Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (2)

Дванайсет дни, след като той се зае със събирането на войска, дойде вест от Брундизий. Сула бил потеглил на север по Апиевия път, посрещан като спасител във всеки град, село или селска колиба. Но преди да напусне пристанището, добави пратеникът, Сула бил поискал от цялата си армия да му се закълне във вярност. Ако онези в Рим се бяха съмнявали в решимостта му да се отърве от бъдещо съдебно преследване, самият факт, че армията му се бе заклела да го поддържа при всякакви обстоятелства — дори срещу управляващите — беше доказателство за неизбежността на войната.

Нещо повече, продължи да разправя вестоносецът. Войниците на Сула по своя воля отишли при него и му предложили парите си, за да купува с тях житото и овеса, плодовете и зеленчуците от селата на Калабрия и Апулия; не искали никой да се чувства ощетен от техния пълководец, никой да не стане жертва на кражба и убийство, никоя жена да не пострада и никое дете да не гладува, защото армията на Сула е минала през земите им. Всичко да бъде, както Сула реши. Някой ден, когато стане господар на Рим и цяла Италия, той щял да им се отплати.

Новината, че Южна Италия била щастлива да посрещне Сула, не зарадва особено Помпей, който се надяваше, че до мига, в който му се притече на помощ начело на трите си легиона, Сула ще е загазил достатъчно, за да оцени услугата. Толкова по-зле; Помпей вдигна рамене и промени плановете си според това, което беше научил.

— Ще вървим по брега до Бука, оттам ще поемем навътре в сушата, към Беневент — обясни той на главните центуриони, командващи трите легиона. По принцип командването на легионите се полагаше на знатни младежи с ранг на военни трибуни. Ако се беше поразтърсил, Помпей щеше да си намери такива, но знатните младежи щяха да оспорят правото му да командва армията, затова предпочете да се довери на свои хора; пък дори да знаеше, че мнозина знатни римляни биха го осъдили за постъпката.

— Кога тръгваме? — попита Варон, понеже другите не смееха.

Осем дни преди края на април — рече Помпей.

 

 

Тогава обаче на сцената се появи Карбон и Помпей пак трябваше да си променя плановете.

На север от склоновете на Западните Алпи се спускаше Емилиевият път, който разсичаше Италийска Галия на две и стигаше до Адриатическо море при Аримин; от Аримин започваше друг прекрасен път, който следваше брега на морето до Фан Фортуна, откъдето по Фламиниевия път се стигаше чак Рим. Това правеше Аримин изключително важен от стратегическа гледна точка град. Само Ареций имаше подобно значение за контрола на Апенините.

Беше логично Гней Папирий Карбон — два пъти консул, сега управител на Италийска Галия — да се настани заедно с осемте си легиона и конницата в близост до Аримин. От тази си база той можеше спокойно да се придвижва в три посоки: по Емилиевия път, през Галия към Алпите; по адриатическото крайбрежие в посока Брундизий и по Фламиниевия път към Рим.

В продължение на година и половина Карбон бе очаквал завръщането на Сула. Беше сигурен, че ще дебаркира в Брундизий. В Рим обаче бяха останали твърде много хора, които сега можеха да твърдят, че са неутрални, ала случеше ли се везните да се наклонят към Сула, веднага биха заели страната му; всички те се ползваха с достатъчно политическо влияние, за да съборят сегашните управляващи, което значеше, че столицата не бива да се изпуска от очи. В същото време Метел Пий се беше окопал в Лигурия на западната граница на Италийска Галия заедно с двата легиона от Римска Африка, които го бяха последвали, след като Карбон го лиши от управлението на провинцията. В мига, в който научеше за пристигането на Сула, Прасчо-син щеше да поиска да го посрещне, а това правеше Италийска Галия още едно несигурно място.

Разбира се, можеше да се разчита на шестнайсетте легиона в Кампания, а оттам до Брундизий беше по-близо, отколкото от Аримин, където чакаше Карбон; но до каква степен можеше да разчита на действащите консули Норбан и Сципион Азиаген? Карбон не знаеше. Нямаше я вече желязната му ръка да контролира Рим. В края на предната година той се бе убедил в две неща: че Сула ще се появи напролет и че Рим би бил по-склонен да му се противопостави, ако самият Карбон не е в града. Затова си беше осигурил избора на двамина верни поддръжници в лицето на Норбан и Сципион Азиаген, след което сам си връчи управлението на Италийска Галия, за да има добра позиция за наблюдение и да бъде готов за действие, щом се наложи. Изборът на двамата консули — поне на теория — беше добър: нито Норбан, нито Сципион Азиаген можеха да се надяват на милост от страна на Сула. Норбан беше клиент на Гай Марий, а Сципион Азиаген се беше преоблякъл като роб, за да избяга от Езерния по време на Съюзническата война — проява на слабост, която беше отвратила Сула. И все пак щяха ли да се справят двамата? Щяха ли да използват шестнайсетте легиона като истински пълководци, или щяха да изтърват птичето от клетката? Карбон не можеше да бъде сигурен.

Имаше и нещо, което не беше предвидил: че синът на Помпей Страбон, макар и още момче, ще има дързостта да събере три легиона от войниците на баща си, за да се присъедини към Сула! Не че Карбон вземаше младежа много насериозно. Обаче трите легиона опитни войници го притесняваха. Стигнеха ли веднъж до Сула, той щеше да знае как да ги използва.

Новината за плановете на младия Помпей беше донесена на Карбон от неговия квестор Гай Верес.

— Момчето трябва да бъде спряно, преди да е сторило беля — намръщи се Карбон. — Каква досада! Да се надяваме само, че докато се разправяме с Помпей Младши, Метел Пий няма на свой ред да се появи от Лигурия. И да разчитаме, че двамата консули ще съумеят да неутрализират Сула.

— Бързо ще приключим с Помпей — увери го самонадеяният Гай Верес.

— Съгласен съм, но така или иначе момчето си е проблем. Би ли извикал легатите?

Но те се оказаха трудни за откриване; Верес трябваше доста време да обикаля лагера, а това нямаше да се хареса на Карбон. Докато търсеше, много мисли минаха през главата му, но нито една не се отнасяше до младия Помпей, сина на стария Помпей Кривогледия. Не, този, който не му даваше мира, беше Сула. Макар никога да не се беше срещал лично с него (пък и нямаше защо, бащата на Верес беше скромен сенатор без политическо влияние, а по време на Съюзническата война самият той беше служил при Гай Марий и след това — при Цина), добре си спомняше как бе изглеждал по време на церемонията по встъпването си в консулската длъжност. Още оттогава му беше направил силно впечатления. Понеже не беше войник по душа, на Верес не му беше хрумнало да се пише доброволец за похода на Сула на изток; пък и Рим по времето на Цина и Карбон не беше никак лошо местенце за такива като него. Верес обичаше да стои там, където се въртят големите пари, защото обичаше да хвърля тлъсти суми за изкуство и имаше големи амбиции. И все пак, докато търсеше легатите на Карбон, започваше да се чуди не е ли време да мине на другата страна.

Ако трябва да сме съвсем точни, Гай Верес дори не беше и квестор, а само проквестор: официално бе изгубил сана си с изтичането на предишния годишен мандат. Това, че продължаваше да изпълнява функциите си, се дължеше единствено на Карбон, към когото беше прикрепен предната година. Карбон беше изказал голямо задоволство от работата му и бе поискал да служи при него и в Италийска Галия. И понеже задълженията на квестора бяха да се грижи за средствата, които харчи техният началник, Гай Верес бе поискал веднъж — от името на Карбон — и бе получил от хазната сумата от два милиона двеста трийсет и пет хиляди четиристотин и седемнайсет сестерции; цялата тази субсидия трябваше да покрива разходите на Карбон: да стигне за заплатите на легионерите, да осигури достатъчен разкош за самия него, за легатите, нисшите офицери и квестора, както и да изплатят всички онези хиляди дреболийки, които не можеха да се вместят в гореспоменатите харчове.

Още не беше минал април, а повече от милион и половина сестерции бяха похарчени, което означаваше, че Карбон скоро ще трябва втори път да се обръща към хазната за нови пари. Легатите му си живееха охолно, самият той беше свикнал да разполага с държавния бюджет, както намери за добре. Да не говорим за Гай Верес; той отдавна беше бръкнал в кацата с меда, още преди да напълни кесиите на армията. Досега бе съумял да прикрива злоупотребите си, но, убеждаваше се той, при условие, че цялата ситуация коренно щеше да се промени, може би не беше повече нужно да се крие. Щом Карбон му обърнеше гръб, за да се занимава с трите легиона на Помпей, Гай Верес щеше да изчезне. Време беше да смени отбора.

И така, Гай Верес си замина. Още рано на другата сутрин Карбон поведе четири легиона — без конница — и отиде да се разправя със синчето на Помпей Страбон. Скоро след изгрев-слънце Гай Верес на свой ред пое по пътя, придружен от личните си прислужници. Вместо да последва Карбон на юг обаче, той тръгна за Аримин, където под опеката на местния банкер Карбон държеше парите си. Само две личности имаха право да теглят пари от сметката: управителят на провинцията — Карбон и неговият квестор — Верес. Верес нае дванайсет мулета и освободи банкера от грижата за четиридесет и осем торби сребро, всяка една на стойност от половин талант. Не му трябваше дори да дава обяснение: мълвата за пристигането на Сула бе обиколила Аримин по-бързо от вятъра, а банкерът вече знаеше, че Карбон е потеглил с половината си пехота на поход.

До обяд имаше много време, когато Гай Верес бе напуснал областта заедно с шестстотин хиляди сестерции от официалния бюджет на Карбон. По незнайни пътища той първо се озова сред собствените си имения по горното течение на Тибър — където разтовари половината торби, — а след това продължи на юг с надеждата някъде да се сблъска със Сула.

Без да подозира за постъпката на квестора, Карбон пое на юг по адриатическия бряг, за да нападне лагера на Помпей на река Езис. Толкова беше самоуверен и не бързаше, че дори не се опита да прикрие приближаването си.

Младите му войници имаха случай да потренират. Колкото й опитни да бяха трите легиона войници на покойния Помпей Страбон, Карбон знаеше от опит, че една армия е толкова добра, колкото й позволи пълководецът. Техният беше просто едно дете! Следователно и да се справи с тях, щеше да бъде детска игра.

 

 

Когато му донесоха, че Карбон настъпва, Помпей незабавно събра войниците си.

— Не ни се налага дори да напускаме родните си места, за да спечелим своята първа победа! — извика той на легионите. — Карбон лично идва от Аримин, за да се справи с нас, но е изгубил битката предварително! И защо? Защото знае, че аз командвам! Вас той уважава като войници! Мен не ме уважава като пълководец. Вие знаете, че щом съм син на Касапина, значи знам как се режат пържоли. Но Карбон е глупак! Мисли си, че синът на Касапина е твърде хубавичко и разглезено дете, за да си цапа ръцете със занаята на баща си. Е, тук му е грешката! Вие го знаете, аз го знам. Нека го покажем и на Карбон!

И добре го показаха. Четирите му легиона се показаха край бреговете на Езис, строени достатъчно добре, и също тъй дисциплинирано изчакаха съгледвачите да проверят речния брод, станал по-дълбок заради пролетното пълноводие. Карбон знаеше, че Помпей се е скрил в лагера си на другия бряг й до такава степен презираше своя противник, че дори за миг не му мина през ума да провери дали не е заел Помпей позиции и на отсамния.

Много преди Карбон да се появи, Помпей беше разделил силите си на две и беше пратил половината да чакат в засада от северния бряг на Езис. Щом двата първи легиона на Карбон преминаха през брода, войските на Помпей излязоха едновременно от скривалищата си от двете страни на гората и пометоха всичко по пътя си. Имаха защо да се раздават: трябваше да докажат нагледно, че синът на Касапина си разбира от работата по-добре дори от бащата. Като върховен пълководец Помпей трябваше да чака от южната страна на реката и беше безпомощен да стори това, което най-много му се искаше — сам да залови Карбон. Пълководецът, беше обяснявал многократно баща му, не трябва да се отдалечава от укрепения лагер, да не би битката да се развие непредвидено и да се наложи войската да отстъпва. Затова Помпей трябваше да изгледа отдалеч как Карбон и Луций Квикций, неговият легат, изтеглят двата легиона, останали на северния бряг на Езис, за да отстъпят обратно към Аримин. От онези, които бяха прехвърлили реката, жив не остана никой. Синът на Касапина добре беше научил семейния занаят. Беше време да се срещне със Сула!

 

 

Два дни по-късно, яхнал белия си кон, който сам беше кръстил Държавния кон на Помпеевци, сиреч коня, който римската държава им е връчила, за да се защитават редът и мирът, Помпей поведе своята войска на юг, през земите на народи, които само допреди няколко години бяха настроени изключително враждебно към Рим. Южните пиценци, вестините, маруцините, френтаните, всички се бяха борили за свободата на италийските съюзници, заробени отдавна от Рим. Тяхното поражение до голяма степен се дължеше на човека, когото Помпей искаше да срещне — Луций Корнелий Сула. И все пак никой не помисли да попречи на военните му планове, дори имаше желаещи да се запишат в армията му. Новината за поражението, което бе нанесъл на Карбон, беше разбунило духовете на тези войнолюбиви народи. Ако битката за Италия беше изгубена, все щеше да се намери друга кауза, за която да се воюва; общото мнение бе, че ще е добре да се вземе страната на Сула, вместо на Карбон.

Настроението на легионите беше приповдигнато, когато стигнаха град Бука и оттам продължиха навътре през сушата по хубавия път, който водеше до Ларин, в Апулия. Шестнайсет дни изминаха, преди Помпей с осемнайсет хиляди войници да стигне малкото, но преуспяващо градче, център на плодородните земи наоколо. Там бе посрещнат от тържествена делегация, от която не отсъстваше нито един по-виден гражданин на Ларин. Целта на делегацията бе една — по-бързо да го отпратят да си търси късмета далеч от домовете им.

Следващото сражение се разигра на пет километра от Ларин. Карбон бе побързал да съобщи в Рим за сина на Касапина и трите му легиона опитни войници. От Рим на свой ред се постараха да попречат на войските на Помпей и Сула да се съберат. Два от легионите в Кампания под командването на Гай Албий Каринат бяха пратени незабавно със задачата да спрат Помпей. Двете армии се срещнаха: сблъсъкът беше тежък, кървав и решителен. Каринат разбра, че няма да спечели, и побърза да отстъпи, преди да е изгубил твърде много хора — синът на Касапина започваше да се ползва с уважение.

Войниците на Помпей вече бяха достатъчно самоуверени и се движеха по-бързо. Бяха преминали петстотин километра. Достигнаха Сепин, град по-малък от Ларин, където се разбра, че Сула е близо. Бил отседнал на лагер в съседство с Беневент.

Но имаше още една битка за спечелване. Луций Юний Брут Дамазип, брат на някогашния приятел и легат на Помпей Страбон, се опита да приготви засада из пресечената местност между Сепин и Сирпий. Обаче съгледвачите на Помпей отдалеч откриха скривалището на Брут Дамазип и двата му легиона и той ги нападна изневиделица. Брут Дамазип изгуби неколкостотин войници, преди да успее да се измъкне и да се изтегли възможно най-бързо към Бовиан.

Помпей не пожела да преследва врага, но далеч не поради съображения, каквито Варон или подчинените му офицери предполагаха. Не го тревожеше това, че не познава местността, че не е сигурен дали врагът не се опитва нарочно да го подмами към капан. Не, Помпей имаше съвсем други мотиви. Цялото му съзнание бе обзето от една-единствена мисъл — приближаващата среща с Луций Корнелий Сула.

Пред невиждащите му, замечтани очи се разгръщаха величествени картини: как двама полубогове с искрящи коси и красиви лица слизат грациозно от седлата си и с походка на лъвове, с премерени, тържествени крачки вървят един срещу друг по каменните плочи на римски път; как от двете страни на пътя са се скупчили хиляди люде от околността, а зад всеки от двамата великани са се строили в покорство римски легиони и хиляди очи са се вперили във всеки техен жест. Зевс се среща с Юпитер, Арес се среща с Марс, Херкулес се среща с Милон, Ахил — с Хектор. Да, този миг щеше да бъде възпяван през вековете, както дори легендите за Еней и Турн не са били възпявани! Първата среща между двамата колоси на този свят, на двете слънца, които огряват земята. И макар залязващото слънце все още да напича, огненият му диск почти докосва хоризонта. Докато изгряващото! Вече на свой ред изгаря земята, но тепърва ще става още по-изпепеляващо, докато не стигне зенита си високо в небето. „Слънцето на Сула вече залязва — мислеше си победоносно Помпей. — Докато моето едва се показва над източния хоризонт.“

 

 

Прати най-напред Варон, за да предаде благопожеланията му на Сула и да му разкаже за цялата експедиция от Ауксим до Беневент, без да спестява нищо от тежките загуби на противника, нито имената на победените пълководци. Както и да поиска от Сула лично да посрещне Помпей на пътя, за да видят всички с очите си как Помпей е дошъл доброволно и с мир, за да предложи себе си и своите легиони на най-великия човек на епохата. Варон в никакъв случай не биваше да казва: „на всички епохи“ — това Помпей със сигурност не мислеше и никога не би изрекъл.

Помпей прехвърляше през ума си всяка подробност от предстоящата среща, постоянно се чудеше и как точно да се облече. Отначало беше в неизменни златни доспехи; впоследствие започна да го гризе съмнение и най-накрая призна пред себе си, че златните доспехи са знак на твърде голяма суета и показност, каквито не подхождат на човек в неговото положение. В следващите варианти започна да си представя себе си облечен в бяла римска тога, обшита с пурпурен кант, както подобава на хората от коническото съсловие, но без каквито и да е военни атрибути: накрая отново надделя колебанието, защото бялата тога щеше да се слее с белия му кон и той самият щеше да се изгуби. После Помпей носеше сребърната броня, която баща му му беше подарил след обсадата на Аскул Пицент; този път съвестта му остана спокойна и той заключи, че това е подходящото облекло.

И все пак, докато робът му помагаше да възседне големия си бял „държавен“ кон, Гней Помпей (Велики), носеше най-обикновена желязна броня, кожената му офицерска поличка не беше украсена нито с пискюли, нито с ресни, а шлемът не се различаваше по нищо от този на редовите легионери. Единственото, с което искаше да изтъкне знатния си произход, беше самият кон — свидетелство, че младежът принадлежи на една от осемнайсетте коннически центурии, които образуваха Първата, най-висша класа на римското общество. Нека се знае, че в рода на Помпеевци са яздили държавния кон в продължение на няколко поколения поне. Затова конят беше натруфен с всякакви сребърни копчета и медальони, с червен кожен хомот, инкрустиран със сребро, под изваяното метално седло беше наметнат с бродирано наметало, от което се спускаха множество сребърни украси. Докато яздеше начело на строената си в прави редици армия по пътя за Беневент, Помпей сам се поздравяваше колко добре изглежда — като истински войник, който си разбира от занаята. Нека конят извести славата му на света!

Беневент се намираше на отсрещния бряг на река Калор — там, където Апиевият път се съединяваше с Минуциевия, водещ на юг към Апулия и Калабрия. Слънцето бе високо в небето, когато Помпей и легионите му изкачиха малък хълм и видяха в краката си водите на реката. Отсам реката, насред пустия път, на гърба на изпосталяло муле чакаше самият Луций Корнелий Сула. Придружаваше го Варон. И никой друг. Къде беше възторженото местно население? Къде бяха офицерите, къде бяха войниците? Защо дори случайни пътници не минаваха по пътя?

Инстинктът проговори у Помпей и той веднага се обърна към стоящия най-отпред знаменосец. Нареди на всички да спрат, а сам заслиза по склона към чакащия Сула. Лицето на младежа се беше стегнало като в гипсова маска, която всеки момент можеше да се напука от напрежение. Щом Помпей се приближи на стотина крачки от мулето, Сула се изхлузи на една страна и щеше да се изтърси по гръб, ако не се беше хванал с две ръце за животното. Изправи се и тръгна по пустия път.

Помпей на свой ред скочи от белия си жребец, без да е сигурен дали краката ще го удържат.

Дори от разстояние виждаше, че мъжът, който идваше насреща му, няма нищо общо с онзи Сула, когото Помпей помнеше отпреди няколко години. Колкото повече се приближаваха, толкова по-добре различаваше пораженията на възрастта и тайнствената ужасна болест, която мъчеше Сула. Не толкова със съжаление и съчувствие, колкото с ужас и недоумение наблюдаваше Помпей великия пълководец пред себе си.

Сула го посрещаше пиян. Това Помпей би могъл да прости, ако имаше пред себе си онзи величествен римски консул, когото помнеше от деня на тържествената новогодишна церемония. Но от красивия и внушителен мъж не бе останало нищо, дори и кичур посивяла или побеляла коса, която да напомня за отминалото достойнство. Сегашният Сула носеше перука, с която да скрие голото си теме — потресаващо огненочервено кече от ситни къдрици, под които се спускаха сивите езичета на неговата коса. Зъбите му липсваха, в същото време брадичката му се беше издала напред, за да заприлича устата му на незараснала рана под характерния му топчест нос. Кожата на лицето му сякаш беше наполовина свалена, в голямата си част беше моравочервена, само тук-там светлееха бели парченца за спомен от младите му години. Макар да беше кльощав, изглежда доскоро Сула е страдал от затлъстяване, защото кожата по гушата и лицето висеше като празен мях.

„Как бих могъл аз да грея на фона на тези жалки човешки останки?“ — мислеше си Помпей, докато се бореше със сълзите на разочарование, които напираха в очите му.

Когато се приближи, Помпей протегна десницата си, изпъна длан и разпери пръсти.

— Императоре! — извика той.

Сула се изкикоти и с огромни усилия на свой ред вдигна ръка в армейски поздрав.

— Императоре! — извика той набързо, преди да залитне срещу Помпей. Мократа му, изцапана кожена броня вонеше на вино и повръщано.

Варон веднага дотича от другата страна на Сула; двамата с Помпей помогнаха на Луций Корнелий да се върне до мулето, след което го качиха на голия му гръб.

— Изрично настоя да те посрещне на пътя, както ти беше пожелал — прошепна Варон на Помпей. — Така и не можах да го разубедя.

Помпей на свой ред яхна „държавния“ си кон и кимна на войниците си да продължат след него. След това застана от едната страна на Сула и заедно с Варон поведоха мулето към Беневент.

 

 

— Не мога да повярвам! — не се сдържа Помпей пред Варон, след като двамата предадоха почти заспалия Сула на слугите му.

— Прекара доста тежка нощ — отговори приятелят му. Помпей никога не беше споделял с него своите фантазии, затова и той не можеше да знае колко огромно е разочарованието му.

— Тежка нощ? Какво искаш да кажеш?

— Всичко е заради кожата му. Бедният. Преди известно време прекарал тежка болест и го пратили в Едепс — самотно селце недалеч от Халкида Евбейска. Лекарите в тамошния храм се смятат за най-добри в цяла Гърция. И което си е истина, успели да спасят живота му! Наредили му да не яде зрели плодове, мед, хляб, сладкиши, вино. Но освен това му препоръчали да се кисне в някакви лечебни води до храма и тогава цялата кожа на лицето му започнала да се лющи. Откакто отишъл в Едепс, Сула има периодични пристъпи на ужасен сърбеж. Все така се въздържа от зрели плодове, мед, хляб и сладкиши, но затова пък виното облекчава сърбежа. — Варон въздъхна. — Оттогава постоянно прекалявал с виното.

— Защо точно лицето? Защо не краката или ръцете? — попита недоверчиво Помпей.

— Кожата му била жестоко изгоряла от слънцето. Не си ли спомняш как неизменно носеше шапка с периферия да му пази сянка, ако слънцето напича. Но в Едепс организирали някаква много важна местна церемония в негова чест и въпреки болестта си той се изкушил вместо шапка да си сложи боен шлем. Предполагам, че е получил жестоки изгаряния, които са се възпалили от водата. — Варон така и не разбираше защо приятелят му така се възмущава от трагедията на Сула. — Главата му е заприличала на някакъв натежал плод, който обаче пръска кръв и меса! Невероятна гледка!

— Невероятно е, че говориш като циничен гръцки лекар — ядоса се Помпей. — Къде ще ни настанят? Далеч ли е? И какво ще правя с войската си?

— Мисля, че Метел Пий вече отиде при войниците да ги отведе до лагера. Офицерите сме настанени в хубава къща недалеч оттук, на тази улица. Ако сега отидем да похапнем, ще имаш време да се заемеш с разквартируването на войниците.

Варон така и не разбираше какво тревожи приятеля му Помпей по природа не беше състрадателен, в това бе имал случай да се увери; тогава защо го бе налегнала мъката?

 

 

Същата вечер Сула покани двамата новодошли на обилна вечеря в своята собствена квартира, за да ги запознае с останалите офицери. Мълвата за пристигането на Помпей отдавна бе обиколила Беневент. Всички говореха колко е млад, колко е красив, до каква степен го обожават войниците му. И легатите на Сула всички до един стояха като на тръни, отбеляза с известна ирония Варон, докато ги наблюдаваше. Когато Сула покани Помпей на най-почетното място на своята кушетка, без да остави място за трети човек между тях, останалите бяха готови да убият с поглед младока. Но Помпей нехаеше! С нескрито задоволство се настани на кушетката и заговори със Сула, сякаш другите наоколо не съществуваха.

Сула беше изтрезнял и не му личеше да страда. Там, където сутринта бе текла кръв и лимфа, сега се бяха оформили корички, което го правеше спокоен и дружелюбен — очевидно леко замаян от запознанството си с Помпей „Щом и Сула вижда у Помпей това, което аз виждам, значи съм прав“ — повтаряше си Варон.

Той си каза, че ще е най-добре, ако първо насочи вниманието си към своя съсед по кушетка, преди да се заинтересува и от останалите. Затова приятелски се усмихна на сътрапезника си — Апий Клавдий Пулхер. Човек, когото харесваше и уважаваше.

— Дали Сула е в състояние да ни поведе към победа? — попита Варон.

— Умът му работи, както и преди — увери го Апий Клавдий. — Ако успеем да го държим повече време трезвен, Карбон просто няма шансове, с колкото и войска да разполага — Клавдий чак потръпна при мисълта и направи кисела гримаса. — Усещаш ли в стаята нечие злокобно присъствие?

— Определено — съгласи се Варон, макар да знаеше, че двамата говорят за различни неща.

— Посветих известно време на проблема — започна да обяснява Апий Клавдий. — Това беше по време на престоя ни в Делфи. Посещавах по-малките и неизвестни храмове, за да се уча на място. Навсякъде около нас действат невидимите пръсти на тайнствени сили. Повечето хора не си дават сметка за тях, но ние с теб, Вароне, сме свръхчувствителни към излъчването на тези сили, достигащо до нас от най-различни места.

— Какви най-различни места? — изненада се той.

— Под нас, над нас, навсякъде около нас — заговори му Апий Клавдий с гробовен глас. — Пръсти на тайнствени сили! Не знам как по-добре да се изразя. Как може човек да опише нещо невидимо, осезаемо само за свръхчувствителните? Не става дума за боговете, нашите или олимпийските, не става дума дори за старите римски божества — нумините…

Но останалите хора в трапезарията вече бяха привлекли вниманието на Варон и докато бедният Клавдий разгорещено му разгръщаше своите теории, сътрапезникът му насочи погледа си към другите легати на Сула.

Най-напред Филип и Цетег, двамата вечни изменници. Всеки път, щом Фортуна набележеше своите нови избраници, те обръщаха тогите си наопаки според това, как ще се хареса на новите господари, и им предлагаха услугите си. От двамата Филип бе по-амбициозният. След няколко изборни неуспеха се бе добрал до заветната консулска длъжност, след което при Цина и Карбон дори стана цензор, върха в политическата кариера, на който и да е римлянин. Цетег от своя страна — и той като Сула от патрицианската фамилия на Корнелиите — предпочиташе да стои в сянка, да използва положението си на скромен римски сенатор, за да манипулира своите колеги от задните редове на залата. Двамата лежаха един до друг, говореха на висок глас и не обръщаха внимание на останалите.

На съседната кушетка, отново вглъбени в собствения си разговор, бяха настанени трима млади люде. Каква прекрасна комбина! Верес, Катилина и Офела. Един от друг по-големи разбойници, в това Варон беше сигурен, нищо че Офела мислеше повече за политическа кариера, отколкото за пари. За сметка на това Верес и Катилина дори не криеха амбициите си: за тях винаги бе достатъчно да спечелят някоя жълтица в повече.

На четвърта кушетка се разполагаха други три знатни фигури, този път символи на римската почтеност и достойнство: Мамерк Емилий Лепид, Метел Пий и Варон Лукул (Варон се казваше осиновителят му, по рождение Варон Лукул беше брат на най-верния поддръжник на Сула — Луций Лукул). И тримата дори не се мъчеха да скрият презрението си към Помпей.

Мамерк беше зет на Сула — спокоен и уравновесен човек, съумял да спаси голяма част от богатствата на Сула, както и да отведе роднините му в безопасност в Гърция.

Метел Пий — или Прасчо-син — беше преплавал морето от Лигурия до Путеоли с войската си и в компанията на легата Варон Лукул. Стъпил в Южна Италия в средата на април, той прекоси безпрепятствено Кампания, за да се съедини с легионите на Сула часове преди Сенатът в Рим да мобилизира армията, за да го спре. Допреди идването на Помпей Метел Пий и Варон Лукул се бяха топлели необезпокоявани на слънцето на Сулановата благодарност, защото му бяха довели два боеспособни легиона. Но ако сега недоволстваха от младежа, то не бе толкова задето ги бе надминал, колкото заради самата му личност кои бяха тези Помпеевци от Северен Пицен? Парвенюшка фамилия, издигнала се от нищото. Та те дори не бяха римляни! Навремето бащата на младежа си бе спечелил прякора Касапина заради жестокостта си. Вярно, беше достигнал консулския пост и се ползваше с голямо политическо влияние, но това не беше достатъчно в очите на един Метел или един Лукул. Никой чистокръвен римлянин, пък ако ще и от сенаторска фамилия, не би помислил на двайсет и две годишна възраст да набира сам — в пълно противоречие със закона — армия, за да се яви с нея пред великия патриций Луций Корнелий Сула дори не като помощник, а като независим съюзник, партньор така да се каже. Войската, която Метел Пий и Варон Лукул бяха довели със себе си, автоматично премина под върховното командване на Сула; той единствен щеше да разполага с нея. Да им беше благодарил Сула, пък после да ги беше отпратил, и Метел Пий, и Варон Лукул щяха да се подчинят, дори да изгарят от гняв и възмущение. И двамата бяха свикнали да спазват закона, оценяваше ги Варон. Затова сега стояха настрана и беснееха срещу Помпей, който се бе възползвал от верността на войниците си, за да си присвои пост, какъвто никой римски младеж не би могъл да заема — поста на пълноправен римски пълководец. Всъщност той дори можеше да изнудва Сула, ако пожелаеше.

Сред всички присъстващи, разбира се, най-интересен бе Марк Лициний Крас. Миналата есен беше пристигнал в Гърция, за да предложи услугите си на Сула. Беше довел със себе си две хиляди и петстотин войници, които лично бе събрал в Испания. Сула го бе посрещнал със същото хладно безразличие, с което го бе отпратил преди това Метел Пий от Римска Африка, където бе управител.

Ако хората не обичаха особено Крас, то се дължеше на рухването на уж гениалната система за бързо забогатяване, която бяха замислили с конника Тит Помпоний-син. Системата им беше изсмукала средствата на твърде голям брой наивници по време на първата от двете години, когато Цина и Карбон държаха заедно консулството. Годината изтичаше, скритите вдън земя по време на бурните събития пари срамежливо се показваха наяве, когато изведнъж гръмна новината, че опасността откъм понтийския цар Митридат е била окончателно отстранена, след като Сула е спазарил договора от Дардан. Възползвайки се от оптимизма сред конническото съсловие в Рим, Крас и Тит Помпоний започнаха да продават дялове в някакво новоизмислено търговско дружество, което всъщност целеше да откупи събирането на данъци в Римска Азия. Катастрофата се дължеше на един непредвиден ход от страна на Сула, който изцяло реорганизира финансите на провинцията и премахна възможностите за големи злоупотреби.

Вместо да чакат в Рим тълпите от излъгани вложители да им откъснат главите, Крас и Тит Помпоний предвидливо заминаха далеч от града. Всъщност пред тях имаше само една възможност, само един човек би бил склонен да ги приеме при себе си — Сула. Тит Помпоний се беше хванал веднага за сламката, събра цялото семейно наследство, което не беше никак малко, и пристигна в Атина. Високообразован, с държането си на истински римлянин, който дори пише художествена литература, Тит Помпоний се бе възползвал от младежкия си чар и може би заради собствената си слабост към малките момченца скоро влезе под кожата на Сула. Но след като откри, че именно Атина е градът, който най-много отива на сексуалните и артистичните му вкусове, той предпочете да остане и дори си добави прякора Атик — Атинянина.

Крас не беше толкова уверен в чара си, затова му трябваше време, за да последва примера на Атик.

Обстоятелствата се бяха струпали по такъв начин, че Марк Лициний Крас по онова време беше единственият мъж в знатната си, но силно обедняла фамилия. Всички пари в семейството принадлежаха на Аксия, вдовица едновременно и на двамата му по-големи братя. Зестрата й не беше единствената причина съпрузите й да държат на нея: Аксия бе хубава, мила, жизнена и способна да отдава сърцето си. Също както майката на Крас Винулея, Аксия бе родом от Реате, столицата на сабините — двете със свекърва си бяха близки роднини. Богатствата й се дължаха на тучните пасбища, на които единствени в Италия можеха да се видят прочутите магарета за разплод. Заради армията от муленца, на които едно подобно магаре можеше да даде живот, цената му стигаше до шейсет хиляди сестерции.

Когато първият съпруг на Аксия — Публий, най-големият син на стария Крас Оратор — загина под стените на Агрумент по време на Съюзническата война, тя вече чакаше дете от него. В традиционно и сплотено семейство като тяхното имаше само една възможност — бременната вдовица да се омъжи за втория брат. Изчакаха да изминат десетте месеца траур и Луций Крас на свой ред се задоми с Аксия. От Луций тя нямаше деца. Когато хората на Фимбрия го заклаха на улицата пред дома му, Аксия остана за втори път вдовица. Както овдовя и Винулея — виждайки какво го чака него самия, Крас-баща сам сложи край на живота си.

По онова време Марк беше на двайсет и девет, но не се беше включвал в политическия живот на града. Баща му (бивш консул и цензор) бе предпочел да държи поне един от синовете си далеч от стихията на Форума, та да има кой да се погрижи за потомството, ако фамилията бъде застрашена. Собствеността на стария Крас беше конфискувана, включително и тази на жена му Винулея. Но роднините на Аксия се намираха в превъзходни отношения с Цина, затова нейната зестра остана непокътната. Когато изтече вторият й десетмесечен траур, Марк Лициний Крас я взе за себе си и осинови малкия си племенник Публий. Женена три пъти за трима братя, Аксия получи името Тертула — Тройчицата. Тя сама предложи на околните да я наричат така: Аксия звучеше твърде провинциално, Тертула й се струваше по римско.

Величествената финансова пирамида, която Крас и Атик бяха запланували да построят — и която може би щеше да надмине и техните очаквания, ако Сула не се бе заел с реформи в Азия — разби на пух и прах това, която Крас се надяваше да превърне в ново семейно състояние. С почти празна кесия беше принуден да бяга далеч от дома, лишен от всякаква надежда за бъдещето. Остави след себе си две самотни жени и невръстно дете. Два месеца след бягството му от Рим Тертула роди син и от него — Марк.

Но къде да се скрие? Крас заложи на Испания. Там чакаха жалките останки от големите богатства на баща му. Преди много години Крас Оратор беше плавал до Калаените острови, Каситеридите, където бе сключил договор единствен да търгува с калаената руда през Северна Испания за бреговете на Средиземно море. Съюзническата война бе съсипала търговията, но Крас-син не губеше нищо да опита вместо баща си. Затова замина за Близка Испания, където се свърза с един клиент на баща си — някой си Вибий Пакциан. Той го скри в една изба, където Крас изчака да види няма ли кредиторите му да го настигнат. Когато се увери, че е в безопасност, излезе от скривалището и започна да възстановява търговията на баща си. Дори успя да придобие дял в сребърните мини в Южна Испания.

Дотук добре, но подобна дейност можеше да донесе печалба само ако финансовите институции и търговските дружества в Рим станат достъпни партньори. За да се сдобри със съгражданите си, Крас се нуждаеше от нечия могъща опека. Такава можеше да открие единствено у Сула. За да спечели благоволението му (при условие, че Крас не беше чаровен и ерудиран като съдружника си Тит Помпоний Атик), трябваше да му занесе нещо в дар. Най-ценен дар биха били военни подкрепления. Започна да събира около себе си старите клиенти на баща си: състави пет кохорти, но добре въоръжени и с известен боен опит.

Щом напусна Испания, Марк Крас се отби най-напред в Утика, в Римска Африка, където беше чул, че Квинт Цецилий Метел Пий се опитва с всякакви средства да задържи управлението. Крас беше посетил Африка миналото лято, колкото да се увери в недоверието, с което старомодният, почтен Прасчо се отнася към търговските му дела. Крас остави Метел Пий сам да си троши главата и се прехвърли в Гърция, където Сула прие поверените му пет кохорти, но се отнесе доста хладно с новодошлия.

Сега Крас следеше с малките си сиви очички всеки жест на Сула, надявайки се великият човек да изрази своето одобрение, но само се убеждаваше, че цялото му внимание е заето с Помпей. Името „Крас“ — Тлъстия — не се дължеше лично на сегашния Марк Крас, а се беше предавало в рода в продължение на поколения. И все пак Варон отбеляза с известно любопитство, че и досега прякорът отговаряше на истината: по-висок, отколкото изглеждаше, Крас имаше набита фигура като същински вол и дори в чертите на лицето му се забелязваше известна вялост и примирение като у животното.

Варон огледа хората край себе си и въздъхна. Да, наистина, Крас беше единственият от присъстващите, който заслужаваше повече внимание. Всички бяха амбициозни, повечето бяха навярно способни да изпълнят амбициите си, да не говорим, че имаше и такива, готови на всичко за целта, но като се изключат, разбира се, Помпей и Сула, единствен Марк Крас имаше поглед към бъдещето.

Докато се връщаха обратно в квартирата заедно с трезвения като весталка Помпей, Варон изпита чувство на благодарност към приятеля си, задето го бе взел със себе си. Така се бе намерил в центъра на събитията.

— За какво разговаряхте със Сула? — попита той.

— За нищо кой знае колко важно — рече уклончиво Помпей.

— Затова ли през цялото време внимавахте другите да не ви чуят?

— Нали? Бяхме много невъзпитани — съгласи се с бледа усмивка Помпей. — Не е глупак Сула, дори да не е човекът, който беше навремето. Ако никой от съмнителните ни сътрапезници не е чул какво си говорим, как може да е спокоен, че не сме обсъждали точно него?

— Сула съгласи ли се да бъдете партньори?

— Ще запазя командването на собствените си легиони. Това и исках. Той знае, че не съм му ги дал просто ей така.

— Говорихте ли открито по въпроса?

— Казах ти вече, Сула не е глупак — отвърна му лаконично Помпей. — Нямаше изрична уговорка, следователно той остава с развързани ръце.

— И ти си доволен?

— Разбира се! Все пак той знае, че има нужда от мен.

 

 

Още преди изгрев-слънце на другия ден Сула беше станал и час по-късно цялата му армия пое по пътя за Капуа. Вече се бе научил да съобразява собствената си активност според това, дали сърбежите му дават мира или не. След като се бе надигнал от постелята с глава натежала от виното, той реши да се възползва от временното облекчение и да свърши работа. Само трябваше да внимава да не би сам да си влоши състоянието. Най-важното бе в никакъв случай да не докосва лицето си ръце — задача, която му костваше огромно усилие. Човек трябва да попадне в такова състояние, за да си даде сметка колко често просто несъзнателно докосва лицето си. Най-лесно бе през първия ден от цикъла, но с времето Сула забравяше какво е обещал на себе си и започваше да се почесва я по носа, я по бузата, докато цялото мъчение не започнеше отначало. А това рано или късно щеше да дойде, затова се бе научил да действа бързо, с цел да отхвърли колкото се може повече работа, преди да е надигнал чашата отново, изпадайки в пълна безпомощност.

Но му костваше големи усилия! Толкова неща трябваше да се свършат, толкова задачи стояха пред него, а Сула бе само жалка сянка на самия себе си. Винаги му се бе налагало да прескача огромни препятствия, но от мига, в който го нападна онази ужасна болест в Гърция, той започна да се замисля какъв е смисълът от цялата тази борба. Както Помпей бе отбелязал, Сула не беше глупак; той добре съзнаваше, че не му остава много живот.

В ден като този, разбира се, освободен от мъките на болезнените сърбежи, бе способен да си отговори защо продължава да се бори: защото беше най-великият човек на света и трябваше най-после да убеди и света в този факт. Онзи ясновидец, Набопаласар, му го беше предрекъл преди много години на бреговете на Ефрат, а дори и боговете не могат да променят това, което е видял в бъдещето един халдеец. Но за да бъдеш по-велик от останалите, в това Сула трябваше да се убеждава ден след ден, означаваше и да носиш по-големи страдания. Опитваше се да възпре усмивката си (всяка една усмивка можеше да разрани лицето му), докато си припомняше разговора предишната вечер с младежа — човек, който дори не бе започнал да проумява истинската стойност на човешкото величие!

Помпей Велики. Сула бе разбрал, че така го наричат войниците му. Младеж, който си мисли, че величието не е плод на упорит труд, че му се полага по рождение, че не е възможно някога да го напусне. „Иска ми се от сърце, Помпей Велики, да доживея да видя с очите си кое ще донесе твоя провал и падение!“ — помисли си той. И все пак младежът беше забележителна личност. Чудо на природата. Помпей не се беше родил, за да бъде предан помощник на Сула. Не, той вече беше негов съперник. И гледаше на себе си като на такъв. На двайсет и две години… Сула знаеше как да използва опитните пиценци, които Помпей му беше довел. Но как да използва самия Помпей? Дали да му даде повече свобода на действие? Реши да му възлага само задачи, които знае, че Помпей ще успее да изпълни. Щеше да го ласкае, да го хвали, по никакъв начин не биваше да накърнява безграничното му себелюбие. Щеше да го заблуждава, че се е оставил да го използва, за да не разбере, че сам е бил използван. „Отдавна ще съм умрял, когато съдбата го смаже, не за друго, а защото докато съм жив, никой с пръст не ще посмее да го докосне. Той е твърде полезен за мен. Твърде… ценен.“

Мулето, което яздеше, изрева и заклати глава в знак на съгласие. Заради страха си от сърбежа дори и в този случай Сула не се усмихна. Той чакаше. Чакаше вълшебния мехлем и рецептата. Десет години, откакто за пръв път бе усетил първите признаци — когато се завръщаше от земите отвъд Ефрат. Колко успешен беше онзи поход!

Тогава и синът му беше с него — момчето на Юлила, което в юношеските си години се бе превърнало в най-близкия приятел на баща си, в довереник, какъвто Сула никога не бе имал през живота си. Момчето бе партньор в едни отношения между равни! Как разговаряха двамата за всичко! Как момчето се бе оказало способно да прости на баща си неща, които самият Сула не можеше да си прости — о, не ставаше дума за убийствата и останалите необходими за издигането му мерзости. Те бяха деяния, които животът го бе принудил да извърши. По-скоро грешките, дължащи се на емоционалната му натура, слабостите, към които го подтикваше онази глупава, безсмислена и забранена любов. Колко сериозно малкият Сула беше изслушвал баща си, как бе успял на такава възраст да го разбере, да го утеши и да го оправдае. Пустият и самотен свят, в който Сула живееше, се бе огрял от лъчиста светлина, беше се разгърнал, за да побере цялата обич на сина му.

И тогава, след като двамата се върнаха живи и здрави от Ефрат, малкият Сула ненадейно умря. Ей така, от нищо. За два дни животът му угасна. Беше си отишъл приятелят, довереният съветник. Беше си отишъл възлюбеният син!

В очите на Сула напираха сълзи, но той нямаше да заплаче точно сега. За нищо на света не биваше да плаче! Само една сълза да се изтърколи по лицето му и мъките отново щяха да започнат. Мехлем. Трябваше да мисли само за целебния мехлем. Морсим го бил намерил в някакво забравено селце близо до река Пирам в Малка Киликия. С този мехлем той сам се бил изцерил…

Преди шест месеца Сула беше писал на Морсим, етнарх на град Тарс, с молба да му намери чудотворния мехлем дори ако трябва да претърси цяла Киликия. Веднъж да се намери мехлемът, и кожата на Сула щеше да се оправи. Междувременно трябваше да чака. Страдаше. От ден на ден все по-ужасно. Чуваш ли, Помпей Велики, от ден на ден все по-страшно…

Той се извъртя на седлото си и кимна на Метел Пий и Марк Крас, които яздеха след него (Помпей с неговите три легиона пазеше тила им).

— Има един проблем — каза им, когато се приближиха.

— Кой? — попита Прасчо, разбрал за какво става въпрос.

— О, бил си досетлив! Проблемът се крие в нашия дълбоко уважаван съратник Луций Марций Филип — рече Сула.

— Така си е. Дори без Апий Клавдий Луций Филип създава проблеми — съгласи се Крас, който бързо прехвърляше всякакви комбинации през ума си. — Но присъствието на Клавдий допълнително утежнява положението. Човек би рекъл, че щом Апий Клавдий е чичо на Филип, племенникът му не би го изгонил от Сената, но той постъпи точно така.

— Може би защото племенникът Филип е с няколко години по-стар от чичо си Клавдий — подхвърли с ирония Сула.

— И как точно искаш да се справим с проблема? — попита Метел Пий, който мразеше да се обсъждат сложните роднински връзки сред висшата римска аристокрация.

— Знам как бих постъпил аз, но зависи единствено от теб, Крас, дали то ще стане възможно.

Крас премигна в учудване.

— По какъв начин проблемът засяга мен?

Сула бутна назад сламената си шапка и изгледа легата си с малко повече топлина отпреди. Крас се напрегна. Сула най-после щеше да му повери задача!

— Това да обикаляме провинциите и да си купуваме храна и фураж от местните производители е много хубаво — започна да фъфли Сула с беззъбата си уста, — но в края на лятото ще се нуждаем от вносно жито, което да пристигне по море. Не ни трябва реколтата на Сицилия или Африка, но ще е нужно доста зърно, за да изхраним войниците и добитъка. А аз искрено вярвам, че армията ми ще нараства.

— Разбира се — съгласи се Метел Пий. — Но есента ще можем спокойно да разполагаме с цялото жито на Сицилия и Африка. Просто през есента Рим ще бъде в наши ръце.

— Съмнявам се.

— Защо? Враговете ни сами ще се изядат едни други!

Сула въздъхна.

— Скъпи Прасчо, ако искам да помогна за въздигането на Рим, трябва да оставя време на римските граждани да решат моята съдба по мирен начин. Виж, това няма да стане до есента. Ето защо не бива да изглеждам твърде опасен. Не ми е работа да тръгна право по пътя и да обсаждам Рим, както го бяха обсадили Цина и Марий, след като заминах на изток. Първия път, когато трябваше да завладявам Рим, имах предимството на изненадата. Никой не вярваше, че ще дръзна да вляза с войска. Никой не ми се противопостави, с изключение на шепата роби и наемници, които Гай Марий събра в последния момент. Този път обаче е различно. Всички очакват от мен да атакувам Рим, така че ако избързам, няма да успея. О, не че Рим ще издържи на моята армия! Но превземем ли града сега, нашите врагове ще пренесат съпротивата из цялата страна, ще се скрият в крепости и твърдини и ще ми трябват години да ги смажа окончателно. Не разполагам нито с време, нито със сили. Затова ще напредваме към Рим бавно.

Метел Пий се замисли над чутото и се увери, че Сула е прав. Затова не можа да скрие възхищението си от ледения поглед в зачервените очи на началника си. Мъдростта не беше качество, което Метел свързваше с римските благородници; те обикновено гледаха нещата единствено от политическата им страна и не им оставаше време да разсъждават като мъдреци. Всичко трябваше да се постига възможно най-бързо, по най-лесния начин. Дори Скавър Принцепс Сенатус, който имаше дългогодишен опит, и се радваше на голяма популярност сред управляващите, не разсъждаваше мъдро. Същото важеше и за бащата на Метел Пий, Метел Нумидик. Човек смел, безстрашен, непоколебим, принципен във всичко. Но не и мъдър. Затова на Прасчо му се струваше истинско щастие, че воюва на страната на човек, който освен всичко друго действа с ума си. Като истински Цецилий Метел Прасчо имаше основания да се бие и на едната, и на другата страна в конфликта. Беше предпочел Сула до голяма степен заради личната си симпатия към него. В тяхното общо начинание обаче имаше една подробност, която ужасно го гнетеше — Метел Пий съзнаваше, че дори да не иска, ще му се наложи със собствените си ръце да съдейства за гибелта на мнозина свои роднини. Ето защо оценяваше решението на водача си да напредва бавно. Може би братовчедите му Цецилий Метели ще осъзнаят грешката си, преди да е станало твърде късно.

Разбира се, Сула усещаше за какво мисли приятелят му Прасчо и го остави да си разсъждава на спокойствие. Той самият се замисли над стратегията си: „Вече съм в Италия, скоро ще навлезем в Кампания — онова прелестно местенце, където се събират всички красоти на земята. Може би ако сам обърна поглед далеч от Рим, ще си спестя страдания, по-големи дори от сърбежа. Рим ще бъде мой. Но колкото и престъпления да съм извършил, колкото и безскрупулен човек да съм, не искам да вляза в родния си град със зло. По-добре Рим да ми се предаде с добро.“

— Сигурно сте забелязали, че откакто дебаркирахме в Брундизий, водя постоянна кореспонденция с водачите на някогашните италийски съюзници. Постоянно им обещавам, че лично ще се погрижа всеки жител на полуострова да получи пълни граждански права според договореност след Съюзническата война. Ще се погрижа новите граждани да бъдат равномерно разпределени из всичките тридесет и пет триби. Повярвай ми, Прасчо, докато стигнем ще съм се огънал като нишка от паяжина.

— Какво общо имат италийците с Рим? — попита неспокойно Метел Пий, който открай време бе против раздаването на пълно римско гражданство сред италийските народи. Тайно беше одобрявал дейността на Филип като цензор, защото заедно с колегата си Перперна той бе направил всичко възможно италийците да не получат гражданство.

— И аз, и Помпей прекосихме доста земи, населени с народи, които допреди няколко години воюваха с Рим. Вместо омраза срещнахме топло гостоприемство. Може би хората се надяват, че веднъж да взема властта в Рим, ще обърна въпроса с гражданството в тяхна полза. Италийската подкрепа ще ми е нужна, за да убедя Рим да се предаде с добро.

— Съмнявам се — възрази му Прасчо. — Но ти по-добре знаеш какво искаш. Нека се върнем на въпроса с Филип и какъв е проблемът с него.

— Тъкмо това ти обяснявам! — изгледа го Сула и в очите му заиграха иронични пламъчета.

— И какво общо има Филип с мен? — попита на свой ред Крас, на когото му омръзна другите двама да си говорят помежду си.

— Трябва да се отърва от него, Марк Лициний. Но по възможно най-безболезнен начин, защото с времето той се е превърнал в свята римска институция.

— Сигурно защото въплъщава идеала на всеки римлянин да знае как да следва конюнктурата — усмихна се Прасчо.

— Доста точно се изрази — кимна Сула. — Та, мой едри и невъзмутими приятелю Крас, имам да ти задам един въпрос. Искам да ми отговориш честно. Като се има предвид тъжната ти слава, дали изобщо си способен да говориш откровено?

Крас с нищо не издаде да се е засегнал от въпроса.

— Ще се постарая, Луций Корнелий.

— Между теб и твоите испански войници съществува ли здрава емоционална връзка?

— Откакто аз трябва да се грижа за прехраната им, мисля, че всякаква подобна връзка се е разпаднала.

— Добре! Би ли се разделил с тях?

— Ако ти мислиш, че не са ти нужни, да.

— Чудесно! Тогава, скъпи Марк Лициний, с твоето флегматично съгласие ще ударя с една стрела два заека. Имам намерение да връча командването на твоите испанци на Филип, който да завземе с тях Сардиния. Когато дойде време за жътва, Филип ще бъде така добър да ни прати цялата реколта.

Сула се наведе и посегна към малки кожен мях, в който носеше киселото си розово винце. Вдигна го над главата си и насочи струйката в беззъбата си уста, без нито една капка да падне на лицето му.

— Филип ще откаже — предположи Метел Пий.

— Няма — увери го Сула. — Ще го изкуши с това, че ще бъде пълновластен господар на областта, ще отговаря за цялото снабдяване, а и сардинските разбойници ще го приемат като свой човек. В сравнение с него всеки от тях е като невинно агънце.

Мрачни съмнения обземаха Крас. Той тихичко изръмжа, но нищо не каза.

— Май се чудиш ти какво ще правиш, щом като я няма войската ти?

— Нещо подобно — съгласи се предпазливо Крас.

— Ти би могъл да ми бъдеш от голяма полза — подхвърли му Сула.

— Как?

Майка ти и жена ти произхождат от видни сабински фамилии. Защо не отидеш в Реате, за да набираш войници за мен? Ще започнеш със сабините, сетне ще се прехвърлиш и сред марсите. — Сула се протегна и го потупа по ръката. — Повярвай ми, Марк Лициний, другата пролет ще има много работа на бойното поле за теб. А ти ще командваш добри войници, може би не римляни, но все пак италийци.

— Това е добре — кимна Крас. — Съгласен съм.

— Ех, да можеше всичко да се урежда толкова лесно и толкова добре! — възкликна Сула и отново посегна към меха с виното.

Двамата му спътници се спогледаха над наведената глава с изкуствените къдрици; колкото и да се оправдаваше вас сърбежа си Сула, очевидно бе, че и без да го мъчи лицето малко време издържа без вино. По време на мъчителните си лутания из дебрите на физическите страдания, той бе прихванал нова болест — беше се пристрастил към своето единствено лекарство. Но дали го съзнаваше? Може би не?

Ако бяха намерили смелост да попитат, Сула с готовност щеше да им отговори. Да, знаеше, че е пристрастен към виното. Хляба, меда, плодовете и сладкишите, всички тези забранени неща Сула и без това не обичаше. Лекарите в Едепс бяха прави да отстранят излишните деликатеси от диетата му, в това той отдавна се беше убедил. Когато се бе обърнал за помощ към лекарите, знаеше, че умира. Най-напред се пристрасти към сладките неща и натрупа доста килограми, дори мулето отказваше да го носи на гърба си. После краката му започнаха да отмаляват, той престана да ги чувства, най-накрая се появиха болки, които не му позволяваха да спи през нощта. Сула започна да пие в огромни количества тежко, подсладено вино, което го упояваше и му помагаше да заспи. После започна да се поти, да се задъхва и да слабее. Едва не се изгуби в дрехите си. Изпиваше мехове вода, но жаждата постоянно го мъчеше. И което бе най-ужасно — започна да недовижда.

Повечето от симптомите изчезнаха скоро след посещението му в Едеис. Сула вече бе престанал да се грижи за лицето си — онова красиво лице, което караше мъжете да се забравят, докато беше юноша, а жените — през целия му останал живот. Но това, от което не можа никога да се освободи, бе слабостта му към виното. Лекарите-жреци от Едепс отдадоха тази му страст на неизбежната човешка участ, но успяха да го убедят да изостави подсладените сортове и да свикне със сухите. Сула послуша съвета им и след известно време се научи да пие виното толкова кисело, че лицето му се разкривяваше в гримаса. Когато сърбежът временно минаваше, Сула можеше да ограничи донякъде пиенето, така че да запази ясна мисълта си. Дори се убеждаваше, че виното изостря сетивата му.

— Ще задържа Офела и Катилина при себе си — заяви той на Крас и Метел Пий и отново надигна меха. — Но Верес наистина отговаря на името си — по-лакома свиня не съм виждал през живота си. Мисля да го върна в Беневент, поне на първо време. Оттам ще организира доставките и ще пази тила ни.

Прасчо доволно се изкикоти:

— Няма да му е зле на момчето!

— Дори Крас си позволи да се усмихне.

— Ами какво ще правиш с Цетег? — попита той.

— Сега-засега ще задържа и Цетег. Той може да наглежда нещата в Кампания.