възрастни франтове, духовни особи и джентълмени, сковани от подагра. Портшезът спря пред входа на сградата. След няколко минути секретарят на епископа подаде в кабинета лисичата си муцунка:

— Ваше преосвещенство, угодно ли ви е да приемете отец Бенедикт Морсини?

Въпросът беше в състояние да озадачи всеки енориаш на бълтънската катедрала, от детинство приучен да вижда в „проклетите паписти“ свои религиозни врагове и особено да ненавижда католическото монашество.

Ниската прегърбена фигура на отец Бенедикт изникна на прага на кабинета. За разлика от цъфтящото здраве на епископа католическият монах беше сух, бледен и сякаш незабележим в стаята. В черните му очи просветваше неспокоен блясък. Но гласът му, рядко благ и тих, галеше слуха и успокояваше душата. В изповедалния полумрак този глас въздействуваше очароващо върху каещите се.

Притежателят на кадифените гласови струни се разположи в креслото. Епископът го гледаше очаквателно, със затаено безпокойство.

— Ваше преосвещенство, при вас ме доведе неотложна работа, която еднакво засяга и моите, и вашите интереси. Разрешете да се осведомя, известен ли ви е мистър Александър Кремпфлоу?

— Собственикът на бълтънския хотел „Бялата мечка“ ли? Той е един от почетните енориаши на катедралата. Вярно е, че този мъж едва ли би могъл да се нарече праведен, без да се прегрешава против истината, но неговите услуги са благодетелни за спокойствието на всички добри граждани.

— Извинете, известно ли е на ваше преосвещенство какви са отношенията между този мистър Кремпфлоу и… интересуващото ни лице?

Епископът счете за благоразумно да отговори предпазливо:

— Доколкото ми е известно, граф Ченсфилд покровителствуваше покойния мистър Крейг. Разбира се, това покровителство се разпростира и върху неговия съдружник.

— Впрочем аз току-що получих съобщение от светия отец Фулвио ди Грачиолани, че този Кремпфлоу, който понастоящем се намира в Италия, вече половин година издирва следите на синьор Джакомо Мола.

Лицето на епископа изрази учудване.

— Каква странна новина! А кой е възложил на мистър Кремпфлоу тези издирвания?

— Някой си доктор Томазо Буоти, пазител на научните колекции и предмети на изкуствата в двореца на граф Паоло д’Еляно. Без съмнение той действува като лице, упълномощено от самия граф Паоло.

— Каква е целта на тези издирвания?

— Това би трябвало да е съвсем очевидно за ваше преосвещенство. Касае се за огромното наследство…

Сър Томас Редлинг се размърда неспокойно в креслото. Монахът го поглеждаше с недобро око.

— Ако веригата на издирванията се прекъсне със загиването на пирата Грели в индийските води, то усилията на доктор Буоти и Алекс Кремпфлоу ще ни бъдат само от полза: граф Д’Еляно ще отстрани от завещанието си уговорката и светата римска църква ще получи около пет-шест милиона. В този случай нашето старо споразумение с ваше преосвещенство ще запази силата си: половин милион скуди ще постъпят в разпореждане на ваше преосвещенство. А ако мистър Кремпфлоу се добере до истината, то… британският граф Ченсфилд може да се окаже пред своеобразен избор: или да запази своето настоящо инкогнито, или да си разкрие картите за пет или шест милиона плюс италианската графска титла. В последния случай всички усилия и очакванията на църквата, работата в продължение на десетки години ще се окажат безплодни.

— Господ да е с вас, отец Бенедикт! Това е съвсем невъзможно! Представете си размерите на катастрофата, която би се разразила в Северното графство…

— Съгласен съм, ваше преосвещенство, но ще си призная, че по-дълбоко ме вълнуват размерите на щетата, заплашваща светата църква. Ето защо позволете ми да се обърна към вас с пряк въпрос: можем ли ние да разчитаме както досега на помощта на ваше преосвещенство?

— Онова, което ми е по силите, съм готов да направя за… общата полза на Христовата църква въпреки нашите… хм… разногласия по въпросите за истинната вяра.

— Амин! — облекчение въздъхна монахът. — Щастлив съм, че мога да предам тази блага вест на светия отец. Този праведник неуморно бди в нощта и не се разделя със своята тояга на странник в името на това богоугодно дело. Светият отец моли ваше преосвещенство да изкажете своето становище по повод възникналата заплаха.

— Аз… право да си кажа, съм затруднен да дам какъвто и да е съвет. Но според мене мистър Кремпфлоу неминуемо ще открие истината, щом вече е тръгнал по верния път.

— Ние изцяло споделяме прозорливите опасения на ваше преосвещенство. Ето защо светият отец от своя страна не би смятал за особено желателно мистър Кремпфлоу да се завърне в Англия.

— Страхувам се, че такава загуба… би била ново огорчение за лорд Ченсфилд, отец Бенедикт; но, от друга страна, наистина… хм…

— Може да се разбира, че от страна на ваше преосвещенство няма съществени възражения против… каквото и да било решение, което ние намерим за необходимо да вземем, не е ли тъй?

Епископът кимна мълчаливо.

— И накрай отец Фулвио ди Грачиолани скърби за тежките душевни сътресения, които се струпаха върху лорд Ченсфилд. В негово лице църквата Христова винаги е имала могъща опора. Този ливански кедър, този величествен мъж днес е обезсилен от недъг и тежки загуби. Обществото на ваше преосвещенство ще бъде сладостен балсам за потиснатата душа на графа. Той трябва да бъде предохраняван от нежелателни срещи, от… слухове, способни да смутят скръбния му дух… Предполагам, че пастирското бдение, тъй благотворно за страдащия дух, същевременно ще предотврати и възникналата заплаха… Не смея да отнемам повече драгоценното време на ваше преосвещенство!

 

 

Полковник Еймъри Хауерстън и двамата щабофицери едва през януари завършиха разследването по коледните събития. Докато вестниците и парламентарните оратори настояваха за нови ограничения за влизането в страната на чужденци и недвусмислено съветваха да се търсят виновниците за злодеянието отвъд Ламанша, офицерите разпитаха голям брой граждани и обследваха мястото на произшествието. С участието на бълтънските полицейски власти лондонските офицери установиха, че атентатът при Търпин Бридж е бил извършен с най-силен морски артилерийски барут. За взривяването на барутната мина зломишлениците са свързали фитила с няколко запънати пищова. Произходът на барута не можа да бъде установен: нито един склад в Бълтън, нито една корабна крюйткамера, нито една военна сапьорна част не беше разтоварвала през последните седмици такова количество взривно вещество.

Офицерите и полицията се съгласиха с извода, че атентатът е бил извършен от същите онези неизвестни хора, които така ловко бяха изиграли ролята на чиновници от мнимата лондонска комисия. Но по какъв начин те бяха предотвратили гибелта на своите другари при взрива и къде се бяха скрили спасените пленници и техните избавители, остана неизвестно.

Едва към средата на февруари, около две седмици след заминаването на офицерите за Лондон, доктор Грейсуел разреши на болния лорд Ченсфилд първата разходка из стаите на замъка, а след още три дена самият епископ Редлинг придружи оздравяващия при неговото първо излизане от дома. Същия ден с вечерния дилижанс в Ченсфилд пристигна куриер с писмо от министъра на марината. В това писмо министърът бързаше да извести лорд-адмирала, че негово величество кралят е заповядал да се увеличи наградата за главата на всеки от главатарите на капьора „Тримата идалго“ до три хиляди фунта. Възложено е на британския флот да залови и унищожи опасния капьор. Заедно с това кралят е благоволил да пожелае най-скорошно оздравяване на сър Фредрик.

Бълтънският граф сложи настрана писмото, усмихна се със своята нова крива усмивка на паралитик и извади от писалището си картата на Средиземно море. Докторът препоръчваше на болния пътуване по море и графът се замисли над маршрута. Неговият цветен молив се зарея из сините простори на Адриатика и бавно запълзя по чупките на италианското крайбрежие.

 

 

… През това време мис Изабела Райланд също четеше писмо и сълзи на яд трептяха на клепките й. Писмото нямаше адреса на изпращача и беше дошло от чужбина през Лондон със същия дилижанс, с който пристигна куриерът от министъра на марината.

В мъничкия украсен плик се оказа напарфюмирано листче със следните редове:

„Прекрасна сеньорита,

Не е далеч часът, когато ще почувствувате нужда от поддръжката на предани вам приятели.

Позволете да ви предупредим да се пазите от лукавия йезуит Бенедикт Морсини. Опитайте се правилно да изтълкувате смисъла на приказката, напечатана в коледното приложение на «Адвъртайзър». Заобикалят ви опасности и ви очакват скърби. Молим ви да запазите в тайна това писмо, изпратено да ви увери в братската привързаност и сърдечната любов към вас на верните ви приятели.

АЛОНСО ДЕ ЛАС ПАДОС

И ТЕОДОР ДЬО КРЕСИ“

Изабела не показа никому писмото. В яда си тя го разкъса на парченца, които хвърли в кошчето. Ала след като изминаха няколко минути, младата лейди почувствува голямо желание отново да има пред очите си четливия почерк и твърдите подписи на двамата кореспонденти. Мис Изабела страшно се разсърди на себе си, надви престъпното си желание, склони в ръце къдравата си глава и плака едва ли не до сутринта.

3

Един чужденец с гондолообразни мустаци нае в Ливорно каюта до Ливърпул на кораба „Елмиона“. По пътя „Елмиона“ трябваше да престои една седмица в Марсилия…

Италианският пристанищен град посрещаше пролетта — пленителния сезон, когато цъфтят портокаловите и нарови дървета, благоухаят лаврите, маслините и розмаринът. Мартенският вятър откъм морето, ласкав и свеж, подхващаше в градините розовите листенца и с тях обсипваше ливорнските улици. Но щедростта на италианската пролет беше нищо в сравнение с щедростта, проявена от мустакатия чужденец в пристанищната кръчма. На сбогуване той показа на „тези италианчета“ на какво е способен един джентълмен, завършващ своята почивка!

Пищното украшение над горната устна на мистър Кремпфлоу се виреше победоносно. Той беше доволен от себе си; тридесет и два дни бяха изминали от продължителния му разговор с доктор Буоти в стаята на хотела и сега мистър А. Кремпфлоу имаше у себе си внушителна торбичка с едри италиански банкноти, получени срещу чека в „Банко ди Ливорно“. Куфарите на джентълмена вече се намираха на борда, а той самият бе център на внимание в цялата кръчма. Лицето му пламтеше и когато плащаше, мяташе върху мраморната масичка монетите с такава сила, че сребърните скуди можеха да се сплескат. Щедростта на синьора стигна дотам, че той напои и няколкото пристанищни хаймани, които вдигаха шум на съседните масички, а сред тях и гладния, но извънредно весел момък с хитро лице, обсипано с лунички.

Този опитен моряк, изпуснал своя кораб и пропил в кръчмата последните си грошове, тръгна да изпраща британския си благодетел до самия рейд. Те седнаха в лодката и морякът докара мистър Кремпфлоу до борда на „Елмиона“. По пътя морякът развличаше джентълмена с духовити истории за своите житейски несполуки в Ливорно.

Когато последната лодка се прилепи о стълбата на „Елмиона“, оказа се, че един от опитните моряци на палубната команда не беше се върнал на борда на кораба, навярно завършил дните си в някаква пристанищна свада.

Капитанът и боцманът не подозираха, че на брега двама твърде почтени джентълмени, говорещи италиански с груби грешки, дълго убеждаваха този моряк да не се връща на кораба и в края на краищата подкрепиха молбата си с твърде тежък и звънък довод. Морякът взе парите, мушна ръце в джобовете и забрави за „Елмиона“. А луничавият придружвач на мистър Кремпфлоу преди тръгването на кораба се обърна с поклон към боцмана и му предложи услугите си като моряк за палубната команда.

— Книжата ти в ред ли са? — подозрително се осведоми боцманът.

— Съвсем в ред, маат^[2], добри хамбургски книжа. Удостоверяват безгрешната ми служба на кораба „Алтона“.

— Презиме?

— Таумел. Ханс Вили Таумел, маат.

— Немец?

— Хамбургец, маат.

— Дай си книжата.

Морякът извади от пазвата си документите и боцманът, след като ги прочете, се запъти към капитана.

Когато Кремпфлоу излезе от каютата си, за да хвърли прощален поглед на Ливорно, от височината на долната рея на фокмачтата му намигна новият член на екипажа, морякът от палубната команда Ханс Вили Таумел. Мистър Кремпфлоу, който беше успял вече да се освежи на вятъра и горчиво да съжали за излишните скуди, изхарчени в порив на безполезна щедрост, сърдито обърна гръб на веселия немец.

Скоро при този отракан момък се приближи сипаничавият и прегърбен готвач, който се оказа съотечественик на Ханс. Той се обърна към новия моряк на езика на Шилер и Гьоте, но Ханс потупа готвача с длан по гърба, показа белоснежните си зъби и весело заяви, че в италиански води възнамерява да говори само на езика на прекрасните пристанищни мадони на тази страна.

— Ще успеем да се наговорим немски в „Алтона“, приятелю! — завърши той своята тирада. — „Ех, Хамбург — Алтона, последната крона…“ — запя той звънко, като се отдалечи от земляка си на другия край на палубата.

След като сдаде дежурството си, Ханс се позаинтересува при стюарда не може ли да се гаврътне глътка нещо съживително. Стюардът погледна строго Таумел и заяви, че морякът е трябвало „да приключа с това още на сушата“.

— Впрочем господинът от четвърта каюта си поръча бутилка вино. Занеси я, може щастието да ти се усмихне — каза по-меко стюардът на моряка.

Зарадваният моряк пое подноса с бутилката и чашите; балансирайки ловко по гладките дъски на коридора, той почука на вратата. В каютата седяха някакъв унил господин и двамата му слуги.

Един от слугите открехна вратата. Като видя моряка, лицето на пасажера загуби унилото си изражение. Той се усмихна широко на влезлия. Морякът бързешком го прегърна и сърдечно стисна ръцете на двамата „слуги“.

— Не бива да се заседявам при вас… Всичко върви добре, Джордж. Но ти непременно трябва да промениш лицето си: Кремпфлоу може да те познае. Дик, слава богу, той не познава.

— Нито аз, нито Антонио имаме намерение да излизаме от каютата. Нашата работа ще започне в Марсилия, когато той слезе.

— Джордж, ти успя ли да поговориш с доктор Буоти?

— Да, ние с Антонио бяхме при него в хотела. Той е много потиснат, страхува се, че Кремпфлоу го води за носа.

— А следят ли Кремпфлоу хора на доктор Буоти?

— Не, представи си, Томи, не. Той много се учуди, когато му разказах, че някой тайно следи Кремпфлоу. Но слугата на доктор Буоти, Джовани, ни даде нишката. Старецът е убеден, че духовникът на графа, патер Фулвио ди Грачиолани, бърка картите. Отец Фулвио има прислужник, Луиджи Гринели, един млад монах. Той е слаб мъж с остра брадичка и извит нос. Над лявата си вежда има следа от старо изгаряне. Казано накратко, забелязания от нас кривонос човек, който сега следи Кремпфлоу — това е именно Гринели. Тук на кораба той си има отделна каюта. Сам се пъха в ръцете ни.

— А старият просяк, който наблюдаваше Кремпфлоу при „Четирите маври“, също ли е на кораба?

— Не, не забелязах между пасажерите стареца.

— Ти, Джордж, каза ли на синьор Буоти кои сте вие с Антонио?

— Той веднага ме позна. Отнесе се към нас не особено доверчиво. Замолих го никому да не казва за нашата среща; оправдавах се с бягството си от Англия. Той обеща да мълчи, поблагодари за предупреждението ни да се пази от Кремпфлоу, но се държеше сухо.

— Ти предложи ли му нашите услуги за издирването?

— Това щеше да бъде непредпазливо. Буоти се е объркал и е склонен да подозира. Ако му направех такова предложение, той би ни заподозрял, че сме шайка мошеници…

— Трябва да си вървя. Кажете ми още: в коя каюта е Луиджи Гринели?

— Втората врата вдясно от каюткомпанията. Каютата на Кремпфлоу е почти срещу нея. Сега бягай, моряко Ханс Вили Таумел!

Когато луничавият моряк донесе върху подноса сребърната монета, корабният бюфетчик одобрително погледна Ханс Вили Таумел и го запита дали му се е паднала някоя и друга глътка.

— Няма да крия истината, синьор — отговори морякът, като смирено сведе поглед, — паднаха ми се няколко глътки.

— Все пак ти си ловко момче — промълви бюфетчията, слагайки монетата в джоба си. — Отбивай се при мен през свободните от дежурство часове и ако ми помагаш да поддържам чисти съдовете, няма да съжаляваш.

— О, синьор, вие сте благороден човек! Това отдавна разбрах по лицето ви. Трогнат съм, защото виждам, че вие, щом срещнете добродетелта, веднага я възнаграждавате. Разполагайте с мен и ще останете доволен, да не се казвам Ханс Вили Таумел.

— За пръв път срещам такъв оперен немец! — промърмори италианецът бюфетчия, като гледаше след отдалечаващия се моряк.

През следващите дни, преминали в бавно плаване и сложни маневри, мистър Кремпфлоу рядко се показваше на палубата на „Елмиона“. Той изнемогваше в каютата си от морска болест и лекуваше страданието си с коняк и лимонов сок.

На залез-слънце след четири денонощия плаване „Елмиона“ напусна рейда на Тулон. До Марсилия оставаха по-малко от четиридесет мили. В бързо сгъстяващия се здрач зад кърмата примигваше тулонският фар. Върхът на Монфарон^[3] вече се сливаше с небето. Морето се успокои и „Елмиона“ едва-едва се клатушкаше. По мачтите светеха сигнални огньове.

Късно вечерта морякът Ханс Таумел, след като беше сдал дежурството си, седеше в кабинката на стюарда. Домакинът дремеше. Заслушвайки се в звуковете в коридора, за да не пропусне повикването на някой пасажер, морякът долови скърцането на отваряща се врата. Пасажерът от втората каюта откъм салона излезе в тесния коридор. Там горяха две свещи и дългата сянка на човека легна върху пода. Ханс Вили Таумел предпазливо наведе глава към прозореца за предаване на съдините и с крайчеца на окото си видя характерния профил на Луиджи Гринели. Пасажерът се приближи на пръсти до първата откъм салона каюта, която заемаше мистър Кремпфлоу, наведе се към ключовата дупка и много тихо почука. Вратата се отвори и пусна Луиджи. Отвътре двойно изщрака ключалката.

Морякът Ханс Вили Таумел се промъкна до вратата. През малката ключова дупка той видя пламъчето на свещ, поставена на масата. Луиджи стоеше сред каютата, Кремпфлоу го слушаше полуизлегнат в люлката.

С треперещ от вълнение глас, заеквайки, гостът говореше на развален английски език, заменяше неизвестните му изрази с френски или италиански думи.

— Господине, аз съм прост флорентински търговец. Наричам се Микел Албанти. За пръв път тръгвам на далечно пътешествие. Господ ме удостои да забележа, че двама ни, господине, мене и вас, заплашва страшна опасност. Вашият носач, онзи проклет немец, когото вие докарахте на кораба, се е сговорил със стюарда да убие и вас, и мен.

Морякът не разбра въпроса на мистър Кремпфлоу. „Флорентинският търговец“ отговори на събеседника си:

— Кълна ви се, синьор, това не са напразни страхове! Морякът и стюардът отдавна ни следят. Те са узнали, че и вие, и аз носим пари със себе си. Тази нощ, преди да пристигнем в Марсилия, те искат да ни ограбят.

— Брей, че нахалство! — промърмори „проклетият немец“.

Той едва успя да се промъкне в кабинката на стюарда, когато във вратата на каютата отново щракна ключалката и синьор Гринели, който току-що се беше нарекъл Микел Албанти, търговец, се върна в каютата си. След пет минути той пренесе малкия си багаж в каютата на мистър Кремпфлоу и двамата джентълмени заедно заеха отбранителна позиция против очакваното нападение.

Ханс Вили Таумел изчака, докато в коридора всичко стихне. С условно почукване той извика на палубата Дик Милс. Далеч на хоризонта вече проникваше отблясъкът от светлините на марсилското пристанище. Палубата беше пуста.

— Крои се нещо лошо, Дик. Май че йезуитът нещичко е заподозрял и има намерение да се избави от мен. Той мисли, че корабният стюард ми е съучастник.

— Томи, в Марсилия ти трябва незабавно да изчезнеш от кораба, за да не ти устроят някой капан. С твоите фалшифицирани документи ти си в опасност. Постарай се да се измъкнеш с първата лодка. Аз ще проследя Кремпфлоу, а Антонио и Джордж няма да изпуснат от погледа си йезуита.

— Бъдете и вие предпазливи, за да не разбере нещо преждевременно този Луиджи. На брега аз ще се скрия в къщичката на рибаря Александър Каридас, марсилския роднина на стария Георги. Там ще очаквам новини от вас.

Време беше за моряка да се върне на своето легло в кубрика. Боцманът се отнасяше неодобрително към дружбата на „немеца“ със стюарда. Ханс разбуди заспалия бюфетчия, слезе в кубрика и се мушна под одеялото.

Скоро се зазори и отпред, по курса на кораба, се показаха хълмовете, които обграждаха като подкова Марсилия.

Джордж Бингъл, Антонио Чени и Дик Милс от своята каюта се заслушаха в шумовете, които идваха от коридора. Те доловиха как Луиджи Гринели тихо напусна каютата на мистър Кремпфлоу и с тежка походка се изкачи на палубата. Носеше със себе си пътнически сак.

Капитанът вече заповяда да се дигне на крак целият екипаж. На кораба предстоеше да извърши сложни маневри при неблагоприятен вятър.

Морякът Ханс Таумел се приближи до боцмана.

— Маат, разреши ми да сляза на брега и да разбера дали не е тук още моята „Алтона“.

— Върви, само че без документи. Те ще останат на кораба — отговори боцманът.

Един катер приближи „Елмиона“. Митническите чиновници освидетелствуваха товара и разгледаха списъка на пасажерите. След свършването на формалностите катерът се отправи към брега. С него тръгна и морякът Ханс Вили Таумел. Боцманът размаха многозначително едно късо въже след катера, като напътствуваше веселия моряк:

— След три часа пак да бъдеш на борда или ще ми заревеш такъв „майн гот“, че цяла Германия ще те чуе!

Скоро от борда на „Елмиона“ се откъсна и лодката с пасажерите. На нея се намираха няколко богомолци, двама-трима френски тежки търговци, унилият ливорнски пасажер с един от своите слуги и „флорентинският търговец Микел Албанти“. Пасажерите благополучно минаха всички митнически строгости и напуснаха кея. „Унилият пасажер“ прошепна на своя „слуга“:

— Синьор Чени, вие по-добре от мен знаете италиански, затова вземете под наблюдение йезуита. Аз тук ще дочакам новини от Дик. Трябва непременно да му съобщим накъде ще тръгне от Марсилия кривоносата йезуитска змия Луиджи, този „флорентински търговец Албанти“.

В това време „търговецът“ извика един преносвач с магаренце. Той ясно произнесе адреса на странноприемницата и закрачи след дългоухото добиче, като не откъсваше поглед от тежката торба, натоварена върху гърба на животното.

— Сега поне знам къде ще трябва да те търсим! — промърмори Антонио. — Момче — извика той едно чернооко пъргаво хлапе, което продаваше кестени, — ще ти купя цялата стока и ще ти дам още два франка, ако ми донесеш бързо адреса ей на онзи търговец, който крачи след магаренцето. Ще ме намериш в къщичката на Александър Каридас, в рибарското предградие.

И като пъхна в ръцете на момчето пари, Антонио взе целия сандък с плесенясали кестени. Без да бърза, той се отправи към предградието и намери радушен прием в малката къщичка, където Томас Бингъл се беше вече разположил като важен гост на най-почетното място, защото в този дом много добре си спомняха за „пирейското момченце с маймунката“…

Следобед по уличката затрополяха колелата на един закрит файтон. Джордж Бингъл и Дик Милс влязоха твърде озадачени и разтревожени в дворчето на Александър Каридас.

— Томи — заговори Бингъл старши, — цялата марсилска полиция те търси. Алекс Кремпфлоу е намерен заклан в своята каюта и на дръжката на ножа са изрязани буквите „Х.В.Т.“ — Ханс Вили Таумел.

— Марсилската полиция може да търси колкото си иска този интересен немец — отговори Том твърде хладнокръвно. — Те могат да намерят само сеньор Матео Велмонтес, но и този испански сеньор ще се предпазва от излишни срещи с полицията. И така, значи, отците йезуити прерязаха гърлото на Алекс Кремпфлоу? Изглежда, че те са сериозно загрижени да не бъдат открити наследниците на граф Д’Еляно. Но този патер Фулвио има верни слуги, а добрият доктор Буоти върви по много тънка дъсчица, без да знае, че под нея зее бездна.

— Трябва да се проследи убиецът — каза Дик. — Навярно от Марсилия Луиджи Гринели ще тръгне обратно за Венеция. Той свърши работата и прикри следите си. Чиста сметка!

В този миг в двора надзърна една мургава муцунка с дяволити очички. Момченцето се загледа през прозореца и видя закачена на гвоздея на стената моряшката барета на Томас от „Елмиона“. Антонио Чени се наведе към своя „пратеник“, който бързо му зашепна:

— Чичо, адресът на оня търговец е странноприемница „Синята Рона“. Само че той вече нае коне и водач за към Север. Дайте си ми моите франкове, а пък вие… — тук хлапето понижи гласа си още повече, придърпа главата на Антонио към себе си и като хвърли поглед към баретата, прошепна на ухото на своя „клиент“: — вие си плюйте на петите! Пристанищната полиция търси в кръчмата „Тримата апаши“ един моряк от „Елмиона“, който снощи е заклал някакъв богат англичанин…

Томас Бингъл също се приближи до прозореца и чу думите на хлапето. Той го ощипа добродушно за ухото:

— Майка ти има дяволски хитро детенце! И ако то ни каже къде може по-бързо да намерим четири добри коня…

— С коне търгува старият дядо Ридо, джамбазинът. Той е само на две улици оттук… Слушай, чичо, онзи флорентинец, търговецът, сигурно ще тръгне по авиньонския път…

Като потупа поощрително по тила момченцето, вместо да му даде още една монета, Томас Бингъл предложи на Джордж Дик и Антонио, без да губят нито минута, да отидат при джамбазина за коне…

 

 

… През нощта край дървения кръст на шосето между Марсилия и Авиньон четирима мъже с полувоенни дрехи, триъгълни шапки и шпаги чакаха нетърпеливо да изгрее луната. Но облаци покриха небето и шосето беше тъмно, сякаш минаваше под земята. За да останат незабелязани откъм пътя, не беше нужно дори да се крият в храстите.

— Ще трябва да спираме всички пътници поред, момчета — прошепна Томас Бингъл. — Добре е, че намерихте фенер със защитник. Някой идва, приятели!

Към крайпътния кръст наближаваше екипаж. Измежду пътуващите в него господа се оказа един чиновник, който доста подозрително се отнесе към „проверката на документите“: френският език на Антонио Чени, а още повече на двамата братя Бингъл далеч не беше съвършен и само Дик, задължен за произношението си на мисис Милс, родена Камила Льоблан, можеше криво-ляво да мине за французин.

Следващата група пътешественици пътуваха на коне. Те бяха двама. Първият от запитаните се оказа марсилският селянин Жак Перше, а вторият — търговецът от Флоренция Микел Албанти.

„Офицерът“ с триъгълната шапка, Антонио Чени, хвана юздите на коня, на който яздеше търговецът.

— В името на закона ви арестувам по подозрение в убийство!

На търговеца Микел Албанти оставаше само покорно да слезе от коня; ала същевременно той доста гръмко изказваше своето възмущение по повод произвола на местните власти.

„Полицаите“ свързаха ръцете на търговеца и му разрешиха пак да се качи на коня. Те подкараха задържания търговец и неговия водач по шосето към Марсилия. Един от „патрулните“ водеше за юздите четирите коня, принадлежащи на „полицаите“. Гласът на този „полицай“ се стори на търговеца подозрително познат.

В мрака на разстояние половин левга пред тях вече се замярка фенерът на крайпътния хан, когато луната се показа между облаците и даде възможност на арестувания търговец ясно да разгледа физиономията на моряка Ханс Вили Таумел.

За приятелите остана неизвестно дали пътешественикът беше познал другите си спътници от „Елмиона“, или само видът на Ханс Вили предизвика у „търговеца“ съдбовен прилив на решителност, ала всички последвали събития станаха почти мигновено и продължиха не повече от половин минута.

„Флорентинският търговец“ беше успял да освободи по пътя завързаните си ръце и да извади от презраменната си чанта резервен пищов. Той се изправи в седлото, силно пришпори коня и го дръпна настрана. Чудесният кон се вдигна на задните си крака, изтръгна юздата от ръцете на Антонио Чени, прескочи крайпътната канавка и счупи стобора на някакво лозе. От тази посока гръмна пищовен изстрел и Антонио Чени, като изохка, политна към земята. Дик Милс, който държеше запънат пищов с многоъгълна цев, стреля напосоки в храстите и дочу оттам шум от падането на тяло от коня.

В същото време Джордж Бингъл смъкна от коня втория ездач Жак Перше. Той не направи никакъв видим опит за бягство и беше страшно изплашен. Ранен в крака, Антонио Чени лежеше насред пътя. Дик Милс излезе от лозето на шосето.

— Кой от вас е ранен? — запита той, но вече сам разпозна проснатия на пътя Антонио. — Трябва бързо да се измитаме.

Приятелите пренесоха Антонио в храсталака, помогнаха на пленника, чиито ръце бяха свързани, да прескочи канавката и скриха конете на няколко крачки от шосето.

— Какво стана с оня? — запита Том.

— Убит е — отвърна Дик.

Том и Дик осветиха с фенера тялото на Луиджи Гринели. На гърдите на убития намериха чанта. В нея имаше запечатан плик, обвит в късче плат.

Приятелите прибраха плика, без да докоснат печатите. Като качиха на седлото ранения Антонио и поведоха пленника със себе си, Дик Милс и братята Бингъл свърнаха на шосето и се добраха до една изоставена каменоломна. Дойде ред да решат съдбата на втория пленник, който беше изгубил ума и дума и само шумно въздишаше и пъшкаше.

— Кажи ни истинското си име — заповяда Джордж Бингъл.

— Господине, решили са да ме нарекат Жак още когато съм бил в утробата на майка си, а фамилното ми име и това на моите деди от векове е било Перше.

— Кой си ти?

— Селянин от околностите на Марсилия, ваша милост. Пощадете ме, господари мои, аз съм семеен, беден човек…

— Отдавна ли познаваш Луиджи Гринели?

— За първи път чувам това име, господине.

— Не хитрувай пред лицето на смъртта, Жак Перше, защото за една лъжлива дума ще те убия! — заплашително се намеси Томас Бингъл.

— Гръм да ме порази, господине, ако веднъж дори съм чул това име!

— Откога познаваш флорентинския търговец Микел Албанти?

— От… шест години, господари мои, ако не и повече.

— Често ли си правил с него такива нощни разходки?

— За трети път го придружавам.

— И всеки път ли по лионското шосе?

— Самата истина, ваша милост. На два пъти придружавах мосю Албанти до пристанището Кале.

— Кога направихте такова пътуване за последен път?

— Преди около един месец, синьори.

— Преди месец ли? Лъжеш, това не може да бъде, Жак!

— Бог да ме убие, ако лъжа! Преди един месец отидохме до Кале; той се качи на кораб, а аз останах да го чакам. След десет дни си дойде от Англия и ние се завърнахме пак в Марсилия. В живота ми не ми се беше случвало така да бързам. Уморихме четири коня, но той добре плати.

— А какво ти обеща сега?

— Сега пак се спазари с мен да отидем до Кале и обеща да ми заплати още по-добре. Аз за цяла година не припечелвам от моето стопанство толкова, колкото ми плащаше синьор Микел Албанти за едно пътуване.

Джордж Бингъл се замисли. Няколко минути всички мълчаха. Джордж сложи ръката си на рамото на селянина:

— Слушай, Жак Перше! Ние не сме разбойници и не убихме честен флорентински търговец, а лукава йезуитска змия, един преоблечен поп, слуга на аристократите… Ние обезвредихме паяка, но ни остава сега да разкъсаме паяжината. Ако ни помогнеш, ще направиш едно добро дело за добри хора и ще спечелиш още повече, отколкото ти плащаше йезуитът… Съгласен ли си, Жак?

Селянинът пристъпваше от крак на крак, мачкаше в ръце шаячната си шапчица и недоверчиво мълчеше. Той още не беше се отърсил от уплахата и сега се опасяваше да не попадне „от трън, та на глог“.

— Не се бой, Жак! Ще получиш всичките ни коне и още стотина франка златни — продължи да го увещава Джордж.

— А какво трябва да направя за това, господа?

— Ние не сме господа, ние сме също такива трудови хора като тебе… А може би самият ти да си таен йезуит, Жак, а?

Въпреки че въпросът беше шеговит, Жак отхвърли ръката на Джордж от рамото си:

— Йезуит ли? Цялото наше село ги издави, проклетите, в манастирския яз… Ако знаех, че този Микел Албанти е преоблечен поп, щях да го хвърля по пътя в Рона!… А какво искате от мен, граждани?

— Жак, ти трябва да придружиш до пристанище Кале… синьор Микел Албанти и неговия слуга.

— Нещо май не проумявам, господари мои… Ами че нали е мъртъв тоя Албанти?

— Той е жив, здрав и стои пред теб. Албанти съм аз. А ето този човек е моят слуга. Разбра ли думите ми, Жак Перше?

— Разбрах, господине. Вие сте синьор Микел Албанти и никой днес не ви е убивал. А ето този, синьор Дик, е ваш слуга.

— Ти май не си глупав момък, Жак. Напиши сега едно писмо на жена си и й нареди да подслони двама души, Том и Антонио, докато по-възрастният от тях не оздравее. Ако в къщата ти стане нещо — ще получиш куршум, Жак, а от твоя дом ще останат само главни.

Марсилецът се оказа човек съобразителен. Дадоха му перо, мастило и хартия. Докато той бърчеше чело и пъшкаше, мъчейки се над двата реда на писмото до дъщеря си Мадлен Перше, Джордж Бингъл разглеждаше плика, който бяха извадили от чантата на убития.

— Ще се опитам да отворя това писмо, приятели, но така, че да не останат следи… Запалете огън и стоплете вода, докато извадя от торбата моя шпател^[4].

След половин час тънките възлести пръсти на Джордж Бингъл успяха да измъкнат от разпечатания плик едно изписано листче. Писмото на патер Фулвио ди Грачиолани беше бързо прекопирано, а след това Джордж възстанови първоначалния вид на плика тъй изкусно, че Дик и Томас ахнаха от учудване.

— Ех, че ловко! — възкликна възхитеният Дик Милс. — Ама какъв свети отец, а? Слушай Антонио, виж какво пише венецианският йезуит Фулвио ди Грачиолани на патер Бенедикт Морсини в Бълтън:

„Ако брат Луиджи не успее по пътя да отстрани агента на нашите врагове, англичанина Кремпфлоу, вземете всички мерки, за да се възпрепятствува срещата му с Джакомо. Опасността нараства. С помощта на Кремпфлоу Буоти е вече на път да разкрие тайната на Джакомо. Предпазливостта изисква дъщерята на Джакомо да напусне бащиния си дом безследно. Бъдете през цялото време нащрек, охранявайте тайната на Джакомо. Без колебания с всякакви средства пресичайте всички опити на враговете да проникнат в нея.

В случай че Луиджи има успех в предприятието си с Кремпфлоу, ще ви връчи всички пари, които се намерят у англичанина. Сумата е равна на две и половина хиляди скуди. Отговора си незабавно предайте на брат Луиджи. Благославям ви заради труда и подвизите ви в името на общото дело.

Ф. д. Г.“

Томас Бингъл погледна въпросително брат си:

— Защо възнамеряваш да пътуваш до Кале, Джордж?… Да не би да се готвиш да се прехвърлиш в Англия и да се явиш с това писмо пред патер Бенедикт вместо Луиджи Гринели?

— Точно това се готвя да направя, приятели! По ръст и по цвят на косите приличам на Луиджи, а за останалото ще се надявам на щастието си! Разбира се, в Бълтън ще трябва да работя предпазливо… На дневна светлина Морсини безспорно веднага ще открие измамата, значи, денем не бива да попадам пред очите нито на патера, нито на бълтънските тъмничари… Ще се опитам да действувам нощем… Ако успея да разкрия плановете на патер Морсини, всички карти на отците йезуити ще ни бъдат съвсем ясни.

Томас Бингъл поклати недоверчиво глава. Антонио се мръщеше от болката в крака и се ровеше в документите на убития. Попадна му едно тефтерче. Джордж Бингъл се вгледа внимателно в характерните букви на чуждия почерк.

— Стой! Вижте, ето почерка на Гринели. Патер Морсини без съмнение го познава!… Това много облекчава задачата ни, приятели!…

 

 

… За две денонощия Джордж Бингъл и Дик Милс дойдоха до Лион, но тук ги сполетя неуспех: на улицата случайно ги позна същият онзи чиновник, когото мнимият „патрул“ беше спрял на лионското шосе близо до Марсилия. Приятелите едва избягнаха ареста. Добродушният Жак Перше им помогна да се измъкнат от Франция в Савойското херцогство, откъдето по дълъг обиколен път едва след месец и половина се добраха до Дюнкерк. След като се прехвърлиха в Дувър, „търговецът Микел Албанти“ и неговият „слуга“ пристигнаха най-сетне с лондонския дилижанс в Бълтън.

4

Хелга Лунд, някогашната кърмачка и бавачка на Изабела, разтребваше стаята на младата си господарка. Мис Изабела бе отишла на разходка с кон.

Изпод масичката на наследницата на Ченсфилд Хелга измъкна плетеното сламено кошче, до половината пълно с хартийки, парченца от копринени лентички, счупени копчета, фуркети и други невинни боклуци.

Хелга поклати укорно глава, изтръска съдържанието на кошчето направо на пода и слезе долу за парцал и кофа.

Именно от тази минута се възползува духовният пастир и наставник на Изабела. Отец Бенедикт Морсини никога не пропущаше случая „неволно“ да надзърне в моминската стая на Изабела, когато обитателката й я напущаше.

Патерът влезе в празната стая, незабавно се наведе над купчината смет, изтърсена на пода, и извади два-три смачкани плика. Той изглади единият от тях; почеркът на изпращача бе за него непознат, при това, по всички признаци — мъжки. Това заинтересува патера, тъй като той достатъчно подробно беше изучил перото на всички, които кореспондираха с Изабела. Пак тук, сред сметта, патерът забеляза парченца хартия, изписани със същия почерк. Отец Морсини започна бързо-бързо да вади тези хартийки от малката купчинка, което не беше трудно, защото ръката, която нервно беше разкъсала писмото, също тъй нервно беше смачкала и захвърлила парчетата в кошчето.

Когато Хелга Лунд се върна в стаята, патер Бенедикт, който впрочем не се ползуваше с благоразположението на шведката, вече стоеше край широкия перваз и гледаше замислено голите клони на тополите под прозорците…

Вечерта, щом се върна у дома си, той извади и оглади листчетата, намръщи се, като видя двата подписа и се зае да залепи разкъсаното писмо върху лист.

На Великден лорд Ченсфилд се почувствува тъй бодър, че присъствува с жена си и дъщеря си на празничното богослужение в бълтънската катедрала, а на другия ден в Ченсфилд се състоя първият прием и в края на седмицата господарят на имението за пръв път след прекараната болест се качи на седлото и направи малка разходка с кон из своите земи.

Дъщерята на графа, която също току-що се беше завърнала от разходка, влезе в кабинета розова и свежа.

— Поскучай с болния старец, Бела — каза бащата, като разроши къдрите на девойката, — помогни му да се справи с този скучен книжен боклук.

Лорд-адмиралът се облегна на креслото, затвори очи и сякаш потъна в дрямка. Изабела отваряше плик след плик и четеше фамилните имена на изпращачите или фирмите. В повечето случаи, без да отваря очи, бащата веднага правеше отстраняващ жест с дланта си и писмото полетяваше непрочетено в една голяма папка за книжа.

Изабела взе голям сив плик с три печата и щемпел „Калкута“. Адресът на изпращача гласеше: „Източна Индия, Бенгалия, пристанище Калкута, юридическа кантора «Ноел-Абрахамс и Мохандас Маджарами»“. Сънят твърде бързо отлетя от графското чело, а полузатворените му очи се отвориха не без учудване.

— Стара фирма! — промърмори той. — Интересно какво им е потрябвало. Я ми прочети писмото, Бела.

Върху плътната хартия със сложен орнамент по краищата ръката на писар калиграф беше написала с туш следния текст:

„До негова светлост лорд-адмирал граф Ченсфилд, ърл Бълтънски

Високо уважаеми сър Фредрик Райланд! Ласкаейки се от приятната надежда, че названието на нашата скромна индийска кантора, към чиито клиенти някога имахме честта да числим и ваша светлост, не е съвсем изличено от паметта ви, ние си позволяваме да се обърнем към ваша светлост с израз на най-дълбоко уважение…“

— Отмини това бръщолевене, Бела, виж в края какво искат.

Изабела обърна страницата и в края на втория лист прочете:

„… не ще оставите без милостивото си покровителство кантората, която някога има чест да въведе ваша светлост в наследствените ви права. Позволяваме си да изразим надежда, че ваша светлост ще благоволи милостиво да приеме в Бълтън, където откриваме клон на нашата кантора, внука и племенника ни, които ще сметнат за висока чест и удоволствие лично да засвидетелствуват на ваша светлост своето уважение и преданост.

Винаги готови на услугите на ваша светлост.

Саломон Ноел-АБРАХАМС

Мохандас Сами МАДЖАРАМИ“

— Значи, внуците на тези индуски агенти ще дойдат при нас в Бълтън и ще открият клон на кантората? Дали пък не си въобразяват, че ще седна да ловя простаци за тяхното дюкянче?

— Не се горещи, папа. За бога, не се горещи! Това послание е толкова смешно, смирено и почтително! Ако тези индуски внуци се представят, аз ще ги посрещна и ще ги отправя при Мортън.

— Добре, Бела. Отнеси писмото на стареца и го помоли да напише отговор. Как се казват тези калкутски внуци?

Изабела погледна в писмото:

— Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами. Изглежда, че те вече са в Лондон и скоро ще трябва да пристигнат тук. Ноел Рангор Маджарами навярно е истински индус? Това е малко тайнствено. Аз непременно искам да го видя.

— Бела, ако тези книжа още не са ти омръзнали, виж дали няма нещо интересно из вестниците — помоли бащата.

В лондонския „Обзървър“ накратко се съобщаваше, че сеньор Диего Луис ел Гора, командир на частния свободен крайцер „Тримата идалго“, на база някъде по африканското крайбрежие, се е обърнал с писмо към Учредителното събрание на Франция, предоставяйки кораба си на разположение на революционния народ. Според думите на вестника маркиз Лафайет, участник във войната за независимостта на Американските щати, си спомнил и оценил високо заслугите на екипажа на този кораб в сраженията против враговете на американската революция и препоръчал на събранието да приеме предложението на младия командир. В най-близко време свободният кораб щял да влезе в строя на военноморските съдове на революционна Франция.

Графът накара дъщеря си да му прочете тази кратка бележка два пъти. От вниманието му не убягна, че при четенето Изабела се червеше и бледнееше. В бележката не се казваше нищо за другите офицери на този кораб, но и бащата, и дъщерята достатъчно ясно си представяха лицата на командния мостик на „Тримата идалго“. Опасявайки се да не би баща й да получи нов пристъп на болестта, Изабела побърза да сложи настрана „Обзървър“ и да вземе лондонският „Нюз Пейпър“.

Камериерът доложи за пристигането на Уилям Линс.

— Остави ни, Бела… — помоли лорд-адмиралът. — Какви новини носите, Линс?

— Милорд, нещастията продължават да ни преследват… От Марсилия се получи съобщение… Мистър Алекс Кремпфлоу… Опасявам се, сър, че новата вест може пак да влоши здравето ви.

— По дяволите здравето, Линс! Каква новина сте ми донесли за този Алекс? Той не ми харесва, дявол да го вземе!

— Сега това вече няма никакво значение, сър. Алекс Кремпфлоу е ограбен и убит на борда на кораба „Елмиона“. В убийството е заподозрян морякът немец Х. В. Таумел. Мистър Кремпфлоу е погребан в марсилските гробища… Това е дяволски голяма загуба, сър.

— Не, Линс, това не е кой знае каква голяма загуба. Успяхте ли да изясните нещо за причините на пътуването му в Италия?

— Предполагам, че съм успял, сър. Той е заминал по важна частна работа. Тя му била възложена от синьор Томазо Буоти, пазител на домашния музей на венецианския велможа граф Паоло д’Еляно.

Сър Фредрик Райланд подскочи в креслото си:

— Граф Паоло д’Еляно ли казвате? И какво е възложил на Алекс този Томазо Буоти?

— Успях да изясня това случайно. Тези дни седях на чаша бира със стария Слип. Шестнадесет години служи той у покойния Уудро…

— По дяволите тези подробности, аз познавам хората на Уудро.

— И така, Томазо Буоти пристигнал миналата година тук. Кремпфлоу незабавно изпратил Слип да доведе художника Бингъл, който направил копие от един италиански емайл на портрета на някаква жена с детенце…

— Ето откъде е попаднало, значи, в ръцете на Бингъл това копие! Продължавайте, Линс, на раменете си вие не носите зелев кочан, проклет да съм!

Поласканият сержант засука червеникавите си мустаци и се изпъчи.

— Веднага след разговора си с Буоти Алекс Кремпфлоу се стегнал за път. Две седмици подир заминаването му Слип изпратил копието на портрета на адрес „Ливорно, до поискване, за ескуайър Кремпфлоу“. Всичко това Слип ми разказа тези дни на чаша…

— Но как узнахте, че този Буоти служи при граф Д’Еляно?

— Доктор Буоти първом дойде при мен и си каза името, длъжността и званието. Аз самият го изпратих на Олдърмен Крос.

— А не знаете ли нещо за характера на възложената работа?

— Явно тя е свързана с издирването на лицата, изобразени на портрета.

— И вие мислите, че поръчението да се издирят тези лица изхожда от самия граф Д’Еляно?

— Може ли да има и най-малко съмнение в това, сър?

— Таванът ви добре се проветря, Линс! Ще ви направя наследник на Крейг, дявол да ви вземе! Слушайте, Линс, оставете Слип в „Утробата на кита“, а Джоус — „Бялата мечка“. Идете на пристанището и предайте на капитан Олбърт заповедта ми да приготви „Южният кръст“ за заминаване. Ние ще отидем с вас в Италия. Дявол да го вземе, така ми препоръчаха лекарите, разбирате ли, Линс! След една седмица вдигаме котва!

 

 

Най-запуснатият кът в Ченсфилд стана чифликът на престарелия управител на имението, мистър Томас Мортън. Формално господарят на Ченсфилд не смени стареца от тази длъжност, но никой вече не се обръщаше към него за стопански разпореждания. Старият Мортън изживяваше последните години от живота си. Половината от котиджа, където някога бяха свили своето първо гнезденце Едуард и Мери Уент, сега беше закована с дъски.

Една майска вечер господарят на имението удостои чифлика на Мортън с късното си посещение. Мистър Мортън седеше пред затворения прозорец, който гледаше към градината. В стаята миришеше на застинала пепел и плесен. Граф Ченсфилд избърса с пердето праха от перваза, от което пердето не измени съществено цвета си. От прозореца се виждаше езерцето. Черната му повърхност вече беше успяла да заблести с яркозелените петна на блатната леща. Над езерцето и алейките, обраснали в трева, летяха много прилепи.

Господарят на имението приседна на перваза. Ничие присъствие не възкресяваше в паметта му картините на миналото с такава сила, както присъствието на Мортън. При него лорд-адмиралът ставаше такъв, какъвто си беше — пиратът Джакомо Грели и безпощадна машина за трупане на злато. Ексцентричната поза, която беше заел на перваза, напълно съответствуваше на необичайното му душевно състояние. Влечеше го към мъжка откровеност. Причината за това бяха новополучените вести. Грели смяташе, че пред „старата дрипа в креслото“, както той наричаше Мортън, може да не се стеснява нито в позите, нито в изразите си. Въпреки това, преди да предприеме каквито и да било по-сериозни начинания, лорд-адмиралът се съветваше и откровеничеше със стареца, намирайки, че мозъкът му още е способен „да изчатква искра на мисъл“.

— Слушайте, Мортън, вие винаги сте били добър баща и примерен домакин. Но кажете ми, ако имахте незаконен син, плод на измамена от вас жена, как бихте се отнесли към него?

— Право да си кажа, не зная, господине. Не съм имал работа с… такива жени.

— Но ако узнаехте, че…

— Не бъдете жесток към мене, сър. И без това съм сурово наказан от бога. Дъщеря ми ме изостави… и, бог вижда, вината за това е срещата ми с вас!

— Ние имаме с вас обща съдба, старче. Забравихте ли Чарлз? Чуйте: моят баща ме търси.

— Баща ви? Позволете… Ах, онзи венециански патриций? Та той… още ли не е напуснал този свят? Струва ми се, че се казваше…

— Граф Паоло Виторио Алберто Джорджо д’Еляно.

— А на колко години е негово сиятелство?

— Пет години повече от вас. Късничко си спомни той за малкия Джакомо, сина на измамената от него певачка, а, Мортън?

— Кой ви донесе новината, че графът ви търси? Дали не е отец Бенедикт?

— Отец Бенедикт ли? Хм! Отец Бенедикт?… Не, не той. Научих това от Линс. Пристигнал в Англия един човек, служещ у графа, някой си доктор Буоти, който дири из цяла Европа Джакомо Мола. И представете си, Мортън: този Буоти ангажирал нашия Алекс Кремпфлоу; ангажирал го да издирва Джакомо! Забавно, а?

— Значи, с тази цел именно мистър Кремпфлоу е тръгнал за Италия?

— Да, очевидно. Само че… там не му потръгнало особено: заклали го при тези издирвания.

Прекарал повече от две десетилетия рамо до рамо с Грели, мирният солиситър вече бе престанал да потръпва при думите „заклан“, „застрелян“. Известието за смъртта на Кремпфлоу старецът прие равнодушно.

— Какво мислите за това убийство, Мортън?

— О, господине, всеки юрист, дори и такъв незначителен като мене, ще ви даде само един отговор: търсете оня, комуто би било изгодно това. Навярно граф Д’Еляно има наследници?

— Синьорът няма никакви наследници. Помня, че отец Бенедикт веднъж ми казваше, че графът бил завещал имуществото си на родния си град ли, на някакъв си манастир или пък на храм…

— Впрочем, господине, доколкото си спомням вашия разказ за Италия, отец Бенедикт е принадлежал по-рано към ордена на Исуса, нали?

— Да, принадлежал е и, трябва да се предполага, че принадлежи и понастоящем. Какво искате да кажете с това, Мортън?

— Абсолютно нищо, господине. По-добре е да се мълчи за отците йезуити.

Джакомо Грели потъна в размисъл. В градината майският здрач бавно се сгъстяваше. Разкъсана мъгла надвисна неподвижно над водата. Почти до прозореца имаше мъничка полянка. На края на тази полянка неотдавна светкавица беше обгорила един стар, изсъхнал дъб. Мъртвото дърво чернееше сред младите дъбове.

— Реших да замина за Италия, Мортън.

— С каква цел, господине?

— Искам да видя баща си.

— По-рано вие… не си спомняхте за него.

— Да, докато не знаех, че той си спомня за мен.

— Голямо ли е богатството му, господине?

— Богатството му ли? Пет-шест милиона. То не ще изкупи сирашките години на Джакомо Мола.

— Не ви разбирам добре, сър.

— Опитайте да се поставите на мое място, Мортън! Според вас, кой превърна сина в приютски храненик? Граф Паоло д’Еляно! По чия милост Джакомо би издъхвал сега в някой коптор в сиромашия, ако сам не беше си проправил път и не се беше научил да събира злато? Плюя сега на него аз! И искам да му захвърля обратно подаянието, с което се надява да изкупи нечистата си съвест.

Старият Мортън погледна Джакомо Грели в лицето и въздъхна тежко.

— Бог да е с вас двамата, господине! — каза той с укор. — Не аз трябва да съдя угодна ли е богу такава по стъпка, но… с това вие бихте успокоили отците йезуити!

Грели хвърли изкосо поглед на стареца и се разсмя:

— Вие бихте могли да станете държавен човек, Мортън, ако вашата кукумявска мъдрост не се съчетаваше със заешка душа… Да, едва ли не забравих: ако дойдат тук на гости онези двама нови калкутски юристи, които откриват кантора в Бълтън, жена ми ще ги приеме. Вие самият се отнесете към тях по-любезно! Каквото и да е, Ченсфилд дължа на тази фирма.

— Но, сър, не е ли опасно…

— Опасно ли? От деня, в който загина „Офейра“, са минали двадесет и две години и Алфред Мърей вече не е жив. Умря миналото, старче!

5

Пристанищният моряк, който влачеше от кея багажа на двамата пасажери от Калкута, вече изнемогваше от умора, когато слугата на пристигналите се приближи до пристана и помогна на моряка да натовари тежките куфари в кеба.

— Навярно господата ще се установят в „Бялата мечка“? — запита морякът, като пъхаше в джоба си припечелената полукрона.

— Не, ние вече си избрахме частна квартира. Коларю, Гарденрод, къщата на госпожа Таубе…

Обявлението за даване под наем на уютната къщичка, която някога беше квартира на мистър Джефри Макрайл, се появи на прозорците й съвсем неотдавна, половин година след гибелта на стария наемател. Тя именно беше привлякла вниманието на двамата млади чужденци при тяхната първа разходка из града. Те учтиво се осведомиха от хазайката за условията и допаднаха на старата немкиня. От това майско утро новопристигналите адвокати Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами заедно със своя стар слуга станаха наематели на фрау Таубе.

Младите юристи твърде бързо придадоха на къщичката вид на същинска кантора. Фрау Таубе с неудоволствие видя, че къщичката й бе превърната в учреждение, но младите хора успокоиха старицата, като й обещаха малко допълнение към определения наем. Освен това тя се убеди, че потокът от посетители, от който много се опасяваше, се оказа не чак толкова бурен. През първата седмица от съществуването на младото учреждение, зарегистрирано вече в кметството под фирмата „Юридическа кантора Абрахамс и Маджарами в Калкута, бълтънски клон“, мистър Лео и мистър Рангор приеха един-единствен посетител, който се оказа кралският бирник, дошъл да определи възможната печалба на хазната от новото предприятие.

Втората седмица даде основание на няколко бълтънци да поглеждат с известно одобрение емайлираната табелка, която съвсем наскоро беше украсила зелената врата на вилата на Гарденрод.

Мистър Лео се изправи пред специалното жури в съда по делото на старейшината на строителното сдружение, обвинен в разхищение на връчените му от предприемача пари, и прояви толкова рядко красноречие и такова умение да прибягва към хитроумни юридически уловки, че присъдата се оказа в полза на ответника. Адвокат на ищеца беше старият Томас Мортън, който претърпя поражение от калкутския новак. В резултат от първия успех в новата кантора вече към края на втората седмица започнаха да се появяват клиенти. Едва след това двамата джентълмени изпратиха визитните си картички в Ченсфилд.

В отговор те получиха много любезна покана от своя колега и недавнашен противник пред съда мистър Томас Мортън. Оказа се, че господарят на имението преди една седмица бил отплавал за Италия да си възстанови здравето, но възложил на мистър Мортън, а също така и на дъщеря си, мис Изабела, да уверят двамата млади юристи в неговото твърде доброжелателно отношение към тях.

Когато се явиха в Ченсфилд, двамата джентълмени бяха представени на лейди Райланд и удостоени с половинчасов разговор с графинята, която прояви любознателност по въпроса за облеклото на индуските жени. Мистър Рангор много живо разказа за някои обичаи в своята родна страна. Лейди беше потресена от известието, че свещените крави се разхождат безпрепятствено по калкутските тротоари и съвсем невероятно й се стори съобщението, че свещените грифове, които в нейната представа бяха чисто хералдични птици, в Калкута служат на боклукчиите, редовно очистващи града от помиите и остатъците.

Докато Нал Рангор Маджарами развличаше лейди Елен с етнографски разговори, мис Изабела показваше на втория гост, мистър Лео, ловния кабинет на сър Фредрик. За разлика от лейди Райланд, която запази много приятни спомени от разговора си с образования индуски гост, след заминаването на джентълмените мис Изабела остана в странно потиснато състояние на духа.

6

Патер Бенедикт Морсини живееше в същата онази къщичка на територията на пристанището, където някога старият Ендрю Лоусън даваше под наем стаи на „почтени пътници“. Предната част на къщата беше престроена в католически параклис. Ниска врата съединяваше помещението на капелата с жилищните стаи на монаха. На разположение на отец Бенедикт беше останал предишният слуга на Лоусън, Грегъри Уебст, и благодарение на наблюдателността и словоохотливостта на този прислужник патерът беше отлично осведомен по работите на лицата, предизвикали интереса на любознателния монах.

След като беше превърната в капела, къщичката на Лоусън се измени до неузнаваемост. На пръв поглед изглеждаше, че сивото здание на параклиса с цветни стъкла в тесните прозорчета никога не е било предназначено за други цели освен чисто църковни. Сред мрачните и неуютни пристанищни постройки параклисът на патер Бенедикт изглеждаше като умилително украшение, нежно и чисто.

Една майска съботна вечер мис Изабела Райланд дойде в капелата на отец Бенедикт.

— Трябва да се сбогувам с вас, свети отче — каза наследницата на Ченсфилд. — Утре заминавам с мама за Лондон. Сега няма да се видя с вас до завършване на пансиона. Искам да се сбогувам с нашата капела.

В параклиса цареше лека мъгла, озарявана от пламъчетата на двете кандила пред ликовете на светиите. Патер Бенедикт запали свещ пред голямото черно евангелие при олтара и погледна Изабела с очи, пълни със скръб.

— Дали не ви отвлякох от благочестиви размишления, свети отче? Струва ми се, че сте огорчен от нещо.

— Аз отдавна ви чаках, дъще моя — отвърна монахът с прочувствен глас. — Но вие сте права, Изабела, аз скърбя, дълбоко скърбя за една горестна загуба.

— Може би бих могла с нещо да смекча вашата скръб, свети отче?

Отец Бенедикт положи ръка върху златните къдрици на девойката, целуна нежно нейното чисто, високо чело и въздъхна още по-скръбно:

— Това е изцяло във вашата власт и по вашите сили, Изабела, защото загубата, която оплаквам аз — това е доверието на моята духовна дъщеря. Аз скърбя, че се лиших от него, от вашето доверие, Изабела.

— Но, свети отче, в какво съм се провинила пред вас?

— Ние, духовните пастири, имаме по-прозорливи очи от миряните, дори и от родните бащи. От известно време, Изабела, чувствувам, че във вашата душа са се появили тайни от мен, каквито преди нямаше. Аз не мога да доловя причините за това, но твърде добре познавам сърцето ви, за да не разбера колко далеч е то сега от искреността с мен.

Силното смущение на девойката, нейното мълчание и сведените очи по-добре от открито признание потвърдиха на духовното лице, че и тя страда под бремето на някаква неизказана тайна.

Мазният, кадифен глас, нежен и с едва забележима зловеща нотка, стана още по-благ и печален. Отблясъкът на свещите и кандилата падаше върху черната книга, върху белия със злато кръст на разпятието и бронзовата брада на свети Франциск.

Очите на Изабела се напълниха със сълзи — тъй задушевно, тъй мило на сърцето й беше това убежище от всички мирски горести и скърби.

— Свети отче, в душата си наистина тая голяма тайна… И аз отдавна щях да дойда при вас за съвет, за разрешение на мъчителното, тревожното съмнение, ако… ако именно това, именно да се обърна към вас не ми беше просто забранено.

— Онова, което е позволено от бога, не може да бъде забранено на хората. Само грехът против светия дух не се прощава дори на небето. А неискреността пред бога или пред неговия служител е грях против светия дух, Бела.

— Отче мой, разберете ме: тайната принадлежи не само на мен. Споделят я няколко души. Аз не съм им давала никакви обещания за мълчание, но чувствувам, че тези странни хора не ми желаят злото.

— Бела, понякога дори закоравял престъпник, злодей убиец, който се примъква с нож към спящия, заобикаля цветчето на пътя си, за да не го сгази, ако то е свежо и прекрасно… И никога не смятайте, че тайната, която ще изповядате на божи служител, е тайна разкрита, защото няма за един свещенослужител по-тежък грях от нарушение на тайната на изповедта. Вие не знаете, дъще моя, какви най-съкровени човешки дела лежат скрити дълбоко в моята памет и се поверяват от мен само на бога… Облекчи сърцето си с изповед пред всевишния, Бела.

В молитвен екстаз девойката се отпусна на колене. Той ласкаво я привдигна, постави я на пейката и още веднъж я целуна по челото. От движенията на широките му черни ръкави пламъчетата на свещите се люшкаха и ликът на пречистата Дева сякаш оживя в играта на смътните сенки. За една част от секундата на Изабела се стори, сякаш костената ръка на Девата помръдна и задържа пръста си на устните. Изабела вдигна разплакани очи към лика на Девата. Тясното костено лице с издълбани неподвижни зеници беше безучастно, неживо, кукленско…

В настъпилата тишина Изабела дочу звук от восъчна капка, паднала върху каменната плоча на пода. Въздъхвайки на пресекулки, девойката обхвана с две ръце дългата длан на патера и зашепна:

— Отче, помните ли нашето посещение в затвора? Помните ли затворника испанец дон Алонсо де Лас Падос?

— Да, помня този човек. Продължавайте, скъпа моя дъще — дочу тя нежно зловещия глас на монаха.

— Той… не е загинал при взрива и се е скрил.

— Това ми е известно, дъще моя.

— Отначало аз получих от него писмо, почтително и нежно…

— И в него той ви молеше да запазите в тайна писмото му, изпратено до вас, вярно ли е? И дори ви съветваше да го скриете от мен, предупреждавайки моята дъщеря да се пази от нейния духовен пастир!

— Това е вярно. И досега аз мълчах. Откъде знаете вие всичко това, отче?

— Духовните очи са по-зорки от обикновените човешки очи. Продължавайте изповедта си, Бела!

— Преди три дни двама млади калкутски юристи посетиха Ченсфилд. Аз се запознах с тях. Преди да замине, папа ме замоли да им предам сърдечен привет и обеща да съдействува за тяхното ново предприятие.

— Помощта на ближните е най-християнският от всички помисли на графа, Бела.

— Този мистър Лео Ноел-Абрахамс…

— … покръстен евреин, доколкото ми е известно, нали?

— Отче мой, той само е приел лика на покръстения евреин от Калкута. Този човек е Алонсо де Лас Падос.

Изповядващата се почувствува как трепна ръката на нейния духовник, но гласът, спокоен и равен както преди, произнесе:

— Отдавна се досещам за това, Изабела!

— Боже, свети отче, и вие ли също… пазите това в тайна от всички хора? Колко се заблуждава във вас този нещастник! Той е убеден, че в новия му грим никой не го е познал.

— Говори ли той с вас насаме, Изабела?

— Да, свети отче, и ми каза нещо, от което и досега не мога да се опомня. Той ми каза, че истинското му име…

— Продължавай, дъще моя, защото и това ми е известно…

— О, свети отче, той ми откри, мога ли да повярвам, че се нарича Чарлз и че ми е роден брат по баща, моят брат, когото всички смятат за загинал на тригодишна възраст…

Тънката восъчна свещ изведнъж запука и се наклони, готова да падне. Във влажната и прохладна капела стана малко по-тъмно. Отец Бенедикт изправи свещта, отмахна нагара и пламъчето заблестя отново. Той обгърна тихо девойката през кръста и извеждайки я от параклиса, заговори с убедителен, ласкав тон на наставник:

— Бела, ние не можем да съдим за това с какви цели този млад човек, под заплахата от разобличение и смърт, се е явил в Бълтън. Не можем и да знаем дали устата му говорят истина, или пък той е просто един хитър самозванец, намислил да измами вашия баща.

— Но той ненавижда моя… тоест по неговите думи нашия баща! Той не желае да му открива името си. Изпълнен е с вражда и ненавист към славата и богатството на татко.

— Да не го съдим ние, Бела. Ние нямаме право за това. Вие изпълнихте своя дълг пред всевишния и той ще просветли вашия разум. Но за да се запазят силите на вашия баща, подкопани от болестта, бог да ви пази да не направите ни най-малък намек пред него за тези открития. Не мислете да му пишете в Италия за тези тайни. Кажете ми, друг никой ли не се досеща? И още: кой е неговият спътник, този индус Нал Рангор Маджарами?

Вече на прага на параклиса Изабела спря. Патерът забеляза руменината, която изби по лицето й.

— Този човек също е участвувал в онази странна игра, в… измамването на градските власти… Той се беше представил за офицер от кралските войски, кавалер дьо Креси. Помните ли го, свети отче?

— Бог да ви възнагради за вашата вяра в неговия недостоен слуга! Пазете се от тези хора, Изабела, защото ние не знаем техните намерения! Избягвайте ги. Пишете ми от Лондон за всичко, което може да тревожи и смущава чистата ви душа.

И като осени склонената глава на девойката с кръстен знак, отец Бенедикт отвори вратата на своята приемна, където гувернантката на Изабела мис Тренбърн вече беше започнала да проявява признаци на нетърпение.

Ала старата лейди се засрами от тези си чувства, щом погледна лицето на своята възпитаница. То беше просветлено и сякаш самата небесна благодат незримо беше слязла върху това детски невинно лице с големи, правдиви очи.