Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (29)

Когато в края на секстил Гней Помпей Велики бавно се оттегли от позициите си при Лаврон и крясъците на избиваните по улиците на града римляни кънтяха в ушите му, той вече беше съвсем различен човек от онзи самонадеян, надменен и престъпно нехаен авантюрист, който беше пристигнал по тези места в късната пролет. Новият Гней Помпей толкова беше променен, че с тревога и ужас слушаше подвикванията на Серториевите глашатаи, които преследваха разбитата му армия и обясняваха какво ще се случи с жените на Лаврон, когато бъдат препродадени из далечните северозападни краища на Лузитания. Глашатаите бяха единствените войници, които Серторий прати да преследват Помпей при бягството му на север, покрай Сагунт, покрай Себелаци, покрай Интибили, че и през бродовете на Ибер. За по-малко от трийсет дни той отведе изтощената си от глад армия в зимния лагер при Емпория, откъдето повече не посмя да помръдне. Особено след като научи как Метел Пий е спечелил единствената битка, която е трябвало да води, при това по толкова блестящ начин…

Метел започна военни действия едва след като Балб Старши му донесе писмото от Мемий — трябваше да измисли начин да отърве квестора от обсадата на Нови Картаген. Човекът, когото Серторий смяташе за стара баба, също се беше променил с времето — най-вече заради унизителното отношение на сената, който бе предпочел за негов равноправен сътрудник малкия касапин. На пръв поглед Прасчо беше съобразителен и предпазлив, но в действителност беше храбър и решителен — достоен наследник на храбрия си и решителен баща; трябваше обаче да усети личната обида, за да потърси други пътища и да предприеме по-смели ходове. Навремето баща му Метел Нумидик се беше прославил с изключителната си аристократична надменност, както и с магарешкия си инат, заради който мнозина го мислеха за глупак; негов най-голям враг беше парвенюто Гай Марий, който първо му открадна командването в Югуртинската война, а след това до края на живота му го преследваше с всякакви подли и долни средства. Нещо повече, Гай Марий беше прехвърлил омразата си и към сина на Нумидик, превръщайки го в човек без влияние в обществото и в политик без възможности за кариера, достоен да носи само скромния прякор Пий — Благочестивия, заради пословичната си привързаност към баща си, осъден незаконно от Гай Марий на изгнание. И ето, когато най-после синът бе имал шанс да излезе от сянката и да се отличи като пълководец в армията на Сула, някакво си двайсет и две годишно нищожество, наречено Помпей, се бе появило със своя армия, за да се превърне в любимец на бъдещия диктатор.

Метел Пий беше изключително почтен човек, имаше чувство за отговорност като римския благородник, затова знаеше, че няма да е достойно да превърне Помпей за посмешище с нелоялни средства. Но в желанието си да се наложи над младия си съперник, Прасчо изведнъж се отърси от старите си скрупули и задръжки и за няколко месеца се превърна в съвсем различен човек… и пълководец. Никой не можеше да му забрани да си съперничи с Помпей по броя на решителните победи, никой не можеше да му забрани да докаже преимуществата на потомствените римски аристократи пред самонадеяните пиценски парвенюта. Както и пред парвенютата от Арпин, естествено!

След като се увери в това още през зимата, Пий подбра неколцина проверени войници от римските си легиони и от местните финикийци и ги прати като съгледвачи дълбоко навътре в територията, контролирана от врага. На финикийците той можеше да има пълно доверие — те много повече от римляните се страхуваха от испанските варвари. Скоро след това съгледвачите доложиха на Метел Пий къде точно са се разположили Луций Хиртулей и брат му — в околностите на град Ламиний, в централните области на Испания. Прасчо се бе усмихнал заканително и се бе облегнал на стола си. Обмисли план за действие и прати мислени поздрави до майките на Луций Хиртулей и всички негови войници. Нека си стоят варварите в планините, той, Квинт Цецилий, никога няма да тръгне да катери чукарите на Централна Испания.

Метел Пий се разположи на свой ред близо до устието на река Анас, за да покаже на враждебните лузитани, че смята да се разправи с тях, вместо да мързелува из земите по бреговете на Бетис — стотина-двеста километра по на изток. Но всъщност намеренията му не бяха агресивни, а отбранителни — след няколко месеца усърдна работа на легионите през юни той се увери, че провинцията е добре защитена и че би могла да отблъсне лузитанските пълчища и в негово отсъствие; два легиона щяха да са достатъчни да пазят крепостите.

Бабата вече беше научил кои точно негови подчинени работят за Серторий, затова предприе системна контраразузнавателна дейност, като подшушна тук и там, уж ей — така, между другото, че възнамерява да вдигне голямата част от армията си и да се изтегли далеч от бреговете на Анас. Нямал никакви намерения да върви на североизток — към позициите на Луций Хиртулей в подножието на планините, а щял да освободи Гай Мемий от блокадата на Нови Картаген. Пий щял (както шпионите на Хиртулей му долагаха няколко дни по-късно) да прекоси Бетис при градовете Италика и Хиспалида, оттам щял да поеме нагоре по течението на Сингилис към планинския масив Солорий, щял да прехвърли билото в северозападния му край — при Акци, оттам щял да се насочи към Басти — и през Елиокрока щял да се озове в полето Спартарий.

В действителност пътят наистина беше добър и при други обстоятелства Метел Пий би тръгнал именно по него. Затова и се надяваше, че Хиртулей ще се хване на уловката. Прасчо си даваше сметка, че силите на Херений, Перперна и Серторий са насочени в другия края на полуострова, където учеха Помпей на скромност и предпазливост, даваше си сметка и за огромното доверие, което Серторий имаше в Хиртулей, и за способността на неговата испанска армия да държи Метел Пий в района на Гадес. Нови Картаген не беше в този район, при това ако успееше да отърве Мемий от блокадата, Метел Пий щеше да се насочи на североизток — към Лаврон и окопалия се в лагера си Помпей. С пет легиона Прасчо щеше да обърне нещата в полза на Помпей и Серторий трябваше да се изтегли. Затова Хиртулей не биваше да позволи на Метел Пий да излезе от района на Гадес.

Това, на което Метел Пий разчиташе, беше Хиртулей на свой ред да се реши на действие и да слезе от планинските си позиции долу, в равното, между реките Анас и Бетис. Далеч от планинските чукари, където испанските войници винаги щяха да имат преимущество пред римските, Хиртулей беше по-уязвим. Но и никой от пълководците на Серторий нямаше доверие в населението на юг от Бетис, затова и той досега не бе посмял да нахлуе в областта. Когато Хиртулей научеше за намеренията на Метел Пий, по всяка вероятност щеше да избърза да посрещне врага, преди римляните да са прекосили Бетис. Разбира се, най-разумно от страна на Хиртулей би било да се изтегли на изток и да изчака Метел Пий на самото поле Спартарий, където населението беше настроено в полза на Серторий. Но Хиртулей беше хитър и подозрителен човек — ако наистина се подлъжеше да гони Метел Пий при Нови Картаген, това означаваше да изостави Ламиний и съответно да остави свободен пътя за Лаврон и Североизточна Испания.

При тези обстоятелства можеше само да побърза да излезе в равнината между Анас и Бетис, за да спре Метел Пий още на десния бряг на Бетис. Но Метел Пий се движеше с много по-голяма бързина, отколкото той беше пресметнал, затова се окопа в близост до Италика, на брега на Бетис, когато Хиртулей се намираше на цял ден път оттам. За да не изпусне жертвата си, Хиртулей трябваше да побърза.

Беше месец квинктил и по това време на годината Южна Испания беше обхваната от най-големите летни горещини. Нажеженото слънце се показа над планините Солорий, решено да разтопи земята с лъчите си, нищо че нежният нощен хлад ги беше спасило от гибел предния ден. Метел Пий се грижеше най-вече за войниците си, затова ги настани в големи, сенчести палатки, където ги караше да киснат парцали в студена изворна вода и да бършат челата и вратовете си от потта. Обикаляше да се увери, че всички пият вода в достатъчно количество, и наглеждаше как войниците му се екипират с ново снаряжение — малък кожен мех с вода, който трябваше да ги поддържа по време на самия бой.

Дори когато слънцето заблестя по шлемовете и копията на Хиртулеевите войници, Метел Пий не избърза да извади войниците си от палатките. Едва в последния момент освежената му армия излезе на слънцето в добро настроение и готова да се разправи набързо с непредпазливия противник.

Общо взето, всички ги вълнуваше мисълта как да се сменят по време на сражението, та да могат да преодолеят жаждата.

Испанската армия вече беше изминала петнайсет километра под палещите лъчи на слънцето. Макар армията на Хиртулей да се съпровождаше от множество мулета, натоварени с мехове вода, армията му не намери време да пие и да си отпочине преди боя. С изтощена и умираща от жажда армия Хиртулей нямаше как да победи. В един момент от битката двамата с Метел Пий се озоваха един срещу друг в единична схватка — гледка, каквато вековете след Омир рядко бяха наблюдавали. Макар да беше по-млад и по-силен физически, Хиртулей не можеше да надвие отпочиналия и освежен Пий. Вълните на сражаващите се ги разделиха, преди единият да е убил другия, но докато Хиртулей отнесе дълбока рана в бедрото си, Метел отнесе лаврите. Само след час победата за римляните беше факт. Испанските редици се огънаха и армията на Хиртулей се изтегли панически на запад, оставяйки множество убити и омаломощени от жегата войници на бойното поле. Хиртулей трябваше да гони войниците си чак до Лузитания, преди да успее да ги спре.

— Не е ли красива гледка? — радваше се на победата си Метел Пий, докато гледаше със сина си облаците прах, които отстъпващите вдигаха след себе си.

— Татко, ти си страхотен — възкликна младежът, забравяйки всякакъв етикет.

Прасчо самодоволно се усмихна:

— А сега ще се изкъпем в реката и ще се наспим добре, преди да потеглим утре за Гадес.

Вече прехвърляше през ума си думите, с които щеше да съобщи на сената за знаменателната си победа.

Метел Сципион го изгледа учудено.

— Гадес ли? Защо Гадес?

— А защо не? — отвърна Метел Пий. — Хайде, момче, прибирай се на сянка! Имам нужда от всеки свой войник! Не искаш ли да се поосвежиш от тази жега с едно пътуване по море?

— Пътуване по море? Къде ще ходим по море?

— Как къде, в Нови Картаген. За да освободим Гай Мемий.

— Ти си наистина гениален!

 

 

А тези думи, разсъждаваше Прасчо, докато двамата със сина му се прибираха в палатката, бяха почти толкова приятни за ухото му, колкото възгласите „Император! Император!“, с които армията му го поздравяваше след сражението. Той беше успял! Беше нанесъл решително поражение на най-добрия генерал на Квинт Серторий.

От Гадес отплава внушителна флотилия, охранявана от всички налични бойни кораби в региона. Освен бойни, имаше и транспортни съдове, натъпкани догоре с жито, олио, солена риба, сушено месо, варива, вино, дори сол — Нов Картаген не биваше да гладува, задето контестаните са го обсадили откъм сушата, а пиратите — откъм морето.

След като попълни запасите на Нови Картаген, Метел Пий натовари легиона на Гай Мемий на опразнените кораби и без да бърза, се насочи на север покрай бреговете на Близка Испания. Беше му забавно да гледа как пиратските кораби се пръскат във всички посоки при появата на римската ескадра: пиратите навремето бяха разгромили Гай Кота, но сега не държаха да си навличат неприятности с киселия Метел Пий.

Естествено Прасчо като истински римски благородник бързаше да изпълни старото си поръчение да предостави на колегата си Помпей необходимото подкрепление от един легион. Щеше да използва случая да погостува малко на своя млад сътрудник, както и да сподели някоя и друга дума на съчувствие за неуспехите му през лятото… В крайна сметка, след като Помпей беше пристигнал с такъв гръм и трясък, редно беше и Метел Пий да получи реванш.

Скоро след като подмина пиратското свърталище Дианий, ескадрата на Метел хвърли котва в малък, пустинен залив, за да пренощуват моряците. От пристанището на Дианий се беше откъснала малка лодка, която се залепи за римляните и ги последва в залива. В лодката беше Балб Младши, който носеше новини.

— Ех, колко е добре да си отново сред приятели! — възкликна той с типичния си акцент, щом се събра с Метел Пий, Метел Сципион и Гай Мемий (както и с чичо си, който се радваше да види племенника си жив и здрав).

— Като гледам, не си могъл да влезеш във връзка с моя колега Гней Помпей — каза Метел Пий.

— Не, Квинт Цецилий, не можах да стигна по-далеч от Дианий. Цялото крайбрежие от устието на Сукрон до устието на Тадер е заето от войските на Серторий, а на мен отдалеч ми личи, че съм финикиец: щяха да ме заловят и да ме подложат на изтезания. В Дианий има много хора от финикийски произход, затова предпочетох да остана там и да се ослушам за някое и друго полезно сведение.

— И какво полезно сведение дочу, Балбе?

— О, не само дочух! Много неща видях с очите си! Нещо крайно интересно. — Очите му сияеха от въодушевление. — Само преди няколко пазарни дни в Дианий акостира цяла ескадра. Идваше чак от Понт, пратена от самия цар Митридат.

Тримата римляни нервно се размърдаха по местата си.

— Продължавай — подкани го Метел Пий.

— На борда на флагманския кораб се намираха двама пратеници от страна на царя, и двамата римски изменници — Луций Магий и Луций Фаний, ако не се лъжа, били са легати в армията на Фимбрия.

— Срещал съм имената им — кимна Пий — в проскрибциите на Сула.

— Дойдоха да предложат на Квинт Серторий — той лично се появи четири дни след пристигането им, за да разговаря с тях — три хиляди таланта злато и четиридесет големи бойни кораба.

— И какво искаха в замяна? — попита Гай Мемий.

— Когато Квинт Серторий стане римски диктатор, да признае на Понт всички територии, които са в момента под негова власт, както и всички по-нататъшни придобивки.

— Когато Серторий стане римски диктатор? — извика Метел Сципион. — Тая няма да я бъде!

— По-тихо, сине! Нека нашият добър Балб продължи — спря го баща му, нищо че беше не по-малко възмутен от чутото.

— Квинт Серторий прие условията на царя с едно допълнително условие — Римска Азия и Киликия и занапред да останат римски.

— Магий и Фаний как реагираха на това?

— Доколкото знам от източника си, те са се съгласили. Предполагам, че не са и очаквали друго — все пак Рим трудно ще се откаже от собствените си владения. Съгласили се от името на царя, но допълнили, че той трябвало лично да разговаря с тях, за да потвърди резултатите от преговорите.

— Понтийската флота още ли стои в Дианий?

— Не, Квинт Цецилий, стояха само девет дни, след това отплаваха обратно.

— Да си чул дали въпросното злато и кораби са били наистина предадени на Серторий?

— Още не. Чак през пролетта. Квинт Серторий обаче прати на Митридат залог за своята добра воля.

— Какъв залог?

— Подари на царя цяла центурия първокласни испански войници под командването на Марк Марий, младеж, когото изключително цени.

Прасчо свъси вежди в недоумение.

— Марк Марий? Кой е пък този?

— Незаконороден син на Гай Марий от някаква жена от племето на бетурите. Връзката им е била още по времето, когато Марий е управлявал Далечна Испания като пропретор. Преди четиридесет и осем години.

— Значи въпросният Марк Марий не е никак млад — обади се Гай Мемий.

— Така, съжалявам, подведох ви — смути се Балб.

— Богове, нищо сериозно не си направил, та да се извиняваш! — усмихна се Прасчо. — Продължавай!

— Марк Марий никога не е напускал Испания. Макар да говори добър латински и да е доста образован — Гай Марий е знаел за него и се е погрижил добре за издръжката му, — той винаги е бил склонен да защитава каузата на испанските варвари. В действителност той е бил най-добрият командир на Серториевите войници, които нападат изневиделица — неговата сила е именно този тип война.

— И така, Серторий го е пратил при цар Митридат да учи войската му как да напада от засада — предположи Метел Сципион. — Няма що, Серторий, благодарим ти!

— А парите и корабите къде ще бъдат предадени? В Дианий? — попита Пий.

— Да. Както казах, това ще стане напролет.

Тази смайваща новина беше повод за размисъл; Метел Пий имаше над какво да разсъждава по целия път до Емпория. По една или друга причина никога не беше смятал, че амбициите на Серторий са толкова големи; мислеше си, че му е достатъчно да се превърне в цар на Испания и да управлява държава по римски образец. В крайна сметка неговата лична кауза съвпадаше с тази на цяла Испания.

— Но — рече Метел Пий на Помпей, след като двамата се срещнаха в Емпория — мисля, че е крайно време да погледнем по-сериозно на проблема с Квинт Серторий. Завладяването на Испания се оказва неговата първа крачка. Ако двамата с теб не успеем да го спрем, той ще потропа и на римската врата, при това ще си е вързал бялата диадема на цар — самодържец. Цар на Рим, при това съюзник на Митридат и Тигран.

След като научи всички тези вести, Метел Пий вече нямаше желание да злорадства над своя съперник Помпей. Беше му достатъчен един поглед да се увери колко отчаян е малкият касапин и да разбере, че не трябва да му се подиграва, а да се опита да му повдигне духа. Баща му Нумидик навярно би настоявал, че честта на Метелите налага, независимо от всичко Помпей да бъде подложен на критики и подигравки, но Пий беше живял твърде дълго в сянката на баща си и изпитваше силни резерви към подобни разбирания за благородническите задължения.

За да повдигне самочувствието на Помпей, Прасчо тактично прати надменния си син в Нарбонска Галия, където заедно с Авъл Габиний щяха да набират войски за нова конница; освен това проведе разговор на четири очи с Гай Мемий, с цел да работят заедно за доброто на Помпей, а Афраний и Петрей получиха за задача да реорганизират оредялата армия на началника си. В продължение на няколко дни Метел Пий гледаше да избягва в разговорите си с Помпей темата за събитията от лятото, насочваше вниманието на колегата си единствено към случката от Дианий и нейните възможни последици.

Най-накрая с наближаването на декември се наложи Пий да се прибере обратно в провинцията си, затова беше крайно време да си поговори с Малкия по същество.

— Не мисля, че е необходимо да обсъждаме минали събития — поде той. — Това, което трябва да ни вълнува, е как ще се развият събитията догодина.

Помпей винаги бе изпитвал известна симпатия към Метел Пий, макар да му се искаше колегата му да прояви повече грубост и злорадство: така щеше да има основание да му е обиден и да отхвърли съветите му като злонамерени. Но доброто отношение на Пий, както и искрената му загриженост, показваха, че той очевидно не го смяташе за достоен дори за презрение. За него Помпей си оставаше поредният неспособен военен трибун, който се е изложил при първия случай, когато са му дали самостоятелно поръчение. Вместо да го нахока, както прилягаше на един проконсул, той го утешаваше като малко дете.

Подобно отношение все пак позволяваше двамата да разговарят спокойно и откровено. Преди време Помпей би поел инициативата и не би оставил сътрудниците си дори да се изкажат; след грозните случки със Серторий не му оставаше друго, освен да мълчи и да се надява, че Метел Пий има някакъв план.

— Този път — обясняваше Прасчо — ще трябва заедно да тръгнем на поход срещу земите на Серторий по бреговете на Сукрон. Никой от нас не разполага с достатъчно войска да се справи сам. Аз обаче не мога да мина през Ламиний, защото там ме чака испанската армия на Хиртулей. Ще трябва да избера друг, доста по-обиколен път, при това без никой да разбере. Не че Серторий няма да знае за идването ми, както и Хиртулей. Но Хиртулей ще трябва да напусне околностите на Ламиний, за да ми пресече пътя, а за целта ще трябва да чака заповед от Серторий. По военните въпроси той не позволява друг да взема решения вместо него.

— И откъде другаде можеш да минеш? — попита Помпей.

— О, откъм запад, през земите на лузитаните — подхвърли Пий. — Крайната ми спирка ще бъде Сеговия.

— Сеговия! Но това е накрая на земята!

— Така е. Обаче ще заблудя Серторий, както и Хиртулей. Серторий ще си мисли, че смятам да следвам горното течение на Ибер, за да му отнема позициите в тила, докато той се разправя с теб. Ще прати отново Хиртулей да ме спре, защото от Ламиний до Сеговия разстоянието е с повече от сто километра по-малко, отколкото от столицата на Серторий.

— А какво по-точно очакваш от мен? — попита Помпей с неподозирана скромност.

— Да останеш тук, в лагера при Емпория, до май. На мен ще са ми нужни два месеца да стигна до Сеговия, затова трябва да тръгна много преди теб. Когато на свой ред ти поемеш на поход, ще напредваш много предпазливо. Най-важната част от стратегията ни ще бъде да внушиш на Серторий, че си изпълнен с решителност и че действията ти са абсолютно независими от моите. Но не трябва да стигнеш Турис и Валенция преди края на юни.

— Серторий няма ли да се опита да ме спре още при Сагунт или Лаврон?

— Съмнявам се. Той не действа два пъти на едно и също място. Ти вече си бил и при Сагунт, и при Лаврон, знаеш добре терена.

Помпей пламна като божур от срам, но нищо не каза.

Прасчо продължи, все едно нищо не беше забелязал.

— Не, този път ще те остави да стигнеш безпрепятствено до Турис и Валенция. Разбираш ли, за теб това ще са съвършено непознати земи. Херений и изменникът Перперна все още държат Валенция под свой контрол, но не мисля, че ще се оставят да ги обсадиш — Серторий не обича да разгръща силите си близо до пристанищата, неговата сила се крие в планините и земите навътре в сушата — при несполука врагът няма как да превземе крепостите му.

Метел Пий млъкна и се взря в лицето на Помпей: младежът си беше възвърнал нормалния цвят и за голяма радост на колегата си го слушаше с видим интерес. Добре! Явно беше способен да възприема.

— От Сеговия аз ще се насоча към Сукрон, където очаквам Серторий да ти даде генерално сражение.

Помпей беше свъсил вежди и прехвърляше плана през ума си; за успокоение на Пий мозъкът на малкия касапин функционираше както преди — това, което липсваше на Помпей, беше достатъчно вяра в собствените сили да изготви сам нови стратегии. Е, една-две победи и щеше да си възвърне самоувереността! Помпей беше човек с характер, едно поражение не би могло да го промени завинаги.

— Но от Сеговия до Сукрон ще трябва да минеш през най-сухите територии на Испания! — възрази Помпей. — Там си е направо пустиня! Освен това, за да стигнеш до Сукрон, ще трябва да вървиш напряко през планините. Войниците ти ще минат през невъзможни изпитания!

— Именно това е целта — отвърна Метел Пий. — Никой досега не е използвал този маршрут. Серторий със сигурност няма да очаква от мен да го сторя. Това, на което разчитам, е да се добера до бреговете на Сукрон, преди да са ме надушили съгледвачите му. За да познаваш толкова добре страната, трябва да си разучил картите и сведенията на местните жители.

— Изучил съм ги, Квинт Цецилий. Не познавам страната от личен опит, но човек може да компенсира липсата му с подробно изследване на картата.

— Ти вече набираш личен опит, не се тревожи за това! — успокои го Метел Пий.

— Опит, да, но доста отрицателен — измърмори Помпей.

— Няма отрицателен опит, Гней Помпей, щом ни води към успеха.

Младият мъж въздъхна и вдигна рамене.

— Предполагам. — Сведе поглед. — Къде искаш да стоя аз, докато ти се приближаваш към Сукрон? И кога смяташ, че ще успееш?

— Самият Серторий няма да се отдалечи от бреговете на Сукрон — заяви Метел. — Може би Херений и Перперна ще се опитат да те спрат при Валенция или на брега на Турис, но мисля, че ще имат заповед да се оттеглят при Серторий на брега на Сукрон. Моята цел ще бъде да доближа позициите на Серторий към края на квинктил. Това означава, че ако ти се настаниш на лагер при Турис в края на юни, ще трябва да си намериш оправдание защо не бързаш да продължиш. Каквото и да става, недей продължава на юг преди края на квинктил! Ако тръгнеш по-рано срещу Серторий, аз няма да мога да те подкрепя! Целта на Серторий е да извади теб и легионите ти окончателно извън строя — това ще го остави с числено превъзходство срещу мен. И аз няма да мога да му устоя.

— Миналата година успя да им устоиш, Квинт Цецилий.

— Това може да е било донякъде късмет. Най-малкото се надявам Серторий така да разсъждава. Бъди сигурен, че ако пак се сблъскам с Хиртулей и пак го победя, ще се опитам да скрия успеха си от Серторий до деня, в който успея да се присъединя към теб.

— В Испания е трудно да се пазят събитията в тайна. Говори се, че той има свои хора навсякъде.

— Така разправят. Но и аз съм от няколко години в Испания и предимствата на Серторий вече не са каквито бяха преди време. Вярвай в успеха, Гней Помпей! Ние ще победим!

 

 

Може би ще преувеличим, ако кажем, че Помпей е изпратил Бабата в приповдигнато настроение, но докато Пий плаваше с ескадрата си обратно за Гадес, колегата му се раздели с навиците си от последните месеци. Най-после благоволи да излезе от квартирата си и да помогне на Афраний, Петрей и по-младшите офицери да довършат реорганизацията на оредялата армия. „Добре — мислеше си Помпей, — че навреме си поръчах легион от Прасчо!“ Без Гай Мемий и неговите войници армията му не би могла да се покаже вън от лагера. С войниците, които му бяха останали, Помпей можеше да избере от две възможности: да сформира или пет непълни легиона, или само четири, но в пълен състав. И понеже Помпей не беше с предразсъдъци, предпочете първия вариант: с пет легиона можеше да си позволи повече маневреност. Беше му неудобно да гледа оцелелите си войници в очите — всъщност за пръв път му се случваше да се изправи лице в лице срещу тях, — но за своя радост установи, че никой не го държи отговорен за гибелта на другарите си. Вместо да се оплакват, легионерите на Сула жестоко се заканваха на Серторий и бяха все така готови да изпълнят всяка заповед на пълководеца си.

Понеже зимата из равнините беше мека и суха, Помпей реши да потегли нагоре по течението на Ибер, колкото да напомни за себе си на поддръжниците на Серторий. За кратко време завладя градовете Бискаргида и Целса. Неусетно дойде краят на март и той се оттегли отново в Емпория, за да се подготви за големия поход през лятото.

Метел Пий му прати писмо, в което го уведомяваше, че Серторий е получил четиридесет бойни кораба и три хиляди таланта злато от Митридат в пристанището Дианий. След това бил заминал веднага на запад, в Лузитания, където заедно с Перперна щели да помогнат на Хиртулей в набирането и обучаването на новите испански попълнения в армията на легата му. В това време Оска щяла да се охранява единствено от Херений.

Самият Помпей бе успял да изгради много по-добре действаща мрежа от съгледвачи и осведомители благодарение най-вече на двамата Балбовци (които бяха прехвърлени под негово командване), а също и на своите пиценски войници, които се справяха блестящо със задачите си.

Едва в началото на май Помпей напусна лагера си, при това се придвижваше с огромна предпазливост. Тъй като беше човек от село, веднага му направи впечатление колко суха и неплодородна изглежда долината на Ибер.

Врагът не даваше никакви признаци на живот, но това не беше причина Помпей да се радва на късмета си. С ужасните спомени от предишната година той не смееше да се надява на нищо и се ослушваше като заек, готов да посрещне опасността от всички страни едновременно. Бързо подмина и Сагунт, и Лаврон; Сагунт се държеше, но Лаврон беше превърнат на пепелище. В края на юни Помпей прати писмо до Метел Пий в Сеговия, за да му съобщи, че се е настанил в просторната и плодородна долина на Турис, точно срещу мощните стени на Валенция.

Там, в тясното пространство между реката и града се бяха разположили Херений и Перперна, които го чакаха. Според съгледвачите на Помпей противникът числено ги превъзхождаше. Все пак и той разполагаше с пет легиона: около трийсет хиляди войници срещу двайсетте хиляди на Помпей. Най-голямото им преимущество се дължало на конницата, която според хората на Помпей наброявала хиляда души. Макар Метел Сципион и Авъл Габиний да се бяха постарали да осигурят нови попълнения за Помпей от Нарбонска Галия, той имаше под свое командване не повече от четиристотин конници.

В едно поне беше сигурен — пиценските му съгледвачи нямаше да го лъжат за силите на врага. Когато го уверяваха, че между терена в Италия и този в Испания съществена разлика няма, той им вярваше. Затова беше спокоен, че този път няма да го изненадат скрити резерви, както при първото сражение срещу Серторий — тилът му беше добре защитен. Така подготвен, Помпей реши да премине Турис и да влезе в открито сражение.

Реката беше плитка, бреговете й бяха полегати и не беше проблем да бъде прегазена дори в разгара на боя: дъното беше каменисто, а водата стигаше до глезените. И двете страни не можаха да се радват на някакви позиционни преимущества, изходът от сражението щеше да зависи от това, коя армия е с по-силен дух. Единствената новост, която Помпей внесе в тактиката си, трябваше да компенсира недостатъчната конница: вместо в центъра той нареди старомодните тежки копия по крилата, където петметровите оръжия трябваше да пазят армията от атаките на вражата кавалерия.

Схватката беше оспорвана, силите — изравнени. Херений не беше толкова способен, колкото Серторий и Хиртулей, затова доста късно си даде сметка, че цялата тежест на противниковата атака пада върху неговите сили — в другия край на бойното поле Перперна просто отказваше да изпълнява заповедите му. Дори пред самото сражение двамата пълководци не бяха успели да се споразумеят как да водят войската: накрая се разделиха на две самостоятелни армии. Самият Помпей щеше да разбере това по-късно.

В крайна сметка Херений претърпя тежко поражение, докато Перперна се измъкна с незначителни загуби. Решен, че е по-добре да умре, отколкото Серторий да го принуждава и занапред да се сражава заедно с това нищожество Перперна, Херений жертва собствения си живот на бойното поле и лиши от морална опора три легиона и няколко дружини конница. Дванайсет хиляди войници загинаха, докато Перперна, начело на оцелелите осемнайсет хиляди, се изтегли при Серторий на бреговете на Сукрон.

Помпей си припомни заръката на Метел Пий да не се придвижва към Сукрон преди края на квинктил, затова не започна да преследва Перперна. Решителната победа му възвърна самочувствието. Колко беше приятно да те приветстват старите ти войници! И да кичат орлите на легионите с напълно заслужени лаврови венци!

Валенция се оказваше практически беззащитна, само укрепленията пазеха населението й от римското отмъщение. Помпей се настани на лагер под стените на града и ги подложи на безжалостна проверка, която разкри множество слаби места. Беше достатъчно стените да се подкопаят, да се подпалят дървените греди, които запълваха един участък от стената, да се отбие водопроводът, и жителите на града се предадоха. Помпей отново пристъпи към задачата с удвоена предпазливост — най-напред събра и извади далеч от града всички провизии на населението и ги прибра в някаква изоставена кариера. След това качи плененото население на кораби и го прати на пазара за роби в Нови Картаген — благодарение на някакъв си римски пълководец, по прякор Прасчо, точно по това време в близост до града се оказа римска ескадра, а не прехвалените бойни триреми на прехваления цар Митридат. Едва шест дни преди края на квинктил Помпей се насочи към бреговете на Сукрон, където завари Серторий и Перперна окопани в два отделни лагера от неговата страна на реката.

Помпей беше изправен пред съдбовен избор. От Метел Пий нямаше никакви новини, затова не можеше да е сигурен, че подкрепленията идват. Също както на брега на Турис теренът не даваше явни преимущества нито на него, нито на врага: наоколо нямаше хълмове, гори или скрити долчинки, което означаваше, че Серторий няма къде да е скрил каквито и да е резерви. Най-близкото селище беше градчето Сетабида, на осем километра на юг от реката, която беше много по-пълноводна от Турис, а и се славеше с коварното си дъно.

Ако Помпей отложеше сражението до идването на Метел Пий — при условие, че Пий изобщо идваше, — Серторий можеше междувременно да се изтегли в някоя съседна област, където да разчита в по-голяма степен на терена; а можеше и да се досети защо Помпей изчаква. От друга страна, ако избързаше и атакуваше, битката щеше да протече при явно числено преимущество на противника — четирийсет срещу двайсет хиляди души. Благодарение на загубите на Херений никоя от двете страни не можеше да разчита на многобройна конница.

В крайна сметка реши да действа сам, не за друго, а защото се страхуваше, че Метел Пий изобщо няма да дойде… Или поне се опитваше да се убеди в това, за да прикрие факта, че жаждата му за слава го подтиква да потърси решение на проблема веднага, та да не дели после лаврите с Прасчо. Битката срещу Херений и Перперна беше само репетиция преди големия сблъсък със Серторий, който трябваше да излекува окончателно младия пълководец от всякакви страхове и угризения. Да, самочувствието му се беше възвърнало! Затова призори в предпоследния ден на квинктил, след като си построи внушителен лагер, за да си пази гърба, Гней Помпей Велики извади петте си легиона заедно с конницата на полето пред лагерите на Перперна и Серторий и ги построи в боен ред.

 

 

На априлските календи Квинт Цецилий Метел Пий, известен още като Прасчо, напусна удобната си щабквартира в съседство с град Италика на западния бряг на Бетис и се насочи на север към бреговете на Анас. Водеше всичките си шест легиона заедно с хиляда души нумидийска лека конница. Понеже Метел беше аристократ по душа и не се занимаваше със селскостопанските въпроси, не му направи впечатление, че обработваемите площи, които заобикаля, не са в особено цветущо състояние и че по полята не се полюшват натежали класове, както е бивало в други години. Той самият разполагаше с големи количества зърно в обоза, както и с другите необходими провизии да поддържат бойния дух на армията му.

Когато излезе на брега на Анас, на около двеста и петдесет километра от устието на реката, никакви лузитански бойци не го посрещнаха; това можеше само да го радва, защото означаваше едно — врагът така и не беше научил за придвижването му, навярно продължаваше да го чака при източните брегове на Испания. По горното течение на реката големи селища нямаше, тук-там се виждаха колиби, а и почвата край реката беше доста глинеста и неподходяща за обработване. Разбира се, племената по долното течение на реката скоро щяха да научат за пристигането му, но докато успеят да се организират, той щеше да е далеч от Анас. Лузитаните щяха да го преследват, но нямаше да го настигнат!

Подобно на огромна лъскава змия римската колона се виеше между хълмовете на Централна Испания, решена възможно най-скоро да достигне бреговете на Таг, при град Турмули. От време на време имаха кратки схватки с местното население, но те бяха по-скоро случайни, а и нямаше как жителите на едно-две села да сторят нещо на римските легиони. Понеже крайна цел на похода беше Сеговия, Прасчо предпочете, вместо да върви нагоре по течението на Таг, да продължи направо през платото, кажи-речи напосоки.

Пътят, който следваше, беше обикновена пътека за волски коли, затова пък местното население от векове беше усетило характера на терена и беше използвало всички естествени проходи. Никъде не се налагаше да изкачват или да слизат на повече от петдесетина метра височина, а и никъде не им се наложи да вървят на по-голяма височина от осемстотин метра над морското равнище. Тъй като областта му беше напълно непозната, Прасчо я съзерцаваше с удивление и непрекъснато нареждаше на картографите към щаба си да заснемат възможно най-подробно терена. Жителите на областта бяха малко, а и римляните безмилостно ги избиваха всеки път, щом случайно се сблъскаха с тях.

Нататък голото поле изчезна и легионите се изгубиха в сенчести смесени гори от дъбове и букове, брястове и брези, които ги пазеха от опустошителните лъчи на слънцето. Миналогодишната победа над Хиртулей беше вдъхнала голям кураж у легионерите, както и беше научила началника им да отделя повече грижи за войската. Решен да им спести, доколкото може тежестта на прехода в разгара на горещините и уверен, че върви по график, Бабата внимаваше да не претоварва легионите с ненужен бърз ход, както и да им осигурява винаги добра храна и крепък сън.

Римската колона се промъкна между две високи планини и в крайна сметка се озова в равнината на Дурий — най-непознатата река в цяла Испания. Ако беше продължил все на север, Метел Пий щеше да стигне големия и преуспяващ град Саламантика, но целта му беше друга: той свърна в посока североизток и като се движеше покрай планината, побърза да се изтегли, преди местните племена на ветоните да са го усетили. Тъкмо тях сто и петдесет години по-рано великият Ханибал беше нападнал заради богатите им златни залежи, разорявайки Саламантика. На юнските календи Квинт Цецилий Метел Пий вече се беше настанил на лагер в околностите на Сеговия.

Хиртулей все пак го беше изпреварил и вече го чакаше. Това беше обяснимо, тъй като Ламиний се намираше на не повече от триста километра, докато Метел Пий трябваше да извърви три пъти по-голямо разстояние. Навярно някой жител на Турмули беше пратил съобщение на Серторий, докато Метел прехвърляше Таг, при това е бил забелязал, че римляните продължават похода си на север, не на изток. Серторий беше преценил (както Бабата беше предположил още навремето), че крайната цел на римляните е горното течение на Ибер и че искат да примамят Серторий далеч от морския бряг и от силите на Помпей. А може би Пий имаше дръзкото намерение да удари самото сърце на Серториевите владения. Затова Хиртулей получи заповед да пресече пътя на Бабата, преди да се е добрал до тях. В едно поне Пий беше сигурен — врагът не беше усетил накъде се е насочил в действителност. За да предугади намеренията му, Серторий трябваше да изпитва далеч по-голям респект към Бабата, а той не вярваше в интелектуалните му способности.

Първото, което Метел Пий стори, бе да прибере войската си в добре укрепен лагер. Предпазлив както винаги, той не позволи на легионерите си нито за миг да свалят тежките ризници и шлемове — физическо изпитание, което никой римски войник не обичаше, но в случая нямаше как да избегне при условие, че Хиртулей дебнеше наблизо. Като огромен мравуняк легионерите ровеха, копаеха и засипваха, без да си дават и минутка почивка. Колите, товарният добитък и конете бяха събрани на сигурно в центъра на строя докато отговарящите офицери обозначаваха краищата на лагера, изчисляваха височините на терена и даваха заповеди на спомагателните части. Трийсет и пет хиляди души работеха като един при отлична организация, следвайки изпробваните с векове военни правила. В крайна сметка лагерът беше готов за един-единствен ден, нищо че дължината на всяка страна беше от километър и половина, палисадите бяха осем метра високи и през всеки двеста метра имаше бойна кула — дори дълбокият шест метра защитен ров имаше с какво да стресне врага. Едва когато четирите порти от дебели дървени греди бяха здраво залостени и часовите застанаха на пост, Пий можа да си отдъхне с облекчение — армията му беше на сигурно място.

И все пак денят не беше минал без инциденти. Луций Хиртулей беше решил, че няма да е любезно от страна на Бабата да се обгражда с толкова дълбоки ровове и толкова високи палисади, затова беше извел конницата от своя лагер и беше опитал със сила да прекъсне строителните работи на врага. Но Метел Пий ненапразно беше прекарал три години и половина в Испания: вече започваше да мисли като испанец. Много преди да достигне Сеговия, той беше отделил шестстотин души от нумидийската си конница, които трябваше да следват армията отдалеч и да не се показват. Заповядано им беше да си намерят удобна позиция, от която да наблюдават движенията на Хиртулей. Когато испанската конница се приближи на опасно разстояние до недостроения лагер, нумидийците на свой ред се показаха и я погнаха обратно към Сеговия.

В продължение на осем дни нищо не се случи. Войниците трябваше да си починат, да се чувстват защитени от всякакви вражи нападения, да спят спокойно през нощта и да прекарват деня си в упражнения и безгрижна почивка. От своята палатка в самия център на лагера (двете перпендикулярни алеи в лагера бяха кръстосани нарочно в подножието на малка могила, та да може Пий да вижда над палатките и оградите) Прасчо постоянно излизаше на разходки напред-назад из различните легиони, за да види в какво състояние са кожените платнища на войнишките палатки или дървените бараки на офицерите, разговаряше с всички — от легатите до най-нисшите чинове, обясняваше им плановете си, за да им докаже, че им има пълно доверие.

Метел Пий не беше сърдечен човек, нито общуваше лесно с подчинените си; но пък и не беше толкова неразговорлив, та да отблъсне всякаква близост с войската. Откакто преди битката при Бетис бе доказал колко грижовен може да бъде с армията, войниците се бяха научили да гледат по друг начин на началника си; в началото по-срамежливо, но с времето по-открито, те даваха израз на своята признателност. Гледаха на Пий с искрена обич и му повтаряха колко са му признателни, че успя с предвидливост да ги направи победители в едно решително сражение. За легионерите не беше от значение фактът, че положителното отношение на началника им към тях се дължи единствено на прагматични подбуди, че не се е влюбил изведнъж в тях, ами просто иска да ги използва максимално срещу Хиртулей. Войниците вече добре познаваха Метел Пий: той се бе оказал една сприхава, но все пак добра баба, която знаеше как да се грижи за своите внучета — римските легионери.

От онова сражение войниците на Пий имаха случай да опознаят още по-добре началника си: първо плаваха заедно от Гадес до Емпория и обратно, сетне извървяха заедно хиляда километра из непознати земи, населени с враждебни варвари; а Метел Пий бе успял през цялото това време да ги опази далеч от всякаква опасност. Затова в дните, когато Квинт Цецилий Метел Пий обикаляше палатките в лагера край Сеговия, беше наобиколен от внимание и благодарност. С времето мъдрите му действия, както и римското му чувство за дълг му бяха осигурили армия, с която никога не би се разделил. Тези бяха негови войници. Това, което му беше по-трудно да възприеме, бе, че той беше техният пълководец. Синът му така и не се примири с последното — с голямо усилие на волята придружаваше баща си из безкрайните му разходки из лагера. Метел Сципион не беше толкова традиционалист по възпитание, колкото сноб по характер; по природа беше неспособен да общува на равна нога и да изпитва близост към хора, които стояха по-долу от него в обществото… А може би дори и с такива, които не му отстъпваха по положение, но нямаха родствена връзка с него.

В деня, в който Метел Пий се реши да изведе армията от лагера и да предизвика Хиртулей, войниците му най-после разбраха защо началникът им бе събрал шестте легиона и конницата в лагер с по-малки от обичайните размери: целта му беше да подлъже Хиртулей, че разполага с не повече от пет легиона, при това с непълен състав. Нещо повече, здравите стени на лагера трябваше да компенсират липсата на пълно въоръжение — така поне нумидийците твърдяха, докато гонеха конницата на Хиртулей към Сеговия.

Метел Пий беше разтворил книгата с тактическите теории на Сципион Африкански, за да научи на какъв терен трябва да строи войската си генерал, който разполага с ограничени сили и чиито войници са с паднал дух. Отговорът беше: пресечена местност с дерета, потоци и ниска растителност. Хиртулей си даваше сметка, че за да устои на фронталната атака на четирийсет хиляди души добре въоръжени испански войници, Метел Пий ще трябва да подсили крилата и да отслаби центъра. За да компенсира тази си слабост римлянинът разчиташе на нумидийската конница, която беше изнесъл далеч напред и на която между другото беше дал заповед да се държат наглед своеволно, все едно нямат добър началник. Когато съгледвачите му съобщиха, че Бабата изважда войската си пред лагера, Хиртулей изпита известно колебание дали да приеме предизвикателството. Но начинът, по който врагът се построи, му вдъхна повече увереност и той даде заповед на армията да се готви за бой.

Крилата на Бабата влязоха първи в схватка с войската на Хиртулей. Под командването на Хиртулей подсиленият център се втурна напред към слабите места в строя на врага: разчиташе със сила да извърши пробив и за кратко време да изтегли три легиона в тила на противника — така щеше да подхване римляните в гръб и да им нанесе съкрушително поражение. Но в мига, в който испанските легиони се озоваха между двете зле построени крила на Метел Пий, капанът се затвори зад тях. Пий беше разположил най-добрите си войници по крилата: част от тях внезапно се изтеглиха, към отслабения център, докато другите заобиколиха врага и се строиха по крилата. Преди да направи и опит да се измъкне, Луций Хиртулей беше хванат като в клещи, армията му се поддаде на страха и сражението вече беше изгубено. Двамата с по-малкия му брат загинаха на бойното поле, докато войниците на Метел посякоха огромна част от армията им. Малцина от испанските легионери на Серторий оцеляха: онези, които се отърваха, хукнаха да бягат чак в Лузитания, където разнесоха новината за катастрофалното поражение. Никой от онези части на Испания повече нямаше да посмее да воюва за Серторий. Събратята на Хиртулеевите войници от поречието на Анас се бяха почувствали излъгани от Метел Пий и след като не успяха да го настигнат, решиха за отмъщение да плячкосат намиращите се под римски контрол земи на юг. Когато научиха обаче за съдбата на испанските легиони, всички варвари проклеха лошия си късмет и побързаха да се изпокрият в горите.

Сеговия, която представляваше просто едно голямо село на върха на стръмни скали, нямаше как да удържи на напора на римляните. Само за един ден Метел Пий успя да овладее крепостта, чиито жители масово минаха под ножа — никой не биваше да избяга и да занесе на Серторий новината за разгрома и смъртта на най-добрия му генерал.

Щом центурионите решиха, че войската си е отпочинала достатъчно след успешната битка, Метел Пий поведе легионите на югоизток, към устието на река Сукрон. Времето изискваше да мине напряко през внушителния планински масив оттатък Сеговия. Склоновете на Юга Карпетана (както се наричаше планината) се оказаха стръмни, но не и недостъпни дори за тежките волски каруци. В крайна сметка планинската отсечка беше не повече от четирийсет километра дълга. След Сеговия идваше Миак, а след Миак — Сертобрига. Метел Пий обаче заобиколи двата града далеч от юг, та дори да го забележеха от стените им, да решат, че Луций Хиртулей и испанската му армия се завръщат в Ламиний.

Нататък легионите навлязоха в толкова суха и пустинна област, че дори овце не се виждаха. Това, което спасяваше човека, бяха няколкото речни корита, които не бяха пресъхнали все още. А и разстоянието до бреговете на Сукрон не беше толкова голямо, та да се изложи армията на опасност от гибел. Разбира се, жегата беше страшна. Затова Метел се придвижваше само нощем, а през деня оставяше войниците си да си почиват в палатките.

Пий никога нямаше да си обясни какъв точно инстинкт му подсказа да прекоси Сукрон веднага щом се озове край водите на реката: надолу по течението бреговете се оказаха песъчливи, а дъното на реката — коварно; щяха да са му нужни дни да намери подходящ брод. За късмет той се намираше от северната страна на реката, когато малко преди залез-слънце войниците му, отпочинали след дневната дрямка, дочуха в далечината непогрешимия звън от оръжия. В предпоследния ден от квинктил някой някъде воюваше.

 

 

Цял ден — от зори до един час преди залез-слънце — Квинт Серторий беше наблюдавал строените в бойни редици легиони на Помпей и се чудеше дали противникът ще устои на напрежението, или ще избере да се оттегли. Искаше му се Помпей да предпочете второто: щом обърнеше гръб на Серторий, Малкия горчиво щеше да съжалява за грешката си. Но той или се оказваше по-умен, или просто съдбата го закриляше и му шепнеше на ухото да чака, пък дори под палещите лъчи на слънцето.

Нещата не се развиваха добре за Серторий, нищо че все още се радваше на големи предимства — превъзходството на войската му, свикнала на испанските горещини, обилните водоеми, край които бе издигнал лагерите си, доброто познаване на околния терен. Но в същото време той продължаваше да стои без вест от Луций Хиртулей. Откакто легатът му се беше окопал край Сеговия, до него беше дошло едно-единствено писмо: че Метел Пий още не се бил появил, но Хиртулей щял да го изчака още трийсет дни, преди да се присъедини отново към Серторий. Но съгледвачите му по околните височини така и не бяха зърнали облаците прах, които да издадат приближаването на Хиртулей. Серторий беше отчаян, защото Диана беше изчезнала.

Малката бяла сърна не се беше отделила от покровителя си през целия път от Оска до бреговете на Сукрон, не се беше уплашила нито за миг от врявата и праха, които легионите вдигаха, нито от убийствените лъчи на слънцето (които не би трябвало да понасят на един албинос, но очевидно божествените сили я пазеха). И изведнъж, след като Серторий разположи войските си край реката, а Херений и Перперна спряха при Валенция, за да намалят удара на Помпеевата армия, Диана се изгуби. Серторий се беше прибрал да спи в палатката си убеден, че животното дреме на овчата кожа до походното му легло, но на сутринта се оказа, че е сам.

В началото не се разтревожи от отсъствието на сърната. Животното беше добре дресирано да не цапа къщата с нечистотиите си, затова Серторий реши, че се е отдалечило да се отдаде на природните си нужди. Но когато господарят й сядаше да закусва, сърната винаги идваше да му прави компания — особено в разгара на летните горещини, когато огладняваше най-силно след нощната почивка. А Диана не се прибра да закусва.

Това се беше случило преди трийсет и три дни. Без да споделя с никого тревогата си, той обиколи полето край лагера. Най-накрая се принуди да пита подчинените си не са ли виждали сърната му. Новината бързо се разпространи из целия лагер — все едно гръм беше ударил от ясно небе. Не остана войник в целия лагер, който да не търси като луд изчезналото животинче. Най-накрая Серторий огласи заповедта си, че не бива да нарушават дисциплината при никакви обстоятелства — дори ако той самият изчезне.

Животното означаваше много, особено за испанците. С всеки изминал ден от изчезването на сърната войниците униваха. А след неочаквания и неоправдан разгром при Валенция, когато Перперна отказа да се подчинява на лоялния към Серторий Гай Херений, бяха уплашени. Серторий добре разбираше, че вината за поражението е у Перперна, но войниците бяха убедени, че всичко е заради изчезването на Диана. Бялата сърна символизираше късмета на Серторий, а сега късметът го нямаше.

Слънцето почти беше залязло, когато той на свой ред изведе войската си на бойното поле. Даваше си сметка, че войниците му са в много по-добро физическо състояние от изтощените от жега Помпееви легионери. Самият Помпей командваше дясното си крило, поверявайки лявото на Луций Афраний. Центърът се командваше от някакъв непознат легат, за когото съгледвачите дори не бяха чували, и който следователно за пръв път воюваше на испанска земя. След битката при Лаврон Серторий имаше пренебрежително отношение към Помпей, затова той сам избра да застане лично срещу Малкия. Перперна щеше да се бие с Афраний, а центърът щеше да е под контрола на Серторий.

От самото начало на схватката нещата се развиваха в полза на Серторий; всичко вече изглеждаше решено, когато при последните лъчи на слънцето самият Помпей бе отнесен на носилка от бойното поле — някой го беше пробол с копие в бедрото. Колкото и да се опитваше младият Авъл Габиний да компенсира загубата на пълководеца, дясното крило на Помпеевата армия започна да се огъва.

За нещастие Перперна не се справяше толкова добре. Афраний успя да пробие през редиците му и се добра до самия лагер на Перперна. Серторий беше принуден да се притече на помощ на Перперна и с цената на големи жертви да изтика Афраний обратно. Падна нощ, но сражението продължи на лунна светлина. Серторий заповяда войниците му да запалят стотици факли, за да огреят по-добре полесражението: не му се искаше да се отказва от боя, преди да е осигурил решително предимство за армията си.

И така, когато най-после двете армии престанаха да се бият, Серторий имаше основание да чака с нетърпение идващото утро.

— Ще обеся Малкия на някое дърво и ще го оставя за храна на птиците — заканваше се той и зловещо се усмихваше. След което с отчаян поглед обиколи офицерите. — Предполагам, че Диана не се е появила?

Не, Диана не се беше появила.

Щом се развидели, двете воюващи страни подновиха сражението. Помпей все още командваше лично легионите си от носилката на раменете на няколко здрави войници. Армията му се беше прегрупирала в късните часове на нощта, редиците бяха стегнати, колоните — прибрани с цел ограничаване на всякакви рискове. Серторий мразеше да се сражава с предпазливи противници.

Изведнъж, скоро след изгрев-слънце, на бойното поле неочаквано се появи многобройна и боеспособна армия: Квинт Цецилий Метел Пий дойде от запад и войските му се врязаха в легионите на Перперна, без да срещат съпротива. За втори път през последното денонощие лагерът на Перперна беше превзет. Метел Пий веднага се насочи към Серторий. Време беше за отстъпление.

Докато двамата с Перперна бързо се оттегляха, Серторий се ядосваше:

— Ако проклетият Метел не се беше появил, щях да пратя Малкия с ритници чак до Рим!

Отстъплението приключи из предпланините на запад от река Сетабис. Там пръсналите се войници на Серторий се построиха отново в боен ред и главнокомандващият, без да се съобразява с Перперна, прегледа цялата армия. Навярно около четири хиляди души бяха загинали в сражението, предимно войници на Перперна. Серторий веднага се зае да прегрупира армията на легата си, така че да сглоби нови кохорти. Перперна имаше намерение да протестира срещу намесата му, искаше му се да се оплаче как главнокомандващият умишлено го злепоставя пред войниците, но Серторий го стрелна с единственото си око и той се отказа от намеренията си. Поне засега.

Най-накрая Серторий научи за гибелта на Луций и Гай Хиртулей при Сеговия, където беше пропаднала и цялата му испанска армия. Непоносима загуба, при това абсолютно неочаквана. Не и когато врагът е бил Бабата от Далечна Испания! А и колко хитро бе постъпил Пий, след като обиколи цяла Испания, само и само да скрие истинските си намерения! Беше подминал Миак и Сертобрига, правел се беше на Хиртулей и се беше движил през нощта, да не се усети отдалеч приближаването на войската по облаците прах!

Испанците се оказаха прави, мислеше си Серторий. С изчезването на Диана изчезна и късметът му. Ако изобщо някога бе имал късмет.

Малкия и Бабата, както научи Серторий, решили, че няма смисъл да продължават похода на юг. След като разчистили бойното поле и обрали всички хранителни припаси на беззащитния Сетабис, двамата поели с войските си на север. Е, няма как, добре се измъкваха. Вече беше секстил, а римляните ги чакаше доста път, преди Малкия да успее да се прибере на сигурно в някой зимен лагер. Но какво ли смяташе да прави Бабата? Щеше ли да се прибере в Далечна Испания, или щеше да продължи на север заедно с Малкия? Квинт Серторий едва сега си даде сметка за умората, която го беше налегнала, но не знаеше как да се отърси от нея. Във всеки случай си каза, че се е възстановил достатъчно, за да подгони Бабата и Малкия. Щеше да избягва откритото сражение, но и нямаше да им даде миг покой.

Лагерът му беше съборен и войската му потегли отново на поход. Предните отряди видяха двете деца, дошли да търсят Квинт Серторий. Босите им крака бяха толкова мръсни, че дори мургавите им телца изглеждаха по-светли от тях. И двете деца носеха лъскави златни обици на ушите и носа. Вързана с въже през врата, между тях пристъпваше и малка кафява сърничка, цялата в кал. Квинт Серторий се просълзи — колко мили дечица! Бяха научили за загубата на бялата сърна, която богинята му беше пратила, и сега идваха да му предложат своето животинче в замяна.

Той клекна, за да се изравни с децата. Беше се обърнал някак настрана, за да не ги изплаши с изваденото си око. За голяма негова изненада при приближаването му сърната започна да подскача и да се опитва да се отскубне от въжето. Изглежда, животните продължаваха да чувстват Квинт Серторий близък!

— Донесли сте ми сърната си? — попита той децата. — Благодаря, благодаря! Но не мога да я задържа. Трябва да вървя да се бия с римляните, затова по-добре я задръжте при себе си.

— Но сърната е твоя — каза момиченцето.

— Моя ли? О, не! Моята беше бяла.

— Тази е бяла — отвърна то, плю в дланта си и потърка козината на сърната. — Виждаш ли?

В този миг животното успя да се измъкне и се втурна към Серторий. Без да скрива сълзите, които обливаха дясната страна на лицето му — там беше здравото му око, — Серторий прегърна сърната и я разцелува.

— Диана! Моята Диана! Диана, Диана!

Децата бяха отпратени заедно със скъпоценното въже, една торба злато и един роб, който да отнесе златото лично на родителите им. Квинт Серторий изми сърната в близкия извор и загрижено я огледа. Каквато и да е била причината за внезапното й изчезване, животът й никак не е бил лек. Сигурно дива котка я беше нападнала — личеше от недобре зарасналите белези от нокти. Някой се беше хвърлил на гърба на Диана и се беше опитал да я омаломощи под тежестта си. Как сърната се е измъкнала, само богинята Диана знаеше… А може би само тя я беше спасила. Копитцата на животното бяха ожулени и одраскани, ушите му, както и муцуната бяха жестоко издрани. Децата намерили сърната, докато пасели овцете си — бедното животно веднага се било присламчило към тях и било завряло муцуна в шепите на момичето.

— Е, Диана — каза Серторий, след като положи сърната в отделен сандък на една от каруците, — надявам се, разбрала си сама, че волният живот не е за теб. Да не си надушила някой сръндак? Или кучетата са те прогонили? За в бъдеще, момичето ми, ще пътуваш така. Не мога да си позволя пак да те изгубя.

Вестта за намирането на сърната бързо се разнесе навсякъде, все едно птички я бяха разнесли! Диана се беше върнала! Значи и късметът на Серторий щеше да се върне.