Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (10)

2

Изминаха празниците. Мистър Уилям Томпсън отдавна бе забравил и малкия гостенин, и коледното клонче от имел^[2]. От ден на ден на стария адвокат се трупаха все повече грижи. Преди той винаги се радваше, когато червеноликият пощальон слизаше от дилижанса пред вратата на кантората, довличаше догоре охлузената кожена торба и стоварваше върху масата на Дженкинс, старшия клерк, вързоп вестници, списания, запечатани пакети и пликове с делови и приятелски писма. Сега вече не бе същото! Бързи писма, трудни, неприятни дела, тревожни вести… Като че самата река на времето беше изменила течението си, станала бе по-бърза, по-мътна: явно и нея я бяха накарали да върти фабричните колела! А той, докторът по право и кралски адвокат, беше вече остарял за този водовъртеж…

Една януарска вечер, когато в жълтата светлина на фенерите, окачени над каменните арки на портата, тихо се рееха сухи снежинки, мистър Уилям Томпсън се връщаше пеша от кантората в къщи. Как обичаше по-рано тази обичайна, бавна разходка! Колко славни речи за съда бе обмислил в тези тесни познати улици!… Вървейки, тъй хубаво се редяха плавни фрази, припомняха се оратори от древността, Цицерон… Ох, Цицерон не е имал такива грижи, каквито сега се трупат на гърба на юриста! По времето на Цицерон е било по-лесно да се държи в подчинение тълпата, отколкото тези, сегашните… Римската тълпа е безделничела, задоволявала се е с трохите от патрицианската трапеза, живеела е с „хляб и зрелища“, а тези… тези създават всички богатства на нацията: ръцете им трябва да бъдат сръчни, а главите — покорни! Най-опасното е, ако самите те разберат силата си, защото са много, цели тълпи. Събрани заедно във фабриките, лесно могат да се сговорят… Това е страшно!

 

 

… Ето извън града се вижда червена светлина. Това е далечният отблясък на огньовете над рудника.

Ден и нощ скърцащият скрипец издига там изпод земята огромни плетени кошници с черни земни въглища. Над рудника винаги лежи мръснобял облак с червен отблясък. Това е парата, новата стихия, родена от сливането на двете древни стихии — огъня и водата. Огнени машини — огромни и грозни, прилични на страшните идоли на древността — пуфтят и тежко въздишат; издигат се и се спущат тежките бутала над парния цилиндър и с всеки въздух на машината към небето отлетява ново облаче пара… А под земята, в ходовете и галериите на бълтънската шахта, живеят хора, живеят при мъжделиви свещи цели семейства, с деца и жени, които съвсем рядко излизат на божия свят. Това не са престъпници, не са каторжници, те са просто селяни, „освободени“ от своето парче земя, или други обезправени бедняци. На шиите им има железни халки; на халките е гравирано фамилното име на гордия собственик на каменовъглените мини — сър Хари Хартли граф Елсуик. Във вестниците пишат, че тъкмо сега в парламента се обсъжда прошението на рудокопачите за сваляне на тези шийни халки^[3]…

А ето там, по течението на реката Келсекс, в далечните покрайнини на Бълтън, където се губи безкрайната Съборна улица, се извишават новите фабрики на мистър Райланд — сукнени, памучни, въжарски…

Старият адвокат си припомни как съвсем неотдавна, придружен от управителя на „Северобританската компания“ мистър Ралф Норуард, беше разглеждал тези фабрики, някои от които вече работеха, а други бяха още в строеж… Мистър Томпсън запомни децата — мънички, хилави фигурки, едни с налъми, други — на високи пънчета, за да могат детските ръчички да досягат становете… Едно малко пет-шест годишно момиченце, загубило пъна си, беше спряло да работи. Майсторът сърдито грабна пънчето и удари момиченцето по главата… Ами жените работнички!… Слаби, равнодушни към всичко, с пръстени лица, с мършави, грозни ръце… Придатък към машините, какво да се прави!

Тези жени и дечица умират със стотици от фабричната треска, която толкова прилича на затворнически тифус. Ето така преминава животът им от ранно детство чак до… леглото в Дома за обществено подпомагане, където съпругата на адвоката, мисис Дейзи Томпсън, жертвува пенсове за дървени ковчези… Няма какво да се каже, всичко това е тъжно за страната, за нацията, но…

… Но затова пък само през миналата 1772 година (мистър Томпсън беше вече успял да направи равносметка на родната търговия) новите фабрики в Англия дадоха повече от десет милиона фунта годишен оборот! Колко печалби за британските юристи като мистър Томпсън са свързани с тази цифра, колко жалби, спорове, петиции — за британския парламент!…

Ето на, тези сенки с безкръвни лица, тези фабрични работници все пак са се оплакали в парламента. Морето от скръб и сиромашия невинаги остава спокойно, понякога се вълнува и блъска о каменните брегове!…

Отговор на всички петиции беше неотдавнашният бил^[4] за правата на промишлениците… Разбира се, парламентът подкрепи не простолюдието, а стълбовете на нацията, собствениците на фабриките: той узакони детския труд от петгодишна възраст… Пък и как би могло да бъде другояче? Фабрикантите въвеждат нови машини, нови станове и вече не предишният опитен тъкач, предач, пресуквач, а чифт детски ръце при стана изработват десеторно повече прежда и тъкани от по-рано и… десеторно по-евтино!

В паметта на мистър Томпсън все още беше пресен споменът за онова време, когато неговата страна, неговата забогатяваща Англия, започна да внася от американските си колонии новото влакно — памука. Прекрасно нещо, ако му се даде добра обработка. И човешкият ум, неизтощим да изобретява, бързо намери нови начини да обработва това влакно по-евтино и по-хубаво. Не ви ли се харесва? Някакъв си обикновен английски дърводелец на име Харгривс взел, че измислил предачна машина и я нарекъл „Джени“, по името на своята руса дъщеричка. Отдавна ли е било това? Та няма още и десет години, а вече по цяла Англия се въртят тези вретена и вече са измислили нови тъкачни станове, та и тъкачеството да не изостава от преденето. Разбира се, броят на новите фабрики с машини от година на година ще расте — търсенето на стоката е голямо, а работата със становете е евтина… Но къде да отидат тогава предишните добри майстори и калфи, бащи на семейства и вековечни труженици? Това… не е съвсем ясно! Хм! Като си помислиш само, тяхното положение наистина става…

Мислите на адвоката бяха прекъснати от груба ругатня, изречена някъде отгоре, от височината на капрата… Мистър Томпсън, потънал в размисъл, се бе намерил точно посред улицата и едва успя да избегне копитата. Дебелият кочияш обсипа разсеяния джентълмен с проклятия, но возещият се във файтона… с приятелски жест повдигна кожената покривка и покани малко засрамения адвокат да седне до него: оказа се, че мистър Уилям Томпсън за малко не бе попаднал под каляската на бълтънския банкер мистър Самюел Ленди!

Старите приятели пътуваха заедно до адвокатския дом. Бълтънският юрист се бе съвзел от уплахата и предложи на мистър Ленди да прекарат вечерта в приятелски разговор. Господин адвокатът имаше за какво да поговори с верния си приятел!

Двамата джентълмени, домакинът и гостът, седнаха в креслата в старинния кабинет. Кафето и ликьорът бяха поставени на кръглата масичка. Пламъкът на свещите раждаше рубинени искрици върху масленистата повърхност на налетия в чашките ликьор. В камината силно пукаха дървата; те ту пламваха и пръскаха искри, ту се покриваха със сива пепел, но ъглите в кабинета си оставаха в полумрак, и оттам, из зеленикавия здрач, достигаше цвърченето на неуморимия щурец, един от старите обитатели на това жилище.

— Има ли нещо ново? — запита банкерът, като посочи разпечатаните пликове. — Къде се намира сега бригът?

— Писмата са изпратени на дванадесети ноември и са надписани така: „Гринуички меридиан, десет градуса южна ширина, Гвинейски залив“. Срещнатият военен кораб, фрегатата „Кръстоносец“, ги е донесъл в Плимут много бързо. Ричард пише, че „Орион“ ще се отбие с товара си в Капщад и след това ще продължи пътя си. Възможно е да са отпразнували вече Коледа на острова на Райланд. Патерсън описва как в Африка едва се спасили от носорозите и леопардите. Навярно страшно преувеличава!… Много по-учудващи неща обаче стават на самия кораб. Ричард пише за тях наистина твърде пестеливо, но от писмото му се вижда, че между него и Райланд е възникнала вражда. Той намеква за някакви тъмни дела на шефа на новата компания.

— Нима Ричард намира време в обществото на лейди Станфорд да се занимава и с работите на компанията?

— Самюел, доверявам ви нещо, което засега дори моята жена не знае. Ричард е развалил през време на пътуването си годежа си с лейди Елен…

— Боже мой! А какви са причините?

— Разбирате ли, Самюел, този Райланд за втори път застава между моя син и неговата избраница. Наистина аз не мога да кажа, че одобрявах новия избор на Ричард, но все пак неговият годеж беше вече станал известен в града. И ето по време на пътуването Ричард направил едно откритие, което не оставя, уви, никакви съмнения за отношенията между лейди Елен и Фредрик Райланд.

— Позволете! Ами че те се познават само от половин година!

— И все пак фактът е безспорен. Ричард е уверен в това.

— Какви сензационни новини! Ами… лейди Емили?

— Виждате ли, Мортън ми пише да започна да готвя бракоразводния процес, но особено предпазливо. Следователно работата е сериозна.

— Уилям, една стара поговорка казва: „Докато супата се вари, тя е винаги по-гореща, отколкото когато се слага на трапезата“. Може би като се върнат, всичко ще се уреди, а? Изобщо това плаване беше едно странно хрумване за такъв делови джентълмен като Фредрик Райланд.

— Ричард пише за него още по-странни неща. От намеците му се долавя, че Райланд не е дори законен наследник на Ченсфилд!

— Е, това е вече рожба на сляпата оскърбена ревност! Тя е направила вашия син явно пристрастен.

— Възможно е. За мен законността на встъпването на Райланд в наследствените му права не буди съмнение. И въпреки това Ричард направо ме съветва да преустановя всякакви отношения със „Северобританската компания“ и с нейния ръководител.

— Глупости! Райланд е сериозен делови мъж. Може би невинаги подбира средствата, но е човек с широк замах. Сериозни работи ме свързват с него. Четохте ли в последния брой на „Монитор“ колко са пораснали дивидентите на компанията и какъв мащаб вземат презокеанските търговски операции? Освен това Райланд подари големи суми на града за благоустройство, а на църквата — за богоугодни дела.

— Всичко това е вярно, но какви са източниците на тези средства? Той изразходва най-малко един и половина пъти по-големи суми от дивидентите, публикувани в „Монитор“. Зад думите на Ричард се крие нещо, убеден съм в това!

Ленди рече да възрази, но махна с ръка и въздъхна. Мистър Уилям продължи:

— Помните ли, Ленди, онази приятна лятна вечер, когато обявих в тесен кръг на приятели подробностите по спасяването на Райланд? Та ето, по всичко изглежда, че ръкописът на Мортън премълчава някои съществени подробности от тези събития. Аз се задължих да пазя в тайна един епизод, който се случи тъкмо няколко часа преди онази вечер, но работите толкова се усложниха, че съм длъжен да бъда напълно откровен с вас. Него ден при мен дойде един непознат. Нарече се Роджърс…

Старият Ленди, целият превърнат в слух, не произнесе нито дума. В напрегнатата тишина само дървата попукваха сухо и щурецът от време на време се обаждаше от ъгъла. Мистър Томпсън заговори шепнешком:

— Този човек търсеше следите на откраднати скъпоценности и най-вече се интересуваше от обстоятелствата, при които е потънала „Черната стрела“, и от спасяването на Райланд. Роджърс изказа, предположението, че Райланд е убил капитан Бернардито Луис и е заграбил съкровището на този пират — скъпоценни камъни, оценявани за шестдесет хиляди фунта стерлинги!

Млъкна дори и щурецът. Само Франсис тътреше в трапезарията схванатите си от подагра нозе, обути в плъстени пантофи.

— Кажете, мистър Томпсън — многозначително запита банкерът, — познавате ли агента на Райланд, бившия моряк Джефри Макрайл?

— Чувах това име миналото лято… Някаква история за нападение над един бандит в неговата квартира…

— А не свързахте ли тази история с вашия загадъчен посетител Роджърс?

— Не, не ми е минавало през ума.

— Ами че именно вашият Роджърс е бил същият онзи бандит. Той ограбил Макрайл и едва не го убил.

— Боже мой!

— Ударът без съмнение е бил насочен към Райланд и може би именно вие, Уилям, косвено сте спомогнали да бъде нанесен този удар върху интересите на вашия най-състоятелен клиент.

— Но, Ленди, ако подозренията на Роджърс са основателни, той навярно е търсил своята част от съкровището на Бернардито. Като е обсебил ограбените скъпоценности, моят уважаван клиент сам е навлякъл върху себе си риска да се срещне с други претенденти на това крадено богатство.

— Вашият Роджърс е просто един ловък бандит! Необходима му е била вашата помощ, за да намери начин да окраде сър Фредерик.

— Чуйте, Ленди, откога сте се превърнали в такъв горещ защитник на Райланд? С какво ви е омагьосал този човек? Що за мания е обхванала умовете на най-почтените граждани на Бълтън? Патерсън стана негов съдружник. Вие сте влезли с него, според думите ви, в сериозни делови отношения. Лейди Станфорд му повери всичките си свободни средства. „Монитор“ го превъзнася; говори се, че редакторът дори бил станал акционер на компанията. Бълтънският кмет прие от Райланд голяма сума за нуждите на града. Пристанищните и митническите власти му оказват широка подкрепа. Държавните контрольори на платовете някак твърде подозрително леко поставят пломбите по изделията на „Бълтънска манифактура“. Дори църквата… Слушахте ли какви похвали се отправиха по адрес на пожертвувателя на последната проповед в катедралата? И най-сетне стотици дребни притежатели на акции… Не, това дори не е мания, това е някаква демонична паяжина, дявол да го вземе! Но аз мога смело да твърдя, че деловите ми връзки с този клиент не са ми отнели независимостта. За мен е изгодно да водя делата на компанията, но мога всяка минута да ги прекратя, тъй както го желае моят син. Защо мълчите, Самюел?

— Уилям! Откровеност за откровеност! По-добре е за вас да узнаете истината, преди да последвате безпочвените съвети на вашия заслепен син… Много добре ви е известно, че главните средства на моята банка съставляват влоговете на Патерсън, на още няколко фабриканти, вашите собствени и най-сетне средствата на застрахователното дружество…

— Боже мой, защо е този предговор? Работите на банката познавам по-добре от своите! Не ме плашете, Ленди!

— Тогава слушайте, Уилям. По време на лятната борсова паника аз закупих за голяма сума обезценяващи се книжа и — се излъгах в сметките си… Дойдоха срочни платежи, нуждаех се от неотложен заем. Мятах се като в треска, защото при най-малък признак на безпокойство от страна на вложителите трябваше да обявя фалит. Аз старателно криех положението на работите дори от най-близките си приятели, но Макрайл знаеше за моята загуба, защото част от книжата купих чрез него. Той именно ме запозна с мистър Райланд и ние бързо намерихме с този джентълмен общ език. И ето в най-критичния за „Бълтън банк“ момент Райланд бегло провери моя баланс и пое голям риск, като ми даде срещу полица шестдесет хиляди фунта, наистина с голяма лихва.

— По-нататък, Ленди, по-нататък!

— Аз устоях на платежите и се съживих. Благодарение на тази подкрепа банката се стабилизира. Но, драги ми Уилям, тези шестдесет хиляди бяха… не в банкноти. Това бяха едри брилянти, които агентите на Райланд негласно продадоха в Холандия от мое име. Райланд ми предложи камъните и услугите на агентите, за да не се споменава неговото име при продажбата на камъните. Какво ми оставаше да правя? Можех ли тогава да се замислям за произхода на тези камъни? Пък и може ли да се смята за несъвместимо с джентълменската чест присвояването на средствата на един мъртъв пират?

Мистър Томпсън дишаше тежко.

— Коленете ми треперят — изстена той. — Самюел, вие не бива да ми се сърдите, но аз ще трябва да прехвърля влоговете си…

— Уви, това е невъзможно, Уилям. След като банката устоя, аз вложих, по настойчивия съвет на Патерсън, всички нови влогове в акции на „Северобританската компания“ и от тях очаквам бърз оборот. Свободни пари, с които да изплатя такъв голям влог като вашия, у мене няма. Сега съдбата — моята, и вашата — изцяло свързана с процъфтяването на компанията на Райланд.

— Боже, мой! Значи, всеки удар по репутацията на тази фирма или едно петно върху името на нейния собственик…

— … ще ни направи просяци, стари мой приятелю! Нашето благополучие е в чужди ръце, Уилям!

В дълбокото мълчание, което се възцари в кабинета, откъм потъмнелия ъгъл отново още по-отчетливо от преди зазвуча рязкото, сухо и като че ли насмешливо: цър, цър, цър!

Изведнъж сред тази тягостна тишина старият Франсис, който поправяше щората на прозореца, изплашено плесна с ръце и събори фарфоровата ваза.

— Мистър Уилям, погледнете през прозореца… На Съборна улица горят новите фабрики на мистър Райланд!

Двамата стари джентълмени се спуснаха към прозореца. Над градските покриви трептеше червен отблясък от пожар. Дори през двойните стъкла в кабинета проникваше далечният камбанен звън и на два пъти долетя нестройният пукот на пушечни залпове.

Надолу по Съборна улица, която започваше от Олдпорт скуеър и се губеше накрая в опушения лабиринт на бордеите в покрайнините, пристъпваше сива, мълчалива тълпа от мъже, жени и деца, облечени в работнически блузи и престилки. Мнозина бяха гологлави. Някои носеха, на раменете си лостове и чукове, тук-там над нечие рамо се поклащаше и цев на пушка. Отдалеч цялата процесия приличаше на погребална.

Почти една трета от тълпата бяха деца. С груби дървени обувки на краката си, те крачеха тежко, хванали за ръка по-възрастните си другари. Някои от тях, най-малките, по детска привичка все още се държаха за полите на жените, които пристъпваха, облечени в дрипи, с каменни сурови лица. Сбъдваше се предчувствието на бълтънския адвокат: морето от скръб и отчаяние се разля по градската улица и се блъскаше о каменните й брегове!

Над първата редица се люшкаше плакат, написан с черна боя върху бяло ленено платно: „ВЪН МАШИНИТЕ“

На гърдите на някои участници в процесията бяха закачени дъсчици с надписи: „Аз съм осакатен от машината“, „Машината работи, а аз гладувам“

Когато процесията измина две-три пресечки и вече беше към края на града, един висок човек с наметало, приличен на пуритански^[5] проповедник от кромуелско време, запя с груб глас песен, която бе подета от цялата тълпа. Мелодията звучеше като църковен хорал, еднообразно и тържествено.

Минувачите се спираха и изпращаха процесията ту със съчувствени, ту с изплашени погледи. В края на града демонстрантите все по-често бяха посрещани с приветствени възгласи от прозорците и от тротоарите.

Процесията се приближи до дългата масивна ограда, зад която се виждаха тухлените сгради на цеховете на „Бълтънска манифактура“ и на съседния въжарски завод. В дъното, по продължение на северната граница на целия промишлен район, течеше рекичка; незамръзналата й вода с маслени петна по повърхността чернееше между заснежените брегове. Два шлепа стояха на кея. На самия бряг се извисяваше сградата на бояджийницата. По-нагоре по течението един бент преграждаше реката. Водата недоволно шумеше в отводнителния ръкав, блъскайки позеленелите хлъзгави перки на големите дървени колела, закрепени между тухлените стени. Тези колела се въртяха със скърцане и движеха грамадните лостове на трансмисионните механизми и становете в работилниците и цеховете на „Бълтънска манифактура“… Впрочем по-голямата част от колелата сега бяха в покой. Водата едва ги поклащаше и с бълникане протичаше под перките…

Трансмисии, машини, станове… Лошо стана с тях за истинския трудов човек! Собственикът не иска да му плаща, щом тази работа се извършва от машината. При нея може да се постави седемгодишно момченце или момиченце и те отлично ще помагат на машината по шестнадесет часа в денонощието за един жалък фартинг и за десетина юмрука отгоре. Срамно е да се каже: господата в парламента разрешиха да се приемат във фабриките деца от петгодишна възраст… И всичко това направиха дяволските машини!

Тълпата глухо шумеше и приближаваше до главния вход. Тук, пред тази позната, омразна порта шествието спря. Широкият двор и цеховете на всички фабрики бяха като запустели. От небето падаха снежинки и постепенно превръщаха двора в равна целина, по която нямаше никакви стъпки. Портата беше затворена отвътре. В двора край нея се разхождаха дебелият констебъл и двамата му помощници.

Хората забарабаниха по чугунената порта. Констебълът излезе през вратичката на улицата и заговори на работниците. Вместо общоприетите думи за човешка реч той издаде няколко лаещи звука, които означаваха, че народът трябва да се разотиде по домовете си и че днес няма да ги пуснат във фабриката.

От фабричната канцелария забърза към портата едно дребно човече с перука със сплитка. В ръката си държеше лорнет и тетрадка с някакви списъци.

— Старшият надзирател на господаря — зашепнаха в тълпата, — на онзи, който иска да замени нашите ръце с железни машини!

С висок, тънък глас, сложил лорнета до очите си, надзирателят викна на събралите се:

— Какво е това сборище? Ако сте решили да работите, елате утре един по един. Вкупом няма да ви пусна. А сега бъдете благоразумни и си идете по домовете!

Внезапно пред портата израсна фигурата на човека, приличащ на кромуелски проповедник. Снежинките падаха по посивелите му разчорлени коси.

— Хора! — завика той пронизително. — Не слушайте този изверг! Вместо божи души той поставя в цеховете железни машини, тези рожби на сатаната. Те се хранят с човешка кръв. Техните жертви са неизброими. Подир машините се прокрадват гладът, сиромашията, осакатяването. Да разбием изделията на Велзевула! Напред, смелчаци, напред, братя, след мен!

Докато ораторът с жар говореше на тълпата, един възнисък, мургав мъж, придружаван от няколко ловки хлапета, бързо прескочи оградата и, изтласка надзирателя от портата. С един удар на лоста човекът отмести тежките запънки. Констебълът и помощниците му бяха повалени на земята от тълпата, нахлула през портата. Няколко писари и майстори изскочиха от канцеларията, за да се притекат на помощ на констебъла и старшия надзирател, но се спряха нерешително насред пътя. Надзирателят, загубил лорнета и тетрадката, благоразумно се скри зад техните гърбове и сега с викове ги подтикваше към настъпателни действия. Помощникът на констебъла се измъкна от тълпата, метна се на един кон и се понесе в галоп нагоре по Съборна.

Хората вече разбиваха вратите на цеховете. Звънтяха изпочупените стъкла, падаше мазилката, трещяха вратите. Дочуха се удари по метал и пукот на разкъсваните платна, още обтегнати по рамките на становете. Машини, сандъци, врати, дори пейки и столчета — всичко се разлетя под ударите на чуковете.

В това време мургавият човек, който беше отворил портата, ловко се изкачи на тавана на шаячния цех и навеждайки се над камара парцали, запали огън. Скоро от прозорците на тавана заизлизаха червени огнени езици и лютив черен дим.

В този миг чифт разпенени пръхтящи коне вкараха през портата лек жълт кабриолет. Без да дочака кочияша да стегне юздите и да спре колата, пътуващият в нея скочи на земята. Пред погледа му застанаха изплашените писари, притиснали се до стената на канцеларията, и обзетите от ярост жени и деца в двора.

— Норуард! Управителят! Смърт, смърт за него — уха се викове.

По управителя полетяха камъни.

Съобразявайки, че пред себе си има само тези слаби противници, Норуард се спусна с шпага сред тълпата и като нанасяше надясно и наляво свистящи удари по главите, се вмъкна през вратата в тухлената пристройка на предачния цех, откъдето долитаха трясъците на чупените машини. Тук сурови, мълчаливи мъже удряха с чукове по лостовете и мотовилките на предачните машини. Като ги видя, Норуард започна да отстъпва към вратата. Пред него израсна фигурата на дългокосия проповедник. Управителят извади пищова си… Работниците се изстъпиха напред, прикривайки своя водач. На един дюйм от главата на Норуард профуча брадва. Управителят пронизително запищя и на четири крака, с маймунска ловкост, изскочи от пристройката.

Намерил се отново на двора, той видя тълпата жени, които излизаха тичешком из шаячния цех, обхванат вече от пламъци. До него гореше въжарският завод. Трите конни впряга на пожарната команда се втурнаха през разтворените врати, като газеха и събаряха срещнатите, а зад оградата вече засвяткаха щиковете и мундирите на кралските драгуни. Войниците обкръжиха целия район и ловяха разбягалите се работници. Норуард ги обсипваше с псувни и проклятия.

В дъното на двора край бояджийницата една група от най-непримиримите разрушители още продължаваше да размахва чукове. Офицерът ги забеляза и изкомандува на стрелците си. Щракнаха ударниците. Изтрещя залп. Снегът почервеня от кръв. Жени нададоха отчаяни викове, някой изстена… Войниците пълнеха отново пушките си. Неколцина драгуни се спуснаха да преследват последната група работници; отбранявайки се с ловджийски пушки, те се отдръпваха към реката. Техният водач им показа с ръка шлепа при кея. Десет-дванадесет души се спуснаха натам и се хвърлиха от шлепа в ледената вода. След тях се раздаде втори пушечен залп, но бегълците бяха достигнали отвъдния бряг и се скриха в мрака на нощта.

На двора се валяха части от изпочупени машини, лостове, брадви, ловджийски пушки, шапки, късове от конопено платно, тлееща прежда. Високо стенеха ранените. Драгуните подкараха към портата начумерена тълпа арестувани — Според неумолимия кралски закон^[6] тези хора ги очакваше бесилка… Мургавият мъж, който бе успял да подпали няколко от постройките на „Бълтънска манифактура“, чу първия залп, когато седеше под покрива на бояджийския цех. Време беше и за него да помисли за спасение! Той бързо смъкна от себе си тлеещата куртка и престилката на занаятчия. Под тях се оказа празнична камизола, пристегната с колан със скъп испански кинжал и тежък пищов. Из пазвата си той извади кадифена баретка и прикри с нея своите къдрави коси, а на лявата си ръка надяна оловен бокс.

Констебълът вече се изкачваше на тавана, където занаятчията току-що бе завършил своето преобразяване в елегантен джентълмен. Тримата му помощници стояха долу под подвижната стълба.

Полицейският едва бе успял да се вмъкне приведен в тъмнината под покрива и преоблеченият мъж го удари с дръжката на пищова. Тялото на полицейския се просна неподвижно на пода на тавана. Човекът с камизолата се подаде през прозореца.

— Бързайте насам — никна той надолу, — тук се крие още някой!

Тримата полицаи забързаха нагоре по стълбата. Щом последният от тях се качи, човекът с камизолата скочи долу и след като отмахна стълбата, отиде право при Норуард.

— Сър — посочи той с пищова си към тавана, който беше напуснал, — изпратете насам войници. Там още се крият тези разбойници.

Докато Норуард се разпореждаше, непознатият спокойно излезе през портата, разбута властно веригата от войници и чак на улицата се обърна. Войниците обстрелваха залпово таванския прозорец…

Непознатият свърна в напречната улица и забеляза в двора на една къща няколко оседлани коня под охраната на един войник. Беглецът се приближи до стълба, за който бяха привързани конете, и рязко заповяда на войника да му доведе неговия кон.

— Вашия кон ли? Вие грешите, аз не ви познавам, ваша милост!

В следния миг войникът лежеше на земята, повален от удара на бокса. Непознатият си избра кон, пристегна отпуснатия колан и сложи юзда на коня. След като излезе на тъмната странична улица, той погна коня в галоп и препуска няколко мили до странноприемницата „Бялата мечка“. На двора непознатият предаде коня си като някакъв знатен пътешественик, но не влезе в странноприемницата, а продължи пътя си пеша и стигна до противоположния край на града. Той почука на прозореца на първия етаж на една голяма тухлена къща на Чарджънт стрийт.

— Вие ли сте, мистър Ханслоу? — запита женски глас. — О, с каква красива камизола сте днес!

— Кажете, мисис Бингъл, кога се връща от училище вашият Томас?

— Иде си в събота по пладне, а в понеделник сутринта пак отива в пансиона на мистър Чейзуик за цяла седмица. Утре е събота, ще си дойде. Защо ви е дотрябвал, сър?

— Искам да му възложа една поръчка. Моля ви да го пуснете утре с мене за цял ден. А ако утре заран дойде един старец, моля ви, разбудете ме!

4

Наемателят на мисис Бингъл не беше спал и три часа, когато посред нощ се почука на външната врата.

Мистър Ханслоу, изглежда, беше свикнал да спи леко като горски звяр, той веднага скочи от леглото и се облече в тъмнината с необикновена бързина. Само че вместо елегантната камизола облече износен, избелял и закърпен костюм на вехтошар и бързешком уви с парцал лявата си ръка.

— Събудете се, мистър Ханслоу! — извика хазайката му с не особено доволен тон. — Старецът, когото очаквахте, вече дойде… Сега е пет часът сутринта — добави укорно тя.

— Не, мен ти не си очаквал, Ханслоу! — произнесе вече в стаята на наемателя нечий пресипнал глас. Влезлият затвори вратата и тежко се отпусна на стола — ай светлина, мистър Ханслоу, пък донеси ми нещо да хапна и да се преоблека.

— Как, вие ли сте, Меджерсън? — чуди се домакинът. Той запали свещ и я постави на масата. — Бива си го видът ви! Как сте се промъкнали по улиците незабелязано? Не ви ли преследват?

— Да. Аз, разбира се, не би трябвало да идвам при тебе, Ханслоу, но измамих копоите; мисля, че нямам опашка подире си. Съмва се и не можех да остана по-дълго на улицата в това облекло. Освен това съм гладен и страшно премръзнах.

Домакинът постави пред госта чиния със студено овнешко и му наля от едно плоско шише чаша тоди^[7]. Тенджерата с гореща вода за това питие той измъкна от полузагасналата камина. Гостът лакомо започна да яде.

Пред хазаина на стаята седеше изнемощял, сух старец с дълги посивели коси, падащи на раменете. Хлътналите му бузи бяха покрити с дълбоки бръчки, две резки бразди се спущаха от носа към брадата. Очните кухини на Меджерсън бяха необикновено дълбоки й в суровия поглед, пламтящ изпод гъстите му надвиснали вежди, прозираше непреклонната решителност на борец.

— Къде се скрихте вчера, Меджерсън? Видях ви как преплавахте рекичката с момчетата.

— Благодарение на бога с едното дело свършихме! Ти, Ханслоу, добре ни помогна вчера да се разправим с извергите: проклетите машини са предадени на огъня и сега на честните труженици ще стане по-леко. Хората спокойно ще се трудят в лоното на семейството си или в общи цехове; своите изделия, плодове на сръчен занаят, те ще могат да продават по предишните цени; малките деца на тружениците отново ще се отдадат на детски забави и игри, защото бащите и майките ще могат сами да хранят децата, а не да ги продават на безбожните фабриканти… В Бълтън замлъкна шумът на машините, значи, в Бълтън ще пресъхнат детските сълзи! Вчера ти извърши едно добро дело, приятелю Ханслоу. Бог ще те възнагради за помощта на бедняците. Кажи, искаш ли да ни помагаш и занапред?

— Как, нима вие, Меджерсън, имате намерение да останете тук, в Бълтън? Това е твърде опасно. Ако ви хванат…

— … още веднъж ще ме осъдят на смърт, това ли искаш да кажеш? Моята съдба е да се боря със злото и да защищавам онеправданите. В името на това добро дело аз ще приема друг облик, какъвто ми подскаже разумът, и отново ще запаша меча господен, ще се сражавам с мъчителите народни. Амин!

Суровият фанатизъм на Меджерсън, непреклонната му воля и страстната ненавист, които прозвучаха в думите му, поразиха мистър Ханслоу. Той гледаше събеседника си с уважение.

— Откъде сте родом, Меджерсън, и отдавна ли водите тази ваша… война срещу злото? — тихо запита той.

Меджерсън втренчено погледна домакина в очите:

— За това не бива да питаш. Ханслоу, но… ти си честен с нас, знам… Роден съм в Ланкашир. На петдесет години съм и двадесет от тях отдадох на борбата за правда. Още ме помнят в Ланкашир. Там бедняците ми оказаха чест: бях избран в първия стачен комитет още преди четиринадесет години. Заради това ме осъдиха на смърт, но работниците нападнаха полицейския конвой и ни изтръгнаха, нас, петимата осъдени, от ръцете на палачите. После се прехвърлих в Спитфилд, близо до Лондон. Почти десет години там се борихме за нашите права, за свободата на децата, продадени във фабрично робство, за унищожаване на главното зло — машините. По нас стреляха войниците — ние не се предавахме. Мнозина заловиха и обесиха — ние продължавахме да се съпротивляваме и да унищожаваме машините. Накрая бяхме победени, но аз пак се спасих от неминуемата примка и дойдох тук, в Бълтън, за да продължа да се боря. Моята ненавист към палачите, към нечестивите богаташи е свещена и неизтощима. Аз те питам: искаш ли и занапред да помагаш на нашето право дело?

— Какво още възнамерявате да предприемете тук, мистър Меджерсън?

— Докато в Северното графство не изгори и последното фабрично вретено, аз няма да напусна моите братя в тази свещена борба.

— Хм! Право да си кажа, вретената твърде не ме интересуват, нека да си се въртят! Аз трябва да направя някои хора по-сговорчиви. Ние, сиреч, аз и вашето братство, имаме един общ враг, мистър Меджерсън. Наричат го, както се досещате…

— … Фредрик Джонатан Райланд, виконт Ченсфилд, син на Велзевула! Самото му име е проклето: той иска с машини да замени всички хора в своите гнусни фабрики. Райланд е търговец на човешко месо. Ала неговите машини вчера загинаха в огнената геена…

— Можете да не се съмнявате, мистър Меджерсън, че той ще построи нови, и то много бързо. Не, трябва да му се нанесе още един удар, но такъв, от който нито той, нито неговите приятели да не могат вече да се оправят. Бълтънската корабостроителница му строи кораби. Ето, нея именно трябва да унищожим. Това ще удари смъртно цялата компания на Райланд и… ще го накара да върне онова, което принадлежи по право на други.

В очите на Меджерсън, скрити под надвисналите вежди, загоряха пламъци. Погледът му заприлича на тлеещ огън в дълбока пещера, прозиращ нощем през шубраците.

— Райланд и Патерсън — двамата са заслужили омразата и проклятието на работния народ — рече той тържествено. — Тъй да бъде: братството на лудитите те благославя в тази стъпка и то ще ти помогне така, както ти вчера помогна на братството, сеньор Фернандо Диас!

Лицето на мнимия мистър Ханслоу се измени и той закри бързо устата на своя гост:

— По-тихо, сакраменто! Откъде вие, сеньор, знаете моето истинско име?

— То отдавна е известно на братството и затова аз още при предишното ти идване неслучайно се оказах с теб в една стая в странноприемницата… Ние имаме невидими съюзници и тайни уши… Известна ни е и целта на твоята борба с този Райланд: ти търсиш скъпоценностите на пиратския главатар… Тази цел е чужда на нашето братство, но ти си млад, смел и честен и ние сме готови да виждаме в теб съюзник. Помни едно: към предателите ние сме безпощадни…

— Е, щом е така, да си ударим ръцете, сеньор Меджерсън! Сега вие трябва да си смените облеклото. За всеки случай аз взех това-онова от гардероба на покойния мистър Джон Бингъл. Облечете този тъмен фрак; навярно покойният съпруг на нашата хазайка го е обличал на големи празници, когато е отивал на църква… Сега ще се заема с вашата прическа. Ненапразно две години съм бил странствуващ актьор. Ще ви подстрижем косите… Ето така! Сега вие сте почтен клерк от някоя шотландска фирма. Погледнете се в огледалото. Нека сега някой познае във вашето лице Елиът Меджерсън, дявол да го вземе!

— Ти наистина ме превърна в клерк, Фернандо Диас. Вижда се, това е пръст божи! За известно време аз ще запазя външността на клерк и още днес ще „пристигна“ с дилижанса от Единбург в странноприемницата „Бялата мечка“. Там ще наема стая, докато не си намеря по-удобно убежище.

— А как ще поддържаме тайна връзка, мистър Меджерсън?

— Вече не Меджерсън, Фернандо! Ти превърна Меджерсън в клерка Арчибалд Стейбълд. Запомни: Арчибалд Стейбълд, странноприемница „Бялата мечка“. А връзка ще поддържаме както преди. Нали не си забравил стълба за афиши на Гарденрод? Преглеждай, както и преди, обявленията на цирка… Съобщавай плановете си. В краен случай, ако ти се наложи да се спасяваш с бягство, ще намериш подслон и помощ у „ирландските братя“. Ти знаеш къде да ги търсиш в Бълтън. А сега сбогом, брат Фернандо!

5

Мисис Бингъл, която беше пуснала в своето жилище Елиът Меджерсън и бе извела шотландския клерк Арчибалд Стейбълд, се учуди много на поразителната разлика във външността и облеклото на тези двама джентълмени. Под коженото наметало на клерка Стейбълд, което до вчера служеше на нейния наемател, тя веднага позна фрака и панталоните на покойния си съпруг. Добрата жена вече се готвеше да отиде при съседката си леля Поли, за да обсъди с необходимата сериозност това удивително преобразяване на твърде съмнителния дрипльо в един почтен господин, когато на входната врата наново се почука, но този път слабо и нерешително.

Пред изумената мисис Бингъл пак се появи фигурата на старик, но прегърбен, хилав и по нищо неприличащ на предишния посетител.

— Мога ли да видя мистър Ханслоу? — запита гостът със слаб, старчески глас.

Мисис Бингъл видя как старецът влезе в стаята на нейния наемател, като влачеше с мъка след себе си два малки сандъка и една клетка, покрита с шарена кърпа. След няколко минути наемателят на мисис Бингъл отпрати втория си гост. На излизане гостът се спря на вратата и каза от прага:

— Микси обича орехи и плодове, но яде също така мляко и бял хляб. Когато е студено, обличайте я с вълнената куртка, тя е свикнала на тукашната зима. А за моето наметало и за шапката изпратете момчето, аз живея наблизо. Но това са съвсем стари, износени вещи, мистър Ханслоу!

Разяждана от любопитство, мисис Бингъл погледна през ключалката, на вратата на наемателя си. Онова, което видя, окончателно я порази.

Вместо солидния мистър Ханслоу, който винаги носеше перука със сплитка, висока шапка и две топли жилетки, на стола пред огледалото седеше красив млад мъж, черновежд, с полегати бакенбарди и къдрави, късо подстригани коси. Разтворената яка на ризата откриваше силна, загоряла шия. На масата пред него бяха поставени две панички с някакви течности и цяла кутия с мазила, бои, коси и бради. В ръката си държеше тънка пръчица и застанал като художник пред статива си, той се оглеждаше в огледалото и едва докосваше с пръчицата лицето си. При тези манипулации мисис Бингъл за първи път забеляза, че на лявата ръка на нейния квартирант липсва четвъртият пръст.

Ново почукване на вратата накара мисис Бингъл да напусне наблюдателния си пост. Ако не беше направила това, щеше да преживее много силна уплаха, защото мистър Ханслоу незабавно се спусна към прозореца, провери дали се отваря, мушна в пояса си нож, грабна под мишница плаща и застана до перваза, като държеше във всяка ръка по един пищов.

Но тези приготовления мисис Бингъл не видя, а наемателят, като чу в стаята на хазайката си веселия глас на по-малкия Бингъл, остави бойните доспехи, седна пак пред огледалото и възобнови заниманията си с четчицата.

— Томас — извика той на момчето и му пъхна през цепнатината на вратата една бележка, — тичай на този адрес и ми донеси едно наметало и шапка.

Не мина половин час и момчето се върна с вързоп в ръка. Ханслоу все още седеше пред огледалото. Главата и лицето си беше прикрил с кърпа, така че момчето видя само очите на наемателя.

— Слушай, Томас — заговори Ханслоу, — би ли искал една седмица да си починеш от своите училищни занятия, ако разрешат мама и мистър Чейзуик?

— Да, мистър Ханслоу, много бих искал.

— Тогава виж какво: искам да ти предложа лесна и интересна работа за една или две седмици.

— А, работа… Такава ли пак, като на корабостроителницата на Патерсън, или по-лека?

— Какво? Ти знаеш какви работи стават в корабостроителницата? Мигар си бил там?

— Разбира се, знам. В тази корабостроителница аз работих цял месец, а сега брат ми Джордж се учи и работи там в канцеларията.

— Ами че ти си просто находка за мен, Томас! Не, работата ти сигурно съвсем няма да прилича на всичко онова, което си правил в живота си. Кажи ми, виждал ли си някога латерна?

— Е, разбира се, виждал съм. Дядо Потър, същият този старец, от когото сега ви донесох нещата, по-рано ходеше с латерна по дворовете, а ние тичахме след него. Каква умна маймунка имаше той! Наричаха я Микси… Преди с него ходеше едно момченце, Томи Ууд, но то постъпи като юнга на един кораб и оттогава дядо Потър си седи в къщи. Той няма сили да влачи сам латерната по дворовете.

— Тогава ето що: една или две седмици ти ще вършиш онова, което някога е вършил Томи Ууд. Ако остана доволен от теб, ще ти дам двадесет шилинга, едно голямо джобно ножче и най-важното, ще получиш от мен музикалния сандък на стария Потър и маймунката Микси. Защо мълчиш? Не вярваш ли? Тогава гледай тука! — Фернандо свали от клетката шарената кърпа, която я покриваше.

Очите на Том станаха кръгли като копчетата на куртката му. От безкрайно учудване той забрави дори да се зарадва. След това падна на колене пред клетката и се опита през пръчките да помилва малката маймунка, облечена в зелена дреха, която се беше свила печално в дъното на клетката.

— Дай й едно бонбонче — каза Фернандо, измъквайки от джоба си лакомството.

Маймунката протегна към момчето малката си кафява ръчичка, която толкова приличаше на човешка ръка, че Фернандо изпита някакво стеснение пред това разумно същество, поставено в клетка. Ала зверчето посегна към Томас не за бонбончето: зарадваното, развълнувано момченце, види се, събуди у маймунката също някакви силни чувства. Тя се замята из клетката и закрещя. Томас отвори вратичката. Зверчето веднага скочи на рамото на момчето и с човешка нежност прегърна своя освободител за врата. Том не издържа, обгърна маймунката с две ръце и като притисна лицето си до нея, се засмя и заплака от сладка радост, жалост и вълнение.

— Виждам, че си доволен, Том. И аз се радвам, че мога да ти доставя удоволствие — отново заговори Фернандо и гласът му леко потрепера. — После ще ти обясня всичко: как да се държиш, за какво да разговаряш с хората и какво не трябва да им казваш. Ако те питат отдавна ли ме познаваш, ще кажеш, че много отдавна. Кажи ми, как наричахте дядо Потър?

— Томи Ууд и всички деца му казваха „дядо Матю“.

— Дядо Матю! Много добре. Аз, виждаш ли, също се казвам Матю, затова на улицата и мен ще наричаш Дядо Матю. Я ме погледни сега!

Пред момчето като жив стоеше старият дядо Потър със свъсени вежди, сиви бакенбарди и прегърбена фигура със зелено избеляло наметало и черна шапка.

От учудване Томас отвори уста. Маймунката скочи на пода и се метна на кревата. Момчето се спусна да лови зверчето и ловко му надяна нашийника и куртката. Привлечена от шума, в стаята влезе мисис Бингъл.

— Довиждане, мамо — никна Томас. — Сега ние с дядо Матю излизаме на бълтънското шосе!

Мисис Бингъл, онемяла от изумление, гледаше как старецът натовари латерната на гърба си; момчето взе под мишница клетката, завита с кърпата, и „кутията с късметчета“. На излизане мистър Ханслоу, превърнат в стария Матю Потър, каза на хазайката си:

— Мисис Бингъл, може би малко ви учудва всичко, което видяхте днес, но много ще ви моля да не придавате никакво значение на това и никому да не разказвате.

Когато наемателят и неговият помощник се отдалечиха, мисис Бингъл остана със скръстени на корема ръце пред хлопналата се врата; честната жена се разкъсваше от жестока борба между мъчителното обещание да мълчи и страстното желание да сподели със съседките си своите чудни открития.

6

Рано сутринта на първи февруари по бълтънското шосе крачеше стар латернаджия, придружаван от момче с маймунка. Те не се отбиха нито в един двор и вървяха отстрани на пощенския път.

Чак към обяд немощното февруарско слънце започна малко да затопля земята. Снегът по пътя почерня, в коловозите, оставени от дилижансите, имаше вода.

— Том, всичко, което сега ти разказах за пирата Бернардито Луис, не го казвай никому — рече латернаджията на младия си спътник.

— Какво говорите, дядо Матю, никой няма да чуе от мене нито думица! Ами на колко години е сега синът на Бернардито?

— Той е на пет години. Съвсем неотдавна го видях.

— Е, и? Как изглежда той?

— Обикновено момченце… Ти можеш ли да пишеш?

— Разбира се, че мога. И да смятам, и да решавам задачи за търговци и за пътуващи дилижанси.

— Браво! Ами какво прави в корабостроителницата твоят брат Джордж?

— Той работи като рисувач и чертожник. Само че знаеш ли какво, дядо Матю? Джордж е много умен, той чете забранени книги и иска да стане „син на свободата“.

— Виж ти! Когато бях на неговите години, аз мислех за друго… Тогава слушай, Том, ще ти кажа адреса на сина и на майката на капитан Бернардито. Но ако се изтървеш пред някого, през нощта сам Бернардито ще дойде при теб и ще ти зашие устата, чуваш ли?

— Чувам — отговори момчето с отпаднал глас.

— Ако ние с теб се разделим и ти чуеш, че съм загинал, напиши на сеньора Естрела и на малкия Диего писмо. Запомни адреса: Гърция, пристанище Пирея, предградието, дома на търговеца Георги Каридас. Пиши им, че техният приятел от Толедо е умрял. А сега кажи ми, какви имения има по този път?

— Ето онази красива вила е чифликът на лейди Станфорд. Нейна е и къщата, в която живеем ние. По-нататък е Ченсфилд, след това имението Уолвсууд, а по-нататък не знам.

— Тогава, който и да те запита накъде отиваш, ще казваш — Уолвсууд, разбра ли?

— Разбрах. Но добре ще бъде по пътя да надзърнем в Ченсфилд! Ето там, отвъд парка, вече се виждат двете кулички на голямата къща. Там живее една много красива и добра лейди. Дядо Матю, да й покажем нашата Микси!

— Я виж, значи, ти, Том, познаваш и тази лейди? — възкликна латернаджията. — Брей, какъв си всезнайко! При нея тъкмо отиваме ние, защото трябва да й предадем един мъничък пакет. Ти можеш да й изсвириш дори и четирите песнички, които свири нашата латерна… Ала там, в Ченсфилд, тази прекрасна лейди не живее сама! Там, в същата онази стара къща, живее в една тъмна пролука кръвожаден паяк, чиято лукава паяжина трябва да разкъсам… ако сам не се заплета в нея — добави той полугласно.

Умореното момче замълча, недоверчиво и изплашено поглеждайки изкосо близкия парк и къщата, където в някаква затънтена пролука се криел от слънцето и плетял своята мрежа незнаен и страшен като в приказките паяк…

Денят вече преваляше, когато двамата пътници, без да си отдъхнат в Ченсфилд, се затътриха назад.

— Дяволски не ни потръгна, моето момче — мърмореше латернаджията. — Паякът е замъкнал нашата прекрасна лейди в индийските води на своя проклет кораб. Страхувам се, че тя може и да не се върне от това плаване… Няма що, ще трябва още днес да се доберем до кантората на стария мистър Томпсън и да му оставим пакетчето, адресирано за лейди Райланд. За нас с тебе, Том, е твърде опасно да държим това пакетче у себе си, защото то струва по-скъпо, отколкото която и да е къща по това печално шосе…

По пътя за Бълтън пътуваше един добродушен фермер. Отначало той изпръска нашите пътници с кал от колелата на своята лека каручка, а после се съжали над тях, печално крачещи, мокри от дъжда. Привечер каруцарят стовари гладните и полуизмръзнали скитници пред високата врата на къщата, където се намираше юридическата кантора „Томпсън и син“.