Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (5)

И така, към края на месец декември, избирателите се събраха по центурии на Марсово поле, в местността, наречена Кошарите, и гласуваха. Гай Марий Младши бе избран за първи консул, а Гней Папирий Карбон — за втори. Самият факт, че младият Марий спечели много по-голяма поддръжка от Карбон, беше достатъчно доказателство за страховете, съмненията и най-накрая дълбокото отчаяние, обзело римските граждани. И все пак, докато гласуваха, мнозина от тях искрено вярваха, че нещо от гения на Гай Марий трябва да е било наследено от сина му; че има голяма вероятност малкият Марий да победи Сула.

В едно отношение поне резултатите от изборите се оказаха изключително полезни: набирането на нови войници особено в Етрурия и Умбрия, се ускори. Синовете и внуците на Гай — Мариевите клиенти се редяха на огромни опашки, само и само да влязат в списъците на доброволците. Сякаш камък беше паднал от сърцето им, всички се изпълваха с ново самочувствие. И когато младият консул посети бащините си владения, навсякъде го посрещаха като спасител.

На първи януари, деня на встъпването в длъжност на консулите, Рим се изпълни с празнично настроение и хората излязоха да видят новите избраници. Имаше защо. Младият Марий заразяваше народа с приповдигнатия си дух, сияещото му от щастие и гордост лице докара сълзи на радост по лицата на мнозина. Новия консул не само излъчваше величие, но непрестанно се усмихваше и махаше на многобройните си познати сред тълпата. Всички отрано знаеха къде ще застане майка му да наблюдава церемонията (под навъсения бюст на покойния си съпруг близо до рострата), затова и всички видяха как новият консул се отделя от мястото си в тържественото шествие, приближава се до Юлия, целува я по ръцете и устата и отдава чест на статуята на баща си.

„Навярно — разсъждаваше Карбон — на римския народ му се искаше в такъв критичен миг да се уповава на младостта. Минаха години, откакто за последен път новоизбраният римски консул беше посрещан с такъв ентусиазъм от съгражданите си. Моля се на боговете римляните да не съжаляват за прибързаното решение! Досега младият Марий не се бе показал твърде достоен за поста; мислеше, че всичко ще се нареди от само себе си, че няма да му се наложи с пот на челото да постига своите успехи, че всички битки са спечелени предварително.“

Предзнаменованията не бяха добри, макар двамината новоизбрани консули да не бяха станали свидетели на нещо необичайно по време на нощното си бдение на Капитолия. Това, което тревожеше Карбон, бе едно потискащо отсъствие: там, на върха, където в продължение на пет столетия се бе издигал величественият храм на Юпитер, сега имаше само някакви овъглени руини. Предната година, на шестия ден от месец квинктил, във вътрешността на големия храм бе избухнал пожар, който бе горял цели седем дни. Накрая не бе останало нищо. Абсолютно нищо. Храмът беше толкова стар, че само подът му беше от камък. Тежките капители на дорийските колони бяха дървени, също и стените, гредите, вътрешната облицовка… Размерите и здравината на конструкцията, необичайните и скъпи бои, с които бе изписан, величествените фрески и многото злато бяха лъгали окото в продължение на векове, убеждавайки римляните, че са построили достоен дом на своя покровител, който не биваше да живее другаде, освен на Капитолийския хълм. За разлика от гръцкия Зевс, който бе избрал за свой дом непристъпния Олимп, римският Юпитер нямаше право да стои далеч от смъртните.

Когато пожарът стихна, жреците обиколиха мястото и се заеха да разкриват една след друга страшните гледки. От огромната теракотена статуя на божеството, изработена от етруския скулптор Вулка още по време на царуването на Тарквиний Горди, не бе останала и следа. Статуите от слонова кост, изобразяващи съпругата на Юпитер Юнона и дъщеря му Минерва, също бяха изчезнали. Бяха се стопили в небитието и старите своенравни обитатели на светилището — Термин и Ювента, които упорито бяха отказвали да си вървят по времето, когато цар Тарквиний се захващаше да строи храма на Юпитер Оптимус Максимус. Бяха изчезнали старите колкото света таблици със законите, също както сибилинските книги и много други пророчески документи, на които Рим винаги се беше уповавал във време на опасност и криза. Неизброими златни и сребърни съкровища се бяха разтопили от горещината, сред които и статуята на Виктория, изработена от масивно злато и подарена на града от Хиерон Сиракузки след битката при Тразимена. Беше се повредила и другата статуя на Виктория — от позлатен бронз, на която богинята на победата бе яхнала бойна колесница, теглена от два коня. Събраните метални парчета бяха предадени на ковачите за обработка, но кюлчетата, които майсторите бяха отсекли (и които бяха пратени на съхранение в хазната под храма на Сатурн в очакване на деня, когато нови майстори ще се заемат с ваенето на скулптури), не можеха да заменят творенията на безсмъртни майстори като Праксител и Мирон, Стронгилий и Поликлет, Скопас и Лизип. Изкуството и историята бяха изгорели ведно с дома на Юпитер.

Съседните храмове също бяха пострадали, особено този на Опс, който беше тайнственият пазител на римското обществено благополучие и нямаше собствен образ; но и неговият храм беше толкова порутен, че трябваше да бъде построен и осветен повторно. До него и храмът на Всеобщата вярност се нуждаеше от ремонт. От горещината на близките пламъци всички договори и споразумения, окачени по стените на сградата, се бяха свили и пожълтели, също както и ленената превръзка около ръката на статуята, за която се вярваше — без да е сигурно, че изобразява самата Вярност. Последната засегната сграда беше нова, стените й бяха от мрамор, затова беше достатъчно да се пребоядиса. Това беше храмът на Честта и Храбростта, който лично Гай Марий издигна, за да съхранява в него многобройните си бойни трофеи, отличията, които Рим му беше връчил за заслугите, и подаръците, които той самият беше поднесъл на Рим. Това, което най-много смущаваше римляните, бе ролята на божествата, чиито домове бяха пострадали: Юпитер Оптимус Максимус беше духовният водач на римския народ; Опс се грижеше за общественото благополучие на града, Всеобщата вярност изразяваше съгласието между римляните и техните богове, а Честта и Храбростта бяха основните черти на римската бойна слава. Така всеки римлянин се питаше дали пожарът не е знамение, че възходът на Рим е стигнал своя край. Дали самият Рим не беше обречен?

На първи януари двамата нови консули бяха първите, встъпили в длъжност далеч от благосклонната сянка Юпитер. Върху овъгления подиум на изгорелия храм бе издигнат балдахин, който подслоняваше временен олтар; там двамата консули трябваше да поднесат своите дарове към бога и да положат клетвата за вярна служба на народа.

Като фламин Диалис Цезар също присъстваше на церемонията. Русите му коси се криеха под шлема от слонова кост, елегантната му фигура се губеше под полите на вълнената лена, пък и на него не беше отделена важна роля в ритуала, затова не се набиваше в очи. Новогодишната церемония бе задължение на главния жрец на републиката — върховния понтифекс, Квинт Муций Сцевола, тъста на консула Гай Марий.

Цезар стоеше настрана от главните действащи лица и се измъчваше от това, че след пожара в храма той като жрец се бе оказал без собствен дом и че заради жреческите си одежди никога не би могъл да си надене обшитата с пурпур тога на римски консул. Но дългът му налагаше да потисне болката и да премине през всички религиозни церемонии с гордо вдигната глава и невъзмутимо лице.

Тържественото събрание на Сената и празничното пиршество по принуда бяха преместени от храма в Курия Хостилия, сградата, подслоняваща Сената, но в същото време религиозно светилище. Юношеската възраст на Цезар му забраняваше да престъпва прага на Курията, но откакто бе надянал фламинските одежди, той автоматично бе станал член на Сената, затова никой не понечи да го спира на вратата. Цезар седна на мястото си и изслуша краткото, официално слово, което младият Марий трябваше да произнесе в качеството си на първи консул. Отсега бе ясно кой ще управлява римските провинции следващата година — за целта се тегли жребий между двамата консули и действащите претори, след което се насрочи датата за празника на Юпитер Латиарис на Албанската планина и другите тържествени дни, чиито религиозен календар се местеше всяка година.

Заседанието бе последвано от пищен банкет, но тъй като на жреца на Юпитер бяха забранени повечето от предложените храни, Цезар си намери скрито местенце и се заслуша в разговорите на сенаторите около себе си. По принцип по-важните сенатори — бившите и настоящите магистрати, жреците и авгурите — заемаха според ранга си по-почетните места, но голямата маса от гостите имаха право да полегнат, където искат, за да си хапнат от неизброимите лакомства, които бездънната кесия на младия Марий бе осигурила за празника.

На събранието присъстваха едва стотина души, след като също толкова сенатори вече бяха избягали при Сула. Това не означаваше, че всички присъствали на церемонията поддържаха каузата на новите консули. Квинт Лутаций Катул например трудно можеше да мине за съмишленик на Карбон; баща му Катул Цезар (заклан по време на кървавата баня, устроена от Марий) цял живот се беше борил срещу Гай Марий, а синчето имаше същите предразсъдъци, само че без аристократичното възпитание и политическия нюх на баща си. Това, разсъждаваше Цезар, се дължеше на размитата му кръв — баща му можеше да е по рождение Юлий, но майка му беше Домиция, от фамилията на Ахенобарбите, които бяха сред знатните плебейски родове, но не се славеха с висок интелект. Цезар не харесваше втория си братовчед, може би заради външния му вид — Катул беше нисък и слаб, с лунички и червени коси като майка си. Беше женен за сестрата на човека, който сега лежеше до него — Квинт Хортензий (още един от онези, които твърдят, че са неутрални). Хортензий пък беше женен за неговата сестра Лутация. Скоро беше навършил трийсет, но още по времето на Цина се бе сдобил със славата на най-добрия римски адвокат; някой дори говореха, че Хортензий е най-големият римски юрист за всички времена. Беше доста красив мъж, издадената му долна устна разкриваше вкус към дребните житейски удоволствия, докато погледите, които хвърляше на Цезар, недвусмислено говореха за слабостта му към момченцата. Цезар отдавна знаеше как да разпознава подобни погледи, затова присви устни, сякаш сучеше мляко, и прибра очите си, все едно е кривоглед. Хортензий се изчерви и веднага отмести поглед към събеседника си Катул.

В този миг един от робите се приближи до Цезар и го покани да отиде при братовчед си в далечния край на залата. Младежът се надигна от долното стъпало, където се бе настанил, и тръгна към кушетката на Марий и Карбон. Целуна братовчед си по бузата и седна на ръба на трибуната, в краката на консулите.

— Нищо ли няма да хапнеш? — попита Марий.

— Малко от нещата са ми позволени.

— О, вярно, забравих — промърмори Марий, който току-що бе налапал парче риба. Преглътна и посочи големия поднос на масата пред кушетката. — Но никой не те спира да опиташ от това.

Цезар с безразличие погледна наполовина изядената риба: явно беше тибърски костур.

— Благодаря — рече той, — но никога не съм разбирал защо трябва да ядем лайна.

Младият Марий се изхили на забележката му, но това не му попречи да продължи с костура. Цезар беше прав, тъй като тибърският костур се въдеше само в отсечката между Дървения и Емилиевия мост край Рим и се хранеше предимно от римската канализация. За радост на фламина обаче Карбон се оказа по-гнуслив и вместо към рибата, ръката му се насочи към печеното пиленце.

Разбира се, на масата на консулите Цезар трудно можеше да се скрие, но затова пък и сам можеше да ги наблюдава. Докато разговаряше с братовчед си Марий, очите му постоянно се местеха от човек на човек. Рим можеше и да е доволен от избора на двайсет и шест годишния Марий, установяваше Цезар, но мнозина присъстващи на тържествения обяд бяха разочаровани. Най-вече приближените на Карбон: Луций Юний Брут Дамазип, Гай Албий Каринат, Марк Фаний, Гай Марций Цензорин, Публий Буриен, Публий Албинован Луканеца и други като тях… Разбира се, имаше и радостни лица — Марк Марий Гратидиан и върховният понтифекс Сцевола, но те и двамата бяха роднини на Марий, затова имаха личен интерес от негово издигане.

Зад кушетката на Карбон се появи младият Марк Брут, който беше поздравен, забеляза Цезар, с неочаквана топлота от иначе въздържания Карбон. При вида на новодошлия Марий се обърна на другата страна и си потърси по-приятна компания. Преди да се излегне до консулите, Брут само кимна на Цезар. Това му беше най-хубавото на жречеството: никой не му обръщаше внимание заради политическата му незначителност. Карбон и Брут нямаха причина да крият разговора си от младия фламин.

— Мисля, че можем да се поздравим с нашия избор — взе си от рибата Брут.

— Ъ — отвърна му Карбон и посегна към хляба.

— Трябва да се радваш.

— На какво да се радвам? На него ли? Брут, главата му е куха като изсмукано яйце! Цял месец общувам с него имах време да се убедя. Може той да държи фасциите през януари, но аз ще трябва да върша всичко сам.

— Надявам се, не си очаквал нещо друго?

Карбон вдигна рамене и остави и хляба; откакто Цезар бе споменал за рибата, беше загубил апетит.

— Не знам… Може би се надявах с годините да поумнее. В крайна сметка, той е син на Гай Марий, по майчина линия е наследник на Юлиите. Мислех си, че това е достатъчна гаранция.

— Но не е, доколко усещам.

— Не струва даже колкото старата носна кърпа на баба ти. Единственото, което мога да кажа за него, е, че е добро украшение — с него изглеждаме по-красиви в очите на народа и повече доброволци се записват в легионите.

— Може да се окаже добър водач — предположи Брут, докато бършеше ръце в кърпата, която робът му поднесе.

— Може. Но ако ме питаш, няма. По този въпрос определено смятам да се вслушам в съвета ти.

— Кой съвет?

— Да не позволя той да командва по-добрите легиони.

— О — захвърли кърпата Брут. — Квинт Серторий не дойде. Надявах се поне по случая да се прибере в Рим. В крайна сметка с Марий са роднини.

Карбон тъжно се засмя.

— Серторий, скъпи Бруте, загърби каузата ни. Остави Синуеса сама да се оправя, замина за Теламон, където събра легион от клиентите на Гай Марий и отплава посред зима за Таракон. С други думи, побърза да поеме управлението на Испания. Сигурно си прави сметката, докато стигне, в Италия вече всичко да е решено.

— Страхливец! — възмути се Брут. Карбон обаче се ядоса на думите му.

— Не и страхливец! Просто е различен. Забелязал ли си, че Серторий няма приятели? Нито е женен. Но му липсват амбициите на Гай Марий, за което можем да благодарим на звездите. Ако той бе пожелал, Бруте, отдавна да е станал консул.

— Е, мисля само, че е жалко, дето ни остави сами да се оправяме. Самото му присъствие на бойното поле можеше да обърне везните в наша полза. Ако не друго, той добре познава тактиката на Сула.

Карбон се оригна и се хвана за корема.

— Мисля, че ще се оттегля да глътна нещо за храносмилане. Толкова много храна ми се отрази зле.

Брут помогна на консула да се надигне от кушетката и го отведе до скрития зад параван край на залата, където зад подиума неколцина роби бяха наредили гърнета за сенатори.

Цезар изгледа с известно презрение гърба на Карбон и си каза, че няма какво по-интересно да научи на сенаторското пиршество. Изхлузи си галошите и безшумно се измъкна навън.

Луций Декумий чакаше в един от ъглите на преддверието и веднага се приближи до Цезар, щом младежът излезе от залата. Беше се натоварил като магаре: носеше чифт ботуши, наметало с качулка, дебели чорапи и вълнени гащи. За броени секунди Цезар се отърва от фламинските одежди. Докато той се преобличаше, зад Декумий се изправи нечий огромен силует, който на свой ред пое лената, анекса и галошите и ги натъпка в голяма кожена торба.

— А, Бургунд, да не си се върнал от Бовила? — учуди се зъзнещият от студ Цезар, докато се бореше с проклетите си ботуши без връзки.

— Да, Цезаре.

— Как вървят нещата? Всичко наред ли е с Кардикса?

— Имам си още един син.

Луций Декумий доволно се изкикоти.

— Казвам ли ти, паунчето ми, докато станеш консул, вече ще имаш лична гвардия!

— Няма да стана консул — преглътна тежко Цезар и погледна далечния край на Базилика Емилия, където се помещаваха службите на римските управници.

— Глупости! Разбира се, че ще станеш — успокои го Луций Декумий. — Стига си унивал! Решиш ли, че трябва да постигнеш нещо, целият свят да е срещу теб, пак няма да те спре! — Декумий извика на Бургунд: — Хайде, германска буцо! Разчисти път за господаря!

 

 

Ужасната зима продължи твърде дълго. Откакто Сцевола бе станал върховен понтифекс, сезоните вървяха според римския календар; и той като Метел Далматик навремето държеше месеците и годишните времена да бъдат в хармония, но прекият му предшественик, Гней Домиций Ахенобарб, беше позволил на календара да се премести месеци напред. Римската година беше с десет дни по-къса от слънчевата година на гърците и Ахенобарб умишлено не променяше нищо, уж защото не обичал финикийските навици на гърците.

Най-накрая през март времето омекна и Италия започна да се надява слънцето да огрее дворове и градини. Легионите подновиха редовните си упражнения. Гай Норбан реши да не чака снеговете да се стопят и още в началото на март изведе шест от осемте си легиона, за да се присъедини към Карбон, който чакаше в Аримин. Войските му минаха покрай лагера на Сула, който предпочете да не ги забележи. Въпреки снега Норбан можа бързо да се изтегли по Латинския и Фламиниевия път и скоро се озова в Аримин. Пристигането му увеличи войските на Карбон до трийсет легиона и няколко хиляди души конница — огромна тежест както за римската държава, така и за Галската земя, както се наричаше областта.

Но преди сам да замине за Аримин, Карбон се бе погрижил да разреши един много важен въпрос: да намери парите, с които да поддържа бойния дух на армията си. Може би идеята му дойде при гледката на разтопените кюлчета злато от унищожените статуи в храмовете на Калилия, защото първата му стъпка бе да си ги присвои. Великият Юпитер трябваше да се задоволи с писмена разписка, че Рим му дължи злато и сребро. Много от останалите римски храмове също имаха съкровища и при условие, че в римското общество религията беше държавна грижа, следователно средствата за поддръжката на различните култове идваха от държавата, Карбон и младият Марий решиха на своя глава да „заемат“ средствата, които жреците пазеха. На теория това не бе нарушение, но на практика си беше богохулство — средство, до което никой римски управник не беше прибягвал. Така или иначе от тайниците на храмовете започнаха да изникват един след друг сандъци със злато и сребро. Така например от храма на Юнона Луцина бяха извадени всички сестерции, които се даваха при раждане на дете; от храма на Ювента — денариите, които се жертваха, щом детето възмъжееше или станеше мома за женене; от този на Меркурий — тлъстите сумички, които суеверните търговци даваха на своя покровител, след като са потопили лавровото си клонче в свещения извор; от светилището на Венера Либитина — сестерциите, които й се плащаха да се грижи за душите на умрелите; от дома на Венера Еруцина — парите, с които й се издължаваха забогателите проститутки; и всичко това — за военната машина на Карбон. Квесторите събираха и злато на кюлчета, дори златни и сребърни вещи, освен ако не притежаваха твърде голяма художествена стойност.

Преторът-пелтек Квинт Антоний Балб — който не беше роднина на покойния цензор Марк Антоний — имаше нелеката задача да сече новите пари и да подрежда и изчиства старите. Колкото и голямо светотатство да бяха извършили консулите, резултатите бяха зашеметяващи. Карбон спокойно можеше да остави Рим на младия си колега и да се оттегли в далечния Аримин.

Въпреки че в двата лагера не си даваха сметка за това, и Сула, и Карбон постъпваха по сходен начин — новата гражданска война не биваше да разори Италия, всяка хапка от войнишката дажба трябваше да бъде заплатена на производителя. Докато военните действия продължаваха, издръжката на войските трябваше да се заплаща с пари. Съюзническата война бе довела цялата страна почти до разорението; полуостровът нямаше да оцелее, ако само няколко години по-късно същите грабежи се повтореха. Това съзнаваха и Сула, и Карбон.

Двамата също така си даваха сметка, че конфликтът помежду им не се основава на някакви благородни начинания — в очите на обикновените люде сегашната гражданска война нямаше за основа онова непримиримо, но оправдано противоречие между Рим и неговите съюзници, което бе довело до предишните кръвопролития. Тогава ставаше дума за война между италийските народи, които искаха да основат независима държава, и Рим, който искаше съседите му да бъдат държани в подчинение. Защо обаче се налагаше римляните отново да воюват? Защото гражданите се бяха разделили на два лагера и един от тях искаше да вземе цялата власт за себе си. Ставаше дума за личен конфликт между две амбициозни натури — Сула и Карбон — и колкото и да се стараеха двамата да облекат действията си в политическа пропаганда, не можеха да скрият този елементарен факт. Обикновените хора в Рим и Италия не бяха глупаци. Затова нямаше да допуснат доброволно земите им да бъдат опустошавани и благосъстоянието на държавата да бъда застрашено само защото двамата римски аристократи не се харесват.

Сула беше взел пари на заем от своите си войници, Карбон не се беше посвенил да поиска от боговете. И двамата пълководци с ужас си мислеха за това как при евентуална победа ще им се наложи да изплащат дълговете си.

Но младият Марий нехаеше. Като син на баснословно богат човек той никога не бе познал истинската стойност на парите, независимо дали ги харчеше за собствено удоволствие или заради легионите, които командваше. Ако старият Гай Марий бе разисквал навремето финансовата страна на военното дело, то това беше пред малкия Цезар, който се бе грижил за него, докато Марий се възстановяваше от втория си удар. Със сина си той рядко бе разговарял за сериозни неща. Защото по времето, когато му беше нужен помощник и довереник, малкият Марий вече бе твърде голям и повече го интересуваше градският живот, отколкото съжителството с остарелия баща. Цезар — девет години по-малък от братовчед си — много по-лесно свикна с мисълта да прекарва времето си с болния Марий. Освен това Цезар знаеше да слуша и бе научил твърде много неща, които се оказаха безполезни, щом му надянаха фламинските одежди.

Когато в началото на март времето започна да се стопля, Марий и военният му щаб напуснаха Рим и се настана лагер близо до градчето Ад Пикта, намиращо се на Лабикановия път — малко разклонение, което заобикаляше Албанската планина и се вливаше повторно в Латинския път при град Сакрипорт. Там, на алувиалната равнина, която се бе образувала край реката, осемте легиона доброволци от Етрурия и Умбрия бяха прекарали цялата зима на лагер, следвайки възможно най-тежкия и изморителен режим, който позволяваха студовете. Центуриони бяха все стари ветерани от Мариевата армия, които знаеха да тренират новобранци, но при пристигането на младия консул в лагера войските все още нямаха опит. Марий Младши изобщо не се безпокоеше от това. Той живееше с мисълта, че всеки римски войник, пък бил той новобранец, ще се сражава за него, както опитният ветеран би се сражавал за баща му. Това му даваше сила смело да посрещне настъпващия Сула.

В лагера му се намираха хора, които много по-добре от Марий разбираха тежестта на задачата, но никой така и не се постара да предупреди своя млад началник. Ако ги запиташе човек защо, офицерите навярно биха отговорили, че младият Марий просто е неспособен да възприеме истината. Той не беше дошъл, за да командва, а да им служи вместо талисман — малка и скъпоценна вещ, която трябваше да бъде пазена далеч от всякаква опасност.

Когато разузнавачите донесоха, че Сула се кани да ги нападне, младият Марий дори се зарадва. Разбра се, че Сула е отделил единайсет от общо осемнайсетте си легиона и заедно с част от конницата ги е пратил под командвало на Метел Пий по посока на Адриатика, за да воюват с Карбон. Това означаваше, че самият Сула оставаше със седем легиона — по-малко от силите, с които Марий разполагаше.

— Ще го победя! — закани се той пред един от легатите си, Гней Домиций Ахенобарб.

Ахенобарб беше женен за голямата дъщеря на покойния Луций Цина, затова се бе оказал обвързан с каузата на Карбон, макар да предпочиташе Сула. Твърде силно обичаше червенокосата си съпруга, затова изпълняваше всяко нейно желание. Дори фактът, че повечето му роднини или бяха със Сула, или спазваха пълен неутралитет не можа да го разколебае.

Сега слушаше въодушевения Гай Марий Младши и усещаше как косата му настръхва. Може би отсега трябваше да се замисли кога и къде да избяга, ако консулът се окажеше неспособен да удържи обещанието си.

На първия ден от април младият Марий си облече парадната униформа и с фанфари и знамена поведе армията си. Мина между древните пилони, които отбелязваха границите на Сакрипорт, и излезе на Латинския път. Оттам се насочи на юг към Кампания и лагера на Сула. Марий не искаше да губи време, защото по пътя го чакаха два моста, а той искаше да ги е прехвърлил, преди да се срещне с войските на Сула. Никой не го попита наистина ли е по-добре да се срещне със Сула по пътя, вместо да го изчака под стените на града, а самият Марий, макар да бе пътувал десетки пъти из областта, нямаше набитото око на пълководец да запомни добре подробностите от терена.

На първия мост — над река Верег — Гай Марий остана последен да изчака легионите да минат и тогава му хрумна, че теренът около Сакриорт е по-удобен за водене на бой. Но така и не спря. На втория мост — над доста по-бързите води на потока Толер — той вече си даваше сметка, че води войските си към местност, където ще им е много по-трудно да се разгърнат. Съгледвачите му съобщиха, че Сула е на петнайсетина километра надолу по пътя и вече подминава град Ферентин. Марий изведнъж изпадна в паника.

— Мисля, че ще е най-добре да се върнем при Сакрипорт — сподели той пред Ахенобарб. — В този насечен терен не мога да разгърна силите си така, както бих желал, а Сула ми е запречил пътя към равнините на Кампания. Ще го изчакаме пред Сакрипорт. Не мислиш ли, че така е по-добре?

— Щом казваш — отвърна му Ахенобарб, който добре си даваше сметка какво въздействие ще окаже върху новобранците подобна заповед за отстъпление, но предпочете да си замълчи. — Ще дам заповед: обратно към Сакрипорт!

— Бързо! — извика Марий, който усещаше как самоувереността го напуска с всеки следващ миг.

Ахенобарб го изгледа с известно недоумение, но пак не каза нищо. Ако Марий иска хората му да се изтощят от няколко километра, кой беше той да му възразява? Така или иначе щяха да загубят.

И така, осемте легиона бяха върнати обратно към Сакрипорт. Хилядите млади войници бяха смаяни, когато центурионите им ги караха не само да се връщат, но и да тичат! Младият Марий сам се зарази от всеобщото настроение и на свой ред хукна да обикаля редиците и да подвиква на легионерите да бързат, без да им обясни, че не става дума за отстъпление, а за маневра, с цел да заемат по-добри позиции. Резултатът бе, че когато най-после армията се върна на терена, който би им свършил работа, нито физическото, нито психическото им състояние позволяваха те да се възползват от него.

Подобно на всички знатни римляни и Марий беше учен на тактика и стратегия, но някак лекомислено се бе надявал геният на баща му да му се е предал по наследство. Пред вратите на Сакрипорт обаче, наобиколен от легати и военни трибуни, които чакаха заповеди, той не можа да измисли нищо, умът му престана да работи и той установи, че няма никакви военни познания.

— Ами — рече най-накрая той, — легионите да се разположат в карета от по осем редици и два легиона да застанат отзад за подкрепления.

Заповедите не бяха адекватни, но никой не се опита да му възрази. Уморените войници бяха оставени все така неосведомени какво точно се случва край тях. Вместо да повдигне бойния им дух с реч, младият Марий се отдалечи в края на полето.

Сула застана на една височина между Толер и Сакри порт, огледа предпазливо подредените войски на противника и въздъхна. Вдигна рамене и заповяда на пет от легионите си с ветерани да се втурнат в атака под командването на Гней Корнелий Долабела и Публий Сервилий Вация. Двата най-добри легиона от армията на Сципион Азиаген остави в резерв под командването на Луций Манлий Торкват, докато той самият се върна на билото на хълма, придружен от конна дружина, която щеше да разнася заповедите му, ако се наложеше промяна в тактиката. До него стоеше не друг, а самият лидер на сената Луций Валерий Флак. Той най-сетне се беше решил и по време на най-жестоките февруарски студове бе напуснал Рим за лагера на Сула.

 

 

Щом видя приближаващите суданци, младият Марий донякъде се успокои, макар от предишния му оптимизъм да не бе останала и следа. Пое лично командването на лявото крило и се върна при войската, но без да знае какво точно да прави. Двете армии се срещнаха един-два часа след пладне и преди да е изтекъл и час селянчетата от Етрурия и Умбрия, които се бяха записали с такъв ентусиазъм в армията на Гай Марий Младши, вече бягаха по широкото поле край Сакрипорт. Ветераните на Сула лесно се справиха с тях. Накрая един от двата легиона, които Марий бе оставил в резерв, предпочете масово да дезертира на страната на Сервилий Вация, за да изгледа спокойно клането на доскорошните си другари.

Именно гледката на изменническия легион довърши младия Марий. В последния момент той си спомни, че недалеч на изток от Сакрипорт се намира непревземаемата крепост Пренесте, и заповяда бързо отстъпление към нея. Вече бе възвърнал самообладанието си и успя да изтегли лявото крило на армията си в сравнително добър ред. Офела, който командваше дясното крило на Сулановата армия, забеляза оттеглянето на врага и се нахвърли отгоре му със злост, на която дори началникът му се възхити. Войниците на Офела не даваха мира на противника и като хиени се нахвърляха над всеки изостанал от редицата. Гай Марий хвърли цялата си енергия да поддържа духа и да спаси колкото се може повече от младите си легионери. Но когато най-сетне стигна стените на Пренесте и прибра войските си в града, от армията му бяха оцелели само седем хиляди души.

Войниците от центъра на Мариевата армия бяха изклани почти до крак, но дясното крило, командвано от Ахенобарб, успя да постигне примирие и бързо се оттегли в Норба. Тази стара крепост на волските, фанатично предана на Карбон, се намираше върху планинско възвишение на трийсетина километра югозападно от полесражението. Местното население с радост отвори вратите си за десетте хиляди войници на Ахенобарб. Но не и за самия Ахенобарб! Легатът пожела здраве и успех на войниците, които бе успял да спаси, и продължи пътя си към Тарацина, на морския бряг, откъдето хвана първия кораб за Африка — най-далечното място, до което можеше да стигне веднага.

Без да знае, че главният му легат е дезертирал, младият Марий се чувстваше добре в Пренесте. Сула трудно би го измъкнал от място като това; ако изобщо му беше по силите. Градът се намираше на около трийсет и пет километра от Рим и заемаше труднодостъпните височини на дял от Апенините. Стръмните склонове вече бяха защитили града не веднъж и дваж от чужди нападения, и то векове, преди Марий Младши да се озове зад стените му. Задната част на града беше абсолютно недостъпна, понеже оттам склонът бе изключително стръмен и противникът не би могъл да разгърне силите си. В същото време именно от тази си страна Пренесте можеше да поддържа връзка със света и да се снабдява с провизии. Вътре в крепостта имаше няколко естествени извора, а в големите изби под величествения храм на Фортуна Примигения, гордостта на Пренесте, бяха складирани огромни количества жито, зехтин и вино, както и други бавно развалящи се стоки като местното твърдо сирене или стафиди. От есента бяха останали дори ябълки и круши.

Въпреки че гражданите на Пренесте можеха да се похвалят с древен латински произход, а имаха основание да се гордеят, че говорят най-автентичния латински в Италия, градът никога не се беше съюзявал с Рим. През цялата Съюзническа война се беше сражавал на страната на италийските народи и продължаваше да смята, че гражданството на Пренесте струва повече от това на Рим… В очите на местните жители Рим беше сборище на парвенюта. Ето защо те подкрепиха младия Марий: в очите на пренестяни той беше единственият защитник на Италия от кървавата мъст на римлянина Сула, при това беше син на баща си, следователно заслужаваше добър прием. Като благодарност към своите домакини Марий организира войниците си и започна да снабдява града с фураж и храна по козите пътеки, които водеха през стръмния склон към близките села. Пренесте имаше да храни много гърла.

— До лятото Сула ще се принуди да свали обсадата и тогава ще можете да се оттеглите — беше казал главният управител на града на римския консул.

Но предположението му се оказа прибързано; само няколко дни след поражението при Сакрипорт Марий и жителите на Пренесте видяха с очите си как врагът опасва града в железен обръч — Гай Марий щеше да бъде принуден да се предаде. Планинските потоци, които се спускаха по склона към Рим, се вливаха в река Анио, докато другите следваха обратната страна на билото и се стичаха до река Толер. Пренесте бе на самия вододел. С бързина, която обсадените намираха за невероятна, Сула издигна стена и ров, който тръгна чак долу от Анио, прехвърли билото и продължи към бреговете на Толер. Когато строителните работи привършиха, единственият път за и от Пренесте оставаха козите пътеки по скалистия склон. Разбира се, при условие, че врагът не пазеше и тях.

 

 

Новината за разгрома при Сакрипорт достигна Рим още преди слънцето да е залязло след трагичните събития; затова пък се разпространи тайно и до малко хора. Гражданството щеше да почака за новината. Веднага щом се затвори на сигурно зад стените на Пренесте, Гай Марий набързо продиктува текста на писмо, което трябваше да прочете единствено градският претор Луций Юний Брут Дамазип. В него се казваше следното:

На юг от Рим всичко е изгубено. Нека се надяваме, че в Аримин Карбон ще успее да организира военните действия по начин, който да затрудни Сула, най-малкото заради численото превъзходство на Карбон. Войниците му са доста по-добре подготвени от моите. Липсата на опит и физическа подготовка бяха причина легионите ми да не издържат дори и час срещу старите кучета на Сула.

Предлагам ти да подготвиш Рим за отбрана, макар толкова голям град, населен с толкова различно мислещи хора, да е труден за опазване. Ако мислиш, че гражданите ще откажат да се защитават, трябва да очакваш Сула след няколко дни. Между Пренесте и Рим вече няма никакви войски, които да му се изпречат. Дали той самият иска да превземе Рим, нямам представа. Надявам се да избере да подмине града, за да нападне Карбон. От това, което съм чувал баща ми да говори за Сула, той би желал да притисне Карбон като в клещи, използвайки Метел Пий като второ крило. Иска ми се да знам каква ще е следващата му стъпка, но няма как да разбера. Може би Сула ще сметне за прибързано да нахлуе в Рим още сега, но не виждам реално обяснение защо ще допуска такава грешка.

Аз може би ще остана дълго време в Пренесте, където бях посрещнат доста топло — тукашните изпитват голямо уважение към Гай Марий, затова няма да откажат помощ на сина му. Щом Сула потегли срещу Карбон, аз ще пробия обсадата и ще се притека на помощ на Рим. Може би ако лично се намирам в Рим, жителите биха били по-склонни да се защитават.

Струва ми се, че сега му е времето да се отървем веднъж завинаги от всички отровни змии — съмишлениците на Сула, които са се настанили в любимия ни град. Избий ги всички, Дамазип! Не позволявай на чувствата да разколебаят решимостта ти! Не трябва да оставим живи хората, които биха подкрепили Сула и биха направили защитата на града невъзможна. Ако отсечем главите на по-знатните сред враговете си, анонимните им поддръжници ще сведат своите в подчинение. Всеки, който чувства, че може да помогне на Карбон на бойното поле, да напуска Рим незабавно. Това включва теб самия, Дамазип.

Следват имената на няколко усойници, които биха служили добре на Сула. Изпуснал съм десетки, но ти ще помислиш вместо мен: върховният понтифекс, старият Луций Домиций Ахенобарб, Карбон Арвина, Публий Антистий Вет…

 

 

Брут Дамазип се зае да изпълнява заповедта. По време на онази кратка, но добре подготвена кървава баня, която беше устроил старият Гай Марий навремето, върховният понтифекс Квинт Муций Сцевола беше нападнат и наръган с нож по причини, които никой не можа да назове. Атентаторът (същият онзи Гай Флавий Фимбрия, който бе заминал заедно с Луций Валерий Флак, за да отнеме командването от Сула във войната срещу цар Митридат, и който бе убил Флак) не намери по-добро оправдание от това да се изхили и да заяви пред всички, че много добре знаели, че и Сцевола трябва да умре. Но Сцевола не умря, макар че раната му беше дълбока. Здрав като бик, върховният понтифекс се беше възстановил и само два месеца след инцидента се бе върнал към своите обществени задължения. Този път обаче Сцевола не можа да се спаси. Макар да беше тъст на младия Марий, той беше заклан, докато бързаше да потърси закрила в храма на Веста. Никой нямаше причина да го подозира в предателство спрямо зет му.

Старият Луций Домиций Ахенобарб, бивш консул и брат на предишния върховен понтифекс, беше убит насред дома си. Беше убит и тъстът на Помпей Велики, който навярно се е радвал, задето кръвта на Публий Антистий не изцапа неговите ръце. Жената на Антистий, съкрушена от мъка, сама посегна на живота си. Докато Брут Дамазип реши, че е изпълнил добре задачата, поставена му от Марий, на рострата на Форума стояха забучени на копия главите на поне тридесетина души, смятани за врагове на Карбон; мнозина от онези, които се наричаха неутрални (като Катул, Лепид или Хортензий), залостиха вратите на домовете си и не смееха да се покажат навън, да не би убийците на Дамазип да решат, че и те трябва да си отидат.

След като си свърши работата, Брут Дамазип веднага избяга от града, също както стори и другият претор, Гай Албий Каринат. И двамата се присъединиха към Карбон. Преторът, който отговаряше по монетосеченето, Квинт Антоний Балб, на свой ред напусна Рим, но начело на цял легион; задачата му бе да дебаркира в Сардиния и да елиминира Луций Филип.

Най-странно се оказа обаче бягството на народния трибун Квинт Валерий Соран. Той беше ерудиран човек и се славеше като голям хуманист, затова му беше невъзможно да приеме хладнокръвното убийство на толкова много хора, за които дори нямаше доказателства, че са заемали страна в конфликта. Но как да изрази протеста си по начин, който да бъде разбран от цял Рим? Как можеше човек в неговото положение да разруши този проклет Рим? Квинт Валерий Соран бе стигнал до заключението, че за да оцелее светът, Рим трябва да бъде унищожен. След като мисли дълго над средствата за постигане на тази цел, той стигна до доста оригинално решение. Отиде на рострата, качи се и наобиколен от кървавите трофеи на Брут Дамазип, започна да крещи на висок глас тайното име на Рим:

— АМОР, АМОР!

Онези, които го чуха и разбраха за какво става дума, затиснаха ушите си с ръце и хукнаха да бягат. Защото тайното име на Рим не биваше никога да бъде произнасяно на глас! Иначе градът и всичко, свързано с него, щеше да се разруши за броени минути като след опустошително земетресение. Квинт Соран тъкмо на това се беше надявал, но след като назова тайното име на Рим пред птиците и хората на площада, реши да се спасява в Остия, учуден защо градът на седемте хълма така и не се беше разклатил из основи. От Остия отплава за Сицилия, за да се спасява от гнева на воюващите.

Практически лишен от управници, градът нито се разпадна, нито се събори. Хората си вършеха делата, както ги бяха вършили цял живот; лека-полека неутралните събраха смелост и се показаха на улицата. Рим чакаше да види какво ще стори Сула.

Сула влезе в Рим, но без излишен шум и без войска, която да го следва.

Нямаше кой знае колко сериозна пречка той да влез в града като свободен човек. Въпросът беше защо бе длъжен да го стори. За въпроси като този за консулския му империум — дали сам се лишаваше от него в мига, в който стъпваше в свещените предели на града или не, — малко се вълнуваше. Кой щеше да посмее да го обвини, в каквото и да е, кой щеше да му държи сметка за противозаконни действия, кой щеше да насочи божия гняв срещу него? Ако Сула се връщаше в Рим, той идваше като господар и победител; разполагаше с достатъчно власт да поправи всички грешки, които се бяха обърнали против него. Затова спокойно премина помериума и се зае да съставя правителство.

Най-висшият магистрат, който беше останал в Рим, беше един от двамата братя Магии от Еклан. Имаше ранг на претор. Него Сула направи върховен управител на града, заедно с едилите Публий Фурий Красип и Марк Помпоний: Когато разбра за греха на трибуна Соран, Сула гневно се навъси, но накрая вдигна безпомощно рамене. Отрязаните глави, които стърчаха на рострата, не му направиха особено впечатление. Той просто нареди да бъдат свалени и погребани както подобава. Не произнасяше речи пред народа, не свикваше заседание на Сената. Без да прекара и двайсет и четири часа в града, Сула си тръгна отново, за да се върне под стените на Пренесте. След себе си остави две дружини конница под командването на Торкват — за да помагат на магистратите да поддържат реда, обясни той.

Сула не направи опит да се срещне с Аврелия, която цял ден се чудеше дали ще бъде посетена. Когато научи, че си е заминал, постара се с нищо да не изрази изненадата си пред роднините, най-малко пред Цезар, който знаеше, че последната й среща със Сула е била по-особена.

 

 

Легатът, който отговаряше за обсадата на Пренесте, бе изменникът Квинт Лукреций Офела. На него лично връчи заповедите си Сула:

— Искам малкият Марий да остане в Пренесте до смъртта си — беше наредил той на Офела. — Ще построиш стена десет метра висока от бреговете на Анио до бреговете на Толер. Стената ще се брани от двайсетметрови кули, които ще се наредят през двеста метра. Между стената и града ще изкопаеш ров, шест метра дълбок и шест метра широк, ще набучиш на дъното му колове, остри и тесни като блатна тръстика. Когато свършиш със стената, ще сложиш пазачи на всяка пътечка, която води от Пренесте към Аденините. Никой да не влиза и излиза от града. Искам това нагло хлапе да разбере, че отсега нататък друг дом, освен Пренесте няма. Ще остане там, колкото му е писано да живее. — Сула кисело се усмихна. — Искам и жителите на Пренесте да разберат, че младият Марий ще живее при тях до последния си ден. Нека глашатаите им го напомнят по шест пъти на ден. Едно е да подслониш красив младеж с голямо име, друго е да осъзнаеш, че красивият младеж с голямото име е донесъл със себе си само смърт и страдания.

Сула потегли на север към Вейи, като остави на Офела само два легиона. Но и те бяха достатъчни да си свършат работата. За тяхно улеснение местността се оказа богата на вулканичен туф — онази необикновена скала, която можеше да се реже с нож като сирене, но се втвърдяваше, щом бъдеше изложена на въздух. Благодарение на удобния материал стената изникна като огромна гъба след дъжд и всеки ден ровът пред стените на Пренесте се разширяваше. Изровената пръст се скупчи на втори вал, между него и стените на града остана голяма зона, лишена от всякаква растителност, която да служи за прикритие. По планинския склон зад града дърветата също бяха отсечени, а обсаждащите не позволяваха градът да се снабдява с храна и с фураж.

Офела знаеше как да се справя с подобни задачи. Тъй като го смятаха за несигурен съюзник, обсадата на Пренесте му даваше възможност да докаже противното. Самите войници също не бяха много сигурни: единият легион бяха изменниците, дезертирали при Сакрипорт, другите бяха от бившата армия на Сцииион Азиаген. Тяхната вярност също трябваше да бъде изпитана. Лека-полека огромният ров, който отделяше обсадения Пренесте от света, доказваше до каква степен Сула може да разчита на новите си легиони. Младежите работеха с ръчните си инструменти, понякога дори с голи ръце. Но бяха над десет хиляди чифта ръце, при това снабдени с качествени инструменти и под командването на опитни центуриони, които показваха на неопитните тайните на строителното изкуство. Да организира подобно начинание се оказа сравнително лесно за Офела, който притежаваше типично римското чувство за ред и методичност в работата.

Два месеца бяха достатъчни стената и ровът да бъдат завършени. Те бяха дълги повече от дванайсет километра и пресичаха на две места Лабиканския и Пренестинския път. Така отсечката между Тускул и Бола ставаше неизползваема. Римските конници и сенатори, чиито имения бяха станали недостъпни, с мрачни лица изчакваха обсадата да бъде вдигната… и проклинаха младия Гай Марий. От друга страна, дребните собственици се радваха на купищата каменни блокове, използвани за строежа на стената. Когато градът се предадеше и обсадата се вдигнеше, местните жители щяха да разполагат с материали за строеж.

Колкото до Сула, щом стигна във Вейи, даде два от петте легиона на Публий Сервилий Вация. Вация пое командването им и потегли за крайбрежието на Етрурия, докато Сула и Долабела Старши поведоха другите три по Касиевия път към град Клузий. Идваше месец май и Сула беше изключително доволен от напредъка на войските си. Ако Метел Пий и неговите единайсет легиона се справеха успешно със ситуацията, имаше възможност още тази есен Сула да се превърне в пълновластен господар на цяла Италия.

Но как всъщност се справяше Метел Пий със своята голяма армия? Сула знаеше малко за похода, но вярваше на този свой най-предан поддръжник. Беше любопитен да разбере ще успее ли Помпей Велики да се справи със своите задачи. Сула нарочно бе връчил командването на по-голямата част от армията си на Метел, оставяйки на Помпей петхилядната конница, която така или иначе не можеше да бъде използвана в планинските части на Централна Италия.

 

 

Метел Пий се бе насочил към Адриатическото крайбрежие начело на своите два легиона (под командването на легата му Варон Лукул), шестте легиона — дезертьори на Сципион Азиаген, трите легиона, които Помпей смяташе за свои, и петхилядната конница на Помпей.

Разбира се, Варон Сабинянина пътуваше заедно със своя приятел Помпей, за да се вслушва в оплакванията му и да ги записва.

— Трябва да подобря отношенията си с Крас — сподели Помпей пред него, докато яздеха към Пицена. — Метел Пий и Варон Лукул може да се каже, че ми допадат. Но Крас е голям темерут, а струва повече от всички останали. Трябва да го привлека на моя страна.

Варон беше яхнал малко жребче, та да гледа от ниското Помпей на неговия огромен бял „държавен кон“.

— Започвам да си мисля, че зимните месеци, прекарани в лагера на Сула, са те научили на нещо — отбеляза Варон. — Досега не съм те чувал да искаш да спечелиш, когото и да било на своя страна… С изключение на Сула, естествено.

— Да, понаучих се — призна великодушно приятелят му. Красивите му бели зъби блеснаха в широка усмивка. — Хайде сега, Вароне! Знам, че скоро ще се превърна в най-ценния съюзник на Сула, но не ми е трудно да проумея, че той се нуждае и от други приятели. Макар че може би си прав. За пръв път се подчинявам на друг началник, освен на баща си. Мисля, че баща ми беше велик воин, но не го беше грижа за нищо, което се случва далеч от родните му земи. Сула е нещо различно.

— В какъв смисъл? — попита Варон.

— За повечето неща около себе си нехае… Включително за хората, които нарича свои легати или колеги, или каквото му хрумне според случая. Съмнявам се дори дали се вълнува от съдбата на Рим. Това, което тежи на душата му, не принадлежи на материалния свят. Пари, земи, дори политическа му кариера или общественото мнение това са все неща, които не го занимават особено. Не, Сула мисли за нещо друго.

— За какво? — попита пак Варон, смаян от самия факт, че самовлюбеният Помпей е забелязал нещо, което е убягнало от неговия поглед.

— Може би единствено за достойнството си — отговори Помпей.

Варон се замисли върху думите му. Може би приятелят му беше прав? Достойнството на римския гражданин и патриций! Това беше то, най-трудно осезаемата сред всички придобивки на римския благородник. Политическата тежест беше само дреха, мярка за влиянието му в обществото за способността му да въздейства на общественото мнение, на решенията в Сената и държавните институции.

Докато достойнството беше нещо друго. То беше изключително лично, дори интимно, но се отнасяше до всички страни на нечий обществен живот. И беше толкова трудно да се определи какво точно представлява. Оттам, разбира се, идваше и коренът на думата „дигнитас“… „Дигнитас“ означаваше най-напред способността на човек да прави впечатление на околните… А може би означаваше и слава? Достойнството събираше в себе си всичко, което правеше човека отделна личност и обществен водач. То включваше едновременно гордостта, почтеността, интелекта, делата, способностите, знанията, положението в обществото, мъжките му качества. Достойнството надживяваше човека, това беше единственият начин смъртният да победи смъртта. Да, това беше най-доброто обяснение. Достойнството представляваше триумфът на човек над тленната му физическа обвивка. Ако наистина нещо имаше стойност за Сула, това беше неговото достойнство. Беше се зарекъл, че ще победи Митридат. Беше се зарекъл, че ще се върне в Италия и ще получи възмездие. Беше се зарекъл да възстанови републиката в нейната традиционна форма. И след като веднъж се бе зарекъл, щеше да изпълни обещанието си. Не успееше ли, щеше да накърни собственото си достойнство; останеше ли той човек извън закона, продължеше ли римското гражданство да го третира с презрение и пренебрежение, Сула щеше да изгуби своето достойнство завинаги. Затова той се мъчеше да държи на думата си. Щеше да бъде доволен едва тогава, когато всяко дадено обещание се окажеше изпълнено. Дотогава Сула нямаше право на почивка.

— С тези думи — отбеляза Варон — ти направи на Сула най-големия комплимент, който един римлянин може да получи.

Сините очи на Помпей го изгледаха с недоумение.

— Как така?

— Искам да кажа — обясни търпеливо приятелят му, — че ми доказа защо Сула не може да изгуби. Той се сражава за нещо, което Карбон е неспособен дори да възприеме.

— О, да! — съгласи се Помпей.

Бяха наближили река Езис, в самото сърце на Помпеевата родина. Горделивият младеж от миналата година не беше изчезнал напълно, но се беше променил; Помпей беше пораснал. Подаръкът, който Сула му бе направил с конницата, го накара да се заинтересува от една нова страна на военното дело, която досега беше подминавал. Разбира се, това се дължеше на римското му съзнание. Римляните все още вярваха в пехотата и в известна степен бяха свикнали да смятат конницата по-скоро за украшение, отколкото за полезна част от армията. С други думи, предпочитаха да се оправят без нея. Варон например беше убеден, че римляните нямаше да създадат своя конница, ако нямаха враговете им.

Преди много време, когато Рим се управляваше от царете и после, в най-ранните години на републиката, конницата представляваше военният елит на града, предната редица на римската армия. Именно покрай конницата се бе създало конническото съсловие — Ордо Еквестер, както го бе наричал Гай Семпроний Гракх. Конете били изключително скъпи, твърде скъпи, за да си ги позволи човек. Оттам се създала държавната конница, с други думи, конница, поддържана за сметка на държавата.

Лека-полека с годините римската конница бе изчезнала от бойното поле, за да се запази само като термин от обществено-икономическите отношения. Конникът, независимо дали живее от поземленото си владение или от предприемачество, членуваше в Първата имуществена класа, сиреч сред най-богатите. Но за спомен от онези славни времена, когато бе съставлявал ударната сила римската армия, държавата и до ден-днешен се грижеше всеки от хиляда и осемстотинте най-видни конници да притежава своя „държавен“ кон.

Варон си даде сметка, че е забравил основната си мисъл. А тя беше: Помпей и неговият интерес към конницата. Конницата вече не се попълваше от римляни. Петте хиляди души, които Сула бе предал под командването на Помпей, бяха дошли с него от Гърция, следователно не бяха и гали. Конницата на Сула беше предимно тракийска смесена с неколкостотин галати, сиреч пак гали по произход, но от онези, които век и половина по-рано се бяха настанили в Мала Азия. И траките, и галатите бяха добри войници, при това достатъчно предани за хора, които не знаят що е римско гражданство. В римската армия заемаха положение на съюзници и след дългите години на служба в полза на римския си началник някои от тях може би щяха да бъдат възнаградени с граждански права и с парче земя в Италия.

През целия път от Теан Сидицин Помпей се бе занимавал с тези странни люде, носещи дълги кожени гащи и кожени брони, въоръжени с малки кръгли щитове, дълги копия и дълги мечове — далеч по-удобни от късите остриета на римските пехотинци. Ако не друго, Помпей показваше способност да разсъждава, успокояваше се Варон, докато наближаваха бреговете на Езис. Започваше да установява предимствата на конницата и да обмисля къде да я използва. Правеше планове, чудеше се дали с нещо не могат да се подобрят екипировката и военното им обучение. Конниците бяха организирани в няколко полка от по петстотин души. Всеки от тези полкове се разделяше на десет дружини от по петдесет души, които си имаха свой началници. Единственият римлянин, който можеше да им заповядва, бе върховният началник на конницата. В този случай това беше Помпей. Той беше като замаян от запознанството с новите си подчинени и смяташе да докаже, че и един римлянин може да използва правилно техните възможности. Варон си обясняваше тази нова страст на Помпей към конницата с неговия далечен галски произход.

Колко странно! Ето ги пак на същата река Езис, пред същия стар лагер на Помпей. Бяха се върнали там, откъдето всичко започна, сякаш хилядите километри, които бяха изминали, се бяха оказали безсмислени. Една дълга разходка, за да се запознаят с някакъв беззъб и оплешивял старец, разнообразена с не особено вълнуващи сражения.

— Чудя се — обади се Варон — дали хората ни се питат за какво изобщо е цялата тази война?

Помпей примигна от изненада.

— Какъв странен въпрос! Защо им е да се питат, за каквото и да е? Нали офицерите са затова. Нали аз съм за това, за да си задавам въпроси и да им търся отговори. Те просто трябва да вършат каквото им се заповядва.

Помпей чак се възмути на революционната мисъл на приятеля си, който бе способен да предположи, че войниците на пиценския касапин са способни да разсъждават.

Но Варон не се предаде лесно.

— Хайде сега, Велики! И те са хора — в това отношение не се различават особено от нас. И като хора им е дадена способността да мислят. Дори много от тях да не могат да четат, едно е да изпълняваш заповедите на офицера, друго е да не се питаш за какво става дума.

— Не мога да направя разликата — призна си Помпей.

— Велики, става дума за често срещан феномен, който наричаме човешко любопитство! В природата на човека е да си задава въпроси за причината на това и онова! Дори един редови легионер от Пицена, който никога не е стъпвал в Рим и не може да направи разлика между Рим и Италия, е склонен да си задава въпроси. Ние тръгнахме оттук и стигнахме Теан, тръгнахме от Теан и се върнахме тук, до стария ни лагер. Не мислиш ли, че сред войниците може да има и такива, които да се чудят защо изобщо трябваше да бием път до Теан, за да се върнем по домовете си една година по-късно?

— О, те това го знаят! — отвърна му нетърпеливо Помпей. — Освен това говориш за войници — ветерани. Ако поучаваха по хиляда сестерции на всеки извървян километър през последните десет години, всеки от тях би имал пари да си вдигне къща на Палатина и да си гледа екзотични рибки в аквариум. Колко си оригинален, Вароне? Всеки път ще ме смаеш с нещо… Как може да те занимават подобни мисли изобщо! — Помпей пришпори държавния си кон и пое в галоп по последния склон. Изведнъж избухна в смях и размаха ръце из въздуха. Вятърът донесе думите му: — Който е последен, е глупак!

„Дете! — каза си Варон наум. — Какво правя аз тук? От каква полза бих могъл да бъда? Та това всичко е само игра, величествена и прекрасна игра.“