Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (13)

2

Доктор Грейсуел сменяше превръзките на ранения. Грели мълчаливо търпеше, стиснал зъби.

Тръпки разтърсваха тялото на болния; видения и действителност се смесваха в разгорещения му от треската мозък. Раните бяха сериозни. Когато се съмна, лекарят вече при дневна светлина извади двата куршума от тялото на Грели.

Развихрилата се през нощта буря към обяд стигна силата на ураган. Скрит в надеждния залив, „Орион“ все пак се клатушкаше така, че една от котвените вериги се скъса. На човек се струваше, че в плющящия пороен дъжд няма отделни струи; сякаш върху острова се изливаше огромен водопад. Обзети от страх, пасажерите на кораба от вечерта не бяха напускали каютите си. Шепнешком се предаваха подробности по тайното нападение на пиратите, раняването на сър Фредрик и неуспешното преследване на похитителите. Корабовладелецът сам напътствуваше от борда групата моряци, изпратени да гонят пиратската лодка още щом замлъкнаха залповете по нея. Ранен, с безсилно увиснала ръка и сгърчено от болка и злоба лице, господарят на острова настояваше да му донесат отрязаните глави на пиратите. Но едва лодката с моряците се откъсна от стълбата, и той започна да губи сили. Не можеше да стои на краката си и заповяда да го отнесат в каютата на Доротея.

Той завари „кърмачката“ в ръцете на Карачиола; тя се блъскаше и викаше, като се мъчеше да се откъсне и да се хвърли в морето. С разпилени коси, в бяла нощница, тя буйствуваше.

Като видя Грели, жената се изтръгна от ръцете на Карачиола:

— Къде е детето? Къде е Чарли? Отнеха ми го! Върни ми сина, Джакомо… Върни ми го или ще прокълна деня, когато не ми стигна смелост да напусна твоя кораб!… Казваха ми: бягай оттука, спасявай се от забравилия бога Джакомо!… Защо не го сторих, защо навреме не избягах от тебе с моето детенце!

— А ти, изменнице, едва сега се сети да ми кажеш, че са те учили да бягаш от кораба? Ще те обеся на една рея с пиратите, щом ги заловя! Почакайте, Великане и Акуло, вашите майки ще съжаляват, че са ви родили на този свят! А с оная твар, която те подучваше да бягаш, и с нейното приятелче аз ще се разправя сега така, че…

Изведнъж погледът му падна върху плика, оставен от похитителите в празната люлка. Той го разкъса, прочете краткото писмо на пиратите и веднага омекна и стихна. Като видя лицето на корабовладелеца, Карачиола се отдръпна. То се беше изкривило, сгърчено от страх, и беше станало восъчно.

— Стой, Карачиола! Да вървят по дяволите ония двамата, остави ги. Отнесете ме в каютата на капитана, не в моята, чувате ли? Ти и Оге през цялото време ще бъдете край мен. Върви за Оге… Не, чакай! Погледни дали там няма още не що.

След като се убеди, че освен писмото пиратите не са оставили нищо друго в разхвърляната люлка. Грели заповяда да приближат свещта и още веднъж прочете редовете, написани на испански с молив:

„Джакомо Грели!

Ти не си вече Леопард. С вероломството си заслужи смърт. Ако намислиш да причиниш зло на Райланд и Емили, ще ти изпратя главата на твоя син, жив опечен. Върни на тези хора онова, което си им отнел, а за моите камъни ще дойда сам и ще те намеря дори на дъното на преизподнята.

БЕРНАРДИТО“

Грели поднесе бележката към пламъка на свещта и със суеверен страх стъпка на пода сивите изпепелени листчета.

По същото време, когато Оге Йензен и Карачиола пренесоха Грели в каютата, от брега се върнаха и моряците. Те пристигнаха на брига с празни ръце, като водеха на буксир само празната лодка, изоставена от пиратите върху пясъчния нос. Брентли очакваше, че неуспехът на десанта ще предизвика отново гнева на господаря, но когато влезе заедно с Уент в каютата си, където лекарят преглеждаше ранения, капитанът го завари вече в безсъзнание.

За повтаряне на десанта не можеше и да се мисли поради налетялата буря. Цяла нощ болният бълнува и се мята. Привечер му стана още по-зле.

Така измина първото денонощие след раняването на Леопарда.

В морето бушуваха смерчове и вихрушки. До вратата на капитанската каюта, където лежеше раненият, неотстъпно стърчеше Карачиола. Гигантът Оге седеше неподвижно в един тъмен ъгъл на каютата; той гледаше съсредоточено и тъпо в ръцете на лекаря, който слагаше на болния компреси и сменяше превръзките.

3

Каютата, която по-рано заемаха Джоузеф Лорн и Джефри Макрайл, Брентли предостави на мистър Алфред Мърей.

Вечерта на 1 януари Ричард Томпсън отново отиде да навести новия пасажер и го завари потънал в дълбок сън. Адвокатът тихичко седна в плетеното кресло и заразглежда лицето на спящия…

Още в полунощ, щом научи за открадването на детето, бълтънският юрист разбра, че островитяните са започнали военни действия против Грели по един отчаяно смел план. Сега адвокатът не се съмняваше, че Мърей е бил един от изпълнителите на този план и е трябвало да приспи бдителността на Грели с мнимата си капитулация.

 

 

… Спящият не помръдваше. Широката му гръд се издигаше спокойно и равномерно. Лицето, осветено от висящата лампа, беше мъжествено, но изразяваше крайна умора. Тя беше застинала в чертите около болезнено свитата уста, в сенките и бръчките около очите. Това не беше отпадналост вследствие физически несгоди и труд, това беше дълбока умора на душата, страдаща под непосилното бреме на ненавист, на тежки задължения, на мъчителни размисли и неразрешими противоречия. Копнеж по душевен покой — то какво бе изписано върху лицето на спящия.

Вратата скръцна. Емили тихо прекрачи прага. Ураганът и поройният дъжд вече отслабваха, но морето още се вълнуваше, корабът потрепваше и се люлееше. Пристъпвайки предпазливо по тясното килимче, Емили при едно наклоняване на кораба се олюля и се хвана за ръката на Ричард. Косите на девойката досегнаха лицето на адвоката и той видя сребристата къдрица над слепоочието, която го порази повече, отколкото Патерсън.

— Боже мой, какво са направили с вас! Да бъде проклет този злодей! Но сега, мис Емили, когато намерихте любимия си човек, ви очаква мирно щастие. Грели обещава да ви даде развод. Щом вашият приятел възстанови правата си, вие…

Девойката се усмихна тъжно. Тя предпазливо закри с ръка очите на спящия от светлината и заговори тихо, за да не го разбуди:

— Мирно щастие, казвате вие, мистър Томпсън! Напразно ме успокоявате. Аз много добре разбирам, че това е невъзможно. Грели е прав: английското общество никога няма да ми прости мнимия брак. Дори Фред да излезе победител в борбата си с Грели, моята и неговата съдба ще си останат много печални. Обществото ще се отвърне от човека, който се осмели да нарече своя жена съучастницата на разобличения бандит. Защото хората не знаят… Аз се уморих през всички те тези години. Разбира се, желая поне мъничко обикновено щастие, но Фред никога не ще се види принуден да ме упрек не, че се е отказал от родината си заради моето щастие. Не, аз ще трябва да изоставя мисълта за брак с Фред — завърши тя шепнешком и изтри една сълзица.

Спящият, както и по-преди, не мърдаше.

— Сър Фредрик Райланд! — каза адвокатът по-високо, като се обръщаше към лежащия.

Емили потрепера и рязко се обърна към вратата.

— Господи, помислих, че е влязъл онзи! О, Фред — произнесе тя, обляна в сълзи, — страшен ми е дори звукът на твоето истинско име, както ми са страшни и омразни стените на твоя фамилен дом!

Тя глухо зарида, падна на колене пред леглото на спящия и притисна глава на гърдите му.

Без да изменя положението си и да отваря очи, като слепец, сър Фредрик притисна главата на девойката към своите устни и нежно целуна бялата къдрица над слепите й очи. Беше чул целия разговор на годеницата си с Ричард, но слушайки, продължаваше да лежи със затворени очи, за да не наруши състоянието си на дълбока вътрешна съсредоточеност. В тези минути той обмисляше ново важно решение за съдбата си. Това решение не беше леко, но се диктуваше от целия му жизнен опит, от нравствените убеждения и собствената му съвест.

На вратата се почука. И тримата трепнаха. Ричард скочи от мястото си. Развълнуван, Патерсън открехна вратата на каютата:

— Лейди Емили, пасторът моли мистър… Мърей и вас, Ричард, незабавно да се качите в капитанската каюта. Той се готви да причести ранения. Болният е много зле. Има инфекция на кръвта…

В капитанската каюта, където лежеше болният, пламъкът на няколкото свещи осветяваше морските карти, барометрите, часовника и оръжието по стените. Китаецът готвач на Брентли тъпчеше с парчета лед една брезентова торбичка, свалена от главата на болния. Лейди Станфорд, небрежно облечена и невчесана, милваше мокрите коси на Грели. Лицето й изразяваше уплаха и мъка.

Единият ръкав на батистената долна риза на болния беше отрязан; разголената лява ръка с великолепна мускулатура, стегната в превръзка, зачервена, висеше като отсечен клон. Отокът беше стигнал вече до дланта. Край кревата се виждаше тас, наполовина пълен с кръвта, която доктор Грейсуел току-що бе пуснал от вените на болната ръка.

В помещението още миришеше на горено месо и на въглищен дим. През деня Грели сам настоя лекарят да изгори раната му с нажежено желязо. Тази операция болният понесе мълчаливо, но след обгарянето отмаля. Пулсът стана неравен, по тялото му изби пот.

До главата на болния се бе изправил свещеникът с молитвеник в ръце. Притихнал и сякаш смазан, Мортън се бе свил в един ъгъл. Нито Йензен, нито Карачиола вече бяха край ранения. Той ги отпрати, след като чу лекарската присъда.

Влезлите мълчаливо се струпаха край вратата. Болният обърна към тях отслабналото си лице с хлътнали очи и изострен гърбав нос. Патерсън въпросително погледна лекаря. Той недоверчиво поклати глава.

— Не се споглеждайте с доктора, Патерсън — заговори раненият. — Аз зная, че вероятността е малка. Моята смърт развързва целия възел. Вие, Ричард, заедно с Мортън ще трябва да удостоверите моето завещание, аз вече го подписах. Изкопайте ми гроб горе на Скалистия връх. Съдбата иска да си разменим местата с вашия бъдещ мъж, Емили. Сега, пастор Редлинг, изповядайте ме. Присъствието на тези хора не ще ви попречи, а на мен то не ще позволи да излъжа в последния си час. Помнете, господа, тайната на изповедта е свещена! Не безпокойте след смъртта ми онези хора, които ще ми се наложи да назова. Закълнете се в това разпятие, че ще погребете в собствените си сърца всичко, което чуете сега!

Присъствуващите изпълниха искането на умиращия. След това Мортън загаси ярките свещи. Пламъчето на кандилото затрепка пред черния кръст с белеещото на него костено тяло на разпнатия. Няколко минути болният мълча, събираше сили. След това в полумрака зазвуча неговият глух, равен глас… Пред безмълвните слушатели като че се разтвориха тесните стени на каютата. Картината на един удивителен живот се разгърна пред тях като на сцената на шекспировски театър.

4

… Слънцето напича белите стени. В страничната пристройка на францисканския^[1] приют, където няколко кестена хвърлят сянка върху тесните, замрежени с решетки прозорчета, дрезгаво звънти камбана.

Под стълбата, която води за втория етаж, се намира полутъмната килийка на вратаря. С отпуснато лице, прилично на суров, спаружен картоф, той лежи в леглото си сред парцали и вехтории. Челюстта му е овързана с вълнен парцал: зъбите го болят и той по цели дни не става от леглото. Единственото му задължение е да вдигне със звъна на камбаната момчетата от приюта „Санта Магдалена“, а вечер да им възвести времето за лягане. Всички останали работи извършват вместо него много добре децата от приюта.

Ревматичните крака на служителя са обути в огромни топли, плъстени пантофи и са омотани до самите бедра с поръбени ленти от одеяла. Тези крака приличат на улични стълбове.

Нащърбената камбана виси над стълбата. От камбаната до килията на вратаря, покрай стената, е опънато дълго въже. В примката на края на въжето е вмъкнат стълбоподобният крак на служителя. Когато слънчевият лъч допълзи по стената наравно с лицето на вратаря, време е, значи, да даде сигнал. Кракът лениво се издига и опъва въжето. Неравномерно разклащаният меден език привежда в движение камбаната. Люлее се кракът стълб — люлее се и звъни камбаната. Звънът продължава пет минути, десет минути… Накрай на горния етаж се тръшва врата и камбаната млъква. В спалнята, където на сламените дюшеци спят малките сирачета, влиза сънлив монах, препасан с връв…

 

 

… Падре, каноникът^[2] в капелата хвърля неодобрителен поглед към дългото мършаво момче, остригано след неотдавна прекараната едра шарка. Това издръжливо момче престоя един месец в заразното отделение на болницата „Свети Франциск“, откъдето хората рядко се завръщат на тоя свят! Въпреки болничното лечение той оживя и дори лицето му си остана чисто.

Мръсното расо е късо за хлапака, едва му стига до коленете. Въпреки че е само на тринадесет години, той е по-висок и по-силен от по-възрастните възпитаници, но изглежда най-леден и изтощен измежду приютските деца, превили колене за молитва.

Остриганото момче се наведе, за да подпъхне под острите си колене окъсаните поли на дрехата. Но напразни са опитите му, а коленете болят от пронизващия студ на влажните каменни плочи. Каноникът се чумери.

— Джакомо! — раздава се гласът на Падре — дете, ти пак се отвличаш от молитвата! Вчера ловеше мухи, днес се занимаваш с коленете си. А ти трябва да благодариш на господа за спасението си и да се молиш да даде мир на грешната душа на твоята майка!

Връстниците хвърлят на Джакомо коси погледи. Той е горделивец и не търси приятели. Днеска те всички заедно ще го набият, задето вчера здравата беше натупал един по един трима от възпитаниците. Те знаят, че майката на Джакомо е лоша жена. Тя е в затвора. Никой никога няма да се застъпи за Джакомо, възрастните не го обичат, децата се боят от него. През трите години, прекарани в приюта, много пъти го бяха жестоко наказвали.

Изгледът му е зъл и измъчен. Рядко се усмихва, а да се смее, го бяха видели само веднъж, когато каноникът през есента се подхлъзна на мокрия насип и падна в ямата с вода, откъдето зидарите вадеха глина. Каноникът запомни този смях.

Оттогава той не пропуща случая да накаже и убоде вълчето. Децата слушат как монахът, извърнал лицето си, мърмори:

— Бурен! Изчадие на уличница, прости ме, господи!…

 

 

… Последния път момчето видя майка си през прозореца на един хотел в Ливорно. То седеше на перваза и гледаше към улицата, където пред вратата на заведението на собственика на ресторанта — французин, непрекъснато спираха каляски или носилки: богаташите и благородниците от Ливорно чествуваха нея вечер модната тосканска певица Франческа Мола, майка на Джакомо.

От ранно детство момчето привикна към безредния разкош на скъпите странноприемници, към възглавниците на наемните карети, към куфарите и картонените кутии, копринените дрехи и фалшивите скъпоценности, разпилени по килимите на временните му жилища. Като насън му се мяркаха градове с готически катедрали и тесни улички. Италия! Страна на планински пинии, маслинови дървета и свещени руини! Но майката на детето малко се интересуваше от славните развалини. Поклоните на раболепните слуги — грубоватите, нахалните на импресариото; блясъкът на паркета — мръсното бельо, натъпкано зад огледалото; бисерните украшения по шията на майка му — виненият дъх от устата й, когато нощем, впрочем много рядко, се навеждаше над него, шумоляща с броката и коприните…

Момчето се роди във Венеция и най-ранните му спомени са свързани с този град на дожите, кондотиерите^[3], търговците и просяците. Като дете той хранеше заедно с майка си доверчивите гълъби по площада Сан Марко и се изкачваше по каменните стъпала на Моста на въздишките.

Той запази в паметта си дома с гравирани кулички, приличен на дворец, и отекващите стъпки под арката на портата, където се плискаше водата на канала. Там минаваха черни гондоли с високи носове и бъбриви гондолиери, които, застанали на кърмата, ловко гребяха с едно весло. Джакомо помнеше в този дом мраморните статуи по ъглите, блюдата с гербове, изобразяващи лъвове; помнеше и здрача на залите с дългите, достигащи до тавана огледала по стените между прозорците, закрити със златистите вълни на копринените завеси.

И съвсем смътно си припомняше надменното лице на висок мъж, пръстените, бляскащи на ръката му, и тъмносиньото кадифе на високата му яка. Слугите го наричаха „ечеленца“, а майка му — просто „Мой Паоло“. Момчето учеха да му казва „ваша светлост“ и да целува ръката с пръстени.

Джакомо едва беше навършил пет години, когато всичко това внезапно свърши. Една гондола свали под арката беловлас старец, облечен в черно. Той имаше сухи, костеливи пръсти, пръстен със същия като на Паоло герб и приличаше на Паоло, но лицето му беше сбръчкано и още по-властно.

Влизайки в залата, където бяха оставени цели кошници с цветя, които слугата на майка му донесе вечерта от театъра, старецът прекатури тези кошници, стъпка цветята с крака и се затвори заедно с Паоло в неговите покои. И всичко се промени! Майката взе Джакомо и напусна дома с гравираните кулички. Те заживяха в малка странноприемница край театъра. Паоло дойде още веднъж, остави на масата тежка кесия и за дълго време изчезна от живота на момчето. Едва пет години по-късно то чу от старата си бавачка, която не беше напуснала господарката си в нейните скитания, че той бил неговият баща. Но дори цялото име на баща си Джакомо не научи точно…

Генуа… Неапол… Рим. Тук, във Вечния град, момчето за първи път отиде на театър. От ложата, тапицирана с червен плюш, той слушаше майка си и видя цветята, които летяха към сцената, в краката й. След това в една карета с художника Албертино Вители те заминаха за родния град на певицата, Равена.

Едно ранно утро, когато тримата бяха отишли да разглеждат гробницата на Теодорих Велики, завинаги се вряза в паметта на момчето. Нежнорозовата и зеленикава плесен по каменните ковчези, поставени върху обрасли с мъх плочи в древната базилика, тържествената тишина и далечният звън на камбана, а след излизането от гробницата свежият аромат на рози, който полъхът на утринния ветрец донасяше от градините — такива спомени остави у Джакомо разкошната някога Равена.

Скоро джобовете на Албертино Вители пресъхнаха и синьора Франческа продължи сама своя път.

Няколко години момчето прекара при баба си в малка къщичка сред лозята на тосканската равнина. А когато бабата умря, Джакомо отново бе отведен при майка си. Тя го обсипа с целувки, обвея го с аромата на парфюми и веднага го отведе в Милано.

Джакомо беше навършил десет години, когато тя пристигна с него в Ливорно. Спряха в голям хотел. Прозорците на стаята, определена за момчето и старата бавачка, гледаха към многолюдната улица с френски ресторант, където поклонниците на синьора Франческа бяха устроили банкет в нейна чест. В залата свиреше музика и се чуваха шумни ръкопляскания.

Момчето видя как пред вратата на ресторанта спря карета с герб, изобразяващ лъв. От каретата слезе млада двойка. Пред Джакомо, седнал на перваза, се мярна плюмажът^[4] на шапката на един висок човек. Нещо познато се стори на момчето в осанката на този мъж. То видя високата прическа на красивата му спътница. Двойката влезе в залата. Момчето искаше вече да слезе от перваза, когато изведнъж в залата на ресторанта се разнесоха викове и шум. Там се събаряха маси, чупеха се и звънтяха съдове, в прозорците се мярнаха сенки; един изплашен лакей изскочи на улицата. Бавачката на Джакомо също се приближи до прозореца и изведнъж плесна с ръце и пронизително запищя от страх: високият мъж изнесе от залата на ръце мъртвото, обляно в кръв тяло на дамата с високата прическа и грижливо го положи върху възглавниците на каретата с изображение на лъв. Каретата веднага замина, а след това четирима полицаи измъкнаха от ресторанта на улицата разрошената майка на Джакомо и изтръгнаха от ръцете й кинжал.

След няколко дни собственикът на хотела въведе един полицейски чиновник в стаята, където притихналият Джакомо седеше в ъгъла със своята бавачка.

На момчето обясниха, че майка му е осъдена на доживотен затвор, защото в изблик на ревност е убила графиня Д’Еляно. Тогава старата бавачка започна да плаче и да се вайка над момчето, като през хлипания каза на чиновника, че мъжът на убитата е същият онзи „ечеленца Паоло“, с когото те са прекарали няколко години във Венеция, и че той е баща на Джакомо.

Чиновникът заповяда на старината да напусне хотела, незабавно да се махне от града и отведе момчето със себе си.

Джакомо бе заведен в един дом със сводести тавани и дебели решетки на прозорците. Чиновникът, когото наричаха Габриеле Молети, дълго разпитва Джакомо за живота на майка му и обясни на момчето, че синьор Паоло не е признал твърдението на старата бавачка за вярно и че не иска нищо да знае за близките на убийцата.

А всъщност Габриеле Молети не беше се виждал със синьор Паоло. Чиновникът се грижеше само за едно: той си правеше сметка да присвои скъпите вещи и скъпоценностите на синьора Франческа, които след арестуването й бяха останали без всякакъв надзор. След като изпъди от града старата бавачка, Молети заедно със собственика на хотела просто ограби осъдената. После съставиха официален опис на вещите й, който представиха в полицията: Граф Паоло д’Еляно не пожела да присъствува на съдебния процес на своята бивша приятелка. Той не знаеше нищо за съдбата на Джакомо и никой не му напомняше за момчето. В дълбока скръб графът напусна Ливорно и замина за Венеция. Момчето, измамено от Габриеле Молети, не подозираше, че „ечеленца Паоло“ заминава, без да знае дори, че Джакомо е в Ливорно. Изобщо Джакомо се отнесе недоверчиво към думите на бавачката и прие като нещо съвсем естествено нежеланието на знатния венециански велможа да се намесва в по-нататъшния му живот.

Като видя, че момчето равнодушно прие лъжливото му обяснение, Габриеле Молети се успокои и изпрати да повикат един монах от приюта „Света Магдалена“. Монахът прие и момчето, и нищожната сума, получена от продажбата на ония жалки останки от вещите на синьора Франческа, които бяха нанесени в официалния полицейски опис и оставени за Джакомо по милостта на чиновника Молети. С тази операция синьор Габриеле Молети напълни джоба си с две хиляди скуди^[5], малко по-малко спечели собственикът на хотела, а малкият Джакомо оттогава ето вече цели три години слуша всяка сутрин звъна на камбаната, получава всекидневната порция бой от приютските си връстници и също толкова чести поучения с пръчка от падре каноника.

 

 

… Неделя. Децата скитат из градината на приюта. Някои са успели да се измъкнат през оградата. Те скришом просят милостиня от важни кавалери и дами, които минават по пътя за града.

Джакомо чисти в кухнята риба. Пърхащите тела на живите шарани от манастирското езерце, сребристите люспи, полепнали по ръцете и дори по лицето на приютения питомец, розовите плавателни мехури — всичко вдъхва на момчето отвращение. Той ненавижда миризмата на риба й затова именно каноникът заповяда винаги него да изпращат да чисти рибата в кухнята, за да се смири.

Окото на Джакомо е отекло от удар, но и тримата му вчерашни противници цяла нощ охкаха и се въртяха върху дюшеците си.

Наоколо цари суетня. Отецът настоятел посреща важни гости от града. В дълбокия тиган под капака църка, покривайки се с кафява коричка, тлъстият скопен петел, предварително накиснат в бяло вино. Младата натъпкана пуйка пръска опияняващ аромат. Мършавият, полугладен Джакомо много добре знае, че пуйката се готви съвсем не за гостите на настоятеля: прислужникът ей сега ще я отнесе в покоите на падре — каноника на приюта.

С тесен кухненски нож момчето разпаря корема на огромната риба, която едва е измъкнало от ведрото. Рибата пляска с опашка и Джакомо болезнено си убожда пръста с рибя кост. Злоба кипи в него.

Двамата готвачи, след като изваждат от пещта пуйката, отиват в зимника. Момчето се спуска бързо към нея, измъква от вътрешността й печените ябълки и я натъпква с мръсни рибешки черва и хлъзгави люспи. След това замаскирва отвора и… бързо натъпква в устата си печена ябълка, напоена с горещ мазен сос. От нетърпимата болка из очите му бликват сълзи, но готвачите са се върнали вече и Джакомо, задавяйки се, държи горещата хапка в устата си.

Готвачът поставя пуйката в една чиния, гарнира я с маслини, гъби и зеленина и прислужникът на каноника отнася димящото печено на втория етаж. Там, в скромната килия на каноника, опитният прислужник тържествено поставя блюдото на масата, отдавна застлана с колосана покривка, върху която са наредени бутилки. Каноникът сурово стиска устни, вдига очи към тавана и сяда на трапезата…

Джакомо още не беше успял да очисти от ръцете и корема си полепналите рибешки люспи, когато в кухнята се втурна олицетворението на ураганен вихър в образа на прислужника на падре. Прислужникът дори не забеляза, че под полите на расото на малкия чистач на риба беше останал кухненският нож. Ето виновникът вече е откаран в празната класна стая, избрана за екзекуция, и се развихря небивала буря! Падре мята светкавици и гръмотевици и момчето, проснато на скамейката, приема такава порция пръчки, която с лихва би му стигнала за цяла година всекидневно „телесно внушение“.

След това замъкват „злодея“ в зимника и го затварят в тъмнината. Тук вълчето проседява до мръкване и каноникът, комуто за нещастие отново е попаднала пред очите злополучната пуйка, вечерта пристига в зимника, за да възобнови „внушението“. През процепа на вратата Джакомо вижда лицето на каноника, който се мъчи да отключи катинара. В ръката си падре държи тънък ремък с тока.

Горната устна на момчето наистина започва да се повдига като на вълче. Малкият се озъбва и наежва. Вратата е отворена… и изведнъж цялата постройка на приюта се оглася от вик на болка и уплаха.

Притичалите деца и дори напусналият леглото си вратар, куцукащ със стълбоподобните си крака, виждат падре на пода пред отворения зимник; ужасен, той притиска към корема си окървавени пръсти, а по двора лети с развято расо и с кухненски нож в ръка вълчето Джакомо…

Тази нощ тринадесетгодишното момче избяга от приюта. Каноникът, получил сериозна рана в корема, вдигна на крак цялата полиция, но беглецът не можа да се намери…

До околностите на Неапол Джакомо се добра пешком, като се хранеше от подаяния. Струйката дим над Везувий той видя в лъча на изгряващото слънце, но това утро можеше да стане последно в живота му, защото край брега на залива падна като мъртъв, обезсилен от лишения и глад.

Джакомо дойде на себе си в рибарската лодка на Родолфо Чени. Здравият, загорял от слънцето рибар от остров Капри беше застанал прав и оправяше платната. В краката му лазеше четиригодишната черноока Доротея, а жената на Родолфо, дребничката Анджелика, подреждаше на кърмата купените в Неапол неща.

Семейството на Чени приюти бездомния сирак и цели четири години момчето прекара сред скалите и лозята на Капри. Той се превърна в мускулест, силен юноша, научи се да управлява платната, да връзва морски възли и да плува като делфин. Джакомо вече носеше нож на пояса и ходеше заедно с Родолфо в Сицилия, Корсика и в южните пристанища на Франция. Родолфо Чени се прехранваше с контрабанда и случваше се лодката му да се върне в прикътаното заливче на Капри с току-що получени дупки в насмоленото дърво на бордовете. Веднъж Джакомо се върна от такова пътуване с куршум от френски митнически войник в мускула на крака. Когато Родолфо извади куршума и обгори раната с барут, юношата окачи този куршум на врата си като украшение и се хвалеше пред своите връстници.

Шестнадесетгодишен, Джакомо за пръв път видя човека, комуто впоследствие се оказа задължен за фамилното си име.

Буря беше разбила край Липарските острови малка английска платноходка и в колибата на Родолфо Чени се намери още един спасен. Скитник и пияница, бездомен и безприютен като Джакомо, но вече с бели косми в червеникавите си мустаци, английският моряк Бартоломю Грелей беше запазил при катастрофата само три гвинеи, просмукана с пот риза и неизчерпаем запас от разкази за своите похождения по море и суша.

Той прекара в семейството на Чени една година, чак до събитията, които измениха живота на Джакомо и на неговите приятели.

Заедно с новия обитател на къщурката, който в простата реч на каприйските рибари се беше превърнал в Бартоломео Грели, рибарят Чени и седемнадесетгодишният му възпитаник предприеха една доста опасна операция. През няколкото граници на италианските кралства, херцогства и републики те прекараха партида оръжие в Швейцария за тиролските въстаници. Отсъствуваха повече от месец и се завърнаха на Капри без Бартоломео Грели. На връщане, когато вече бяха минали най-опасните полицейски кордони и планински проходи от сухопътната част на техния маршрут, лодката на Родолфо Чени бе обсипана с точен топовен картеч от един охранителен кораб. Свистящият оловен град пощади само Джакомо; Родолфо и Бартоломео получиха тежки рани. Като се справи сам с лодката, Джакомо остави Бартоломео при едни познати рибари близо до Соренто, а раненият в хълбока Родолфо докара в къщи. След пет дена Родолфо почина. Тленните му останки, въпреки очакванията, прие не морето, а малкото гробище в дола между крайбрежните скали на Капри.

След погребението в къщурката стана пусто и печално. Два дена семейството се храни с остатъците от погребалния обед, а после Джакомо, комуто Родолфо преди смъртта си беше завещал да се грижи за осиротялото семейство, започна да стяга вдовицата и дъщеря й за път. Решено беше, че ще заминат за Соренто, родния град на Анджелика. Там Анджелика купи една мъничка къщичка с лозе и няколко портокалови дръвчета. Джакомо й помогна да уреди малкото стопанство, а после намери Бартоломео и заедно с него се отправи на един шведски кораб за северните морета, като остави на вдовицата всичките си пари, които беше получил в предплата. Той плава две години, научи се да чете мореплавателните карти и да се ползува от компаса, бусолата и секстанта. Бартоломео Грели му предаде целия си немалък опит и щурманът норвежец го взе за свой помощник.

 

 

… В онези години на северозапад, в спретнатите островърхи градчета на Европа оглушително думкаха войнишки барабани: водеше се опустошителната война между вероломния и алчен за чужда земя Фридрих Пруски и древните властелини на Европа^[6]. Кралете на Франция и Швеция, австрийският император и руската царица изпращаха войски срещу тръгналата на поход пруска армия. Бартоломео и двадесетгодишният Джакомо слязоха в Щралзунд и в края на 1757 година постъпиха в двадесетхилядната армия на шведския крал.

Повече от две години Джакомо и неговият по-възрастен спътник водиха скитнически войнишки живот. Шведската войска опустошаваше градчетата на Померания и Бранденбург, задоволявайки се с дребни трофеи, без да се осмели да нанесе удар в сърцето на неприятелското кралство — Берлин. През лятото армията се биеше и разбойничествуваше из пруските провинции, а после се връщаше на крайбрежието, в Щралзунд, и през няколкото зимни месеца си делеше плячката. Такава война вече започна да омръзва на предприемчивия Джакомо.

През време на един поход, когато разузнавателни отряди на пруската конница връхлетяха върху шведския отряд, в който служеха Бартоломео и Джакомо, и му нанесоха чувствителна загуба, храбрият млад италианец обърна върху себе си вниманието на главнокомандуващия шведите граф Хамилтън — в неравна схватка Джакомо пред очите на своя генерал се справи с група противникови войници, като остави няколко души на място, а останалите обърна в бягство.

След боя граф Хамилтън заповяда да доведат при него в палатката младия войник, който едва беше успял да си отдъхне и да изтрие окървавеното острие, и го запита за името му. Старият Бартоломео бе записал Джакомо в армията под собственото си фамилно име, изопачено от рибарите, и под това име Джакомо беше произведен командир на взвод.

Взводът се състоеше от отчаяна сбирщина, а самият Бартоломео Грели се оказа под командуването на своя ученик Джакомо. Всички смятаха младия италианец за син или брат на беловласия боец.

Една безлунна есенна нощ отрядът спря на бивак близо до някакво разграбено бранденбургско градче със стръмни керемидени покриви. Войниците от взвода на Грели бяха наобиколили със смях каручката на скитницата маркитантка^[7], която пътуваше в обоза на армията вече няколко седмици. Възрастната жена, чиято сергия войниците на Джакомо вече бяха, прекатурили, отчаяно се дърпаше от ръцете на Бартоломео Грели, Джузепе Лорано и Уудро Крейг.

Гласът на жената извика в паметта на Джакомо неясни, отдавна забравени картини. Той спря разюздалите се войници. Поднесе фенера към лицето на маркитантката и… позна своята майка, повехнала и побеляла.

В палатката на маркитантката усмирилите се войници, най-близките приятели на Джакомо, чуха горестния разказ на синьора Франческа Мола. Амнистията, дадена по случай раждането на престолонаследника на тосканското херцогство, й донесла свобода, но с доживотно изгнание извън пределите на Италия. Съдбата я отвела във Франция, после в Германия и накрай захвърлила застарялата синьора в обоза на шведската войска.

Синът й разказа за запознанството си с Габриеле Молети и разбра, че е бил ограбен от този полицейски чиновник.

Заедно с Бартоломео и другите двама моряци, Джузепе Лорано и Уудро Крейг, на които сухопътната война също бе дотегнала, Джакомо напусна армията на шведския крал, като взе и майка си, и реши да отиде в Соренто. Петимата се добраха до Южна Франция и се заселиха за известно време в Марсилия, където синьора Франческа остана завинаги. Тук тя, вече на преклонна възраст, встъпи в първия си законен брак. Неин мъж стана Бартоломео Грели, който отвори будка за продажба на тютюн в пристанището. След мирен и кратък съвместен живот двамата съпрузи умряха в една година от холера.

Когато Джакомо се появи в малката къщичка в околностите на Соренто, Анджелика приспиваше петгодишния си син Антонио, който се беше родил скоро след смъртта на Родолфо. Доротея караше вече петнадесетата си година и предвещаваше да стане истинска красавица. Като видя Джакомо, тя записка и увисна на шията му. В къщата цареше неприкрита сиромашия и пристигането на Джакомо спаси семейството от гибел.

Заедно с приятелите си Лорано и Крейг той поправи къщичката и дори намери на брега старата лодка на Родолфо. Джакомо накупи дрехи на Доротея и лакомства за братчето й Антонио, но с това и свършиха останалите монети, дрънкащи в джобовете на бившия войник от шведската армия.

След няколко месеца Джакомо се отправи с двамата си приятели за Ливорно и тук узна, че човекът, който го е ограбил, Габриеле Молети, вече е излязъл в оставка и живее в собствената си вила извън града…

 

 

… Бившият чиновник на херцогската полиция, понастоящем чифликчия и новоизлюпен патриций, Габриеле Молети, се наслаждаваше на следобедния си отдих на терасата на своята вила, чиито прозорци гледаха към морето. Лозята и цветята около дома радваха очите на собственика. Успокоително бръмчаха бръмбари, пеперуди се рееха в омарата на нагорещения въздух. Беше зноен августовски ден през 1762 година.

Шумоленето в храстите под самата веранда, където синьор Габриеле почиваше в люлеещ се стол, го учуди, тъй като сините му бузи не усещаха ни най-слаб полъх на ветрец. Като отвори очи, той видя пред себе си твърде злото лице на непознат кавалер с барета, а на стъпалата на верандата още двама юнаци с шпаги и доста страшен вид. Слугите на Молети бяха в задния двор и синьорът се оказа самичък в обществото на трима неочаквани гости.

Те доста решително поканиха домакина в кабинета му и тук му предявиха дипломатически ултиматум във вид на три черни отвърстия на пищовни цеви, като поискаха незабавно да им брои пет хиляди скуди в налични пари.

Уклончивото поведение на господин Молети доведе дотам, че тримата синьори претършуваха кабинета и след като откриха банковата чекова книжка, твърде небрежно я напъхаха в един от многобройните си празни джобове, а след това акуратно завързаха и опаковаха самия собственик на книжката. Като оставиха опакования чифликчия под охраната на Уудро Крейг, Джакомо и Джузепе оседлаха в конюшнята три от най-хубавите коня, при което изплашеният коняр не прояви никаква съпротива, и отнесоха вързопа с господин Молети в планината.

Тук, в една затънтена пещера, Джакомо напомни на синьор Габриеле някои епизоди от миналото и синьорът призна всичко, като не забрави обаче да спомене и за участието на собственика на хотела в присвояване имуществата на синьора Франческа.

За да не се обременява с изчисляване на сложни лихви и други скучни сметки, Джакомо определи размера на нанесената му щета с чисто рицарски окомер и в резултат донесе от банката пет хиляди скуди срещу чека, подписан от Молети. След това приятелите разопаковаха чиновника и го привързаха в малко облекчен тоалет към седлото на коня. Опитният в употребата на кожения бич Джакомо повтори върху гърба на вързания синьор всички уроци по богословие, които някога беше изпитал на собствения си гръб благодарение възпитателното усърдие на приютския падре. Когато запененият кон докара собственика на вилата в къщи, домашните му не вярваха, че той някога ще отвори очи. Но Габриеле Молети оживя и дори запали в крайпътното параклисче дебела свещ от чист пчелен восък в чест на чудотворното си избавление.

Докато разкаялият се синьор още лежеше опакован на пода на пещерата под охраната на неразговорливия Уудро, Джакомо и Джузепе, облечени като знатни пътешественици, пристигнаха в ливорнския хотел… „Знатните пътешественици“ поискаха стая, чиито прозорци да гледат към отсрещната къща. Джакомо погледна познатия му перваз и ресторанта, който се намираше отсреща, но вече под друга фирма. В лицето на собственика на хотела Джакомо без мъка откри своя стар познат.

Джакомо и Джузепе го повикаха в стаята си, поканиха го да седне на дивана и разиграха една мимическа сцена, като повториха точно всички подробности по влизането на чиновника и хотелиера в стаята, където преди четиринадесет години тихичко седяха бавачката и момчето. Тази театрализирана страничка от биографията на собственика на хотела произведе върху него нужното впечатление. Подобно на синьор Молети и той започна да обвинява своя съучастник, оправдавайки, себе си. Но изразът на лицата на „знатните пътешественици“ накара хотелиера да моли за пощада и смирено да се отправи за парите. Смирението му обаче се оказа привидно; въпреки конвоя в лицето на Джузепе Лорано той се опита с условен сигнал да изпрати слугата за полиция. Слугата веднага беше хванат за врата и въдворен на местожителство в зимника, а Джакомо собственоръчно окачи на куката за лампата хотелиера, който до последната минута си въобразяваше, че всеки миг ще се появи полиция и ще отнеме от бандитите парите, които бяха получили.

Няколко дни по-късно един висок гърбонос човек посети в околностите на Ливорно францисканския приют „Света Магдалена“. Когато научи обаче от стария вратар, че падре каноникът скоропостижно се бил поминал от лошо храносмилане, гостът се обърна и с мир напусна тая обител.

 

 

… Много скоро от Ломбардия до Сицилия се пръснаха слухове за шайка бандити, неуловими и безпощадни. Те се появяваха внезапно посред бял ден на най-неочаквани места и изчезваха безследно. Само околностите на Соренто бяха пощадени от набези.

От време на време Джакомо се появяваше нощем в рибарската къщичка и младата красавица Доротея Чени започна да се облича като малка принцеса, което предизвикваше завист у дружките й. Когато Дороти призна на майка си своята любов към „бандита Джакомо“, Анджелика прекръсти дъщеря си и цяла вечер прекара на колене пред лика на пречистата Дева.

 

 

… Повече от две години шайката на Джакомо, състояща се само от тримата, свързани чрез многогодишна дружба мъже, безнаказано безчинствуваше из Италия и Южна Франция, но накрай рота кралски егери притисна бандитите към брега в един от заливите на Сицилия. Тримата приятели бяха свършили патроните и нямаха друг изход, освен да скочат в морето от една отвесна скала. Стрелците бяха обкръжили скалата в железен обръч и вече тръгнаха към брега. Участта на бандитите изглеждаше решена.

В това време в залива се появи дълга шхуна с мръсни бордове и черен парцал, закачен на канджа вместо флаг. Един мъж с превръзка на окото стоеше на капитанския мостик. Когато шхуната наближи брега, капитанът й видя как три гъвкави тела с „лястовичи скок“ полетяха от канарата във водата и бързо заплуваха към кораба му. От брега и от подножието на канарата зачестиха изстрели и около главите на плуващите се появиха отплисъци във водата; ала и тримата можаха да достигнат благополучно шхуната. Корабът ги прие на борда си, изви и вдигайки платна, потъна в синевата на Тиренско море, като отнесе ценната си придобивка…

И тримата се оказаха опитни моряци и капитан Бернардито Луис скоро направи Джакомо Грели свой помощник, Джузепе Лорано — щурман, а Уудро Крейг — боцман на „Черната стрела“.

Три години кръстосва Бернардито из Средиземно море, а после едва прескочи Гибралтар и отплава в индийски води.

 

 

И ето настъпи нощта на 19 април 1768 година, когато пиратската шхуна завладя бригантината „Офейра“. Призори паднаха последните защитници на бригантината; в каютата на Грели на „Черната стрела“ бяха отнесени безчувствената Емили и полумъртвият от страх Мортън. Тялото на тежко ранения защитник на Емили, сър Фредрик Райланд, остана на „Офейра“ до трупа на стария мистър Натаниел Харди.

 

 

… Олюлявайки се, Грели излезе след пиратите. На мократа палуба той се улови за бордовото въже и огледа хоризонта. Откъм север се надигаше черната стена на урагана. Вятърът вече късаше въжетата и страшен порой се изливаше върху покривите на палубните надстройки на бригантината. Дебелите въжета я задържаха до борда на пиратската шхуна. От шхуната беше вече прехвърлена на бригантината тясна стълбичка.

В морето само на една миля разстояние се виждаше френска корвета. Там бързо свиваха последните платна…

5

… Беше вече към осем часа сутринта, но морският ураган скриваше небето и водата. Двете стихии, въздухът и океанът, се бяха смесили в една. Нищо не можеше да се различи, всичко се сливаше в един плътен гребен на развихрената вълна.

Свързани един с друг, плавателните съдове, бригантината „Офейра“ и шхуната „Черната стрела“, бяха завъртени й понесени като черупки от яйце във водопад. Хората се задъхваха: не можеше да се диша, вятърът бе станал по-плътен от водата. Той не помиташе, а тласкаше предметите като настъпваща стена. Трите мачти на „Черната стрела“ се стовариха върху „Офейра“, разтрошиха палубните й надстройки и объркаха такелажа и рангоута на двата кораба в един заплетен възел, палубната команда, която се опита да раздели корабите, беше изхвърлена през борда от една исполинска вълна; тя се стовари върху двата съда от такава височина, че за няколко мига погреба в бездната и шхуната, и бригантината. Но жалките черупки със сгушилите се в недрата им живи същества изплуваха на повърхността. Вече никой не се опитваше да отваря люковете и корабчетата се оказаха изцяло предоставени на вятъра и вълните.

Когато вихърът налетя, Грели падна на палубата на „Офейра“. Пълзешком се добра до люка и го завинти над главата си в момента, когато върху бригантината рухнаха мачтите на „Черната стрела“. След като затвори люка, Джакомо се оказа в пълен мрак. От внезапния тласък той отлетя някъде встрани, удари главата си о бимса^[8] и загуби съзнание.

Но ето разтърсването и скърцането на всички части на кораба отслабнаха и бригантината започна да се клатушка като при обикновено люшкане през време на буря. Грели се отърси от своята отпадналост и от вцепенението и стана на крака. Пристъпваше с мъка, като тежко болен.

Внезапно наблизо се раздаде не много силен, но за ухото на опитен моряк наистина зловещ звук. Под краката на Грели подът отново започна да се изплъзва и се издигна вертикално. Зачу се шум и плясък на вода. Джакомо пак щеше да се търколи в ъгъла, но се залови за стълбата, напипа люка, отвори го и се намери на палубата.

Беше двадесети април, вечерта. Морето се вълнуваше, но ураганът вече бе отминал далеч, като накрай запокити корабите върху един подводен риф. Корпусът на „Офейра“ оцеля, а „Черната стрела“ се оказа набучена на подводна скала като пиле на шиш. Но и на „Офейра“ положението беше лошо. Разклатените вътрешни стени не издържаха, насъбралата се в трюмовете вода нахлу при наклоняването в кърмовата част и бригантината, която се беше наклонила много назад, щеше да потъне, ако заплетеният такелаж не я задържаше о борда на заседналата върху рифа шхуна.

На „Черната стрела“ също започнаха да се показват хора. Наведен през борда, Бернардито Луис запита Грели в какво положение е „Офейра“. Грели отговори едносрично и започна да разглежда хоризонта. Някъде далеч, на шестдесет осемдесет мили, едва се мержелееше остър планински връх, приличен на тесен тъмен облак. Около корабите летяха албатроси и чайки. Близостта на сушата ободри пиратските главатари.

Положението на „Черната стрела“ беше безнадеждно. Бернардито събра екипажа и обяви своето решение: цялото имущество да се прехвърли на „Офейра“ и да се опитат с бригантината да достигнат земята, която се вижда на хоризонта.

Пиратите избиха дъното на бъчвичка с вино, подкрепиха се с шунка и корави сухари, а след това се заловиха да изтребват водата от трюмовете на „Офейра“. Те прехвърлиха стоките в носовата част на бригантината, изравниха диферента^[9] направиха мачта и като изхвърлиха през борда счупените мачти на „Черната стрела“, прерязаха заплетения такелаж. Сега само тясната стълба и двете дебели въжета служеха за връзка между корабите.

Екипажът на шхуната пренесе своите вещи на „Офейра“ и Бернардито, придружен от Педро, за последен път обиколи своя стар кораб…

Докато горе се извършваха спасителните работи, пиратите Червенокосия Пю и Дебелия Питър, които се славеха със способността си да изпиват на един дъх цяла кофа бира, надзърнаха в каютата на Грели на опразнената шхуна. Младото момиче лежеше на нисък миндер, постлан с мръсен килим; до нея на пода се беше свил Томас Мортън.

Питър хвана Мортън за яката и така го разтърси, че нозете на калкутския атърни за миг се откъснаха от пода. След това с един ритник го изтласка от каютата и седна до девойката.

— Стой, дебело говедо! — предупреди Пю своя другар. — Това е плячка на Леопарда.

— Пет пари не давам за Леопарда — измърмори Питър, комуто остатъкът от виното в бъчвичката беше придал необикновена храброст. — Сега не ми пречѝ, Пю, да си полюбезнича с хубавицата…

Не се знае какво би станало след това с девойката, ако страшният Бернардито не беше влязъл в каютата. Червенокосия Пю забеляза познатата му кожена торбичка, завързана за пояса на капитана, и счете за благоразумно да се измъкне от зрителното поле на Бернардито, Дебелия Питър скочи с необикновена бързина, твърде учудваща за размерите на неговото туловище.

Бернардито не беше виждал още пленницата и сега впери в нея пронизващия си поглед. Емили неволно се повдигна, чувствувайки непреклонната воля и властност на застаналия пред нея човек.

— Вървете след мен! — заповяда пиратът и се обърна към вратата.

Девойката направи крачка напред и се олюля. По знак на началника си Педро я вдигна като перце и я понесе след капитана.

През това време пиратите на „Офейра“ бяха успели да хвърлят във водата тялото на мистър Натаниел Харди. В същата минута, когато Педро с Емили на ръце стъпи на палубата на бригантината, боцманът Боб Акулата и Леопард Грели вече люлееха над борда безчувственото тяло на сър Фредрик Райланд. Емили се изтръгна от ръцете на Педро и се спусна към своя годеник. Пиратите, които държаха тялото, го пуснаха на палубата.

Притиснала се към гърдите му, Емили долови слабите удари на сърцето.

— Той е жив! — извика тя.

Бернардито изгледа навъсено Леопарда и заповяда да отнесат ранения на кърмата. Превъзмогвайки страшната си слабост, тръпките и главоболието, Емили приготви на болния легло и превърза спеклата се рана от куршума, пронизал от край до край тялото под дясната ключица.

„Офейра“ вече плаваше с две платна към съзиращата се земя; почернелият скелет на напуснатата шхуна остана далеч назад.

Повече от едно денонощие пиратите се мъчиха да доплуват до безименния остров. Настъпи нощта срещу двадесет и първи април. Бригантината заобиколи острова откъм запад. Между скалите и канарите не можа да се открие залив, удобен, за да се хвърли котва. Приливът беше достигнал най-високата си точка, когато Бернардито забеляза пясъчна ивица в северната част на острова и реши да остави „Офейра“ да заседне на плитко, за да може при отлива да се открие дъното й, през което навлизаше много вода, и да подготви бригантината за по-нататъшно плаване.

Грели извика Мортън в долната каюта и поиска книжата, които адвокатът държеше у себе си. Докато се запознаваше твърде внимателно с тези документи, Джакомо от време на време задаваше на Мортън резки въпроси, като искаше допълнителни сведения за Райланд и мис Харди. В главата на пирата започна да се формира смел план…

Грели така се беше замислил, че не чу как пиратите докараха „Офейра“ до брега. Когато излезе на палубата, той видя в светлината на залязващата луна високите крайбрежни скали, а под бушприта — ясна пясъчна ивица между две канари. Вълните на прибоя с еднообразен шепот лижеха пясъка. Отливът вече бе започнал. Моряците побиха колове в пясъка и изнесоха двете котви. Привързаната бригантина постепенно с оттеглянето на водата се накланяше на десния борд, като откриваше повреденото дъно, и скоро се оказа изцяло на суша. Грели не намери на палубата нито девойката, нито ранения. Той надзърна през прозореца в капитанската кабина. На леглото лежеше в безсъзнание мистър Райланд; Емили спеше в креслото, заровила зачервеното си от треска лице във възглавницата. Виждаше се, че е болна. На пода се беше проснал Мортън.

Застанал на пясъка, капитан Бернардито оглеждаше кораба. Лодка с двама гребци очакваше капитана, който се готвеше да изследва крайбрежието.

— Сеньор Джакомо! — никна Бернардито. — Бригантината трябва да се поправи. Едва ли ще можем скоро да се махнем от този остров. Ще потърся по-сигурно място за престой; тук, на тая плитчина, вълните ще разбият бригантината при първата буря. Засега пренесете ценните стоки на брега и ги скрийте между скалите.

Бернардито седна в лодката и се отправи покрай брега. Грели вдигна на крак двадесетина пирати и избра неголяма пукнатина между скалите. Тук пиратите прехвърлиха сандъците със сребърните кюлчета, скъпоценните камъни, коприните и другите стоки от трюмовете на „Офейра“. Грели определи тяхната стойност на десет-петнадесет хиляди английски фунта. Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта, когато разтоварването завърши, и Грели полегна да си отдъхне в сянката на канарите. Събуди се съвсем неочаквано…

Като отвори очи, Грели се учуди на безмълвието, с което пиратите поправяха дъното на кораба. Никой не пееше, а псувните се изричаха полугласно. Бернардито се беше върнал вече и лодката му лежеше наполовина изтеглена на пясъка.

— Ей, Бернардито, какво става? — запита високо Леопарда, като правеше усилия да се разсъни. — За какъв дявол си се разбързал толкова, да не би да жениш любимата си щерка?

Бернардито направи знак на Грели да говори по-тихо.

— На югоизток има голям, добре прикрит залив. В него е хвърлила котва френската корвета. Сигурно и тя е била отнесена от урагана към тези брегове. Трябва да си вървим, докато не са ни забелязали…

Бернардито още не бе се доизказал, когато иззад канарата на няколко кабелтови от пясъчната ивица се появи вражеската корвета. Двете мачти от току-що отсечени стволове и непълното съоръжение на платната свидетелствуваха, че и корветата е била доста раздрусана от бурята.

Пиратите се оказаха в капан. Отзад се извишаваха непристъпни канари, отпред стояха врагът и морето! Грели прецени положението за миг. Спасение носеше само нощният мрак: под негова закрила трябваше да отплуват от предателския нос и да се скрият във вътрешността на острова. Бернардито вече стоеше на борда и посочваше на хората си мястото им в боя.

Ураганът беше помел двата малки топа на „Офейра“. Пясъчната ивица не предлагаше никакво прикритие. Мъничката площадка между скалите в основата на носа представляваше твърде неудобен плацдарм, но избор нямаше.

Известно време корветата обикаляше надалеч, след това приближи. Нейният капитан отдавна беше забелязал във водите на острова познатата му бригантина, завзета от пиратите. Той успешно прикри от тях засадата си в залива, приготви през нощта кораба за бой и едновременно с излизането си в морето изпрати двадесетина стрелци да завземат позиция по крайбрежните канари, в тил на пясъчния нос. Пиратите видяха пред себе си корветата, но не подозираха, че и в тила им французите са заели изгодна позиция: от върховете на скалистия хребет войниците можеха да обстрелват цялата площадка под скалите.

Когато приближи на разстояние един и половина кабелтови, корветата откри бордов залпов огън с картеч, гюллета и брандскугели. Бернардито падна от борда на бригантината и на пясъка се вдигна паника. Слабо защищавайки се със стрелба, пиратите се криеха зад корпуса на „Офейра“, но двадесетте топа, стрелящи съсредоточено от късо разстояние, изподупчиха и подпалиха кораба. Жегата, искрите и димът прогониха оцелелите пирати към основата на пясъчния нос. Тогава изтрещя дружен залп от върха на канарите. Пиратите се замятаха между скалите и кораба. Войниците се целеха в тях и ги разстрелваха методично и хладнокръвно.

Корветата, на която след урагана не беше оцеляла нито една лодка, не можа веднага да изпрати десант. Капитанът реши да дочака прилива, за да се приближи до носа и да стовари една група, която да огледа полесражението.

Бригантината гореше. На пясъка, обгърнат от дим, стенеха ранените. От време на време, щом на площадката се забележеше най-малко движение, от канарата екваше изстрел.

Боят започна, когато Джакомо се намираше под канарата, зад малък каменен насип. Той изрови с ръце яма в пясъка и извади пищова си. Разполагаше само с един изстрел — всичкото оръжие и припасите бяха останали на бригантината. Около прикритието на Грели на различни гласове и гами свиреха куршумите. Лодката на Бернардито още се виждаше на пясъка. Двама пирати се опитаха да я тласнат във водата, но паднаха под изстрелите. Когато пиратите започнаха да прибягват на групи от горящия кораб към канарата, Грели забеляза някакво движение по наклонената палуба на бригантината. От прозореца на капитанската кабина се показа главата на девойката и плешивият череп на Мортън. Те влачеха ранения, който още не беше дошъл в съзнание. След това гъст дим обви палубата и няколко минути Грели нищо не можа да различи. Той затърси с очи Бернардито и реши, че капитанът е убит при един от първите залпове.

Оглеждайки се, Грели забеляза наблизо малък храст, израснал в пукнатината на скалата. Храстът се свеждаше над водата. Като се вгледа, пиратът видя зад храста, на обърнатата към морето страна на канарата, малка пещера. В същото време чу шумолене отзад и през дима видя девойката и плешивия шишко, които пълзешком влачеха по пясъка своя ранен спътник. Те също смятаха да се скрият зад каменния насип, но иззад скалите се подаде насреща им пистолетът на Грели. Мортън скри глава между раменете и замря, а девойката с последно усилие довлече ранения през каменната преградка. Нейното мъжество учуди дори Леопарда. Той й посочи с очи пещерата зад храста.

— Там можете да се спасите — каза той.

Една издатина прикриваше пещерата едновременно и от стрелците, и от топовете на корветата. Но за да се добере човек до нея, трябваше да се премине ивицата суша, след това да се преплува малкото разстояние до скалата, най-важното, да се изкачи от водата на височина шест-седем фута^[10]. Въже, десет ярда въже, ето от какво зависеше спасяването на живота!

Захапал кинжал, Грели запълзя към горящата бригантина. До кораба оставаха петдесетина крачки. Попаднал в облак дим, Грели скочи на нозе и се затича. Краката му потъваха до глезените в пясъка и морската пяна. Последният топовен залп изтрещя в момента, когато Грели вече бе стигнал до бригантината. Той се хвърли на земята по очи. Щом снарядите разровиха пясъка, вдигна глава… и видя пред себе си капитан Бернардито, притиснал се към пясъка на десетина крачки от дъното на кораба. Последният залп беше зашеметил капитана, а разпиленият пясък му бе напълнил окото; ала докато Грели го наблюдаваше, Бернардито се обърна и размърда ръка, за да очисти от пясъка единственото си око. На пояса на капитана висеше кожената торбичка, добре позната на Леопарда…

За миг Грели си припомни миналото. В паметта му възкръснаха заливът на Тиренско море, канарата, кралските егери, скокът от скалата и спасяването благодарение на пристигналия кораб с този едноок капитан. Но гласът на алчността се оказа по-силен от тези спомени.

Бернардито се понадигна. Няколко секунди Грели гледа превития му гръб, като целеше с око движението на лопатките под ризата. Един замах на ножа — тялото на стария пират рухна напред. С втори удар Грели разряза пояса и измъкна торбичката. Тя беше малка и се събра в пазвата му.

През бордовете на бригантината висяха парчета от въжетата на платната. Леопарда отряза няколко ярда въже и пълзешком се върна в своето прикритие. Зад каменния насип вече лежеше раненият, а девойката се притискаше до безчувственото му тяло. От канарите стрелците продължаваха да стрелят по единичните фигури, мятащи се в дима от една скала на друга.

— Можете ли добре да плувате? — запита Грели девойката.

— Аз съм болна и нямам вече сили — отговори тя. — Не бих могла да го задържа над водата, а без него няма да плувам. — Тя показа ранения.

— Аз ще ви помогна — каза Грели. — Елате след мен.

Той тласна Мортън и му заповяда да пълзи към брега, изчака, докато облакът дим ги закрие, и повлече ранения по пясъка. Мортън и девойката нагазиха до пояс във водата и заплуваха. Грели поддържаше ранения и плуваше след тях. Зад издатината на скалата вече беше тихо, куршумите не свиреха. Емили и Мортън придържаха над водата ранения, докато Грели замяташе своето ласо върху храста. На три пъти краят с примката падаше във водата; на четвъртия път Грели залови храста и започна да се катери по канарата. Той се добра до пещерата. В нея имаше достатъчно място за четирима души.

Леопарда спусна въжето и издигна в пещерата първо ранения. След това той извади от водата Емили и Мортън. Във влажната пещера зъбите на девойката затракаха. Пръстите й бяха студени като ледени шушулки, а главата й пламтеше. Обезсилена, тя падна като мъртва до мокрото, неподвижно тяло на ранения. Той отвори очи, погледна всички с безсмислен поглед, въздъхна и отново изпадна в безсъзнание. Бе вдигнал висока температура и изглеждаше, че няма много шансове да оздравее.

Четиримата легнаха на пода на пещерата. Грели извади патрона от пищова, изсуши овлажнелия барут и напълни отново оръжието си.

В това време Бернардито Луис се изправи на колене в своята яма. Ножът при удара се беше хлъзнал: очевидно е бил насочен от неуверена ръка. Капитанът успя да види, че не някой друг, а Леопард Грели се беше опитал да го убие и открадна торбичката с камъните. Приливът вече започна и лодката на Бернардито, поклащайки се върху водата, тихичко заплава покрай пясъчния нос.

Стрелбата престана. Само горящата дървена част на бригантината пукаше и се пръскаше. Искри и дим започнаха да прелитат към убежището на Бернардито; невъзможно бе да се стои по-дълго тук.

Пиратският главатар легна по очи във водата и заплува. Гмурна се под лодката. Като се държеше с една ръка за кърмата, той започна да оттласква лодката от брега, без да се показва иззад нея, уж че празната лодка беше тласкана от течението или вятъра. Солената вода пареше раната на гърба му, най-малкото движение на лявата ръка му причиняваше болка. Но той плуваше, отдалечавайки се все повече от брега. Още един пират забеляза люшкащата се надалеч лодка. Това беше Педро Гомес, телохранител и слуга на Бернардито. Той се плъзна във водата и заплува.

Ала и капитанът на корветата обърна внимание на празната лодка, от която много се нуждаеше. Той заповяда на двама моряци да се съблекат и с плуване да я достигнат. В този миг празната лодка се изравни със скалата, където в пещерата се бяха скрили Грели и пленниците. Грели погледна надолу и видя под канарата лодката, а зад кърмата й главата на Бернардито. Мортън замижа, когато Грели започна да се прицелва, поставил цевта на дългия пищов на прегънатата си ръка, като същевременно едва-едва размърда храста, прикриващ пещерата…

Бернардито вдигна глава, забеляза пещерата, дулото на пищова и присвитото око на Джакомо Грели. Капитанът пусна лодката и се гмурна, избягвайки изстрела…

Надигналата се от прилива вода, гонена от попътен вятър, вече заливаше горящото дъно на бригантината. Вълните се плискаха по обгорелите бордове, облаци дим се стелеха над водата и натам, към тези облаци дим, се насочи Бернардито. От пещерата в скалата се разнесе слаб изстрел и плувецът потъна към дъното…

Двамата френски моряци, които бяха заплували, дочуха изстрела на Грели; те уловиха лодката, седнаха в нея и започнаха да се вглеждат в очертанията на канарите, като се мъчеха да определят откъде дойде изстрелът. Джакомо се хвърли по очи на дъното на пещерата, за да не открият присъствието му в скривалището. Затова той не видя как изплувалият Педро отново се гмурна към дъното, хвана Бернардито за косите и го измъкна.

Вече се мръкваше. Лодката достигна брега и двамината моряци стъпиха на пясъчния нос. Те не успяха да направят и пет крачки, когато изпод скелета на бригантината изскочи широкоплещест гигант. Единия французин Педро удари с нож, а другия удуши. Вълните отнесоха телата им в морето, а Педро, вече прикрит от тъмнината, вмъкна капитана си в лодката и с бързи удари на веслата я подкара покрай пясъчния нос, след това по продължение на брега към изток. Той плаваше все покрай бреговите скали и от корветата не го забелязаха.

Като се добра до едно малко заливче, Педро оттласна в морето повредената и напълнила се с много вода лодка, метна на рамо полумъртвия Бернардито и се вмъкна с него в горския гъсталак. Там намери изоставеното от войниците почти загаснало огнище, раздуха главните и запали в храстите огън. При светлината на пламъка Педро огледа гърба на Бернардито, извади с помощта на ножа заседналия под лопатката куршум и след като превърза двете рани на капитана, се просна до него сред храстите и заспа мъртвешки сън.

Леопарда се подаде от пещерата и видя как вражеската корвета наближи пясъчната ивица. Двадесетина моряци и един офицер вече при пълен мрак се добраха до брега, плувайки. На брега се замяркаха светлините на фенери, два-три изстрела се раздадоха в подножието на скалите, след това всичко стихна. Войниците събраха оръжието на пиратите и изхвърлиха в морето мъртвите им тела. Офицерът изкомандува да се завърнат на борда.

Леопарда чу как от мостика на корветата капитанът даваше команда да се вземе курс към същия онзи залив, където се бе приютил сутринта. При светлината на изгрялата луна французите видяха върху водата, вече от другата страна на носа, злополучната лодка, наполовина пълна с вода. Всички решиха, че моряците, изпратени преди настъпването на тъмнината да приберат тази лодка, са се удавили.

Капитанът я предостави на вълните; разбитата лодчица се блъсна о крайбрежните камъни и тихо потъна на дъното.

През нощта корветата се завърна в защитения залив. Командирът й възнамеряваше да попълни запасите си с прясна вода и набързо да завърши най-неотложния ремонт на кораба. Капитанът знаеше за бунтовните настроения на своя екипаж, опасяваше се, че запасите от храни може да не стигнат, и бързаше по-скоро да се добере до бреговете на Африка.

6

Грели уви въжето около кръста си, остави в пещерата своите пленници и скочи във водата. Като се убеди, че скритият в пукнатината на скалата товар на „Офейра“ е непокътнат и че наблизо няма ни едно живо същество, той се просна на пясъка под канарата и спа до сутринта. Изгряваше зората на 22 април.

След като изследва мястото, където беше загинал целият екипаж на „Черната стрела“, и не намери нищо важно, Джакомо Грели преброи елмазите в кожените калъфчета; двадесет и шест парчета! Беше чувал, че стойността им възлиза на петдесет-шестдесет хиляди фунта.

Сега той беше богат, но в главата му здраво заседна мисълта да се превъплъти в британски благородник. Това беше не само единствения път за спасение от острова — това беше бъдещето!

Нерядко у Грели бяха възниквали честолюбиви помисли. Често си мислеше, че дори голямо богатство не би му дало нито власт, нито влияние, защото то би било богатство в ръцете на бездомен и безименен скитник, преследван вредом от закона. Тогава той проклинаше своя баща и призоваваше да се стоварят върху главата му всички беди. Сега му се представяше възможност да покрие с ново име болката и срама от прежните унижения…

— Ескуайър Фредрик Райланд, виконт Ченсфилд — промърмори той. — Не звучи лошо и обстоятелствата са удивително благоприятни. В Англия никой не познава този наследник… И тъй, сбогом, Леопард Грели, бездомни Джакомо, приютски питомец, контрабандист, войник и разбойник, сбогом! Ти остана с разбит череп на морското дъно. От борда на френската корвета скоро на твоя гроб ще отдаде чест британският благородник виконт Ченсфилд, който ще се отправи за Англия, за да встъпи в законните си наследствени права. О, този виконт ще съумее с помощта на тези камъчета бързо да увеличи родовите си владения.

Разговаряйки така сам със себе си, Джакомо почувствува глад. Французите не бяха оставили на пясъчната ивица никакви припаси. Трябваше да се бърза! Далече ли е този проклет залив?

Грели вдигна брадвата, захвърлена предишния ден от пиратите. Възнамеряваше да направи малък сал от отломъците на „Офейра“, за да стигне до корветата.

„Да, същевременно ще довърша и онези — помисли си Грели за пленниците. Мисълта да използува Мортън като повереник още не бе му дошла в главата. — Жалко за момичето! Красиво и смело, но несговорчиво и препречва пътя ви, нови мистър Райланд!“

Книжата и документите бяха останали в торбата на атърни. Грели доплува до скалата и извика Мортън. Плешивата глава веднага се показа иззад храста. Мортън завърза услужливо въжето за корените и помогна на Леопарда да се качи в пещерата. Емили лежеше върху камъните със затворени очи. Под главата на сър Фредрик тя беше поставила няколко клончета, откъснати от храста.

— Мортън, къде са документите на този човек? — запита Грели.

Атърни извади от пазвата си портфейла.

— Дай сега тук цялата си торба!

С треперещи ръце Мортън свали торбата и я подаде на пирата. Когато видя брадвата в ръцете на Грели, той припълзя на колене до него. Сълзи потекоха по бледото му подпухнало лице.

— Защо ви е моят живот, скъпоценни, мили, благородни мистър корсар? Запазете ми го, сър, и няма да има услуга, която да не ви окажа, високопочтени сеньор!

— Добре! Ако намислиш да хитруваш, ще те обеся на собствените ти черва. Слушай ме, червей! Ние с тебе ще отидем в Англия. Ще се махнем оттук на същата тази корвета, която вчера унищожи „Офейра“. Аз съм плененият от пиратите наследствен виконт Ченсфилд и ти в Бълтън ще ме въведеш в моето наследство. Разбра ли?

— Боже мой, благородни сеньор, но какво ще стане с истинския наследник?

Грели яростно размаха брадвата:

— Ах, с истинския ли? Ето сега ще ти покажа истинския наследник, съдийска мишко!…

Раненият отвори очи, но в тях нямаше смислен израз. Той не разпознаваше околните и не разбираше страшната опасност. Девойката обгърна с ръце главата му и го закри с тялото си от пиратската брадва. Грели я хвана за ръка, запрати я към насрещната стена и отново замахна. Девойката се хвърли в краката на Леопарда. Тя сграбчи ръката на пирата и го молеше за пощада. Грели отпусна брадвата.

— Сгодена ли си за него?

— Да.

— Искаш ли да му спасиш живота?

— Да.

— Ще ми станеш ли жена?

— Не.

— Тогава ще го убия. Разбра ли моя замисъл?

— Да. Вие искате да присвоите името и състоянието на сър Фредрик Райланд.

— Вярно, момиче! И всичко онова, което може да ми попречи, трябва да разчистя от пътя си. Най-напред ето този, полумъртвия. Пусни ръката ми!

— Мистър Грели, запазете му живота! Готова съм на всичко. Готова съм да се нарека ваша жена, също тъй, както Мортън — ваш атърни.

— Това е друга работа. А с какво ще ми докажете, че не се готвите да ме измамите? Може би смятате да ме предадете на командуването на корветата?

— Аз нямам други доказателства освен честната си дума. Искате ли да ви се закълна? Само го оставете жив и ми позволете да се грижа за него.

— Става, синьорита! Нека си диша вашият бивш жених. Но ще трябва да си поправя здравето на този уютен остров вече без вас. Ние тръгваме за Ченсфилд. Книжата ще задържа у себе си. Сега на път, синьорита, и… моля ви да се обръщате към мен както следва! Защо мълчите? Е?

— Сър Фредрик Райланд, готова съм да ви последвам.

Когато Грели спусна нозе, за да скочи във водата, чу стон. Обърна се и видя Емили паднала на гърдите на ранения.

След два часа един малък сал доплава до скалата с пещерата. Като остави на него Мортън, който също бе близо до припадък, Грели положи безчувствените тела на Емили и сър Фредрик върху дъските и загреба с весло покрай брега.

Привечер той стигна до входа в притока.

— Слушай, Емили — обърна се пиратът към девойката, която едва бе довел в съзнание, — ще сваля и двама ви тук, недалеч от залива. На французите ще се покажа отначало с Мортън и ще им предам книжата. След това ще се върна да те взема. Постарай се да разбудиш този синьор и да му обясниш положението.

Не минаха и два часа, когато Грели и Мортън се завърнаха. Двамата носеха малки вързопи.

— Всичко е наред — обясни Грели. — Вдругиден те вдигат котва. Посрещнаха ме добре. Обещах да те отведа на кораба утре вечер. Подкрепи се с тази закуска.

Заедно с Мортън той построи една колиба. От корветата беше донесъл одеяло, котле, храна и лекарства. Настаниха ранения в колибата.

Емили, която се намираше на границата на пълно изтощение, не се докосна до храната. Тя приготви бульон на сър Фредрик и го хранеше с лъжичка. На болния му поолекна. Той обгърна всички със смислен поглед, поусмихна се на Емили, обърна се настрани и заспа сън на оздравяващ.

Емили прекара още едно денонощие край него, като с нечовешко напрежение на силите се държеше на крака. През нощта на 24 април корветата „Бургундия“ се готвеше да вдигне платна.

Раненият спеше дълбоко в колибата си. Грели донесе пушка, запас от барут, няколко инструмента и хранителни припаси. Той реши да не будят ранения и заповяда на Емили да му напише бележка.

На листче хартия тя изложи накратко споразумението си с пирата, като даде да се разбере, че бракът с лъжевиконта ще бъде само формален. Когато бележката беше готова и сложена върху вещите, оставени за островитянина, Емили се наведе над спящия. Без думи, с каменно лице тя притисна устни до челото му.

До брега на залива Грели я отнесе на ръце, защото след мълчаливото сбогуване с жениха си Емили съвсем бе загубила сили. Още докато поставяше в кърмовата каюта на „Бургундия“ безчувствената, изгаряща от огън девойка, Грели разбра по несъмнените признаци на лицето й, че е болна от едра шарка…

През нощта, когато корабът се отправи към север, Грели забеляза, че Мортън записва нещо в една тетрадка, подвързана с пресована кафява кожа. Леопарда грубо дръпна тетрадката, прочете я много внимателно и като откъсна последните няколко страници, написани от Мортън, я прибра у себе си. Едва когато фрегатата „Кръстоносец“ пристигна в Англия, Грели извади тетрадката. В Ченсфилд, в новонаследения кабинет, той възложи на Мортън едно своеобразно литературно занимание…

— В този дневник вие можете да се върнете към излагане на фактите, като започнете с качването ни на борда на „Бургундия“ — каза клиентът на своя атърни и управител. — Първата част от вашето описание, чак до схватката в каютата на „Офейра“, ще си остане непокътната, но за острова не трябва да се споменава нито дума в тази тетрадка. И още нещо: не пишете кой всъщност подпали „Бургундия“, защото аз предизвиках пожара в нашата каюта с помощта на запалената лампа, като я хвърлих на пода, преди да скоча на салчето: знаех, че крюйткамерата се намира до каютата… А за изчислението на координатите на острова аз също съм задължен на капитана на „Бургундия“, мир на праха му! Моят взрив без съмнение го е възнесъл от мостика направо в небесата!

И човекът, който беше поръчал ръкописа, се засмя със своя характерен гърлен смях…

 

 

… Глухият равен глас на изповядвания замлъкна. Мълчанието продължи няколко минути. Пасторът се наведе над болния, който лежеше поизправен и с отворени очи върху възглавниците.

— Още няколко думи! Вие се досещате, че след като осъществих плана си, започнах да събирам в Бълтън приятелите си. Някои от тях аз назовах. Техните грехове взимам върху себе си. Разбира се, легендата за прокажения на острова измислих, за да предотвратя слизането на брега на нежелани хора, тази измислица особено прилегна, когато узнах, че освен сър Фредрик на острова са се спасили и двама неизвестни членове от екипажа на „Черната стрела“. Мърей не е измислено лице. Такъв пасажер имаше в списъците на загиналите на „Ил дьо Франс“… Сега ме оставете сам със свещеника.

Сред мъртва тишина се изправи новият пасажер на „Орион“. С един жест той спря събралите се и заговори, като се обръщаше към тях и към човека на смъртния одър:

— Господа! И вие, синьор Джакомо д’Еляно! Жестоката съдба ви отне правото да носите името на своя баща. Вие превърнахте живота си в оръдие за мъст към човечеството заради несправедливостта, извършена от него спрямо вас. Вие се стремяхте към име. Но името на човека е празна дума, празен съд, който се изпълва със съдържание само от действията на неговия носител. Вие свързахте името на Фредрик Райланд е такива кървави и зловещи деяния, че аз се отказвам от него.

На тази земя вие оставяте дете, чиято съдба би могла да заприлича на вашата, защото, родено под лъжливо име, то също ще трябва да бъде лишено от правото да го носи, без да има някаква вина за това. Аз не желая да увеличавам веригата от злини и нещастия на земята. Взех окончателно решение вашият наследник да запази всичко онова, което вие сам искахте да му оставите в наследство. Благоволете да назначите за настойници на сър Чарлз лицата, които желаете. А мой дълг е да излекувам душевните рани на онази, чието име е достойно да се нареди до имената на героините от древността. Нищо около нея — нито хора, нито имена, нито страна, нито дим — не трябва да помрачава със спомени бъдното й щастие, което аз ще се постарая да й създам под своето ново име!