Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (13)

Нови и стари сенатори се събраха два дни по-късно, за да чуят как Сула възнамерява да премахне изборите за цензори и да реорганизира държавните финанси.

— Когато нещата улегнат, можете да помислите дали няма да върнете старите пълномощия на цензорите — заяви великодушно той. — Пък и аз нямам намерение със закон да премахвам тяхната длъжност.

Сула обаче имаше специална изненада за хората от своето съсловия — римските патриции.

— През последните няколко века след първото отделяне на плебеите привилегиите на патрициите непрекъснато намаляваха. Единственото предимство да си патриций е, че можеш да заемеш някоя религиозна длъжности, която все още е недостъпна за плебеите. Но аз не мисля, че религиозните почести имат някакво отношение към политическата и обществената кариера на римлянина. А днешните патриции са хора, които все пак могат да проследят родословието си още преди идването на власт на царете. Самият факт, че човек се е родил патриций, е доказателство, че предците му са служили вярно на Рим в продължение на половин хилядолетие. Мисля, това е достатъчен довод днешният патриций също да се радва на известни почести — може би не особено важни, но все пак само за него. Ето защо отсега нататък разрешавам на патрициите да се кандидатират за куриатна длъжност — консул или претор — две години по-рано, отколкото плебеите.

— С което иска да докаже, че не е забравил своите — заяви плебеят Марк Юний Брут на жена си Сервилия, патрицианка.

През последните месеци, изпълнени с твърде много страх и опасности, съпругът на Сервилия бе станал доста по-словоохотлив от обикновено. Откакто се разбра, че баща му е загинал в Лилибей вследствие наказателните операции на суланския слуга Помпей, Брут усещаше, че животът му виси на косъм. Дали нямаше да проскрибират баща му? Дали нямаше да проскрибират него самия? Като син на враг на държавата той нямаше да получи нищо от наследството напротив, щеше да изгуби и сега притежаваното; а ако проскрибираха самия него, щеше да изгуби и живота си. Но името на стария Брут не се появи сред тези на четиридесет осъдени сенатори, а оттам нататък проскрибциите не споменаваха повече сенатори. Брут се надяваше, че опасността е отминала… Обаче не можеше да е сигурен. Сула продължаваше да прави своите зловещи намеци.

Това, че Брут започна да се отнася по-дружелюбно със съпругата си, се дължеше на мисълта, че вероятно бракът е причината името на Марк Юний Брут да не влезе в черния списък на Сула. Тази нова привилегия, която Сула установяваше в полза на патрициите, доказваше, че за него всеки римски патриций е ценен и важен — много повече от най-богатите и влиятелни нобили от плебейски произход. А сред патрицианското съсловие имаше ли по-знатна фамилия от тази на Сервилий Цепионите?

— Колко жалко — въздъхна Сервилия, — че синът ни не може да получи патрициански статут.

— Фамилията ми е достатъчно стара и знатна, синът ми може да се гордее с нея защити се Брут. — Ние, Юний Брутите, сме преки наследници на Деций Юний Брут, основателя на републиката.

— Винаги ми се е струвало странно — отвърна тя — как така сегашните Юний не са патриции при условие, че Деций Юний Брут със сигурност е бил. Ти все говориш за някакво осиновяване в семейството, което се дължало на материални причини. Но за да има и плебейска фамилия Юний Брути, тя трябва да произлиза от някой роб или обикновен селянин, клиент на патрицианската фамилия.

Брут трябваше да преглътне язвителните бележки на жена си. Те само доказваха, че Сервилия няма намерение и занапред да играе ролята на мълчаливата и покорна съпруга. Страхът й от развод бе намалял и самочувствието й бе станало по-високо. Само детето бе от значение за нея. Бащата не я интересуваше. Това, че Сервилия се грижеше за доброто име на съпруга си, се дължеше единствено на майчиния й инстинкт. Но вече нямаше причина, заради която да се кланя на някакъв си Брут — не и по начина, по който го беше правила преди измяната на стария й свекър, която изложи семейството й на опасност.

— Сестра ти ще се справи чудесно — подразни я Брут. — Патрицианка, омъжена за патриций. Двамата с Друз Нерон няма да имат проблеми.

— Друз Нерон е плебей — отвърна му надменно Сервилия. — Може по рождение да е Клавдий, но вуйчо Друз го осинови, значи е станал част от рода на Ливиите. И съответно е в същото положение като теб.

— И все пак смятам, че го очаква бляскаво бъдеще.

— Друз Нерон е твърде глупав. Двегодишният ни син е по-умен от него — тросна се Сервилия.

Брут я изгледа с досада: беше забелязал болезнената привързаност на Сервилия към детето. Същинска лъвица, която си пази малкото!

— Както и да е — изрече той, — Сула ще продължи с изненадите вдругиден.

— Имаш ли някаква представа какво е намислил?

— Ще научим всички вдругиден.

 

 

Два дни по-късно Сула започна да се занимава с изборите и изборните длъжности.

— Омръзнало ми е от това да се играе на политика — започна той, — затова ще въведа нова процедура, която ще премахне всякаква случайност при изборите. Всички избори вече ще се провеждат през месец квинктил, пет-шест месеца преди човекът да встъпи в длъжност. През този период на изчакване бъдещите магистрати ще се ползват с по-голям авторитет в Сената. Новоизбраните консули ще говорят веднага след действащите консули, а новоизбраните претори — след действащите претори. Отсега нататък принцепс Сенатус, бившите цензори и консуларните сенатори няма да говорят, преди да се е изказал и последният новоизбран претор. Пълна загуба на време е да се изслушват хора, които отдавна са слезли от властта.

Всички погледи се обърнаха към Флак Принцепс Сенатус, който беше жертва на новия закон. Но той мило гледаше Сула, все едно нищо не се беше случило.

Сула продължи:

— Най-напред ще се провеждат изборите за висши магистрати в центуриатните комиции в деня пред квинктилските иди. След това ще се избират квестори, куриатни едили, военни трибуни и другите по-нископоставени длъжности. Всички избори ще минат пред трибутните комиции, десет дни преди секстилските календи. Най-накрая плебейското събрание ще проведе своите избори между два и шест дни преди календите.

— Не е зле — каза Хортензий на Катул. — Така всички ще знаем каква ни е съдбата много преди края на годината.

— И по-отрано ще се радваме на спечеления авторитет — съгласи се той.

— А сега по въпроса за самите длъжности — говореше Сула. — След като свърша с добавянето на нови имена в списъка на сенаторите, смятам да затворя вратата за всички останали. Отсега нататък единственият начин да се влезе в Сената ще е след избор за квестор. За квестор човек ще има право да се кандидатира най-рано на трийсет години. Всяка година ще се избират двайсет квестори. Ще има само две изключения: човек, който е избран за народен трибун, преди да е станал сенатор, ще запази правото си да влезе автоматично в Сената след изтичане на мандата; а човек, който е бил награден с боен венец ще става и сенатор.

Той се раздвижи на стола си и изгледа смълчалите се хора.

— Отсега нататък всяка година ще се избират по осем претори. Плебеите ще се кандидатират за преторска длъжност на трийсет и девет години, но патрициите ще могат да го сторят две години по-рано. Ще трябва да минат поне две години между преторския мандат и кандидатурата на същия човек за консул. Никой няма право да се кандидатира за консул, преди да е бил претор. Освен това ще възстановя стария лекс Генуция, при това в най-строгия му вид, според който никой римлянин, независимо патриций или плебей, няма да има правото да се кандидатира за втори консулски мандат, преди да са изтекли десет години от края на първия му. Няма да има повече Гай Мариевци!

Всички бяха съгласни с това предложение!

Но когато Сула внесе поредния си законопроект, с който се орязваха пълномощията на народните трибуни, одобрението не беше така единодушно. С течение на вековете народният трибун си бе присвоявал все по-широки законодателни прерогативи и бе превърнал плебейското събрание в най-мощната от няколкото законодателни институции в републиката. Много често главната цел на народните трибуни е била да отнемат от неписаните привилегии на Сената и да отнемат от върховната власт на консулите.

— Веднъж завинаги ще премахнем това положение — заяви Сула. — Народният трибун вече ще упражнява единствено своето право на законодателна инициатива.

Думите му бяха посрещнати със сподавени възгласи. Всички се бяха навъсили и погледите им издаваха пълно недоумение.

— Отсега нататък никой няма да стои над римския Сенат! — гърмеше гласът му. — За тази цел съм решил да премахна всички пълномощия на трибунската власт! Според новия закон човек, който е бил народен трибун, ще се лиши от правото да се кандидатира, за каквато и да е друга длъжност, той няма да стане нито едил, нито претор, нито консул, нито цензор! Нито ще има право да се кандидатира за втори път за народен трибун, преди да са изтекли десет години от края на първия му мандат. Ще може да упражнява своето старо право на вето само в първоначалния му вид — да спасява чрез него индивидуално човек от плебса, който е станал жертва на административно наказание. Никой народен трибун няма да има правото да отменя закони под предлог, че заплашват правата на плебса; няма да има право да отменя дори отделни текстове. Нито ще може да свиква съд.

Кой знае защо Сула спря погледа си на двама души, които поради патрицианския си произход изобщо не биха могли да се кандидатират за народни трибуни: Катилина и Лепид.

— Правото на вето на народния трибун ще бъде жестоко ограничено. Няма да има право да отменя сенатски укази, закони, прокарани с одобрението на Сената, няма да има правото да оспорва решението му за назначаване на провинциални управители или военачалници, нито ще ограничава по какъвто и да било начин правото на Сената да определя външната политика. Народните трибуни няма да имат правото да прокарват закони в плебейското събрание, освен ако не са получили изричното съгласие на Сената под формата на Сенат консулт. Те няма да имат и правото да свиква заседания на Сената.

Сред слушателите му имаше доста мрачни физиономии. Сула нарочно се спря, за да чуе няма ли някой да се изкаже открито против предложението му. Но никой не посмя. За това се покашля и попита:

— Какво ще кажеш по въпроса, Квинт Хортензий?

Той тежко преглътна.

— Напълно подкрепям предложението, Луций Корнелий.

— Някой да не го подкрепя?

Мълчание.

— Чудесно! — отбеляза диктаторът. — Тогава този лекс Корнелия веднага влиза в сила.

— Потресаващо — сподели впоследствие Лепид пред Гай Кота.

— Няма какво повече да кажа по въпроса — съгласи се Кота.

— Тогава защо — попита Катул — не благоволихме дори да се обадим? Защо му предоставихме толкова лека победа? Как може републиката да функционира без народни трибуни?

— А защо — ядоса се Хортензий — не се обади ти?

— Защото — призна си чистосърдечно Катул — предпочитам главата ми да си остане на раменете.

— И с това разговорът приключва.

— Започвам да осъзнавам — обади се Метел Пий — колко е мъдър Сула! Друг на негово място щеше да премахне длъжността, но не и той! Той не посмя да отрече напълно правото на вето. Просто го изчиства от всички правомощия, които трибуните си присвоиха впоследствие. Така че винаги може да докаже пред опоненти как не е накърнил конституционната основа на републиканското управление. Всичко си е както преди, а това той винаги се е стремял да докаже. Но според мене точно този закон едва ли би проработил. Трибунската длъжност е ценна придобивка за твърде много хора.

— Но законът едва ли ще отпадне, преди да си отиде Сула — отбеляза мрачно Кота.

Всички се разотидоха недоволни. Обаче никой не желаеше да споделя своите мисли и настроения. Твърде опасно беше да се разкриеш пред чужд човек.

 

 

Докато дойде време за Аполоновите игри, организирани в началото на квинктил, към изброените закони се прибавиха още два: лекс Корнелия сумптуария и лекс Корнелия Фрументария. Първият се отнасяше до лукса и беше извънредно строг: разпореждаше се римляните да не харчат по повече от трийсет сестерции на човек на едно ядене у дома и по повече от триста на празнична вечеря с гости. Благовония, вносни вина, подправки и накити се облагаха с тежки такси; ограничаваха се разходите за погребални церемонии и гробници; най-накрая пурпурните платове, внасяни от Тир, се облагаха с непосилни мита. Законът за зърното беше възможно най-жестокият: премахваше се продажбата на евтино жито от държавата, което не означаваше, че на държавата се отнема изобщо правото да продава зърно; законът просто лишаваше Сената от възможността да подбива цените на частните търговци.

Законодателната програма беше тежка, но Сула изведнъж реши да си даде почивка и да присъства лично на Аполоновите игри. При това не за да наблюдава състезанията на Големия цирк, а за да посети театралните представления, десетина, от които се предвиждаше да се играят на временната дървена сцена, издигната насред Фламиниевия цирк, на Марсово поле. Играеха се комедиите на Плавт, Теренций и Невий, но в програмата бяха включени и изпълнения на мимове — жанра, който Сула предпочиташе. Класическите комедии представляваха строго определен текст, от който актьорите нямаха право да се отклоняват, но мимовете можеха да импровизират. Освен това играеха без маски.

Дали онзи непредвиден етюд, който бяха разиграли преди няколко месеца с Аврелия, беше причина за внезапния интерес на Сула към театъра? Или може би известно чувство на съпричастност, тъй като не друг, а един негов прародител беше дал началото на Аполоновите игри? А може би истинската причина да се появи в театъра бе желанието му да зърне актьора Метробий? Тридесет години, откакто, се бяха срещнали! Наистина ли беше изминало толкова време? По онова време Метробий беше невръстно момче, а Сула празнуваше трийсетия си рожден ден и беше отчаян. След влизането му в Сената срещите им бяха епизодични, почти случайни, повече повод за страдания, отколкото за радост.

Сула бе решил веднъж завинаги да обърне гръб на изкушението, да се отрече от половината от самия себе си. Участниците в обществения живот, които си позволяваха да се отдадат на чувства към хора от същия пол, рано или късно се каеха за грешката си. Нямаше закон, който да ги принуждава да се оттеглят от политиката. Реалността обаче налагаше други, не толкова брутални средства за наказание: по адрес на провинилия се се отправяха злобни шеги, за него се пишеха памфлети и се разпространяваха анекдоти, което в крайна сметка унищожаваше неговия авторитет. Хора, които при други обстоятелства можеше да смята за равни, винаги биха гледали на него като на по-недостоен, като на човек, комуто привилегиите на кастата са завинаги отнети. А всичко това Сула не можеше да си позволи, независимо от силната си страст към Метробий… Винаги се бе надявал, че един ден, щом се оттегли от обществения живот, вече няма да се вълнува какво ще говорят другите за него; щеше да се отдаде единствено на себе си и на своите слабости, това щеше да бъде и отплатата за всичко преживяно в името на народа. Докато дойде време да се оттегли, щеше да е постигнал толкова много за своите съграждани, личният му авторитет щеше да се е издигнал на такива висини, че една старческа любовна страст нямаше да успее да засенчи величието му.

Но така или иначе Сула продължаваше да копнее за Метробий, който навярно би изгубил интерес към грозен и съсипан старец като него. Всъщност може би на това се дължеше желанието на диктатора да посети представленията. По-добре отсега да се сблъска с истината, отколкото да преживее излишно разочарование в деня на своето оттегляне. По-добре отслабналите му очи да зърнат любимия, преди да са изгубили изобщо способността да виждат.

В празненствата вземаха участие няколко театрални трупи, включително и тази, която ръководеше самият Метробий. Още преди десет години актьорът се бе прехвърлил от трагедийния в комедийния жанр. По програма трупата му щеше да се яви на сцената чак на третия ден от празненствата, но Сула се нареди на трибуните още от самото начало на фестивала, когато играеха любимите му мими.

Далматика го придружаваше, нищо че нямаше право да седи редом с мъжете; в Цирка разграничения вече нямаше, но в театъра нравите по-бавно се променяха. Всъщност римляни продължаваха да се отнасят резервирано към театъра. Общественото настроение бе, че жените не бива да седят заедно с чужди мъже сред толкова много голота и поквара на сцената, да не би сами да се покварят. Трибуните бяха наредени в полукръг, като предните два реда бяха запазени за сенатори. Следващите четиринадесет навремето се даваха само на членове на конническото съсловие привилегия от времето на Гай Гракх, която Сула бе премахнал. Сега римските богаташи трябваше да си пробиват път до хубавите места с бой — като редови граждани; или да идват първи, за да си ги запазят на място… Жените трябваше да седят на последния ред, в самия край на дървената конструкция. Оттам репликите от сцената се чуваха ясно, но видимостта беше доста ограничена. Класическата комедия (каквато играеше трупата на Метробий) не допускаше жени да излизат на сцената, но мимовете от Атела включваха няколко актриси, които, също както колегите, си мъже, не носеха маски. Много често не носеха и дрехи.

Пиесата, която се поставяше на третия ден от празненствата, беше от Плавт, при това много популярна: „Самохвалствата на войника“. Главната роля се играеше от самия Метробий… Лицето му се криеше изцяло зад маската с разкривена, глупашка усмивка. Но ръцете си бяха същите, каквито Сула ги помнеше, а стройното, мускулесто тяло изглеждаше добре в гръцката броня. Разбира се, в края на представлението актьорите свалиха маските и се поклониха; Сула можа да види, че Метробий изобщо не се е променил. Тук-там в гъстите му коси се забелязваха бели косми, а от двете страни на правия му, издължен гръцки нос се очертаваха две големи бръчки — по-скоро знак на зрялост.

Сула не можеше да се разплаче: все пак седеше на първия ред, на едно от почетните места, за които се полагаха и възглавници. Лицето на Метробий беше твърде далеч, чак от другата страна на оркестрината, затова и старецът не можеше да различи погледа на своя любим. Сула беше придружен от зет си Мамерк, затова се обърна към него.

— Би ли помолил актьора, който играеше войника, да дойде за малко при мен? Имам усещането, че го помня отнякъде, но не съм сигурен. Както и да е, ще ми се лично да го поздравя.

Публиката се отправяше към изходите. Придружени от Хризогон и отбягвани от всички, които успееха навреме да ги разпознаят, Далматика и Корнелия Сула се добраха при диктатора и Мамерк в мига, в който Метробий, без да е свалил бронята си, се явяваше пред Сула.

— Ти игра много добре, актьоре — похвали го диктаторът. Метробий се усмихна, сякаш да докаже, че зъбите му стоят непокътнати по местата си.

— Много се радвам, че беше сред публиката ни, Луций Корнелий.

— Ти май беше мой клиент навремето, ако не се лъжа?

— Така е. Освободи ме от задълженията ми малко преди да заминеш на война срещу Митридат — отговори той, без да издава с нищо чувствата си.

— Да, спомням си. Ти ме предупреди за обвиненията, които някой си Цензорин смяташе да отправи срещу мен в съда. Точно преди да почине синът ми. Това беше отдавна, още преди да стана консул.

— Беше щастлива случайност, че успях да те предупредя навреме — съгласи се Метробий.

— Щастлива за мен.

— Ти винаги си бил сред любимците на Фортуна.

Театърът беше почти празен и Сула се обърна към роднините си:

— Вървете у дома. Искам да си поговоря малко с този бивш клиент.

Далматика (която през последните няколко дни не изглеждаше особено свежа) не можеше да откъсне очи от лицето на актьора. Но Хризогон я сепна и тя тръгна след двамата огромни германци, които трябваше да проправят път за съпругата на диктатора, където и да отиваше.

Сула и Метробий останаха далеч зад останалите. Обикновено граждани се възползваха от случая да наобиколят диктатора с молби и жалби, но този път никой не го обезпокои.

— Една разходка — помоли Сула, — не искам нищо повече.

— Поискай всичко — подкани го Метробий.

— Застани пред мен, Метробий, и ме погледни. Виж какво са сторили годините и болестта с мен. Положението ми не се е променило, не може да се промени и отношението ми към теб. Но дори да не ни разделяше вече нищо, аз не бих могъл никого да зарадвам, освен може би онези глупави женички, които все така държат да… И аз не знам, да ми съчувстват може би. Защото не мога да го нарека любов.

— Разбира се, че е любов!

Този път Метробий беше близо, достатъчно близо, за да види в погледа му любов и нежност. При това Метробий беше загрижен за него, без да показва нито отвращение и съжаление.

— Сула, всички ние, които сме станали жертва на магията ти, сме обречени да бъдем твои доживотни заложници! Жени, мъже, няма разлика. Ти си единствен. В сравнение с теб всички други бледнеят. Не говоря за това, че си с добро сърце или достоен за уважение — усмихна се Метробий. — Защото не си. Навярно никой велик човек не притежава добро сърце. И никой не заслужава уважение. Предполагам, че човек, който притежава тези качества, не би могъл да се издигне. Забравил съм всичко прочетено от Платон, затова не съм сигурен двамата със Сократ какво казват по въпроса.

Сула забеляза, че Далматика се е обърнала и го наблюдава. Беше твърде далеч обаче, за да различи изражението й. Накрая тя зави зад близкия ъгъл и изчезна.

— Това, което казваш, дали означава — попита недоверчивият диктатор, — че ако ми позволят да отхвърля тежкото бреме от плещите си, ти ще дойдеш да живееш с мен до края на дните ми? Малко време ми остава, но се надявам поне част от него да посветя на себе си и да не се занимавам повече с римските дела. Ако ме придружиш в моето усамотение, обещавам ти, че няма да изгубиш нищо… Най-малкото няма да се разориш.

Метробий поклати гъстите си къдрици.

— О, Сула! Как не те е срам да купуваш с пари това, което ти е принадлежало вече тридесет години?

Старецът усети, че сълзите му напират.

— Значи щом се оттегля, ти наистина ще дойдеш с мен?

— Ще дойда.

— Когато времето настъпи, ще те повикам.

— Кога? Утре? Догодина?

— Не толкова скоро. Може би след две години. Ще ме дочакаш ли?

— Ще те дочакам.

Сула въздъхна щастливо. Но само за миг! Защото си даде сметка, че колкото пъти беше срещал Метробий, някой негов обичан човек е умирал. Първо Юлила, после синът му. Кой ли щеше да е този път? „Няма значение — успокояваше се той. — Защото Метробий струва повече от всички. С изключение на сина ми, но него така и така вече го няма. Но дано да е Корнелия Сула. Или близнаците. Само да не е Далматика!“ Той кимна и си тръгна, сякаш двамата с Метробий си бяха говорили за банални неща и бързаха да се разделят.

Метробий проследи с поглед Сула. Излизаха верни думите на старите богове, които почитаха в забравената му родина Аркадия: ако човек иска нещо твърде много, най-накрая ще го получи. Колкото по-висока е цената, толкова по-голяма е наградата. Едва когато Сула се изгуби зад ъгъла, той се върна в гримьорната на театъра.

Диктаторът вървеше бавно. Как щеше да намери достатъчно сила, за да дочака Метробий? Неговото момче, нищо че вече беше пораснал.

В далечината се чуваха гласове и Сула забави още повече крачка. Не искаше някой да го изненада и да го види в този момент. Сърцето му можеше да подскача от радост в гърдите му, но погледът му издаваше гняв заради тежката задача, която му оставаше да свърши, и тревога — заради мисълта, че именно Далматика може да заплати с живота си заради неговото щастие.

Срещу него се приближаваха двама души. Гласът на единия се издигаше високо, толкова високо, че Сула трудно можеше да го сбърка. Беше Мании Ацилий Глабрион, съпругът на Емилия Скавра, доведената му дъщеря.

— Този човек мина всякакви граници — разправяше Глабрион. Тонът му издаваше едновременно гняв и известно аристократично безразличие и леност. — Проскрибциите му били докарали тринайсет хиляди таланта на хазната, а той дори се гордее с това! Истината е, че би трябвало да зарови главата си в земята от срам! Сумата би трябвало да е десет пъти по-голяма! Имоти, струващи милиони сестерции, биват подарявани. Жена му се гордее с това, че е успяла срещу петдесет хиляди сестерции да закупи имоти за петдесет милиона. Това е позор!

— Доколкото съм чул, ти самият достатъчно си се облажил, Глабрионе — чу се гласът на Катилина.

— Във всеки случай не повече от това, което ми се полага по право. Дъртият стар мошеник! Откъде, намери смелост да излъже, че с проскрибциите ще се свърши още до миналите календи… Оттогава списъците на рострата продължават да се сменят всеки път, щом някой от роднините или копоите му надуши къде из Кампания или по крайбрежието е пропусната нечия вила! Забеляза ли как нарочно изостана, за да си поговорел с онзи актьор, дето игра главната роля? Трудно му е да устои на страстта си към театъра… И към цялата онази паплач в театралните трупи! Разбира се, тази му страст е стара, още от младежките му години, когато той самият живееше в средите на най-долни проститутки, готови да разтворят крака за всеки голтак, минал покрай храма на Венера Еруцина. Предполагам, че старите му приятели и днес не могат да повярват как така един от тях успя да се издигне толкова високо. На теб случвало ли ти се е да видиш петдесет проститутки на едно място? Е, Сула е виждал, и то неведнъж.

— Мери си думите, Глабрионе — предупреди го Катилина, който явно се чувстваше неловко в компанията му. — Току-виж и ти си се озовал в списъците…

Но той шумно се изсмя.

— Не и аз! Аз съм част от семейството, все пак съм зет на Далматика! Дори Сула няма да посмее да проскрибира свой роднина.

Гласовете се изгубиха, но Сула остана зад ъгъла, без да се показва. Беше застинал на мястото си, а в студените му като лед очи припламваха бледи пламъчета. Значи това се говореше за него… След толкова години. Разбира се, Глабрион знаеше клюки, за каквито повечето римляни дори не подозираха… Но също така беше ясно, че ако той решеше, цял Рим щеше да научи и истината, и собствените му измислици. Но колко от това, което Глабрион говореше, беше казано просто ей така? Дали не бе успял да се добере до документи? Самият Сула се беше заел да събира всякакви писмени свидетелства за близкото минало, понеже имаше намерение да напише собствени мемоари — по примера на Катул Цезар десет години по-рано. Къщата му беше пълна с подобни свитъци, лесно можеше да ги изрови човек. Глабрион! Как не се беше сетил досега за него! Та той можеше спокойно да влиза и излиза от дома му! Сред роднините на Сула не всички бяха дискретни като Корнелия Сула или Мамерк! Глабрион! Че кой друг?

Ядът от това, че ще трябва още дълго да чака срещата с Метробий, се превърна в изпепеляваща ярост. Цялото му същество се изпълва с гняв и омраза. „Значи — размишляваше той, докато се прибираше към дома си — не съм можел да проскрибирам роднините си, така ли? Е, наистина не мога, тук е прав. Но дали е необходимо чак да го проскрибирам? Дали няма и друг начин?“

И ето, че на самия ъгъл се сблъска с Помпей. Двамата инстинктивно се отдръпнаха крачка назад.

— А, Велики, нима си сам? — учуди се Сула.

— Понякога — отговори той, — самотата е удоволствие.

— Напълно съм съгласен. Но не ми разправяй, че ти е втръснало от Варон!

— Понякога Варон е доста досаден, особено като заговори за Катон Цензор и добрите стари времена и как тогава парите имали истинска стойност. А да не говорим за разсъжденията му за невидимите пръсти на съдбата — усмихна се Помпей.

— Така си е, забравих, че двамата са приятели с Апий Клавдий — съгласи се Сула. Радваше се, че в този неприятен момент се е сблъскал с Помпей. — Ти замислял ли си се, че Апий Клавдий всъщност е доста по-млад, отколкото изглежда.

Младежът се изхили.

— Ами да, разбира се, той просто се е родил старец! Но ти, Сула, май не следиш клюките! Напоследък Апий Клавдий се поизгуби от хоризонта. В града се появи нова звезда — някой си Публий Нигадий Фигул. Същински софист. Или може би питагореец, знам ли и аз… — Той вдигна рамене. — Така и не се научих да правя разлика между философските школи.

— Публий Нигидий Фигул! Фамилията е стара и почитана, но не съм чул някой истински Фигул да живее в Рим. Дали не е някой господин от провинцията?

— Не е от село, ако това имаш предвид. Голям специалист по етруско гадателство, от всичко разбира: гръмотевици, животински вътрешности, всичко… Познава по име всички гънки на черния дроб; аз толкова риторически фигури не знам, колкото той гънки на черния дроб.

— Колко много риторически фигури знаеш, Велики? — попита развеселен Сула.

— Две, мисля. Или може би три?

— Кажи ги.

— „Колор“ и „дескрипцио“.

— Значи две.

— Да, две.

Двамата продължиха да вървят, потънали в мислите си.

— И как се чувстваш като конник, откакто махнах запазените ви места в театъра? — попита Сула.

— Не се оплаквам — призна си Помпей. — Аз не ходя на театър.

— А, ами откъде идваш тогава?

— От Вия Ректа. Бях излязъл да се поразходя. Престоят в Рим започва да ми дотяга. Доста ми е скучно.

— Ти сам ли живееш?

— В известен смисъл. Оставих жена си в Пицен.

— Не ти ли харесва, Велики?

— О, ще свърши работа, докато си намеря нещо по-добро. Иначе ме обожава! Но не е достатъчно достойна за мен, това е.

— Хм, хм. В рода й са били само едили, това ли имаш предвид?

— Баща ми е бил консул, значи и жена ми трябва да е дъщеря на консул.

— Ами тогава се разведи и си хвани някоя консулска щерка.

— Много мразя да се разправям, и с жени, и с бащи.

Точно в този момент на Сула му хрумна нещо, и той се закова насред алеята.

— Богове! — възкликна. — Богове!

Помпей също се спря.

— Моля?

— Скъпи ми конниче, току-що ми хрумна страхотна идея!

— Чудесно.

— О, стига си се правил на важен! Опитвам се да мисля!

Сула протегна ръка и хвана Помпей за рамото.

— Велики, ела утре сутринта, около третия час, да ме видиш в дома ми — изрече и без да обяснява, се забърза към къщи.

Помпей остана на мястото си и сбърчи вежди в недоумение. Най-накрая и той продължи, но не към Палатинския хълм, а към Форума; домът му се намираше в Карина.

Сула се завтече към дома си, като че ли фуриите го бяха подгонили по улицата. Ето, че отново бе намерил с какво да се развлича.

— Хризогон, Хризогон! — изрева диктаторът от вратата, докато тогата му се изхлузваше насред преддверието.

На вратата се появи икономът, доста разтревожен, както често се случваше напоследък. Но Сула дори не забеляза.

— Хризогон, вземаш една носилка и веднага отиваш у Глабрион. Искам Емилия Скавра да ми се яви незабавно.

— Луций Корнелий, къде са ти ликторите?

— О, пуснах ги да си вървят още преди представлението. Понякога са много досадни — рече небрежно диктаторът. — А сега бягай да доведеш Емилия.

— Емилия? За какво ти е? — попита Далматика, дошла да го посрещне.

— Ще научиш — усмихна се той. Жена му внимателно го изгледа.

— Знаеш ли, Луций Корнелий, откакто Аврелия те навести, ти се промени.

— В какъв смисъл?

Далматика се поколеба, но накрая рече:

— Някак ти се промени настроението.

— За добро или за лошо, Далматика?

— О, за добро. Ти си… щастлив.

— Наистина съм щастлив. Бях изгубил усещането, че имам бъдеще, но Аврелия ме убеди в противното. Като си представя какво време ще настъпи, щом се оттегля от властта!

— Актьорът от пиесата, Метробий, той приятел ли ти е?

Нещо в погледа й изведнъж накара Сула да застане нащрек; веселото му настроение изчезна и пред очите му се появи образът на Юлила, пробола се с меча му. Не, нямаше да позволи и друга жена да се самоубие от ревност! А тя как беше познала? Как можеше да усети? Нима жените усещаха любовта на мъжете си?

— Познавам Метробий от времето, когато беше младо момче — сухо изрече той.

— Тогава защо се правеше, че не го познаваш, преди да слезе от сцената при теб?

— Защото до края на пиесата носеше маска! — тросна й се Сула. — Доста години са изминали, не можех да съм сигурен.

Фатална грешка! Жена му го беше принудила да се оправдава, а той мразеше това.

— Да, разбира се — промълви тя. — Да, разбира се.

— Върви си в стаята, Далматика! Доста време изгубих през последните няколко дни, имам работа да върша.

Далматика се обърна да си върви.

— Още нещо — подвикна мъжът й.

— Какво?

— Щом дъщеря ти дойде, ще имам нужда от теб. Затова няма да излизаш и няма да се захващаш със сериозни дела.

Колко странно се държеше Сула напоследък, разсъждаваше Далматика, докато вървеше към стаята си през просторния атрий и вътрешната градина. В един момент изглеждаше самоуверен както винаги, в следващия изглеждаше объркан. Държеше се, сякаш е взел някакво решение, което не може да изпълни веднага — той, който мразеше протакането. А и този хубавец, актьорът… Какво ли място заемаше в плановете му? Изглежда, беше важна фигура, но Далматика нямаше представа кой е. Беше го наблюдавала внимателно и ако беше открила и най-малка прилика, би заключила, че му е незаконен син: толкова силно привързан изглеждаше мъжът й към него. А Далматика усещаше и най-малката промяна в настроението на Сула, познаваше го от толкова време…

Унесена в мислите си за непознатия актьор, тя си спомни за Емилия Скавра едва когато Хризогон й извести, че дъщеря й е пристигнала. А тя дори не се бе запитала какво ли ще иска Сула от нея.

Емилия Скавра беше в четвъртия месец, но се чувстваше добре. Колко жалко, че приличаше повече на баща си — дребна на ръст и доста закръглена, нищо че лицето й носеше от хубостта на майка й. А от баща си беше взела и красивите, наситенозелени очи.

Не можеше да се похвали с особена интелигентност, а и така не се беше примирила с мисълта, че майка й толкова скоро след смъртта на баща й се беше омъжила за Сула — човек, когото не харесваше и от когото се страхуваше. Дори в детството си Емилия не се чувстваше уютно с него, тогава, когато доведеният й баща поне на вид беше привлекателен и тя можеше донякъде да оправдае чувствата на майка си към него. Но след като болестта го беше обезобразила, не можеше да разбере защо майка й продължава да е така привързана към него. Как една жена можеше да продължи да изпитва любов към този грозен, дори противен старец? Разбира се, Емилия, пазеше спомен за собствения си баща, който също беше стар и грозен. Но поне не притежаваше онази вродена злост, която усещаше у Сула.

Сега доведеният й баща я беше привикал спешно при себе си, а тя дори не бе успяла да се обади на мъжа си Глабрион. Сула я посрещна наглед дружелюбно и дори я потупа по ръката, докато я водеше към най-удобния стол — подобни непривични жестове я плашеха още повече. Какво беше намислил? В очите му забелязваше лукави искрици, сякаш се готвеше за поредната си зловеща шега.

Когато майка й се появи на вратата, Сула и нея посрещна с потупвания по ръката и пресилени усмивки. Младата Емилия все повече се убеждаваше, че им предстои да участват в някаква грозна комедия, в която доведеният й баща държеше всичко да бъде според неговите желания. Нищо не беше случайно, всичко беше част от предварителен план.

— Как е малкият Глабрион? — попита я все така любезен той.

— Благодаря, добре, Луций Корнелий.

— За кога се очаква щастливото събитие?

— В края на годината, Луций Корнелий.

— Хъм! Не очаквах да е толкова далеч.

— Така е, Луций Корнелий, още е далеч.

Сула на свой ред седна и започна да барабани с пръсти по страничната облегалка на стола си. Беше свил устни и гледаше в пространството. Най-накрая погледът му се спря върху Емилия Скавра и тя неволно потръпна.

— Щастлива ли си с Глабрион? — ненадейно я попита старецът.

Тя подскочи от изненада.

— Да, Луций Корнелий.

— Истината, момиче! Искам да чуя истината!

— Щастлива съм, Луций Корнелий, наистина съм щастлива.

— Не искаш ли да го смениш с друг?

Емилия се изчерви от смущение и сведе поглед.

— Не съм завързвала друга връзка, Луций Корнелий, ако това имаш предвид. Мании Ацилий ми се струва напълно приемлив съпруг?

— Но дали ще продължава да е приемлив и занапред?

— Да, да! — Емилия бе готова да се разплаче. — Защо така ме разпитваш? Щастлива съм! Щастлива!

— Каква е тази история, съпруже? — попита властно Далматика. — Накъде биеш с всички тези въпроси?

— Искам да ви внуша, че аз не съм доволен от Мании Ацилий Глабрион. Той си мисли, че може да ме критикува безнаказано, защото бил член на моето семейство — обясни накратко положението. — За мене това е достатъчна причина той да престане да бъде част от семейството. Затова ви развеждам, при това незабавно!

И двете зяпнаха от удивление. Очите на Емилия Скавра се изпълниха със сълзи.

— Луций Корнелий, аз чакам дете от него! Не мога да се разведа! — възкликна ужасено тя.

— Много добре знаеш, че можеш — отвърна й невъзмутимо. — Можеш да направиш абсолютно всичко, което поискам от теб. А аз искам ти да се разведеш незабавно с Глабрион. — Сула плесна с ръце и в кабинета се появи личният му секретар Флоскул, който носеше някакъв документ. Той го взе и му кимна да си ходи. — Ела при мен, момиче. Подпиши.

Емилия Скавра скочи на крака.

— Няма!

Далматика също се надигна.

— Сула, ти си несправедлив! Дъщеря ми не желае да ся развежда със съпруга си.

Но Сула повече нямаше намерение да крие звяра у себе си.

— Не ме интересува какво иска или не иска дъщеря ти. Ела тук, момиче! И подписвай.

— Не! Няма, няма!

Сула скочи от стола си. Сграбчи Емилия през врата и буквално я повлече по пода.

— Престани, престани! — крещеше Далматика и започна, да се бори, за да освободи дъщеря си. — Моля те, умолявам те! Остави я на мира! Тя е бременна, не бива да я удряш!

Но той стискаше все по-силно и по-силно.

— Подписвай — заповяда й отново.

Емилия се задушаваше, а майка й загуби дар слово от уплаха.

— Подпиши — каза за сетен път Сула, този път с наглед спокоен глас. — Подпиши или ще те убия. Няма да ми мигне окото, както не ми мигна и когато убивах легатите на Карбон. Какво ми пука, че носиш някакво си Глабрионово изчадие в утробата си? По-скоро бих желал и то да умре не мислиш ли? Подписвай, Емилия!

Тя подписа, но продължаваше да пищи от ужас и уплаха. Сула презрително я отблъсна.

— Така е по-добре — каза той. — И никога повече не се опитвай да ме ядосваш, Емилия. Не е разумно. Сега си върви.

Далматика притисна момичето до себе си. Никога досега не беше гледала съпруга си с такава омраза и отвращение. Той го забеляза, но вместо да й отвърне, обърна гръб на двете.

Жените се оттеглиха в покоите на Далматика, където Емилия избухна в истеричен плач. Майка й се чудеше дали нея да успокоява или себе си, толкова силна ярост я беше обладала.

— Чувала съм, че понякога става такъв, но никога не го бях виждала с очите си — призна тя. — Ех, Емилия, съжалявам! Ще се опитам да го разубедя веднага щом го издебна в по-добро настроение; и щом ми мине желанието да му избода очите.

Но дъщеря й, която не беше чак толкова глупава, махна нервно с ръка.

— Не, не, майко, няма. Само ще утежниш положението ни.

— С какво ли го е предизвикал Глабрион?

— Казал е нещо, което не бивало да казва. Той не обича Сула. Продължава да ме убеждава, че имал слабост към мъжете.

Далматика пребледня като платно.

— Но това са глупости! Ох, Емилия, как е могъл Глабрион да се покаже такъв глупак! Знаеш ги мъжете! Когато някой ги обвини несправедливо в подобни неща, способни са да убият, за да го отрекат.

— Но аз не съм напълно убедена, че обвиненията са несправедливи — каза Емилия Скавра. — Винаги съм усещала, че у него има нещо женствено.

— Скъпо мое момиче, скоро ще станат девет години, откакто съм омъжена за Сула — обясняваше Далматика, но сърцето й се свиваше, — и мога да ти заявя, че това просто не отговаря на истината.

— Добре, добре, както ти харесва! Не ме интересува какъв е! Просто го мразя, звяр безсърдечен!

— Ще се опитам да го разубедя, щом се успокои. Обещавам ти.

— Спести си нови унижения, майко, той няма да си промени решението за нищо на света — поклати глава тя. — А аз само за детето се тревожа. Само то има значение за мен.

Далматика изгледа дъщеря си със съчувствие.

— И аз мога да кажа същото.

Емилия изпусна мократа кърпа.

— Майко! Да не си и ти бременна?

— Да, доскоро не знаех, но вече знам със сигурност.

— Какво ще правиш? Той знае ли?

— Не знае. И няма да сторя нищо, с което да предизвикам развод.

— Нали си чувала как е постъпил с Елия?

— Кой не е чул?

— О, майко, това променя всичко! Ще се подчиня, ще се подчиня! Не трябва сами да му даваме предлог да се разведе с теб.

— Тогава ни остава да се надяваме — въздъхна Далматика, — че ще се отнесе по-снизходително с мъжа ти, отколкото с теб.

— Напротив, ще се отнесе още по-зле.

— Не е задължително — успокои я майка й, която познаваше мъжа си. — Той вече си изля гнева върху теб. Много често Сула се задоволява с първата жертва. Докато Глабрион изобщо разбере какво се е случило, той ще се е успокоил и ще го помилва.