Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (23)

От секстил (август) 80 г. пр.Хр. до секстил 77 г.пр.Хр.

 

 

Този път Цезар замина за изток по море. Евтих, слугата на майка му (на хартия той беше слуга на Цезар, но никой не си правеше илюзии кой е истинският му господар), от дълги години не беше напускал града и беше свикнал с живота в Субура. Сега бедният слуга трябваше да се увери що за мъчение е да пътуваш с Гай Юлий Цезар. По суша — особено ако пътят е добре поддържан като Вия Апия — Цезар спокойно изминаваше по шейсет километра на ден, а ако придружителите му изостанеха, той просто ги забравяше по пътя. Само страхът да не разочарова господарката си поддържаше Евтих по дългия път из Италия.

— Краката много ме болят — оплака се Евтих.

— Разбира се, че ще те болят! Когато си на кон, те висят през цялото време. Но не се тревожи. Докато стигнем Брундизий, ще се чувстваш много по-добре. Просто ще трябва да се отучиш от спокойния живот в Рим.

Мисълта за Брундизий не зарадва Евтих. Гъркът се страхуваше от пътуването в Йонийско море.

— Цезар е беден — усмихна се окуражително Бургунд, докато господарят им отиваше да огледа чисти ли са стаите в странноприемницата.

— Той е чудовище! — простена Евтих. — Шейсет километра на ден!

— Имаш късмет, че още сме в началото. Той още не се е разбързал, и то най-вече заради теб.

— Искам да си ходя вкъщи!

Бургунд непохватно го потупа по рамото.

— Не можеш да се върнеш, Евтих, и сам добре го знаеш. Хайде, избърши си сълзите и ела да се поразходим. По-добре да потърпим Цезар, отколкото да се връщаме при майка му. Бррр, ужас! Освен това той е много грижовен. Обзалагам се, че точно в този момент урежда една хубава гореща баня за тебе.

Евтих оцеля от пътуването по сушата, но не беше сигурен дали ще преживее и плаването по море. Цезар и скромната му прислуга изминаха разстоянието от шестстотин й петдесет километра между Рим и Брундизий за девет дни. Преди двамата му слуги да успеят да си поемат дъх и да поискат полагащите се няколко дни почивка, младият им господар вече ги беше качил на кораба. Отплаваха по посока на красивия остров Керкира, откъдето с друг кораб се прехвърлиха в Епир. От брега на Континентална Гърция продължиха по суша през Акарнания и Делфи за Атина. В Гърция пътищата приличаха повече на кози пътеки.

— По всичко изглежда, че дори ние, римляните, не прекарваме войски през този терен — разсъждаваше Цезар, докато навлизаха в долината на Делфи — китна градинка между планинските чукари. — Това си струва да се помни. Ако армията е с висок дух, все пак би могла да се прехвърли през планините. А никой няма да го разбере, защото никой не би го повярвал. Хъм.

Цезар харесваше Атина. Той не търсеше гостоприемството на знатни големци и се задоволяваше да преспива в обикновени крайпътни заведения или дори под открито небе. Затова и в Атина си беше намерил приятна странноприемница от източната страна на Акропола, когато го застигна неочаквана покана от името на Тит Помпоний Атик. Цезар, разбира се, не го познаваше лично, но подобно на всички свои съграждани и той знаеше за славния финансов крах, който Атик и Крас бяха претърпели няколко години по-рано, още преди смъртта на Гай Марий.

— Настоявам да ми погостуваш — заяви свикналият на любезности Помпоний. Въпреки големите си грешки в миналото, той се оказваше познавач на човешките характери. Само един поглед му беше достатъчен да се увери, че нещата, които се говореха за Цезар, бяха верни: този младеж някога щеше да има голямо влияние.

— Много си щедър, Тит Помпоний — усмихна се широко Цезар. — И все пак, предпочитам да си стоя в кръчмата, така съм по-независим.

— Независимостта в Атина се изразява в развалена храна и мръсни чаршафи — възрази той.

Това бе достатъчно да промени решението на Цезар.

— Благодаря. Ще дойда. Спътниците ми не са много — двама клиенти и четирима роби. Ако имаш място и за тях…

— Има достатъчно място.

И така всичко беше уредено. Атик предлагаше обилни вечери и туристически екскурзии; Цезар се увери, че с помощта на домакина му Атина разкриваше много по-бързо тайните си, отколкото би се надявал иначе. Двамата тичаха по Маратонското поле, отидоха до Коринт, до Тива, разгледаха блатистите брегове на Орхоменското езеро, където Сула беше спечелил две решителни сражения срещу Митридат, проучиха пътеките, по които Катон Цензор беше минал, за да заобиколи врага при Термопилите… А врагът беше минал, за да заобиколи позициите на Леонид.

„Странниче, кажи на спартанци, че лежим в земята, но изпълнихме заповедта.“

Легендарният надпис от времето на Гръцко-персийските войни още стоеше, изсечен на скалата над бойното поле. Цезар се обърна към Атик:

— Целият свят може да цитира този надпис, но друго си е да го четеш на камъка.

— Ти би ли се радвал всички да те помнят, както помнят Леонид?

Но младежът не беше толкова възторжен от спартанците.

— Никога! Това, което спартанците са направили, е било героичен жест без полза, напразна загуба на ценни войници. Аз ще бъда запомнен, Атик, но не заради глупости и безсмислени подвизи. Леонид е бил цар на Спарта, а аз съм римски патриций — републиканец. Единственият смисъл, който е имал неговият живот, е бил да го погуби по този забележителен начин. Смисълът на моя живот е в това, което ще сторя, докато съм жив. Как ще умра е без значение, стига да умра като истински римлянин.

— Вярвам ти.

Цезар беше ученолюбив човек, при това доста начетен, затова двамата с Атик откриха, че имат много общи вкусове — и двамата бяха интелектуалци, и двамата се интересуваха от много неща. Така например, след като и двамата обожаваха литературата и изкуството, можеха да обсъждат с часове някоя пиеса от Менандър или статуя на Фидий.

— И все пак тук в Гърция не са останали кой знае какви картини — поклати тъжно глава Атик. — Това, което Мумий не е отнесъл в Рим след разграбването на Коринт — да не говорим за Емилий Павел след Пидна, — е било скрито от човешките очи. Ако искаш да видиш най-красивата живопис на света, трябва да отидеш в дома на Марк Ливий Друз в Рим.

— Доколкото знам, къщата е собственост на Марк Крас.

Атик направи недоволна гримаса; колкото и афери да бяха разигравали с Крас, пак нямаше да му стане симпатичен.

— И навярно е натъпкал всички картини в някое прашно мазе. Където ще преседят с години, докато не се намери човек, който да му подскаже, че струват повече от робите с образование и поевтинелите жилища в Есквилин.

Цезар се усмихна.

— Е, Атик, не всички се интересуваме от изкуството! На света има достатъчно място и за такива като Крас.

— Не и в моя дом!

— Ти не си женен — каза един ден Цезар, малко преди заминаването си от Атина. Той си имаше обяснение защо Атик държи на ергенството.

Слабото, дори изпито лице на Атик се изкриви от лека погнуса.

— Не, Цезаре. И нямам намерение да се женя.

— Докато аз се ожених още на тринайсет години. При това за момиче, което все още не е навършило годините, за да легне с мен. Необичайна съдба, не мислиш ли?

— Необичайна, да. Малката дъщеря на Цина. С която ти отказа да се разведеш, пък дори и в името на Юпитер.

— В името на Сула имаш предвид — засмя се Цезар. — Имах невероятен късмет. Така избягах от капана на Гай Марий, при това с активното съдействие на Сула, и се спасих от жречеството.

— Като засегнахме въпроса за женитбите, ти познаваш ли Марк Тулий Цицерон? — попита Атик.

— Не. Но съм чувал за него, разбира се.

— Бихте могли да си допаднете, но всъщност не го вярвам — замисли се Атик. — Цицерон е доста чувствителен по въпроса за интелекта и не обича съперници. А ти май го превъзхождаш по интелигентност.

— И какво общо има това със сватбите?

— Току-що му намерих съпруга.

— Чудесно — отбеляза Цезар.

— Теренния. Заварената сестра на Варон Лукул.

— Ужасна жена, доколкото съм чувал.

— Така е. Но от висшето общество, за което Цицерон само би могъл да мечтае.

Цезар вече взе решение: ще си заминава. Щом като с домакина си нямаха за какво повече да си говорят, нямаше смисъл да остава повече. На какво се дължеше това, Цезар много добре знаеше. Доколкото можеше да прецени богатия си събеседник, който доброволно се беше отдал на изгнание, то той предпочиташе млади момченца. Откъдето идваше и резервираното отношение към Цезар. Ако не беше тази бариера, между двамата можеше да възникне дълбоко и трайно приятелство.

От Атина Цезар пое на север по римския път, който свързваше Атика с Беотия, Тесалия и прохода Темпе. В далечината, встрани от пътя се издигаше планината Олимп и Цезар мислено отдаде почит на Зевс и другите богове. От пристанището Дион групата се качи отново на кораб и от остров на остров доплава до Хелеспонта. Оттам до Никомидия по суша бяха три дни път.

В царския дворец Цезар беше посрещнат с безумна радост. Царят и царицата вече не вярваха, че любимият им римлянин ще дойде пак при тях, особено след като научиха, че младият Цезар е заминал от Митилена направо за Рим, заедно с Терм и Лукул. Най-въодушевено от всички обаче беше кучето Сула. То обиколи с възторжен лай целия дворец, скачаше върху Цезар, тичаше при царя и царицата да им напомни кой им е дошъл на гости, след това пак се връщаше да лиже ръцете и лицето на Цезар.

— Той почти ще проговори — каза Цезар, когато Сула най-после му позволи да седне и е тихо ръмжене се настани в скута му. Той го погали. — Сула, старче, никога не съм си представял, че толкова ще се радвам да ти видя грозната муцуна!

 

 

Собствените му родители, размишляваше същата вечер Цезар, излегнал се с дрехите на кревата, винаги са били крайно резервирани и към него и помежду си. Баща му не се задържаше вкъщи, но дори когато се прибираше, повечето време водеше някаква мълчалива война с жена си, вместо да установи по-топли отношения с децата си; майка му пък, със своята мания да бъде винаги справедлива, строга и критична, правеше невъзможен всеки по-близък контакт. Може би, разсъждаваше Цезар сега, на това се дължеше необяснимото, но очевидно отрицателно отношение на баща му към Аврелия — на нейната неспособност да установи физическа близост, с когото и да е. Това, което младежът все още не можеше да възприеме, беше пълното разочарование на баща му, че съпругата му даваше под наем жилищната сграда, която притежаваше. За него това беше абсолютно недопустимо за една римска аристократка. Разбира се, нито Цезар, нито сестрите му си спомняха Аврелия друга, освен хазяйка на голяма жилищна сграда. Те не можеха да проумеят колко чуждо изглежда подобно поведение в очите на баща им, израснал в съвсем различна среда. Единственото, с което можеха да си обяснят отношенията между своите родители, беше това, което като малки деца вълнуваше тях — прегръдките и целувките. Как можеха те да знаят колко сладки и приятни бяха нощите, които майка им и баща им прекарваха заедно в стаята си? Когато у дома научиха ужасната новина за смъртта на Гай Юлий Цезар — дошла заедно с урната с прахта му, — първата реакция на Цезар бе да прегърне майка си и да я успокои. Но тя се беше отдръпнала и със строгия си тон му беше напомнила да не забравя кой е. Подобни думи все още можеха да го засегнат — до деня, когато Цезар най-сетне не свикна с онази резервираност, която му бяха налагали от самото рождение. Оттогава той престана да очаква друго отношение от страна на майка си.

Може би, мислеше си сега Цезар, това беше просто поредният знак за една закономерност, която той отдавна беше забелязал — децата винаги искаха от родителите си това, което те не желаят или не могат да им дадат. Майка му беше безценно съкровище, Цезар най-добре от всички го знаеше, също както знаеше колко много я обича. И колко много неща дължи на нея, задето цял живот му беше показвала грешките и слабостите… Да не говорим и за безценните съвети, които му даваше не толкова като майка, по-скоро като приятелка.

И все пак… И все пак. Колко прекрасно би било, ако го посрещаха у дома с прегръдки и целувки, без всякакви задръжки, така както Никомед и Орадалтида го бяха посрещнали днес. Цезар не искаше от родителите си да заприличат на сегашните му домакини; той просто си представяше колко хубаво би било, ако царят и царицата му бяха родители.

Унесен в тъжни мисли, Цезар заспа и на другия ден светлината на утрото му напомни за какви глупости е мислил цяла нощ.

Цезар беше пристигнал в Никомидия през октомври и нямаше намерение да заминава скоро — за огромна радост на царя и царицата, които нямаха нищо против да угодят на неговите прищевки, включително посещения на Горион, Песин или мраморните кариери на остров Проконес. Всичко вървеше нормално до един декемврийски ден, когато им бе отправена една доста странна и трудна за изпълнение молба.

 

 

През март новият управител на Киликия Долабела Младия беше отпътувал от Рим за провинцията си, придружен от двама други римски нобили и цяла свита от държавни служители. От двамата благородници по-важният беше висшият легат Гай Лициний Верес, а по-маловажният — квесторът Гай Публиций Малеол, който получи назначението си след теглене на жребий.

Малеол беше от хората, възползвали се първи от законите, с които Сула целеше разширяването на Сената, и постъпи във височайшата институция веднага щом бе избран за квестор. Но това не значеше, че е „нов човек“; в семейството му имаше дори един консул, в атрия на дома му стояха восъчните маски на поне неколцина славни предшественици. Но с много пари Малеол не можеше да се похвали. Само няколкото сполучливи покупки по време на проскрибциите бяха позволили на семейството да вложи повече надежди в бъдещето на трийсетгодишния Гай, който да възстанови изгубения престиж на рода, като се добере до заветната консулска длъжност. Като си даваха сметка колко скромна е квесторската заплата и колко скъпи са вкусовете на Долабела, майката и сестрите на Малеол разпродадоха бижутата си, за да му напълнят кесията. Той самият смяташе да прибави и от себе си нещо, щом стъпи в заветната провинция. Най-накрая жените в къщата стигнаха до там с материалните жертви, че натъпкаха в багажа му семейните прибори от злато и сребро. Когато Малеол даваше банкети в чест на управителя, разсъждаваха дамите, семейните прибори само щели да повдигнат авторитета му.

За съжаление Гай Публиций Малеол не бил чак толкова умствено надарен, колкото по-известните си предци; той бил известен по-скоро с наивното си добродушие, което не му обещаваше добри мигове в компанията на мошеници като Долабела. Висшият легат Гай Верес веднага бе усетил с що за човек си има работа и преди да са заминали от пристанището в Тарент, той вече беше спечелил изцяло доверието на Малеол. Квесторът нямаше никакъв повод да се съмнява, че Гай Верес е почтен и добронамерен човек.

Цялата група пътуваше за Азия в компанията на друг провинциален управител — Гай Клавдий Нерон, който щеше да властва в Римска Азия. Клавдий Нерон принадлежеше към славната патрицианска фамилия, но Нероните се славеха едновременно като по-богати от братовчедите си Пулхери и като доста по-глупави и неспособни.

Гай Верес се беше отправил на изток с големи амбиции, разбира се, чисто материални. Благодарение на предварителната информация, с която разполагаше, Верес бе успял да натрупа голямо състояние за сметка на проскрибираните земевладелци в района на Беневент, но това не му донасяше удовлетворение. За него голямата страст на живота бяха произведенията на изкуството. Проскрибираните люде от Беневент не можеха да се похвалят с кой знае какви вкусове, те спокойно се задоволяваха с жалките неаполитански копия на Праксител или Мирон, най-вече щом ставаше въпрос за сантиментални скулптурни групи с повечко нимфи. Известно време Верес се бе надявал в списъците с проскрибциите да се озове и внукът на известния богаташ — любител на изкуството Секст Перквициен: Перквициен се славеше като най-големия познавач сред конническото съсловие, при това дейността му в Азия му беше позволила да събере колекция, превъзхождаща навярно и тази на Марк Ливий Друз. Обаче внукът на Секст Перквициен се оказа племенник на Сула и дядовото наследство си остана за него.

Макар че семейството му не беше много знатно и влиятелно — баща му беше обикновен педарий без право на изказване в Сената, а дядо му и с това не би могъл да се похвали, Верес се беше издигнал на забележителни висоти благодарение на вродения си инстинкт да застава винаги на страната, където са парите, и да убеждава разни влиятелни хора, че могат да му се доверят. Навремето лесно бе излъгал Карбон, но след това със Сула задачата се оказа невъзможна. Все пак и той се бе възползвал от услугите му, като го прати да разори Самний. За нещастие и Самний беше изключително беден откъм произведения на изкуството; колкото и пари да трупаше Верес, съдбата още не го беше ощастливила с това, което най-много го привличаше.

Единственото място, където си струваше да опита, мислеше си Верес, беше изтокът, където можеше да открие статуи и картини. Затова когато Сула тегли жребия за провинциите, Верес реши да си пробва късмета и се зае да спечели младия Долабела на своя страна. Братовчедът Долабела беше управител в Македония — доста обещаваща провинция по въпроса за произведенията на изкуството, — но той си знаеше интереса и нямаше да се поддаде толкова лесно на внушения. Гай Клавдий Нерон, който щеше да управлява Азия, пък беше сравнително почтен човек. Което оставяше един-единствен избор — Гней Корнелий Долабела Младши, управителя на Киликия. Идеална партия при условие, че той бе не по-малко алчен и лишен от скрупули от Верес, при това се отдаваше на най-гнусни сексуални извращения. Нещо повече, Верес бе дочувал, че имал вкус и към разни вещества, които допълнително увеличавали половата му мощ. Много преди двамата да заминат за изток, той вече бе доказал приятелските си чувства към Долабела, като се превърна в негов сводник и снабдител едновременно.

Късмет, мислеше си Верес. Фортуна го облагодетелстваше! Хора като младия Долабела рядко се намираха, пък дори да се срещаха, рядко се издигаха толкова високо в обществото. В интерес на истината, ако не беше старият Долабела да командва армии и да печели битки за Сула, братовчед му никога нямаше да се добере до управление на провинция. Разбира се, тази заветна провинция можеше да донесе големи облаги, но Долабела беше страхлив; затова, едва като Верес му бе доказал колко е способен и добронамерен, той бе въздъхнал с облекчение.

Докато двете групи управници пътуваха заедно за Мала Азия, Верес се преструваше, че изобщо не се вълнува от гръцките скулптури. В Атина изкушенията бяха почти неустоими, но Тит Помпоний Атик беше застанал като някакъв огромен паяк насред атическата паяжина и не даваше никому да припари. Благодарение на финансовите си резерви и роднинските си връзки с Цецилий Метелите и многото подаръци, които поднасяше на атиняни, Атик се оказвате човек с влияние, когото би било неразумно да предизвикващ. А всички знаеха с каква ненавист се отнасяше към грабителите на произведения на изкуството.

След Атина пътищата на Долабела и Клавдий Нерон най-сетне се разделяха. Клавдий бързаше да стигне Пергам и да се залавя за работа, понеже не се доверяваше много-много на местните. И докато Клавдий Нерон бързаше за Мала Азия, корабът на Долабела си направи една приятна разходчица до остров Делос.

Преди Митридат да нахлуе в Римска Азия и Гърция девет години по-рано, Делос беше център на търговията с роби в целия свят. На острова големите търговски кантори си разменяха робите, там търговците посрещаха и пиратите от Източното Средиземноморие, които бяха най-сигурните снабдители със скъпоценната стока. На острова около двайсет хиляди роби сменяха дневно притежателя си, което не означаваше, че тези двайсет хиляди роби бяха задължително докарвани, разтоварвани и наново натоварвани на корабите в делоското пристанище. Търговията се осъществяваше с помощта на документи — от договори за преотстъпване на собственост до договори за освобождаване на парични средства. Само най-специалните роби бяха водени на самия Делос; островът беше владение на търговците, не на стоката, с която търгуваха.

На Делос навремето работеше голяма римо-италийска колония, също така много александрийци и евреи. Най-голямата сграда в Делос беше римската агора, в която се помещаваха канторите на всички римски и италийски търговци. Но в последно време мястото беше разорено и почти изоставено, както бяха изоставени и множеството богаташки домове на западния бряг на острова — там, където вятърът беше по-слаб и животът — по-приятен. По склоновете на планината Кинт, на добре оформени тераси, се издигаха храмове и олтари на всички онези многонационални божества, които търговците бяха внасяли със себе си, докато островът се радваше на закрила от страна на Селевкидите в Сирия или Птолемеите в Египет. От тях светилището на Артемида, сестрата на Аполон, се намираше в най-голяма близост до по-малкото от двете пристанища — така нареченото Свещено пристанище, където акостираха само корабите на поклонниците. На север от светилището да Артемида се издигаше внушителният с размерите си храм на Аполон — голяма, красива сграда, натъпкана догоре с произведения на изкуството. А между храма на Аполон и Свещеното езеро се намираха известните мраморни лъвове от Наксий, които обграждаха пътя за шествия между светилището и езерото.

Верес нетърпеливо започна да обикаля острова. Посещаваше храмовете, чудеше се пред статуята на Артемида Ефеска, окичена с огромни бичи тестиси, които напомняха на провиснали женски гърди, цъкаше с език пред богинята Ма от Комана, пред Хеката Сидонска, пред Серапис Александрийска, прехласваше се от позлатените релефни изображения на божествата, от обсипаните със скъпоценни камъни владетелски тронове, на които, както изглеждаше, царете са седели с кръстосани крака — толкова огромни му се виждаха. Но това, на което наистина не можа да устои, бяха две скулптури в храма на Аполон. Едната изобразяваше група от три фигури: сатирът Марсий, който свири на дървената си флейта пред възторжения Мидас и разгневения Аполон. Другата беше от злато и слонова кост и изобразяваше богиня Лета с двете си деца на скута. За нея се смяташе, че е дело на самия Фидий, най-големия майстор на слоновата кост. И понеже двете скулптури не бяха обемисти, през нощта преди отплаването Верес и четирима роби се вмъкнаха в храма, свалиха скулптурите от пиедесталите им, завиха ги и ги отнесоха в трюма на кораба — при останалия багаж на Гай Верес.

— Започвам да се радвам, че Архелай е опустошил острова. А след него — и Сула — сподели доволен Верес пред Малеол на сутринта. — Ако търговията с роби бе в своя разцвет, както преди години, нямаше как човек да мине незабелязан, пък дори и посред нощ.

Малеол не беше много сигурен за какво точно му говори Верес, но изражението му не му вдъхна смелост да попита. Но само няколко часа по-късно той всичко узна, защото изведнъж се беше вдигнал насрещен вятър, който попречи на кораба на Долабела да отплава. Преди да успеят да напуснат пристанището, жреците от храма на Аполон бяха дотичали да се оплачат пред пропретора Долабела от изчезването на двете най-ценни скулптури на божеството. След като Верес толкова време беше прекарал около тях и след като всички го бяха забелязали, съвсем естествено жреците обвиняваха него за кражбата. Малеол с ужас трябваше да си даде сметка, че обвинението е напълно оправдано. Той харесваше Верес и не му беше лесно да отиде при Долабела, за да му съобщи за казаното сутринта, но дългът го призова. Когато научи за кражбата, Долабела лично настоя пред Верес да върне скулптурите.

— Това е родното място на Аполон! — трепереше от ужас. — Не можеш да крадеш точно оттук. Ще ни сполети смъртоносна болест.

Ще не ще, Верес трябваше да преглътне яростта си и да „върне“ статуите, като просто ги преметне през борда на кораба на каменния бряг. Малеол скъпо щеше да плати, обеща си тържествено той… За огромна изненада на Малеол Верес отиде да му благодари, — че е попречил на злодеянието.

— Изпитвам такава слабост към произведенията на изкуството, че понякога изпадам в подобни недопустими ситуации — плачеше той. — Благодаря, благодаря!

Но Верес нямаше да позволи втори път да го отклонят от желанията му. В Тенедос (където Долабела се отби заради ролята, която островът бил играл в Троянската война) Верес си прибра изображението на самата Тенера — изящна дървена статуетка, толкова стара, че почти не приличаше на човешко дело. Той бе разработил съвсем нова политика. Когато си присвоеше някой шедьовър, просто отиваше при колегите си и без да се срамува, им заявяваше в лицето: „Искам го, значи трябва да го притежавам!“ И докато Долабела и Малеол въздъхваха и вдигаха рамене, той прибираше новата скъпоценност в трюма. Никой от двамата му спътници не желаеше да сее раздор в самото начало на тяхното дълго сътрудничество. Историята се повтори и в Хиос, и в Еритрея; но Верес знаеше, че трябва да върши услуги и на спътниците си: с всяка нова спирка Долабела и Малеол се оказваха все по-обвързани с незаконните деяния на висшия легат; и ако за Долабела това не беше кой знае каква новост, за Малеол беше наистина странно изживяване. Затова когато Верес реши да отмъкне всичко от храма на Хера на остров Самос, той успя да убеди Долабела да наеме втори кораб… И да заповяда на хиоския адмирал Харидем с петпалубния му боен кораб да ескортира лично малката флотилия на управителя до столицата на Киликия Тарс, да не би по пътя лоши хора — пирати да сложат ръка на спечелената с толкова труд колекция! Халикарнас се лиши от няколко статуи от Праксител — последният рейд, който Верес организира на територията на Римска Азия. Но Памфилия изгуби завинаги легендарния Арфист, изваян от Аспенд, както и повечето от богатствата на храма на Артемида в Перге. След като се увери, че статуята на самата богиня не представлява кой знае какъв успех, Верес се задоволи само да съблече златното й наметало и да го разтопи на кюлчета злато.

Най-накрая пристигнаха в Тарс, където Долабела с удоволствие се нанесе в двореца на управителя, докато Верес си нае отделна вила, в която можеше да нареди безценната си колекция. Той изпитваше искрено възхищение от изкуството, смяташе да се наслаждава дълго време на своите експонати и дори не помисляше да търси финансово облагодетелстване чрез разпродажби.

Гай Публиций Малеол беше доволен от удобната си къща на брега на река Кидън. Там той разопакова багажа си, включително сребърните сервизи и торбите със злато. Отсега си правеше планове как ще увеличи състоянието на семейството, като предлага срещу главозамайващи лихви пари на онези, които не намерят по-законни източници на средства. В тази насока симпатичният Верес прояви голямо разбиране и голямо съдействие.

Съвсем скоро Долабела се изгуби в рая на своите отдавна мечтани плътски изживявания, и то в съвсем буквалния смисъл: от разните стимулиращи средства, които неуморният Верес му доставяше, съзнанието му често плуваше във въображаеми екстази, та управлението на провинцията лека-полека мина в ръцете на висшия легат и квестора. Верес си даде сметка, че за бъдещата му кариера няма да е добре да закача богатствата на самия Тарс, но затова пък използва времето, за да намисли зловещо отмъщение за Малеол.

В един от безкрайните си разговори с любезния квестор той засегна любимата за всеки истински римлянин тема — завещанията.

— Ето на, на заминаване оставих последното си завещание на грижите на весталките — говореше Верес една вечер. На светлината на големия свещник къдриците му проблясваха като златни. — Предполагам, че и ти така си сторил, Малеол?

— Ами не — отговори му с известно неудобство той. — Да си призная, мисълта изобщо не ми е минавала през ума.

— И таз добра, ами това си е чиста лудост! — възкликна Верес. — Всичко може да случи с хората, когато са на път — пирати, болести, корабокрушения. Ами вземи например бедния Гней Сервилий Цепион, който се удави на път за дома преди двайсет и пет години — и той беше квестор като теб! — Наля още малко от подсиленото вино в красивата емайлирана чаша на Малеол. — Ти просто трябва да напишеш завещание!

И така, разговорът им все около тази тема се въртеше, Малеол бавно се напиваше, а Верес се правеше, че прави като него. Най-накрая легатът реши, че глупавият квестор вече е съвсем пиян, поръча на робите да донесат лист, перо и мастило и на бърза ръка нахвърли на пергамента желанията на Гай Публиций Малеол как да се решат имуществените му въпроси след евентуалната му смърт. Малеол не беше в състояние да чете, но успя да се подпише, след което завещанието беше подпечатано, завряно в някой забутан шкаф в кабинета на квестора и забравено. Само четири дни по-късно авторът му ненадейно умря от неизвестна болест, която лекарите в Тарс единодушно обявиха за натравяне с храна. Верес случайно се натъкна на завещанието на покойника и за своя огромна изненада установи, че най-добрият му приятел, квесторът, е завещал всичко, което притежава, включително и фамилните сервизи, на него, Гай Лициний Верес.

— Много тъжна история — разказваше по-късно той на Долабела. — Завещанието наистина ме зарадва, но предпочитам бедният Малеол да е сред нас…

Дори със замъгленото си от възбуждащите аромати създание Долабела усети лицемерието в думите на легата си. Но не каза нищо, освен че се чудел как да си намери квестор, след като Рим е толкова далеч, а квесторът му е нужен толкова скоро.

— Няма нужда! — успокои го Верес. — Аз съм бил квестор на Карбон и понеже се справях доста добре, той ми удължи правомощията и ме назначи за квестор при себе си в Италийска Галия. Така че най-добре ме назначи мен за проквестор.

И така, делата в цяла Киликия, което ще рече и бюджетните средства на провинцията, минаха изцяло в ръцете на Гай Верес.

Цяло лято той не спря да се труди, макар не точно за доброто на Киликия. От хвърлените усилия се облагодетелстваше най-вече самият той, макар че не можеше да обогатява личната си колекция. Дори Верес не се чувстваше чак дотам сигурен, че да граби от провинцията, която беше назначен да управлява. Нямаше как — поне докато Клавдий Нерон си стоеше в Пергам — да поднови набезите си и из Римска Азия. От остров Самос вече бяха пратили делегация до Клавдий Нерон, която да се оплаче от разграбването на храма на Хера; друг беше въпросът как Клавдий с тъга им съобщи, че не му влиза в правомощията да наказва легатите на други управители. За самосци бе останала единствена утехата да се обърнат към римския Сенат.

Едва към края на септември Верес получи вдъхновение… И реши веднага да осъществи идеята си. И Витиния, и Тракия бяха известни със своите съкровища, защо тогава Верес да не уголеми колекцията си за сметка на Витиния и Царството на одрисите? Долабела веднага беше ангажиран за целта и назначи Верес за извънреден посланик с широки пълномощия, като саморъчно подписа писмата до цар Никомед Витински и цар Садала Одриски. Верес замина в началото на октомври по суша през Аталия за Хелеспонта. Пътят му заобикаляше Римска Азия, което означаваше, че би могъл да измъкне нещо от храмовете по пътя.

Цялата посланическа делегация се състоеше от разбойници: Верес лично я беше подбрал с мисълта да няма неприятности като в Делос. Дори шестимата си ликтори (като римски пропретор с дипломатически правомощия имаше право на ликтори) назначи след внимателен подбор, току-виж някой случаен човек му попречи. За свой главен помощник Верес взе главния секретар от щаба на Долабела — някой си Марк Рубрий; Верес и Рубрий вече се познаваха добре. Робите на Верес бяха разделени в две категории: здравеняци, които да могат да мъкнат статуи, и пъргави човечета, които да проникват незабелязани в заключени помещения. Колкото до писарите, бяха му необходими само толкова, колкото да попълват каталога с новите експонати в домашната колекция.

Пътешествието се оказа едно голямо разочарование, защото пълководците на Митридат отдавна бяха обрали цяла Пизидия и Фригия. Верес се чудеше дали да не се отбие на север към долината на река Сангарий, за да се увери няма ли нещо за крадене в Песин, но накрая предпочете да не губи време и да продължи към Лампсак, на бреговете на Хелеспонт. Там щеше да си поръча някой от бойните кораби под командването на Клавдий Нерон и щеше да пообиколи бреговете на Витиния в търсене на отбрана стока. Започваше дори да се замисля колко голям да бъде товарният кораб, който ще отнесе плячката в Киликия.

Бреговете на Хелеспонта бяха ничия земя. По закон принадлежаха към римската провинция, но планините на Малоазийска Мизия ги откъсваха от римските владения, затова Лампсак поддържаше много по-тесни връзки с Витиния, отколкото с Пергам. Лампсак беше най-голямото пристанище на азиатския бряг на пролива. Всеки път, когато римски войски се прехвърлеха през Хелеспонта от Европа в Азия, те акостираха в Лампсак. Затова градът беше богат и оживен, като благополучието на гражданите му се дължеше на виното.

Лампсак се водеше владения на Рим и формално признаваше върховната власт на управителя в Пергам, но в действителност се радваше на пълна свобода. За римляните беше достатъчно да си получават годишния данък. В града имаше доста римски търговци, но местното управление и големият дял от приходите си оставаха в ръцете на местните гърци, които не се радваха на римско гражданство; в правно отношение те бяха известни под термина „соции“ — съюзници.

Верес се бе погрижил да събере предварителна информация за всеки град, в който би могъл да отседне, затова с пристигането си в Лампсак той вече имаше известна представа за хората, с които ще общува. Римската делегация, която като разбойническа шайка се спусна от склоновете на близките планини, внесе паника сред жителите на града — шестима ликтори вървяха пред непознатата, но очевидно много важна римска особа, която обслужваха двадесет роби и цяла дружина киликийски конници. Никой не беше известил за пристигането на подобна делегация, никой нямаше и представа какво търси тя в Лампсак.

Етнарх на града тази година беше някой си Янитор. При вестта, че цяла римска делегация го чака на агората, той дотича незабавно заедно със старейшините на Лампсак.

— Не знам колко време ще остана — рече му водачът на делегацията Гай Верес — красив, властен и със сигурност доста арогантен римлянин, — но искам да осигурите подходящ дом за мен и за придружителите ми.

Невъзможно било, обясни с известно колебание Янитор, да се намери резиденция, достатъчно голяма, за да побере всички, но той самият с удоволствие щял да покани посланика, ликторите и личната му прислуга в своя скромен дом. Другите римляни щели да бъдат настанени в почтени частни домове. Янитор представи старейшините на римлянина, включително и някой си Филодам, който бил етнарх на Лампсак по времето на Сула.

— Чувал съм — подшушна секретарят Марк Рубрий на ухото на Верес, докато ги водеха към дома на Янитор, — че стария Филодам имал дъщеря, толкова красива и толкова добродетелна, че я държал през цялото време затворена. Казвала се Стратоника.

За разлика от Долабела Верес нямаше вкус към грозните перверзници. Той държеше да види у жената това, което го съблазняваше у произведенията на изкуството — изящни черти и съвършени форми. За него тя трябваше да бъде оживялата Галатея. Беше придобил навика да прекарва времето си далеч от родния Рим в сексуално въздържание, понеже не можеше да се задоволи с недостойни или недостатъчно красиви жени, дори ако са известни куртизанки. Все още ерген, той си правеше плановете да натрупа достатъчно богатство, за да си купи съвършената жена — красива и със знатно потекло, някоя нова Аврелия. Пътешествието му на изток щеше да укрепи финансите му и да му позволи да сключи изгоден и достоен брак с някоя горда и красива Цецилия Метела или Клавдия Пулхер. Най-добре би било да си намери някоя Юлия.

И така, от няколко месеца Верес се беше отдал на полово въздържание и нямаше никакво намерение да го нарушава по време на престоя си в Лампсак. Рубрий обаче отдавна беше напипал слабите му места и знаеше какви други страсти го вълнуват, освен манията да краде произведения на изкуството. Затова още при влизането си в града секретарят беше подпитал тук-там и скоро научи пикантната клюка — някой си Филодам имал забележителна дъщеря на име Стратоника, която по хубост се равнявала единствено на Афродита.

— Провери по-добре — нареди му лаконично Верес, след което се запъти към дома на Янитор. Главният етнарх на Лампсак го очакваше на входа.

Рубрий продължи към своята квартира — у далеч по-скромен жител на Лампсак. В крайна сметка беше обикновен помощник на римски магистрат, без специални пълномощия.

Следобед той се появи отново в дома на Янитор и пожела да поговори насаме с Верес.

— Добре ли си настанен? — попита той началника си.

— Горе-долу. Не е като в римска вила. Жалко, че сред богаташите в града няма и римски граждани. Мразя да живея сред гърци! Тоя Янитор живее само на риба, на обяд не ми предложи дори яйце или някоя пилешка мръвка! Но виното беше превъзходно. Има ли напредък по въпроса със Стратоника?

— Почти никакъв, Гай Верес. Изглежда, момичето се представяло за идеал на целомъдрието… Или по-скоро баща му и брат му го пазят по ориенталски образец.

— Тогава ще трябва да отида лично на гости на този Филодам.

Рубрий поклати глава.

— Страхувам се, че и тогава няма да я покаже, Гай Верес. Тук нравите не са дори като при повечето гърци. Жените не се показват пред гости.

Двамата започнаха да си шепнат.

— Моят помощник Марк Рубрий — отбеляза Верес пред домакина си, след като Рубрий си замина, — бил много зле настанен. Искам да се отнасяте с по-голямо уважение към него. Разбирам, че след теб вторият най-знатен жител на Лампсак бил някой си Филодам. Моля те, още утре се погрижиш Марк Рубрий да бъде преместен в дома му.

— Не искам никакви римски червеи! — тросна се Филодам щом Янитор му предаде желанието на Верес. — Кой е тоя Марк Рубрий? Някакво нищожно римско секретарче! В моя дом са нощували истински римски консули и претори — дори великият Луций Корнелий Сула ме удостои с честта, когато прехвърли Хелеспонта преди години! Самият Гай Верес е недостоен да влезе в дома ми, какво ли остава за слугата му! И в крайна сметка кой е този Гай Верес? Някакъв си помощник на управителя на Киликия!

— Моля те, Филодаме, умолявам те! — започна да го увещава етнархът. — Заради мен! Заради града ни! Този Гай Верес е зъл човек, усещам го. А освен това го придружават сто души въоръжена конница. В цял Лампсак не можем да намерим толкова войска.

Филодам се примири и Рубрий се настани в къщата му. Но гръцкият големец скоро се убеди каква голяма грешка е допуснал. Римлянинът току-що се беше нанесъл, и вече искаше да се запознае с известната с красотата си дъщеря на домакина. След като му отказаха, той започна да се държи като у дома си. След като напразно обикаля просторното жилище на Филодам, той привика при себе си домакина, като че той му беше лична прислуга.

— Днес ще дадеш вечеря в чест на Гай Верес и ще му предложиш нещо различно от риба! Рибата е вкусна, но човек не може да яде само риба. Искам агнешко, пилешко, дивеч, много яйца и най-доброто вино.

Филодам нищо не отговори.

— Но не ми беше никак лесно — обясняваше той по-късно на сина си Артемидор.

— Сигурно целта е Стратоника — гневеше се Артемидор.

— И аз така мисля, но този Рубрий толкова бързо се настани, че нямах време да я изведа в безопасност. А сега не мога. На входовете стоят римляни да шпионират.

Артемидор искаше да присъства на вечерята, която баща му щеше да даде в чест на Верес, но ядният му поглед убеди Филодам, че това само ще утежни положението; след дълги увещания младежът най-сетне се съгласи да отиде да вечеря другаде. Колкото до Стратоника, единственото, което роднините й можеха да сторят, бе да я заключат стаята й и да сложат двама яки роби да я пазят.

Гай Верес пристигна заедно с шестимата си ликтори, които се наредиха да пазят входа на къщата, докато няколко души от конницата бяха сложени да наблюдават задната врата. Щом римският посланик се намести удобно на кушетката, първата му работа беше да поиска да се запознае с дъщерята на Филодам.

— Не мога да я доведа, Гай Верес — отговори му сепнато старецът. — Тук сме гърци-фокийци, което означава, че жените ни не могат да стоят в едно помещение с чужди хора.

— Аз не искам тя да вечеря с нас, Филодам — отговори му търпеливо Верес. — Просто ми се ще да зърна с очите си гордостта на Лампсак, за която говорят всички.

— Не знам защо всички ще говорят за нея, след като никой не я е виждал.

— Навярно защото слугите ти не знаят да си държат езика зад зъбите. Доведи ни я, старче!

— Не мога, Гай Верес.

На вечерята присъстваха още петима гости: Рубрий с още четирима колеги от римската канцелария. След като Филодам твърдо отказа да доведе дъщеря си, всички римляни започнаха да викат и да тропат. Колкото по-упорито им отказваше, толкова по-силно викаха и тропаха гостите му.

Когато поднесоха първото ястие, той използва случая да излезе от стаята и да прати един от слугите си в къщата, където знаеше, че вечеря синът му Артемидор. Умоляваше го веднага да се върне да помогне на баща си. Щом робът излезе, Филодам се върна в стаята с гостите. Рубрий и двама от приятелите му демонстративно се вдигнаха от местата си, за да потърсят сами девойката; Филодам се изпречи на пътя им. На мангала до вратата стоеше канче с вряща вода, която се сипваше в специални съдове, използвани за подгряване на ястията. Рубрий грабна канчето и изля врящата вода върху главата на Филодам. Докато ужасените слуги бързаха да му се притекат на помощ, виковете на стареца се смесиха с победоносните възгласи на римляните, които хукнаха да обикалят къщата в търсене на Стратоника.

Скоро шумовете от вътрешността на къщата се смесиха с тези от улицата. Артемидор заедно е двадесетина свои приятели стоеше пред дома на баща си, но ликторите на Верес не му позволяваха да влезе. Началникът на ликторската декурия, някой си Корнелий, цял живот беше учен, че личността му е неприкосновена. Римлянинът нито за миг не си помисли, че Артемидор и приятелите му не са римляни и съвсем спокойно биха прибягнали до насилие, за да го отместят от пътя си. Може би и те самите нямаше настояват, ако Артемидор не беше дочул жалните писъци на баща си. Гърците изблъскаха ликторите, убиха началника им и се втурнаха в къщата.

Участниците във вакханалията изведнъж се пръснаха по ъглите, щом Артемидор и приятелите му нахълтаха в трапезарията с тояги в ръце. Но Гай Верес не беше страхливец. Избутвайки презрително гърците от пътя си, той напусна дома на Филодам, придружен от Рубрий и останалите си съучастници. На улицата петимата ликтори се суетяха около мъртвия си началник. Посланикът им даде знак да побързат и всички заедно понесли трупа на Корнелий, се изнесоха.

По това време целият град се беше развълнувал. Янитор стоеше на вратата на дома си и се чудеше какво става. Застина, щом видя какво носят римляните, но все пак ги допусна в дома си и залости вратата след тях. Артемидор бе останал вкъщи, за да се погрижи за ранения си баща, но двама от приятелите му поведоха останалата част от групата към градската агора и на висок глас викаха съгражданите си да излязат на улицата. На всички гърци в Лампсак им беше дошло до гуша от Гай Верес, та дори горещата реч на Публий Тетий (най-видния римлянин в града) не можа да ги разубеди от желанието им за мъст. Тетий и неговият гостенин Гай Теренций Варон бяха изтласкани и цялото население на града се запъти към дома на Янитор.

Жителите на Лампсак искаха етнархът им да ги пусне в къщата си. Той отказа и те започнаха да блъскат по вратата. Най-накрая се отказаха и решиха вместо това да подпалят къщата. Цялата сграда беше опасана с трески и греди, готови всеки момент да бъдат подпалени. Само идването На Публий Тетий, Гай Теренций Варон и неколцина други римляни, живеещи в Лампсак, предотвратиха трагедията. Те успяха да охладят страстите и убедиха лудешките глави, че евентуалното посегателство над римския посланик ще има много по-страшни последици за града, отколкото накърняването честта на Стратоника. Огънят (който вече беше лумнал около предната страна на къщата) беше угасен и всички се прибраха по домовете си.

Някой друг, не чак толкова нагъл човек като Гай Верес веднага би напуснал града, но не и той… Верес нямаше намерение да бяга; той седна и написа писмо до Гай Клавдий Нерон, управителя на Римска Азия, с което искаше да докаже, че няма да се остави на някакви си мръсни гърци.

„Искам незабавно да дойдеш в Лампсак и да осъдиш двамата соции Филодам и Артемидор за убийството на главния ликтор на римски посланик“ — нареждаше Верес на Клавдий.

Но колкото и бързо да прелетя писмото до Пергам, подробният доклад на Публий Тетий и Гай Теренций Барон вече го беше изпреварил.

„Със сигурност няма да дойда в Лампсак — отговори Клавдий Нерон. — Научих цялата история от собствения си легат Гай Теренций Варон, който има доста по-висш чин от твоя. Жалко, че не са те изгорили жив. Ти напълно отговаряш на името си, Верес — свиня.“

Обладан от ярост, каквато никога не бе изпитвал, Верес намери ново вдъхновение за следващото си писмо. Само след седем дни това второ писмо достигна Долабела в Тарс — толкова уплашен беше куриерът при мисълта какво може да му се случи, ако не изпълни заповедта. Както Верес бе склонен да убие него, така и нещастният вестоносец бе заплашвал с убийство всеки път, щом му трябваше да смени коня си.

„Веднага заминаваш за Пергам — заповядваше Верес на началника си, без дори да благоволи да спазва протокола. — Ще вземеш Клавдий Нерон и двамата ще дойдете в Лампсак. Искам незабавно да накажете двамата соции, които са виновни за смъртта на ликтора ми. Ако не го направиш, ще пусна някоя и друга клюка за твоите развлечения, Долабела. Можеш да кажеш и на Клавдий Нерон, че ако не дойде тук, в Лампсак, да осъди тия смрадливи гърци, ще обвиня и него, където трябва, в каквото трябва. Няма да се отървете лесно от обвиненията ми, Долабела. Не си мисли, че нещо ще ме спре. Ако трябва, ще умра, но ще видите вие…“